Основа

Деймън

Не се чувствах добре.

Преди около четири минути сърцето ми заби като лудо. Прилоша ми и едва успявах да поставям единия си крак пред другия.

Чувството бе познато. Както и недостигът на въздух. Бях изживял този ад, когато простреляха Кити, но в това нямаше логика. Донякъде тя беше в безопасност тук, поне от случайни психопати с пистолети, и нямаше причина някой да иска да я нарани. Не и в момента. Спомних си обаче какво причиниха на Бет, за да принудят брат ми да лекува хора.

Настръхнах, когато с охранителя поехме към дъното на коридора на болничния етаж. Кити беше наблизо. Добре.

Но болезненото чувство, натискът в гърдите нарастваше, докато се приближавах към нея.

Това не беше добре. Изобщо не беше добре.

Препънах се и едва не се строполих, което много ме изненада. Аз никога не се препъвах. Умеех да пазя равновесие.

Имитаторът на Рамбо спря пред една от вратите без прозорци и направи онзи трик с очния скенер. Последва кликване и вратата се отвори. Въздухът излезе от дробовете ми в мига, в който огледах помещението.

Най-ужасните ми кошмари оживяха с ужасяваща яснота.

Никой не стоеше до нея, но в стаята имаше хора, макар да не ги виждах. Всичко, което виждах, бе Кити. Лежеше по корем с обърната настрани глава. Лицето й беше ужасно бледо и измъчено, очите й — едва отворени. Капчици пот покриваха челото й.

Мили боже, имаше толкова много кръв — стичаше се от гърба на Кити, стичаше се по масата, на която лежеше тя, капеше по пода.

Гърбът й… гърбът й приличаше на пихтия. Разрязани мускули и стърчащи кости. Сякаш Фреди Крюгер1 я бе нападнал. Бях почти сигурен, че гръбнакът й е… не можех да довърша изречението.

Измина секунда, откакто влязох в стаята и скочих напред, избутвайки идиотския охранител от пътя си. Залитнах, когато стигнах до Кити и протегнах напред ръце, за да се задържа. Те цопнаха в кръвта — нейната кръв.

— Исусе — прошепнах… — Кити… О, боже, Кити…

Миглите й не помръднаха. Нищо. Кичур коса висеше от бледото й, подгизнало от пот чело.

Сърцето ми туптеше нестабилно, опитваше се да не изостава и в този момент осъзнах, че проблемът не е в него, а в сърцето на Кити. Не знаех как се е случило това. Не че не ми пукаше, наистина исках да разбера, но в момента това не беше най-важното.

— Тук съм — казах й, без да обръщам внимание на другите в стаята. — Ще се справя.

Отново нищо. Изругах и се обърнах, подготвяйки се да се отърся от човешката си кожа, тъй като щях да се нуждая от всичките си сили, за да поправя стореното. Погледът ми попадна за секунда на Нанси.

— Кучка.

Тя закачи химикалката за папката и изцъка с език.

— Трябва да се убедим, че можеш да лекуваш в извънредни, катастрофални условия. Раните са смъртоносни, но не причиняват моментална смърт, за разлика от стомашни рани или повреди на други органи. Ще трябва да я излекуваш.

Някой ден щях да убия тази жена.

Обхвана ме ярост, която ме изпълни с енергия. Преминах в истинската си форма. От дълбините на душата ми се понесе рев. Масата се разтресе. Инструментите проблеснаха и паднаха от подноса. Вратичките на шкафовете се отвориха.

— Исусе — прошепна някой.

Сложих ръка върху Кити.

Котенце, тук съм. Тук съм, скъпа. Ще залича всичко това. Всичко.

Не последва отговор. Обзе ме страх.

От ръцете ми излезе топлина и бяла светлина с червен блясък погълна Кити. Слабо дочух думите на Нанси.

— Време е да преминем към фазата на мутация.

Лечението на Кити ме изтощи. Всички в стаята наистина бяха късметлии, тъй като можех да умъртвя поне двама, преди да ме обуздаят, стига да можех да си движа краката.

Опитаха се да ме изведат от стаята, след като излекувах Кити. За нищо на света не бих ги оставил насаме с нея. Нанси и Дашър си тръгнаха, но докторът се заседя. Проверяваше показателите на Кити. Каза, че всичко е наред. Че е напълно излекувана.

Исках да го убия.

Струва ми се, че и той го знаеше, и затова стоеше на разстояние от мен.

След малко излезе. Остана само Арчър. Не говореше, което ме удовлетворяваше напълно. Малкото уважение, което си бе спечелил, се изпари в мига, в който разбрах, че е стоял в стаята през цялото време, докато те… са я подложили на това мъчение. Само за да разберат, дали съм достатъчно силен да я измъкна на косъм от смъртта.

Съзнавах какво предстои — безкраен поток от полумъртви хора.

Изтласках тази представа от съзнанието си и се съсредоточих върху Кити. Седях до леглото на тъпия въртящ се стол, на който бе седяла Нанси; държах отпуснатата й ръка и я галех с палец, надявайки се, че все някак ще усети. Не се бе събудила. Молех се да е изгубила съзнание още в началото на това зверство.

В един момент влезе медицинска сестра, която трябваше да почисти Кити. Не исках никой да се доближава до нея, но също така не исках да се събуди, обляна от собствената си кръв. Исках да се събуди, без какъвто и да е спомен за станалото.

— Ще се справя — заявих и се надигнах.

Сестрата поклати глава.

— Но аз…

Приближих се до нея.

— Аз ще го направя.

— Нека той го направи — обади се Арчър сковано. — Излез.

Изглежда, сестрата възнамеряваше да спори, но най-сетне си тръгна. Арчър извърна глава, докато аз свалях пропитите с кръв дрехи, за да почистя гърба й. А гърбът й… имаше белези — зловещи червени линии под плешките й. Напомниха ми за една книга, която тя бе чела — за ангел с откъснати крила.

Не знаех защо имаше белези. След като я простреляха, на гърдите й остана само бледо петно. А тези бяха ужасяващи. Може би защото ми отне прекалено много време да я излекувам, или защото дупката от куршум беше малка, а раната сега огромна.

Тих, нечовешки звук се надигна в гърлото ми и уплаши Арчър. Впрегнах цялата си останала енергия, за да преоблека Кити. След това отново седнах и хванах малката й ръка. Мълчанието в стаята бе плътно като мъгла. Наруши го Арчър.

— Можем да я отведем в стаята й.

Притиснах устни към кокалчетата на ръката й.

— Няма да я оставя.

— Не това предложих. — Последва пауза. — Не ми дадоха изрични заповеди. Можеш да останеш с нея.

Предположих, че за нея наистина би било по-добре да е в леглото. Изправих се, стиснах зъби и плъзнах ръце под нея.

— Почакай. — Арчър застана до нас. Обърнах се и се озъбих. Той отстъпи назад с вдигнати ръце. — Само щях да предложа аз да я пренеса. В момента едва стоиш на краката си.

— Не я докосвай.

— Аз…

— Не — изръмжах и вдигнах лекото тяло на Кити. — Няма да стане.

Арчър поклати глава, но се обърна и се отправи към вратата.

Удовлетворен, поех Кити възможно най-нежно в обятията си, притеснен, че раните на гърба ще я заболят. Когато се убедих, че я държа правилно, пристъпих крачка напред, после още една.

Връщането до стаята беше все едно ходех бос по остриета. Енергията ми бе изчерпана. С последни сили я оставих на леглото и се свих до нея. Исках да дръпна одеялото, за да не й е студено, но ръката ми лежеше като камък между нас.

Във всеки друг момент по-скоро бих излязъл на романтична вечеря с Нанси, отколкото да приема помощта на Арчър, но сега замълчах, когато вдигна одеялото и го разстла над нас.

Той напусна стаята и най-после Кити и аз останахме сами.

Наблюдавах я, докато можех да държа очите си отворени. После броих всеки дъх, който тя си поемаше, но накрая не можах да си спомня какво беше последното число. След това започнах да повтарям името й, отново и отново, докато то стана последното нещо, за което мислех, преди да потъна в мрак.

Кейти

Събудих се с трепет, поех си дъх с мисълта, че ще изгори вътрешностите ми, очаквах болката все така да вилнее из всяка частица на тялото ми.

Но се чувствах добре. Леко наранена и отпаднала, но иначе добре, имайки предвид през какво бях преминала. Колкото и да бе странно, се чувствах някак далеч от онова, което ми стори докторът, но докато лежах, все още усещах как призрачни ръце притискат глезените и китките ми към масата.

Ужасен хаос от чувства, вариращи от гняв до безпомощност, се завихри в стомаха ми. Това, което направиха, за да докажат, че Деймън може да лекува фатални наранявания, беше зловещо. Дори тази дума звучеше твърде меко, недостатъчно силно и тежко.

Почувствах се отвратително в кожата си и се опитах да отворя очи.

Деймън лежеше до мен и спеше дълбоко. Тъмни сенки обрамчваха лицето му. Под очите му имаше морави петна от преумора. Беше блед, с отворени устни. Няколко къдрици вълниста тъмнокестенява коса бяха паднали на челото му. Никога не го бях виждала толкова изтощен. Гърдите му се повдигаха равномерно, но въпреки това ме обзе страх.

Надигнах се на лакът и сложих ръка на гърдите му. Сърцето му биеше под дланта ми, леко ускорено заради моето.

Докато наблюдавах как спи, нетърпимият хаос от чувства придоби нови измерения. Омраза обгърна всичко и кристализира в твърда обвивка от горчивина и гняв. Свих ръката си в юмрук.

Това, което ми причиниха, беше осъдително, но това, което принудиха Деймън да направи, бе много по-лошо. Отсега нататък щеше да става още по-зле. Щяха да водят други хора и когато той не успееше да ги излекува, щяха да ме нараняват за наказание.

