Опцията на Тюринг

36.

7 ноември 2024

Докато пъхаше покупките в черната си медицинска чанта, д-р Снеърсбрук непрекъснато си повтаряше, че съвестта й би трябвало да бъде спокойна и чиста като току-що навалял сняг. В същото време бе съвсем наясно, че сигурно нарушаваше някакъв военен или Бог знае какъв закон. Не даваше и пет пари обаче. От първостепенно значение за нея бе лоялността й към Брайън, към неговото физическо и умствено здраве. Той искаше да напусне помещенията на „Мегалоуб“, да избяга от затвора и това бе негово право — Бог бе свидетел, че имаше достатъчно причини да поиска да направи този опит. Бе чудесен ден за шофиране, винаги бе приятно да се кара из пустинята Анца-Борего и тя свали покрива на своя малък, градски електромобил. Акумулаторите бяха заредени напълно, захранващото устройство се изключи и се прибра, когато тя мушна ключа си в контакта.

Както винаги показа личната си карта и пропуска си на портала и едва тогава я пуснаха. Както винаги колата й изобщо не бе претърсвана; върху изражението й нямаше никакви следи от тревога.

— Влизайте, докторе — рече войникът. Тя се усмихна и натисна леко педала на газта. Брайън я пусна в лабораторията, като само хвърли поглед към чантата й. Заговориха, чак когато затвори.

— Десет бона в стари банкноти, повечето двайсетачки — най-отгоре. Под тях са нещата от списъка ти.

— Страхотна си, док — рече той, докато отваряше чантата. — Имаше ли проблеми с купуването на нещата?

— Никакви, просто ми отне известно време. Обиколих някои магазини в Сан Диего и Л.А., та дори и един в Ескондидо.

— Аз също се подготвях. Накарах един от войниците да ми купи кутия за храна. Последните две седмици си носих с нея сандвичи в лабораторията. Ще изнеса всичко това в кутията едно по едно.

— Не ми разказвай. Аз съм само една свидетелка… Господи! Какво беше това?

С ъгълчето на окото си тя мярна очертанията на някаква фигура, която влизаше в кътчето на Шели.

— Какво видя? — попита най-невинно Брайън.

— Онзи мъж с шапката, дългия шлифер, с тъмни очила — ексцентрик някакъв, ако изобщо си имам понятие от такива люде. — Тя се намръщи, като видя ококореното му, невинно изражение. — Брайън, на какви игрички си играеш?

— Ще ти покажа. Но ми се искаше да видя първо машиналната ти и несъзнателна реакция. Добре, излизай вече.

Мистериозният странник се появи на прага и очите й се отвориха широко.

— Вземам си думите назад. Не е просто ексхибиционист, а кръстоска между ексхибиционист и някакъв деградирал скитник.

Брайън отиде и разви шала, свали тъмните очила и шапката и под нея се показа саксия.

— Това бе най-добрият заместител на глава, който намерих засега. Следващото нещо, от което ще имам нужда, ще е глава от някой витринен манекен.

— Допълних го в списъка — рече тихо Снеърсбрук.

— Добре, можеш да свалиш всичко останало.

Мистериозният скитник свали шлифера и се разкри металното му тяло; сетне свали ръкавиците, панталоните и обувките. Свен разпери широко разклонените си манипулатори и отново се превърна в машина.

— Права бях — абсолютен ексхибиционист — засмя се Снеърсбрук. — Сваля веднага всичко, включително и човешкия си облик. — После тя отмести погледа си от МИ към Брайън, изведнъж осъзнала всичко. — Доколкото схващам, ще вземеш и Свен със себе си, така ли? Надявам се някой от онези млади войничета да не получи удар, ако го види. Дегизировката е ефикасна, но, може да се каже — прекалено екзотична, Свен.

— Благодаря, докторе. Полагам всички усилия.

— Никой няма да види дегизировката му — рече Брайън. — Защото Свен няма да излезе оттук в този си вид. Ще бъде разглобен на части и пакетиран в сандък. Сандъкът ще напусне базата в багажника на колата ти, ако нямаш нищо против. Аз ще легна отзад, покрит с одеяло. Нали одеялото е винаги в колата, откакто говорихме за това?

— Там си е, сигурна съм, че пазачите вече са го забелязали.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Планът ще успее, не се тревожи. Освен ако не си се отказала. Няма да те притискам, док. Ако не искаш да участваш, ще намеря друг начин.

— Не, ще го направя. Държа на думата си. Просто започнах да осъзнавам колко щура е цялата идея и… се безпокоя за теб.

— Моля те, недей. Няма да ни се случи нищо, обещавам. Свен ще се погрижи за мен.

— Наистина ще го направя — рече МИ.

— Кога е денят хикс? — попита Снеърсбрук.

