Островът на изгубените

12. Точка за отбора

Джей остави Изгодния замък зад гърба си. Нощта свършваше, мракът започваше да се превръща в зора и макар да бе все още тъмно, той чу скръбното грачене на лешоядите, които летяха над Острова в търсене на плячка. Потрепери, докато вървеше из сумрачните улички на града, покрай призрачните, лишени от листа дървета и олющените постройки, изоставени и безнадеждни като онези, които ги обитаваха.

Джей ускори крачка. Той не се страхуваше от тъмното, зависеше от него. Най-добре си вършеше работата нощем. При все това не можеше да свикне с усещането, което му създаваше Островът в мрака. То бе най-силно, когато всички спяха и той можеше ясно да види света около себе си - такъв, какъвто е. Виждаше, че този град, този остров, тези голи дървета и полусрутените къщи са неговият живот, независимо какъв живот бяха познавали в миналото баща му и останалите възрастни. Тук нямаше блясък. Нямаше магия и сила. Това беше всичко - всичко, което имаха и щяха да имат.

Без значение какво си мисли Мал.

Джей срита един камък, който прелетя през калдъръмената уличка, и от сенките изръмжа ядосана котка.

„Тя изобщо не може да мисли."

Мал никога не би признала факта, че всички те бяха победени, особено пък когато беше в такова настроение като днес. Толкова беше упорита понякога. Направо заблудена. В такива моменти Джей ясно виждаше пораженията от израстването в компанията на маниакален злодей. Не можеше да вини Мал, че не бе могла да откаже на майка си, никой не би могъл, но честно казано, нямаше начин скиптърът на Злодеида да е някъде на Острова, а и дори да беше, Джей и Мал никога нямаше да го намерят.

Джей поклати глава.

„Окото на дракона, а? По-скоро Окото на отчаянието."

Този гарван бе откачен, сигурно поради двадесетте години, които бе прекарал като статуя.

Той сви рамене и зави зад ъгъла към своята улица. Опита се да забрави цялата работа, като очакваше (и се надяваше) и Мал да я забрави. Вярно, имаше си приумици, но те никога не траеха дълго. Това й беше хубавото на Мал, все се вживяваше в нещо и напълно го забравяше до следващия ден. Двамата се разбираха чудесно, защото Джей бе свикнал да я оставя на кратките й мании, без да се опитва да я вразумява.

Когато най-сетне отключи всички крадени ключалки, вериги и резета, които пазеха собствения му дом (крадците най-много се страхуват някой да не ги ограби), той отвори гниещата дървена врата, която изскърца, и се промъкна вътре.

„Стъпка по стъпка. Мести тежестта на тялото върху крака, с който пристъпваш. Стой близо до стената..."

- Джей? Ти ли си?

По дяволите.

Баща му все още беше буден и си пържеше яйца; верният му папагал Яго бе кацнал на рамото му. Да не би Джафар да се тревожеше, че единственият му син се прибира толкова късно? Да не би да се чудеше къде е бил и с кого и защо се прибира толкова късно?

Ами! Баща му мислеше само за едно нещо и Джей прекрасно знаеше какво е то.

- Как е днешната плячка? - попита Джафар алчно и сложи чинията с яйцата на кухненската маса до купчина ръждиви монети, които минаваха за пари на Острова. Именно на тази маса Джафар се занимаваше с хобито си: да си брои парите. Купчината вече бе придобила впечатляващи размери, но Джей знаеше, че няма да задоволи лакомията на баща му.

Нищо не можеше да я задоволи.

- Готина пижама - подсмихна се Джей. Номерът с баща му беше да не спира да се движи, да е непрекъснато нащрек и най-вече да не отговаря на въпроса, защото нямаше верен отговор. Когато не можеш да спечелиш, няма смисъл да се предаваш и да играеш по правилата на противника. Така само ще си докараш куп проблеми.

„Най-добрият приятел на баща ми е папагал."

