Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 12

Предпразничните дни криеха сериозна опасност. Друго да не е, но Настя Каменска знаеше като петте си пръста законите на сандвича. Според тях колкото наближават „дълги“ празници, толкова е по-вероятно да се отворят нови неочаквани обстоятелства, които трябва незабавно да се проверяват. А проверката върви особено резултатно, когато всички се разотидат и почиват. Никъде никого не можеш да намериш, да откриеш и да докараш на работа. А началото на май тази година обещаваше да е много успешно в това отношение: четири почивни дни, после четири работни, после три почивни. А в частните фирми си правят безкраен празник, пренебрегвайки жалките четири дни между празниците.

Тази година по нищо не се различаваше от предишните, добросъвестно се спазваше оформилият се някога закон. Точно на 29 април бе проведен повторен обиск в дома на Черкасов, внимателен и подробен за разлика от предишния, проведен веднага след задържането. Бяха намерени две неща: старателно скрит бележник, изписан с почерк, явно не на Черкасов, и следи от специфична кал под килима.

Съдържанието на бележника говореше, че собственикът се е увличал от компютърни игри. Напълно е вероятно да е бележникът на Олег Бутенко. Същия ден се свързаха с родителите му, но версията не се потвърди. Първо, Олег не си е падал по компютърни игри и вкъщи не е имал компютър. И второ, почеркът явно не е неговият. Разбира се, в такива версии думата „явно“ няма право на съществуване. Взеха от родителите на Бутенко образци от негови текстове — тетрадки, тефтери, бележки — и ги изпратиха за експертиза.

А самият Михаил Черкасов не можа да обясни нищо убедително по повод бележника и това хич не се хареса на Юра Коротков.

— Виждали ли сте някога този бележник? — попита той, като пристигна в апартамента, където се намираше Черкасов в пълна изолация и под непрекъсната охрана.

— Не, никога — поклати глава Черкасов.

— Как е могъл да попадне в дома ви?

— Сигурно е на Олег — предположи неуверено той.

— Ще проверим това. А ако не е негов, тогава чий е?

— Нямам представа.

— Можете ли да изброите хората, които сте водили след смъртта на Бутенко?

— Никого не съм водил. Ако имате предвид партньорите ми, сам ходех при тях.

— А не партньори? Просто познати, съседи, роднини?

— Никой не е оставял у дома бележник. Съвсем сигурно си спомням.

— Тогава как се е озовал у вас?

— Не знам.

— Може ли във ваше отсъствие при Олег да е ходил някой?

— Едва ли. Нали се криеше. Щеше да се страхува да влезе в контакт със старите си познати.

— А с нови?

— А откъде ще ги вземе? — Черкасов отговори на въпроса с въпрос. — Та той не излизаше от къщи.

— Как може да сте сигурен? — възрази Коротков. — Отивали сте на работа, а Бутенко е оставал сам. Можел е да прекара времето си във ваше отсъствие по всякакъв начин.

— Но той се криеше… Много се страхуваше от наркодилърите, от които бе откраднал стока.

Юра не можа да научи нищо повече. А когато стана ясно, че намереният бележник все пак не е принадлежал на Бутенко, Настя каза, че ще се наложи да го покажат на родителите на загиналите момчета. И пак се оказа под съмнение невиновността на Черкасов за убийствата…

Наложи се Коля Селуянов да употреби цялото си красноречие, обаяние и известна сума пари за поредна бутилка, за да получи поне повърхностно заключение за калните следи по килима, с който е бил покрит подът в стаята на Черкасов. Експертът каза, че това е пръст, смесена с пясък и бетон. При това бетонът е от доста дефицитна марка.

— Донесен е от някой строеж с обувките — заяви той.

Тридесети април бе кратък ден, следобед всички учреждения, в това число и държавните, вече не работеха и колкото и да се стараеше, Коля нищо не свърши. Наложи се да отложи изясняването на въпроса откъде е получен и на кого е доставян дефицитният бетон. Минаха времената, когато след едно позвъняване от милицията служителите оставяха празничните трапези и хукваха на работа, за да дадат необходимата справка. Сега никой не уважава милицията…

Затова пък успяха да съберат родителите на загиналите юноши. По-точно само на петима, наложи се Коротков да ходи лично в още три семейства.