— Не знам още, но ще ти съобщя колкото е възможно по-рано. Поне една седмица предварително. Имаме обаче първо да свършим куп неща. — Той й даде фотокопие на страница от каталог. — Ще трябва да купиш един от тези сандъци за транспортиране и да го донесеш в определения ден. Ето този. Той е от онези метални куфари, които телевизионните оператори използват, за да пренасят фината си екипировка. Аз ще разглобя Свен и ще поставя частите в него. Военните ще ни помогнат да го изнесем.

— Брайън, плановете ти все повече замирисват на Макиавели.

— Съжалявам, док, но тук не ме улучи. Като четиринайсетгодишен младеж никога не съм попадал на този термин.

— Искаше да каже, че използваш методите, описани от Николо Макиавели — рече Свен. — Които се характеризират с коварство, двуличие и притворство.

— Думите ти прозвучаха така, сякаш си глътнал речник — рече тя.

— Така е. При това — много речници — отговори машината. Дали в думите й не прозвуча нотка на хумор?

— Може и да е така — каза Брайън. — Но ако двуличието ще ме измъкне оттук, стой само и гледай какъв двуличник ще бъда. Защото охраната се състои от множество войници, а аз съм само един. Единственото ми предимство е, че те ме пазят от евентуално нападение отвън. Надявам се, че не им хрумва мисълта, че мога да нападна отвътре.

— Взе ли решение какво ще правиш, като излезеш оттук?

— Много неща. Първо си помислих да наема стая в хотел и да свикам пресконференция. Да улича генерал Шорхт, да го обвиня в отвличане и тъй нататък. Но смятам, че няма да има смисъл. Той ще има превъзходната възможност да ме нарече неотговорен за постъпките си, може би — не с всичкия си, горкичкото момче, ранено в главата. И хайде обратно в болницата; така няма да получа втора възможност да избягам. Що се отнася до външния свят, възнамерявам да поизчезна малко.

— В Мексико ли?

— Може би. Наистина ли искаш да узнаеш?

— Не. Не мога да издам онова, което не зная. Ще те измъкна оттук, както обещах, а после — какво ще правиш си е твоя работа.

— Ти си абсолютна сладурана, док. И не се безпокой, знам какво правя. Намерих нещо в личните си вещи, които бяха доставени тук. Този план ще сработи, защото наистина е макиавелиански.

Веднага щом тя си отиде, се заловиха за работа. Брайън извади моравия ирландски паспорт от сейфа и свали найлоновата му калъфка. От него го гледаше собствената му физиономия на девет години — с широко отворени и уплашени очи. Брайън Бърн, роден през 1999 г.

— Трябва да се направят две неща — рече той. — Снимката и датата за срока на паспорта трябва да се подменят. Подписът е наред. Едно от нещата, на които монахините ме научиха с помощта на линиите, които чупеха по кокалчетата ми, бе добрият краснопис.

Той отвори паспорта, сложи го на масата и притисна с тежести краищата му, за да не се затваря. Свен се наведе над него, разгледа го отблизо с едно око и сетне се изправи.

— Манипулаторите имат по-висока разделителна способност — рече той и насочи дясната си ръка към паспорта, разглеждайки го с подобието си на показалец. — Няма проблеми да бъдат направени промените, които искаш.

Свен направи няколко снимки на Брайън в близък план, сетне извади увеличено копие — в естествен размер.

— Косата е червена — посочи Брайън. — Трябва да стане черна.

— Не е проблем. Тези манипулатори са ефективни до равнище 40 микрона. Постигнах подходящата боя и сега всяко косъмче на снимката ще бъде боядисано в черно.

Направи го, при това доста бързо.

Уменията на МИ във фалшифицирането бяха не по-малко впечатляващи. Микроманипулаторите махнаха оригиналната снимка, като отстраниха лепилото й парченце по парченце. Ретушираната снимка бе преснета отново и бе направено копие с подходящия за паспорта размер. Преди да бъде залепена, върху нея бяха внимателно копирани и релефните букви на сухия печат. Промяната на датите на издаване и на изтичане на паспорта стана също тъй лесно. Брайън разлисти променения паспорт, а сетне го остави отново на масата.

— Трябва да се променят и тези дати. Тази, подпечатана от митничаря, когато съм напускал Ирландия, и тази, сложена при пристигането ми в Щатите.

Камбанката над вратата дрънна, съобщавайки за наличието на посетител. Той се взря в екрана и видя застаналата пред вратата Шели.

— Здравей, Брайън, току-що се върнах. Отвори моля те, трябва да поговорим за нещо.

Не биваше да влиза. В никакъв случай! Как можеше да й обясни промените в Свен, кога да скрие снимките, парите, пръснати по масата, паспорта? Не можеше да го направи.

