Основа

Кейти

Чувствах се като героиня от анимационен филм, която повдига крак след целувката с принца. Бях замаяна от щастие и по-развълнувана, отколкото си мислех, че е възможно.

В ръката си държах просто лист хартия. Сватбено свидетелство с две имена, които дори не бяха нашите.

Но за мен беше много.

Беше всичко.

Не можех да спра да се усмихвам, но едва преглъщах. Откакто си казахме клетвите, бях на ръба да заплача. Деймън сигурно мислеше, че съм откачила.

По пътя към изхода, блондинката ни спря. Подаде ми снимка.

— Подарък от мен — каза тя и се усмихна. — Вие сте красива двойка. Би било срамота, ако нямате нещо, с което да запомните този момент.

Деймън надникна над рамото ми. Жената бе уловила целувката ни — първата ни целувка като женени.

— Мили боже — казах и усетих, че се изчервявам. — Сякаш ще се изядем!

Той се засмя.

Блондинката се усмихна и отстъпи встрани.

— Мисля, че такава страст не утихва цял живот. Късметлии сте.

— Знам. — Бях сигурна, че съм късметлийка, дори след всичко, което ми се случи. Погледнах към… съпруга си. Дълбоко в себе си знаех, че бракът ни не е законен, но аз го чувствах като истински. Отново се просълзих.

Деймън ме възнагради с пламенна целувка и ме повдигна. В друг момент бих се засрамила, тъй като бяхме на обществено място, но сега не ми пукаше. Ни най-малко.

По пътя към къщата се държахме доста банално — стискахме си ръцете и се гледахме с влажни очи. Когато спряхме, останахме няколко минути в колата. В мига, в който Деймън изключи двигателя, се хвърлихме един към друг. Алчно. Целувките не бяха достатъчни. Прескочих седалката и седнах в скута му. Пъхнах ръце под тениската му, галех го по гърдите и корема. Той плъзна пръсти нагоре по гърба ми, вплете ги в косата ми.

Дишах тежко, но той се отдръпна и облегна глава на седалката.

— Добре — каза той, — трябва да спрем, не можем да го направим в колата.

Засмях се.

— Тъкмо да се отблагодарим на Лайла, задето ни я даде.

— Така е. — Отвори вратата. — По-добре тръгвай, преди да съм размислил.

Не бях сигурна дали не искам да размисли, но трябваше да изляза от колата. Деймън беше точно зад мен, държеше ме за кръста. Влязохме в къщата през странична врата, която водеше в малък килер.

Матю застана пред нас в мига, в който се озовахме в кухнята. Сините му очи проблясваха гневно.

— Къде, по дяволите, бяхте?

— Навън — отвърна Деймън.

Той застана пред мен и почти ме закри от погледа на Матю.

— Навън? — попита слисан Матю.

Надникнах над рамото на Деймън, притискайки свидетелството към гърдите си.

— Исках да видя това-онова.

Матю зяпна.

— Това никак не е добре — каза Арчър, който се появи пред свода на помещението. — Не е разумно да разглеждате забележителност, докато половината правителство е по петите ви.

Деймън се наежи.

— Всичко е наред. Никой не ни видя. Сега, ако ни извините…

Арчър присви очи.

— Не мога да повярвам, че вие двамата…

През цялото време, докато той говореше, аз си тананиках безгласно песничка и се опитвах да не мисля за сватбата, но явно не успях, защото Арчър понечи да каже нещо. Изглеждаше напълно объркан. Все едно някой му бе казал, че има ресторант, в който сервират в чинии без дъно. Моля те, не казвай нищо. Моля те. Продължих да си повтарям едни и същи думи с надеждата Арчър да не надникне в съзнанието ми.

Матю погледна към Арчър и сви вежди.

— Добре ли си, приятел?

Той поклати глава, засуети се и каза:

— Няма значение.

