Островът на изгубените

4. Едно умно малко момче...

Карлос де Вил вдигна поглед от машинката, която сглобяваше, и свенливо се усмихна на новото момиче.

- Всичко ще е наред. Мал просто не обича да общува с други хора - обясни той. - Но не е толкова лоша, колкото изглежда. Само се прави на корава.

- Така ли? Ами ти? - попита синьокосата принцеса.

- Аз не се правя на нищо. Освен ако не броиш ролята ми на боксова круша и изтривалка за някои от учениците, което, като се замисля, си е истинска роля. Но не е чак толкова забавно, в случай че не си този, който удря и блъска.

Карлос отново се съсредоточи върху хаоса от жици на чина. Беше по-дребен и по-малък от останалите в класа, но по-умен от повечето. Бе включен във всички класове за напреднали (злодеи). Така и трябваше, след като майка му бе небезизвестната Круела. Всъщност тя беше направо известна, даже имаше цяла песен, посветена на нея. Понякога той си я тананикаше под нос (Е, какво де, музиката беше хубава!). Понякога го правеше нарочно, за да я докара до истеричен пристъп. Но пък това не беше трудно. Лекарите шарлатани на Круела споделяха мнението, че тя живее единствено от яростта си. Самият Карлос наричаше това Гневната диета: никакви въглехидрати, само нерви, никакъв глад, само гняв, без сладолед, само рев.

Мислите му бяха прекъснати от дружелюбната му съседка по чин.

- Аз съм Иви. Ти как се казваш? - попита тя.

- Здрасти, Иви, аз съм Карлос де Вил - представи се той. -Виждали сме се веднъж, на рождения ти ден преди години.

Беше я познал в момента, в който влезе. Изглеждаше абсолютно непроменена, само дето беше по-висока.

- О. Извинявай. Нямам много спомени за този рожден ден. Освен за края му. Карлос кимна.

- Аха. Е, освен всичко друго, сме и съседи. Живея в края на улицата, в Адското имение.

- Така ли? - Иви се ококори. - Аз си мислех, че там живее само шантавата старица с...

- Не го казвай! - избъбри той.

- Кучето си - каза тя в същия момент.

Карлос потръпна.

- Ние... ние не гледаме кучета - каза той с немощен глас и усети как пот оросява челото му само при мисълта. Майка му му беше казала, че кучетата са ужасяващи животни, движещи се в глутници, най-опасните и страховити животни на света.

- Но тя все някого нарича „милото ми". Мислех, че е к...

- Помолих те, не го казвай! - предупреди я Карлос. - Тази дума ми действа зле.

Иви вдигна ръка умиротворително.

- Добре, добре - и му намигна. - А как се сместваш в кошницата за през нощта?

Карлос я изгледа ядно.

Първият им час беше по основи на егоизма или его - за по-кратко. Учителката беше Майка Готел, която непрекъснато си правеше автопортрети с един стар фотоапарат „Полароид".

Класната стая беше пълна с нейни снимки, които учениците наричаха елфита. Майка Готел с нацупени устни, сънлива Майка Готел в стил „току-що се събудих", Майка Готел, изпъчила гърди с чупка в кръста. Само че самата Майка Готел в момента я нямаше. Винаги закъсняваше най-малко с половин час и когато най-сетне се появи, се ядоса, че целият клас е там.

- Толкова ли не можете да се научите, че трябва винаги да закъснявате обидно дълго? - попита ги тя, изпухтя раздразнено и драматично се отпусна на мястото си, закрила очи с ръка.

През следващия половин час изучаваха потрети на злото и сравняваха чертите на едни от най-прочутите злодеи в историята, много от които в момента живееха на Острова, а някои от тях бяха родители на децата в класа. Случайно точно днес беше ред на портрета на Круела де Вил.

Естествено.

Карлос знаеше този портрет наизуст, дори не трябваше да го гледа.

Майка му. Ето я в цялата й прелест, с щръкнала коса и дълга червена лимузина, с безумен поглед и развято кожено палто.

Той отново потръпна и продължи да сглобява машинката си.

Часът свърши и учениците започнаха да излизат от стаята. Иви попита Карлос по какво е вторият му час и с радост разбра, че и двамата имат пъклени кроежи при лейди Тримейн.

- И този предмет е за напреднали, явно имаш висок коефициент на злост - каза Карлос. Само онези, чийто коефициент на злост беше над горната граница, имаха право да изучават този предмет.

- Насам - посочи той към стълбите.

Преди да се отдалечат обаче, един леден глас се извиси над бъбренето в коридора.

- О, самият Карлос де Вил - каза гласът зад тях.

Карлос би познал този глас навсякъде. Вторият най-ужасен глас на Острова.

Когато се обърна, видя Мал, а до нея стоеше Джей. Карлос автоматично провери джобовете си, за да се увери, че нищо не е изчезнало.

- Здрасти, Мал - каза той с престорено безгрижен глас. Мал никога не заговаряше когото и да било, освен ако не искаше да го стресне или обвини, че й стои на пътя. - Какво става?

- Майка ти е на спа този уикенд, нали така? - попита Мал и сръга с лакът Джей, който се изкиска.

Карлос кимна. Спа в случая значеше просто малък гейзер, който бълваше топла пара между процепите на каменния под в подземието на една порутена сграда в града. Това бе единственото удоволствие на Круела, единственото нещо, което й напомняше за разкоша в предишния й живот.

Колко ниско бе паднало семейство де Вил - като всички останали на Острова.

- Д-д-да - потвърди той колебливо, без да е сигурен дали това е правилният отговор, нищо че беше самата истина.

