Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 14

Една от версиите, разработвани по двойното убийство в дома на Соловьов, бе, че нощният гост е търсил същия документ, за който и хората от „Шерхан“ са изпратили Марина Собликова. В рамките на тази версия старши лейтенант Доценко се опита да събере сведения в данъчната полиция. Трябваше да се изясни дали издателството е попадало в нейната сфера на внимание и ако е попадало, дали са открити някакви нарушения. Но Доценко го очакваше разочарование. Пред данъчната полиция издателство „Шерхан“ бе чисто като ангел.

Доценко разговаря със служителя, който контролираше издателската и книжно-търговската дейност в Москва. Висок, с фино интелигентно лице, той правеше впечатление на човек, свободно ориентиращ се във финансово-данъчните проблеми и не оставяше ни най-малко съмнение, че познава сферата си не по-зле от собствената си биография.

— Нали разбирате, „Шерхан“ е такова солидно издателство, че у мен не можеше да не възникне интерес към него. Дори да ви призная честно, появи се някаква ловджийска страст да ги хвана в нещо, да ги улича. Разбирате ли, това е професионално честолюбие. И нищо.

— Съвсем ли? — не повярва Доценко. — Няма такива случаи.

— И аз така мислех — усмихна се сътрудникът от данъчната полиция на име Устинов. — И също дълго не можех да повярвам, че при тях всичко е наред с данъците, все рових, търсих. Можете да ми повярвате, всичко е наред. Нито една необложена с данък рубла. Или живеят честно, или пипат много фино. Във всеки случай ние от наша страна няма за какво да ги упрекнем. Може ли да попитам от какво е предизвикан интересът ви към „Шерхан“? Да не са се издънили някъде?

— Не. В дома на преводача, който от много години работи за това издателство, е станало убийство и проверяваме дали не е свързано с някакви машинации на „Шерхан“. Нищо повече от една работна версия — отговори оперативният служител в духа на инструкцията, която получи от Гордеев.

Оксана нямаше търпение да сподели с Вадим радостта си. Тя дълго събира кураж, преди да се осмели да се държи с Кирил така, както я съветваше Вадим. През всичките дни старателно се правеше, че не знае за появата на друга жена в живота му, усмихваше се мило, не предлагаше сама близост, а когато Кирил се опитваше да я сложи на леглото, спокойно се извиняваше с умора или неразположение, като забелязваше с горчивина лошо скриваното облекчение, избило на лицето му. Утешаваше я едно: Есипов не я изпъди веднага, значи или разбира, че онази цицореста кикимора не е за дълго при него, или все пак държи на Оксана и не иска да скъсва с нея.

Като разбра, че не бива повече да протака и трябва да направи решителната крачка, тя прие поредното предложение на Кирил да отиде у тях.

— Трябва да ти призная нещо — започна тя с трагичен глас. — Можеш да ме смяташ за лъжкиня и след това да ме изоставиш.

— Да не се е появил някой в живота ти? — попита Кирил и Оксана забеляза с удовлетворение, че това предположение явно не му харесва. Не, той не търси повод да се избави от нея. А това вече е добре.

— Пепел ти на езика! — възмути се тя. — Как можа да си помислиш такова нещо. Става дума за друго. Виж какво, омръзна ми да се правя на светска лъвица и фатална жена, защото всъщност съвсем не съм такава.

— Тогава защо се преструваше?

— Исках да ти харесам — плахо се усмихна Оксана. — Мислех, че ти трябва точно такава жена, каквато се стараех да бъда. Сексуална, разкрепостена, дори безсрамна. А сега разбрах, че не мога повече да те лъжа. Прекалено много те обичам, за да те лъжа.

— Нещо не ми е ясно… — смути се Кирил. — Каква си тогава всъщност?

— Само обещай, че няма да ми се подиграваш — помоли го тя. — Ако се окажа смешна, просто ме изпъди без всякакви обяснения, но нищо недей казва.

Тя приближи седналия на дивана Кирил, наведе се, прегърна го, притисна главата му до гърдите си и започна нежно да го гали по раменете. Тя дори не очакваше такава бърза реакция. Есипов се възпламени от първото докосване, хвана стоящата пред него Оксана за бедрата и трескаво я притисна, като заравяше лицето си в трапчинката между гърдите й. Вече не бе така трудно да следва програмата, начертана от Вадим, и като за първи път, се справи напълно успешно. Във всеки случай Кирил бе в пълен възторг.

— Ксана — бъбреше задъхано той, — Ксаночка, Ксюшенка, любима…

За първи път от две години Оксана чуваше от Есипов каквито и да било думи по време на любовния акт. Преди това всичко завършваше с мълчаливо пъшкане и кратко „благодаря“ накрая.

Обаче Вадим си го бива! Голям познавач излезе. От първата дума съобрази какво е нужно на Кирил и как да се направи.