— Добре дошла, радвам се да те видя. — Което си бе истина. Трябваше да я види, само че не тук. — Тъкмо се миех, би ли почакала малко? Имах тежък ден. Не бихме ли могли да поговорим на едно питие в клуба?

— Да, разбира се.

Той остави Свен да се труди в усвояването на новата си престъпна кариера и излезе при нея, премигвайки на ярката светлина.

— Какво има? — попита той.

Тя се намръщи, отмахна кичур коса от челото си; пустинната вихрушка ги обгърна.

— Не е просто за обяснение. Нека първо пийнем.

— Надявам се, че новините за баща ти не са лоши. Последният път, когато говорихме, каза, че бил добре.

— Добре е, много по-добре. Оплаква се от болничната храна, което е добър знак. Всъщност, можах да дойда тук и да те видя, само защото положението му е вече стабилно. Скоро ще му направят байпас. Дотогава ще се върна у дома, но исках първо да поговоря с теб.

Бяха сами в клуба, седнаха и се заеха с огромните като купи чаши с ледени „маргарити“. Чуваше се приглушена, носталгична музика, древна класика от древната група Ю-2. Тя преглътна, въздъхна, докосна с кърпичка устните си и положи ръка върху неговата.

— Брайън, мисля, че не е справедливо да те държат затворен тук. Веднага щом научих за това, подадох официален рапорт-оплакване, депозиран по каналния ред. Не че ще помогне нещо, но… Дори не си направиха труда да ми отговорят. Знаеш ли, че ме връщат обратно в Боулдър?

— Никой не ми е казвал.

Топлата й ръка бе още върху неговата, физическият контакт му бе приятен и той не отдръпна ръката си.

— Няма и да ти кажат, нали? Ето кое ме тревожи, високомерният начин, по който просто ме преместват оттук. Никакви въпроси, никакви консултация. Просто — прас! и толкоз. А има още толкова много работа да се върши по ИИ. За мен тя е далеч по-интересна, отколкото да пиша тъпи кодове за военните програми. И така, всичко това доведе дотам, че да помисля за промяна в кариерата си. Ще подам оставка при военните и отново ще се върна към цивилния живот.

— Не и заради мен, нали? — Той освободи ръката си от нейната и сключи пръсти в скута си.

— Отчасти или до голяма степен. Не искам да бъда част от военната система, която се отнася толкова зле към някого. А и става въпрос за работата. Искам да продължа да работя по ИИ с теб — ако ме допуснеш.

Тонът на Шели бе нисък, сериозен. Тъмните й очи бяха неспокойни, вгледани в неговите, търсещи помощ. Брайън се извърна, взе чашата си и отпи голяма глътка, от която зъбите му изтръпнаха.

— Шели, чуй ме. Аз не мога да поема отговорността за решението ти. Имам си достатъчно грижи със себе си…

— Не искам това от теб, Брайън. Не ме разбра. Това си е мое собствено решение, мое действие, от край до край. Знам, че при теб нещата вече са много по-добре. Но знам също какво си преживял. От време на време си проличава. Затова те моля да разбереш, че ще напусна ВВС, независимо какво ще кажеш. Служих два пъти повече време, отколкото е записано в договора ми, което означава, че съм им платила дължимото за образованието си с лихвите. А имам и личен мотив. Толкова много бях погълната от работата си, че не забелязах как годинките си отиват. Е, не съм се превърнала още в дърта вещица, но…

Тя се разсмя, протегна ръка и прокара пръсти през косата си, очертанията на тялото й се виждаха ясно дори и в леко затъмненото помещение.

— Шели, ти си великолепна. И винаги ще бъдеш. Но аз съм твърде объркан сега, имам на главата си прекалено много неща, за да мога да участвам…

— Ш-ш-ш-т — рече тя и докосна с пръст устните му. — Не те карам да правиш или да казваш нищо. Дойдох тук, за да ти кажа, че приключвам с ВВС. Ще ти драсна писъмце веднага, щом се отърва от лапите им. С моята квалификация ще си намеря работа навсякъде, при това за двойно по-голяма заплата. Не се безпокой за мен. Но ако мога с нещо да помогна в разработката на ИИ, то бих искала да се заема с това. Да бъда част от екипа. Окей?

— Окей. Дали разбираш…

— Повече отколкото си мислиш, Брайън.

Телефонът му изпиука.

— Извини ме за секунда. Да?

— Обажда се Свен. Свен-2 направи някои значителни и безкрайно интересни разкрития. Възможно ли ти е да се върнеш тук?

— Да, разбира се. — Той окачи отново телефона на колана си. — Трябва да се върна в лабораторията.

Тя скочи на крака, ядосана, засегната.

— Значи докато ме нямаше, си взел някого на работа? Значи това било…

— Шели, проявяваш се като параноичка. Обади се Свен, нали си спомняш — нашият ИИ. Той работи по някои програми и е получил резултати, за които искаше да ме попита нещо.