— Знам, че ти е неприятно, Матю. Съжаляваме. Няма да се повтори… — Деймън ме хвана за ръка. Пристъпи напред. — И можеш да ни се караш колкото си искаш след… пет или шест часа.

Матю скръсти ръце.

— Какво възнамерявате да правите?

Деймън мина покрай него с широка усмивка.

— Не какво. По-скоро кого. — Ударих го по гърба, но той не ми обърна внимание. — Така че, по-добре отложи лекцията.

Матю не успя да каже каквото и да било. Изхвърчахме от кухнята през странната стая със статуи. Гласовете на Ди и Ашли се чуваха от съседното помещение.

— Да побързаме — каза Деймън. — Иначе никога няма да се измъкнем.

Макар да нямах търпение да видя Ди, разбрах защо бързахме. По средата на стълбището Деймън се обърна и ме пое на ръце.

Изкикотих се и го прегърнах.

— Не е необходимо.

— Напротив — отвърна той.

След секунди ме остави в спалнята и затвори вратата.

Дрехите не останаха дълго върху нас. В началото всичко стана бързо, трепетно. Деймън ме избута до вратата и ме притисна с едрото си тяло. Но имаше нещо ново, различно, по-истинско; сякаш малкият лист хартия, който сега се търкаляше на пода, променяше всичко. Сключих крака около бедрата му. Казах му, че го обичам. Показах му, че го обичам. И той направи същото. Най-сетне стигахме до леглото и потънахме в нежност.

Изминаха часове, може би повече от петте, които Деймън бе обещал на Матю. За наша изненада никой не ни прекъсна. Чувствах се прекрасно в обятията му, главата ми беше на гърдите му. Знаех, че е глупаво, но наистина обичах да слушам туптенето на сърцето му.

Деймън си играеше с косата ми, увиваше кичурите около пръстите си. Говорихме за всичко, което не касаеше близкото бъдеще. Обсъждахме нещата, които искахме да направим — да отидем в колеж, да си намерим работа.

Да имаме живот.

Беше хубаво, по някакъв начин пречиствахме душите си.

После стомахът буквално засвири.

Деймън се засмя.

— Добре, време е да ти дадем малко храна, преди да си ме изяла.

— Твърде късно — казах аз и захапах леко долната му устна. Той издаде онзи сексапилен звук, който обикновено водеше до неща, отнемащи над два часа. Едва успях да се отдръпна от него. — Трябва да слезем долу.

— За да хапнеш?

Той седна в леглото и прокара ръка през косата си. Беше чаровно разрошен.

— Да, но освен това трябва да разберем какво ще правят другите. — Реалността ми подейства отрезвяващо. — Трябва да решим какво ще правим ние.

— Знам. — Той се наведе, взе тениската ми и ми я подхвърли. — Но дано да има и храна.

Слава богу, имаше. Ди беше в кухнята и правеше късен обяд, или може би ранна вечеря. Менюто се състоеше от пържоли. Деймън отиде при брат си, а аз застанах до Ди.

— Мога ли да помогна? — попитах.

Тя ме погледна.

— Почти приключих. Какво месо искаш? Свинско? Пуешко?

— Свинско, моля. — Ухилих се. — Деймън сигурно също ще иска свинско. Мога аз да ги приготвя, ако вече не си го направила.

— Деймън иска всичко, което може да погълне.

Тя се протегна и взе една картонена чиния. Помислих си, че е странно в такава къща да има картонени чинии. Когато тя сложи два сандвича в нея, в съседната стая избухна мъжки смях. Ди се бе успокоила.

— Какво става? — попитах и надникнах към коридора, по който бе изчезнал Деймън.

— Не знам. — Усмихна се. — Просто съм изненадана. Арчър е в онази стая. Мислех, че ще се разнасят викове, а не смях.

— Деймън… на моменти се държи доста строго с теб.

Ди се засмя.

— На моменти?