Наистина, по-нататък събитията се развиваха малко неочаквано. Като си пое дъх след бурната проява на чувства, Есипов задряма за двадесетина минути, свит на кълбо и с глава върху рамото на Оксана, нещо, което не беше се случвало по-рано, а като се събуди, й предложи да сключат законен брак. Тя съвсем нямаше нужда от това. Отнасяше се добре към Кирил, дори се привърза по свой начин към него, но не го обичаше. Нито грам. Нито милиграм. И съвсем не възнамеряваше да се омъжва за него.

Въпреки модерната професия и съответния начин на живот по въпросите за семейството и брака Оксана се придържаше към установените от векове представи. Трябва да се омъжваш по любов, а не по сметка. При това като съвременна госпожица, развратена с мярка от царящата наоколо развала на нравите, тя смяташе за възможно по другите въпроси да се придържа към по-цинични принципи. Заради работата, за пари може да легне с когото и да е, може да се преструва на влюбена, може да разиграва африканска страст. Но може да се омъжи само за човека, до когото много години ще е щастлива, желателно до самата старост. И в понятието „щастлива“ съвсем не влагаше охолство и комфорт, а емоционален подем, предизвикан от присъствието на конкретен човек. Затова не виждаше нищо осъдително да е любовница на нелюбим мъж, ако това е нужно за придобиване на финансова самостоятелност и независимост в бъдеще. Няма да се жени за него я!

Като промени разговора и избягна прекия отговор, Оксана веднага извика Вадим вкъщи, за да се похвали с успеха, а и да се посъветва.

— Ти си герой, моето момиче — похвали я Вадим. — Гордея се с теб. Направила си всичко за шест плюс. А за жененето си заслужава да помислим. Двамата с теб имаме да работим над благосъстоянието си още три години. Може би си струва да си осигуриш за тия години здрав тил с един законен брак. А когато аз съм готов да действам, ще се разведеш. Ксюша, не отхвърляй веднага тази мисъл, помисли, както трябва.

— Ами да. — Тя направи недоволна физиономия. — За какво ми е да си усложнявам живота? Ами ако изведнъж се появи бебе?

— От теб зависи дали ще се появи или не. Може да кажеш, че искаш да поработиш още няколко години като манекенка, за каква бременност ще говорим. А можеш да кажеш, че имаш някакво женско заболяване и отначало трябва да се полекуваш, преди да родиш. Между другото, като чуе аргументите, той може да се откаже за сватбата. Така че постъпи разумно, за да не го отблъснеш.

— Ами ако изведнъж през тия години срещна човека, за когото наистина ще искам да се омъжа? И няма да стане нищо, защото няма да съм свободна. Той може да си има принцип: не започва романи с женени жени и не разваля чужди семейства. Тогава какво ще правя?

— Да, разбира се, това е проблем — усмихна се Вадим. — А какво става с конкурса? Внедряваш ли идеята?

— Старая се — кимна Оксана. — Първо няколко пъти заговарях с него за разни шоу-конкурси по телевизията, демек, защо тия хора са толкова увлечени, толкова се надяват, без нищо да спечелят. После изказах мисълта, че може би въпросът не е в наградите, а в желанието да се окажеш по-умен и по късметлия от другите и за това непременно да узнаят повече хора. Мисля, че клъвна. Във всеки случай преди няколко дни каза, че идеята с номерата върху капачките на бутилките не е толкова лоша. По повод на пепси-милиономанията. Виждам го, мисли дали да не сложи номера на книгите, а след това да ги разиграе като лотария или нещо от този род. Сигурно трябва да му дам още ден-два да повърти тази мисъл в главата си, а после да подхвърля идеята с анонимния автор.

— Как възнамеряваш да го направиш? Имаш ли вече план?

— Сигурно ще започна да говоря, че за човек все пак е по-важно да се смята по-умен от другите, а не по-голям късметлия. Късметът е като Фортуна, дори да се падне, не е по твоя заслуга. И къде по-престижно е да спечелиш конкурс благодарение на собствения си интелект. Все пак конкурсът е между читателите, а не между уличната гаменория. По правило читателят се смята за интелектуалец. Права ли съм, Вадик?

— Умница си ти, Ксюша. — Вадим я погледна така, сякаш я виждаше за първи път и внимателно я изучаваше. — Понякога ми се струва просто кощунствено, че такава умна главица си пропилява времето на подиума. Дали да не оставиш тези занимания и да отидеш да учиш? От теб може да излезе прекрасен педагог, психолог или мениджър.

— Вадик, я стига. — Тя поклати глава и се усмихна. — Къде ще ти седна да уча? Че аз няма да издържа приемните изпити, не помня нищо от учебната програма. И после, може това да не се хареса на Есипов. Едно е да съм манекенка — това напълно съответства на статуса му, а съвсем друго — студентка. Генералният директор на голямо издателство да има любовница студентка? Не ме разсмивай. Ще се срамува да се показва с мен в обществото. Тогава със сигурност ще си намери друга.

