Основа

Деймън

Позволиха ми да се почистя в празна обща баня. Първоначално не исках да хабя време. Трябваше да видя Кити, но те не ми дадоха избор, което в крайна сметка се оказа хубаво, тъй като изглеждах като излязъл от гората. Четината по лицето ми бе извън контрол. След като се изкъпах и избръснах, облякох бялата блуза и черното долнище, които ми бяха оставили. Същата стандартна униформа, която използваха и преди години. Обличаха всички еднакво, за да накарат личността да се почувства като безименно лице в тълпа безименни лица.

При предишния ми престой тук основната цел на служителите на министерството беше да контролират поведението на всички. Явно и Дедал не бяха по-различни.

Почти се засмях, когато проумях нещо. Най-вероятно още тогава Дедал бяха дърпали конците, макар да бях дошъл преди толкова много години.

Охранителят се върна — беше същият тъпанар отпреди малко. Първото, което направи, беше да провери дали не съм извадил ножчетата от самобръсначката.

Извих вежда.

— Не съм толкова глупав.

— Радвам се да го чуя — гласеше отговорът. — Готов ли си?

— Отдавна.

Той се отдръпна и ми направи път да изляза в коридора. Докато вървяхме към поредния асансьор, войникът остана залепен за бедрото ми.

— Пич, така здраво си ме яхнал, че май трябва да те изведа на вечеря или нещо подобно. Ще ми кажеш ли поне името си?

Той отвори уста.

— Наричат ме Арчър.

Присвих очи. Нещо в него ми напомняше за Люк и това никак не ми харесваше.

— Така ли ти е името?

— По рождение.

Момъкът бе чаровен като… е, като мен в кофти ден. Прехвърлих погледа си на червения номер в асансьора и наблюдавах как бавно се спускаме надолу. Стомахът ми се сви. Ако Нанси ме будалкаше и Кити не беше тук, щях да разбера след минута.

Не знаех какво щях да направя, ако Кити я нямаше. Сигурно щях да се побъркам.

Не успях да спра думите си:

— Виждал ли си я… Кити?

Един мускул по лицето на Арчър потрепна и въображението ми се развихри, преди да чуя отговора.

— Да. Тя е поверена на мен. Убеден съм, че това те прави безкрайно щастлив.

— Тя добре ли е? — попитах, без да обръщам внимание на заяждането му.

Той се обърна към мен и на лицето му се изписа изненада. Размяната на обиди не беше основната ми цел точно сега.

— Доколкото може да се очаква… предвид обстоятелствата.

Това не ми прозвуча добре. Поех си дъх и прокарах ръка през влажната си коса. В съзнанието ми изникна Бет, объркана и неадекватна. Трепет премина по мускулите на ръката ми. Нямах съмнение, че в каквото и състояние да е Кити, ще успея да го понеса. Щях да й помогна да се оправи. Нищо на света не можеше да ме спре. Но просто не исках тя да е изживявала нещо толкова мъчително.

Като например да й се е наложило да убие Блейк.

— Тя спеше последния път, когато я проверих — каза Арчър и асансьорът спря. — Откакто я докараха, има проблеми със съня, но, изглежда, днес си наваксва.

Кимнах бавно и го последвах по коридора. Осъзнах колко смело беше от тяхна страна да ми изпратят само един пазач, но в крайна сметка те знаеха какво искам, а аз знаех какво рискувам, ако направя някоя глупост.

Сърцето ми препускаше, ръцете ми се свиваха и отпускаха край тялото. Заля ме безпокойство, а по средата на коридора почувствах нещо, което не бях усещал от доста време.

Топъл сърбеж пробяга по гърба на врата ми.

— Тя е тук.

Гласът ми бе дрезгав.

Арчър ме погледна.

— Да. Тук е.

Нямаше нужда да му разкривам, че имах своите съмнения, че част от мен се боеше да не би те просто да се възползват от слабостта ми. Сигурно всичко това бе изписано на лицето ми и аз не се опитах да го скрия.

Кити беше тук.

Арчър спря пред една врата и въведе код, след като таблото разчете очите му. Последва тих звук от разместване на ключалки. Той ме погледна с ръка върху бравата.

— Не съм сигурен колко време ще ти дадат.

После отвори вратата.

Пристъпих напред, без да чувствам пода под краката си, сякаш вървях на сън или през плаващи пясъци. Въздухът като че ли се втвърди и забави хода ми, но всъщност аз тичах към проклетата врата и пак не се движех достатъчно бързо.

