Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 4

Артур Николаевич Малишев се оказа младеещ петдесетгодишен брадатко с неочаквано тих глас.

— Пазя си гърлото — поясни той, като забеляза как Настя се напряга да го чуе. — Всеки ден по шест часа в аудиторията — това не е шега работа. А вечерно време пък курсове, допълвам за насъщния. Затова между занятията се старая да говоря почти шепнешком.

Той не знаеше толкова много за Соловьов, никога не били особено близки, не били в една компания. Просто по едно и също време карали аспирантура, макар и в различни катедри. За случилото се нещастие с Владимир Александрович научил от жена си, а тя пък от някаква позната, работеща в „Бърза помощ“. Приятелката била поклонничка на „Източен бестселър“, та затова различила Соловьов от огромната маса хора, които пристигат в болницата с колите на „Бърза помощ“.

— Не бихте ли си спомнили какво точно каза вашата жена, когато цитираше приятелката си? — попита Настя.

— Каза, че известният преводач Соловьов е пребит от някого и „Бърза помощ“ го закарала направо от улицата. Това е всичко, няма повече никакви подробности.

— Ами приятелката на жена ви? Познавате ли я?

— Не, за съжаление. Дори не знам как се казва.

— Как така? — смая се Настя. — Да не познавате приятелката на жена си?

— Тя не е приятелка, просто позната. Жена ми се запознала с нея в болницата. Мисля, че след това разговаряха два пъти, но онази жена никога не е идвала у нас.

— В коя болница са се запознали?

Малишев явно се обърка.

— Аз… не знам.

— Артур Николаевич, не става така. Не криете ли нещо?

Той се изчерви и започна припряно да търси запалката си, която лежеше точно пред очите му.

— Знаете ли… Жена ми прави аборт. По това време аз отсъствах. Тя не искаше да знам. Затова е напълно естествено, че не знам в коя болница е била.

— Но все едно, пак сте научили, че е правила аборт — отбеляза Настя.

— Да. — Малишев вдигна глава и я погледна в очите. — Няма смисъл да крия от вас. Щом работите в милицията, няма да се успокоите, докато не изясните, нали?

— Горе-долу е така — кимна тя.

— Още повече че за това знае целият институт. Ние с жена ми се разведохме. В живота й се появи друг мъж. Когато прави аборта, беше бременна от него. Затова искаше да скрие от мен. Известно време успяваше. После този мъж й предложи да се оженят и да замине с нея в чужбина. Той има някаква голяма фирма в Кот д‘Ивоар. Това е всичко.

— Извинете — рече виновно Настя. — Не исках да ви принуждавам да говорите за нещо, което ви е неприятно. Но много ми трябва да открия приятелката от „Бърза помощ“. Няма ли да ми подскажете нещо?

— Не. — Малишев вдигна рамене.

— И няма ли как да се свържа с жена ви?

— Нямам телефона й. Тя е там, в Гвинея. Тоест в Кот д‘Ивоар.

— Ясно — въздъхна тя. — Може би бившата ви жена има приятелки, които е възможно да знаят в коя болница е била?

Малишев изреди няколко имена, които Настя старателно си записа в бележника.

— Но не съм сигурен, че това ще ви помогне — предупреди той. — Жена ми беше много потайна и предпазлива, на никого не се доверяваше, особено на жени. Все пак се стараеше да запази в тайна връзката си с този милионер и доста дълго успяваше да го постигне. Ако споделяше с приятелки, всичко щеше да излезе наяве много по-рано.

— Артур Николаевич — усмихна се Настя, — не искам да ви разочаровам, но мъжете винаги последни научават, това е стара истина. Може цялото ви обкръжение отдавна да е знаело за нейния роман.

— Не. — Той поклати глава. — Сигурен съм, че не е така.

Настя не разбираше на какво се крепи непоколебимата увереност на доцент Малишев, но спря да търси подробности. Защо излишно да травмира човека?

Но надеждите й за приятелките на бившата му жена не се оправдаха. Или не са били толкова близки приятелки, или дамата наистина е била твърде потайна особа, но никоя от тях не можа да посочи болницата, където тя е правила аборта. Пък и не е чудно, в Москва има огромно количество болници, а при аборт приятелките не тичат на посещение. Всичко минава за три дни, а може и за един. Отишла сутринта, вечерта се прибрала. Пътят бе един: да проверяват всички болници поред и да търсят тази, в която е била преди две години Ана Сергеевна Малишева. Сетне да вземат списъка на всички жени, които са се намирали там едновременно с нея и да търсят сред тях работник от „Бърза помощ“. Огромна, трудоемка работа и за какво? Нали не търсим престъпник, а само една жена, която кой знае защо твърди, че Соловьов е пребит. При това е напълно неясно дали тя е била в бригадата, която го е закарала в болницата, или е чула от някои колеги. Добре, да речем, че Настя намери жената, установи точно, че Владимир Александрович наистина е бил пребит. И какво по-нататък? Какво отношение има това към изчезващите момчета? Каква е връзката с откачения, който е откраднал касетите от видеотеката? Никаква. И никой никога няма да й разреши да губи ценно време, за да изяснява истината за бившия си любовник, който не е замесен в нищо криминално и дори не е заподозрян.

А наистина ли не е замесен и не е заподозрян?

Настя Каменска не бе от хората, които се страхуват да казват истината.

— Не им досаждай — рече сърдито Виктор Алексеевич Гордеев. — Стига си се перчила с твоите съображения.

Беше сърдит още от сутринта, привечер малко поутихна, но в гласа му пак видимо се усещаше уморена раздразнителност. Още от сутринта Настя приготви списък на първостепенните мероприятия за търсенето на крадеца на касетите и сега отиде при началника да се поинтересува дали е направено поне нещо по нейната записка. Оказа се, че не е направено практически нищо. Пак се е намесила междуведомствената политика. Кражбата във видеотеката била дреболия, с която се занимава окръжното управление и която при никакви условия не може да попадне на „Петровка“, освен ако не се появят някакви особено солидни съображения. И Гордеев, и Настя Каменска имаха такива съображения, но цялата беда бе там, че окръжно управление не се подчиняваше лично на тях. А полковник Гордеев категорично не искаше да се огласяват съображенията, да се довежда до знанието на градското ръководство и да се изисква обединяване на делата.

— Разбери — обясняваше той на Настя, — само ние знаем, че изчезването на деветте момчета е работа на едни и същи ръце. И то не със сигурност, само подозираме. Ние сме четирима. Коротков, Селуянов и ние с теб. Толкоз. Разбираш ли какво може да стане, ако обнародваме съмнителните си подозрения? Та само да намекнем, че сред изчезналите юноши се отделя група със семитски тип лице, още утре всички скандални вестници на първите си страници ще пишат, че в Москва действа нелегална антисемитска организация. Какво е важно за тия вестничета? Да се изкупят. За тази цел всички средства са добри: и непроверените данни, и слуховете, и откровената лъжа. Стига да се привлече вниманието на хората, които си падат по бомбастичните сензации. Представяш ли си какво ще стане по-нататък? Московските евреи ще изпаднат в паника. Ще започнат да настояват да се вземат спешни мерки и да твърдят, че властите не ги защитават, защото са евреи. Не, моето момиче, не бива да се отсича категорично по такъв деликатен въпрос. Не съм сигурен, че сред градското ръководство има достатъчно умни и фини политици, които ще съумеят да потушат скандала, без да обидят някого. Във всички времена националният въпрос е най-болният. И най-трудният. Изисква душевна отзивчивост, търпение и далновидност. И всичките ни приказки, че това е работа на маниак, който просто харесва юноши с такава външност, независимо от националността им, ще се окажат глас в пустиня. Никой няма да го чуе, защото ще се намери една камара хора, за които ще е изгодно да сведат проблема до националния въпрос и да раздуят от това огромен скандал. Не забравяй, че наближават избори.

— Не забравям — въздъхна Настя обречено. — Но нали в окръжното няма да търсят тоя смахнат крадец. Имам предвид — няма да го търсят както трябва. Каква фигура е той.

— А онзи младеж, който се досетил да прегледа титрите? По всичко изглежда, че е съобразителен и му сече главата. Мислиш, че сам няма да се справи?

— А кой ще му даде! — Тя безнадеждно махна с ръка. — Никой няма да разбере защо той така се е заинатил с тая кражба във видеотеката. Става дума за дреболия. Ще натоварят момчето с хиляди поръчения и през тия два дена той ще забрави дори да мисли за крадеца.

— Ами хайде да ги заблудим — изведнъж предложи Виктор Алексеевич.

— По какъв начин?

— Кой окръг е това?

— Западен. В района на метро „Молодьожни“.

— Имаме ли някакво дело на тази територия?

— Дори две — кимна Настя, като се досети какво мисли шефът й. — Един труп при Селуянов, втори — при Игор Лесников. По убийството, с което се занимава Селуянов, от апартамента са откраднати ценни предмети, картини, украшения. Става ли?

— Става. Схващаш — похвали я кротко Гордеев.

След половин час той успя така да уреди нещата, че в работата по убийството да бъде включен човекът от Западния окръг, който се занимава с кражбите и има възможност да проследи пътя за реализиране на откраднатото. Точно оперативният служител, който им трябваше. И сега никой не може да ги упрекне, че той изпълнява указания, поръчения и молби на ченгетата от „Петровка“, от отдела за борба с тежките престъпления.

Настя отложи за следващата сутрин срещата с оперативника и замина при Соловьов.

— Е, разказвай колко скучаеше по мен — рече насмешливо Настя, като се настани удобно в мекия фотьойл.

— Много — също насмешливо отговори Соловьов.

На Настя й се стори, че днес той е малко различен. Друг беше, когато празнуваше рождения си ден. Със синьо поло, рошав и смеещи се очи, сега повече приличаше на оня Соловьов, когото тя познаваше преди много години — уверен в себе си, доволен от живота, винаги готов да се пошегува и усмихне.

В това време Андрей отсъстваше от къщи, отишъл в издателството за авторските екземпляри на поредната книга. Без него Настя се чувстваше много по-свободно, никога не понасяше да изпитват към нея неприязън, дори да я прикриват най-грижливо. Двамата се настаниха в хола, като донесоха от кухнята кафе и сандвичи. Настя щеше да си предложи услугите за приготвянето на вечерята, нали имаше достатъчно продукти, но си замълча — помисли, че старателният помощник ще е недоволен, като види как чужд човек е домакинствал без него.

— А ти скуча ли без мен?

— Малко — усмихна се тя. — В интервалите между спешните задачи, преговорите и подготовката на текстовете за съглашения. Ще си изясняваме отношенията, или ще поговорим за нещо по-интересно?

— Най-интересното са нашите отношения. Не си ли съгласна?

Настя го погледна внимателно. Какво, Соловьов наистина ли се кани по стар навик да я излъже? Ама че самомнение.

— Сигурно — кимна тя. — Но нали знаеш, два пъти не можеш да се изкъпеш в една и съща вода. И двамата сме се променили през тия години. Затова няма смисъл да говорим за миналите си отношения, а още не се познаваме достатъчно добре за сегашните. И ако решим, че сегашните ни отношения са предмет на обсъждане, трябва просто да говорим един за друг.

— Ти си непоносима! — засмя се Соловьов. — През тия години си изгубила целия си романтизъм и си станала суха, делова и заплашително логична. Защо смяташ, че съм станал друг? Аз съм същият, като онзи Соловьов, когото ти обичаше някога.

— Не може да бъде — отбеляза предпазливо тя. — През тия години много неща са станали и в твоя, и в моя живот. И са оставили диря, при това доста забележима. Ти си преживял трагедия, изгубил си жена си. След това си се лишил от възможността да вървиш. Станал си богат и твърде популярен. Как можеш да твърдиш, че не си се променил?

— За богатството си права, а че съм прочут — това е съмнително.

„А за жената и болестта? — веднага мислено попита Настя. — Правиш се, че не си чул? Защо? Защо така старателно избягваш да обсъждаш тези теми?“

— Няма нищо съмнително — бързо отвърна тя. — Читателите те познават.

— Откъде го измисли?

Настя забеляза върху лицето му непресторен интерес. Соловьов винаги е бил суетен и разговорите за славата му харесваха. Но в случая не кокетничеше и не си просеше комплимент, наистина му бе интересно.

— Лекарката от „Бърза помощ“, която те откарала в болницата, е твоя почитателка.

Сега върху лицето му се изписа злоба, чертите му се изостриха и застинаха, сякаш се стараеше с всички сили да се сдържа, за да не каже нещо рязко.

— Тя веднага започнала да звъни на познатите си и да разказва, че същият Соловьов, който превежда „Източен бестселър“, е жестоко пребит на улицата. Много те съжалявала. Страшно се вълнувала за теб.

Сега Настя бе напълно сигурна, че разговорите за побоя не са лъжа. Но защо няма нищо в сводките? Та това е тежко престъпление, щом човекът е станал инвалид. За такова престъпление можеш да получиш към осем години. Видно е, че Соловьов прикрива престъпниците. Но кого? Сина си ли? Много е възможно.

Ами лекарите? Те са длъжни да съобщят в милицията при постъпването в болницата на жестоко пребит човек. Защо не са съобщили? Защото не ги е грижа за нищо. Защото вече няколко години никой не прави това, което е длъжен да прави по закон или по инструкция. Защото всички мислят само за себе си и не им пука за чуждото нещастие. Дявол знае какво става!

— Тя тогава и на мен се обади — продължаваше без пауза Настя, сякаш нищо не се е случило. — Точно от този момент започнах да си мисля да те посетя.

— Дълго си мислила — сухо се обади той. — Почти две години.

— Да — съгласи се тя, — дълго. Тогава се канех да се омъжвам и не можех да реша правилно ли ще бъде да идвам при теб. Не знаех, че Светлана вече я няма. Мислих, колебах се, убеждавах се. После някак ми мина, след това започнаха приготовленията за сватбата, после меденият месец. Но все пак дойдох.

— Правилно си постъпила. Дори не си представяш колко се радвам, че отново се появи в моя живот.

Настя виждаше, че той иска да смени темата, и не започна да настоява. Но не се канеше да говори сега за чувства.

— Моля ти се, кажи ми коя от тия източни книжки ти се струва най-успешна? — попита тя. — Вярвам на вкуса ти. Ще прочета тая, която ми кажеш.

— Чети ги наред и няма да сбъркаш. Всички са отлични. И сюжетът, и типажите, и диалогът.

— Но трябва да има най-хубава от тях — настояваше Настя. — Твоята най-любима.

— Любима ли? Тогава „Острието“. Но вече я няма, тя излезе миналата година. Ако решиш да я прочетеш, ще ти дам моя екземпляр.

— Благодаря, непременно ще я прочета.

Разбира се, че ще я прочете. И „Острието“, и всички останали книги, които е превел. Просто за да разбере защо точно тази книга нарече любима. Кажи ми коя книга харесваш и ще ти кажа за какво си мислил, когато си я чел. „Спри — сепна се тя, — какво правиш? Защо ти е да знаеш за какво е мислил и какво е чувствал, когато е превеждал книгата? Какво, да не си намислила да го разработваш? От къде на къде? Само защото е решил да скрие от теб и от околните историята с побоя? Овладей се, Настася. Признай си честно: интересен ли ти е като човек? Пак ли си увлечена? Ако да, значи си пълна глупачка, колкото и печално да звучи. Ако не, остави го на мира и не рови в душата му.“

Генадий Свалов, оперативният служител от Западния окръг, беше млад и повече приличаше на някой от „новите руснаци“, отколкото на традиционно ченге от криминална милиция. Здрав, набит, късо подстриган, караше симпатичен син фолксваген и не се разделяше с мобифона си. Настя знаеше, че минута разговор по мобилен телефон струва долар, скъпо е за милиционерска заплата. „Докарва си отнякъде момчето“ — помисли тя неодобрително.

— А пък аз ви помня — съобщи той на Настя. — Водехте ни занятията по криминалистика.

Напълно е възможно. Всяка година преди практиката на студентите от последния курс Настя се уговаряше да проведе няколко практически занимания. Целта бе да огледа най-свестните и нестандартно мислещите. После се включваше Виктор Алексеевич Гордеев, който се разтичваше да уреди точно тези момчета да дойдат при тях на практика. Първо, винаги трябват работни ръце, и второ, от тези студенти после избираха новите сътрудници.

— Тогава взехте на стаж при вас и Олег Мешчеринов, помните ли? — продължаваше Свалов.

Помнеше. Това бе един от най-тягостните и спомени. На занятията Олег й се стори умен и съобразителен, само него отдели от слушателите в групата. Но се оказа, че тези качества на Мешчеринов се използват не само в отдела за борба с тежките престъпления. Олег водеше двойна игра, работеше на противниковата страна, пречеше за разкриване на престъпленията и накрая… Мешчеринов уби кварталния Женя Морозов, майор Ларцев остана инвалид, а самият Олег загина. Стреляха един срещу друг, но Ларцев бе по-точен. Владееше добре служебното си оръжие. Интересно дали Свалов знае при какви обстоятелства е загинал колегата му от курса?

Настя обясни на Генадий подробно плана си за събиране на сведения, които могат да помогнат да се залови крадецът кинолюбител. Предстоеше тежка работа и, изглежда, това не предизвика ентусиазъм у младото ченге. Нещо повече, на Настя й се стори, че той не схваща добре хода на мислите й.

— Какво искате да кажете? Да се ходи по всички видеотеки? — попита недоволно той.

— Не само трябва да се отиде, но и да се препишат имената на хората, които са вземали интересуващите ни филми.

— Но там не се иска документ за самоличност, можеш да кажеш всякакво име.

— Това не бива да те вълнува. Отначало трябва да се обработят фамилните имена, а чак след това ще мислим как ще работим с тях — обясни търпеливо Настя.

— Но как ще се работи с тях, след като са фалшиви? — Генадий недоумяваше искрено.

Настя започна да се дразни. Изглежда, младежът търси най-лесните пътища. Странно как е могъл да се досети да провери титрите на четиринадесет филма. Дали не му е подсказал някой?

— Първо, не се знае дали крадецът е използвал фалшиви имена. Може да не е смятал за необходимо, особено ако не е планирал предварително кражбата. И второ, изобщо не знаем дали е ходил във видеотеките.

— Какво, значи такава огромна работа може да се окаже съвсем напразна? — изуми се Генадий.

— Може — кимна Настя. — Но пак трябва да се върши. Става дума за възможен убиец и трябва да се прави всичко, което може да даде резултат. И запомни, ако обичаш: не е нужно да се говори за детайлите. Имам предвид изчезналите и загиналите младежи. Разбра ли ме?

Стори й се, че той абсолютно нищо не разбра. Май са сбъркали с тоя Свалов, но нямаше връщане назад. Вече е включен в групата и знае всичко за нещастните момчета. Няма накъде да отстъпват.

Вечерта Настя тръгна за болницата да види жената на брат си. Разбира се, брат й се бе постарал Даша да е сама в стая с телевизор и хладилник. Като погледна бледото лице на младата жена, Настя усети остра болка в сърцето. Тя вече знаеше, че не са успели да запазят бебето.

— На колко години си, Дашуня — ласкаво рече тя. — Едва на двайсет. Ще успееш да народиш толкова дечица, колкото поискаш.

— Толкова исках точно това бебе — едва чуто отвърна Даша. — Беше такъв чудесен ден, когато ние със Саня… е, нали разбираш.

— Дашенка, миличка, вие със Саша така се обичате, че в живота ви ще има още множество чудесни дни. Не се отчайвай, скъпа. Нали се канехте да ходите в Париж в деня на годишнината от сватбата? Представяш ли си колко ще е хубаво, ако си дойдете с бебче от Париж.

— Какво говориш — прошепна гласчето на Даша, — годишнината е след месец. Няма да стане. Лекарят каза, че трябва да се пазим два-три месеца.

От огромните й сини очи потекоха сълзи, но Даша мъжествено се стараеше да се усмихне с треперещи устни. Сърцето на Настя се късаше от жалост.

— Кога ще те изпишат?

— След седмица, ако няма усложнения. Извинявай — Даша се надигна в леглото и избърса сълзите си, — ще се постарая повече да не рева. Защо ли ми беше да вдигам този идиотски агрегат.

Настя вече знаеше от мъжа си, че нещастието е станало, когато Дашка, с нейния домакински темперамент, се опитала да премести пералнята. Наистина, че сама си е крива. Хем от това не й ставаше по-малко жал.

В коридора се сблъска с брат си, който мъкнеше две огромни чанти с плодове.

— По-добре й донеси някоя интересна книжка — рече Настя и го целуна по бузата. — Трябва да се отвлича.

— Вече й носих. Не иска да чете.

— Ами накарай я. Ти мъж ли си й или какво? Прояви власт. На никого няма да стане по-леко от това, че по цял ден плаче за изгубеното бебе. И въобще, колкото може по-бързо си я прибирай вкъщи. Тя ще посърне тук. Лежи и плаче от сутрин до вечер. Това на нищо не прилича.

— Знам — въздъхна Каменски. — Бързаш ли?

— Не много. Защо?

— Да отидем заедно при Даша. Вече идвах два пъти. Само ще оставя плодовете, ще поседим десет минути и ще те закарам у вас.

Те отидоха в стаята й. Даша, като не очакваше за днес нови посещения, беше дала воля на сълзите и ридаеше горчиво. Беше непоносимо за гледане. Настя излезе тихичко в коридора, остави брат си сам с ридаещата си съпруга. Саша се показа след двайсетина минути. Лицето му бе разстроено и навъсено.

— Имаш право — рече той, когато тръгнаха надолу по стълбите, — трябва да прибера Дашка оттук. Още утре сутринта ще отида при главния лекар и ще настоявам да я изпишат на моя отговорност. По-добре да лежи у дома, край детето. Тъщата ще се грижи за нея не по-зле от лекар. Майчинските грижи са най-добри.

Настя не се съмняваше, че така ще направи. Ако откажат да изпишат Дашка, в ход ще влязат парите. Брат й няма да се поскъпи за никаква сума, щом става дума за жена му и синчето. Той бе млад преуспяващ предприемач, доста солиден човек и трезво вярваше, че парите могат да решат всички проблеми.

На път за Настиния дом той дълго мълча, после неочаквано попита:

— При вас с Льоша всичко ли е наред?

— Разбира се. Защо питаш?

— Стори ми се, че е някак напрегнат. Да не сте се скарали?

— Санечка, ние никога не се караме, нали знаеш. Може би е изморен.

— Ася, не ме заблуждавай. Аз ли не знам как изглежда мъжът ти, когато е изморен. Беше видимо разстроен от нещо.

— Глупости — не се съгласи тя, като чудесно разбираше от какво точно е разстроен Алексей. От епопеята й със Соловьов. — По-добре ми кажи известна ли е в деловите кръгове дама на име Якимова?

— Яна?

— Да. Янина Борисовна.

— Охо, огън жена. — Саша се усмихна за първи път, откакто бяха тръгнали. — Има желязна хватка. Плюс невероятен късмет. И е невероятно богата. Защо ти е?

— Така, любопитствам. Случайно се запознах с мъжа й. Но, Саня, интересът ми е съвсем частен. Надявам се, че разбираш. За нейния съпруг аз работя във фирма, а не в криминалната милиция.

— Казват, че мъжът й си стои вкъщи с децата. Вярно ли е?

— Вярно. Кара ги в детската градина и на училище, прибира ги, готви. Виждал ли си я някога?

— Естествено, много пъти.

— Каква е?

— Ууу — Александър направи изразителен жест, — страшна работа. Красавица. Но всичко й е в изобилие. Ръст, обем, глас, коса. Ако я намалиш към три пъти — тогава няма да има грешка.

— Чувал ли си някакви клюки?

— Как да ти кажа… И да, и не.

— Ще ми обясниш ли?

— Трудна работа — пак се усмихна брат й. — Например, когато веднъж внезапно направи успешна сделка, която по всички прогнози трябваше да се провали, се заговори, че уж използвала незаконни методи за силово въздействие върху контрагентите си. Но само се говори, защото никой не може да твърди със сигурност, че наема биячи или шантажисти, за да постигне целите си.

— Може би в сделката е имало някакви лични причини? — предположи Настя. — Нещо интимно, да речем.

— Това не. — Саша бе категоричен. — За такова нещо никой не е намеквал. Яна има репутацията на безупречна жена. Пък и ти нямаше да питаш, ако я видеше. Мъж, който реши да си има работа с нея, трябва най-малкото да е камикадзе. Трябва да е висок поне два метра, да тежи към сто и двайсет, и десетина милиона в долари, естествено. И да е ерген. И да е не по-стар от четирийсет и пет до петдесет и пет. С властен характер и твърда ръка като допълнение. Тогава ще има шанс. А къде се намират такива мъже?

— Добре де — усъмни се Настя, — не преувеличавай. Знаеш ли какъв е мъжът й? По-нисък от мен, половината глава плешива, мил и срамежлив. Много славен чичко. Целият отдаден на децата и домакинството. И по всичко личи, няма собствени доходи.

— Точно така — усмихна се Каменски. — Защо й е такъв? Жените си избират любовници, които не приличат на мъжете им.

— Може и да си прав — замислено се съгласи тя.

Наближаваха техния блок.

— Ела у нас — покани го Настя. — Защо да стоиш самичък вкъщи? Нали малкият Санечка е у родителите на Дашка.

— Добре — прие с желание Саша.

Едва ли някой ще повярва, че природеният брат и сестрата се познават едва от година и половина, а преди това са знаели за съществуването си, но никога не са се виждали и дори не са разговаряли по телефона. Саша бе с осем години по-малък, имаха общ баща, но различни майки. Запознанството им не започна твърде приятно, но бързо прерасна в гореща взаимна симпатия, а после и в искрена привързаност. Така искрено и горещо Настя и Алексей заобичаха Даша, по това време само „момичето“ на Саша Каменски, после годеницата, после жената. Саша, както и Настя, бе единственото дете на родителите си и двамата се възприеха с радост — роднини по кръв, така си приличат и по външност, и по характер, макар да са възпитавани в различни семейства. И двамата приличаха на баща си Павел Иванович Каменски, бяха високи, светлокоси, слаби, с почти безцветни вежди и мигли. И двамата малко студени, малко цинични, сдържани и безжалостни към самите себе си. Но ако видят как страдат близките им, са способни на всепоглъщащо съчувствие и съпреживяване.

Настя не понасяше закъсненията. Винаги се стараеше да излиза по-рано, като оставяше резерва за всякакви непредвидени усложнения, като например спиране на влака в тунел или задръстване, при което автобусът спира за дълго време. С Гена Свалов се уговориха да се срещнат на площад „Комсомолски“, но до уречения час имаше още двайсет и пет минути и тя реши да поскита по гаровия площад, да погледа книгите, които се продаваха там в изобилие.

Книгите на издателство „Шерхан“ бяха много, веднага биеха на очи с яркото си и познато оформление. За своя изненада Настя видя и „Острието“ — книгата, която според Соловьов била издадена още миналата година и отдавна се и изчерпала. „Явно Володя преувеличава популярността на поредицата“ — помисли с усмивка тя. Но реши да си купи романа, макар че Соловьов й даде своя екземпляр. Нека да го има, а на Володя ще върне неговия, пази Боже да се случи нещо с книгата, ще стане неудобно. Настя си купи още три романа от поредицата „Източен бестселър“. Соловьов я уверяваше, че всички кримки са написани грамотно и на достатъчно високо равнище, а двамата с мъжа й обичаха и с удоволствие четяха такива книги.

Като видя интереса й към поредицата, продавачът от сергията веднага се впусна в обстоен разговор:

— Имате късмет, взехте последната „Тайна на времето“. Много добре се купува, днес продадох вече шест.

— А купува ли се тази поредица? — поинтересува се Настя.

— Чудесно! Да знаете как върви! Чакат новото заглавие, непрекъснато питат, а постоянните клиенти ме молят да им запазя.

— Ама наистина ли „Тайната на времето“ е последната? — недоверчиво уточни тя. — Съвсем последната?

— За днес — да. Утре пак ще ми докарат. От всяко заглавие вземаме по три-четири парчета на ден. Ако изданието върви, тогава, разбира се, повече, до десет книжки. Ако не върви много — вземаме по една.

— И отдавна ли продавате тази „Тайна“?

— Почти месец.

Настя се разходи по площада, погледна асортимента на другите павилиони. Навсякъде имаше книги с чудноватия красив вензел „ИБ“ и всички продавачи твърдяха, че поредицата върви като топъл хляб. Не е чудно, че Соловьов е станал богат. Изглежда, получава повече от прилични хонорари. Особено ако не му плащат фиксирана сума, а процент от печалбата при продажбата.

Като пъхна купените книги в чантата си, тя се насочи към мястото за среща с Гена Свалов. Генадий закъсняваше, минаха вече пет минути след уречения час. Настя се намръщи. Не обичаше неточността.

Най-накрая младият оперативник се появи със закъснение от петнайсет минути. Нямаше намерение да се извинява и веднага с делови вид се зае да вади от куфарчето си листове. При това лицето му нямаше много приветлив вид и дори може да се каже, че беше недоволно.

— Тук са данните от дневниците на трийсет видеотеки. Отидоха ми два дена за тях.

— А колко са видеотеките?

— Седемдесет и четири.

— Значи ще ти заминат още три дена — спокойно каза тя. — И не ме гледай така, сякаш те карам в работно време да се занимаваш с личните ми проблеми.

— Затънал съм в текуща работа — сърдито измърмори Свалов.

— Представи си, и аз. А маниакът, който се разхожда свободно из града, създава главоболие на нас двамата. Не на някой друг, а точно на нас. Хайде да се постараем винаги да помним това, става ли?

След като взе записките на Свалов, Настя се върна на „Петровка“ и се залови с неотложните работи. Прибра се вкъщи почти в десет вечерта. На кухненската маса я чакаше бележка:

„Отивам да изнасям лекция, ще се върна късно. Вечерята е във фурната, моля те, потруди се да я стоплиш. Целувам те.“

Да, Алексей познаваше добре жена си, глупаво е да се отрича. Прочутият мързел на Настя понякога достигаше до парадокси, а за нея бе нещо съвсем обикновено да не си стопли яденето. Ако храната по принцип можеше да се консумира студена, тя така и постъпваше. Ако пък не биваше да се яде студена, в отсъствието на строгия Льошин контрол тя предпочиташе да си отреже филия хляб и да я хапне с парче кашкавал или салам, като я затули със силно кафе.

Борбата между мързела и глада продължи около минута, след което Настя взе компромисното решение: бързо да натъпче в стомаха си традиционния сандвич и да чака търпеливо завръщането на мъжа си, за да вечеря заедно с него. Тя си отряза хляб и парче салам, после се настани по-удобно, изпружи крака, повдигна ги на втори стол и отвори купения на гарата бестселър със заглавие „Острието“. Книгата беше написана на прекрасен език, интригата се развиваше стремително и още първите няколко страници напълно погълнаха вниманието й.

След известно време Настя с учудване забеляза, че пръстът й, с който държеше страницата, почерня. Мастилото ли цапа? Тя допря другия си пръст и тръкна лекичко по текста. Върху белия лист се появиха мръсни шарки. Настя приближи книгата направо до лицето си — точно така, усети характерната миризма, която издават току-що излезлите от печатницата книги.

Тя отвори книгата от края и прочете данните в карето. Дадена, за печат на 26 януари 1995 година, излязла от печат на 3 март 1995 година. Минало е повече от година, а мастилото цапа. И миризмата. Не е възможно. Сигурно е допечатка, допълнителен тираж. Но защо са отпечатани старите данни? Излиза, че това са остатъци от миналогодишния тираж.

Тя бръкна в чантата си и извади и втората книга — онази, която й даде Соловьов от собствените си запаси. Книгите бяха абсолютно еднакви и данните в каретата съвпадаха. Но тази не миришеше на прясно мастило и по страниците не оставаха петна. Как е могло да стане така, че двете книги да са отпечатани по едно и също време, преди година?

Мисълта й веднага заработи математически. Продавачът от сергията каза, че от търсените книги се продават до десет парчета на ден. Добре, нека да са пет. Колко сергии има в Москва? Около триста. Да вземем двеста. От двеста сергии по пет книги — хиляда на ден. Какъв тираж е посочен в карето? 70 000 екземпляра. Това е за седемдесет дни. И само в Москва. Но нали „Шерхан“ продава книгите си и в другите градове. Ето, на предпоследната страница има цял списък на официалните дилъри на издателството. Дванайсет фирми в дванайсет области на Русия. Да предположим, че половината от тиража е останала в Москва, другата половина е заминала в другите градове. Значи 35000. Трийсет и пет дни продажба. Може би по пет книги на ден продават само първата седмица, а после продажбата върви по-бавно? Но продавачът на гарата каза, че „Тайната на времето“ се продава от около месец, а само днес е продал седем книжки. Не, не излиза. Не може една година по сергиите да има „Острието“ от най-популярната серия с тираж 70 000 екземпляра. Трябва да е изчезнала от продажба още през май-юни миналата година. Е добре, нека да е през август. Но сега сме вече април… Откъде се е взела тази книжка на сергията на Ленинградската гара?

Ключът щракна в бравата, Алексей си дойде.

— Как мина лекцията ти? — попита Настя, като нежно потърка бузата си о рамото му.

— Нормално. Защо не си яла, нахалнице?

— Чаках теб. Нали знаеш, не мога да ям сама, скучно ми е. Сега ще хапнем заедно.

— Ами да — измърмори Чистяков, — сега добрият Льоша ще стопли манджата, ще сервира и ще хапнем. Добре де, не ставай, все едно, човек не може да те поправи. Какво четеш?

— Източен бестселър от японско-американския живот.

— А втората книжка?

— Те са еднакви.

— Да не си ги купила за някого?

— Не. Льош, ела за минутка, ако обичаш.

Алексей вече постави печеното да се топли и сръчно режеше доматите на дъската, застанал с гръб към Настя.

— Говори, слушам те — каза той, без да се обръща.

— Искам да погледнеш.

— Тогава почакай.

Той завърши бързо салатата, избърса си ръцете в кърпата и отиде при нея.

— Моля ти се, виж двете книги — помоли го Настя — и кажи какво мислиш за тях.

— Освен че са съвсем еднакви ли?

— Да.

Алексей отвори и двете книги и започна внимателно да изучава титулната страница, на която според Настя нямаше нищо интересно. Отгоре — с черни букви името на автора, Акира Накаяма. В средата на страницата — заглавието „Острието“. Отдолу — знакът на издателство „Шерхан“ — муцуна на ревящ тигър.

— Но те са различни — каза най-сетне той и вдигна учуден поглед към жена си.

— Откъде го измисли?

— Направени са по различни начини. Ето тази — той взе екземпляра на Соловьов — е отпечатана по фотомеханичен път, а другата — по фототипен. Това се вижда и с просто око.

— Аз не виждам. По какви признаци го определи?

— Покритието на буквите е различно. При фотомеханичния начин мастилото е равномерно, а ето тук, на втората книга се вижда, че в долната част на големите букви мастилото е много по-бледо, отколкото в горната. Погледни сама.

Сега видя и Настя. По-точно, и преди се виждаше, но човек, който не разбира от полиграфия, просто никога не би обърнал внимание.

— И какво означава това? — попита тя бавно, разбирайки вече, че е напипала нещо важно.

— Това означава, че книгите не могат да са от един тираж. Изобщо защо ме питаш? Да нямаш някакви подозрения?

— Мастилото цапа — обясни тя и показа на Льоша почернялата възглавничка на пръста си. — То е съвсем прясно. А в издателското каре пише, че тиражът е отпечатан преди година. Ох, Льошик, у нас нещо гори!

— Ах, ти! — Той се втурна към котлона с тигана и го изключи. — Печеното загоря. Заради твоите полиграфични разследвания.

— Е, хайде, извинявай — жално каза Настя. — Не съм искала нарочно.

Известно време се хранеха мълчаливо, после Настя не издържа:

— Льош, а какво значи фотомеханичен начин?

— Стига де — изнедоволства Алексей. — Това е дълго и сложно за обяснение.

— А ти го обясни накратко и по-просто, като за прост човек. Само в най-общи линии. Искам да разбера по какво се различават двата начина.

— Принципно важно ли е за теб?

— Не е принципно, но е важно. Няма значение за никакво престъпление, с което се занимавам. Но нали знаеш, не обичам, когато не разбирам нещо.

— Първо ръкописът се набира на компютър и се прави оригинал макет. После от оригинала макет се правят филми. Диапозитиви. Това разбираш ли?

— Засега да.

— За двата начина тази част е обща. Следват различията. При фотомеханиката на основата на диапозитивите се прави матрица. Комплектът матрици е на гумена основа. Достатъчни са за петдесет хиляди екземпляра. Ако тиражът е по-голям от 50 хиляди, тогава се прави втори комплект. При другия начин се печата на фотокопирна техника. Нещо като ризограф, ако изобщо знаеш какво е това.

— Не знам, но не е най-важното. Схванах главната разлика. Льош, а защо тогава се прави тираж, който не е кратен на петдесет хиляди?

— В какъв смисъл — защо? Подай ми кетчупа, ако обичаш.

— Заповядай. Искам да разбера защо правят тираж над 50 хиляди екземпляра, но по-малко от сто. Щом все едно трябва да се направи втори комплект матрици, то има смисъл да бъде използван напълно. Не е ли така?

