Опцията на Тюринг

43.

31 декември 2024

— Доста бързичко пристигна, Бен.

— С военен самолет. Тясно, неудобно, но много бързо. Когато спряхме да заредим за последен път, паспортът вече ни чакаше. Напълно готов, липсва му само подписът ти. Получих указания да го подпишеш в мое присъствие.

— Ще го направя веднага. — Брайън отиде до бюрото за писалка.

— Добре ли си, Свен? — попита Бен.

— Батериите ми са заредени и си умирам да тръгна.

Брайън се усмихна на изненадания Бен.

— Свен развива нови лингвистични способности, както и чувство за хумор.

— Аха, разбирам. Вие двамата сега сте новина номер едно в света.

— Такова бе и намерението ми. Ще ти разкажа всичко, което открих, и какво възнамерявам да предприема, веднага щом ме поставиш в течение на развоя на събитията.

— Добре. Имам и съобщение за теб от Шели…

— Не. Не искам това име да се споменава, никакви връзки. Въпросът е приключен.

— Щом така искаш, Брайън. Но…

— И никакви „но“. О’кей?

— О’кей. Уредихме си сметките с генерал Шорхт, когато се разбра, че си изчезнал. Той държа това в тайна три дни. И там му беше грешката. Ако моите началници бяха узнали навреме какво става, можеше и да се спаси…

— Умрял ли е?

— Може и така да се каже. Пенсиониран бе преждевременно и сега живее в една виличка в района на Камп Мийд на Хаваите. Нямаше голям избор — или това, или да се изправи срещу евентуално обвинение в умопомрачение. Накарал инженерните войски да опитат да отворят вратата на лабораторията ти и на практика са се взривили. Имало къси съединения, неочаквани експлозии, сякаш някой отвътре се е опитвал да ги спре.

Брайън се засмя.

— Някой наистина го е правел — Свен-2. Съвсем съвременен МИ.

— Разбрахме го, когато твоят МИ позвъни на всички полицейски участъци и телевизионни станции, за да им съобщи какво става. След десет минути Шорхт бе вече пътник.

— Трябва да позвъня на Свен-2 и да го поздравя. И сега как стоят нещата?

— Военните най-сетне напуснаха „Мегалоуб“, охраната вече е поета от цивилни. Ще видиш, че безопасността няма да е по-малка. Майор Ууд подаде оставка, когато разбра, че е бил подведен от генерал Шорхт, който е знаел за плановете ти за бягство, но не е предприел нищо. И затова той продължава да е шеф на охраната и такъв ще си остане, макар и без униформа.

— Това е добра новина. А каква е била идеята на генерала, след като ме остави да си мисля, че мога да избягам.

— Той е имал своите подозрения, породени навярно от подслушванията и от доклади на разузнаването, че знаеш повече за престъпниците, отколкото си съобщил. Като те остави да избягаш и те държи същевременно на „дълъг повод“ и под непрекъснато наблюдение, той си е мислил, че ще го отведеш до тях.

— Ако е вярвал в това, то тогава навярно му е минавала и мисълта, че поставям живота си в опасност. И не е давал пет пари!

— И моите заключения са съвсем същите. Поради което сега гледа по цял ден телевизия в оная виличка. На президента това никак не му се понрави. Ако ти бе отвел генерал Шорхт при крадците, всичко може би щеше да му се размине. Но когато подхлъзна тези, които те следяха, тогава настана истински ад.

— Говорил ли си с д-р Снеърсбрук?

— Да. Каза, че се надява да си добре. Изпраща ти поздрави и няма търпение да те види отново в Калифорния. Малко е ядосана, че генерал Шорхт я е използвал, че била подведена да ти помогне в бягството, което би могло да се превърне в много опасна ситуация.

— Не бих могъл да я виня. Тя пое голям риск да ми помогне, а операцията е била разкрита още преди да започне.

— Е, това е — рече Бен и закрачи из стаята нашир и надлъж. — Още съм схванат от полета. Нямам повече за разправяне. Сега навярно ти ще задоволиш любопитството ми. Къде отиде и какво направи?

— Не мога да ти кажа къде съм отишъл. Но мога да ти кажа, че д-р Бочорт е още жив и че ми каза всичко, което знае. Бил е нает от Бекуърт (който използвал фалшиво име) да работи с моя откраднат ИИ. Бочорт разбрал още в началото, че цялата операция смърди и се заел с електронно шпиониране…

— Брайън, бъди милостив към стария човек! Кажи направо края, а подробностите ще ми ги съобщиш по-късно. Открил ли е кой стои зад кражбата и убийствата?

— За нещастие — не. Разкрил е обаче, че конспирацията е международна. Бекуърт е американец. Канадец е човекът, организирал изнасянето с вертолета. Освен това хора с източни черти са карали камиона, с който са изнесли нещата от дома ми. И още един, важна клечка. Когато на Бекуърт му се наложило да се обади спешно, той позвънил в Канада и разговарял с някакъв англичанин.

— Кой е той?

— Бочорт не могъл да разбере, телефонът бил закрит веднага.

— По дяволите! Значи отново се връщаме към началото. Крадците и убийците са си още на свобода.

— Така е. И тъй като не можем да ги открием, трябва да ги смятаме за безопасни. Първо, ние получихме патентите си за ИИ, който те притежават. Тъй че онова, което са откраднали, е достъпно за всеки, който е готов да плати патентните такси. Така нямаме грижи за миналото. Единственото, което трябва да направим, е да помислим за бъдещето…

— И това обяснява появяването ви със Свен по телевизията днес.