— Жалко. Е, ще се показваш още три-четири години по ревютата, а после? Ще умреш от скука. Хубаво, ако през това време срещнеш дългоочакваната си мечта, тогава поне ще се занимаваш със семейство и деца. Ами ако не го срещнеш? И не забравяй, децата имат неприятния навик да порастват, да стават големи и да се отделят от родителите. Трябва да имаш някое занимание, своя работа, за да не бъдеш привързана към никого и от никого да не зависиш. Разбери, Ксана, ако целият ти живот е концентриран в мъжа ти, това няма да те доведе до добро. Няма да забележиш как ще станеш прекалено взискателна към него, ще започнеш да се хващаш за дреболии, да зависиш от всяка негова дума, от всеки негов поглед. Това не е работа, повярвай ми, момиче.

Тя наведе глава и започна прекалено внимателно да разглежда шарката на килима в стаята си. Оксана се стесняваше да признае пред Вадим, че много иска да има такъв мъж, около когото може да съсредоточи цялото си съществуване. Тя отдавна вече не живееше с родителите си, манекенките рано стъпват на подиума и стават самостоятелни, а й омръзна тази независимост и самотата не я радва. Не й трябва свобода, вече успя да се наживее до насита. Сега вече иска да седи вкъщи и да чака мъжа си от работа, а децата от училище, да вари борш, да прави торти и сладкиши, без да мисли за талията си, и вечер да гледа сериала за доктор Куин, вместо да обикаля с Есипов светските купони, които вече са й дотегнали.

Но й се струваше, че Вадим няма да я разбере.

Лятото настъпваше бързо и неочаквано рано, в началото на май в Москва всички дървета бяха зелени и затъпяващата жега стига трийсет градуса. Периодът на рехавата зеленина, който други години траеше десетина дни, сега мина буквално за два. Колкото и да е странно, такова време влияе благоприятно на работата. След зимата аклиматизацията на московчани вървеше по-бавно, отколкото лятото набираше сила. Отровени от мръсния въздух, цигарите и натъпканата с химия храна, организмите на столичани се объркаха от рязката смяна на студ и топло и все не можеха да се приспособят, много хора още трудно понасяха жегата, и дори да имаха навик да излизат посред работния ден по лична работа, сега повечето седяха на работните си места и предпочитаха да дочакат вечерната прохлада. Трудно е да се каже доколко продуктивно бе такова чакане, затова пък оперативните служители по-често успяваха да намерят по работните места нужните им хора.

Така благодарение на майската жега сътрудниците от отдела за борба с тежките престъпления чувствително напреднаха в разкриването на няколко убийства и изнасилвания, като заринаха Настя Каменска с планина от информация, която тя трябваше да сортира и анализира. За разлика от мнозина други Настя обичаше жегата, във всеки случай само при температура на въздуха над двайсет и пет градуса ръцете й се стопляха. Наистина тогава пък започваха да й отичат краката, което правеше невъзможно ходенето с високи обувки или сандали и я принуждаваше да носи маратонки дори в горещините. Но тя смяташе, че при всички случаи маратонките са за предпочитане пред ледените пръсти.

Някъде привечер се появи Коротков и надникна в кабинета й да доложи за поредното посещение при Черкасов. Въпреки очакванията, дори след като в дома му бе намерен бележникът на един от загиналите юноши, опитите да го пречупят не дадоха резултат. Черкасов нито веднъж не се смути и не обърка показанията.

— Но с какво се занимава по цял ден в компанията на двамата юнаци? — поинтересува се Настя. — Да не ги сваля?

— Май че не — сви рамене Коротков. — По цял ден играят преферанс. И са съвсем доволни един от друг.

— И кой печели?

— Нашият приятел Черкасов. Със завидно постоянство и огромно преимущество. Дори ми подариха един показен картон, за да ми стане по-ясно. Искаш ли да видиш? Ти си известна картоиграчка.

Настя взе разчертания и запълнен по време на играта „картон“. Веднага се вижда, че хората са имали цял вагон свободно време, помисли с усмивка тя. Не са играли традиционно на „двайсет“, а на цяло „сто“. Но картонът наистина бе впечатляващ. Ако се съди по вистовете, Черкасов пръв е свършил своята „партия“, при това единият партньор е имал в този момент малко повече от четирийсет, а вторият — само двайсет и шест. А към края на играта Михаил Ефимович е успял да ги „вдигне“, единия на сто и шейсет, другия чак на двеста и осемнайсет, пробутвайки им „пасове“ и оставяйки ги без няколко вземания на осмата игра, при което самият той, естествено, играе „амнистер“, като има смешните трийсет.

— Да — поклати тя глава, — майстор е, няма две мнения.

В съзнанието й отново премина смътното усещане, че преди е виждала някъде Черкасов. Настя огледа листчето, което държеше в ръцете си, и изведнъж си спомни. Миша Черкасов. Седяха един до друг на общосъюзната олимпиада по математика. Господи, колко отдавна беше… В десети клас. Почти преди двайсет години. Тогава и двамата станаха лауреати. Настя завоюва второто място, а Черкасов — третото. Бива ли такова нещо, толкова способен математик да обикаля по къщите да мие прозорци и да окачва полилеи. Защо? Какво се е случило с него? Ако беше станал програмист, щеше да печели прилично, програмните продукти сега са скъпи. А като се съди по автобиографията му, той дори не е завършил института.