Тя се засмя.

— Прав си. Начален стадий на параноя. Прекалено дълго съм носила униформа. Ще трябва просто да я захвърля.

Тя взе ръцете му в своите, надигна се на пръсти и го целуна горещо по бузата, пусна го, обърна се и тръгна към вратата.

— Ще се обадиш ли?

— Обещавам, наистина. Когато започна да разработвам приложенията на ИИ, ще искам да си до мен. Много здраве на баща ти.

Сподирен от бодигардовете си, той закрачи бързо към лабораторията. Шели му харесваше, харесваше му да работи с нея, но сега не искаше да мисли за това. По-късно, и то ако всичко се поуспокоеше. За какви следи бе споменал Свен? Не бе споменал никакви подробности, заради евентуалното подслушване на телефона разбира се. Но тонът му бе настоятелен — и за първи път използваше такъв тон.

Когато влезе, Свен го чакаше до вратата и тръгна пред него.

— Свен-2 анализира доста дълго ИИ на Бъг-офа. Резултатите са безкрайно интересни.

— Убеден съм, че и ти ще ги оцениш като такива — рече Свен-2, включвайки се в разговора при приближаването им. — Доколкото знам плановете ти са да посетиш страна на име Румъния. Да потърсиш следи или улики, които биха могли да те отведат до д-р Бочорт. Прав ли съм?

— Да.

— Няма да е необходимо. Трябва да отидеш в Швейцария. Открих, че тази страна се намира в Европа…

— Знам къде е Швейцария. Но защо ми съобщаваш това?

— Защото забелязах крайно интересна аномалия в софтуера. Отначало не виждах никакъв смисъл в нея и си помислих, че би могла да бъде част от компютърен вирус. Но като я изследвах по-внимателно, открих, че е поредица от команди, скрита в друга поредица, програмирана да заобикаля първата. Чак тогава разкрих, че е шифрован фрагмент, написан на стария компютърен език ЛАМА-3.

— Но това е невъзможно, почти невъзможно. На света има само един човек, който знае този език.

— По-скоро трима. Ти, защото си го написал за собствена употреба. И…

— И ти, защото очевидно си наследил копие от тази част на съзнанието ми! Но кой е третият човек, за когото говориш? Бочорт! Защото той е дешифрирал бележките ми. Но това би могло да означава единствено, че…

— … че това съобщение е предназначено за теб.

— Точно така! И какво се казва в него?

— Подробният анализ на този фрагмент от неизпълним код разкри, че е команда, която гласи: „… действието се преустановява, поради банджакс от типа 2341 8255-8723“.

— Банджакс! Това е ирландски жаргон и означава някакъв вид грешка.

— Съгласен. Чух да използваш термина и проверката в речника разкри произхода му. Ето защо сметнах, че този фрагмент е бил поставен тук, за да привлече вниманието ти. Което означава, че и числата може би имат някакъв смисъл. Един бърз криптоанализ разкри смисъла им.

— На теб — може би да, но на мен те ми звучат просто като числа.

— Не са просто числа, а съобщение.

— Разбираш ли го?

— Мисля, че да. То започва с числата 2 и 3. Ако вземем буквите от азбуката, то тогава първите две числа стават ВС. Което би могло да означава Бочорт23.

— Не е ли прекалено свободно това тълкуване? Може да бъде съкращение на Преди Христа или на Бая Калифорния?

— Може, но ако човек не знае какво търси. Числото 41 е международният код за избиране на Швейцария, 82 е кодът на Сент Мориц. Останалите шест числа биха могли да са на телефонен номер в този град.

Брайън бе поразен. Беше прекалено лесно. Но очевидно не бе просто съвпадение. Дали наистина бе поставен нарочно, специално за него — за да го намери?

— Решението на проблема изглежда се състои в това да се позвъни на този номер — рече Свен.

— Съгласен, но не и оттук или откъдето и да е в тази база. Няма начин да позвъним, докато не изляза оттук и на получа достъп до неподслушван телефон. Свен, ти запомни номера дотогава. Междувременно да турим тая работа настрани.

— Не разбирам този термин.

— Аз го разбирам — рече Свен-2. Нима в думите му прозвуча нотка на интелектуално превъзходство. — Това е ирландски разговорен израз, който означава проблемът да бъде изоставен временно и произхожда от…

— Достатъчно! — нареди Брайън. — Лекцията стана прекалено академична. Би трябвало да станеш училищен преподавател.

— Благодаря ти. Ще обмисля тази възможност.

Брайън замаян погледна рамата, отрупана с електронни елементи, в които се криеше невидим ум, много сходен с човешкия. Моментално в съзнанието му изплува библейски израз: „Какво сътвори, Господи!“

Не, тук нямаше никакъв Бог. Какво бе сътворил самият той!