Отровителят от Птах

Девета главаКаат: труп

Хармонията в Дома на златната лоза беше срината из основи. Градините на прекрасното имение гъмжаха от стражите на Асурал и цяла орда работници от храма на Маат. Всички те бяха претърсвали, тършували и ровили навсякъде и сега, в късния следобед, докато слънцето отиваше към залез, се бяха подслонили в сенките на огромните зелени дъбове, чинари, ябълки, сливи и нарове в овощната градина на мъртвия търговец. Съсипана от печал, с лице изпито от сълзи, Мериет, придружена от кушитския капитан Хутеп, осведомяваше изумения Мабен за това, което се бе случило. Тримата бяха приседнали в прохладната веранда с колони в предната част на имението. Станаха, когато Амеротке, който беше спрял, за да обмени няколко кратки думи с хората си, дойде до главния вход.

— Значи, открихте труп? — попита съдията.

Хутеп посочи Асурал, застанал до Амеротке:

— Той знае, той ще ви покаже.

— Претърсих земята педя по педя… — Асурал се закашля и от устата му излязоха слюнки, а Пренхое вдигна ръка в знак на протест. — Ние претърсихме земята педя по педя — поправи се Асурал. — Не остана непреобърнато място в поляните, но, господарю, елате и се убедете сам.

Мериет и другите понечиха да се присъединят към тях, но Амеротке възрази:

— Бих предпочел да останете тук. Искам най-напред да проверя заедно с хората ми какво е било открито; после ще разговаряме. Изследвахте ли останките?

Мабен промърмори нещо в смисъл, че го е направил още с идването си; Хутеп изглеждаше твърде притеснен; Мериет просто избухна в плач. Амеротке ги остави и придружен от Асурал, Пренхое и Шуфой, прекоси двора и отиде в северния му край. Тук великолепието и тучността отстъпваха на подивели шубраци и храсти, наоколо бе избуяла неподдържана трева, а дърветата бяха занемарени и неподкастрени. Един голям слънчев павилион бе оставен на капризите на вятъра и на произвола на слънцето и дъжда, мазилката му се лющеше, а дървените му части тъмнееха и се рушаха под въздействието на времето. В ъгъла на оградата се издигаше огромен куп компост, събиран из градината: гниещи листа; малко чернозем; растения, надробени на ситно и превърнати в зелена паста от дъжда; всякакви растения и плевели, събрани от езерата и басейните, и всичко това смесено с кална почва и вмирисан оборски тор от кошарите и конюшните. Купчината беше наистина грамадна и същевременно влажна поради сянката, която й пазеха огромните дървета; вонята на гнилост удряше в носа. Беше преровена и пресята най-щателно и в самия й център зееше прясна и дълбока дупка. Амеротке извади топчицата благовонна лой, която си бе купил по-рано през деня, и я поднесе под носа си. След като защити по този начин обонянието си от надигащата се смрад, той продължи обиколката си покрай гниещата купчина.

— Добро място да скриеш труп — заяви Асурал, — лесно за копаене. Гниенето ще да е било бързо и по този начин вонята се прикрива много изкусно. Хитро измислено!

— И, разбира се — вметна Амеротке, — никой не би си и помислил да търси Патуна тук, тъй като се е предполагало, че е заминала.

— Може и да го е сторила — намеси се и Шуфой.

Амеротке погледна надолу към дребното човече.

— Какво имаш предвид? — попита го той. — Обясни.

Шуфой се захили:

— Може да е избягала, после да се е върнала и едва тогава да е била убита. Ние просто не знаем мястото и времето на убийството й.

Амеротке го потупа по рамото:

— Много проницателно, дребосъче, много наблюдателно, наистина! Предполагам обаче, че би трябвало да е видяна някъде от някого. Макар от всичко, което разбрах, от сутринта, в която Мериет е открила, че Патуна е изчезнала, никой не я е зървал. Докато изрично не установим друго, май ще е по-сигурно да приемем, че вечерта, преди да изчезне, Патуна е била жива и здрава. По някое време или през същата тази нощ, или рано на другата сутрин тя е срещнала убиеца си и е била убита, а тялото й е било заровено дълбоко в тази мръсотия.

Асурал посочи към занемарения слънчев павилион:

— Тленните останки са там.

Изкачиха стъпалата на помещението и влязоха в плесенясалата жега на помещението. На земята бяха постлани ленени чаршафи, а скелетът беше почти изцяло покрит от прозрачни газени воали. Амеротке коленичи и внимателно разгърна диплите им. Атмосферните влияния, слънцето и дъждовете, компостът и годините бяха ускорили гниенето — не бяха останали почти никакви следи от плът, а костите бяха започнали да пожълтяват. Виждаха се няколко пръстена и гривни, а също и огърлица, макар и покрити с кал и загубили цвета си. Вниманието на Амеротке веднага бе привлечено от един тежък на вид дървен чук с медни пластини от двете страни.

— Намерен до останките — прошепна Асурал. — Обърнете черепа.

Амеротке хвана черепа и го обърна. Костта в основата беше така строшена, че части от нея се бяха надробили и разсипали настрани. Той внимателно върна черепа обратно на мястото му, вдигна чука и го претегли на ръка.

— А бижутата — обади се пак Асурал — Мериет позна, че са на сестра й.

Амеротке се загледа в тези покъртителни останки. Да, не се бе състоял никакъв ритуал на Озирис за бедната ка на тази жена. Никакви церемонии за пречистване. Никакви процесии, погребални предмети и траурен банкет. Той затвори очи и бързо зашепна молитвата за милост към Озирис:

После отвори очите си, остави чука на земята и се изправи.

— Патуна никога не е бягала — заяви той. — Срещнала е убиеца си тук, в това самотно, отделено кътче на градината, далеч от всеки любопитен поглед. Не знам какво се е случило след това: скандал, борба? Но така или иначе, тя е било жестоко убита. Бърз, варварски удар в гръб отзад по главата с този чук. Сигурно е умряла мигновено, а тялото й е било скрито под купчината тор.

Той отиде до входа на павилиона и се загледа към прохладните сенки на дърветата.

— Въпросите, Шуфой: Защо е умряла Патуна? Кой я е убил? Кога?

— Сватбената й яка и брачните й гривни са намерени полуизгорели, да не говорим за стиховете — припомни Шуфой. — Дали всичко това е дело на убиеца?

— Въпроси, въпроси! — рязко го прекъсна Амеротке. — Нека да потърсим някои отговори.

Той се обърна към павилиона и отиде до мястото, на което бе седнал Пренхое, на една пейка точно зад вратата. Писарят никога не беше харесвал така наречения оглед на мъртъвци.

— Племеннико — Амеротке се насили да скрие собственото си напрежение и изтощение, — върви с Асурал и кажи на господарката Мериет, на Хутеп и на жреца Мабен, че искам да ги видя тук, в сянката на ей онези дървета. И помоли да се разпоредят да ни донесат кана плодов сок.

След малко Амеротке вече се бе настанил удобно на донесените възглавници и жадно отпиваше от напълнена от един слуга чаша плодов сок. Изчака, докато човечецът се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, и втренчено загледа Мериет, Мабен и Хутеп. Мериет веднага сподели, че й е било много трудно дори само да погледне останките на мъртвата си сестра. Амеротке я остави да поплаче, преди да се обърне към Мабен:

— Сигурен ли сте, че това е господарката Патуна?

— Да.

— Вие, Мериет, сутринта, когато са намерили изгорената сватбена яка и брачните гривни, сте помислили, че сестра ви е все още жива? Защо?

— Защото я видях предишната вечер.

— И какво беше настроението й? — попита Амеротке.

— Беше тиха и доста затворена — отвърна вместо нея Мабен. — Не вечеря с нас, това го помня много добре. Още на здрачаване ни каза, че не се чувства добре и затова ще се оттегли по-рано. Това беше последният път, когато и Мериет, и аз я видяхме жива.

— