Основа

Кейти

Деймън бе абсолютно втрещен. Както и аз. Единствените двама човека, които не зяпаха опулени Ди, бяха Люк и Парис. Дори Арчър бе отворил уста, но според мен това нямаше нищо общо с изненадата на Деймън, а с красотата на Ди.

А Ди наистина бе неземно красива. С блестящите черни къдрици, падащи край екзотичното й лице, със смарагдовите очи, тя беше просто поразителна. По-нежна, женствена версия на Деймън и Доусън. Тя спираше дъха на хора, извънземни, хибриди, а явно и на основи.

Арчър изглеждаше така, сякаш пред него стоеше младенеца Исус в яслата.

Ди се спуска към брат си, сълзи се стичаха по розовите й страни. Отдръпнах се в последния момент. Той разпери ръце и тя се хвърли на врата му.

— Боже — промълви той. Косите й заглушаваха думите му. — Какво правиш тук?

— Ти как мислиш? — отговори тя с плътен глас. — Трябваше да направим нещо. Ти просто ни изпревари както обикновено, безделник такъв.

Допрях ръка до сърцето си, почти разплакана, когато друг силует се появи на прага и тръгна към нас. Преглътнах, смаяна от това колко… колко различно изглеждаше Доусън. Позаякнал, с подстригана коса, обръснат, без тъмни кръгове под очите, той беше точно копие на брат си.

Деймън вдигна глава. Опита се да каже нещо, но не можа. Никой от нас не бе очаквал да ги завари тук. Подобно на мен. Деймън сигурно мислеше, че никога повече няма да види семейството си.

Доусън пресече верандата и прегърна брат си и сестра си. Тримата опряха глави. С едната си ръка Деймън бе обгърнал раменете на Доусън, а с другата държеше през кръста Ди.

— Така си е — каза Доусън, сияещ от щастие. — По дяволите, брат ми! Все да ме изпревариш, а?

Деймън стисна врата на брат си и допря чело в неговото.

— Идиот — каза той и се засмя сподавено. — Трябваше да го очакваш. Аз винаги съм подготвен.

— Я почакай — ядосана съм ти! — Ди се отдръпна и удари силно гърдите на Деймън. — Можеше да се гръмнеш с този твой план! Гаден, арогантен малоумник!

Тя го удари отново. Арчър примигна и прошепна.

— Леле! Това момиче… това момиче удря яко.

— Ей! — Деймън улови ръката й със смях. — Спри. Очевидно не съм се утрепал.

— Тревожех се, задник такъв! — Ди отмести къдриците от лицето си и въздъхна. — Но ти прощавам, защото си цял и явно невредим, и си тук. Но ако някога отново направиш нещо подобно…

— Добре — каза Доусън, хвана сестра си за ръката и леко я подръпна. — Мисля, че разбра. Всички разбрахме.

Ди издърпа ръката си и хвърли поглед на Парис и Люк. Не им обърна много внимание, но се загледа в Арчър. Стоях до една от колоните, настрани от семейната среща. Мислех, че Ди въобще не ме забеляза.

Само след миг тя буквално ме събори. Бях забравила усещането от прегръдката й. За човек с тяло на балерина, тя бе невероятно силна. А прегръдките й… ами от доста време не бях попадала в мечешките й лапи.

Реагирах бавно. Бях по-скоро изненадана, но пуснах торбата и прегърнах Ди. В очите ми се събраха сълзи и стиснах клепачи. Все още се чувствах виновна за станалото с Ди, но най-сетне се отпуснах и през мен се понесе топлина.

— Толкова съжалявам — каза през сълзи тя. — Толкова, толкова съжалявам!

— За какво?

Още не ме беше пуснала, но аз нямах нищо против.

— За всичко. За това, че отказвах да приема твоята гледна точка, за това, че бях толкова обсебена от болката и яда си, че напълно те изоставих. За това, че не ти казах колко много ми липсваше, преди да…

„Преди да стане твърде късно“, щеше да каже тя.

Примигнах през сълзи и се усмихнах.