— Това е бележникът на нашия Валерик — с изстинали устни пророни бащата на Валерий Лискин, изчезнал в началото на декември и намерен мъртъв през февруари.

— Сигурен ли сте?

— Неговият е. Не се разделяше с него, винаги го носеше в джоба си.

— Имате ли тетрадки или други тефтери? Трябва да сме сигурни, затова ще се наложи експертиза…

— Да, разбира се… Значи сте намерили престъпника?

— За съжаление още не.

— Тогава откъде имате тефтера на Валерик? Защо криете от нас? Аз съм баща, имам право да зная кой уби моето момче.

— Повярвайте ми, Борис Аркадиевич, правим всичко възможно да намерим убиеца.

— Лъжете — твърдо заяви Лискин. — Правите всичко, за да го прикриете. Отначало му позволихте да се разхожда на свобода, докато вестниците не ви притиснаха, а когато ви удариха през ръцете, вие се опитвате да снемете отговорността от него. Вие, милиционерите, винаги сте били антисемита. Но аз няма да оставя тази работа така.

Борис Аркадиевич Лискин изпълни заканата си. На другия ден полковник Гордеев нареди спешно да бъдат намерени Селуянов и Коротков. Остави Настя на мира, тя трети ден претърсваше заедно със Соловьов архива и цялата къща, за да открие предмета, предизвикал такъв остър интерес у загадъчните престъпници.

— Честито — каза мрачно той. — Последния ден преди празниците получихме чудесен подарък. Родителите на осемте пострадали са написали жалба срещу нас. Това пале Свалов е дал на журналиста не само обща информация, но е съобщил фамилиите на момчетата, които засега ориентировъчно сме обединили в една група. Затова жалбата е подписана не само от петимата, които събрахме вчера на „Петровка“, но и от тримата, при които ти ходи, Юра, и които не бяха вчера тук.

— И сега какво? — попита плахо Селуянов.

— Нищо, ще търпим ритници и храчки в лицето си и ще обясняваме на всяка крачка, че не сме камили, в смисъл — не сме антисемита. След удачното изказване на журналиста на брифинга делото бездруго е под контрол, така че след тази жалба ще се промени само честотата, с която ще получаваме мъмрения от ръководството. Не веднъж на три дни, а всеки ден. Какво имаме по делото? Само Черкасов, който не признава нищо освен епизода с Бутенко.

— А Настя? Нейната линия на вилите? Ако изведнъж изскочи нещо? — рече с надежда Коротков.

— Ами ако няма нищо? — парира Гордеев. — Бележникът на Лискин в дома на Черкасов — това е поне нещо. А около вилите засега няма нищо. Разбира се, тя се занимава с убийствата в дома на Соловьов, може би ще изскочи нещо, но надеждата е малка. Засега наблягаме на Черкасов. Той успя да ни заблуди за известно време, слава богу, не за много дълго. Добре, че навреме се сетихме. Нека седи сега в частния апартамент и да мисли, че сме му повярвали. Коротков, ти ще беседваш с него всеки ден, много внимателно, за да не застане нащрек. Хващай всяка дреболия, но се прави, че вярваш на всичките му обяснения. Според мен този Черкасов не е толкова прост, колкото си помислихме отначало.

Те се съвещаваха още десетина минути, докато не издрънча прекият телефон на ръководството.

— Е — въздъхна Гордеев, като стана и закопча китела на широкоплещестата си набита фигура, — следва предпразничната порция. Отивам да отговарям. Работете, деца мои.