— Юра — тихо каза тя, — а защо Черкасов е напуснал института? Или са го изгонили?

— Не съм се интересувал. Откога е било…

— Но все пак?

— Добре, утре ще попитам, щом се интересуваш.

Настя помълча, въртейки замислено листа с резултатите от играта.

— Как ти се струва, той прилича ли на психар?

— Никак не ми изглежда такъв — сърдито изръси Коротков. — Изморен съм, искам да ям, искам да спя, цяла камара трупове ме чака, а работата не върви.

— Не се сърди, Юрик. За мен е важно да знам мнението ти.

— Ако искаш да знаеш мнението ми — не, не прилича. Общувам с него всеки ден и нито веднъж не ми е казал нито една дума, която да ме накара да се усъмня в психическото му здраве. Той е логичен, последователен, нищо не забравя и не бърка. Настроението му е умерено, без видими спадове. И чудесно играе на карти. Това достатъчно ли е, или искаш да чуеш още нещо?

— Юра, но ако казва истината и не е луд, тогава какво е станало с момчетата?

— Настася, обожавам, когато задаваш гениалните си въпроси. Бих искал да чуя гениални отговори на тях.

— С отговорите сме зле — скъпернически се усмихна Настя. — Я да си ходим вече.

Жената на Александър Каменски — Даша — знаеше твърдо, че трябва задължително да проконтролира Настя, иначе ще облече нещо неподходящо. На дванадесети май, в неделя, направо от сутринта започна да осъществява контролната функция, като позвъни и зададе сакраменталния въпрос:

— Реши ли вече какво ще облечеш утре вечер за ресторанта?

Настя никак не разбираше вълнението й. Защо трябва да мисли какво ще облече, щом обличането ще е не по-рано от утре вечер?

— Утре ще реша — отвърна лекомислено тя.

— Ще решиш! — прихна Даша. — Ако те остави човек, ще дойдеш по дънки и тениска. Или веднага ще помислиш, или ще дойда да ти избера сама тоалета, така да знаеш.

Настя знаеше — това не са случайни закани. Миналата година Даша се занимаваше със сватбения й тоалет много преди бракосъчетанието и дори това не й попречи да дотърчи в деня на сватбата при Настя, за да проконтролира дали не е объркала каква пола облича и каква блуза.

— Имаш разкошна черна рокля, която ти подари Льоша, дълга, с цепки. Облечи я, чу ли? — решително заповяда Даша.

— Разбрах — въздъхна покорно Настя. — Ще има ли други указания?

— Да не си посмяла да обуеш обувки с нисък ток.

— Дашка, да не искаш да умра? — примоли се Настя. — Няма да издържа.

— Ще издържиш. Затова ти разрешавам от украшенията да сложиш само гривната. Роклята е без ръкави, така че ръцете трябва да се украсят с нещо.

— И друго нищо ли не ми трябва? Нито верижка със скъпоценен камък, нито обеци, нито пръстени?

— Може без тях — великодушно разреши Даша. — Роклята ти сама по себе си е толкова скъпа, че ще е плебейство да увесваш по нея скъпоценности.

— Поне за това благодаря — усмихна се Настя.

Въпреки вялата съпротива срещу Дашиния натиск, тя признаваше, че младата жена с дизайнерска диплома има безупречен вкус и чувство за стил. Когато Саша се запозна с нея, Даря работеше като продавачка в секцията за дамски рокли в суперскъп фирмен магазин и още тогава Настя имаше възможност да оцени майсторството й в подбора на дрехи и аксесоари и за създаването на нужния образ.

Самата Даша, леко понапълняла след раждането на сина, пристигна в ресторанта с костюм слонова кост, съставен от панталон и дълга свободна туника. Тя отново сияеше с невероятните си огромни сини очи и беше трудно за вярване, че само преди три седмици лежеше бледа и разплакана на система в болницата и нямаше сили дори да стане.

Масата бе предварително запазена за тях. Като знаеше характера на доведената си сестра, Александър се погрижи да са по-надалеч от музикантите и за предпочитане в ъгъла.

— Надявам се, че тук мафиотите не си разчистват сметките? — попита за всеки случай Настя.

— Какво говориш — увери я брат й, — това е тихо почтено място, тук не стават простотии.

— Внимавай в картинката — усмихна се Настя, — на твоя отговорност.

Сигурно сервитьорите имат особен усет, благодарение на който от всякакво количество посетители, дошли заедно, умеят да отделят главния, този, който поръчва музиката. Във всеки случай обслужващото ги младо момче с външност на Сталоун гледаше само Саша. Отначало Настя се чувстваше доста неуютно, но след около половин час свикна и се отпусна. Само й се спеше…

Саша и Даря отидоха да танцуват, Настя машинално ги проследи с поглед и видя на една маса в центъра на залата Кирил Есипов. Есипов седеше в компанията на висока красива девойка и двама мъже, облечени скъпо и маниерно.

