Островът на изгубените

8. Човешко е

Жабешка кръв! - викна Мал и нахлу в залата, сякаш беше просто гост на купона. - Има за всички!

И просто ей така купонът отново започна - толкова внезапно, колкото беше спрял. Сякаш всички в залата едновременно си отдъхнаха с облекчение.

Мал виждаше облекчението, изписано по лицата им, и не ги обвиняваше. Прави бяха. Предвид настроението й напоследък, определено имаха повод да се радват.

И така, тълпата започна да крещи и да ръкопляска, а жабешката кръв се разля по чашите, като дори самата Мал, за да покаже, че споделя всеобщия възторг, гаврътна една хлъзгава чаша с останалите.

Тя тръгна да обикаля из залата, отмъкна портфейла на единия Гастон, поспря да размени злобни коментари и гадна усмивчица с Джини Готел относно роклята на Хариет Хук, шмугна се под един твърде въодушевен пират, който се люлееше на полилея, отхапа парче от нечий хотдог по дяволски и грабна шепа сухи пуканки. После излезе в коридора, където се сблъска с Джей, докато той си почиваше след последното състезание по надтанцуване.

- Забавляваш ли се? - попита той.

Тя сви рамене.

- Къде изчезна Карлос?

Джей се засмя и посочи чифт черни обувки, които се подаваха иззад чаршафа, който покриваше най-големия библиотечен шкаф.

- Крие се от собствените си гости. Съвсем типично.

Мал знаеше как се чувства Карлос, макар че никога не би го признала. Самата тя би предпочела да е където и да е другаде на Острова вместо на купона. И тя като майка си мразеше празничните сценки и звуци. Забавлението я караше да се чувства неловко. Смях ли? Тръпки я побиваха. Само че отмъщението си беше отмъщение и тя имаше и други планове за вечерта освен мрачните погледи, злобната усмивка и наперената разходка между присъстващите.

- Хайде, да вървим - подкани я Джей. - Ще играят „Закачи опашката на магарето" с онзи слуга ей там. Джейс е приготвил десетина опашки. Дай да видим колко ще успеем да забодем.

- След малко. Къде е принцеса Незабравка? - попита Мал. -Обиколих навсякъде, но не я видях.

- Иви ли? Още не е дошла. Май никой не знае дали изобщо ще дойде - сви рамене Джей. - Принцеси.

- Трябва да дойде. Нали заради нея направих тъпия купон. Тя е единствената причина да съм тук.

Мал мразеше, когато кроежите й не се изпълняваха точно както иска. Това празненство беше първият етап от операция Да се справим с Иви, иначе ще видите вие и просто трябваше да успее. Сега тя въздъхна и се втренчи във входната врата. Да се преструваш, че си прекарваш добре на купон, когато ненавиждаш празненствата, е най-изтощителното нещо на света.

По този въпрос Мал бе напълно съгласна с майка си.

- Какви ги вършите вие двамата? - попита Антъни Тримейн, шестнадесетгодишният внук на лейди Тримейн - висок, елегантен младеж с тъмна коса, зализана назад от високомерното му чело. Дрехите му бяха опърпани и протрити като тези на всички останали жители на Острова, но на него стояха така, сякаш бяха направени по специална поръчка от талантлив шивач. Тъмното му кожено манто стоеше като излято по тялото му, а джинсите му бяха точно толкова протрити, колкото да изглеждат модерни. Може би причината бе в благородническата кръв на Антъни, заради която вероятно би живял в Аурадон, стига баба му да не беше се оказала злодей, заточен на Острова. По едно време се опита да накара всички да го наричат лорд Тримейн, но децата на злодеите просто му се изсмяха в лицето.

- Говорим си - рече Мал.

- Кроим пъклени планове - пояси Джей.

Спогледаха се.

Нещо в лицето на Антъни накара Мал да се сети за друго красиво момче - онзи принц от съня й. Беше казал, че й е приятел. Усмивката му беше мила, а гласът -нежен. Мал потръпна.

- Трябва ли ти нещо? - попита тя Антъни студено.

- Да. Един танц - отвърна той и я изгледа нетърпеливо.

Тя му върна погледа, объркана.

- Какво... с мен ли?

Никога никой не я бе канил на танц. Но пък и тя досега не беше ходила на купон.

- Е, със сигурност не искам да танцувам с него - заяви Антъни и смутено погледна Джей. - Без да се обиждаш, естествено.

- Естествено - Джей се ухили широко с ясното съзнание, че Мал се чувства неудобно. Това му се стори доста смешно.

- Вие, деца, вървете да се забавлявате. Антъни, постарай се да избереш бавна песен - инструктира ги той и пое към залата. - Мен ме чака лоша доведена внучка.

Мал усети как бузите й порозовяват, което беше срамно, защото тя не се страхуваше от нищо, особено пък от танца с надутия Антъни Тримейн.

„Тогава защо се изчервяваш?" - помисли си тя.

- Не съм много по танците - каза Мал сковано.

- Аз ще те науча - усмихна се той.

Мал се наежи.

- Исках да кажа, че не танцувам с никого. Никога.

- Защо?

Защо наистина?

Мал се замисли. Припомни си как се готвеше за празненството по-рано тази вечер и как се чудеше дали да облече люляков клин на дупки, или тъмновиолетови джинси от кръпки, когато майка й се появи на прага на стаята й.

- Нима има място на този отблъскващ остров, където искаш да отидеш? - запита Злодеида.

- Отивам на купон - отвърна Мал.

Злодеида въздъхна с подчертано разочарование.

- Мал, какво съм ти казвала за празненствата?

- Не отивам да се забавлявам, майко. Отивам, за да стъжня живота на някого другиго.

На езика й беше да сподели с майка си цялата операция Да се справим с Иви, иначе ще видите вие, но се сдържа. Щеше да й разкаже всичко, когато операцията завършеше благополучно, за да не рискува да я разочарова за пореден път. Злодеида не пропускаше случай да напомни на Мал, че понякога не е достатъчно зла, за да е достойна да й бъде дъщеря. „На твоята възраст проклинах цели кралства" беше изявление, което Мал често чуваше, докато растеше.

- Значи ще стъжниш живота на някого другиго, така ли? - изгука майка й.

- Направо ще я побъркам - увери я Мал.

По тънките червени устни на Злодеида пропълзя усмивка. Тя прекоси стаята и застана пред дъщеря си, после протегна ръка и прекара дълъг червен нокът по бузата й.

- Лошо момиче - каза тя.

Мал можеше да се закълне, че в ледените й зелени очи проблесна гордост.

Мал се върна към настоящия момент точно когато групата приключи с изпълнението на някакво пънк парче с много удряне на цимбали и барабани. Антъни все още стоеше и я гледаше.

- Та защо не танцуваш?

„Защото нямам време да танцувам, когато трябва да изпълнявам пъклени кроежи", искаше да му каже Мал. „Кроежи, които ще накарат майка ми най-сетне да се гордее с мен".

Тя вирна нос.

- Не ми трябва причина.

- Вярно. Но това не значи, че няма причина.

Това я изненада, защото беше вярно.

Тъй като наистина имаше причина, и то много сериозна - да стои настрана от всякакви действия, които приличат или могат да доведат до романтика. Липсващият й баща. Познат и като Онзи-Чието-Име-Не-Се-Споменава-Пред-Злодеида.

Антъни я бе изненадал. Мал му го признаваше. Ала вместо да си признае на глас, тя го изгледа кръвнишки. После го изгледа още по-кръвнишки, за всеки случай.

- Може би просто предпочитам да съм сама.

„Защото може би толкова ми е омръзнало майка ми да ме гледа сякаш съм слабачка само защото съм родена след момент, в който самата тя е проявила слабост.

Защото може би имам нужда да й покажа, че съм достатъчно силна и достатъчно зла, и да й докажа, че не приличам на слабия си човешки баща.

Че мога да стана като нея.

Може би не искам да танцувам, защото не искам да проявявам никаква човешка черта".

- Не може това да е причината - каза Антъни и изтупа няколко невидими прашинки от мантото си. Гласът му беше необичайно нисък и приятен, което отново накара Мал да си припомни красивия принц край езерото. Само дето Антъни не беше толкова красив, колкото момчето в съня й, макар тя да не мислеше за него като за красив. Не че изобщо мислеше за него.

- Никой не обича да е сам.

- Аз обичам - настоя тя. Вярно беше.

- Освен това всички биха искали да танцуват с лорд - усмихна се той самодоволно.

- Не и аз!

- Хубаво тогава - предаде се Антъни и най-сетне се отдалечи с високо вдигната глава. След секунда покани на танц Хариет Хук, а тя прие с възторжен писък.

Мал издиша. Пфу. Момчета. Сънища. Принцове. Твърде много й се беше насъбрало за един ден.

- Мал. Мал. Земята вика Мал! - Джей размаха ръка пред лицето й. - Добре ли си?

Мал кимна, но не отговори. За момент беше изцяло потънала в спомена за онзи отвратителен сън. Само че този път не изглеждаше като сън, а като предчувствие. Дали би могла някой ден да се озове в Аурадон? Но как е възможно?

Джей се намръщи и й подаде чаша сайдер.

- Вземи. Изглеждаш така, като че са ти свършили батериите или нещо подобно.

Мал осъзна, че не е помръднала от фоайето. Стоеше си там като вкопана,

откакто Антъни си бе тръгнал. Това беше станало преди три песни, а в момента „Гнили ябълки" изпълняваха последния си хит „Хич не ми звъни".