Вече трети ден обследваха методично цялата къща на Соловьов, надничаха във всеки ъгъл, прелистваха книгите и претърсваха документите. Владимир Александрович се чувстваше по-добре, спомените за онази ужасна нощ започнаха да се отдалечават по малко. Както и преди, Настя се правеше, че няма никакво отношение към работата по откриването на престъпника и помага на Соловьов изключително с цел да бъде оставена по-бързо на мира от милицията. През трите дни тя разбра, че Владимир всъщност не е бил такъв безпомощен, какъвто изглеждаше, когато имаше наблизо помощник, изпълняващ всяка дреболия. Пък и Настя нямаше основания да се опасява, че злосторникът ще поиска да повтори опита и ще понечи още веднъж да нахълта през нощта в къщата. Във вестибюла пред входната врата денонощно дежуреше милиционер, изпълняващ двойна функция: от една страна, да защити стопанина от неканен гост, а от друга — да не позволи на стопанина да изчезне в неизвестна посока, понеже подозрението не е снето окончателно от него. Изглежда, наистина оръжието не е изхвърлено от него в гората, но нали е напълно възможно загадъчният четвърти, чиито следи експертите намериха в къщата, да е бил помощник на коварния инвалид. Значи застрелял е Андрей и Марина, оръжието е занесъл в гората и заблуждава следователя с присъствието си. Но каквато и да е работата, охраната на Соловьов бе надеждна и постоянна. И като го оставяше сам през нощта, тя вече не изпитваше сърцераздирателна жалост към него, макар да не можеше да разбере упоритото му нежелание да повика сина си временно да поживее в дома му.

— Твоите издатели кога ще намерят нов помощник? — попита тя, както седеше на пода пред отворения архивен сейф и отвързваше поредната папка.

— Малко по-късно. Изпозаминаха за празниците по чужди курорти. Ще се върнат и ще намерят някого. Но какво искаш да откриеш тук, Настя? Това е превод, чернова. Няма нищо друго в тази папка.

— Може ли да не пречиш? — сърдито се обади тя. — Ако престъпниците също мислеха, че тук не може да има нищо, нямаше да търсят точно в кабинета ти и точно в сейфа. Като не искаш да ровиш бумажките, върви направи кафе.

— Струва ми се, че нямам захар — смутено отвърна Соловьов.

— О, Господи — застена Настя, — как ми омръзна. Вдигни телефона, извикай Женя Якимов и го помоли да ти даде назаем. На всичко ли трябва да те учат, а? Свикнал си да живееш зад гърба на помощника си. И вземи направи списък какви продукти ти трябват, утре ще ги купя и донеса. Върви се заеми с нещо полезно, щом не искаш да ми помагаш.

— Сърдиш ми се, нали? — попита тъжно Соловьов.

Настя виждаше: той иска тя да го съжали, да му съчувства малко. Но не намираше жалост и съчувствие у себе си. Случайно подслушаната фраза за Газелата, изречена от някой ръководител на „Шерхан“, свидетелстваше, че около издателите не всичко е чисто. Настя винаги трудно вярваше на разказите за невинните жертви, затова си направи извода, че Соловьов не може да не е в течение на проблема. Свързан е с издателите, при това не от вчера. Щом точно те са изпратили при него Андрей Коренев за помощник, а после пробутаха професионалната джебчийка Марина Собликова с прякор Газелата, не може Соловьов съвсем да не е оцапан от това и да не се досеща за нищо.

Соловьов мълчи. Дори не споменава за „Шерхан“. И упорито избягва да обсъжда при какви обстоятелства е станал инвалид. А щом е тъй, и тя няма да откровеничи излишно с него.

Седнала на пода, Настя прелистваше превода страница по страница. Това бе роман, който още не е чела, сигурно от онези, които вече са изчезнали от сергиите. Очите й се спряха на една фраза, сама не забеляза как се увлече и започна да чете наред. Не е чудно, помисли тя, че книгите от поредицата толкова добре се харчат. Бива си го написаното. И езикът е просто изумителен, изреченията леки, изящни, никаква тромавост, ни най-малка грапавина.

Наложи се да направи усилие над себе си да се откъсне от текста и отново да се върне към равномерното прелистване на страниците. От хола се разнесе гласът на Соловьов, който разговаряше по телефона със съседа. След известно време на вратата се позвъни — Якимов донесе захар. Настя замря от страх да не вдигне и най-малкия шум. Нямаше никакво настроение да общува с Якимов, макар горе-долу да го харесваше. Може би Владимир няма да е достатъчно съобразителен и ще каже на Женя, че тя е тук. Макар колата й да е пред къщата…

За щастие, Якимов си тръгна бързо, без да надникне в кабинета. Сигурно е забелязал колата, но, изглежда, природната му стеснителност не му позволи да задава въпроси. След известно време Владимир влезе с количката си в кабинета с поднос на коленете, върху който имаше кафениче, захарница и чашки.

— Благодаря — каза признателно Настя, вече съжалила за резкостта си.

Тя си наля кафе, отпи малко и сложи чашата до себе си на пода. Като сгъна внимателно разгледания ръкопис обратно в папката, протегна ръка и извади от сейфа следващата — тъничка синя пластмасова папка.

— Тази не, можеш да не гледаш — каза Соловьов бързо и малко нервно, както се стори на Настя.

— Володя, нали се разбрахме — намръщи се тя. — Или работиш с мен, или не пречиш.

— Дай ми папката — рязко каза Владимир Александрович и протегна ръка. — Аз сам ще я прегледам.

Настя отмести ръката си със синята папчица и погледна внимателно Соловьов.

— Твои лични документи ли има? Не искаш да ги видя?

— Съвсем вярно. — Гласът му стана леден и отчужден. — Дай ми я.

— Трябва да се убедя — отговори спокойно тя.

Тя прелисти меката корица и надникна на първата страница. Бузите й пламнаха, по цялото й тяло моментално се разля смущение, примесено с гняв.

— Защо пазиш това? Приятно ти е да си спомняш за моето унижение?

— Не си права.

Изглежда, Соловьов бе смутен не по-малко от нея.

— Нима това, което се случи някога между нас, оценяваш като унизителна за теб ситуация? Не бива да мислиш така.

— Володя, струва ми се, че се бяхме разбрали с теб. Нямам нужда от утешение по този повод и още по-малко се нуждая от лъжа. Ситуацията, каквато беше тогава, вече много години е пределно ясна за мен и фактът, че за дванайсет години нито веднъж не си се поинтересувал от мен и не си се опитал да ме търсиш, говори само за едно — че моята оценка за ситуацията е съвсем правилна. И ще ми е приятно, ако у теб няма мои стихове и писма.

Тя извади листовете от папката. Видът на стихотворните редове, изписани с нейния почерк, изведнъж й стана неприятен. Отново нахлу споменът за отчаянието и срама, което я обхвана, когато преди дванайсет години Настя разбра истината за Соловьов и за себе си. Но веднага се появи друга мисъл и я накара да се усмихне. Тя седи в дома на Соловьов, в кабинета му, и преглежда документите му, а той е наблизо, прави кафе за нея, лови всеки неин поглед и когато си отива, чака нетърпеливо завръщането й. Ако се беше случило преди дванайсет години, тя щеше да умре от щастие и възторг. Сами двамата в празната къща, заети с обща работа и той не иска тя да си тръгне… А днес всичко това предизвиква у Настя Каменска само насмешливо раздразнение. И с всяка минута й става все по-неприятно да мисли, че стиховете й, свидетелство за отдавнашния й позор, са останали у този самолюбив мъжкар. Тя бързо прегледа страниците, но не ги пъхна обратно между найлоновите корици, а ги сгъна на две и ги прибра в чантата до себе си.

— Ще взема това — заяви с тон, който не допуска никакво възражение.

— Но защо? Те ми принадлежат — направи опит да се съпротивлява Соловьов.

— Принадлежат само на мен и на никой друг — поправи го Настя. — И не искам тия неща да са у теб. Не ми е приятно.

— Разбирам — въздъхна той. — Съжалявам, че така се получи. Прости ми.

Тя извади от сейфа следващата папка.

— Изморена ли си? — попита загрижено Соловьов. — Да вземем да обядваме?

— Аха — измърмори тя. — Върви топли обяда, а аз тъкмо ще прегледам тази папка.

Тя разбираше, че е най-добре сама да преглежда материалите. Окото й е отпочинало и по-бързо ще забележи странична хартийка. Човек, който десетки пъти е работил със съдържанието на папките, не може да се застави да забрави какво има в тях.

В тази папка нямаше превод на цял текст, а чернови, отделни бележки, направени за ориентация в книгите с общи герои. Преводачът трябва да помни точно как е превел всичко за такъв герой от предишните книги, особено ако самият автор използва за описанието термини, които нямат строго еднозначен превод. Например, ако преводачът вече е написал в една книга, че героят има синьозелени очи, в следващата не бива да казва „синьо-зеленикави“ или „с цвят на морска вълна“. Но може ли човек да запомни всичко… Както Настя разбра, черновите са тъкмо затова, за да не забравя кого, как и с какви думи описва.