— Льошик, помниш ли, показвах ти две книжки, едната от които по всяка вероятност от незаконен тираж?

— Помня. Защо питаш?

— Тук е генералният директор на издателството, което е пуснало книгата. Искаш ли да го видиш?

— Не искам. Голяма работа, Сикстинската мадона.

— Льоша, не ставай досаден. Покани неговата дама на танц.

— Че защо?! Не ми трябва неговата дама. Аз си имам дама.

— Моля ти се де…

— Ася, можеш ли поне сега да забравиш за работата? Или непременно трябва да развалиш празника?

— Добре, извинявай.

Тя се усмихна примирително и пак подхвана патицата с портокали. Когато Саша и Даря се върнаха, веднага забелязаха, че на масата цари мълчание.

— Ей, какво се е случило? — попита загрижено братът. — Скарахте ли се?

— Ами, ние никога не се караме — отвърна Настя. — Просто видях един човек, който ми трябва, и помолих Льоша да покани дамата му на танц.

— И това е било достатъчно да се скарате — констатира Саша. — Покажи ми дамата, може пък аз да се изкуша.

— Втората маса вдясно от централната колона.

Александър се обърна и смаяно измърмори:

— Познавам двама от тримата мъже. Занимават се с банково дело. Кой те интересува?

— Третият. Той е издател.

— А дамата за какво ти е?

— Искам да ме забележи издателят. Той не ме вижда, а ако Льошка я покани на танц, Есипов непременно ще погледне после кой е този кавалер, къде е седнал, с кого е дошъл. Вече сме се срещали с господина и за всеки случай бих искала да потвърдя легендата си.

— А каква е легендата?

— Работя като юрист на фирма.

— Името на фирмата?

— А, тя е безименна. Не беше необходимо да измислям име.

— Добре — Александър се надигна от масата, — дамата не е по вкуса ми, обаче какво ли не прави човек заради любимата си сестра.

Оксана с удоволствие отиде да танцува с непознатия мъж. Тя обичаше да танцува, но рядко имаше възможност по време на светските мероприятия. Кирил бе почти с една глава по-нисък от нея и двамата малко се притесняваха от това, а пък Оксана не искаше твърде често да приема поканите на други кавалери, помнейки нареждането на Вадим: да се държи безупречно, да не събужда ревността на Есипов, за да не провокира кавга, не дай си Боже. Този път, зает с делови разговор с двамата банкери, Кирил не изрази неудоволствие и тя реши, че може да си позволи няколко минути развлечение. Освен това от този непознат мъж, слаб, висок и твърде некрасив, явно лъхаше на богатство.

Новият кавалер отведе Оксана по-надалеч, почти на самия дансинг, и вежливо я прегърна, спазвайки прилична дистанция.

— Сигурно умирате от скука в тази финансова компания — каза той с мила усмивка.

— Откъде знаете, че е финансова? — смая се Оксана. — Познавате ли ги?

— Двамата — лично, за третия съм чувал. Може ли да ви, попитам с кого от тях сте тук, или е нескромно?

— С Кирил Есипов. Познавате ли го?

— Точно него не. А с другите двама се познавам. Ужасни досадници. За тях целият свят се е свил до размерите на банкнота. А вие с какво се занимавате?

— Манекенка съм. А вие?

— И аз съм досадник — засмя се партньорът по танц. — Ако ви стане много скучно, заповядайте на нашата маса, с нас ще ви е по-весело.

— А кои са на вашата маса?

— Освен мен — жена ми и сестра ми с мъжа си. Дамите ни са страшно очарователни, а мъжът на сестра ми е професор по математика. Така че на техния фон моята банкерска досада съвсем не се забелязва.

— Благодаря — усмихна се Оксана. — Ще имам предвид.

„Досадникът“ й хареса, не се опитваше да я притисне до себе си и да я поопипа, което често се случва по време на танц, и дори не правеше попълзновения да се запознае. Във всеки случай не попита за името й, а и своето не каза. Изобщо това бе необикновено…

— Защо ме поканихте? — попита внезапно тя.

— А трябва ли сериозна причина? — отговори той на въпроса с въпрос.

— Знаете ли, чуждите дами се канят в два случая: или когато искат да се запознаят с тях, или когато си нямат свои дами. Не се опитвате да се запознаете с мен, затова пък в компанията ви има цели две дами, при това очарователни, както казахте.

— Трудно е да се възрази на това. Ще се наложи да ви открия страшната истина — заяви „досадникът“. — Бях сигурен, че сте с някой от двамата, които познавам, и у мен се появи чисто хлапашко желание да ги накарам мъничко да се развълнуват.

— Да се развълнуват ли? За какво?

— Първо, от ревност.

— А второ?

— А второ, познавам добре жените им. Но когато разбрах, че съм сгрешил, помислих, че сигурно умирате с тях от скука. Прав ли съм?

