Основа

Кейти

„Ти не си за изпускане, Деймън“.

Божичко, едва не забодох иглата в окото на Нанси. Добре че се въздържах, защото това щеше да обезсмисли всичките ми усилия.

Скръстих ръце и прикрих спринцовката. Усърдно последвах Деймън и Арчър навън, като очаквах някой да ме потупа по гърба.

Никой не го направи.

Никой не ми обръщаше внимание покрай вълнението от потенциално успешната мутация. Винаги беше така в тези моменти. Единствено Арчър ми хвърляше по едно око и ако надничаше в мислите ми, определено запазваше наученото за себе си.

Не се бях замисляла за тези неща, когато сграбчих серума. Но сега, като го стисках в ръката си, осъзнах, че ако ме хванат, горчиво ще съжалявам. Както и Деймън. Ако Арчър в момента четеше мислите ми и ако не работеше за Люк, бяхме напълно прецакани.

Продължихме към асансьора, а Нанси и новомутиралият хибрид тръгнаха в другата посока. Бяхме сами — само тримата, — когато вратите на асансьора се затвориха. Почти не можех да повярвам на късмета си. Сърцето ми туптеше от вълнение и страх, все едно китарист изнасяше самостоятелен концерт.

Побутнах Деймън по ръката и привлякох вниманието му. Той ме погледна и аз сведох очи към ръката си, разтваряйки внимателно пръсти. Виждаше се единствено връхчето на спринцовката. Ококори блестящите си очи.

В този момент и двамата осъзнахме какво означаваше това. С ЛХ-11 в ръка нямахме време за губене. Някой щеше да забележи липсата, а може би дори камерата бе уловила кражбата ми. Трябваше да действаме сега или никога.

Вратите на асансьора се затвориха и Арчър се обърна към нас. Деймън тръгна напред, но Арчър изстреля ръка. Сърцето ми се качи в гърлото, когато докосна контролното табло. Асансьорът не помръдна.

Арчър сведе поглед към ръката ми и наклони леко глава.

— Сдобила си се с ЛХ-11? Боже. Вие двамата се… Мислих, че няма да го направите. Люк каза, че ще успеете. — Очите му проблеснаха срещу Деймън. — Наистина смятах, че няма да се справите.

Сърцето ми туптеше толкова бързо, че впих пръсти в иглата.

— И какво ще направиш с нас? — попитах.

— Знам какво си мислите. — Вниманието на Арчър бе насочено към Деймън. — Чудите се защо аз не занеса серума на Люк. Не за това съм дошъл, пък и нямаме време за обяснения. Ще открият липсата съвсем скоро. — Настъпи кратка пауза и той отново се обърна към мен. — А това, което планираш, е налудничаво.

Мислех си за основите, но в момента си представях как Доналд Дък танцува степ. Трябваше да предпазя съзнанието си от Арчър.

Той свъси вежди.

— Сериозно ви говоря — каза той, свали баретата си и я набута в задния си джоб. — Какво точно искате да постигнете? Планът ви ще се провали.

— Голям си всезнайко — обади се Деймън и изпъна рамене. — И хич не те харесвам.

— Не ми пука — Арчър се извърна към мен. — Дай ми спринцовката.

Стиснах още по-силно иглата.

— За нищо на света.

Той присви очи.

— Добре. Знам какво възнамерявате да направите. Предупредих ви, но смятате да пуснете на свобода изродите. И после какво? Ще се опитате да избягате? Като изключим факта, че не знаете как да стигнете до другата сграда, ще се нуждаете от ръцете си, пък и Кейти не би искала да се убоде на иглата. Доверете ми се.

Обзе ме колебание.

— Не разбираш. Винаги, когато се доверим на някого, се проваляме. Ако ти я дам…

— Люк никога не ви е предавал, нали? — Когато поклатих глава, Арчър направи гримаса. — А аз никога не бих предал Люк. Макар че малко ме е страх от малкото лайно.

Погледнах Деймън.

— Ти какво мислиш?

Настъпи тишина. После Деймън каза:

— Ако ни прецакаш, нищо няма да ме спре да те убия, заклевам се. Разбираш ли?