— Добре, де. Често. Не става дума за Арчър. Той е наистина свестен. Помогна ми, помогна и на двама ни, докато бяхме при Дедал, но е по-възрастен, по-различен и…

— Има пенис? — предложи Ди. — Защото ми се струва, че това е основният проблем на Деймън.

Засмях се и взех две чаши сода.

— Да, сигурно си права. Поприказва ли си с него?

Тя сви рамене.

— Не. Той не е особено приказлив.

— Вярно е. — Облегнах се на плота. — И е бил подложен на много изпитания. Така че сигурно още осмисля всичко.

Спомних си за хибридите, които видях, и основите, които пуснахме на свобода. Възможно ли беше някои от тях да са избягали? Оставих чашите настрани и въздъхнах.

— Всичко е толкова объркано.

— Така е.

Отново се чу смях и аз разпознах гласа на Деймън. Не се сдържах и се ухилих.

— Я се погледни! Много си весела днес! — сръчка ме с лакът Ди. — Какво става?

Свих рамене.

— Просто имам хубав ден. Скоро ще ти разкажа.

Тя ми подаде пържола.

— Ако ще ми обясняваш какво правихте горе цял следобед, дори не искам да знам.

Засмях се.

— Нямам предвид това.

— Слава богу. — Ашли се вмъкна между нас и взе буркан майонеза. — Защото никой не би искал да слуша това.

Освен ако не ставаше дума за приключенията на Ашли с Деймън, за които тя говореше с охота, но както и да е. Усмихнах й се, а тя ме удостои със странен поглед.

Ашли взе лъжица, гребна малко майонеза и я изяде. Стомахът ми се сви.

— Странно, толкова си слаба, а ядеш майонеза с лъжица. Тя намигна с котешкото си око.

— Завиждай.

Хубавото беше, че наистина не завиждах.

— Или може би аз трябва да завиждам, котенце — допълни Ашли.

Ди я удари по ръката.

— Не започвай.

Тя се ухили и захвърли лъжицата в мивката.

— Не казах, че искам да съм неговото котенце. Но ако бях… историята щеше да свърши различно.

Преди няколко месеца щях да се ядосам.

Сега просто се усмихнах.

Тя ме зяпна за момент, после премрежи сините си очи.

— Все едно.

Гледах как излиза от кухнята.

— Май все повече се привързва към мен — казах на Ди. Тя се изхили и сложи последния сандвич в чинията.

Бяха поне дванайсет.

— По-важното е, че Ашли иска да не те харесва.

— Доста добре се справя.

— Според мен тя не те мрази. — Ди взе чинията и килна глава. — Наистина харесваше Деймън. Не става дума за любов, но тя наистина вярваше, че ще бъдат заедно. Това трудно се преживява.

Почувствах се донякъде виновна.

— Знам.

— Но ще се справи. Освен това ще намери някого, който да изтърпи злобата й, и всичко ще завърши чудесно.

— А ти?

Тя се засмя и намигна.

— Аз просто искам светът да се успокои за една нощ. Разбираш ли?

Задавих се от смях.

— Мили боже, не го споменавай пред Деймън и Доусън.

— Без майтап.

Всички бяха в голямата зала, излегнати кой на диваните, кой на фотьойлите. На стената висеше най-големият телевизор, който бях виждала. Същински киноекран.

Деймън потупа мястото до него на дивана, седнах и му подадох чинията и содата.

— Благодаря.

— Сестра ти ги направи. Аз просто ги донесох.

Ди сложи чинията на масата за кафе и надникна към Арчър, който седеше до Люк и Парис. После взе два сандвича и се отправи натам. Лицето й порозовя. Надявах се да има чисти помисли. Но щом погледнах Арчър, който се бе втренчил в нея, осъзнах, че не е така.

От другата ми страна Доусън взе два сандвича — един за себе си и един за Бет. Момичето се бе увило с одеяло, унасяше се. Очите ни се срещнаха и нежна усмивка осени лицето й.

— Как си? — попитах.

— Чудесно. — Тя пое хляба и отчупи малко от коричката. — Просто съм уморена.