— Не, не сте прав — просто отвърна Оксана. — Вече две години сме с Кирил и където и да ходим, около мен непрекъснато се водят делови и финансови разговори. Аз съм свикнала, не ме дразнят. Ако пък разговорът е за издателството, дори ми е интересно, защото съм напълно в течение на проблемите. Така че няма нужда да ме спасявате.

— Направо съм шашнат! — възкликна възхитено богатият „досадник“. — Такава красавица — и знае проблемите на цяло издателство. Ако бях на мястото на вашия Есипов, щях веднага да се оженя за вас. Да намериш слети в едно красивата възлюбена и заинтересуваната съратница — това е рядък късмет. Или казах някоя глупост? Вашият приятел не е ли свободен?

Без да знае защо, Оксана сама почувства симпатия към този некрасив, но ужасно обаятелен банкер.

— Свободен е и дори ми направи предложение. Така че не сте далеч от истината.

— И кога е сватбата?

— Сигурен ли сте, че съм казала „да“? — попита насмешливо тя. — И вие ли смятате, че мъжът има думата: както той реши, така ще бъде?

— А вие сте феминистка и смятате, че жената взема решението? Впрочем имате право. Една от многото женски хитрости — да вземе решение и незабелязано да накара мъжа да направи така, както е нужно, за да е напълно уверен, сякаш той го е измислил.

Оксана се отдръпна рязко, сърцето й екна, замря и после заби бързо. Откъде знае? Но не, бързо се съвзе тя, говоря глупости, той просто изрече банална фраза, стара, известна истина. Чисто съвпадение. Нищо особено. Само спокойно, без паника.

За щастие музиката свърши и придружавана от партньора си по танц, Оксана се отправи към масата си. Когато стигнаха, разговорът на масата прекъсна, двамата банкери станаха, за да стиснат ръката на „досадника“.

— Толкова бързо отведе нашата Ксюша, че не успяхме да се опомним — каза единият от тях. — Мислехме, че сме се припознали и не си ти.

— А пък аз помислих, че Ксюша наистина е ваша — леко парира „досадникът“, — и исках малко да ви я отнема. Но тя популярно ми разясни колко дълбоко съм се заблудил.

— Ти с кого си?

— С жената и роднини. Имаме семейно тържество.

— Саша, виждал ли си скоро Гурвич? — намеси се вторият приятел на Кирил. — Нещо не се мярка никъде.

— Мисля, че е в Израел, говореше нещо да ходи на гости при приятели за месец, месец и половина.

— Значи си подготвя хралупата, кани се да изчезва — констатира тъжно банкерът. — Жалко. Надявах се, че ще размисли.

„Досадникът“ се сбогува и тръгна към компанията си. Тримата мъже гледаха внимателно след него. Неочаквано Кирил присви късогледо очи, сякаш се стараеше да разпознае някого.

— Голям номер! На една маса с него… Ксана, помниш ли, разказвах ти за рождения ден на Соловьов? Там беше негова стара позната. Та тя седи сега с него. Кой е този Саша? — обърна се той към събеседниците си.

— Каменски. Не го ли познаваш?

— Чувал съм — кимна Кирил. — Интересно, каква ли му се пада оная жена?

— Или съпруга, или сестра — отговори Оксана.

— Той ли ти каза?

— Ами да.

— Тогава му е сестра — уверено заключи Есипов. — Жена му нямаше да кара жигула. А вторият мъж кой е?

— Каза, че бил мъжът на сестра му.

— А не знаеш ли какъв е той?

— Май че професор по математика.

— Не, този не става — замислено произнесе Есипов. — А пък сестричката на Каменски — това е любопитно. И познава Соловьов.

— За какво ти е? — ревниво попита Оксана.

Неизвестно защо пак й стана страшно. „Досадникът“, който се казвал Саша, както се изясни, каза думи, които я изплашиха. И никак не й се искаше Кирил да се запознае с него по-отблизо. Ами ако изведнъж този Каменски и на него каже същото и Кирил се досети за нещо? Тя вече отдавна се движеше в издателските среди и разбираше, че банкерът — това е спонсориране на нов проект. Нима Кирил иска да привлече Каменски за осъществяването на идеята за конкурса? Днешното събиране с двамата банкови деятели преследваше точно тази цел, но не даде резултат. Приятелите изразиха съмнение, че разиграването на книги по номера, като в лотария, може да увеличи силно изкупуването на тиражите и да донесе голяма печалба. А в съвременна Русия някак си не е прието да се трепеш за малка печалба. Дори ако обявяването на конкурса доведе до продажбата на повече книги, може да стане така, че размерът на наградите, които ще се наложи да се изплатят, да се окаже повече от печалбата от допълнително продадените книги.

— Тя ми трябва, за да се добера до Каменски. Щом познава Соловьов, може да я заинтересуваме. А тя ще помогне да убедим брата — обясни Есипов.