— Но все някак трябва да изнесем ЛХ-11 — намесих се аз.

— С вас съм, дори да не ви харесва — каза Арчър и намигна. — Чувам, че навън има някои добри ресторанти, които си струва да посетя.

Спомних си как казах на Арчър, че не е живял нормален живот. По някаква причина това ме улесни. Не разбирах защо той иска да помогне на нас или на Люк, нито защо не го е направил по-рано, но вече наистина бяхме отишли твърде далеч и нямаше връщане. Преглътнах мъчително и му подадох спринцовката, чувствайки се така, сякаш му подавах живота си. И в известен смисъл точно това правех. Той я взе, измъкна баретата си и я уви около спринцовката. После пъхна пакета в предния си джоб.

— Да се захващаме за работа — каза Деймън, огледа Арчър, а после се протегна към мен и стисна ръката ми.

— Носиш опал? — попита Арчър.

— Да. — На устните му се появи предизвикателна усмивка. — Увлечението на Нанси по мен е полезно, а? — Той размаха китката си и червеното в опала заблещука. — Време е да бъдем готини.

— Превърни се в Нанси. — Арчър натисна бутона за етажа. — Бързо.

Тялото на Деймън проблесна и се промени. Той се смали с няколко сантиметра. Къдриците му се изправиха, появи се тънка, тъмна коса, прибрана на опашка. Изражението му се разми напълно. Израснаха му гърди. Чак тогава разбрах накъде биеше. Миг по-късно до мен стоеше Нанси Хъшър.

Но не беше Нанси.

— Толкова е странно — прошепнах и се огледах за някакъв издайнически знак, че той/тя все още е Деймън.

Тя се ухили самодоволно.

Беше си Деймън.

— Мислиш ли, че ще свърши работа? — попитах го аз.

— Бих казал, че чашата е наполовина пълна.

Прибрах няколко кичура зад ухото.

— Това е успокояващо.

— Ще освободим децата, после пак ще се качим в този асансьор и ще тръгнем към приземния етаж. — Той изгледа Арчър с цялата властност, на която бе способна Нанси. — Ще дам опала на нея, когато излезем. — Той ме погледна. — Недей да спориш с мен. Ще ти трябва, защото ще се наложи да тичаме, при това по-бързо откогато и да било. Ще се справиш ли?

Донякъде планът не ми харесваше. Навън нямаше нищо, освен пустеещи територии в продължение на стотици километри. Но все пак кимнах.

— Е, поне знаем, че няма да те убият. Прекалено си готин.

— Факт. Готова ли си?

Исках да кажа „не“, но казах „да“ и Арчър натисна копчето за деветия етаж. Когато асансьорът се понесе, сърцето ми заби учестено.

Спряхме на петия етаж.

Мамка му. Не това беше планът.

— Всичко е наред — каза Арчър. — Така се стига до сграда Б.

В стомаха ми се надигна ужас, когато излязохме на широкия коридор. Всичко това можеше да е капан, но вече наистина нямаше връщане назад.

Арчър сложи ръка на рамото ми, както обикновено правеше, когато ме придружаваше из сградата. Дори и да бе недоволен, Деймън не го показа. Изражението му запази своята хладна безизразност, така типична за Нанси.

В коридора имаше хора, но никой не ни обърна внимание. Стигнахме до края на коридора и влязохме в по-широк асансьор. Арчър натисна бутон със знак Б и асансьорът потегли. След като спря, минахме по друг коридор и взехме друг асансьор; той натисна копчето за деветия етаж.

Девет етажа под земята. Олеле.

Изглежда, младите основи трябваше да преодолеят доста препятствия по пътя към свободата, но пък те си бяха Айнщайнчета.

С пресъхнала уста се опитах да овладея пулса си, та да не получа сърдечен удар. След секунди асансьорът спря и вратите се отвориха. Арчър отстъпи настрани и позволи на мен и Деймън да минем първи. С крайчеца на окото си видях как натиска бутона за изчакване.

Асансьорът се бе отворил в малко преддверие без прозорци. Двама войници стояха на пост пред една двойна врата. Изправиха се веднага, щом ни зърнаха.