Щях да се превърна в Бетани, а той щеше да се превърне в Доусън.

Стиснах очи и издишах продължително. Не. Не можех да допусна това да се случи. Ние не можехме да допуснем това да се случи. В душата ми бе настъпил мрак заради това, което ми причиниха, и заради това, което аз самата бях причинила. Ако ужасните неща продължаваха да се натрупват — а те щяха да се натрупват — как щяхме да останем верни на себе си? Как бихме могли да не се превърнем в Бетани и Доусън?

И тогава прозрях.

Отворих очи, погледът ми се понесе към широките скули на Деймън. Целта не беше аз да съм по-силна от Бет — не се съмнявах, че и тя е била силна и все още е. Целта не беше Деймън да бъде по-добър от Доусън. Целта беше да сме по-силни и по-добри от тях — от Дедал.

Сведох глава, нежно целунах устните на Деймън и в този момент се заклех, че ще се измъкнем оттук. Не зависеше само от Деймън. Нямаше да увисна в ръцете му и да чакам той да се справи с положението.

Щяхме да бъдем двамата — заедно.

Внезапно ме хвана през кръста и ме притегли към себе си. Едно изумително зелено око се отвори.

— Ей, здрасти — промърмори Деймън.

— Не исках да те будя.

Ъгълчетата на устните му се вдигнаха леко нагоре.

— Не ме събуди.

— Бил си буден? — Усмихна се широко и аз поклатих глава. — И просто си лежа и ме остави да те зяпам как спиш като някоя откачалка?

— Общо взето, да, котенце. Реших да те оставя да се наситиш, но ти ме целуна и… бих искал да се включа по-усилено в тази дейност. — И двете очи се отвориха; както обикновено, вглеждането в тях имаше ободряващ ефект. — Как се чувстваш?

— Добре съм. Всъщност се чувствам чудесно. — Настаних се до него, наместих главата си до ръката му и той погали косите ми. — Ами ти? Знам, че това най-вероятно ти е коствало много.

— Не се тревожи за мен. Това, което те…

— Знам какво направиха. Знам защо го направиха. — Сведох лице и протегнах ръка между двама ни. Той настръхна, когато погалих корема му. — Няма да лъжа. Болеше ме адски много. Докато го правеха, исках да… Дори не ти трябва да знаеш какво исках. Но сега съм добре заради теб. И все пак ненавиждам това, което те принудиха да направиш.

Дъхът му погали челото ми и настъпи мълчание.

— Невероятна си — беше всичко, което каза той.

— Защо? — вдигнах очи. — Деймън, не аз съм невероятна, а ти. Всичко, което можеш да правиш. Което направи за мен. Ти…

Той сложи пръст на устните ми и ме накара да замълча.

— След всичко, през което премина, си притеснена за мен? Изумяваш ме, котенце, наистина ме изумяваш.

Усетих, че устните ми се разтягат в усмивка. Беше ми някак странно да се усмихна след всичко, което стана.

— Ами нека го кажем така — и двамата сме изумителни.

— Така ми харесва. — Той приближи устни до моите. Целувката беше мила и нежна, но не по-малко поглъщаща от предишните ни целувки, тъй като в нея се съдържаше обещание — обещание за бъдещето. — Знаеш ли, не ти го казвам достатъчно често, а би трябвало да го правя при всяка възможност — обичам те.

Поех си рязко дъх. Всеки път, когато го чуех да произнася тези думи, се разчувствах дълбоко.

— Знам, че е така, дори да не го казваш непрекъснато. — Протегнах се и прокарах върховете на пръстите си по извивката на бузата му. — Обичам те.

Деймън затвори очи и тялото му се стегна. Той сякаш прибираше думите в себе си.

— Уморен ли си? — попитах, след като известно време го зяпах с ококорени очи.

Ръката му се стегна около тялото ми.

— Доста.

— Ще ти стане ли по-добре, ако преминеш в истинската си форма?

Той сви рамене.

— Сигурно.

— Тогава го направи.

— Ама че си властна!

— Млъкни и приеми истинската си форма, за да се почувстваш по-добре. Това властно ли звучи?

Засмя се.

— Обичам властното държание.

Тъкмо възнамерявах да изтъкна, че той използва прекалено свободно думата с „о“, но той се измести леко и отново допря устни до моите. Целувката беше по-дълбока, жадна и неотложна. Дори и със затворени очи почувствах бялата светлина, когато той промени формата си. Въздъхнах изненадано, напълно загубена в топлината и интимността на момента. Когато Деймън се отдръпна, едва можах да отворя очите си — светеше толкова ярко.

— По-добре ли си? — попитах. Думите ми бяха наситени с чувство.

Ръката му откри моята. Беше странно да видя тези озарени от светлина пръсти, вплетени в моите.

По-добре съм от мига, в който се събуди.