Какво повече му трябва на човек да знае?

- Готина пижама! - изкряска Яго. - Готина пижама!

Джафар беше облечен с избелял халат за баня над провиснало долнище на пижама с мотив на лампички. Ако двадесет години като статуя можеха да побъркат гарван, то двадесет години живот сред изгубените бяха оказали почти същия ефект върху бившия Велик везир на Аграба, лишавайки го от показната му арогантност и безкрайното му безчестие. Нямаше ги вече тежките коприни и меките кадифени жакети. Вместо тях някогашното величие се разкарваше с мърляви анцузи и фланелки с петна от пот, които миришеха доста силно на сергията, която държаха на пазара и която, за жалост, се намираше твърде близо до търговците на коне.

Елегантната, черна брада сега беше рошава и посивяла, а средата на тялото му бе обогатена с щедро шкембе. Яго бе започнал да го нарича „Султана", понеже Джафар приличаше на стария си враг по размери, макар че, откровено казано, трябваше да се добави, че и Яго изглеждаше така, сякаш всеки ден преяжда с бисквити.

В отговор на Яговото определение „Султана" Джафар го назоваваше с такива думи, които нямат място дори в речника на невъзпитан папагал.

Джей мразеше пижамата на баща си. Тя беше знак за това колко дълбоко бе изпаднало някога благородното им семейство с почти кралски произход. На места платът толкова се бе протъркал, че шкембето на Джафар се виждаше през него. Джей се опита да не го гледа прекалено внимателно дори на оскъдната светлина на зората.

Баща му не обърна внимание на подкачанията за пижамата. Беше ги чувал и преди. За нула време изгълта среднощната си закуска, и то с огромно удоволствие, без да се сети да предложи малко на Джей.

- Хайде, хайде, казвай. Колко спечелихме? Дай да видя.

Джей хвърли поглед на спалния си килим, навит в дъното на стаята, отвъд масата, с ясното съзнание, че вече няма как да се промъкне покрай баща си. Без желание изпразни джобовете си.

- Счупена стъклена пантофка, взех я от една от лошите доведени внучки. С малко лепило ще й вземем добра цена.

Напуканата обувка, на която липсваше токчето, се разпадна на стотици парченца в момента, в който се допря до масата. Джафар вдигна вежда.

- Хм, може би с каноконлит ще стане - предложи Джей. -

Ето един от нашийниците на Луцифер, ключодържателят пистолет на Рик Радклиф и виж, истинско стъклено око!

Окото беше покрито с прах.

- Почти неупотребявано е. Взех го от един от пиратите.

Той приближи окото до своето и погледна през стъклото. После рязко го отдалечи, сбърчи нос и размаха ръка пред лицето си.

- Защо пиратите изобщо не се къпят? Толкова е просто, нарича се душ. Не прекарват цялото си време в открито море -

каза Джей и търкулна окото към баща си.

Яго изкряска любопитно, а Джей зачака неизбежното.

Джафар махна пренебрежително с ръка към плячката и въздъхна.

- Боклук.

- Боклук! - кресна Яго. - Боклук!

- Само това има на Острова - обясни Джей и се подпря на мивката. - Това е Островът на изгубените, Островът на остатъците, не помниш ли?

Баща му се намръщи.

- Бил си в дома на де Вил и не си успял да откраднеш кожено палто? Какво си правил изобщо цяла нощ? Ухажвал си момичето на Злодеида?

Джей завъртя очи.

- Хиляди пъти вече повторих: не. В края на краищата не мен заключиха в дрешника с палтата - в момента, в който го каза, се почуди защо не се беше сетил за това.

- Трябва да се стараеш повече! Ами онази принцеса? Онази, дето скоро излезе от замъка си.

- А, тя, да. Бях забравил - Джей пъхна ръка по-дълбоко в джоба на джинсите си и извади сребърна верижка с медальон във формата на отровна червена ябълка. -Само това носеше. Казвам ти, дори замъците на този остров са за боклука.