Беше прелистила почти всички страници, когато попадна на нещо, нямащо отношение към преминаващите от книга в книга герои на източни кримки и бойни романи. Двете захванати с кламерче листчета с размер по половин страница бяха изписани със съвсем друг почерк, дребен и много сбит.

На втората страничка текстът също бе съкратен.

— Я виж. — Настя протегна листчетата на Соловьов. — Откъде го имаш?

Владимир Александрович хвърли недоумяващ поглед:

— За първи път го виждам. Какво е това?

— Тебе питам. Типичен „пищов“ по криминология. Имаш ли сред приятелите си студенти юристи?

— Нито един. Не мога да си представя как е попаднало при мен.

— Ами ако се напънеш да си спомниш? — предложи насмешливо Настя. — Например спомни си периода, когато правеше бележки по твоите общи персонажи.

— А, това беше отдавна — махна с ръка Соловьов.

— Колко отдавна?

— Преди няколко години. Как мога да си спомня с подробности къде съм бил и какво съм правил? И после, ти сериозно ли мислиш, че в моя дом са търсили точно този „пищов“? Та това е смешно.

— Така ли? На теб ти е смешно. А на мен не е. Ако толкова ти е смешно, драги, върви се заеми с обяда, ще се оправя без теб.

Никак не я устройваше това „преди няколко години“. Ясно е, че е било отдавна, но искаше да знае по-точно. Странно все пак: откъде в книжата на Соловьов е могъл да се появи този „пищов“ щом твърди, че няма студенти юристи сред познатите му.

Настя си представяше приблизително къде и как да търси отговора на въпроса си, но и разбираше, че ще отиде сума време. Какво пък, щом скъпоценният Владимир Александрович не желае да вникне в сериозността на ситуацията, ще се наложи тя да действа самостоятелно.

Настя нареди пред себе си на пода бележките на Соловьов по общите герои и внимателно ги прочете. Добре, че Владимир е човек на реда и точността, до всяко описание бе посочен романът, в който е използвано. Настя включи компютъра и видя датите, когато са правени преводите. Романите, за които ставаше дума в бележките, бяха преведени от Соловьов в периода от март 1990 до ноември 1993 година. През май 1994 година той започва да превежда „Децата на мрака“, но това произведение вече не се цитираше в бележките. Излиза, че самите бележки са правени в интервала между ноември 1993 и май 1994 година. Не е толкова голям отрязъкът от време…

— Володя! — извика тя по-силно, за да я чуе Соловьов в кухнята. — Къде посреща тази година Нова година?

— Защо питаш? — обади се той от кухнята.

— Така, просто се интересувам.

— Тук бях.

— Сам ли?

— Сам, разбира се.

— Дори синът ти не е идвал?

— Не. Той си има своя компания.

— А миналата година?

— Пак така. Нали станах инвалид. Никой не ми е нужен.

— А по-миналата? Нали тогава още си живеел в градския си апартамент? Пак ли беше сам или с гости?

— По-миналата година по това време лежах в болницата. Защо питаш?

— Просто така. В момента почивам. Задавам въпроси, за да се разтоваря. Скоро ли ще обядваме? Толкова съм гладна.

— След петнадесетина минути.

Много интересно. Излиза, че през декември 1993 — януари 1994 година Соловьов лежи в болница. Не е ли бил пребит? И някъде в този промеждутък от време при него попада неидентифицираният „пищов“. Или може би малко по-късно. Но не по-рано. Ама разбира се, съседите по стая в болницата!

— Ей! — пак извика тя. — А не помниш ли случайно дали в твоята стая в болницата нямаше студенти или аспиранти?

— Нямах съседи — чу гласа му. — Бях в самостоятелна стая.

— Дълго ли прекара в болницата?

— Три месеца. Не разбирам смисъла на въпросите ти. Толкова ли странно се проявява любопитството ти?

— Може и така да се каже — въздъхна Настя. — А от какво беше болен?

— Заради краката, нали съм ти казвал. Краката ми се парализираха.

— От какво? Защо се парализираха?

— Разболях се. Колко още ще ме разпитваш?

— От какво се разболя?

