Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 11

След онова, което се случи през деня, Оксана бе в шок. Тя пристигна заедно с фотографа си да обядва в ресторанта, където обикновено ходеше с Кирил. Фотографът бе славно момче и в съвместния им обед нямаше нищо особено, дори лек флирт, просто отдавна работеха заедно.

И изведнъж видя Кирил. При това не сам, а с жена. Отначало Оксана дотолкова не прие гледката насериозно, че дори искаше да отиде да се ръкува. Жената бе много по-възрастна и от нея, и от Кирил, някъде около четирийсетте, и никак не бе интересна. Пълна, едрогърда, ниска — абсолютна противоположност на Оксана. Но още в следващия момент Оксана забеляза жеста, с който Кирил погали рамото на спътничката си и дъхът й дори спря от негодувание. В жеста имаше толкова нежност и ласка, че вече нямаше място за двойно тълкуване. Кирил бе с гръб към нея и доста далеч, в центъра на залата, докато Оксана и фотографът бяха дошли много по-рано и успяха да седнат в сепаре, където малцина можеха да ги видят. Фотографът също забеляза Есипов и веднага съобщи на Оксана.

— Ксюша, твоят Кирил ли се появи с мадама? — попита той, без да смята за необходимо да проявява излишната според него деликатност.

— Май да — измърмори тя, стараейки се да изглежда съвсем равнодушна. — Сигурно от деловите, бизнес-уомън.

— Ами! Та той не сваля очи от нея.

— А ти не зяпай — озъби се неочаквано Оксана. — Не е твоя работа.

Фотографът бе отстъпчив човек, не обичаше да досажда и не продължи да обсъжда неприятния за нея въпрос. От този момент на Оксана й се отяде.

— Да се махаме оттук — изкомандва тя, без да си е изпила дори кафето.

Навън седнаха в колата на фотографа. Имаха свободно време, вечерното ревю започваше в девет, а сега бе едва пет часа. Оксана планираше да употреби това време по съвсем друг начин, канеше се да свърши няколко важни неща, но сега всичко мина на втори план. Сега за нея няма нищо по-важно от появата на непознатата жена с Кирил, която той толкова гальовно гледа.

— Къде да те карам? — попита фотографът.

— Никъде. Да почакаме, докато излязат.

— Да не си решила да ги следиш! — плесна с ръце фотографът. — Ксюша, какво ти става? Нямаш си работа.

— Помълчи — прекъсна го тя. — Приятел ли си или какво?

— Приятел, но в разумни граници. Не съм настроен за глупости. Няма какво да се правиш на Шерлок Холмс.

— Женя — тя се обърна така умоляващо към него, че фотографът трепна, — това е много важно за мен. Повярвай, много важно. Хайде да почакаме, докато излязат, и да видим къде ще отидат. Моля ти се. Много ти се моля.

— Добре де — въздъхна Женя. — Вечно ме въртиш на пръста си.

Не се наложи много да чакат. След около четирийсет минути от ресторанта излезе Кирил с четирийсетгодишната си дама. Това, което се случи после, наистина ужаси Оксана. Щом седнаха в колата, двамата започнаха да се целуват. И то как! А после полетяха направо към дома на Кирил.

Това вече Оксана не можеше да понесе. Изскочи презглава от колата на фотографа, хукна към първия уличен телефон, започна да звъни на Вадим и с тон, нетърпящ възражения, да настоява да отиде вечерта след ревюто при нея.

— Не разбирам какъв дявол му трябва! — крещеше тя и се носеше като фурия из стаята.

Вадим също бе смаян от чутото, но не чак толкова. Изглежда, малко по-добре от Оксана познаваше и разбираше мъжката душа, особено вятърничавата.

— Какво й е харесал? Какво? Кажи де? Тя е по-стара от мен с петнайсет години и по-грозна поне двайсет пъти. Какво е намерил в нея, можеш ли да ми кажеш?

В нея говореше не толкова ревността, колкото страхът да не бъде изоставена от Есипов. Нали Вадим й беше напомнял много пъти, че винаги може да намери „мацка за Есипов“, но тогава няма Оксана да получи парите. Значи задачата й е всячески да остане близо до „Шерхан“. А как да остане, ако Кирил е решил да я изостави? През двете години нито веднъж не е имала повод да мисли, че Есипов има друга жена. И тя се отпусна, реши, че завоюваните позиции са достатъчно стабилни и сега най-главното е самата тя да не дава повод за конфликт и скандал. Да не флиртува с никого и да не се заплесва, да не поощрява ничии ухажвания. А се оказа, че работата съвсем не била в нея…

— Може би по му допада в леглото? — предположи миролюбиво Вадим.