— Мадам Хъшър. Офицер Арчър — каза този вдясно и кимна. — Мога ли да попитам защо я водите тук?

Деймън пристъпи напред и събра длани по фаталния начин на Нанси.

— Реших, че би било добре за нея да види най-големите ни постижения в собствената им среда. Може би това ще й помогне да разбере какво точно правим.

Наложи се да стисна устни, тъй като думите, които излязоха от устата му, толкова подхождаха на Нанси, че щях да прихна. И то не с нормален смях, а с налудничаво, истерично хихикане.

Охранителите размениха погледи и господин Дърдорко пристъпи напред.

— Не съм убеден, че идеята е добра.

— Да не би да оспорваш нарежданията ми? — попита Деймън с възможно най-презрителния тон на Нанси.

Прехапах долната си устна.

— Не, госпожо, но тази зона е забранена за всички от персонала, които нямат достъп, и… и за гости. — Господин Дърдорко ме погледна, след това отправи взор към Арчър. — Това са ваши заповеди.

— Значи аз мога да доведа, когото си пожелая, нали?

С всяка секунда губехме време. Ръката на рамото ми се стегна и аз знаех, че дори Арчър мисли същото.

— Д-да, но това противоречи на протокола — предаде се господин Дърдорко. — Не можем…

— Знаеш ли? — Деймън направи крачка напред и погледна нагоре. Не виждах камери, но това не значеше, че няма. — Впиши това в протокола!

Деймън/Нанси протегна ръка и от дланта му изникна светкавица. Тя се раздели на две и се удари в господин Дърдорко и в мълчаливия охранител. Те се свлякоха на земята, от телата им се понесе дим. Миризмата на опърлени дрехи и плът достигна до носа ми.

— Е, това е един възможен начин — каза сухо Арчър. — Вече няма връщане.

Деймън/Нанси го изгледа.

— Можеш ли да отвориш вратата?

Арчър пристъпи напред и се наведе. Червената светлинка на таблото стана зелена. Чу се звук от изпускане на въздух и вратите се отвориха.

Тъй като почти очаквах някой да изскочи срещу нас с пушка в ръце, сдържах дъха си, докато вървяхме из широкото общо помещение на деветия етаж.

Никой не ни спря, но някои от служителите, обикалящи наоколо, ни изгледаха подозрително.

Етажът изглеждаше различно от онези, които бях виждала — оформен като кръг с няколко врати и дълги прозорци. В средата имаше нещо, което ми напомняше на болнично гише за информация.

Арчър свали ръката си. Усетих как нещо хладно притиска дланта ми. Погледнах надолу и с изненада видях, че държа пистолет.

— Без предпазител е, Кейти. — Той пристъпи до Деймън. Продължи с тих глас: — Трябва да действаме бързо. Виждате ли онези двойни врати? Там трябва да са децата по това време на деня. — Направи пауза. — Вече знаят, че сме тук.

Хлад плъзна по гърба ми. Пистолетът внезапно стана твърде тежък.

— Е, това въобще не е зловещо — каза Деймън и ме погледна. — Стой наблизо.

Кимнах и закрачихме към двойните врати с двете малки прозорчета. Арчър вървеше плътно зад нас.

Един мъж пристъпи към нас.

— Госпожо Хъшър…

Деймън замахна настрани и удари мъжа в гърдите. Мъжът полетя във въздуха, бялата престилка се развя край него като крила на птица и миг по-късно той се удари в прозореца на гишето за информация. Стъклото се напука, но не се счупи, а мъжът се плъзна надолу.

Някой изкрещя, звукът бе разтърсващ. Друг мъж в престилка се затича към входа на гишето. Арчър се завъртя и го улови за врата. След секунда бяло петно прелетя пред лицето ми и се блъсна в противоположната стена.

Настана меле.

Арчър блокира входа на гишето, в което сигурно имаше неща, до които не биваше да стигнат други, и замята атакуващите един през друг из въздуха. Накрая целият останал персонал се струпа пред вратата — вратата, през която искахме да минем.

Деймън застана пред тях и зениците му побеляха.

— Ако бях на ваше място, щях да се отместя.

Повечето се разбягаха като плъхове. Двама останаха.