Отново се питах какво точно става с нея. Не изглеждаше уморена, а напълно изтощена.

— Доста пътувахме — обясни Доусън. — Аз също се изморих.

Той изглеждаше добре. Всъщност пращеше от енергия. Зелените му очи блестяха, особено когато гледаше към Бет.

— Яж — каза й тихо той. — Трябва да изядеш поне два сандвича.

Тя се засмя.

— Не знам дали ще мога.

Останахме известно време там, дълго след като се нахранихме. Помислих, че всеки отлага неизбежното — важния разговор. По едно време Матю излезе от стаята, като че ще се върне след малко.

Деймън се наведе и подпря ръце на коленете си.

— Време е да се заловим за работа.

— Да — каза Люк. — Скоро трябва да потегляме. Най-добре утре.

— Това е ясно — каза Андрю. — Но накъде ще тръгнем?

Люк отвори уста, но Арчър вдигна ръка и го накара да замълчи.

— Задръж си мисълта.

Люк присви очи, но после се отпусна. Арчър скочи и изхвърча от стаята, свил ръце в юмруци.

— Какво става? — попита Деймън.

По гърба ми полазиха тръпки. Погледнах Доусън, който също изглеждаше притеснен.

— Люк — казах, а пулсът ми се ускори.

Люк стана, гърдите му рязко се надигаха. В следващия миг се озова в другия край на стаята и хвана Лайла за гърлото.

— Какво направи? — попита той.

— Мамка му! — извика Андрю, скочи и застана пред сестра си и Ди.

— Какво направи? — попита отново Люк и стисна гърлото.

Лицето на луксианката побеля.

— А-аз… не знам за какво говориш.

Деймън бавно се изправи и пристъпи напред. Брат му беше зад него.

— Какво става?

Люк не му обърна внимание и вдигна ужасената жена от пода.

— Ще ти дам пет секунди да отговориш на въпроса. Едно…

— Нямах избор изграчи тя, вкопчена в ръката му.

Кръвта ми се смрази.

Не разбирахме какво се случва. Бяхме обзети от ужас. Приближих се до Бет, която се опитваше да се измъкне от одеялото.

— Грешен отговор — каза той тихо и пусна Лайла. — Винаги имаш избор. Това е единственото нещо, което никой не може да ни отнеме.

Люк се придвижи толкова бързо, че дори Деймън не можа да го спре. Светлина избликна от ръката му и избухна. Гореща енергийна вълна просветна из стаята и косата ми се залепи за лицето.

Вълната удари Лайла в гърдите и я запрати в една картина с пейзаж от Вегас. Тя се разтресе и после всичко свърши. Очите й бяха празни, тялото й се плъзна по стената, краката й се огънаха под нея.

Божичко… Отстъпих назад и затиснах устата си с ръка.

В гърдите на Лайла имаше дупка. От нея излизаше дим. След секунда тя се размаза като образ на стар телевизор, после премина в истинския си образ. Светлината изчезна. Остана само прозрачна кожа и мрежа от бляскави вени.

— Ще кажеш ли защо уби домакинята ни? — попита Деймън с притеснително равен глас.

Арчър се появи на прага, с една ръка стискаше врата на Матю, а в другата държеше счупен телефон. От носа на Матю се стичаше кръв, обагрена в синьо.

Деймън и Доусън скочиха напред.

— Какво, по дяволите, става? — Гласът на Деймън разтресе къщата. — Имаш две секунди да отговориш на въпроса, преди да те разкъсам.

— Твоето приятелче тъкмо набираше един номер. — Тонът на Арчър беше равен, толкова спокоен, че цялата изтръпнах. — Кажи им, Матю. Кажи им на кого звънеше.

Не последва отговор. Той просто се взря в Деймън и Доусън.

Арчър затегна хватката си и изви главата на Матю назад.

— Копелето звънеше на Дедал. Прецака ни. Яко.