— Какво?! В леглото? Ако можеш да видиш как се старая, как се претрепвам! Сякаш всеки път имам показно излизане, честна дума. Ако аз не ставам за леглото му, тогава не знам…

В яростта си тя грабна миниатюрната керамична вазичка от ниската масичка и я запрати в стената. Вазичката се счупи, парченцата хвръкнаха из стаята. Вадим поклати неодобрително глава.

— Ксана, овладей се и се успокой. Нищо няма да промениш с глупавия си бяс. Трябва да се търси конструктивно решение. Проблемите не изчезват, като чупиш съдове.

— Какво ти решение? — Тя почти плачеше. — Две години се мъча с този мъник, преструвам се, търпя го в леглото, не си позволявам нищо странично, и сега? Всичко било напразно? Дойде тази крава с огромни цици и го отмъкна като плиткоумно теле?

Вадим я съжали. Отиде при Оксана, обърна я с лице към себе си, прегърна я и нежно я помилва по главата.

— По-спокойно, рожбо, не всичко още е загубено. Разбира се, ще трябва да се потрудим двамата, но ти обещавам — работата си заслужава. Хайде да седнем и да обсъдим всичко спокойно.

Оксана вече ревеше с глас, забила трескаво пръстите си в рамото на Вадим и скрила лице на врата му. Той я заведе внимателно в банята.

— Стига, Ксаночка, престани, мъничката ми. Трябва да се успокоиш. Хайде да се измием. Хайде, къде ни е ципчето?

Той го намери, разтвори го и ловко свали от ридаещата Оксана разкошната екстравагантна рокля, с която си беше дошла от ревюто. Сега тя стоеше пред него почти съвсем гола, нямаше по нея нищо освен миниатюрни бикинки. Вадим я вдигна леко на ръце, сложи я във ваната и пусна душа, направи водата топла. Оксана моментално престана да плаче и се дръпна с писък настрани.

— Какво правиш! Студено ми е!

— Значи е добре — отбеляза с усмивка той. — Затова пък спря да плачеш. Подложи си лицето под душа, че ще станеш грозна и на петна.

Тя се изкъпа послушно, избърса се с голямата розова кърпа и едва сега забеляза, че стои под душа с ефимерните си бикини. — Обърни се — каза делово на Вадим — и ми подай халата. Сложи бикините да съхнат и излезе от ваната. Ситуацията вече не й изглеждаше толкова катастрофална. Вадим е умен, ще измисли какво да прави.

В стаята Оксана веднага седна във фотьойла и си наля малка чашка ликьор.

— Искаш ли? — Тя кимна към тумбестото шише от дебело стъкло.

Вадим поклати отрицателно глава. Оксана забеляза, че той изобщо малко пиеше, но ако пиеше, то бе само хубав коняк. А тя, напротив, не обичаше коняк и нямаше вкъщи.

— Значи така, рожбо, имаме два варианта. Или ти минаваш на някой друг от ръководителите на „Шерхан“, или ще се стараем да си върнем Кирил. Кой вариант повече ти харесва?

Оксана се замисли. Естествено, Семьон Воронец винаги е готов, като пионер. Но тя не можеше да го търпи. И Гриша Автаев не става. Разбира се, ако няма друг изход, тогава всичко ще изтърпи, но никак не й се иска да се свързва нито с Гриша, нито със Семьон.

— Аз мисля — каза тя предпазливо, — че ако се свържа с Автаев или Воронец, това ще е неприятно на Кирил. Не в смисъл, че това много ме вълнува. Но ще започне да страни от мен и тогава вече няма да присъствам на всичките им съвещания и преговори. Сега за тях съм като мебел, не ме забелязват и не се смущават, но ако Кирил ми се сърди, те ще се постараят колкото се може по-малко да се срещам с него. Тогава цялата ни идея губи смисъл. Вадик, така ли е?

— Правилно — съгласи се той. — Тогава трябва да мислим как да откъснем Кирил от тази жена. Я ми разкажи как правите любов.

— Я стига! — Оксана дори остана без дъх от негодувание. — Как можеш!

— Ксаночка, престани — прихна Вадим. — Не ме интересуват вашите пикантерии. Просто трябва да оценя кое как става в леглото, за да се постарая да разбера с какво дамичката го е подкупила.

Оксана, която горе-долу не се притесняваше от Вадим, бе принудена да направи доста усилия над себе си, за да изпълни молбата му. Много беше тъпо — да му разказва с подробности как протича половият им акт с Кирил. Тя изобщо не беше свикнала да разказва това на приятелките си и нямаше навика да използва подходящи думи и евфемизми, за да не звучи речта й прекалено вулгарно и непристойно. Първите няколко изречения й костваха големи усилия, но като видя реакцията на Вадим, й стана по-лесно. Очите му не станаха маслени, на лицето му не се появи гадно изражение, каквото имат хората, успели с лъжа да принудят друг човек да прави нещо неприлично. Той слушаше внимателно, понякога подсказваше нужните думи, които Оксана не можеше да намери, кимаше разбиращо и я ободряваше с кратки фрази. Най-накрая Оксана стигна как да е до финалната част на описанието си.

— И какво, винаги ли по тази схема? — уточни Вадим.

— Е, с вариации, разбира се, но почти винаги така.

— Ясно — въздъхна той. — Вие правите сафари в леглото. Той е ловецът, ти тигрицата, която той трябва да притисне и усмири.

— Мислех, че тъкмо това е нужно на един мъж — да се чувства победител.

— Не съвсем, рожбо. Ако нашият приятел Есипов беше неудачник, твоята стратегия щеше да е правилна. Нека да не му върви в работата, затова пък в леглото е — ехе! С помощта на секса той поддържа самооценката си. А работите на Есипов бездруго вървят отлично, забогатява с всеки изминал ден, оглавява най-мощното издателство в Москва, така че няма нужда да се самоутвърждава в леглото.

— Тогава какво му трябва на този мъник? — попита раздразнено Оксана.

Беше й неприятна мисълта, че всичките й сексуални старания в продължение на две години са се оказали ненужни и неправилни.

— Съдейки по твоето описание на жената, той няма нужда от любовница съперница в играта, а от любовница майка. Чела ли си Фройд?

— Чувала съм — намръщи се Оксана.

Винаги се дразнеше, когато Вадим я питаше за книги, които не е чела, или за неща, които не знае. Оксана не можеше да се похвали с образованост и ерудиция и когато ставаше ясно, че Вадим знае много повече, тя се чувстваше уязвена и дори леко унижена.

— Но нали знаеш за едиповия комплекс?

— За това знам — усмихна се облекчено Оксана. — Но мислех, че го имат само психично болните.

— Не, рожбо, не само те. Разбира се, ако човек е болен, на основата на едиповия комплекс може да убие баща си, за да не докосва майка му. Ако човек е здрав и нормален, инстинктивно си избира за партньорка жена, която или напомня майка му, или с която може да се държи като син с грижовната си маминка. С такъв мъж е необходима съвсем друга тактика в леглото, за да бъде доволен. И ще се наложи да я усвоиш.

— О, Господи — въздъхна тежко Оксана, — пак главоболене! Хайде, учи ме. Само че дали ще има полза…

— Не гарантирам. Но трябва да се опита. Първо: не бива да си агресивна. Второ: не бива да смяташ, че е естествено партньорът ти да знае кое как се прави. Следва да се подразбира, че той се стеснява и знае и умее далеч не всичко, а твоята задача е нежно и ненатрапчиво да го научиш. И веднага да покажеш, че е усвоил урока бързо и е постигнал прекрасни резултати. Той има нужда да се признаят способностите му, има нужда от поощрение, похвала, тоест от това, което детето получава в детството си именно от майката. Трето: трябва да му съчувстваш и утешаваш. Да го прегръщаш, да притискаш главата му до гърдите си и да го приспиваш. Четвърто: трябва да си контролираш речта. Никакви резки фрази и изказвания, преминаващи в нецензурни. По-често използвай умалителни и ласкателни думи. Миличък, мъничък, сладичък, слънчице и така нататък. Схвана ли?

— Не мога — печално отвърна Оксана. — Това не е в стила ми. Никога не правя така.

— Щом трябва, ще правиш — сурово изрече Вадим.

— Да бе, Вадик. — Тя капризно сви устни. — Много лигаво става. Не креват, а люлка, полята със сироп.

— Нищо, ще потърпиш.

— Ами ако не стане? Ако направя всичко, както казваш, а той има нужда от съвсем друго?

— Ако, ако — повтори подигравателно той. — Не греши само този, който нищо не прави. А който нищо не прави, при него нищо не излиза. Имаме ли цел? Имаме. И трябва да работим за постигането й. И да рискуваме, без риск не може.

Когато Вадим си отиде, бе ясна нощ. Оксана се пъхна в леглото, сви се на кълбо и се опита да си представи как ще прави любов с Кирил по нов начин. Картината не предизвика ентусиазма й. Миличък, сладичък… Пфу, каква гадост. Но Вадим е прав, трябва да се старае, трябва да измъкне Кирил от тази цицеста бабичка. Защото става дума за големи пари, за такива, които ще й дадат свобода да си избира мъж не по джоба, а със сърцето, като запази приличното жизнено равнище. Заради това може да легне и в сиропирано легло.

