Островът на изгубените

19. Сто и един начина да намериш карта

През следващите няколко часа Мал, Джей и Иви помагаха на Карлос в трудоемката задача да се справи с прането на майка си. Или по-точно казано, Джей и Иви помагаха на Карлос, а Мал ги „надзираваше".

За жена, живееща на почти пустинен остров, пълен с бивши злодеи, Круела определено имаше богат гардероб, помисли си Мал. Шалове с ресни и черни копринени ръкавици, мрежести чорапи и тесни черни рокли, неглижета и пеньоари, пухкави жилетки и още по-пухкави палта наред с корсажи с къдрави волани. Круела де Вил живееше в изгнание, но това не значеше, че дрехите й трябва да са по-малко от зашеметяващи.

Мал се загледа в Иви, която си тананикаше, докато сгъваше черно-бели кърпи. Синьокосата принцеса се бе поддала на лъжите на Мал сравнително лесно, което щеше да е от полза, щом намереха скиптъра. Мал щеше да се погрижи Иви да е първата, която ще го докосне, което щеше да задейства проклятието и да я приспи за хиляда години. Най-пъкленият кроеж в историята на пъклените кроежи. Мал нямаше търпение да си получи отмъщението и същевременно да завърши срока с двойки от горе до долу.

През това време Джей беше до лактите в сапунена вода и переше черно-бели пуловери.

- Това не е ли много изморително? - попита Мал, която се почувства изтощена само от гледане.

Карлос кимна, устата му бе пълна с безопасни игли.

- И ти вършиш цялата работа? - попита го тя. Вярно, майка й я презираше и пренебрегваше, и й се караше непрекъснато, но поне не я беше превърнала в своя робиня.

Карлос пак кимна. Извади иглите от устата си и обясни, че трябва да закачи едно бюстие върху закачалката точно по същия начин, по който го правят в любимото химическо чистене на Круела в Лондон.

- Да. Но се свиква, предполагам. Не се тревожи, почти сме готови.

- Слава на гоблините - рече Мал и качи крака на една табуретка.

Точно когато приключваха с черно-бялото пране, чуха рева на двигател. Колата спря със свирене на гуми пред Адското имение.

Карлос затрепери.

- Тя е... Майка ми... върнала се е... не трябваше да се връща преди неделя. Сигурно топлата вода е свършила.

Мал не разбираше защо Карлос е толкова притеснен. В края на краищата, нямаше по-страховит човек от нейната майка, от какво толкова се плашеше той?

Отвън се тресна врата на кола и във въздуха се понесе глас, натежал и пресипнал от твърде много цигари и крясъци.

- Карлос! Карлос! Бебчето ми! - провикна се Круела и гласът й прокънтя из цялата къща.

Мал погледна Карлос. Бебчето ми? Това не звучеше чак толкова зле, нали?

- Бебчето ми има нужда от баня!

- Чак оттам ли е видяла, че си мръсен? - попита Иви, объркана.

Карлос отново почервеня.

- Няма предвид мен - прошепна дрезгаво. - Има предвид колата си. Нарежда ми да я измия.

Иви се извърна от прозореца, ужасена.

- Ама тя е страшно мръсна! Ще ни трябват часове!

Червената кола беше оплескана с кал от пътуването - отвратителна, засъхнала черна кал.

- Няма начин да я изчистим ние - измърмори Джей, който нямаше никакво желание да мие каквото и да е след прането.

Четиримата се измъкнаха от пералното помещение и влязоха в холната зала.

Круела замръзна, когато зърна трима непознати парцаливи тийнейджъри в дома си. Прическата й си беше все така щръкнала в черно и бяло. Дългото й кожено палто се влачеше по пода зад нея, а от устата й стърчеше тънко черно цигаре.

Мал я изгледа неодобрително и Круела сви рамене.

- Просто пара. Чиста пара, мила.

Мал размаха ръка, за да се разсее парата.

- И така, стига за бебчето ми, къде е единствената ми истинска любов? -проточи Круела и всмукна пара от цигарето си.

Тримата се обърнаха към Карлос с въпросителни погледи, но той изглеждаше не по-малко смаян да чуе майка си да го описва по този нежен начин.

- Единствената ти истинска любов ли? - почти заекна той.

- Ама разбира се, единствената ми любов. Кожите ми! - засмя се Круела. -Добре се грижиш за тях, нали, миличък?

- Разбира се - потвърди той и пак се изчерви.