С изострени сетива пристъпих в килията, почти без да усетя как вратата се затваря зад мен. Светкавично погледнах в леглото, опряно на стената.

Сърцето ми спря. Целият свят около мен застина.

Тръгнах напред и краката ми се разтрепериха. Едва в последната секунда успях да се овладея и да не се строполя на колене. Гърлото ми гореше.

Кити лежеше свита с лице към вратата и изглеждаше ужасяващо мъничка. Шоколадовата й коса се спускаше край лицето й и закриваше раменете й… Спеше, но изглеждаше напрегната, сякаш дори насън се чувстваше неудобно. Беше прибрала малките си ръце под заоблената си брадичка, устните й бяха леко отворени.

Красотата й ме покоси като светкавица. Застинах на място, неспособен да отделя очи от нея. След неизвестно колко време изминах две крачки и достигнах до ръба на леглото.

Наведох се към нея и разтворих устни, за да кажа нещо, но не последваха думи. Бях безмълвен и, кълна се, Кити бе единствената, която можеше да ме доведе до това състояние.

Седнах до нея с бушуващо в гърдите сърце. Тя се раздвижи, но не се събуди. Част от мен ненавиждаше мисълта да я откъсна от съня. Отблизо виждах подобните на мастилени петна тъмни сенки, разцъфващи под гъстите й мигли. И честно казано, бях доволен — не, развълнуван — да съм в една стая с нея, макар и да не правех нищо друго, освен да я гледам.

Не успях обаче да се въздържа да не я докосна.

Бавно се протегнах и нежно погалих копринените кичури на косата й, които се спускаха върху бузата й и достигаха до възглавницата. Сега вече виждах бледите синини по скулите й, придобили жълтеникав оттенък. На долната й устна имаше прорез. У мен забушува гняв. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да се овладея.

Подпрях едната си ръка на леглото през тялото на Кити, сведох глава, нежно целунах прореза на устната й и безмълвно си обещах, че ще накарам виновника за всичките й наранявания да си плати скъпо. Инстинктивно оставих лечителната топлина да се прелее от мен към нея и да заличи синините й.

Нежен топъл дъх повя по лицето ми и аз вдигнах очи, без да се отдръпвам прекалено много. Миглите на Кити потрепнаха и раменете й се размърдаха, докато тя си поемаше дълбоко въздух. Зачаках със сърце в гърлото.

Тя бавно отвори очи. Сивият й поглед блуждаеше по лицето ми.

— Деймън?

Звукът от нейния глас, дрезгав и сънлив, бе като завръщане вкъщи. Изгарянето в гърлото ми се превърна в огромен възел. Отдръпнах се леко и докоснах бузата й с връхчетата на пръстите си.

— Здравей, котенце — казах и гласът ми прозвуча ужасно пресипнал.

Тя се взираше в мен, докато погледът й се избистряше.

— Сънувам ли?

Смехът ми прозвуча сподавено.

— Не, котенце, не сънуваш. Наистина съм тук.

След един удар на сърцето тя се надигна на лакти. Самотен кичур падна пред лицето й. Отдръпнах се, за да й направя място. Пулсът ми придобиваше свръхзвукова скорост, подобно на нейния. Тя се надигна до седнало положение и постави ръце върху лицето ми. Затворих очи и почувствах нежното й докосване с дълбините на душата си.

Кити плъзна ръце по лицето ми, сякаш се опитваше да се убеди, че съм истински. Поставих длани върху нейните и отворих очи. Нейните бяха широки и влажни, блестящи от сълзи.

— Всичко е наред — казах й. — Всичко ще бъде наред, котенце.

— Как… как е възможно да си тук? — Тя преглътна. — Не разбирам.

— Ще се ядосаш. — Целунах нежно отворената й длан. Зарадвах се на трепета, който премина през нея. — Сам се предадох.

Тя се отдръпна рязко, но аз задържах ръцете й. Да, бях егоист. Но в този момент просто не можех да дишам, без да я докосвам.

— Деймън, какво…? Какво си мислеше? Не е трябвало да…

— Не исках да те оставям сама в това положение. — Плъзнах дланите си надолу по ръцете й и улових лактите й. — Не бих могъл да го направя. Ти не би искала да съм в лапите им, знам, но това е моят избор.

Тя леко поклати глава и прошепна съвсем тихо:

— Ами семейството ти, Деймън? Ами…

— Ти си по-важна.

В мига, в който го изрекох, осъзнах, че наистина е така. Семейството винаги беше на първо място за мен, а Кити бе част от семейството ми — по-голямата част. Тя бе моето бъдеще.

— Те ще те принудят да извършиш такива неща… — Влагата в очите й се увеличи и една сълза се спусна по бузата й. — Не бих искала ти да…

Улових сълзата с целувка.

— Няма да те оставя да се справяш сама. Ти си… ти си всичко за мен, Кити. — Усмихнах се при звука от нежното й вдишване. — Хайде де, котенце, нима си очаквала нещо различно от мен? Обичам те.

Тя сложи ръце на раменете ми, стисна толкова силно, че пръстите й почти пробиха памучната ми тениска и се взря в мен тъй продължително, че започнах да се притеснявам. После скочи напред, прегърна ме и само дето не ме задуши.

Засмях й се и едва се сдържах да не се обърна. В следващия момент тя седеше до мен, после се озова в скута ми и ме притисна до себе си. Това, това беше Кити, която познавах.

— Ти си луд — прошепна до врата ми тя. — Ти си напълно луд, но те обичам. Толкова много те обичам. Не те искам тук, но те обичам.

Плъзнах ръце по гърба й и погалих кръста й.

— Никога няма да се уморя да го чувам.

Тя се притисна към мен, пръстите й потънаха в косите ми.

— Така ми липсваше, Деймън.

— Нямаш представа…

Думите ми вече се изчерпваха. Нейната близост след толкова дълго време беше най-сладката форма на мъчение. Усещах всеки дъх, който поемаше, с цялото си тяло — всъщност повече с някои части на тялото си. Беше неприлично, но тя имаше огромна власт над мен. Здравият разум изхвърча през прозореца.

Тя се отдръпна, погледна ме в очите и след това отново се приближи. По дяволите, целувката беше хем невинна, хем отчаяна и напълно съвършена. Притиснах се по-силно към нея, тя наклони глава и целувката ни, започнала невинно, се промени. Потопих се по-дълбоко в целувката, вложих в нея целия си страх, трупан всяка минута, в която бяхме разделени, цялата си страст, всичките си чувства. Нейният стон ме разтърси, а когато тя се помръдна, едва не умрях.

Сграбчих бедрата й и я отблъснах, макар това да бе последното, което исках да направя.

— Не забравяй за камерите — казах.

Червенина плъзна по врата й и обагри лицето й.

— О, да, навсякъде, освен…

— Банята — включих се аз и забелязах изненада на лицето й. — Те ме осведомиха.

— За всичко? — Щом кимнах, червенината изчезна и тя бързо се измъкна от скута ми. Седна до мен с поглед, вперен напред. След известно време си пое дълбоко дъх. — Аз… се радвам, че си тук, но ми се ще да не беше.

— Знам.

Не го приемах като обида. Кити изви глава назад.

— Деймън, аз…

Поставих два пръста под брадичката й и обърнах главата й отново към мен.

— Знам — повторих, търсейки очите й. — Видях някои неща и те ми казаха за…

— Не искам да говоря за това — каза бързо тя и обгърна коленете си.

Започнах да се притеснявам, но успях да се усмихна.

— Добре. Няма проблем.

Прегърнах я и я притеглих по-близо до себе си. Нямаше съпротива. Тя се сви до мен и зарови пръсти в тениската ми. Целунах челото й. Продължих с тих глас:

— Ще излезем оттук.

Тя сви ръка и повдигна глава.

— Как? — прошепна.

Наведох се към ухото й.

— Довери ми се. Убеден съм, че ни наблюдават и не искам да им дам основание да ни разделят.

Тя кимна с разбиране, но се напрегна.

— Видя ли какво правят тук?

Поклатих глава и тя си пое дълбоко дъх. С тих глас ми разказа за болните хора, които Дедал лекуваха, за луксианците и хибридите. Докато говорехме, се излегнахме с лице един към друг. Разбирах, че ми спестява доста неща. Например не спомена как се е сдобила със синините. Реших, че сигурно има нещо общо с Блейк, и затова не иска да го коментира. Но спомена за малко момиче, наречено Лори, което умира от рак. Изражението й бе измъчено, докато говореше за детето. Кити не се бе усмихнала нито веднъж. Прозрението ме прониза и заплаши да разбие радостта ми от срещата с нея.