— Не можем да ти го позволим. Не знаеш на какво са способни…

Аз насочих пистолета.

— Отместете се.

Те се отместиха.

Което беше добре, тъй като никога не бях стреляла с пистолет. Не че не знаех как се използва, но за да натиснеш спусъка, не се изисква само да свиеш пръст, а много повече.

— Благодаря ви — казах и на мига се почувствах глупаво.

Деймън се затича към вратата, все още в образа на Нанси. Видях панел и осъзнах, че се нуждаем от Арчър. Тъкмо щях да се обърна към него, когато звукът на отключваща се врата изкънтя в помещението. Завъртях се, дъхът ми заседна в гърдите, вратите се отдръпнаха към стените.

Деймън отстъпи назад. Аз също. Никой от нас не бе подготвен за това.

Мика ни посрещна на вратата на класната стая. Всички столове бяха заети от малки момчета на различна възраст. Еднакви прически. Еднакви черни панталони. Еднакви бели ризи. Всички изглеждаха притеснително интелигентни и бяха обърнали глави към нас. На пода в предната част на класната стая лежеше жена по лице.

— Благодаря ти — усмихна се Мика и пристъпи към нас.

Спря пред Арчър и вдигна ръка. Около китката му имаше черна гривна.

Безмълвно Арчър опипа гривната. Чу се леко кликване, след което гривната издрънча на пода. Нямах представа какво е това, но се досетих, че е нещо важно.

Мика се обърна към хората от персонала, които се бяха скупчили в единия край на стаята. Наклони глава.

— Всичко, което искаме, е да си играем. Никой не ни позволява да си играем.

Тогава започнаха писъците.

Служителите закапаха по земята на мига. Падаха на колене и залитаха напред. Мика продължи да се усмихва.

— Хайде — каза Арчър и блъсна един стол към вратата.

Нагласи го така, че да държи вратата отворена.

Погледнах класната стая и видях, че момчетата са вече на крака и вървят към вратата. Да, определено бе време да тръгваме.

Мъжете в коридора още бяха в безсъзнание. Качихме се в десния асансьор. След като влязохме. Арчър натисна бутона за приземния етаж.

Деймън сведе поглед към ръката ми.

— Сигурна ли си, че нямаш проблем с пистолета?

Усмихнах се едва.

— Само с това разполагам, докато изляза от тъпата сграда.

Той кимна.

— Внимавай да не се застреляш… или пък мен.

— Или мен — добави Арчър.

Изгледах ги с възмущение.

— Не ми ли вярвате!?

Деймън сведе глава към мен.

— О, имам пълна вяра в теб. Но има…

— Дори не си помисляй да кажеш нещо мръснишко или да се опиташ да ме целунеш, докато още си в тялото на Нанси — заявих и го отблъснах.

Деймън се засмя.

— Не си забавна.

— Ей, вие двамата, съсредоточете се върху настоящите задачи.

Някъде из сградата зазвуча сирена. Асансьорът се разклати и спря на третия етаж. Лампите почти загаснаха и на тавана светна червена крушка.

— Сега наистина ще стане забавно — каза Арчър, когато вратите се отвориха.

Из коридора сновяха войници и служители и крещяха заповеди. Арчър нокаутира първия войник, който ни видя и извика. Деймън направи същото с втория. Един войник извади пистолет, аз се прицелих и дръпнах спусъка. Откатът ме изненада. Куршумът уцели мъжа в крака.

Деймън загуби контрол над образа на Нанси и прие своя. Взря се в мен с ококорени очи.

— Какво? — попитах. — Мислеше, че няма да го направя?

— Стълбището! — изкрещя Арчър.

— Не предполагах, че си толкова секси, когато стреляш. — Деймън ме хвана за ръка. — Да вървим.

Затичахме се по коридора на няколко метра зад Арчър. Светлините над нас изгаснаха и бяха заменени от примигващи червени и жълти крушки. Арчър и Деймън запратиха енергийни заряди във всички посоки и повечето войници отстъпиха настрани. Преминахме край няколко асансьора. Два от тях се отвориха и оттам излязоха няколко основи. Продължихме напред, но аз се обърнах. Трябваше да видя какво щяха да направят. Трябваше да знам.

