Основа

Кейти

Горещата струя бе отмила мръсотията и всички други гадости, залепнали по кожата ми. Завъртях се няколко пъти и най-сетне застанах на място и притиснах треперещите си ръце към лицето си. Използвах малкото шишенце с шампоан два пъти и трябваше да изляза. Ала усещането да седя под душа в тази баня с ръждиви петна по тръбите и неравен под бе толкова различно от онова в баните на министерството, че исках да остана тук. Сякаш бях в мехур, защитена от реалността.

Водата се изливаше върху тялото ми, стичаше се край белезите по гърба ми, събираше се в краката ми. Свалих ръце и погледнах надолу. Каналът, изглежда, беше запушен, водата се оттичаше бавно и се събираше по пода. Имаше розов нюанс.

Преглътнах и завъртях кранчетата. Взех кърпа и я увих около себе си, като придържах горния край. Постарах се да подсуша косата си. Направих го методично. Увий. Стисни. Увий. Стисни. Когато приключих, осъзнах, че нямам повече оправдания да се крия в банята.

Точно това правех. Криех се. Нямах представа защо, само знаех, че тялото ми бе насинено и обгорено, твърде разголено. Избягахме. Бяхме свободни. Това наистина беше повод за радост, но далеч не бяхме в безопасност. Не знаехме какво е станало с Арчър, нито накъде ще тръгнем след това. Какво щях да правя с живота си, който бях оставила в Питърсбърг — мама, училището, книгите…

Трябваше да се появя, преди Деймън да си помисли, че съм припаднала.

Стиснах кърпата и излязох от банята. Деймън стоеше до прозореца с изпънат гръб като часовой. Извърна се и ме огледа от главата до петите. Лампата до леглото бе запалена. Беше мрачно, но когато той ме погледнеше, се чувствах така, сякаш срещу мен бе насочен прожектор. Присвих пръстите на краката си.

— По-добре ли си? — попита той, без да се отмести от прозореца.

Кимнах.

— Много по-добре. Може да е останала малко топла вода.

Усмихна се едва.

— Знаеш ли коя дата е? — попита той. Поклатих глава и той посочи бюрото. — Там има ежедневен календар, от онези, на които всеки ден късаш най-горния лист. Трябва да е осемнадесети август.

— Божичко — прошепнах, много притеснена. — Нямало ме е… почти четири месеца.

Той не отговори.

— Знаех, че са минали доста дни, но времето там течеше странно — продължих аз. — Не предполагах, че съм била затворена толкова дълго. Четири месеца…

— Цяла вечност, нали?

— Да. Наистина. — Приближих се до леглото. — Четири месеца. Мама сигурно ме смята за мъртва.

Той отново се обърна към прозореца. Рамената му издаваха напрежение. След известно време каза:

— Купих ти чисти дрехи. В чантата са. Мисля, че блузката ще ти хареса.

— Благодаря ти.

— Не беше нищо особено, котенце.

Прехапах устни.

— Деймън… — Той се обърна, очите му бяха неестествено ярки. Две красиви зелени очи. — Благодаря ти за всичко. Нямаше да се измъкна от там, ако…

Внезапно застана пред мен и обхвана лицето ми. Поех си дъх изненадана; той сведе чело към моето.

— Не ми благодари. Нямаше да изпаднеш в подобно положение, ако не бях аз. Не бива да ми благодариш за нещо, което исках и трябваше да направя.

— Вината не е твоя — казах. Наистина смятах така. — Съзнаваш го, нали?

Той ме целуна по челото.

— Ще отида да се измия. В торбата има и храна, ако си гладна. Ако не, опитай да поспиш.

— Деймън…

— Знам, котенце. Знам. — Той отпусна ръце и на устните му се появи присъщата му високомерна усмивка. — Ако някой се появи, докато съм под душа, дори да е Арчър, не го пускай, чу ли?

— Вратата едва ли ще го спре.

— Затова е пистолетът. Мисля, че няма да ни прецака, но предпочитам да играя на сигурно.

Имаше право, но докато го гледах как взема чифт панталони и влиза в замъглената баня се замислих — ненавиждах дори само мисълта да вдигна оръжието отново. Щях да го сторя, ако се наложеше, но се надявах никога вече да не ми се наложи. Беше глупаво, тъй като най-вероятно насилието в моето ежедневие далеч не бе приключило.

Взех торбата и я сложих на леглото. Седнах и зарових в нея; водата в банята потече. Вдигнах глава и спрях поглед на затворената врата. Изчервих се. Деймън беше под душа. Съвсем гол. Аз бях по хавлия. Бяхме сами, за първи път от месеци, в тъмната мотелска стаичка.

Стомахът ми се сви.

Лицето ми пламна. Намръщих се.

Как въобще можех да мисля за подобни неща точно сега? През изминалите няколко месеца чувах безброй пъти как Деймън се къпе. Това не беше романтично пътуване, освен ако не приемем укриването от министерството за любовна игра.

Поклатих глава и отворих торбичката. Открих какви ли не сладки лакомства. Очите ми се насълзиха, защото знаех, че ги е купил за мен. Беше толкова грижовен дори когато не го забелязвах.

Извадих содата и я оставих на масата до чипса и сладките. Усмихнах се. А като зърнах тениската, така се ухилих, че само дето не си цепнах устата, толкова непознато бе усещането. Погледнах играчката.

— Ди Би…

Върнах се на леглото. В торбичката намерих джапанки. Страхотно. Не исках повече да виждам изцапаните с кръв гуменки. Пъхнах ръка в торбата още веднъж и напипах квадратна кутия. Извадих я.

Топлина заля лицето ми и очите ми едва не изскочиха.

— О!… Ехаааа.

Водата спря и след секунда Деймън излезе. Долнището бе ниско под кръста му, кожата му бе влажна и блестеше. Погледнах корема му и капките вода, които се стичаха надолу и се скриваха под ластика на долнището. Аз все още бях по кърпа.

В ръката си държах кутия презервативи.

Лицето ми гореше.

Той вдигна вежда.

Огледах кутията, а после се взрях в него.

— Доста си самонадеян, а?

— Просто съм подготвен за всичко. — Тръгна към леглото по начин, по който само той можеше да го направи, без да изглежда противно. — Но съм малко разочарован, че върху тях няма нарисувани извънземни.

Дъхът ми заседна в гърлото.

— Що за мотел е този, та да предлага презервативи?

— Любимият ми мотел. — Взе кутията от ръцете ми. — Май през цялото време си гледала кутията, вместо да хапнеш.

Засмях се — истински, отривист смях.

Очите на Деймън се разшириха и припламнаха. Кутията се изплъзна от пръстите му и тупна на килима.

— Направи го отново — каза той рязко.

Гласът му ме накара да потръпна.

— Какво да направя?

— Засмей се. — Той се наведе към мен, докосна лицето ми. — Искам отново да чуя смеха ти.

Исках да се засмея заради него, но цялата шеговитост се бе изпарила под зоркия му поглед. Чувствата се надигнаха в мен като балон, вързан на тънък конец. Понечих да кажа нещо, но не знаех какво. Мускулите ми се напрегнаха. Сякаш в корема ми имаше рояк пеперуди, които всеки момент щяха да полетят навън. Вдигнах ръка и го погалих. Наболата брада погъделичка ръката ми; сърцето ми потръпна. Прокарах длан по брадичката му, после надолу по врата и раменете му. Той трепна при допира ми, гърдите му се издигнаха рязко.

— Кити.

Той произнесе името ми така, сякаш мълвеше молитва.

Не можех да извърна поглед и за момент, стоях като вцепенена, после се изпънах и допрях устни до неговите. Лекият допир разтресе тялото ми. Раздвижих устни. Отново опознавах вкуса на неговите. Странно, но сякаш го целувах за първи път. Сърцето ми препускаше, а в мислите ми цареше хаос.

Деймън прокара ръка през косата ми, сви пръсти на тила ми. Целувката стана по-чувствена, усетих я с цялото си тяло. Останахме само ние — само ние в целия свят. Всичко друго се изпари. Проблемите не изчезнаха, но сякаш бяха отложени за неопределено време. Целувахме се така, сякаш бяхме жадни един за друг, и това бе самата истина. Прокара пръсти по лицето ми, после надолу по шията ми, нежно и деликатно. Аз бързо спуснах алчните си ръце по гърдите му, после по твърдия му корем. Начинът, по който му въздействаше докосването ми, за мен бе чудноват. Той издаде гърлен звук и аз се разтопих.

Накара ме да легна, отпусна тялото си върху моето и се опря на една ръка. Единствено устните ни се докосваха в това най-приказно мъчение. Бяхме интимни и преди, два пъти, но сега сякаш ни беше за първи път. Кръвта ми закипя, обзе ме вълнение и… тревожност.

Деймън вдигна глава. Между полуотворените му клепачи зениците му блестяха като диаманти. Всичко в мен затрептя, когато доближи пръсти до края на кърпата. Всеки допир до плата караше сърцето ми да тупти лудешки. Зареях поглед по широките му скули, после се взрях в съвършените му устни.

Ръката му замръзна край възела на кърпата, очите му грейнаха.