Мал изведнъж живна, не от сайдера или от музиката, а защото с крайчеца на окото си бе зърнала Иви през огромния прозорец, който се простираше от пода до тавана във фоайето на къщата. Иви пътуваше в чисто нова рикша, а прелестната й коса, сплетена на рибена кост, сияеше на лунната светлина. „Смята, че е нещо особено. Ще я науча аз нея", помисли си Мал. Обходи с поглед помещението и спря взор на една врата, която изглеждаше позната.

Това бе вратата, която водеше към дрешника на Круела. Мал научи това случайно - веднъж, когато с Карлос пишеха заедно домашно за родословните дървета на злодеите в шести клас, тя се отегчи и реши да се разходи из Адското имение. Дрешникът на Круела не беше за нежни души.

Мал никога нямаше да забрави деня, в който влезе там. Подобен дрешник би изкарал акъла на всекиго, особено на принцесата, която сега изкачваше стълбите към входната врата и щеше всеки момент да се появи на прага.

- Джей - каза тя и посочи към вратата. - Кажи ми, когато Иви пристигне.

- А? Какво? Защо?

- Ще видиш - обеща тя.

- Част от пъкления ти план, а? - рече той, готов да направи каквото му каже. Джей винаги беше готов за подобни шеги.

Карлос обаче пребледня, щом видя накъде се е насочила Мал.

- Недей! - извика той. Свали чаршафа и почти се препъна в него, когато хукна към вратата, опитвайки се да попречи на Мал да я отвори.

Вратата се затръшна. В последния момент.

Мал скръсти ръце. Нямаше намерение да отстъпи. Случаят бе просто идеален. Тя отново хвърли поглед през прозореца. Принцеса Очарователно Закъсняла стоеше пред входната врата.

Мал викна:

- Нова игра! Седем минути в рая! Който не я е играл в дрешника на Круела де Вил, не знае какво е изгубил!

Още преди да се доизкаже, лошите доведени внучки почти я прегазиха, за да се доберат до дрешника. Всички те обожаваха да играят на „Седем минути" и сега на висок глас заобсъждаха коя с кое момче ще се падне в тъмния дрешник. Няколко се понацупиха кокетно и запърхаха с мигли към Джей, който стоеше като страж до входната врата.

- Коя иска да влезе първа? - попита Мал.

- Аз! Аз! Аз! - завикаха една през друга внучките.

- Тя иска - съобщи Джей с ръка на рамото на една много позната синя пелерина.

- Така ли? Какво искам? - попита собственичката на пелерината.

Мал се усмихна.

Иви беше пристигнала.

- Иви, сладурче! Толкова се радвам, че успя да дойдеш! - изчурулика Мал, разтвори ръце театрално и дари момичето със силна и неискрена прегръдка. -Играем на „Седем минути в рая"! Ще участваш ли?

- Ами не знам - рече Иви и се огледа нервно.

- Страхотно ще е - взе да я убеждава Мал. - Хайде, нали искаш да сме приятелки?

Иви се втренчи в Мал.

- Искаш аз да съм ти приятелка?

- Естествено, защо не? - Мал я поведе към вратата на дрешника и я отвори.

- Играта не е ли за двойка момче и момиче? - попита Иви, когато Мал я бутна напред. Явно Иви знаеше повече за флиртаджийските игри, отколкото се предполагаше за момиче, отраснало в изолиран замък.

- Да не би да казах „Седем минути в рая"? Не, ти ще играеш на Седем минути в Ада! - изкикоти се Мал. Просто не можа да се сдържи. Щеше да е страхотно!

Тълпата, която се бе изсипала във фоайето, се разпръсна подплашена, щом стана ясно, че Мал не възнамерява да допуска някого другиго да участва или да влезе с Иви в дрешника.

Карлос обаче не помръдна. Лицето му беше бяло като връхчетата на косата му.

- Мал, какви ги вършиш?

- Играя мръсен номер, на какво ти прилича?

- Не можеш да я оставиш вътре! Не помниш ли на нас какво ни се случи? -настоя той и посочи прасеца си, където се виждаха два ясни белега.

- Помня! - рече тя весело. Чудеше се защо Карлос толкова се впряга за Иви. Не ги възпитаваха да са загрижени за околните.

Скоро стана ясно, че Карлос не действа от човеколюбиви подбуди.

- Ако не успее да се измъкне, аз ще трябва да разчиствам след нея! Майка ми ще откачи! Не можеш да я оставиш вътре! -

зашепна той яростно, а ужасът от наказанието, което го чакаше от Круела, бе изписан на лицето му.

- Хубаво тогава, влез да я измъкнеш - предложи Мал с хитра усмивка и с ясното съзнание, че той няма да го направи.

Карлос затрепери от главата до петите на протритите си мокасини. Мал беше наясно, че би предпочел каквото и да е пред това да влезе отново в майчиния си дрешник. Съвсем ясно си спомняше какво се бе случило в шести клас.

Иззад вратата долетя писък.

Мал потри ръце.

- Искаш тя да излезе? Влез и я изкарай.

Нейната работа тук бе приключила. Пъклените кроежи бяха успели. Купонът беше пълен.