Те отвличаха вниманието съвършено.

Всички погледи бяха насочени към тях. Едно от момченцата бе спряло в средата на коридора. Наведе се и взе паднал пистолет, а аз забелязах, че на ръката му няма гривна. От пистолета се надигна дим, оръжието се стопи и след миг се превърна в малка топка.

Момченцето се засмя.

После се завъртя и хвърли съсипания пистолет към войника, който се прокрадваше зад него. Топката мина през стомаха на мъжа.

Препънах се. По дяволите!

Бяхме ли постъпили правилно, като ги пуснахме на свобода? Какво щеше да стане, ако те успееха да излязат навън — в истинския свят? Щетите, които можеха да причинят, бяха неописуеми.

Деймън стисна по-силно ръката ми и ме върна към непосредствената ни задача. По-късно щях да се притеснявам. Или поне така се надявах.

Завихме край ъгъла с пълна скорост и изведнъж в челото ми се опря пистолет. Беше толкова близо, че видях пръста на спусъка и малките искри от изстрела. В гърлото ми заседна писък. Деймън изрева и звукът разтресе черепа ми.

Куршумът спря с връх в челото ми. Не отиде по-навътре. Просто спря. Въздухът излетя от дробовете ми.

Деймън запрати куршума настрани и ме притисна към гърдите си. Обърнахме се и видяхме Мика с вдигнати ръце на няколко крачки зад нас.

— Това не беше много мило — каза той с равен детски глас. — Аз ги харесвам.

Войникът пребледня и се свлече по лице на пода — без да крещи или движи ръце. Под него се образува локва кръв.

Друга основа се появи зад Мика, а после още една и още една. Войниците, които бяха застанали на пътя към стълбището, се строполиха на пода.

Туп. Туп. Туп. Пътят беше чист.

— Хайде — прикани ни Арчър.

Извърнах се към Мика и впих очи в него.

— Благодаря ти — промълвих.

Мика кимна.

След този последен поглед закрачих през падналите тела. Тънките подметки на гуменките ми се хлъзгаха по влажния под — под, облян в кръв. Тя вече се процеждаше през тях. Не можех да мисля за това сега.

Арчър отвори вратата на стълбището и когато тя се затвори с трясък зад нас, Деймън скочи към мен и ме хвана под мишниците. Грубо ме дръпна към себе си и аз застанах на пръсти.

— Едва не те загубих. Отново.

Погали с устни горещото място на челото ми. След това ме целуна — дълбока и мощна целувка с привкус на страх, отчаяние и гняв. Целувката трептеше от енергия и когато Деймън се отдръпна, се почувствах гола.

— Нямаме време за припадъци — каза той и ми намигна.

След това тръгнахме по стълбите, хванати за ръце. Арчър се сблъска с един войник на площадката. С един удар го събори през парапета. Последва ужасна пукотевица, от която стомахът ми се сви до болка.

Войници се пръснаха по площадката на втория етаж. Оръжията им не бяха обикновени, приличаха на електрошокови пистолети.

Деймън пусна ръката ми, опря се на парапета и подскочи към площадката. Покрай мен прелетя войник, който падна два етажа по-долу. Арчър беше плътно зад Деймън. Той изтръгна едно от оръжията и го метна към мен. Прехвърлих пистолета в лявата си ръка, затичах се по стълбите и стрелях срещу първия войник, когото видях.

Както и предполагах, оръжието работеше като електрошоков пистолет. Две жици изскочиха напред и се впиха във врата на войника. Мъжът се разтресе като от пристъп и се свлече на пода. Щипците се откачиха, жиците се прибраха и аз успях да понося друг войник, който замахваше към Арчър.

Площадката бе чиста; Деймън замъкна двама от изпадналите в безсъзнание до вратата и ги захвърли един върху друг.

— Хайде — подкани ни Арчър и докато пресичаше площадката свали камуфлажното горнище, а после прибра металните войнишки плочки под бялата си блуза.

Заради оникса и диамантите в сградата бях напълно безполезна без пистолета и електрошока. Мускулите на краката ми вече пареха, но аз не им обръщах внимание и продължих напред.