— Те твърдят, че има и лоши луксианци — каза Кити. — Че именно затова съм тук, за да се науча как да се защитавам от тях.

— Така ли?

Тя се напрегна.

— Казват, че има хиляди луксианци, които искат да навредят на хората, и че ще дойдат и още. Предполагам, че на теб не са ти разправяли подобни неща.

— Не. — Почти се засмях, но внезапно си спомних думите на Итън. Нямаше начин те да са свързани с това, за което говореше Кити. Нали? — Казаха ми, че искат още хибриди.

Притеснение се изписа на лицето й и ми се прииска, да не й бях казвал.

— Какъв вид рак има Лори? — попитах, докато галех ръката й.

Не спирах да я докосвам нито за миг, откакто влязох в стаята.

Беше отпуснала пръсти на брадичката ми. Бяхме толкова близо, колкото бе редно, защото ни наблюдаваха.

— Същият като на баща ми.

Стиснах ръката й.

— Съжалявам.

Погали лицето ми.

— Видях я само веднъж, но тя не изглеждаше добре. Подлагат я на лечение с вещество, което извличат от луксианците и хибридите. Наричат го ЛХ-11.

— ЛХ-11?

Тя кимна и после се намръщи.

— Моля? — попита.

По дяволите, точно това искаше Люк. Което повдигаше въпроса защо му е необходим серум, който Дедал изпробват върху болни хора.

Свъси вежди още по-явно и аз скъсих незначителното разстояние между телата ни.

— Ще ти кажа по-късно — прошепнах.

На лицето й се изписа разбиране. Тя премести леко крака си и го допря до моя. Дъхът ми секна, когато в очите й проблесна нещо различно. Тя прехапа устни, а аз се сдържах да не простена.

Руменина заля отново лицето й, което въобще не облекчи положението ми. Прокарах пръсти по ръката й и настръхнах от нейния трепет.

— Какво ли не бих дал за малко лично пространство…

Тя сведе очи.

— Ужасен си.

— Така е.

Лицето й помръкна.

— Чувствам се така, сякаш над нас виси огромен часовник, сякаш ни изтича времето.

Най-вероятно беше права.

— Не мисли за това.

— Не е лесно.

Настъпи пауза, погалих бузата й и притиснах палец към нежната й кост. Измина известно време.

— Видя ли мама?

— Не. — Исках да й обясня защо, исках да й кажа повече, но разкриването на каквато и да било информация щеше да бъде твърде рисковано. И все пак ми хрумна нещо. Можех да приема истинската си форма и да общувам с нея по този начин, но се съмнявах всевишните сили да одобрят похвата ми. А в момента не исках да рискувам. — Но Ди я наглежда.

Кити задържа очите си затворени.

— Мама ми липсва — прошепна тя и сърцето ми се пропука. — Наистина ми липсва.

Не знаех какво да отговоря. Какво можех да отговоря? „Съжалявам“ нямаше да помогне. Докато се чудех как да я разведря, опознавах отново фините очертания на лицето й, грациозната извивка на врата й и изящните й рамена.

— Кажи ми нещо, което не знам.

Отминаха няколко мига, после тя отговори.

— Винаги съм искала могвай.

— Моля?

Миглите на Кити потрепваха, но тя вече се усмихваше. Олекна ми.

— Гледал си филма „Гремлини“, нали? Помниш ли Гизмо? — Кимнах и тя се засмя. Звукът бе дрезгав, сякаш отдавна не се бе смяла. — Мама ми позволяваше да го гледам като дете и аз бях вманиачена по Гизмо. Исках да имам такова демонче повече от всичко на света, дори обещах на мама, че няма да го храня след полунощ и ще внимавам да не го намокря.

Прегърнах я и се усмихнах, като си представих дребните мъхести кафяво-бели животинки.

— Не знам — казах.

— Какво?

Тя се сгуши по-близо и склони глава на рамото ми. Прегърнах я и сякаш за първи път от седмици си поех дъх.

— Ако имах могвай, определено щях да го храня след полунощ. Онзи гремлин с белия гребен беше уникално як.

Тя отново се засмя. Звукът се понесе из мен и се почувствах хиляда килограма по-лек.

— Защо ли не се изненадвам? — каза тя. — Много ще си допаднете с гремлините.

— Ами какво да ти кажа? Всичко е заради прекрасния ми характер.