Основа

Кейти

Част от мен все още вярваше, че това е сън. Че ще се събудя и Деймън няма да е до мен. Че ще бъда сама с мислите си, преследвана от спомените за онова, което извърших. Страхът и срамът ме възпряха да му разкажа за Блейк. Убийството на Уил беше различно. То бе акт на самозащита, пък и копелето все пак бе успяло да ме простреля. Но Блейк? Това беше акт на агресия и нищо повече.

Как щеше да ме погледне Деймън, ако знаеше, че съм убийца? Защото това направих — убих Блейк.

— Тук ли си? — попита той.

— Да.

Отблъснах болезнените мисли и го докоснах. Честно казано, не спирах да го докосвам, за да не забравя, че наистина е тук. Помислих си, че и той прави същото, но всъщност Деймън обичаше да ме докосва — едно от многото неща, които обожавах. Исках да продължава. Имах отчаяна нужда да се изгубя в него по начин, по който можех да го направя само с Деймън.

Погалих долната му устна с върха на пръста си. Един мускул на лицето му се напрегна и очите му засияха. Сърцето ми направи мъничък акробатичен скок и Деймън затвори очи с изопнато лице. Опитах да отдръпна ръката си.

Той ме улови за китката.

— Недей.

— Съжалявам. Просто ти… — замълчах, защото не знаех как да го обясня.

На лицето му засия усмивка.

— Аз мога да го понеса. А ти?

— Да.

„Всъщност не“ признах пред себе си. Исках да се покатеря върху него. Не исках между нас да има нищо. Исках него. Ала забавните пакости не бяха подходящи в конкретната ситуация, пък и нямах желание да ставам ексхибиционист. Затова се примирих с второто най-добро нещо. Вплетох пръсти в неговите.

— Радвам се, че си тук. И това ме кара да се чувствам виновна.

— Недей. — Той отвори очи и зениците му засияха като диаманти. — Не бих искал да съм, където и да било другаде.

Изсумтях.

— Сериозно ли?

— Сериозно. — Той ме целуна нежно и бързо се отдръпна. — Звучи налудничаво, но е така.

Исках да го попитам как възнамерява да се измъкнем оттук. Сигурно имаше план. На това се надявах. Не можех да си представя, че е влетял в сградата на Дедал, без да е помислил за обратния път. Не че аз се чудех как да избягам. Просто не бях открила подходящ начин да го направя. — Облизах устни. Очите на Деймън пламнаха.

— Ами ако… — Преглътнах и продължих тихо. — Ами ако това е бъдещето ни?

— Не. — Притегли ме напред и след секунда се озовах притисната до гърдите му. Устата му се раздвижи до ухото ми и той прошепна: — Това не е бъдещето ни, котенце. Обещавам ти.

Поех си рязко дъх. Спомените за неговата близост бяха далеч от действителното усещане. Здравината на гърдите му, допрени в моите, размъти мозъка ми. Думите му изпълниха тялото ми с топлина. Деймън изпълняваше всичките си обещания.

Сложих глава между врата и рамото му и вдишах миризмата на сапун и аромата на дива природа, който бе специфичен за Деймън.

— Кажи го — прошепнах аз.

Той плъзна ръка по гърба ми и аз потреперих.

— Какво да кажа, котенце?

— Знаеш какво.

Той потърка брадичка в косата ми.

— Обичам… колата си Доли.

Извих устни в гримаса.

— Не това.

— О! — От устните му се стичаше невинност. — Сетих се. Обичам „Детективи на духове“.

— Ти си гадняр.

Той се засмя леко.

— Ама ме обичаш.

— Така е.

Целунах го по рамото.

Настъпи пауза. Усетих как пулсът му се ускори. Моят също.

— Обичам те — каза той с твърд глас. — Обичам те повече от всичко.

Отпуснах се върху него. Най-вероятно си почивах истински за първи път, откакто ме доведоха тук. Не просто защото се чувствах по-силна от факта, че той е до мен, а и заради това, че най-после имах съюзник, имах някого, който да ми пази гърба. Вече не бях сама. Ако бях на негово място, щях да направя същото. Съмнявах се, че…

Вратата на килията се отвори внезапно и Деймън се напрегна — точно като мен. Погледнах през рамото му и видях сержант Дашър и Нанси Хъшър. Зад потресаващо отвратителната двойка стояха Арчър и един друг охранител.

— Да не ви прекъсваме? — попита Нанси.

Деймън изсумтя.

— Не. Тъкмо си говорехме колко ни е тъжно, че не ни идвате на гости.

Нанси плесна с ръце. С черния си костюм с панталон тя изглеждаше като ходеща реклама на жени, които мразят цветове.