— Не е задължително — каза той.

— Знам.

— Не купих презервативите с намерението да го правим тази вечер.

Засмях се.

— Значи… не си прекалено самонадеян?

— Винаги съм прекалено самонадеян. — Той се наведе и ме целуна нежно. — Не знам дали не е прекалено за теб. Не искам да…

Накарах го да замлъкне, като прокарах пръсти по ластика на долнището му.

— Ти си съвършен. Искам го. С теб. Всичко е наред.

Той си пое дъх и потрепери.

— Боже, така се надявах да го кажеш. Това означава ли, че съм ужасен човек?

Усмихнах се едва.

— Не. Означава, че си мъж.

— О? Така ли? — Отново улови устните ми, после се отдръпна и леко ме захапа. — Означава, че съм мъж?

— Да — въздъхнах аз. Гърбът ми се изви, когато той прокара ръка по тялото ми и после отново докосна възела. — Добре де. Ти си повече от мъж.

Засмя се с цяло гърло.

— Така си и мислех.

Дъхът му пареше подутите ми устни. Той притисна устни към шията ми, където се усещаше пулса ми. Затворих очи, доволно потънала в урагана от усещания. Имах нужда от това, наистина имах нужда. От един обикновен миг, от това просто да бъда с него.

Целуваше ме, докато развързваше кърпата. Тялото ми потръпна от хладния въздух. Той прошепна нещо на своя мелодичен език. Искаше ми се да можех да го разбирам, тъй като думите звучаха красиво.

Повдигна ме, очите му прогониха тръпките и ме сгряха отвътре. Контурите на тялото му засияха с лека бяла светлина.

— Красива си.

Спомних си белезите на гърба си.

— Всяка частица от теб — каза той, сякаш бе прочел мислите ми.

Може би го бе сторил — когато го притеглих за долнището му, той се подчини и се притисна до мен. Голи гърди до голи гърди. Плъзнах пръсти в косата му и увих крака около ханша му.

Той рязко си пое дъх.

— Побъркваш ме.

— Чувството е взаимно — казах и долепих бедра до неговите.

Простена и мускулите на ръката му изпъкнаха. Погледнах очертанията на меките му устни. Той пъхна ръка между телата ни и бързите му пръсти в миг ме отпратиха в дълбокото…

Силна жълта светлина внезапно изпълни стаята и разби момента.

Деймън бързо се отдръпна от мен и разбърка косата на слепоочията ми. Изстреля се към прозореца и съвсем леко дръпна завесата. Трескаво опипвах матрака, за да намеря кърпата. Покрих се, станах от леглото и грабнах пистолета.

Ужас стегна гърлото ми. Нима вече ни бяха открили? Приближих се до него, без да свалям кърпата. Ръката ми така се тресеше, че пистолетът потракваше.

Деймън въздъхна шумно.

— Просто фарове. Някакъв идиот освети паркинга, докато се мъчи да излезе. — Той пусна завесата и прошепна: — Това е.

Стиснах здраво дръжката на пистолета.

— Фарове?

Погледна оръжието в ръката ми.

— Да, това е, Ани Оукли.2

Пистолетът сякаш бе залепен за ръката ми. Сърцето ми още препускаше от ужаса, който бавно напускаше вените ми.

Тогава осъзнах с поразяваща яснота, че бяха превърнали живота ни в ад. Щяхме да треперим от страх и ужас всеки път, когато някой запалеше фарове или почукаше на вратата ни, или се приближеше към нас.

Това беше.

Първата ми реакция щеше да бъде да взема пистолета, да се приготвя за стрелба — и ако се налага, да убивам.

— Кити…

Поклатих глава. В стомаха ми се запали огън, който стигна до гърлото ми. Сълзи пареха очите ми. Безброй мисли препускаха в съзнанието ми. Сърцето ми се сви, лед скова дробовете ми. По гърба ми премина тръпка. Четири месеца бях сдържала сълзите си и сега те се изсипаха неудържимо.

Деймън застана пред мен след миг и нежно отдръпна пръстите ми от пистолета. Остави го на масата.

— Ей — каза и обгърна лицето ми с длани. — Няма проблем. Всичко е наред. Тук няма никой. Добре сме.

Знаех, че е така, но ставаше дума за нещо повече от някакви фарове. Ставаше дума за всичко — резултат от четирите месеца, през които нямах контрол върху живота или тялото си. Всичко се бе натрупало в мен — силният страх, който не ме напускаше, отчаянието, с което се будех всеки ден, прегледите, стрес тестовете. Болката от разрязването и ужасът при смъртта на излекуваните хора. Всичко това буквално ме срина. Мъчителното бягство, стрелбата по хора — истински, живи хора, със семейства; поне един от тях бе мъртъв. Кръвта му плисна по лицето ми.