Джафар си сложи очила и разгледа бижуто - първо с едното око, после с другото. Зрението му хич не го биваше, а гърбът го болеше от усилието да носи навсякъде със себе си шкембето. Дори на злодеите не бяха спестени мъките на остаряването.

- Тенекия и стъкло. По мое време даже слугиня не би носила такова нещо, да не говорим за принцеса. Не е точно големият удар, който търсим.

Той хвърли медальона настрана и въздъхна, после подаде бисквита на Яго.

- Удар - рече Яго радостно и пръсна трохи. - Голям удар!

Раменете на Джей увиснаха.

Големият удар.

Това беше мечтата на баща му: как някой ден единственият му син ще попадне на толкова богата, толкова огромна плячка, че да не му се налага повече да работи в магазин за стоки втора, че и трета употреба. Нямаше значение, че самият Остров на изгубените бе една плаваща купчина боклук. По някаква причина Джафар вярваше, че Големият удар ги очаква зад следващия ъгъл, че съкровището, което ще възстанови блясъка му и ще го превърне отново във всемогъщ магьосник, е някъде наблизо.

„Говори ми за заблуди."

Дори такова съкровище да съществуваше, нима би могло да върне времето назад, към добрите дни, или да ги освободи от доживотното заточение? Сякаш някакво бижу или сандък със злато можеше да оправи кашата, която бяха забъркали Джафар и подобните нему.

Големият удар. Баща му беше точно толкова побъркан на тази тема, колкото Мал по въпроса за скиптъра. Джей поклати глава.

После замръзна. Защото се бе сетил нещо.

Я чакай малко.

Какво му беше казала Мал? Че според гарвана Окото на дракона, скиптърът на Злодеида, е скрит някъде на Острова. Ако гарванът казваше истината и Джей успееше да намери скиптъра, това щеше да е ударът на годината. На века! Обмисли всичко. Възможно ли беше? Можеше ли всичко да е толкова лесно? Възможно ли бе баща му да е бил прав, като се бе вкопчвал и в най-крехката надежда за нещо по-добро дори след всички тези години?

Да бе.

Джей потърка очи. Нощта се бе оказала дълга. Нямаше начин скиптърът да е на Острова на изгубените. Тук нямаше нищо със своя сила - нито хора, нито предмети.

А и дори да беше тук, колкото и невероятно да звучеше това, куполът над Острова не пропускаше никаква магия. Окото на дракона щеше да е просто снобски бастун. Както бе казал на Мал, начинанието беше безсмислено. По-добре да опитат да откраднат лодка от Кея на гоблините и да отплават към Аурадон. Не че някой от тях искаше да живее там.

„Може би мястото ни е на Острова на изгубените, на отпадъците и на забравените. Може би така трябва да свърши историята.

Само че кой ще съобщи тази новина на баща ми?"

Джей гледаше как баща му отново започва да брои монетите и да ги подрежда в спретнати колонки. Броенето на пари го успокояваше по начин, който синът му никога не би разбрал. Джафар си подсвиркваше. В един момент вдигна глава и срещна втренчения поглед на Джей.

- Помниш ли Златното правило? - измърка баща му, прегръщайки парите с две ръце.

- Абсолютно. Лека нощ, татко - пожела Джей и се запъти към протъркания килим под рафтовете със стока в дъното, където спеше. Който държи златото, пише правилата. В това вярваше баща му и макар Джей да не бе виждал злато никога през живота си, беше научен да вярва в същото правило.

Само дето не беше сигурен дали вярва, че има злато за намиране. Не и на Острова на изгубените. И все пак, след като се сви на кълбо на килима, който му служеше за легло, той се запита какво ли би било усещането да го намери.

Големият удар.

Той заспа и започна да сънува как баща му се пръска от гордост в пижама от злато.