Мал знаеше, че в момента се ругае сам. Но какво значение имаше дали майка му го обича, или не? Всички те бяха научени, че любовта е за слабите, за глупавите, за добрите. Любовта не беше за хора като тях. Те бяха злодеи. Лошите. Единственото, което обичаха, бяха пъклените кроежи и машинациите.

- Кои са тези клоуни? - пожела да узнае Круела и размаха ръка по посока на групичката.

- Те са ми... - заекна Карлос.

Мал знаеше, че няма как да каже „приятели", защото не бяха приятели. Тя го бе принудила да се присъедини към тях с Джей със заплахи, Иви го съжаляваше, а Джей беше дошъл само за да опита да открадне полилея.

Круела или не го забеляза, или не прояви интерес.

- Къде са Джейс и Хари? - попита тя.

- Здравейте, госпожо де Вил, аз съм... - започна Иви и протегна ръка.

- Знам коя си - каза Круела пренебрежително.

Интересно, помисли си Мал, как така всички знаеха коя е Иви, нищо че бе прекарала десет години затворена в замък.

- Привет - рече Мал.

- О, здравей, Мал. Предай много поздрави от мен на майка си, миличка - заръча Круела, размаха ръката с цигарето и се втренчи в Джей.

- А ти кажи на баща си, че ме измами с онази лампа, която купих от него. Проклетото нещо изобщо не работи.

- Да, госпожо - изкозирува Джей.

- Е, какво стоите така? Не ме ли чухте? Бебчето ми е мръсно, мили мои! Абсолютно безобразно! Ще умра на място, ако не изкъпете бебчето ми веднага! Хайде, къш!

Иви реши, че никога няма да си тръгнат от Адското имение, но най-накрая колата бе измита и четиримата стигнаха в „Дракон Хол", за да започнат търсенето на картата, която, ако имаха късмет, щеше да им разкрие къде е скрита Забранената крепост. Компасът на Карлос щеше да помогне, но ако Джафар беше прав за това, че Островът е по-голям, отколкото изглежда, им трябваше правилната посока.

Иви все още не беше сигурна защо се съгласи да тръгне с другите. Знаеше, че Мал е неискрена, но част от нея искаше да изживее приключение. След като бе стояла затворена в замъка десет години, Иви беше любопитна да научи какво има на Острова.

Училището в този съботен следобед беше мъртвило като в изоставен град призрак. Имаше само гоблини, които бяха дошли да изчистят класните стаи и да окосят тревата около надгробните камъни в двора. Четирите деца злодеи влязоха в сградата и се отправиха надолу. Стените на коридорите бяха покрити с бръшлян, който сякаш растеше пред очите им и се виеше около рамките на стари портрети, изобразяващи злодеи, чиито имена никой вече не си спомняше. Иви бе готова да се закълне, че очите им я проследиха, когато мина покрай тях.

Откриха доктор Фасилие на бюрото му да се взира в една празна кристална топка.

- А, най-нелюбимата ми ученичка - заяви той, щом видя Мал.

- Спокойно, доктор Ф., този път не съм дошла да пълня цилиндъра ви с щурци.

- Какво облекчение - заяви той хладно. - С какво мога да ти бъда полезен?

- Трябва да влезем в Забранената библиотека - обясни Мал. - Атенеумът на тайните.

- Аха, но нали разбираш, че си има причина да се нарича Забранена библиотека - защото на учениците е строго забранено да влизат в нея - каза той строго. Иви си помисли, че Мал ще се откаже, но вместо това тя подскочи и седна на бюрото на доктор Фасилие, невъзмутима като Луцифер.

- Да, като споменахте - започна тя и плесна колодата „Таро" на бюрото, -мислех си за малка входна такса.

Доктор Ф. вдигна няколко карти и ги огледа на оскъдната светлина от настолната лампа.

- Голямата Аркана. Впечатляващо.

Той прибра колодата в джоба си и изгледа четиримата, които стояха пред него.

- Какво по-точно ще търсите в библиотеката?

- Карта на Острова - отвърна Мал. - И трябва да побързаме. Нямаме цял ден на разположение.

Огромният паяк, който охраняваше вратата, се махна, кротък като коте, щом доктор Фасилие го погъделичка по корема. Ръждивата врата към Библиотеката на забранените тайни се отвори със скърцане и доктор Ф. въведе четирите деца вътре.

Високите клатещи се лавици бяха пълни с оръфани, подгизнали томове, подвързани с кожа и покрити с двадесетгодишен прах, както и с буркани и стъкленици, пълни със странно изглеждащи течности и смески. Доктор Фасилие забърза по един мръсен коридор, проправяйки си път между наклонените рафтове, мърморейки непрекъснато нещо под нос. Четиримата вървяха след него, водени от пламъчето на свещта, която държеше докторът, за да пропъжда мрака, който цареше в библиотеката.