Не можех да забравя и Блейк…

— Говори с мен — настоя Деймън. Смарагдовите му очи бяха изпълнени с притеснение. — Хайде, котенце. Кажи ми какво се случва.

Извърнах глава и затворих очи. Исках да съм силна. Повтарях си го многократно, казвах си, че съм силна, че мога да преживея всичко.

— Ей — каза нежно той. — Погледни ме.

Продължавах да стискам очи, защото знаех, че ако го погледна, балонът — крехък и надут до предел, ще избухне.

Бях се превърнала в развалина и не исках Деймън да узнае.

Тогава той извърна лицето ми към своето, целуна клепачите на затворените ми очи и каза:

— Всичко е наред. Не се притеснявай от това, което чувстваш, каквото и да е то. С теб съм, Кити. До теб съм, само до теб. Всичко е наред.

Балонът избухна и аз изгубих контрол.

Деймън

Сърцето ми се пропука, когато първата сълза се търкулна по бузата й и от устните й се изтръгна вой.

Притиснах я до себе си, прегърнах я, а тя се тресеше от скръб и болка. Не знаех какво да направя. Не говореше, не можеше и дума да изрече от плач.

— Всичко е наред — продължавах да шептя аз. — Излей мъката си. Просто я излей.

Почувствах се глупаво, че изобщо го казвам. Думите не стигаха.

Сълзите й се стичаха по гърдите ми. Всяка сълза бе като нож.

Обезнадежден, аз я вдигнах и я занесох на леглото. Взех одеялото, което изглеждаше прекалено грубо за нежната й кожа, и я завих.

Тя се сгуши в мен, сграбчи косата на тила ми. Сълзите… все така се стичаха, а сърцето ми се пръскаше от мъка при всяко движение на гърдите й. Никога през живота си не се бях чувствал толкова безполезен. Исках да поправя стореното, да й помогна да се почувства по-добре, но просто не знаех как.

Кити беше толкова силна през цялото време, но ако дори за една секунда си бях мислил, че то не я съсипва, значи бях пълен идиот. Знаех какво се случва. Просто се надявах, не, молех се, белезите и раните да са само физически. Защото тях можех да залича — можех да ги излекувам. Не бях в състояние да залича това, което кървеше в съзнанието й, но поне можех да опитам. Бих направил всичко, за да прогоня болката от нея.

Не знам колко време измина, преди тя да се успокои, преди сълзите да спрат и дишането й да се успокои, преди най-после да потъне в дълбок сън. Минути? Часове? Не знаех.

Завих я и се излегнах до нея, притискайки топлото й тяло. Тя не помръдна. Бе положила лицето си върху гърдите ми; галех косите й с надеждата, че милувката ще стигне до съзнанието й и ще успокои съня й. Знаех, че тя обича да си играя с косите й. Беше нещо незначително, но в момента не можех да направя друго.

В един момент и аз се унесох. Не исках да заспя, но умората от последните шест часа надделя. Явно съм спал няколко часа — когато се събудих слънчев лъч вече се процеждаше през процепа между завесите.

И Кити не беше до мен.

Примигнах бързо и се надигнах на лакти. Тя седеше на ръба на леглото, облечена с тениската и долнището, които й донесох вечерта. Косата й се спускаше по гърба. Вълнистите кичури потрепнаха, когато обърна лице към мен.

— Не те събудих, нали?

— Не. — Прочистих гърло и огледах стаята, леко замаян. — Кога се събуди?

Тя сви рамене.

— Преди малко. Часът е малко след десет.

— Толкова късно?

Потърках вежда и седнах.

Тя извърна поглед. Разглеждаше лентата на джапанките си. Лицето й бе зачервено.

— Извинявай за снощи. Не исках да те обливам със сълзи.

— Ей — приближих се бързо, прегърнах я и се притиснах към нея. — Имах нужда от втори душ. Беше по-як от първия.

Тя се засмя.

— Съсипа ти настроението, нали?

— Нищо не съсипва настроението ми, когато съм до теб, котенце. — Погалих косата й и я пригладих зад ушите й. — Как се чувстваш сега?

— По-добре — каза тя и вдигна поглед.

Очите й бяха червени и подпухнали.

— Мисля… Мисля, че имах нужда да поплача.

— Искаш ли да поговорим за това?

Тя навлажни притеснено устни и започна да върти връхчетата на косата си. С радост забелязах гривната с опал на тънката й китка.

— Аз… случиха се доста неща.