— Може да не е рентабилно — сви рамене Алексей. — Сто хиляди могат да не се изкупят, парите за хартията и мастилото са изхарчени, а книгите залежават в склада. Петдесет са малко, явно търсенето е по-голямо, а сто са много. Това е всичко.

— Тогава не разбирам друго. Защо да се печата на копирна техника, щом има матрици, които могат да се използват още за трийсет хиляди екземпляра. След тиражирането в печатницата унищожават ли се матриците?

— Според договора. Могат да се унищожат, но могат и да се оставят. Какво си се захванала с тия тиражи?

— Любопитно, Льоша, според мен става дума за чиста проба укриване на данъци. Издателството не е толкова тъпо, колкото жена ти. Те сигурно използват матриците докрай и правят стохиляден тираж. В карето посочват седемдесет, в данъчното представят документи за тяхната реализация и плащат данъци върху тази печалба. Продават и останалите трийсет хиляди, но вече не плащат данъци. След известно време вземат филмите и пускат нов тираж. Данните в карето са същите и всички наоколо смятат, че все още се продават остатъци от стария тираж, който е бил реализиран от издателството през миналата година и за който всички данъци са отдавна платени. Главното е книгата да е много търсена. Хитро, нали?

— Хитро — съгласи се мъжът й. — Но не разбирам какво те засяга това. Да не се каниш да си сменяш работата и да ходиш в данъчната полиция? Или да ставаш юрист в издателство?

— Не, слънчице, никъде не са каня да ходя. Просто решавам поредната задачка за мозъчна гимнастика.

— Нима? — вдигна вежди Алексей. — А пък аз си помислих, че се каниш да защитаваш твоя приятел Соловьов, когото лошите алчни чичковци-издатели са обидили.

Лицето й пламна. Той не е прав, в случая тя изобщо не мислеше за Соловьов. Нещо повече, съдейки по равнището на благосъстоянието му, издателите му не са го обиждали. Но Льошка пак забеляза, заподозря нещо и застана нащрек. Дори май се обиди. Колко е непредпазлива! Кой я караше да обсъжда с него тия книги!

— Не си прав, мили — каза тя с равен глас. — Соловьов няма никакво отношение към това. Просто чисто съвпадение, че в случая говорим за неговите книги.

— Добре — съгласи се той лесно. — Като няма — няма. Какви планове имаме за събота? Пак ли ще отидеш на работа?

— Не, утре съм вкъщи. Трябва да поработя на компютъра.

— А кога е следващото ти посещение при Соловьов?

— Льоша!

— Какво, Аска, аз съм спокоен като полезно изкопаемо. Просто трябва да се разберем за колата. Кога ще ти потрябва?

— Ако не възразяваш, бих искала да отида в неделя през деня. Но ако ти трябва колата, мога да отида утре или в понеделник.

— Върви, когато си планирала — кимна Алексей. — В неделя ще съм у дома.

— Благодаря.

На масата се промъкна напрежение и Настя трескаво се опитваше да измисли как да го разсее. Но нищо оригинално не й хрумваше.

— Льоша, не мога да гледам как се терзаеш — започна тя решително. — Вече ти казах, че се опитваме да разкрием тежко престъпление. Загинали са девет юноши, които първо са изчезнали от къщи. Някъде в Москва или в областта живее някакъв звяр, който ги държи заключени, тъпче ги с наркотици, спи с тях, докато не умрат от свръхдоза. Той е ненормален, той е маниак. Всеки ден очаквам с ужас, че ще дойдат още едни родители и ще съобщят за изчезването на още един младеж. Имам една-единствена нишка и тя е свързана с мястото, където живее Соловьов. Не мога да не ходя там, разбери. Това е мое задължение. Мой дълг пред нещастните родители, които с месеци търсят сина си, а намират мъртвото му тяло. Но твоите преживявания са не по-малко важни за мен. Ти си мой мъж, аз те обичам и за твоето душевно спокойствие съм готова да направя твърде много. Не искам да страдаш от безпричинна ревност. Но ако не можеш да спреш, тогава ще се наложи аз да спра.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще престана да ходя при Соловьов.

— Ами момчетата? И техните родители?

— Нищо. Нека някой друг да търси маниака, някой, на когото мъжът не е такъв ревнив.

Алексей се усмихна смутено, но с видимо облекчение. Като че ли се почувства неловко.

— Прости ми, Асенка. Не мислех, че това така те нервира. Край, няма повече.

— И мога ли да ходя при Соловьов?

— По живо, по здраво, колкото си искаш.

— И ти няма да откачаш по този повод?

— Ще откачам. — Той се засмя. — Само от инат. Напук на теб. За да разбереш най-после какво ми е, когато ти преживяваш заради нещо, а аз не знам за какво и как да ти помогна.

— Не си ли ужасен, а?

Настя разбра, че конфликтът вече е изчерпан. Той продължи цяла седмица, от миналия петък, когато тя за първи път отиде у Соловьов да го поздрави за рождения ден. Цяла седмица в дома им цареше напрежение и хладно отчуждение, макар да се държаха както винаги — спокойно, миролюбиво и дружелюбно. Такива скрити конфликти са много опасни, оставят незарастващи рани в душата, макар да няма викове, скандали и прочие ярки и силни прояви. Тя си спомни една фраза от току-що прочетения откъс от „Острието“: „Човек с тъжни очи — това е човек, който в детството си никога не е плакал, когато са го ругали и били.“ Фразата й се стори смътно позната, но сега Настя нямаше настроение да се рови в спомени.