- Нали знаеш, че вместо с мозък главата му е пълна с прилепска тор? Може би си губим времето - прошепна Джей.

Мал го изгледа ядно.

- Само казвам - рече Джей.

- Струва си да опитаме - включи се Иви, която вървеше отзад и тъкмо бе спряла, за да махне от себе си някаква паяжина. - Иначе само щяхме да се щураме в тъмното, общо взето, както правим в момента.

- Да, няма как да навреди - съгласи се Карлос. Той държеше машината си под якето, за да не й се случи нещо.

- Аха! Ето ни - съобщи доктор Фасилие и спря пред редица рафтове. Извади оттам жълтеещ свитък пергамент. Разви го, приглади го и го постави върху една маса, а останалите четирима се скупчиха около него.

- Хм, тук няма нищо - отбеляза Иви, разочарована. Вярно беше, на пергамента нямаше нищо.

- Е, писана е с невидимо мастило, разбира се - заяви доктор Фасилие с такъв тон, сякаш всеки би трябвало да се досети. - Иначе как тайната ще си остане тайна?

Без всякакво предупреждение, стъписвайки всички, Мал сграбчи доктора за яката и го блъсна в рафтовете, от което няколко стъкленици паднаха и се пръснаха на пода.

- Ах ти, малък плъх, да не си забравил коя е майка ми и как може да накара теб и всички останали на този мръсен остров...

- Мал! - извика Иви. - Спри!

Тя сложи ръка на треперещото рамо на доктор Фасилие.

- Остави на мен.

Мал се извърна към нея.

- Какво да оставя на теб?

- Да се справя с това. Мухи се ловят по-лесно с мед, отколкото с оцет - напомни тя. - Хайде, пусни го, леко, леко.

Мал бавно отпусна хватката си и доктор Фасилие започна да се свлича, но Иви го подхвана.

- Сега, доктор Ф., би трябвало да има начин да направим мастилото видимо, нали?

Доктор Фасилие избърса изпотеното си чело с парцалива копринена кърпичка.

- Да, има.

- Хубаво - рече Иви. - А сега ни кажете какъв е той.

Директорът посочи с трепереща ръка стъклениците, които се бяха строшили.

- Ето там беше антидотът. Вече го няма.

Иви хвърли поглед към Мал, която изглеждаше така, сякаш я бяха ударили. Хвана се за главата и изръмжа силно.

- Хм, Мал? - тихо попита Карлос и я потупа по рамото.

- Махай се, Шаро - сряза го тя.

- Чуй ме. Знам как се прави еликсирът. За да се види мастилото.

Всички насочиха вниманието си към него, включително доктор Фасилие.

- Можеш да правиш магии? - попита Мал. - Но как?

- Не, не, не е магия, просто химия. Нали се сещаш, съмнителни науки - обясни Карлос. - Хайде. Иви, донеси картата.

Те оставиха доктор Фасилие в кабинета му да си гледа на карти „Таро" и после всички последваха Карлос в химическата лаборатория, където той веднага се захвана да вади какви ли не шишета, мензури и прахове от рафтовете.

- Сигурен ли се, че не е магия? - попита Джей с недоверие.

- Сигурен съм. Наука. Същата, на която разчитат и хората.

Карлос смеси няколко капки течност с щипка от някакво прахче... но после се намръщи.

- Чакайте малко, не мога да намеря спойката.

- Кое?

- Реза... сигурно я е откраднал от лабораторията миналата седмица! Той ме мрази. Пфу - по лицето на Карлос се изписа отчаяние. - Съжалявам, Мал. Май все пак няма да успея да помогна. Не и без веществото, което съединява останалите и предизвиква химическата реакция.

- Реза е откраднал нещо от лабораторията, така ли? - попита Джей.

- Сигурно - рече Карлос. - Защото тук го няма.

- Да не е това? - ухили се Джей и извади малка запушена епруветка, пълна с блестяща течност, същата, която по-рано бе показал на Мал.

- Откъде го взе?!

- От раницата на Реза. Обрания крадец - обясни Джей.

Карлос изля няколко капки в мензурата при другите съставки и размеси всичко. От мензурата изплува облаче дим.

- Воала - каза той. - Антидот за невидимо мастило - и изля течността върху картата.

Точно като с магия, Островът на изгубените започна да се появява пред очите им, включително скритите и забранените зони. Появи се и Забранената крепост, страховит замък с островърхи кули и зъбести стени, в единия край на Острова. Точно в средата на Нищото.