Оксана трескаво разсъждаваше как е правилно да се държи. От една страна, идеята за конкурса трябва да се прокарва в живота, това е задачата на Вадим, и тя трябва да бъде изпълнена. Но от друга страна, засега в главата на Есипов се върти съвсем друг конкурс, а не замисленият от Вадим. Тя още не бе успяла да внуши на Кирил мисълта за анонимните автори, а той вече търси спонсори… Рано е. Засега е рано. Тя много се вълнуваше преди днешната среща на Кирил с банкерите, но още след петнайсет минути се успокои. Разбра, че няма да дадат пари, излиза, че тя има още известно време да доведе работата до нужната позиция. За двете години, откакто е с Кирил, Есипов имаше работа само с тези две банки, за всяка нова идея вземаше кредити само от тях. Ако те откажат, ще се наложи да търси нови канали в банковите сфери, ще мине сума време, което е напълно достатъчно за Оксана, за да реализира собствената задача. А сега се оказа подръка този банкер Каменски и, изглежда, Кирил е решил да стигне до него чрез сестра му. Трябва да попречи, каквото ще да става.

Но от друга страна, ако двамата банкери не дават пари, кой ще ги даде, когато бъде доведена до логичен край задачата на Оксана? Може ли да е сигурна, че ще се намери нов източник на пари? Ако не се намери, Кирил ще се откаже от идеята, а тя ще провали задачата на Вадим.

Какво да предприеме?

— Дамата се казва Ксюша — съобщи Александър Каменски. — Вероятно Ксения или Оксана. Работи като манекенка. Твърди, че Есипов иска да се жени за нея. Най-забавното е, че изглежда не скучае, докато слуша деловите разговори на масата. Умна особа.

— Виждаш ли, Льошик — забеляза насмешливо Настя, — заради твоя инат се лиши от общуването с умна събеседничка. Пукай се сега от яд.

— А Саня се лиши от изумителните скариди — парира Алексей. — Докато под звуците на бавната музика изясняваше интелектуалното равнище на дългобедрата манекенка, ние ги изядохме. Сега му остава само изстиналата патица по пекински.

— Но идеята успя — отбеляза удовлетворена тя. — Господин Есипов се пули насреща ми. О, и Ксюша се обърна. Ефектът е постигнат. Сега ще чакаме как ще завърши.

— А как трябва да завърши? — попита Даша.

— Не знам. — Настя повдигна рамене и отпи от виното си. — Главното е да се намесим, а после ще видим.

Алексей хвърли неодобрителен поглед на жена си, но нищо не каза.

След двадесетина минути към масата им дотича сервитьорът с бутилка хубава водка.

— От господин Есипов — съобщи, като оставяше бутилката на масата и до нея визитната картичка на генералния директор на издателство „Шерхан“.

— Видя ли — обади се Настя, когато келнерът се отдалечи, — искат да дружат с нас. Да не се надяваш, каква поразителна промяна. Когато се срещнахме за първи път, той ме гледаше така, както войник гледа въшка. С такова презрение и ненавист. За него аз бях човек от друг социален слой. А сега значи ме прие. Изгодно е да си лице, приближено до банките.

Тя се обърна към онази част от залата, където седеше Есипов. Кирил я гледаше и се усмихваше. Настя изобрази царско кимане, което трябваше да означава снизходителна благодарност. Есипов вдигна чашата в приветствен жест. Настя отговори по същия начин.

След известно време Есипов дойде при тях.

— Радвам се да ви видя — усмихна се лъчезарно той. — Помните ли ме?

— Помня ви — отвърна Настя.

— Ще позволите ли да ви поканя на един танц?

— Не танцувам, моля да ме извините.

Кирил се смути, виждаше се, че е бил абсолютно сигурен, че няма да му откажат.

— Но може би за мен ще направите изключение?

Е, как да му обясни, че с изящните обувки с висок ток я болят краката? Може да върви бавно, но да танцува? Той, изглежда, иска да поговори за нещо с нея. И не пред всички.

— Но само по изключение — милостиво прие тя.

Болката бе непоносима. Настя се сдържаше с усилие да не се мръщи на всяка крачка. Добре поне, че музиката бе бавна.

— Струва ми се, че се казвате Анастасия? — започна Кирил, като прегърна партньорката си и плавно я поведе.

— Точно така.

— Защо не съм ви виждал преди у Володя? Криел е от всички такова съкровище?

— Вие ме ласкаете грубо — отвърна сухо Настя. — Но ще ви отговоря на въпроса. Него ден отидох при Володя за първи път от много години.

— Скарани ли бяхте? Извинете, ако се държа нетактично.

— Не, не бяхме скарани. Просто не сме си нужни и толкоз. Когато научих случайно, че с него е станало нещастие, реших да навестя стария си познат.

— Да, нещастието е ужасно — въздъхна съкрушено Есипов. — Първо смъртта на жена му, после болестта. Но Володя се държи удивително твърдо. Поразително мъжествен характер. Ние, имам предвид нашето издателство, се стараем да направим за него всичко, което можем. И знаете ли, замислил съм един проект, който при успешно изпълнение ще позволи да го изпратим на лечение зад граница за сметка на издателството. Това струва огромни средства, но проектът би позволил да ги спечелим.

— Това е похвално. Докъде стигна работата?