Когато стигнахме приземния етаж, Артър погледна към нас през рамо. Не проговори на глас, съобщението бе предназначено и за двама ни.

Не е необходимо да крадем коли от хангара. Веднъж да излезем, и ще сме по-бързи от всичко, с което разполагат. Ще тръгнем на юг, към Вегас, по магистралата. Ако се разделим, ще се чакаме в Аш Спрингс. Това е на около сто и трийсет километра оттук.

Сто и трийсет километра?

Има хотел, наречен „Изворите“. Свикнали са да посрещат странни хора.

Почудих се какво ще рече „странни хора“ и осъзнах, че е глупаво въобще да се замислям за това. Арчър бръкна в задния си джоб и извади портфейл. Напъха банкноти в ръката на Деймън.

Това би трябвало да ви стигне.

Деймън кимна рязко, Арчър ме погледна.

— Готова ли си?

— Да — казах и стиснах пистолетите.

Страхът бе толкова непреодолим, че усещах горчивия му вкус. Поех си дъх и отново кимнах, най-вече за свое успокоение.

Вратата се отвори и за пръв път от близо месец вдишах свеж въздух. Сух, но чист, а не обработен. Надеждата завибрира и ми даде сила да продължа напред. Виждах късче небе над колите. Бледосиньо с оранжево червеникави оттенъци. Това беше най-красивото нещо, което бях виждала. Свободата беше там.

Ала между нас и свободата стоеше малка армия войници. Не толкова, колкото очаквах, но може би мнозина бяха все още под земята и се занимаваха с основите.

Деймън и Арчър не си губеха времето. Бели светкавици се понесоха из хангара, заудряха се в жълтеникави военни джипове, разкъсваха платна. Прехвърчаха искри. Размахаха се юмруци. И аз изпълних своята част — наелектризирах всеки, който се приближеше до мен.

Докато се въртях край падналите тела забелязах оръжеен сандък в задната част на един камион.

— Деймън!

Той се извърна и видя какво соча. Отправих се натам и избегнах на косъм сблъсък. Обърнах се и стрелях с електрошоковия пистолет. Металните жици се впиха в гърба на войника. Ярка светлина с червеникав контур просветна над раменете на Деймън и обхвана дясната му ръка. Енергия заискри над пространството между него и камиона.

Няколко войници разбраха какво смята да направи и се скриха зад големите джипове. Аз направих същото. Деймън удари камиона и той избухна като фойерверки на Четвърти юли. Експлозия разлюля хангара — могъща вълна, която разтресе вътрешностите ми и ме събори по гръб. От мястото, където преди миг беше камионът, се издигна гъст сив дим. Изгубих от поглед Деймън и Арчър. Стори ми се, че чувам гласа на сержант Дашър през адската пукотевица.

Застинах неподвижно за секунда, примигвайки срещу острата миризма на горящ метал и барут. Една секунда бе достатъчна.

От гъстия дим се появи войник. Аз се надигнах и размахах електрошоковия пистолет.

— О, не, няма да успееш — каза той, хвана ръката ми с двете си длани — над и под лакътя — и я изви.

Болка плъзна по ръката ми и обхвана раменете ми. Задържах се и извъртях тялото си така, че да се измъкна от бруталната хватка. Войникът беше обучен и дори след всичките усилия, които хората от Дедал бяха вложили в моите тренировки, пак не можех да се меря с него. Той улови ръката ми отново — болката бе по-остра и по-силна. Изпуснах електрошока, а войникът стовари ужасяващ удар в челюстта ми.

Не знам какво стана след това. Държах другия пистолет в лявата си ръка. Ушите ми пищяха. Очите ми се замъглиха от пушека. Мозъкът ми превключи на режим оцеляване. Стрелях с пистолета. Топла течност плисна лицето ми.

Тъй като пистолетът бе в лявата ми ръка, не се бях прицелила съвсем точно. Бях го простреляла в лявата страна на гърдите. Дори не бях сигурна къде се бях целила, но все пак бях успяла. Последва клокочещ звук, който ми стори много странен, тъй като го чух въпреки писъците, крясъците и гърмежите. Повдигаше ми се.