Картината на станалото в дома на Соловьов засега не бе много ясна. Претърсиха най-основно къщата, но не намериха оръжието, с което бяха убити двамата. Затова пък го откриха недалеч в гората, но от входа на къщата до мястото не откриха следи от инвалидната количка. Излиза, че оръжието не е хвърлено от Соловьов. Но това още не го реабилитираше. Нали може да има съучастник.

Експертите, които обследваха къщата, бяха единодушни, че освен Соловьов и двамата загинали в дома е имало още един човек. Но тук започваха някои неясноти. Първо, колата, с която е дошла жената, не е близо до къщата. Намери се, разбира се, но бе доста далеч от къщата, примерно на десет минути път пеша. И бе абсолютно неясно защо й е трябвало да оставя толкова далеч колата и да върви пеша. Второ, документите на колата и книжката на името на Марина Сергеевна Собликова се намериха именно в колата, в дамската чантичка, което пак изглеждаше неясно. Къде сте виждали жена, която отива на гости, да си остави чантата в колата, при това с документите, при това нощем, на това отгоре колата не е под прозорците, а доста далеч от къщата и не се вижда оттам? Ако изобщо има такива жени, те трябва или да са свръхбезгрижни, или да са разтревожени от нещо извънредно. Или…

Точно това „или“ наведе Настя Каменска на сериозни размисли. Понеже обстановката в кабинета на Соловьов, на прага на който лежеше убитата Собликова, свидетелстваше недвусмислено, че там нещо е търсено. Вратите на двата сейфа бяха отворени, а на пода лежаха няколко папки. А когато около обед донесоха на Настя сведение за очарователната Марина Собликова, картината стана съвсем неприятна. Марина Сергеевна Собликова, родена 1968, съдена за квартирна кражба, две години е прекарала в трудово-изправителна колония и вече почти година и половина е на свобода. Извършила е групово престъпление, специализирала се в отварянето на всички видове и системи врати. Следователят, водил делото й, бе уверен, че Собликова е участвала в десетки кражби, но са могли да докажат само една — последната. Наистина успяха да „лепнат“ по няколко епизода на някои участници в престъпната група, но всички стояха твърдо зад съучастничката си и категорично отричаха да е участвала в някакви други кражби освен тази, за която колективно бяха хванати. С една дума — джентълмени.

Нямаше нищо странно, че след излежаване на присъдата Собликова си е намерила нормална работа, усвоила е компютърната техника и се е заловила с работа. И нямаше нищо необикновено, че занимавайки се в тази работа, се е озовала в дома на Соловьов, харесала му е и му е станала любовница. Ситуацията може да се е развила така: Собликова, хвърлила око на Андрей, пристига в дома на Соловьов късно през нощта, когато стопанинът вече спи. Затова и оставя колата си малко по-далеч, да не чуе Владимир Александрович шума от мотора. Пристига и се уединява с Андрей на втория етаж, в неговата стая. В това време в къщата прониква неизвестен, който търси нещо в кабинета на Соловьов. Той чува шума и вика помощника на помощ. Но засега не се случва нищо. Помощникът влиза в кабинета, донася ръкописа, без да забележи скрития нощен посетител. След известно време Соловьов отново чува шум, долитащ от кабинета, пак вика Андрей, но този път заедно с Андрей неизвестно защо слиза и Марина. Малко ли причини може да има. Например до банята или до тоалетната. Или се е канела да си ходи. И точно тогава се сблъскват лице в лице с нощния посетител. Посетителят ги разстрелва и се скрива. Да, изглежда, Марина наистина се е канела да си ходи. Андрей Коренев е само по шорти, а Собликова напълно облечена.

След като построи в главата си такава картина, Настя тъкмо се канеше да състави план за неотложните действия, когато при нея влезе Миша Доценко с тъничка папчица в ръце.

— Донесох ви още информация за Собликова. Измолих я от съседите. Дадоха я срещу честната ми дума само да погледнем и да я върнем.

— Благодаря ти, Мишенка — кимна Настя и отвори папчицата.

И сякаш я обля студена вода. Сред приятелите си Марина Сергеевна Собликова е известна с прякора Газелата. „Без Газелата, няма да се справим…“ Къде беше чувала тази фраза? Разбира се, в дома на Соловьов, когато отиде на рождения му ден. Тези думи произнесе някой от ръководителите на издателство „Шерхан“. Излиза, Соловьов не е сгрешил, наистина целенасочено са търсили нещо у него. И дори са му пробутали за целта професионална джебчийка, специалистка по ключове и брави.