- Верен отговор - каза Мал и го потупа по главата. - Все пак няма как да организирам купон у дома, нали така. Майка ми няма да спре да крещи, пък и да не забравяме мятането на съдове.

Карлос въздъхна. И той като останалите на Острова знаеше, че празненствата изкарват на повърхността най-лошото у Злодеида. Нямаше нещо, което да мрази повече от хора, които се забавляват.

- Няма как да го направим и у Джей, защото баща му ще се пробва да хипнотизира всички и да ги превърне в свои слуги - продължи Мал.

- Абсолютно - потвърди Джей.

Карлос отново кимна, макар да не разбираше каква е целта на разговора.

- Супер. Чудесно. Купон у вас. Довечера.

Купон? У тях? Правилно ли чу?

- Чакай! Какво? Довечера? - той пребледня. - Не мога да правя купони! Сериозно, разберете ме, майка ми изобщо не обича гости, а и, хм, имам страшно много работа. Трябва да изтупам кожите й, да изгладя бельото й и... - той преглътна, засрамен.

Мал изобщо не му обърна внимание.

- Кажи на всички. В Адското имение ще има адски купон - докато говореше, набираше скорост. - Раздуй сред тълпата. Предай нататък с вой или каквото там правите вие, кучетата.

- Бау-бау - засмя се Джей.

Карлос ги изгледа кръвнишки, не можа да се въздържи.

- Празненство ли ще има? - попита Иви свенливо. Карлос беше забравил, че тя е точно до него, и когато проговори, той подскочи.

- Май обичаш да подслушваш, а? - изсъска й Мал, макар да беше очевидно, че няма как да не ги чуе, щом стои точно до тях.

Преди Иви да успее да възрази, Мал въздъхна:

- Да, естествено, че ще има. Купонът на годината. Върхът на купоните, не разбра ли? - Мал я изгледа от горе до долу и скръбно поклати глава. - Е, предполагам, че не си разбрала - тя изкриви лице в престорена тревога и хвърли на Карлос заговорнически поглед. - Всички ще отидат.

- Така ли? - Карлос изглеждаше объркан. - Ама ти току-що ми съобщи да го... -после схвана какво се опитва да му каже тя. - Всички ще дойдат, да - потвърди той.

Иви се усмихна.

- Звучи чудесно. Много отдавна не съм ходила на купон.

Мал вдигна вежда.

- О, извинявай. Този ще е само за отбрани хора. Боя се, че за теб няма покана.

С тези прощални думи Мал се обърна и влезе в класната стая - и тя като тях беше в класа за пъклени кроежи, разбира се (коефициентът й на злост беше легендарен). Другите трима я последваха.

- Извинявай - измърмори Карлос. - Май съм сбъркал, че Мал само се прави на лоша.

- И аз съжалявам. Празненството сигурно ще е чудесно - каза Иви тъжно.

- Искаш ли да ти покажа какво правя? - попита я Карлос, опитвайки се да смени темата, когато седнаха на местата си. Извади от чантата си черна кутия, от която висяха множество жици, а от едната й страна стърчеше антена. Със същото нещо си бе играл предишния час.

- Направих я от разни магьоснически остатъци.

- С удоволствие - усмихна се Иви. - Я, това да не е силово ядро? Това е батерия, нали?

Карлос кимна, впечатлен.

- Ами да.

- Какво прави?

- Можеш ли да пазиш тайна? - попита той шепнешком.

Иви кимна.

- Непрекъснато пазя тайни от майка си.

- Ще се опитам да пробия дупка в купола.

- Сериозно? Възможно ли е? Мислех, че е непробиваем.

- Ами помислих си, че мога да опитам да изпратя сигнал през ето тази антена. Всъщност е стара вълшебна пръчица и мисля, че ако уцеля правилната честота, ще успеем да върнем малко от външния свят под купола, та да гледаме нещо различно от онзи космат, стар Звяр, който ни повтаря да бъдем добри, или от канала, по който се продават само ментета.

- Всъщност аурадонският канал ми харесва - призна Иви. -

Особено когато дават „принц на седмицата". Всичките са толкова прекрасни.

Карлос изсумтя.

Тя извърна очи към машинката.

- Честота ли каза? Как ще стане?

- Не съм сигурен, но мисля, че ако успея да пробия купола, ще мога да хвана радиочестотите на Аурадон. Нали се сещаш, интернет, безжични връзки и т.н.

Не съм съвсем сигурен коя е правилната честота, но ми се струва, че по нея се излъчват всичките им канали и прочие.

Иви отново въздъхна.

- Какво ли не бих дала, за да отида в Аурадон. Чувала съм, че там всичко е прекрасно.

- Ъъъ, предполагам, че е. Ако си падаш по такива неща - каза Карлос. Той не се вълнуваше от принцове или омагьосани езера, от чуруликащи птички или жизнерадостни джуджета. Вълнуваше се да открива нови и нови неща за виртуалния свят, едно сигурно убежище, където, както беше чул, можеш дори да намериш хора, с които да играеш на видеоигри. Това му се струваше особено интересно, защото досега никога не бе играл с друг човек.

Трябваше да има нещо повече в живота от това да те бият по-едрите деца, да подреждаш кожените палта на майка си и да се криеш от истеричните й пристъпи.

Трябваше да има нещо повече. Макар че точно в този момент не само майка му го тревожеше. Ако Мал говореше сериозно, а тя изглеждаше съвсем сериозна, през следващите няколко часа той трябваше някак да измисли как да организира купона на годината.