Соловьов не отговори. След една-две минути Настя чу, че количката му идва към кабинета.

— Твоето любопитство минава всякакви допустими граници на деликатността — сухо заяви той. — Според мен, дадох ти да разбереш, че темата не ми е приятна. В края на краищата аз съм мъж и не възнамерявам да говоря за болестите си с жената, която харесвам.

— А жената наистина ли ти харесва? — усмихна се Настя.

Той отиде по-близо и протегна ръката си. Настя докосна топлата му суха длан, видя топлия му ласкав поглед и отново почувства върху себе си силата на неговото обаяние, на което не можеше някога да устои, колкото и да се стараеше.

— Дори нещо повече — каза тихо Соловьов. — Тази жена ми е много скъпа.

— Ами Марина? Нали имахте роман.

— Прекрасно разбираш, че Марина не означаваше нищо за мен. Тя беше влюбената в мен, а аз просто се отзовах.

— Соловьов, ти си непоправим! — засмя се Настя. — Тя се влюбила, а ти си се отзовал. Също както с мен. Цял живот ли живееш така? По-лесно ти е да се отзовеш, отколкото да отстояваш мнението си?

Лицето на Владимир придоби затворено сърдито изражение.

— Не си права — каза само и пусна ръката й. — Ела след няколко минути в кухнята, обядът ще е готов.

„Разбира се, не съм права — замислено си каза Настя. — Но моето любопитство по въпроса за болестта е достатъчно настойчиво, а Владимир Александрович не иска да се отзове, макар че е къде по-лесно да ми разкаже всичко и да се спаси от досадните ми натяквания. Дали пък наистина е виновен синът му?“

Защо не? Идеята е богата, усмихна се мислено Настя. Синът заедно с приятелчетата си решава да ограби собственото татенце, особено ако знае, че таткото носи в себе си прилична сума. Може синът да не е участвал лично в мероприятието, може да е завел приятелчетата, след като предварително е знаел кога татенцето ще тръгне към издателството за хонорара. А между приятелчетата спокойно може да има студент. И защо този студент да не е юрист? Друг въпрос е как „пищовът“ се е оказал у Соловьов. По всякакъв начин. Приятелчето студент дошло при пропадналия син, вадило нещо от чантата си и не забелязало как е изпаднала хартийката. Синът Игор също не е забелязал, а когато Соловьов си е прибирал багажа и се е местел в новото жилище, случайно е взел и тези криминологични листчета, ако са били в общата купчина на бюрото му. Може да се измисли и друго обяснение.

Но ако наистина малките листчета са свързани с някого от участниците в нападението над Соловьов, защо толкова да е спешно и необходимо да се намерят? Е, имал синът му Игор приятел студент юрист, да речем, този студент оставил в жилището на Соловьови пищова си, къде е кримката? Ако този студент е ходил у тях, наличието на листчетата изобщо не свидетелства, че същият студент е участвал в нападението и побоя. Защо да ги търсят?

— Настя, всичко изстива! — долетя от кухнята сърдитият глас на Владимир.

Тя толкова дълбоко бе потънала в мислите си, че не забеляза как е отлетяло времето. Той каза, че могат да обядват след няколко минути, а са минали доста повече. Настя скочи бързо, преди това пъхна намерения пищов в чантата си. Там е на по-сигурно.

Обядът — типично ергенски — не бе вкусен: супа от пакетчетата „Кнор“, кренвирши с мариновани краставички от буркан, кафе с фински кейк. На масата цареше неловко мълчание. Накрая, когато дойде ред на кафето, Настя се престраши:

— Володя, хайде да смятаме, че твоята болест е резултат от престъпление. Не ми разказвай за неизвестния на науката вирус или нервното разстройство, в резултат на което си изгубил способността да вървиш. Не искаш да си признаеш — твоя работа. Но не си прав. И аз ще ти докажа. Ограбиха ли те?

— Не разбирам защо е всичко това?

Соловьов седеше блед като платно, на челото и слепоочията му изби пот.

— Разбираш прекрасно. Ти прикриваш някого. И имам всички основания да смятам, че сина си.

— Какво общо има Игор? Откъде го измисли…

— Оттам, че упорито отказваш да го поканиш тук, макар да се нуждаеш от помощ, докато твоите издатели ти изпратят нов слуга. Можеш ли да ми обясниш откъде е твоята толкова остра неприязън към сина?

