Островът на изгубените

7. Купон от Ада

Карлос нямаше навика да се измъква, когато му възложат задача. Затова, щом Мал бе решила, че иска купон, не можеше да стори друго, освен да й даде, каквото иска. Просто нямаше друг вариант, нищо че беше в класа за напреднали злодеи. Знаеше си мястото.

Като начало никой купон не ставаше без гости. Което означаваше хора. Много хора. Тела. Ще танцуват. Ще пият. Ще ядат. Ще играят на игри. Трябваше да разпространи новината за събитието.

За щастие, не му отне много време да спомене за партито на всички, които срещна в училище, а те, от своя страна, разказаха на всеки, на когото се натъкнаха, както и на слугите на онези, до които слухът още не бе стигнал. В края на краищата Карлос не толкова отправяше покани, колкото предаваше на хората заплаха от Мал.

Безусловно.

Тъй като не беше склонен да смекчава посланието, към края на учебния ден заплахата доби чудовищни размери. Слуховете се носеха като топлия, солен вятър, който духаше откъм гъмжащите от алигатори води около Острова.

- Ако не дойдеш, Мал ще те намери - каза той на Двойнолуд, пълничкия му партньор по маса в часа по неестествена биология, докато двамата правеха дисекция на жаба, която никога нямаше да се превърне в принц.

- Елате, иначе Мал ще ви намери и ще ви забрани да излизате на улицата -прошепна по-късно на Гастоните, които се редуваха да се увиват в мрежи за антифутбол в часа по физическо.

- Елате, иначе Мал ще ви намери и ще ви забрани да си показвате носа на улицата. Ще накара всички да ви забравят и от този ден нататък ще ви знаят само като Помията! - заяви с нотки на истерия в гласа на групичка изплашени първокласници, събрали се на сбирка на Антисоциалния клуб да планират ежегодния Зловонен бал на училището. При тези думи те пребледняха и един през друг започнаха да се кълнат, че ще дойдат, макар от самата мисъл да се разтреперваха.

Към края на деня Карлос беше успял да осигури присъствието на няколко десетки души. Е, това не беше кой знае колко трудно, помисли си той, докато прибираше учебниците си в шкафчето, след като освободи първокласника, затворен вътре.

- Здрасти, пич - кимна му Карлос.

- Благодаря, за малко да се напишкам - изплака нещастната жертва.

- Няма проблем - рече Карлос и сбърчи нос. - А, между другото, довечера има купон у нас. В полунощ.

- Чух, ще дойда! Как ще пропусна! - викна малкият и размаха юмрук във въздуха, развълнуван.

Карлос кимна, успокоен, но и силно впечатлен от факта, че дори човек, затворен в шкафче от сутринта, е чул за партито. Направо беше роден за това! Може би му беше в кръвта да организира купони. Майка му определено знаеше как да се забавлява, нали така? Круела все му повтаряше колко е скучен, защото обича да прекарва цялото си време в бърникане на разни електронни джаджи. Беше му заявила, че си губи времето и че не става за нищо освен за чистене и пране, така че може би сега, ако купонът минеше добре, щеше да й докаже, че е бъркала. Не че тя щеше да присъства. Най-вероятно щеше да побеснее, ако видеше Адското си имение пълно с тийнейджъри. И все пак му се искаше някой ден Круела да види в него нещо повече от слуга на постоянно разположение, който по случайност е кръвно свързан с нея.

Карлос се запъти към дома си, дълбоко замислен. Сега, след като гостите бяха осигурени, трябваше да приготви къщата за събитието. Това нямаше да бъде особено трудно, нали?

Няколко часа по-късно бе готов да си вземе тази мисъл обратно.

- Защо изобщо се съгласих да правя купон? - изстена той. -И без това не исках.

Карлос прекара пръсти през двуцветната си коса, от което тя щръкна и заприлича на прическата на Круела.

- За довечера ли говориш? - отекна глас от другия край на запусната бална зала, иззад статуята на рицар.

- Говоря по принцип - въздъхна Карлос. Вярно беше. Той бе човек на науката, не светски лъв. Нито дори светска хиена.

Но ето го сега тук, украсява Адското имение, чиито най-добри дни си бяха отишли безвъзвратно доста преди той да се роди. При все това порутената викторианска сграда си оставаше една от най-забележителните на Острова, обвита с лози, по-усукани от мислите на Круела, и защитена от порта от ковано желязо, по-крехко от душевното й равновесие.

Главната бална зала вече беше украсена с овехтели хартиени гирлянди в бяло и черно и с недобре надути балони в същата разцветка, които Карлос бе открил в купчината жалки стари кашони в мазето. Тези кашони, с надпис „Де Вил Индъстрис", бяха единственият остатък от бившата империя де Вил, тъжни спомени от един по-добър живот, който бе изчезнал без следа.

Майка му, естествено, щеше да полудее, когато видеше, че Карлос е тършувал в кашоните. „Изгубените ми дечица!" - щеше да пищи. „Откраднатите ми съкровища!" Само че Карлос беше прагматичен младеж и знаеше как да се оправя и с малко.

