Островът на изгубените

11. Злото е живо?

Мал стоеше сама в един ъгъл с чаша лютив сайдер в ръка, когато забеляза две фигури да се промъкват към масата с мезетата и напитките и да отмъкват две кутийки безалкохолно с изтекъл срок на годност. Карлос, разбира се, и принцеса Незабравка. Иви не изглеждаше особено повредена от престоя си в дрешника на Круела. Даже не кървеше! Нямаше и една драскотина, и една бримка на чорапите. Пфу. Явно Карлос й беше помогнал някак, неблагодарният малък скапаняк.

Мал въздъхна.

Пак не успя.

Също като майка си, чието проклятие се бе провалило.

Дали бяха осъдени на вечен провал?

Купонът бе мъртъв. Определено беше време да си тръгва. Дори лошите доведени внучки изглеждаха уморени от преструвките си, че не им харесва пиратите да ги гонят.

Мал метна празната си чаша на пода и си тръгна, без да хвърли поглед назад. Прекара остатъка от нощта, разбърквайки дворовете на съседите. Размести фигурките на градински гномове, мебелите и пощенските кутии. Позабавлява се, като украси къщите с тоалетна хартия и преобърна една-две рикши. Нищо не можеше да оправи настроението й по-успешно от унищожаването на частна собственост. Тя остави знака си на всяка от къщите: посланието „Злото е живо!", написано със спрей на моравата, за да напомни на островитяните точно какви са и с какво трябва да се гордеят.

Чувството й за добре свършена работа бе помрачено от немалката изненада, която изпита, щом се прибра и завари майка си да я чака.

- Майко! - извика тя, стъписана, като видя Злодеида да седи на огромния си зелен стол с висока облегалка пред прозореца от цветно стъкло. Това бе тронът й, седалището, така да се каже, на мрака.

- Здравей, скъпа - произнесе с леден глас Злодеида. - Знаеш ли колко е часът, млада госпожице?

Мал се обърка. Откога имаше вечерен час? Досега майка й не се интересуваше къде ходи или кога се прибира... или пък се интересуваше? В края на краищата не я наричаха Злодеида напразно.

- Два след полунощ? - предположи Мал.

- Така си и помислих - заяви Злодеида, вдигна единия си виолетов ръкав и коригира часовника си. После пусна ръкава надолу и се вгледа в дъщеря си.

Мал зачака, чудейки се каква е целта на цялата работа. Не се виждаха често и при всяка среща тя се стряскаше от това колко дребна изглежда майка й напоследък.

Господарката на мрака направо се бе смалила, откакто бе заточена тук. Някога се извисяваше над всички, а сега беше като миниатюрна версия на себе си, просто дребничка. Ако се изправеше, се виждаше, че Мал е с няколко сантиметра по-висока от нея.

И все пак характерната й злост си беше на мястото, само че се разпростираше на по-малко място.

- Докъде бях стигнала? О, да, Злото е живо! - изсъска Злодеида.

- Злото е живо! Точно така, майко - кимна Мал. - Затова ли искаше да говорим? За надписите из града? Добри са, нали?

- Не, скъпа, не ме разбра - отвърна майка й и чак тогава Мал забеляза, че тя не е сама. Жената на трона галеше един гарван, кацнал на облегалката.

Гарванът изграчи, литна към Мал, кацна на рамото й и я клъвна по ухото.

- Ох! - извика тя. - Я стига!

- Това е просто Диабло. Не ревнувай, малки ми приятелю, това е само Мал -каза Злодеида небрежно. Макар Мал да знаеше, че майка й изобщо не я е грижа за нея (опитваше се да не го приема лично - майка й не я беше грижа за никого), все пак я заболя да го чуе.

- Диабло? - попита Мал. Знаеше всичко за Диабло, първия и най-добър приятел на Злодеида. Майка й беше разказвала историята много пъти. Как преди двадесет години тя се изправила срещу принц Филип в образа на огромен черен дракон, но била повалена, предадена и обезвредена с оръжие на доброто и справедливостта, което някакви досадни добри феи помогнали на принца да насочи към сърцето й. Злодеида решила, че е убита и е в небитието, но вместо това на следващия ден се събудила сама, пречупена и пратена на този ужасен остров.