— Нищо не съм длъжен да ти обяснявам. Отношенията със сина ми са моя лична работа и не те засягат.

Всичко бе казано пределно ясно. Можеше, разбира се, да предизвика конфликт, да хване Соловьов натясно, да го принуди да си признае. Можеше. Но трябва ли? Толкова ли е необходимо да се скарат сега? Нали още не е доказано, че този проклет „пищов“ е именно нещото, което престъпниците са търсили. Дори със сигурност не е това, понеже търсенето на неизвестно какво се ръководи от хора от издателството, а това означава, че нещото трябва да е съвсем друго.

След обяда всеки мълчаливо си зае мястото. Соловьов седна в хола край секцията и методично претръскваше книгите, които сваляше една по една от лавиците, за да търси случайно останала между страниците хартийка. Настя извади от сейфа следващата папка.

Към осем вечерта тя разбра, че е изморена. Тази къща й омръзна, не се чувстваше тук уютно. Омръзна й Соловьов, за когото явно не бе интересно да търси неизвестно какво и с много по-голямо удоволствие при всеки удобен случай прехвърляше разговора на междуличностни теми. Омръзнаха й тези папки, книжа, пликове…

— Край. — Тя стана от пода, протегна се сладко и отиде в хола при Соловьов. — Свърших архивния сейф. Да се разходим поне половин час? Трябва да се разкършим. Когато се върнем, ще погледна книжата от малкия сейф и с това приключваме.

— Как приключваме? — На лицето на Владимир се появи недоумение. — И утре няма вече да дойдеш?

— Защо да идвам? Докато аз се занимавах с документите, ти трябваше да прегледаш библиотеката. Нима не си го направил?

— Не успях.

— Слушай — тя внезапно се разсърди, — не се дръж като хлапе. Знам, че периодично започваше да четеш книгите, които преглеждаше. Вярно, любовта към печатното слово е нещо похвално, но извинявай, нека не е за моя сметка. Освен да вися тук, имам сума други задачи. И не забравяй, моля ти се, че твоите проблеми не са създадени от мен. Ако не беше се обърнал към мен за помощ и ако аз не хукнах като последната глупачка по познати в милицията да изяснявам как може да ти се помогне, никога нямаше да ме разтакават заради убийствата, извършени в дома ти. Затова бъди така добър, направи всичко възможно твоите проблеми да не се превръщат в мои. Сега ще се поразходим малко, после ще отворя малкия сейф, а книгите ще оставя на твоята добросъвестност.

Соловьов изслуша тирадата, без да я прекъсва, но не гледаше Настя, а някъде през прозореца.

— Ако искаш да се разхождаш — тръгвай. Не мога да допусна да ме вози жена — каза той, без да се обръща.

— Володя, престани — отвърна с досада Настя. — А как ще изглеждам, ако тръгна да се разхождам сама между вашите вили? На кого трябва да обяснявам, че не съм дошла с лоши намерения, а просто съм излязла да се разходя, защото цял ден съм ровила книжата на един от обитателите? След като цяло денонощие тук снова милицията, всяко ново лице ще дразни и плаши хората. Искаш да ме спират пред всяка къща и да ме питат коя съм и какво правя тук?

— Няма да изляза навън — повтори упорито Владимир.

Настя мълчаливо сви рамене и пак влезе в кабинета да се занимава с документите на Соловьов, този път не с архивните, а с деловите. Детска градина, честна дума. Той не може да допусне, че жена ще тика инвалидната му количка. Ах, Боже мой! Виж го нашия Казанова.

В малкия сейф бяха паспортите — руският и международният, свидетелството за брак, за смъртта на жена му, банкови книжки, документи за инвалидност, фактури за изплатени комунални услуги и документи за собственост на имота. С една дума, обикновен комплект книжа, който може да се срещне във всяко жилище в някое чекмедже на писалището, в закритата секция на библиотеката или просто в някоя кутия. Книжата в сейфа бяха главно „малкоформатни“, единственото изключение бе една красива кожена папка, която веднага привлече вниманието на Настя със своята чуждородност. Сред „малкоформатните“ книжа тя изглеждаше внушителна и скъпа.

Изглежда, и тук нищо особено не очакваше Настя. В папката се оказаха издателските договори на Соловьов, грижливо подредени в хронологичен ред. Настя хвърли поглед на най-първия договор. Обикновен юридически текст, не много грамотен, но напълно разбираем. Настоящият договор се сключва за срок от… до… Издателството има право да издава и разпространява произведението… Авторът е длъжен да представи ръкописа най-късно до… Начин на разплащане… За всеки просрочен ден… Всичко четири листа.

Тя прелистваше машинално договорите, като за всеки случай проверяваше хронологията и затова внимателно гледаше само първата страница на всеки един. Главата я наболяваше от дребните букви, в които се втренчваше вече трети ден, затова като погледнеше първата страница на договора, Настя затваряше очи и следващите три прелистваше слепешката, на „четири“ пак отваряше очи. Раз, два, три, август 1994, раз, два, три, декември 1994, раз, два, три, април 1995, раз, два, три, септември 1995, раз, два, три… А това какво е? В един договор се оказаха не четири, а пет страници? Във всеки случай това, което видя, като отвори очи, никак не приличаше на първа страница от следващ договор. Но трябва да признаем, не напомняше и последната страница от предния договор. Тоест просто нямаше нищо общо.

Това бе оригинал на факс, отгоре с данните на издателство „Шерхан“, датата — 16 септември 1995 година, а по-надолу заглавията на книгите, които издателството готви за издаване през октомври 1995 година. Ако се съди по всичко, посланието е било адресирано до дилърите на издателството за своевременно оформяне на поръчките за тиражите. И какво? Какво прави тук тази забележителна хартийка?

Настя извади договора от папката и го заразглежда от всички страни. Листът с текста на факса бе захванат заедно с договора с кламер. На договора дата — 16 септември 1995 година. Договорът за разлика от факса не е оригинал, а ксерокопие. Настя дори се усмихна — толкова отчетливо си представяше как е станало всичко. Соловьов е отишъл в издателството, там са подготвили договора, съгласували са с преводача сроковете и заплащането, попълниш са празните редове. Авторът и ръководството на „Шерхан“ са подписали и са направили ксерокопие на подписания екземпляр, вместо да вземат нова бланка и да попълват — като се започне с имената на преводача и се свърши с паспортните му данни. Век на прогреса. Вероятно ксероксът е бил на бюрото, където и факсът — там са защипали откопираните страници на договора, там е лежало и листчето с посланието до дилърите. И е било защипано с договора.

Напълно е възможно. Тя още веднъж хвърли поглед на заглавията, които се предполага, че ще бъдат издадени през октомври 1995 година, и неочаквано нещо спря вниманието й. Книгите бяха много, но две заглавия й се сториха познати. Тя ги видя съвсем скоро из книжата на Соловьов. В неговите договори.

Настя бързо прелисти съдържанието на красивата кожена папка. Ами да, ето една от книгите с простичко заглавие „Честта на самурая“, договорът е сключен на 4 април 1993 година за една година, в течение на която издателство „Шерхан“ има право да издава и разпространява романа. Но годината изтича на 4 април 1994 година. Как така „Шерхан“ може да издава книгата през април 1995? Никак не може. Няма право. А ето и второто заглавие, също оригинално: „Смъртта на самурая“. Този японски писател е добре с фантазията, това е сигурно. Да, но преводът на романа „Смъртта на самурая“ е предаден в издателството на 1 септември 1993 година и същия ден е сключен също такъв годишен договор, който изтича благополучно на 1 септември 1994 година. Ах, мошеници!

Тя си спомни купения на площада до гарата роман „Острието“, който дъхаше на прясно печатарско мастило. Соловьов беше сигурен, че книгата отдавна е изчерпана, а тя си лежеше на тезгяха, но не се задържаше.

Да, възможно е ръководителите на „Шерхан“ много да са заинтересувани от тази хартийка. Защото, ако попадне пред погледа на Соловьов, той веднага ще съобрази, че книгите се издават, незаконно. Той най-добре помни сроковете по всичките си договори. И ако Соловьов реши да направи скандал, последствията могат да бъдат много катастрофални за издателството, включително до лишаване от лиценз.