— Съмнявам се, незнайно защо.

Хвърлих поглед към сержанта и стиснах тениската на Деймън по-силно. Погледът на Дашър не беше враждебен, но това не означаваше много.

Сержантът прочисти гърло.

— Имаме работа за вършене.

Невероятно бързо Деймън се надигна, измести тялото си и седна така, че аз се оказах зад гърба му.

— Каква работа? — попита той и сплете пръсти между коленете си. — И мисля, че не съм имал честта да се запозная с вас.

— Това е сержант Дашър — обясних аз.

Опитах да се преместя така, че да не съм зад Деймън, но той помръдна и отново блокира движенията ми.

— Така ли? — Гласът на Деймън прозвуча тихо и опасно, стомахът ми се сви. — Мисля, че съм те виждал преди.

— Едва ли — отговори с равен глас Дашър.

— О, прав е. — Нанси посочи към мен. — Показах му записа от първия ден на Кейти, на който се вижда и първият ви разговор с нея.

Затворих очи и тихо изругах. Деймън щеше да го убие.

— Да, точно това видях. — Всяка дума бе съпроводена с убийствен поглед. Ококорих очи. Дашър не изглеждаше равнодушен. Мускулите на челюстта му се напрегнаха. — Прибрал съм тези кадри на специално място в съзнанието си — довърши Деймън.

Сложих ръка на гърба му.

— Каква работа имаме днес?

— Трябва да направим някои общи тестове, след това продължаваме нататък — отговори Дашър.

Мускулите ми се свиха и Деймън го забеляза. Още стрес тестове? Май нямаше да протекат добре, щом Деймън бе тук.

— Нищо прекалено сложно или интензивно — добави Нанси, пристъпи настрани и посочи вратата. — Моля ви. Колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще приключим.

Деймън не помръдна.

Нанси ни изгледа спокойно.

— Трябва ли да ти напомням какво ни обеща, Деймън?

Изгледах го строго.

— Какво си обещал?

Нанси отговори преди него:

— Обеща, че ако го доведем при теб, ще направи всичко, което поискаме, без да създава проблеми.

— Нима?

Взрях се в Деймън. Той не отговори и почти ми се прииска да го ударя. Един бог знаеше какво щяха да му причинят. Поех дълбоко дъх, отдръпнах се от него и станах. След секунда той стоеше на крака пред мен. Прибрах косата си назад и обух гуменките си.

Никой от нас не проговори, когато излязохме в коридора. Погледнах Арчър, но той наблюдаваше внимателно Деймън. Явно вече не бях най-голямата заплаха. Когато спряхме пред асансьора. Деймън ме хвана за ръка и напрежението в раменете ми леко спадна. Колко пъти се бях качвала в този асансьор? Не помнех. Този път обаче бе по-различно.

Деймън беше тук.

Заведоха ни на болничния етаж, в стая с двама пациенти. Доктор Рот ни чакаше и с нетърпение сложи и на двама ни апарати за измерване на кръвното.

— От доста време мечтая да изследвам някой като теб — каза на Деймън с писклив глас.

Деймън вирна вежда.

— Поредният почитател. Срещам ги навсякъде.

— Само ти би се зарадвал от нещо такова — прошепнах.

Той се ухили.

Страните на доктора порозовяха.

— Рядко се сдобиваме с могъщ луксианец като теб. Мислехме, че Доусън ще е такъв, но…

Лицето на Деймън помръкна.

— Ти си работил с брат ми?

Опа!

С ококорени очи доктор Рот погледна Нанси и сержант Дашър. Прочисти гърло и свали апаратите.

— Кръвното им е идентично. Съвършено. Сто и двайсет на осемдесет.

Нанси записа резултата в една папка, която, кълна се, току-що се появи в ръцете й. Завъртях се в стола и погледнах Деймън. Той оглеждаше доктора така, сякаш искаше да го пребие, за да получи повече информация.

След това доктор Рот провери пулса ни. Пулсът в покой бе около петдесет, явно доста добре, тъй като Рот почти си тананикаше.

— Пулсът на Кейти беше почти седемдесет при всички предишни прегледи, а кръвното й — изключително високо. Изглежда, в негово присъствие показателите й се подобряват и съответстват на неговите. Чудесно.

— Защо? — попитах.

Той извади стетоскоп.

— Това е добър признак, че мутацията е съвършена на клетъчно ниво.

— Или признак, че съм адски готин — предложи хладно Деймън.