Единственият спомен от битката беше белегът на гърдите й - там, където я бе пронизал мечът, и призракът на болката от тази рана често я навестяваше. Беше повтаряла много пъти на Мал как, когато се събудила, си дала сметка, че проклетите добри феи я били лишили от всичко - от замъка й, от дома й, от любимеца й - гарвана.

- Единственият и неповторим Диабло - измърка Злодеида. Изглеждаше щастлива, което беше извънредно рядко явление.

- Но как? Нали беше замразен! Нали го бяха превърнали в камък! - развика се Мал.

- Да, така е, зверовете направиха точно това. Но той се върна! Върна се! И

Злото е живо! - заяви Злодеида, придружавайки думите си с вещерски кикот за по-силен ефект.

Така. Майка й започваше малко да се повтаря.

Мал изразително завъртя очи. За всички останали глупаци, слуги и кретени на Острова Злодеида беше най-страховитото двурого нещо на света. За Мал обаче, която я бе виждала да яде препечени филийки с гоблинско желе и да ръси трохи по дивана, да лъска рогата си с вакса и да кърпи собственръчно разпрания подгъв на пелерината си, тя бе просто майка й и затова не се страхуваше от нея чак толкова. Е, добре, страхуваше се, но не чак колкото Карлос например.

Злодеида стана и насочи блестящите си зелени очи към тези на дъщеря си.

- Моето Око на дракона, скиптърът на мрака... Диабло казва, че се е събудил! Злото е живо! А най-хубавото е, че се намира на Острова!

- Скиптърът ти? Сигурна ли си? - запита Мал с недоверие. - Трудно е човек да повярва, че кралят на Аурадон ще остави толкова мощно оръжие на Острова.

- Диабло се кълне, че го е видял, нали така, сладък мой? - отново замърка Злодеида. Гарванът изграчи.

- И къде е? - попита Мал.

- Е, не говоря гарвански, нали така? Очевидно е някъде на проклетия остров! -разгневи се Злодеида и отметна пелерината си.

- Ами добре. Но какво от това?

- Какво от това?! Окото на дракона се върна! Злото е живо! Това значи, че ще мога да възвърна силите си!

- Не и докато куполът е на мястото си - отбеляза Мал.

- Това няма значение. Мислех, че онези отблъскващо добри феи са го унищожили, но те само са го замразили като Диабло. Скиптърът е жив, намира се на Острова и най-хубавото е, че ти, мила моя, ще ми го донесеш! - обяви Злодеида с апломб.

- Аз ли?

- Да. Не искаш ли да се докажеш? Да ми покажеш, че си достойна да бъдеш моя дъщеря? - попита тихо майка й.

Мал не отговори.

- Знаеш колко много ме разочароваш. Знаеш как, когато бях на твоите години, управлявах цели армии от гоблини, а ти... какво правиш ти? Рисуваш със спрей из града. Трябва ПОВЕЧЕ да се постараеш! - кипна Злодеида и пак стана от стола си. Диабло изпърха с криле и изграчи в съгласие.

Мал се опита да не показва чувствата, които я бяха обзели. Според нея надписите бяха доста добри.

- Добре! Добре! Ще намеря скиптъра! - рече тя, само и само майка й да се укроти.

- Великолепно - Злодеида сложи ръка на сърцето си, или поне на празното място, където би трябвало да се намира то. -

Когато в онзи ден, преди двадесет години, мечът прониза драконовата ми кожа и паднах от планината, бях сигурна, че съм умряла. Но ме върнаха, за да ме оставят на съдба, по-лоша от смъртта, много по-лоша. Ала един ден ще отмъстя!

Мал кимна. Беше слушала тези закани толкова много пъти, че можеше да ги каже на сън да я бутнат. Злодеида взе ръката й и двете казаха в един глас:

- Отмъщение за глупците, които ни затвориха на този прокълнат остров!

После Злодеида дръпна Мал към себе си, за да й прошепне едно предупреждение на ухо.

- Да, майко - каза Мал в знак, че е разбрала.

Злодеида се ухили.

- А сега върви и ми го донеси, за да можем да се отървем от този плаващ затвор веднъж завинаги!