— До спонсорите. Нямаме силица да се справим сами, а не можем да намерим спонсори. Тъкмо днес водих преговори с представители на две банки и за съжаление те ми отказаха.

— Защо? Смятат ви за ненадежден партньор?

— Надявам се, че не. Нашето издателство има добра репутация, всички го твърдят. Банките не вярват в моята идея. Тя наистина е съвършено нова и много необикновена. А съм сигурен, че от това можем да спечелим достатъчно, за да заплатим лечението на Володя в добра клиника.

— Смятате, че лечението ще му помогне?

— Знам със сигурност. Вижте какво, ще си позволя да ви открия една тайна, ако досега не сте знаели. Володя казвал ли ви е какво се е случило с него?

— Не. Той избягва тази тема.

— Виждате ли. А аз знам, че всичко това е на нервна почва. Психогенен паралич. Много тежко преживя смъртта на жена си, а когато се разбра, че единственият му син не иска нито да учи, нито да работи, употребява наркотици и води компании с криминален елемент, Володя вече не можеше да го понесе. Нарочно съм се консултирал със специалисти, такива случаи се лекуват много успешно в чужбина.

— Значи здравето на Соловьов в дадения момент е в ръцете на банката, която ще се съгласи да ви окаже спонсорска помощ за идеята ви? Правилно ли ви разбрах?

— Правилно. Не ми стига умът къде да търся тази банка.

— И аз — усмихна се Настя.

От самото начало на разговора тя разбра накъде бие Есипов и твърдо реши да не се поддава на провокации.

— На ваше място аз не бих бързала — каза тя. — Сигурно знаете, че в дома на Соловьов е станало убийство. Мен например следователят ме разпитва четири-пет пъти. И аз разбрах, че Соловьов е силно заподозрян в убийството на собствения си помощник и собствената си любовница. Така че може би не го очаква лечение в чужбина, а обвинителна присъда.

— Не бива да говорите така. И дори не бива да мислите така — неочаквано разгорещено заяви Кирил. — Володя не е виновен.

— Откъде знаете?

— Чувствам. Не го познавам от една година, работим заедно от първия ден, когато бе основано издателството. Той не може да го е извършил.

— Но милицията е на друго мнение.

— Ще го променят. Просто още не са се ориентирали.

Настя не отговори нищо и до края на танца повече не размениха нито дума.

Безсънието стана нещо обикновено за него. Лежеше с отворени очи в спалнята си и се вслушваше в шумовете. Андрей вече го няма, никой не ходи на втория етаж. Ако се чува нещо, то е само откъм хола, където денонощно дежури милиционер.

След като Анастасия намери из книжата му някакво писмо, повече не дойде и дори не се обади. Соловьов изведнъж почувства, че никога по-рано не е бил толкова самотен. Колко бързо се промени всичко, буквално за миг! Съвсем доскоро до него постоянно живееше младият му енергичен помощник, а Соловьов имаше млада прелестна любовница и едновременно жена, за която мечтаеше и без която скучаеше. А сега? Помощникът е убит. Любовницата, която се оказа професионална джебчийка, също е убита. А жената, за която мечтаеше, изчезна от живота му. Той Дори не може да й звънне. Чува само дълги сигнали. Сутрин, денем, вечер. От отчаяние няколко пъти избира номера й нощем. Но пак никой не му отговори. Къде изчезна? Да е заминала с мъжа си в отпуска? Или въобще да се е преместила да живее на друго място? Тя няма да му звънне никога повече и няма да дойде. Защо й е? Инвалид…

Доскоро той знаеше, че ръководителите на „Шерхан“ са хора, с които може да си има работа, те са стабилни и добросъвестни хора, които се отнасят прекрасно към него, винаги ще се притекат на помощ. А сега знае, че го правят на идиот, използвайки факта, че заради болестта си не може да пътува из града и общува с малко хора. Дребнави хора. Защо е всичко това? Нима не можеше да му платят и да си нямат главоболия? Та те трябва да разбират, че за него хонорарите от преводите са единственият му източник на съществуване, парите му трябват, защото за болния, за инвалида животът автоматично става многократно по-скъп. Лекарства, специално оборудване, услуги, помощник. Да не платиш на инвалид е гадост. Отвратително нещо. Недостойно.

Той никога не е бил мнителен. Анастасия е права, че не е способен да действа. Винаги му е било по-лесно да плува по течението, да се приспособява към стеклите се обстоятелства и да не се опитва да ги промени. Не замина в чужбина с жената, която обичаше, защото не искаше да остави сина си сам. А каква полза? Пак израсна едно недоносче. Ако не днес, утре ще влезе в затвора. Имаше единствен шанс да промени живота си, а така бездарно го изпусна. И сега какво? Пълна самота. Дори няма работа.

В този момент Соловьов изключително ясно разбра, че повече няма да работи за издателство „Шерхан“. А в следващата секунда го обзе яростната жажда за мъст. Да им откъсне главата. Да ги унищожи, за да не остане на земята и помен от това издателство.