Докторът леко се усмихна и тревогата ми нарасна. Човек би си помислил, че щом Деймън се държи високомерно, значи всичко е наред. Но аз знаех, че остроумните му отговори означаваха, че всеки момент ще избухне.

— Сърцата туптят в съвършен синхрон. Много добре — промърмори Рот и се обърна към Дашър. — Тя премина стрес теста, нали? Без явни признаци на дестабилизация?

— Тя се справи перфектно, точно както се надявахме.

Поех си рязко дъх и притиснах ръка към стомаха си. Бях се представила както са очаквали? Дали това означаваше, че са очаквали да убия Блейк? Не смеех дори да си го помисля.

Деймън ме погледна. Присви очи.

— Какво представляват тези стрес тестове?

Отворих уста, но не знаех какво да отговоря. Не исках да му разкажа за случилото се, за това, което извърших. Обърнах се към Дашър — изглеждаше предпазлив. Надявах се да прояви капчица здрав разум. Ако кажеше на Деймън за битките, той щеше да се побърка.

— Стрес тестът не е нищо особено — обясни Дашър. — Убеден съм, че Кейти може да ти разкаже повече.

Да, нищо особено, ако смяташ побоищата и убийствата за обичайни неща. Но по някакъв извратен начин бях благодарна за лъжата.

— Да, наистина не е нищо особено.

По лицето на Деймън проблесна съмнение и той се обърна към доктора.

— Тези стрес тестове бяха ли подобни на онова, което правеше Доусън?

Никой не отговори, което само по себе си бе достатъчен отговор. Деймън стоеше неподвижно, но погледът му бе изострен, а устата му — стисната в права линия. Той се протегна и взе ръката ми в неговата. Нежното докосване рязко контрастираше с изражението му.

— Значи можем да преминем на по-важната част от днешната ни работа. — Докторът отиде до количка, върху която бяха подредени инструменти. — Едно от най-невероятните качества на извънземните ни приятели е способността им да лекуват не само себе си, но и другите. Смятаме, че отключването на тази способност ще ни даде нужната информация, за да възпроизведем процеса и да лекуваме хора, страдащи от различни болести.

Докторът взе нещо, но го скри в ръката си, когато се извърна към нас.

— Целта на следващото упражнение, Деймън, е да видим колко бързо можеш да лекуваш. Трябва да проверим това, преди да продължим.

Тревожността, която се бе насъбрала у мен, избухна като гюле. Това можеше да означава само едно.

— Казвай направо — насърчи го тихо Деймън.

Рот видимо преглътна, докато крачеше към нас и аз забелязах, че Арчър и другия охранител се приближават леко.

— Ще трябва да излекуваш Кейти — каза докторът.

Деймън стисна ръката ми по-силно и се наведе напред.

— Да я излекувам от какво по-точно? Малко съм объркан. Вече се погрижих за синините и между другото бих се радвал да науча как се е сдобила с тях.

Сърцето ми запрепуска и огледах стаята. Черните точки бяха навсякъде и имах усещането, че скоро отново ще опознаем любящите ласки на оникса.

Няма да е сериозно — обясни внимателно докторът. — Просто лека драскотина, която тя почти няма да усети. После ще изследвам кръвта и ще ти проверя показателите. Това е.

Внезапно си спомних за Доусън и Бетани, за всички ужасни неща, които причиниха на Бетани, за да принудят Доусън да лекува други хора. Повдигаше ми се, чувствах се замаяна. Дашър с нищо не бе показвал, че залавянето на Деймън е приоритет. Но сега, след като Деймън вече беше тук, щяхме да видим всички лица на Дедал. Дали щяха да водят други хора за лечение, докато разберат пълния обхват на силите му?

— Не — кипна Деймън. — Няма да ви позволя да я нараните.

— Обеща — каза Нанси. — Постоянно ли трябва да ти го напомням?

— Не съм обещавал да ви позволявам да й причинявате болка — отговори той и зениците му засияха.

Арчър се доближи. Другият охранител се отдръпна към стената към един доста неприятен бутон. Нещата щяха да излязат извън контрол. Когато доктор Рот разкри какво държи в ръката си, Деймън пусна ръката ми, скочи и застана пред мен.

— Няма да стане, друже — каза той и сви ръце в юмруци.

Светлината проблесна в металния скалпел, който държеше Рот. Добрият доктор разумно отстъпи назад.

— Обещавам ти, че тя почти няма да усети. Аз съм лекар. Знам как да направя чист разрез.

Мускулите по гърба на Деймън се втвърдиха.

— Не.

Нанси простена нетърпеливо и отпусна папката.

— Това може да мине лесно или да стане изключително трудно.

Главата му се стрелна към нея.

— Трудно за теб или за мен?

— За теб и за Кейти. — Тя пристъпи напред — или беше много смела, или много глупава. — Ако искаш, можем да те озаптим. А можем и да приключим набързо с това. Изборът е твой.

Деймън изглеждаше така, сякаш щеше да каже, че блъфират. Но аз знаех, че казват истината. Ако някой от двама ни окажеше съпротива, щяха да напълнят стаята с оникс, да завържат Деймън, докато приключат с мен, и после да го освободят. Във всеки случай, щяха да получат своето. Ние избирахме само начина, по който щеше да се случи.

Изправих се на нестабилните си крака.

— Деймън.

Той ме погледна през рамо.

— Не.

Насилих се да се усмихна и свих рамене.

— Така и така ще го направят. Повярвай ми. — При последните две думи по лицето му пробяга болка. — Ако не се съпротивляваме, ще свърши бързо. Обещал си им.

— Не съм им обещавал такова нещо.

— Знам… но сега си тук и… — И точно затова не исках той да е тук. Обърнах се към доктора и протегнах ръка. — Той няма да позволи на никого да ме нарани. Ще се наложи да го направя сама.

Деймън се взря с недоверие в мен. Докторът погледна Нанси, която кимна. Явно нейният ранг, какъвто и да беше, надвишаваше този на сержанта.

— Няма проблем — каза Нанси. — Вярвам, че Кейти знае какво ще се случи, ако реши да използва ножа по неподходящ начин.

Изгледах жената с омраза, докато сграбчвах студения инструмент. Събрах кураж и се обърнах към Деймън. Все още се взираше в мен така, сякаш си бях загубила разсъдъка.

— Готов ли си?

— Не. — Гърдите му се надишаха и тогава се случи нещо необичайно. В очите му се появи безпомощност, която ги оцвети в зелено. — Кити…

— Налага се.

Погледите ни се срещнаха и тогава Деймън протегна ръка.

— Аз ще го направя.

Вкамених се.

— Няма начин.

— Дай ми го, Кити.

Имаше няколко причини да не му дам скалпела, най-вече защото не исках да се чувства виновен, а и защото се притеснявах, че ще го използва като оръжие. Леко се помръднах и разтворих лявата си длан. Никога преди не се бях порязвала, не и нарочно. Сърцето ми туптеше бясно, стомахът ми подскачаше. Ръбът на скалпела бе остър като бръснач, затова предположих, че няма да е необходим особено силен натиск.

Поставих го върху разтворената си длан и затворих очи.

— Почакай! — извика Деймън. Стресната, отворих очи. Зениците му бяха съвсем бели. — Трябва да съм в истинската си форма.

Взрях се в него, сякаш беше побъркан. Безброй пъти ме бе изцерявал набързо в човешката си форма. Превръщаше се в светеща пръчка само ако нещата бяха сериозни. Нямах представа какво е намислил.

Деймън се обърна към Нанси и сержанта, които гледаха недоверчиво.

— Трябва да съм сигурен, че ще го направя бързо. Не искам Кити да страда и не искам да й остане белег.

Изглежда, му повярваха, тъй като Нанси кимна одобрително. Деймън си пое дълбоко дъх, после тялото му заблещука. Променяше се. Очертанията на тялото му започнаха да избледняват. За момент забравих, че сме в тази стая, че държа в ръката си скалпел, че щях да прорежа собствената си плът, че сме в плен на Дедал.

Да наблюдавам как той приема истинската си форма, беше величествено изживяване.

Точно преди да избледнее напълно, започна отново да придобива форма. Ръце. Крака. Тяло. Глава. За секунда можах да го видя, наистина да го видя. Кожата му бе полупрозрачна, като желе, а мрежата от вени сияеше с перлен блясък. Това бяха чертите на Деймън, но по-резки и по-ясни. А след миг той сияеше по-ярко от слънцето. Светлина с формата на човек, блестяща с червени оттенъци. Гледката бе толкова красива, че се просълзих.

Наистина не искам да го правиш.

Както винаги, звукът на гласа му в съзнанието ми ме стресна. Мислех, че никога няма да свикна. Щях да отговоря на глас, но се спрях в последния момент.

„Не трябваше да идваш тук, Деймън. Те точно това искат.“

Светещата глава се изви настрани.

Трябваше да дойда за теб, не можех да направя друго. Но това не значи, че ще търпя всичко. Така че приключвай с това, преди да си променя мнението и да реша дали наистина да се свържа с Извора и да убия някого.

Сведох поглед към скалпела и потреперих. Улових здраво дръжката, чувствайки множество погледи, впити в мен. Затворих очи като истинска страхливка, каквато си бях, притиснах острието в дланта си и разрязах.