Нямаше представа откъде беше тръгнала манията на Круела по черно-бели далматинчета. Самият той изпитваше ужас от кучетата. И все пак някога Круела бе желала да притежава цели сто и едно кученца, така че разполагаше с твърде „малко", което да му влезе в работа.

С годините бе открил ново предназначение на доста празни дървени щайги (предвид факта, че учените се нуждаят от рафтове), нашийници (предвид здравината на изкуствените влакна, от които бяха направени) и писукащи гумени играчки (предвид начина, по който гумата отблъскваше електричеството), които бяха останали след провала на майчините му грандиозни замисли.

Един напреднал злодей, учен и изобретател като Карлос, не можеше да си позволи да проявява претенции. Трябваха му материали за изследователската му работа.

- Защо се съгласи да направиш партито? Лесен отговор: защото Мал те накара -каза Хари, вторият най-добър приятел на Карлос, и поклати глава, а парчетата тиксо, увиснали от ръцете му, се разлюляха, когато размърда пръсти. - Може да опиташ при следващото си изобретение да направиш нещо, което ще ни освободи от нейния контрол.

Третият му най-добър приятел, Джейс, се опита да вземе едно парче тиксо от Хари, но вместо това сам се залепи за него.

- Да бе. Никой не може да се опре на Мал - каза Джейс. - Абсурд.

Хари (Харолд) и Джейс (Джейсън) бяха синовете на Хорас и Джаспър, верните слуги на Круела, некадърните крадци, които се бяха опитали да отвлекат сто и един далматинци по нейна заповед и се бяха провалили с гръм и трясък. Точно като бащите си, Хари и Джейс полагаха усилия да изглеждат по-способни и по-малко нервни, отколкото всъщност бяха.

Само че Карлос знаеше истината.

Хари, набит и дебел като баща си, не можеше да стигне до стената, за да залепи края на черната гирлянда. Джейс, още по-висок от дългурестия си, кльощав баща, нямаше подобен проблем, но, както казахме по-горе, не можеше да се оправи и с парче тиксо. Взети заедно, едва ли можеха да минат за мислещи същества. Виж, за немислещи минаваха безпроблемно.

Карлос не би ги избрал за свои приятели, майка му направи този избор вместо него - точно както постъпваше и във всяка друга ситуация.

- Само тях си имаме - казваше тя. - Дори да нямаме нищо друго, ни остават...

- Приятелите? - предполагаше той.

- Приятели ли?! - избухваше тя в смях. - На кого са му притрябвали приятели, щом има слуги, които да изпълняват заповедите му!

Круела със сигурност държеше Джаспър и Хорас на къс повод, но не би могло да се каже, че Хари и Джейс изпълняват всяка заповед на Карлос. Просто се мотаеха наоколо, защото бащите им ги караха и защото всички се страхуваха от майката на Карлос.

Точно затова той ги смяташе за втори и трети най-добър приятел. Нямаше си най-добър приятел, но беше достатъчно запознат с идеята за приятелство - нищо че нямаше свои приятели, - за да е наясно, че истинските приятели биха правили нещо повече от това да му вървят по петите, да се препъват в краката му и да повтарят бездруго не особено смешните му вицове до припадък.

Както и да е, не беше зле да има кой да му помага за купона. Сега Хари закима тъжно.

- Ако на Мал не й хареса, свършено е с нас.

- Свършено - повтори Джейс като ехо.

Карлос огледа залата. Всяка потрошена мебел бе покрита с прашен чаршаф. Едва ли не на всеки квадратен метър от стената имаше ронеща се дупка в мазилката, под която се виждаше дървената арматура и тухлите под нея.

Перфекционистът в него се наежи. Можеше да се справи и по-добре! Налагаше се. Втурна се на горния етаж и изрови старинните бронзови свещници на майка си, за да ги нареди в залата. При изключени лампи свещите блещукаха така, сякаш плуваха във въздуха.

После дойде ред на полилея люлка, задължителна част от всеки купон на Острова, поне така бе чувал. Накара Джейс да се качи по една паянтова сгъваема стълба и да завърже въжена люлка за полилея. Хари се метна от един от покритите с чаршафи дивани към нея, за да я изпробва, и вдигна огромен облак прах, който се посипа навсякъде. Карлос одобри резултата - изглеждаше малко като мръсен сняг, навалял из цялата зала.

После вдигна слушалката на древния телефон с шайба и се обади на братовчед си Диего де Вил, който беше вокалист на местната група „Гнили ябълки".

- Да ви трябва ангажимент за довечера?

- И питаш! Разбрах, че Мал прави адски купон!

Цялата група пристигна не след дълго. Наредиха барабаните под прозорците и започнаха да репетират. Музиката беше шумна и бърза, а Диего, висок и слаб с пънкарски гребен в черно и бяло, пееше фалшиво. Беше великолепно. Идеалното музикално оформление за вечерта.