— Няма за какво да се извиняваш, Ди. Казвам го сериозно. Нищо от това… — Е, всъщност имаше значение. Смъртта на Адам имаше значение. — Сега всичко е наред.

Тя ме стисна по-силно и прошепна:

— Така ли? Толкова много се притеснявах за теб и Деймън…

Тялото ми се стегна. Прииска ми се внезапният приток на ужас да изчезне. Нямаше място тук, не и в такъв щастлив момент.

— Всичко е наред, Ди.

— Липсваше ми.

Няколко сълзи се стекоха по бузата ми.

— И ти ми липсваше.

— Добре, добре. Мисля, че вече я задушаваш. — Доусън издърпа ръката на Ди. — Струва ми, че Деймън ревнува.

— Пфу. Сега е мой ред да съм с Кейти — отговори тя, но ме пусна.

И тогава дойде Доусън. Прегърна ме, не толкова свирепо, колкото Ди, но все пак силно.

— Благодаря ти — каза тихо той, а аз разбрах колко много означават тези думи. — Надявам се, че осъзнаваш колко много съм ти благодарен за всичко, което направи.

Кимнах, несигурна дали ще мога да проговоря.

— Добре. Сега наистина ревнувам — обади се Деймън и Парис се засмя.

Доусън стисна ръката ми.

— Вечно ще ти бъда задължен.

Исках да му кажа, че не е необходимо. Ако можех да върна времето, отново бих се съгласила да му помогна да спаси Бетани, дори да знаех, че Блейк ще ни предаде. След като живях в плен в килиите на Дедал, вече знаех по-добре от всякога колко важно е било да измъкнем Бет. Единственото, което бих променила, щеше да е мястото, на което стоях в проклетия тунел в Маунт Уедър.

Доусън се отдръпна. Брат му се приближи, вдигна торбата и ме прегърна. Доусън изви глава настрани.

— Какво е това плюшено извънземно?

— Деймън сметна, че ще ми напомня за него — казах аз.

— Кажи му как го кръсти — усмихна се Деймън и ме целуна.

Сърцето ми подскочи и лицето ми поруменя.

— Кръстих го Ди Би.

Ди надникна към играчката над рамото на Доусън.

— Донякъде прилича на теб, Деймън.

— Ха. Ха.

Взех играчката от торбата и я притиснах до себе си. По някаква причина наистина обичах глупавата вещ.

— Искате ли да влизаме вече? — Люк се завъртя на пети. — Умирам от глад.

Ди застана от другата ми страна и после всички поехме към къщата. Тя огледа крадешком Арчър, който вървеше зад нас. Забелязах, че и Деймън я наблюдава. Каквото и да си мислеше в момента Ди, Арчър най-вероятно четеше мислите й.

Трябваше да я предупредя за това.

Както и за факта, че Арчър е доста различен от всички нас.

Температурата беше осезаемо по-ниска в ярко осветеното фоайе, макар стъкленият купол да пропускаше слънчевите лъчи. Подът бе украсен с кварц и всичко наоколо блестеше. В ъглите бяха поставени големи цветя — как ми се прииска да бръкна с пръсти в почвата!

Да бръкна с пръст в почвата… Боже, откога не го бях правила? От деня, в който тръгнахме за Маунт Уедър? Твърде дълго.

— Добре ли си?

— А? — Погледнах Деймън и осъзнах, че явно съм спряла да вървя, защото останалите вече бяха в залата зад фоайето. — Да, просто се замислих за градински цветя.

По лицето му пробяга чувство. Преди да успея да го разгадая, той извърна очи. Протегнах се и подръпнах блузата му.

— Ами ти? Все пак вече си с Доусън и Ди.

Той прокара пръсти през косата си.

— Не знам какво да мисля. — Той продължи тихо. — Радвам се да ги видя, но… по дяволите.

Кимнах с разбиране.

— Искаш да са далеч от всичко това?

— Да. Напълно.

Щеше ми се да облекча притесненията му, но нямаше как да го сторя. Надигнах се и го целунах по бузата. Това беше най-доброто, на което бях способна.

Той се усмихна, след като отново стъпих на краката си. Понечи да каже нещо, но Ди се подаде във фоайето. Явно ядосана, сложи ръце на кръста.