Ами Андрей? Със сигурност е бил в течение. Именно затова толкова намрази Настя. За него Настя представляваше опасност, понеже ако отношенията й със Соловьов се развиеха успешно, Марина нямаше да може да се вклини. Интересно, Владимир Александрович, в каква мръсотия си затънал? Какво търсят при теб? Предмет? Документ?

Но тогава излиза, че всичко е било съвсем различно. В кабинета е ровичкала именно Марина. И в такъв случай е ясно защо Андрей „не забелязва“ външния посетител, след като по молба на Соловьов влиза в кабинета за ръкописа. И е ясно защо колата на Собликова е толкова далеч и защо не е взела дамската си чантичка. Опитният престъпник се старае да не носи със себе си лични вещи: знае ли в каква ситуация може да попадне, ще го хванат, ще трябва да бяга, в бързината може да изпусне нещо, да загуби, да забрави. А в такива случаи дамската чантичка е баласт, заема ти ръката, пречи ти да бягаш. И е очевидно как неизвестният нощен посетител се е изхитрил да проникне тихичко в къщата. Та вратата е била отворена. Андрей грижливо я е отворил за Марина.

Да, всичко това е чудесно. Но кой ги е убил? Кой и защо е дошъл през нощта в дома на Соловьов?

И още един въпрос не даваше мира на Настя. Какво да прави със Соловьов? Да му признае, че работи в милицията и непосредствено да се заеме с двойното убийство, извършено в дома му, но така ще зачеркне с огромен дебел кръст възможностите да обработи обитателите в „Мечта“, за да разбере кой е замесен в отвличането и убийството на момчетата. Или да продължи да се преструва на юрист от фирма? Кое е по-добре? Кое е по-правилно?

Да заложи на животите, които още могат да бъдат спасени.

Или да си признае, че линията „Мечта“ се оказа погрешна, безперспективна, и да се разшифрова.

Да се опита да спаси…

Или да признае…

Виеше й се свят. Нервничеше, затова хич не можеше да се съсредоточи, за да обмисля всичко хладнокръвно, и поради това още повече се дразнеше и нервничеше.

Тя стана решително от мястото си, заключи кабинета и тръгна към стрелбището, при Анатолий Хвастунов.

Този начин бе многократно проверяван. След заниманията при Хвастунов Настя си възвръщаше способността да разсъждава логично и стабилно.

— О, привет! — Толя грейна в усмивка. — Пак ли не можеш да вземеш решение?

— Не мога — призна тя. — Дъската ли, сачмите ми ли нещо не са наред, но усещам само злоба и страх, нищо друго.

Той я сложи да седне до масата.

— Сега ще ти покажа нагледно сачмите — обеща Хвастунов. — Най-накрая изпросих уреда.

Той сложи пред Настя неголямо куфарче с размерите на дипломатическо и отвори капака. Настя не видя нищо особено: четири малки метални пластини, по две от лявата и от дясната страна, и две скали.

— Що за чудо на техниката е това? — попита недоверчиво тя. — Какво знаеш ти — подсвирна Хвастунов. — Това е активациомер.

— И за какво служи?

— За диагностика… Следват много думи, които не знаеш. Хайде, сложи си ръката на пластините и не говори.

Настя послушно сложи ръцете си върху пластините. Стрелките на скалата се мръднаха и запълзяха встрани.

Хвастунов записа нещо на лист хартия, помисли и поклати неодобрително глава:

— Как си запецнала. Преживяваш ли? Неприятности ли имаш?

— А не, всичко е наред.

— А защо се улавя само дясното полукълбо? Твоето не е мозък, а само едно дясно полукълбо. Преобладава емоционално-образният компонент. Добре ли съобразяваш?

— Зле. Затова хукнах при теб да се лекувам. Нали знаеш, достатъчно ми е да пострелям под твое ръководство половин час и мозъкът ми идва на мястото си.

— Не се вълнувай, сега ще сложим мозъка ти на място. После ще видим какво ще покаже уредът. Върви на линията. Сама ли ще зареждаш?

— Никога — засмя се Настя. — Вярвам ти. Ноктите ми са дълги, маникюрът пречи.

Анатолий зареди ловко и й подаде пълния пистолет.

— Хайде лекувай се. Помниш ли думите?

— Помня.

— Само на глас — предупреди Хвастунов.

— Добре де, няма да ги объркам.

— Казах на глас. Че иначе няма полза.