— Напълно вярно. Това е съвсем нова игра. Забравяме миналото — поне аз съм сигурен, че с радост ще го сторя, — и гледаме в бъдещето. Когато утре съмне, денят ще бъде хубав. Ще съобщим на света, че „Мегалоуб“ произвежда МИ. И както и при други изобретения, ще вземем необходимите предохранителни мерки срещу промишления шпионаж. След което ще пуснем конвейерите. Колкото повече МИ излязат от линиите, толкова по-сигурни ще се чувстваме аз и Свен. Съмнявам се, че хората, които стоят зад обира и убийствата, ще се решат на отмъщение, но въпреки това ще взема всички мерки, които всеки инженер с известни технически познания би взел. Как мислиш?

— Това ще свърши работа! — извика Бен и удари с юмрук по дланта си. — Трябва да свърши. Онези типове, които и да са те, са платили милиони буквално за нищо. Да пием за това. — Бен се огледа. — Нямате ли барче тук?

— Не, но мога да позвъня и да поръчам каквото пожелаеш.

— Шампанско. Отлежало. И поне шест сандвича. Не съм ял цели пет хиляди мили.

Само едно нещо развали пълното задоволство на Брайън. Пресата вече не обсаждаше хотела; полицията пазеше на входа и допускаше само гости на хотела и журналисти, с които се бе уговорил за среща. Твърде дълго не се бе хранил, затова на сутринта отиде с Бен да закуси в ресторанта на хотела.

— Къде е Свен? — попита Бен. — Помислих си, че му харесва известността и новопридобитата му свобода.

— Така е. Но откри, че в Стокхолм има телефони за така наречените терапевтични сексуални разговори. И сега хем упражнява шведския си, хем изследва човешкия сексуален опит.

— О, Алън Тюринг, защо не си жив в този миг?

Тъкмо допиваха втората каничка кафе, когато в трапезарията влезе Шели, огледа се и бавно пое към масата им. Бен се изправи.

— Мисля, че не си желана тук, макар и военното разузнаване да е успяло да ти осигури достъп, въпреки полицията.

— Дойдох тук сама, Бен. Никой не ми е помагал. Просто се регистрирах в хотела. И, ако нямаш нищо против, Брайън е този, който би могъл да ме отпрати. Искам да говоря с него, а не с теб.

Брайън се бе полуизправил, със зачервено лице и стиснати юмруци. Сетне се отпусна на стола си и се застави да потисне гнева си.

— Остави я, Бен. Това рано или късно трябваше да стане.

— Ще бъда в стаята си.

Едрият мъжага се обърна и си тръгна.

— Мога ли да седна?

— Да. И ми отговори на един въпрос…

— Защо го направих ли? Защо те предадох? Тук съм, за да ти кажа именно това.

— Слушам.

— Никак не ми е приятно, когато гласът ти стане толкова студен, а лицето ти се вкамени. По-скоро машина, отколкото човек…

По бузите й се стичаха сълзи и тя ядно ги избърса. Възвърна самообладанието си.

— Моля те, опитай се да ме разбереш. Аз съм действащ офицер от американските ВВС. Дала съм клетва и не мога да я престъпя. Когато отидох до Лос Анджелис да видя баща си, тогава ме извика генерал Шорхт. Издаде заповед. Аз се подчиних. Толкова е просто.

— Изобщо не е толкова просто. На Нюрнбергския процес…

— Знам какво ще кажеш. Че не съм по-различна от нацистите, на които е било заповядвано да убиват евреите — и са го правили. Опитвали са се да избегнат правосъдието, като са твърдели, че са изпълнявали заповеди.

— Ти го каза, не аз.

— Може би не са имали голям избор, просто са вършили онова, което са правели и останалите. Не ги защищавам — просто се опитвам да обясня какво съм сторила. Аз имах избор. Можех да подам оставка, да се махна оттам. Нямаше да ме разстрелят.

— Да, но си се съгласила да изпълниш заповедите и да ме лъжеш, да ме шпионираш? — рече го все още спокойно, без нотка на гняв.

Тя се вълнуваше достатъчно и за двама им, бавно и безшумно удряше с юмрук по масата, навеждаше се напред, за прошепне думите си.

— Мислех си, че ако избягаш сам, ще се подложиш на опасност… наистина. Исках да те защитя…

— Като се обадиш по телефона от влака на генерал Шорхт и му съобщиш плановете ми ли?

— Да. Вярвах, че съществува възможността да не можеш да се справиш, че можеш да пострадаш, затова исках да бъдеш защитен. Да, наистина вярвах, че военното разузнаване би трябвало да научи какво правиш. Ако ти притежаваш познания, които са от жизнено значение за страната, смятам, че е също тъй важно страната ти да разполага с тях.

— Значи националната сигурност е по-важна от това да предадеш приятел?

— Щом искаш да поставиш въпроса по такъв начин, то тогава — да, мисля, че е така.

— Горката Шели. Все още живееш в миналото. Поставяш национализма, войнстващия шовинизъм над личната чест, над всичко. Без да знаеш, че национализмът е мъртъв, че сега името на играта е „международен национализъм“. Студената война също е мъртва, Шели, и да се надяваме, че скоро всички войни ще спрат. И ние най-сетне ще се отървем от бремето на военните. Изкопаеми, които са прекалено глупави, за да се оттеглят сами. Ти си взела решението си и ми разказа за него. Край на разговора. Довиждане, Шели. Мисля, че повече няма да се срещнем.

Той избърса устните си със салфетката, стана и се обърна.

— Не можеш да ме отпратиш така. Дойдох да ти дам някакво обяснение, може би да поискам извинение. И аз съм човек и мога да бъда наранена. А ти ме нараняваш, не го ли разбираш? Дойдох да поискам прошка. Ако не го разбираш, значи си повече машина, отколкото човек. Не можеш просто така да ми обърнеш гръб и да си тръгнеш!

Но той, разбира се, направи тъкмо това.