След това Карлос изрови един стар фотоапарат „Полароид" от тавана. Махна чаршафа от едно канапе и го надипли като параван върху метална пръчка в ъгъла на залата.

- Кабинка за снимки! Ти ги снимаш - обясни той на Джейс. - А ти им даваш снимката - обърна се към Хари.

Карлос огледа плодовете на усилията си с възхищение.

- Не е зле - изкоментира. - Даже стана доста добре.

- И още по-добре ще става - обади се нов глас.

Карлос се обърна и видя Джей с четири огромни пазарски торби в ръце. Бяха пълни с какви ли не мезета като за купон: смрадливо сирене и изсъхнало грозде, яйца по дяволски (колко подходящо) и пилешки крилца (адски люти), и какво ли още не. Джей извади от вътрешния джоб на якето си бутилка с най-добрия лютив сайдер на Острова и започна да я излива в пукнатата купа за пунш, която красеше една ниска маса.

- Чакай! Спри! Не искам да прекаляваме - предупреди Карлос и се опита да му вземе бутилката и да й сложи капачката. - Откъде взе нещо толкова сладко!

- А, тук бъркаш - възрази Джей, ухилен. - По-добре гостите да прекалят със захарта, отколкото Мал да се ядоса.

Джей се отпусна на най-близкото канапе и вдигна краката си в кубинки на масата с пунша. Слугите вдигнаха рамене, а Карлос въздъхна.

Джей имаше право.

Щом удари полунощ, гостите на Мал започнаха да пристигат на тълпи. Нямаше тиквени каляски или лакеи мишки, никакви такива неща не се виждаха. Нищо не беше превърнато в друго нещо, най-малкото пък в атрактивно возило.

Имаше само крака с обувки в различна степен на разпад. Вероятно защото имаха най-големи крака, Гастоните пристигнаха на купона първи, както обикновено. Никога не рискуваха да закъснеят, за да не пропуснат мезетата, които можеха да излапат до шушка, преди някой друг да хапне и залче.

Насред неловкото мълчание, възцарило се след пристигането на Гастоните, и поздрава им с удар с глава по главите на домакините и силно тряскане на бутилки крадена коренова бира в масата с цел да се види кой от двамата тряска по-силно, се изсипа цяла тълпа пирати под командването на Хариет Хук.

Карлос се подпря на избелелия тапет на една стена с чаша лютив пунш в ръка, а Гастоните и пиратите се заеха да преследват следващата пристигнала група гости из къщата. Случайно въпросната група се състоеше от ято кискащи се лоши доведени внучки, които тичаха като зайци навсякъде нагиздени с провиснали къдрици и протрити панделки. „Не ни гонете!" - умоляваха те, но всъщност нямаха търпение някой да ги подгони. „Ужасен си!" - крещяха пронизително. „Стиииииига!" - викаха, без да спрат.

Братовчед им Антъни Тримейн влезе след тях и завъртя очи пред превземките им.

Групата на Диего подхвана весела мелодия. Тъмнокосата Джини Готел пристигна с цяла кофа червиви ябълки и се зае да организира игра „Захапи най-червивата ябълка във ваната". Всички искаха да се люлеят на въжената люлка, а тези, които вече бяха минали, се оттегляха да танцуват дивашки край групата. В общи линии се очертаваше доста добър купон.

Повече от час след като купонът започна официално, на вратата рязко се почука. Никой не би могъл да каже как точно това чукане се отличаваше от досегашните, но разликата беше факт. Карлос скочи на крака като войник, комуто е заповядано да застане мирно. Джей спря да танцува с ято лоши доведени внучки. Гастоните вдигнаха очи от масата с мезетата. Малкият Сами Смий се огледа въпросително, без да изпуска захапаната ябълка.

Карлос се опита да се успокои и отвори вратата.

- Разкарай се! - произнесе той типичното за Острова приветствие.

Мал пристъпи в къщата. Оскъдната светлина в коридора очертаваше контурите на тялото й, облечено с лъскава пурпурна кожа от глава до пети, и тя изглеждаше така, сякаш излъчва свой собствен блясък - досущ като вокалист на група по време на ярко осветен концерт, от онези шумните, с изкуствен дим и неонови светлини, и разни боклучета, хвърчащи из въздуха.

Карлос почти очакваше Мал да запее. Може би беше редно да се развълнува, че такава прочута личност е дошла на купона му.

Ъъъ, на своя собствен купон, по-точно.

На купон, на който не можеш просто да му извадиш кабела от контакта, както на някой от древните касетофони, които Карлос поправяше. Такъв купон, веднъж започнал, можеше да спре единствено от само себе си, особено пък ако беше купонът на Мал.

- Здрасти, Карлос - провлачи тя. - Закъснях ли?

- Изобщо не - възрази той. - Влизай.

- Радваш ли се да ме видиш? - попита тя с усмивка.

Той кимна утвърдително. Само дето не се радваше.

Беше ужасен.

Някъде дълбоко в себе си дори заплака за мама.