— Хубаво — въздъхна обречено Настя. — Започни процедурата.

Тя застана на огневата линия, като отпусна надолу ръката с пистолета.

— Ей, остави оръжието, още не си се съсредоточила — извика Анатолий. — Отговаряй на въпроса: кое е базов компонент на резултатната стрелба при всякакви условия? Отговаряй, без да бързаш, изговаряй всяка дума.

— Базов компонент — започна бавно Настя, — осигуряващ резултат в стрелбата при всякакви условия, е съгласуваното изпълнение на такива елементи като натискане на спусъка, правилно хващане на дръжката на пистолета и фиксиране ставите на китката.

— Правилно. На кое съответства първата опорна точка?

— На правилно захващане дръжката на пистолета.

— Втората опорна точка?

— Насочване на оръжието и леко натискане на спусъка.

— Третата опорна точка?

— Контрол да се поддържа „равна мушка“ и да се съгласува работата на показалеца с фиксирана китка на ръката.

— Четвъртата точка?

— Контрол на действията след изстрела.

— Браво, всичко помниш — похвали я Хвастунов. — Вземи оръжието. И всичко на глас. Мислиш само за това, което говориш, за нищо друго.

— Слагаш пръста върху скобата, залепяш се на дръжката — започна послушно Настя.

— Залепи де. Какво си я стиснала като косата на омразна съперница? Не така трескаво, по-меко, по-меко.

— Но той е тежък — оплака се Настя.

— Нищо, няма да падне — усмихна се Хвастунов. — Да залепиш — думата не е случайна. Пръстите и дланта сякаш прилепват за дръжката, пистолетът и ръката стават едно цяло, срастват се. Сякаш слагаш ръкавица. Не трябва да мислиш, че оръжието може да падне от ръката ти. Няма да падне, вече се е сраснало с нея. Така, добре. Продължавай.

Настя започна да вдига бавно ръката с пистолета.

— А думите? — напомни Андрей. — Недей мълча.

— Свободен ход и пръст — „Стоп“.

— Ами свободен де, свободен, Ася — повиши тон Хвастунов. — Свободен. Представи си, че вдигаш ръка да оправиш прическата си. Спокойно, без напрежение естествено. Да не си посмяла да мислиш, че можеш да не уцелиш мишената. Не улучиш ли — нищо, голяма работа. Няма да започна по-малко да те обичам. Твоята задача е напълно да се концентрираш за изпълнение на всички базови движения. А резултатът — той е между другото, дреболия, няма значение. Разбра ли ме?

— Аха.

— Сваляй ръката и дай първо движението нагоре. Леко, непринудено. А така — одобрително кимна той, — когато искаш, можеш. Продължавай.

— Натискам с пръст, държа китката — произнесе равно тя.

— Повтори пет пъти и прави каквото казваш.

— Натискам с пръст, държа китката. Натискам с пръст, държа китката. Натискам с пръст…

Отекна изстрел. Настината ръка отскочи конвулсивно встрани.

— Продължавай! — извика настоятелно Анатолий. — Веднага продължи!

— Не изменям позата, спускам пръста.

— Достатъчно. Остави оръжието. Нямаш никакво търпение.

— А къде улучих? — поинтересува се Настя, като присвиваше късогледо очи, за да види мишената след изстрела.

— Улучи там, където трябваше. Повтори упражнението и дай три изстрела. Свободна ръка. И мисли само за това, което правиш, не мисли за поражението в мишената.

Като повтаряше на глас магическите стихове, сякаш са заклинания, Настя стреля три пъти и остави пистолета.

— Умница — каза с удовлетворение Хвастунов. — Три деветки хвана. Сядай при уреда.

Настя пак сложи ръцете си върху металните пластини на активациомера.

— Гледай — рече насмешливо Анатолий, — оказва се, че имаш и ляво полукълбо. Я застани на рубежа, дай пет изстрела.

Третият път уредът показа, че лявото полукълбо на Настя Каменска дори малко преобладава над дясното. Абстрактно-логическият компонент отново се показа в цялото си величие.

— Толя, ти си вълшебник — благодарно изрече тя. — Къде се научи? Кога е било от три изстрела да имам двайсет и седем, а от пет — четирийсет и три? Та аз цял живот съм била само по периферията.

— Честно казано, това е мое лично изобретение. Върху това ми беше дисертацията. Страхувах се, че на защитата членовете на съвета ще ми се смеят заради стиховете.

— Но не се смяха?

— Не. Лично Корх дойде на защитата ми. След като той ме похвали, вече никой не посмя да гъкне. Шега ли е това? Корх е човек легенда. Щом той е казал, че е умно, значи е така.

Аркадий Яковлевич Корх наистина бе легендарна личност. Първият в страната кандидат на науките, написал дисертация по методика на обучението по стрелба. И първият професор в тази област. Заслужил треньор на Русия. Щом той одобрява измислената от Толя Хвастунов методика, не е чудно, че на петото занятие Настя започна да показва повече от прилични резултати. А Аркадий Яковлевич беше знаменит с колекцията си от значки. Когато излизаше списание „Разноцветни мишени“, посветено на различни аспекти от стрелковия спорт, на кориците му непрекъснато пускаха снимки на екземпляри от огромната колекция на Корх.

— Толя, а ти много хора ли си научил вече да стрелят по твоята методика?

— Много. Разбира се, тези, които искат да се научат. А който не иска — какво да го правиш? Не съм им нужен като инструктор, идват на стрелбището само да си поддържат формата и да се поизфукат един пред друг. Няма значение, като въведа комплексното упражнение, тогава ще видим кой колко струва от вас. Първо препятствия, после двубой с двама противника на психотравмиращ шумов фон, а след това веднага стрелба. Вече съм приготвил специална фонограма — изстрели, взривове на гранати, вой на сирени, писъци на жени. Ужасно натоварване за психиката. Нека да стрелят малко след такъв стрес, да ги видя тези майстори много ли ще улучат.

— И можеш да ги научиш да се бият нормално и да стрелят в такива условия? — не повярва Настя.

— Ами да. Нали съм разработил методика. Между другото, показах я на Корх. Само да има кого да уча! Засега при мен идват редовно само от спецчастите. А оперативният състав много не ме зачита.

Настя се почувства неловко. Тя уважаваше искрено Толя Хвастунов, човека, който милее за работата си, живее с нея. За Хвастунов всичко бе интересно сигурно защото всичко, което правеше, го правеше добре. Той измисляше методики за обучение и тренировки, обикаляше разни кабинети, за да изпроси оборудване и боеприпаси, със собствени пари купуваше брошури и видеофилми с чужди материали. И му беше много обидно, че освен спецчастите малцина се появяват на занятията му.

— Толя, не ни се сърди, не се обиждай — виновно каза тя. — Нали знаеш колко сме съсипани, не виждаме бял ден.

— Моля ти се, Ася — той махна примирително с ръка, — нямам претенции. Моята работа е да се подготвя, да разработя методиките, в случай на необходимост да обуча бързо голямо количество сътрудници. А засега няма нужда — какво пък… Ето ти идваш — става ми приятно. А на теб изобщо не ти трябва „милиционерската стрелба“, нали не ходиш да задържаш. Според мен дори не носиш оръжие.

— Не нося — призна си Настя. — Идвам при теб да се разтоваря от стреса, да си оправя мозъка. Като се позанимавам половин час — мога да мисля стройно и последователно. Много полезно, когато емоциите вземат връх.

— Е, и за това ти благодаря — тъжно се усмихна Хвастунов. — Все пак има някаква полза от мен.

На излизане от стрелбището Настя с учудване откри, че през цялото време на занятието нито веднъж не си спомни за това, което цял ден я измъчваше. Все пак Анатолий я накара напълно да се концентрира върху „опорните точки“. Както са казва, проблемът е „изветрял“ и неговото решение, очистено от тревогата и страха, сега се струваше на Настя очевидно и напълно логично.

— Да, скъпи, изложи ме — започна Настя с недоволен тон. — Разбирам, нямаш вина в случая, ами аз? Звъня като идиот на приятели в милицията, казвам, че моят познат Соловьов има такъв и такъв проблем, ще подскажат ли нещо умно. А те ме хващат на местопрестъплението и чак ще ме разпитват. Оказва се, че у моя познат Соловьов има два трупа и самият той е под силно подозрение, а не го арестуват изключително от съчувствие към здравословното му състояние. Кажи сега това ли трябваше да чуя?

Соловьов изглеждаше съвсем зле, с подпухнали очи и посивяло лице. Настя пристигна при него същата вечер, буквално половин час след заминаването на следователя, който във връзка с невъзможността да бъде доставен инвалидът в прокуратурата счете за по-лесно и бързо лично да отиде при него.

— Но ти вярваш ли ми? — за кой ли път повтаряше Соловьов. — Вярваш ли, че не съм ги убил аз?

— Аз ти вярвам, но каква полза? Не съм следовател. Трябва той да ти повярва. Когато в къщата има трима души и двамата от тях са убити, напълно естествено подозрението пада на третия. А ти какво искаш?