Някой ме докосна по рамото.

С писък се извърнах и едва не застрелях Деймън. Сърцето ми почти спря.

— Мамка му! Изкара ми ангелите.

— Трябва да живееш, котенце. Не така се оцелява.

Изгледах го и се промъкнах край задната част на джипа. Смрачаващото се небе сякаш ни зовеше като сирена. Арчър беше на няколко джипа от нас. Забеляза ни, огледа терена и кимна.

— Чакай — каза Деймън.

Дашър изникна от една от вратите, заобиколен от охранители. Обикновено пригладената му коса бе разрошена. Униформата му беше смачкана. Разглеждаше отломките и редеше някакви заповеди, които не можех да чуя.

Деймън вдигна поглед, очите му проблеснаха като прожектори. Появи се полуусмивка и той ми смигна.

— Следвай ме.

Пристъпвахме назад, прокрадвайки се край джипа. Надникнах през разкъсаните платна и забелязах, че теренът отстрани е чист. Деймън изтича до няколко коли и спря пред метална тръба, която стигаше до тавана.

Сложи ръце на гредата и Изворът припламна от пръстите му. Светлина се понесе по тръбата и плъзна из тавана. Крушките избухнаха една след друга. Светлината в хангара намаля и настана почти пълен мрак.

— Яко — изрекох аз.

Деймън се засмя и стисна ръката ми. Затичахме отново и достигнахме до Арчър. Зад нас се чуха уплашени гласове. Настъпилият хаос ни позволи да тръгнем към задния изход, в противоположна посока на хората на Дашър. Но след като излязохме от прикритието на джиповете, бледото небе ни освети достатъчно ясно.

Дашър ни забеляза мигновено.

— Спрете! — изврещя той. — Няма да успеете. Не можете да избягате! — Избута охранителите, буквално ги изблъска от пътя си. Беше напълно откачил, може би защото осъзнаваше, че златното момче на Нанси е на няколко крачки от свободата. — Няма да се измъкнете!

Деймън се обърна.

— Нямаш представа колко много исках да го направя.

Дашър отвори уста и Деймън протегна ръка. Невидимият тласък на Извора вдигна сержанта във въздуха и го запрати през помещението като парцалена кукла. Удари се в стената и се строполи. Деймън хукна към него.

— Не! — извика Арчър. — Нямаме време за това.

Беше прав. Исках Дашър да си получи заслуженото, но можеха да ни пленят всяка секунда. Дръпнах Деймън към притъмняващия изход на хангара.

— Деймън — настоях аз. — Трябва да вървим!

— Този тук е богопомазан, кълна се!

Деймън се обърна със стиснати зъби.

Звукът от тропота на ботуши отекна във въздуха като гръм. Арчър притича напред.

— Залегнете!

Деймън ме хвана през кръста и двамата се наведохме. Така впи тяло в мен, че едва не ме смаза. През тънките процепи между ръцете му видях как Арчър поставя ръце върху задната страна на един джип. Не знам как го направи, но превозното средство с тегло почти три тона полетя във въздуха като фризби.

— Мили боже! — възкликнах.

Джипът се удари в другите. Подобно на домино, той предизвика верижна реакция, унищожи почти всички съоръжения по пътя си и войниците се разбягаха.

Деймън скочи на крака и ме вдигна със себе си. Издърпа сребърната гривна от ръката си и я постави на моята. Почти веднага през мен потече енергия. Изтощението изчезна, дробовете ми се разшириха и мускулите ми се стегнаха. Все едно бях погълнала няколко дози чист кофеин. Изворът се пробуди, потоци топлина закипяха из вените ми.

— Не стреляйте! — извика Нанси, която се появи в другия край на хангара. — Бъдете внимателни! Трябват ни живи!

Деймън стисна ръката ми. Хукнахме заедно с Арчър. Всяка стъпка ни отвеждаше по-близо до изхода. Скоростта ми нарасна, тяхната — също.

След миг се озовахме под тъмносиньото небе. Вдигнах поглед и видях звезди, които блестяха като хиляди диаманти. Исках да заплача, защото най-после бяхме навън.

Навън.