— Хайде де, влезте малко по-навътре. В голямата зала чакат хора, които искат да ви поздравят. Не знам какво точно трябва да представлява голямата зала, но е много яка.

Господи, Ди ми липсваше толкова много.

Деймън вдигна глава и се усмихна на сестра си.

— Мисля, че се досещам кой чака.

Хората, които ни чакаха, бяха не други, а Матю, Ашли и Андрю. Не трябваше да се изненадвам, че ги виждам тук. Матю и близнаците Томпсън бяха като семейство. Всички се събраха край Деймън и направо го погълнаха, включително Ди и Доусън.

Отново се отдръпнах, защото това беше неговата семейна среща — напълно заслужена. И стаята грабна вниманието ми. Азиатски килим. Още статуи на делфини. Покрити с кварц мебели. Диван, на който би се побрал цял футболен отбор.

Люк се метна на един диван и започна да щрака на телефона си. Парис остана до него като проблясваща сянка. Арчър стоеше в другия край на стаята, може би несигурен какво да прави. Междувременно Ди зарида отново.

Дори Ашли плачеше.

Очаквах да изпитам пареща ревност, когато Деймън я прегърна, но това не се случи. Като изключим факта, че Ашли успяваше да направи дори плаченето великолепно, нямаше за какво да й завиждам. Със сигурност знаех едно нещо на този свят, и то беше, че Деймън обича мен.

Матю пристъпи напред и стисна раменете на Деймън.

— Радвам се… толкова се радвам да те видя.

— И аз теб. — Деймън плесна с ръце. — Съжалявам за колата.

Почудих се какво ли е станало с колата на Матю, но в този момент нещо сякаш заседна в гърлото ми. Докато ги гледах как се радват един на друг, си спомних колко важен е Матю за тях. Той беше единственият човек, когото те можеха да нарекат „баща“.

— Трудно е, нали? — попита тихо Арчър.

Намръщих се.

— Да не си отново в главата ми?

— Не. Мислите ти са изписани на лицето ти.

— О! — въздъхнах и погледнах отново към другите. — Мама ми липсва и не знам…

Поклатих глава, тъй като не исках да довърша изречението.

Когато приключиха с прегръдките, Матю пръв дойде при мен. Прегърна ме малко сковано, но все пак оцених жеста. Ашли и Андрю се приближиха и веднага станах предпазлива. Никога не ме бяха харесвали.

Трептящите сини очи на Ашли бяха зачервени, когато тя хвърли поглед към дрехите ми. Явно реши, че съм напълно скарана с модата.

— Не съм ужасно развълнувана да те видя, но все пак се радвам, че си жива.

Задавих се от смях.

— Ами… благодаря.

Андрю потърка брадичка. Изглеждаше критично настроен.

— Съгласен съм с Ашли.

Кимнах, без да знам какво да отвърна. Вдигнах ръце и леко свих рамене.

— И аз се радвам да ви видя.

Ашли се засмя гърлено.

— Не, не се радваш, но няма проблем. Всъщност яростната ни неприязън към теб е без значение в момента.

Арчър подсвирна и извърна поглед, което веднага привлече хитрия поглед на Ашли. Беше толкова красива, че повечето мъже едва ли биха могли да й устоят.

Неловките поздравления ми бяха спестени, тъй като в стаята влезе жена на възрастта на Матю — в началото на трийсетте, висока и слаба, с дълга руса коса; носеше лятна рокля до коленете без презрамки. Беше наистина много привлекателна.

Очевидно извънземна.

Усмихна се топло и плесна с ръце. Кафявите бамбукови гривни на ръцете й се удариха една в друга.

— Радвам се, че всички вече сте тук. Казвам се Лайла Мар. Добре дошли в дома ми.

Промърморих „здрасти“; Деймън прекоси стаята и стисна ръката на луксианката. Той бе изненадващо по-добър в това от мен. Кой би предположил? Но да видя всички тук, да съм заобиколена от хора, които вече не очаквах да срещна, бе натоварващо. Бях щастлива, но и объркана, имах лошо предчувствие, лепкаво като пот, усещах го с кожата си.

Бяхме се събрали тук на два-три часа път от Зона 51.

Опитах се да отхвърля тези мисли. Деймън представи Арчър, аз седнах на ръба на дивана с Ди Би в скута си. Ди седна до мен със зачервено лице. Знаех, че отново ще се разплаче.

Доусън отиде при Лайла.

— Бетани в леглото ли е?

Бетани? Наострих уши. Нормално беше и тя да е тук с Доусън. Покрай всички други лица просто не се бях сетила за нея. Да не беше болна?

Лайла потупа Доусън по гърба.

— Добре е. Просто трябва да си отпочине от дългия път.

Той кимна, но изглеждаше притеснен. Обърна се към Деймън.

— Ще се върна веднага. Отивам да проверя как е.

— Върви — каза Деймън и седна от другата ми страна. Отпусна се на възглавницата, сложи ръка на облегалката. — Та… Как е възможно всичко това? Кой ви каза да дойдете тук?

— Загриженият ти брат и прекрасната ти сестра се появиха в клуба ми и заплашиха, че ще го изгорят, ако не им кажа къде си — съобщи Люк, като вдигна поглед от телефона. — Такива работи.

Ди намигна на зашеметения Деймън.

— Досетихме се, че ще отидеш там и че той най-вероятно ще знае къде си.

— Почакай — каза Деймън и се наведе пред мен, за да вижда Ди. — Ти дипломира ли се? Дано да си се дипломирала. Ди. Адски сериозен съм.

— Ей! Виж кой го казва! Господин Нямам Средно Образование. Да. Дипломирах се. Доусън също. Бетани… не се върна в училище.

Това беше логично. Нямаше как да обяснят присъствието на Бетани.

— И ние се дипломирахме. — Ашли замълча и огледа лилавия си маникюр. — Просто исках да го спомена.

Андрю прокара ръка през косата си и изгледа сестра си, но не каза нищо. Арчър изглеждаше така, сякаш едва сдържа усмивката си. Или може би правеше гримаси на кристалния делфин до него.

— Ами това? — попита Деймън и посочи помещението.

Лайла се отпусна на дивана.

— Познавам Матю, откакто бяхме ученици. Поддържахме връзка през годините и когато той ми се обади и ме попита дали знам къде би могъл да се приюти, реших да го поканя тук.

Деймън отпусна ръце между коленете си и погледна Матю.

— Никога не си споменавал това.

В тона му не прозвуча обвинение, а по-скоро объркване.

Матю въздъхна.

— Не е нещо, за което говоря с лекота, и никога не съм си мислил, че ще ми се наложи. Просто не се налагаше.

За момент Деймън замълча. Изглежда, разсъждаваше върху думите на Матю. После потри ръце.

— Наистина не трябва да сте тук.

Ди простена.

— Бях напълно убедена, че ще започнеш с това. Да, тук сме в опасност, това го знаем. Но нямахме намерение да зарежем теб и Кейти. Какви хора сме, ако го бяхме направили?

— Не мислите ли, преди да действате? — попита игриво Деймън.

Ударих го по коляното.

— Мисля, че това, което той се опитва да каже, е, че не иска да се излагате на опасност.

Андрю въздъхна.

— Можем да се справим с всичко, с което разполагат.

— Всъщност не можете. — Люк свали крака от дивана, седна прилично и прибра телефона си в джоба. — Но важното е следното. Те вече бяха в опасност, Деймън. Дълбоко в себе си го знаеш. Дедал щяха да тръгнат по петите им. Въобще не се съмнявай в това. Нанси щеше да почука на вратата ви.

Деймън стисна зъби.

— Разбирам. Но всъщност от димящ казан са скочили в изригващ вулкан.

— Не съвсем — каза Доусън от прага. Носеше документи за самоличност. Приближи се до мен и Деймън и ни ги даде. — Тук сме само за ден. Ще преценим какво да правим оттук насетне, ще решим накъде да поеме всеки и изчезваме. Точно това държите в ръцете си. Запознайте се с новите си самоличности.