— В къщата имаше още някой — повтаряше упорито Владимир Александрович.

— Володя, единственият ти шанс е да разбереш какво са търсили при теб. Едва тогава ще можеш да се досетиш на кого е било нужно това. По-нататък всичко е по-лесно. Докато не го направиш, всички разговори за злосторниците, проникнали в дома ти, не струват пукната пара. Някой ти е пробутал тази Марина.

— Не е вярно — горещо възрази Соловьов. — Марина не може да има никакво отношение.

— Какво ми говориш! — насмешливо поклати глава Настя, като присви очи. — А откъде се взе, ако мога да попитам?

— В компютъра ми се появи вирус, Андрей извика техник от фирмата за поддържане на компютърната техника. Това е всичко. Фактът, че е съдена, нищо не говори.

— Как се казва фирмата?

— „Електротех“.

— Имаш ли телефона?

— Не. Беше у Андрей, той се обаждаше там.

— Володя, принудена съм да те огорча. Когато вчера ми каза проблема си, веднага помислих точно за Марина. И днес сутринта, още преди да търся моите приятели от милицията, направих справка. Има такава фирма в Москва, но там не работи никаква Марина. Там изобщо няма сътрудничка с такова име. И не се занимават с обслужване на компютърна техника. Сега разбираш ли колко е сериозно това, което те е безпокояло вчера? Не знам по чие указание Андрей заедно с твоята красива Марина са стъкнали цялата тази мистификация с една-едничка цел — да получат неконтролируем достъп до кабинета ти. И заради какво? Хайде, Соловьов, стегни се! Колкото по-бързо намериш онова, което са търсили, толкова по-бързо милицията ще разкрие престъплението и нас двамата ще ни оставят на мира. Може да ти е все едно, нямаш друга работа, следователят ти идва на крака. А мен ще започнат да ме разтакават! Времето ми е скъпо, получавам заплата за реални консултации и съставяне и обслужване на договори. А много ли консултации ще направя, като прекарвам всеки ден по няколко часа ту в прокуратурата, ту на „Петровка“?

— Какво искаш от мен? — уморено попита Соловьов.

— Искам да си прегледаш всички книжа и неща и да се постараеш да разбереш какво са търсили. Колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре. Ако искаш, мога да ти помогна. Ще поискам да ме освободят за малко от работа, ще си взема два-три дена неплатена отпуска и заедно с теб ще претърся целия ти архив, лист но лист, хартийка по хартийка. Ако на теб ти е все едно, на мен не е. Могат просто да ме изгонят от работа.

— Добре — рече монотонно той, — хайде да разгледаме документацията ми. Щом е толкова важно за теб, да започваме. Само да не е днес. Уморен съм.

— Утре?

— Добре, нека е утре.

— Тогава да дойда направо от сутринта?

— Добре, от сутринта.

Настя видя, че в мислите си е някъде далеч. Там, далеч, можеше да се изолира от всичко станало през нощта.

— Имаш нужда от нов помощник — забеляза тя. — Няма да се справиш сам.

— Издателите ще ми изпратят някого — равнодушно отговори той.

— Но докато дойде нов помощник, някой трябва да живее при теб. Не искаш ли да помолиш сина си да дойде и да остане малко?

— Сина ми? — повтори той, сякаш Настя изрече очевидна и непростима глупост. — Не.

— Защо?

— Това не се обсъжда.

— Както кажеш. Но все пак някой трябва да стои с теб.

— Утре ще бъдеш ти. А после ще видим.

Соловьов бе изпаднал в дълбока депресия, личеше, но нищо чудно. Да намериш два трупа, единият от които е на твоята любовница, и да прекараш сам с тях през нощта доста дълго време, докато дойде милицията — това не е малък удар за нервите.

— Мога ли да направя нещо за теб днес? — попита Настя. — Да ти приготвя вечеря?

— Не, не искам да ям.

— Да ти помогна да си легнеш?

— Няма нужда, ще се оправя сам.

— Тогава до утре?

— Да, до утре. Благодаря, че дойде.

Тя отиде при него, наведе се и го целуна по бузата.

— Дръж се, Соловьов. От опит знам: първото денонощие е най-трудно. Вземи приспивателно и се постарай да заспиш. Като се събудиш утре, ще бъдеш по-добре. Трябва да прекараш нощта с бедата. Нали няма да се разкиснеш, като си отида?

— Ще се постарая.

На лицето му се показа слабо подобие на усмивка. Той хвана Настя за ръката и както преди няколко дни, притисна пръстите й до бузата си.

— Тръгвай, Настенка. А утре ела по-рано.