Мал се завлече в стаята си. Беше забравила да каже на майка си за мръсния номер, който бе погодила на Иви на купона, не че тя щеше да го сметне за достатъчно силна проява на злодейство, не и великата Злодеида. Нищо не беше достатъчно за нея. Защо изобщо се опитваше?

Тя излезе през прозореца си на балкона, от който се виждаше целия остров, а в далечината проблясваха куличките на Аурадон.

След няколко минути чу звънтене, което значеше, че Джей се е отбил да я дразни или да си открадне нещо за среднощна закуска.

- Тук съм! - викна тя от балкона.

- Много рано си тръгна, преди истинският купон да започне - каза той. -Превърнахме залата в терен за пого и стана много весело.

Той излезе на балкона с пакет смрадливи пръчици с вкус на сирене в ръце.

Тя сви рамене.

- Какъв е тоя отвратителен гарван? - попита той и захруска шумно пръчиците, от които пръстите му грейнаха в неоново оранжево.

- Диабло. Сещаш се, старият любимец на майка ми. Върна се.

Джей спря да хрупа.

- Какво?

- Върна се. Съживил се е. Сега майка ми мисли, че заклинанието, което държи купола, може би е на път да се развали.

Очите на Джей се разшириха.

Мал отклони поглед от него и продължи:

- И това не е всичко. Диабло се кълне, че Окото на дракона също е живо. Че го е видял да светва отново. Сещаш се, скиптърът й, най-великото й оръжие, онова, дето контролира всички сили на мрака и злото, дрън-дрън-дрън. Иска да й го намеря и с него да развали проклятието над Острова.

Джей се изсмя високо.

- Май този път не просто са й изгорели бушоните, ами и електрическото табло се е подпалило, а? Това нещо е скрито за вечни, вечни, вечни, вечни...

- Времена? - подсмихна се Мал.

- Именно.

Мал пак отвърна поглед, искаше да смени темата.

- Мислил ли си някога как е животът там? - попита тя и кимна към Аурадон.

Джей изпръхтя.

- Да бе, сигурно е ужасно. Слънчево, весело и... ужасно. Благодаря на нещастните си звезди всеки ден за това, че не съм там.

- Да, знам. Обаче... ами, не ти ли писва от Острова понякога, не ти ли се иска малко разнообразие? - попита тя, замислена.

Джей я изгледа, объркан.

- Няма значение - Мал знаеше, че няма да я разбере. Продължи да се взира в нощното небе. Джей все така хрупаше пръчиците и си играеше с няколко току-що откраднати бижута.

В главата на Мал изплува спомен. Беше на пет години и с майка й бяха излезли на пазар. Тя видя един гоблин, който се спъна и падна и плодовете от кошницата му се разпиляха. Без да помисли, тя започна да ги събира и да помага на гоблина да ги прибере обратно. Една по една събра всички ябълки, избърса ги от праха в роклята си и ги сложи в кошницата. Изведнъж вдигна поглед. Над пазара се бе спуснало мълчание и всички, включително майка й, която беше станала червена като отровна ябълка, се взираха в нея.

- Изправи се веднага - изсъска Злодеида. После ритна кошницата и ябълките пак се разпиляха.

Мал се подчини. Когато се прибраха вкъщи, майка й я заключи в стаята й, за да си помисли за стореното.

- Ако не внимаваш, моето момиче, ще свършиш точно като него, като баща си. Ще станеш слаба и немощна. И ЖАЛКА! -

изрева Злодеида пред заключената врата.

Малката Мал застана пред петносаното огледало, подпряно на малката й тоалетка. Преглъщайки сълзите си, тя се закле никога повече да не разочарова майка си.

- Трябва да го намерим - каза Мал на Джей, когато от морето под тях се надигна леден вихър и я върна в настоящето. -

Окото на дракона. Тук е.

- Мал, това е невъз...

- Трябва - повтори тя.

- Уф - Джей сви рамене и тръгна към стаята. - Ще видим.

Мал за последен път погледна към блещукащите светлини на хоризонта. Усети странна болка в гърдите, нещо като копнеж. За какво копнееше, не знаеше.