Сдържах дъха си. Не смеех да мръдна, тъй като знаех, че понякога й е трудно да говори. Тя имаше навика да таи в себе си хиляди гадости. Най-накрая поклати глава и се усмихна.

— Бях толкова уплашена — прошепна и усетих тежест в гърдите. — Когато видях фаровете. Помислих, че са те и просто откачих, разбираш ли? Бях затворена там четири месеца. Знам, че не е нищо в сравнение с изживяното от Доусън или Бет, но… всъщност не знам как са издържали.

Издишах бавно. И аз не знаех как са издържали, как не са се побъркали. Замълчах и я погалих по гърба.

Тя се втренчи във вратата на банята и мълча цяла вечност. Тогава, много бавно, думите се зарониха от устата й.

Пръскачките с оникс. Обстойните прегледи. Стрес тестовете с хибриди, нежеланието й да участва, начините, по които е била наказана за това, преди да я изправят срещу Блейк. Как той я е подтикнал да се бие с него и да използва Извора. Вината, която чувстваше за смъртта му, се усещаше в гласа й. Разказа ми всичко, а аз едва се сдържах. Ярост, по-силна от когато и да било, кипеше у мен.

— Съжалявам — каза тя и поклати глава. — Говоря безсмислици. Просто… трябваше да го изкарам от себе си.

— Не се извинявай, Кити.

Исках да пробия стената с юмрук.

Вместо това само се приближих и седнах до нея.

— Знаеш, че станалото с Блейк не е по твоя вина, нали?

Тя хвана кичур коса между пръстите си.

— Аз го убих, Деймън.

— Станало е при самозащита.

— Не. — Тя пусна косата си и погледна към мен. Очите й бяха като от стъкло. — Не беше при самозащита. Той ме ядоса, изпуснах си нервите.

— Кити, трябва да осмислиш цялостно положението. Пребивали са те ежедневно… — Само като го казах, ми се прииска да се върна в сградата и да я подпаля. — Била си подложена на силен стрес. А Блейк… каквито и да са били подбудите му, той причини зло както на теб, така и на много други хора.

— Мислиш, че го е заслужавал?

Една садистична част от мен искаше да кажа „да“, защото на моменти наистина го мислех.

— Не знам. Но съм сигурен, че е влязъл в стаята с намерението да те предизвика да се биеш с него. И ти си го направила. Знам, че не си искала да убиеш нито него, нито когото и да било друг, но просто се е случило. Не си лош човек. Не си чудовище.

Веждите й се вдигнаха и тя разтвори устни.

— Не си като Блейк. Не смей да го казваш. Никога не би била като него. Ти си добър човек, котенце. Ти изваждаш най-доброто у хората… дори у мен. — Сръчках я с ръка и тя се ухили. — Дори само за това заслужаваш да ти дадат Нобелова награда за мир.

Тя се усмихна ласкаво и се надигна на колене. Прегърна ме през раменете, наведе се и ме дари с най-нежната целувка. Щях да запазя този спомен завинаги.

— Защо го правиш?

Обгърнах талията й.

— В знак на благодарност — каза тя и отпусна чело върху моето. — Повечето момчета сигурно биха избягали посред нощ, за да са далеч от истеричка като мен.

— Аз не съм като повечето момчета. — Притеглих я и тя седна в скута ми. — Не си ли го разбрала?

Погали ме.

— Понякога съм малко бавна.

Засмях се и тя се усмихна в отговор.

— Добре, че не те харесвам заради ума ти.

Тя зяпна и ме удари по ръката.

— Това е гадно!

— Моля? — размърдах вежди в недоумение. — Просто съм честен.

— Млъкни.

Тя потърка устни в моите.

Захапах долната й устна и свежа руменина плъзна по лицето й.

— Знаеш колко обичам да си играеш с устните ми — казах аз.

— Напълно си полудял.

Притиснах я силно.

— Ще ти кажа нещо изтъркано. Приготви се.

Тя погали нежно лицето ми.

— Давай.

— Луд съм по теб!

Тя избухна в смях.

— Боже мили, това е изтъркано!

— Предупредих те. — Улових брадичката й и поднесох устните й към своите. — Обичам смеха ти. Това изтъркано ли е?

— Не. — Тя ме целуна. — Въобще не.

— Добре. — Плъзнах ръце нагоре и почти докоснах гърдите й. — Защото имам…

През вените ми премина странно усещане и се разпростря из цялото ми тяло.

Кити замръзна и си пое въздух.

— Какво има?

Хванах бедрата й и я сложих на леглото до мен.

Грабнах пистолета от масата и й го подадох. Тя го пое изумена.

— Тук има луксианец — промълвих.