Изсъсках от болка и изпуснах скалпела. Тънкият прорез мигновено се изпълни с кръв. Като порязване от хартия, умножено по милион.

Свещени Исусе и божа майко Мария, които сте в църквите… долетя гласът на Деймън.

Не съм сигурна, че го казваш правилно — отговорих и стиснах длан.

Почти не усетих как докторът се приближи и взе острието. Светлината на Деймън ме обгърна, той протегна ръка и пръстите му ясно се очертаха, когато докосна ранената ми ръка.

Разтвори длан — каза той.

Поклатих глава и долових призрачната му въздишка. Той нежно разтвори ръката ми, допирът му бе топъл и мек като на дрехи, току-що извадени от сушилнята.

Заболя ме повече, отколкото очаквах.

Светлината леко помръкна.

Нима наистина очакваше, че няма да те заболи, котенце?

Както и да е.

Позволих му да ме заведе до стола. Седнах, а Деймън коленичи пред мен с наведена глава. Топлина изпълни дланта ми, докато той правеше магията си.

— Невероятно — прошепна доктор Рот.

Впих очи в блестящата сведена глава на Деймън. Идващата от него топлина изпълни стаята. Протегнах се и поставих ненаранената си длан на рамото му. Светлината потрепна и червеното по краищата се разшири с около сантиметър навътре. Интересно.

Знаеш колко обичам да ме докосваш, когато съм в тази форма.

От гласа му ме побиха тръпки.

Защо всичко, което казваш, звучи мръснишки? — попитах, но не отместих ръката си.

Подсмихването му се понесе из мен и в този момент болката вече бе изчезнала.

Не аз имам мръсно подсъзнание, котенце.

Завъртях очи.

Хвана ръцете ми и в този момент вече бях сигурна, че раната ми е изцерена.

Спри да ме разсейваш

Изсумтях.

Аз ли? Ти си абсолютен кретен.

— Удивително — промърмори доктор Рот. — Те си общуват. Винаги се впечатлявам, когато видя това.

Деймън не му обърна внимание.

Приех тази форма, за да ти кажа, че говорих с Люк, преди да отида в Маунт Уедър.

Изпънах гръб, цялата в слух.

Той има ли нещо общо с пленяването ми?

Не. Склонен съм да му вярвам. Ще ни помогне да се измъкнем. Нуждая се от…

— Покажи ни ръката си, Кейти — прекъсна го гласът на Нанси.

Не исках да се подчиня, но когато погледнах към нея, видях как другият охранител се приближава към Деймън с нещо, което напомняше електрошок. Измъкнах ръката си от тази на Деймън и им я показах.

— Доволни ли сте?

— Деймън, приеми човешка форма — нареди Нанси с рязък тон.

След един удар на сърцето Деймън се изправи. В истинската си форма изглеждаше по-висок и имаше доста по-застрашителен вид. Светлината му проблесна по-скоро в червено, отколкото в бяло, и после угасна.

Стоеше пред мен, вече, без да свети. Само в очите му сияеше бяла светлина.

— Не знам дали си разбрала, че не обичам да ми се заповядва.

Нанси наклони глава.

— Не знам дали си разбрал, че съм свикнала хората да се подчиняват на заповедите ми.

На лицето му се появи усмивка.

— Чувала ли си израза „Блага дума метални врати отваря“?

— Мисля, че е „железни“, не „метални“ — промърморих аз.

— Все тая.

Доктор Рот разгледа ръката ми.

— Невероятно. Само бледа розова линия. Сигурно напълно ще изчезне след час. — Той се обърна към Нанси и Дашър, направо треперещ от вълнение. — И други луксианци са лекували толкова бързо, но никой не е успял да затвори раната напълно.

Все едно на Деймън му трябваха още причини да се чувства специален.

Докторът поклати глава и се взря в него.

— Наистина изключително.

Чудех се дали добрият доктор няма да го целуне.

Преди Рот да омаже Деймън с лигите си, вратата се тресна и оттам нахлу останал без дъх служител с яркочервени коси и лице.

— Имаме проблем — обяви той, дишайки учестено.

Нанси го изгледа вбесено и аз се досетих, че ще му се разкрещи, задето е влетял тук по този начин.

Дашър прочисти гърло.

— Какъв е проблемът, Колинс?

Очите на служителя зашариха из стаята, преминаха покрай Деймън и мен, после се върнаха към нас и накрая се спряха върху сержанта.

— Имаме проблем в сграда Б, сър. На деветия етаж. Необходима е незабавната ви намеса.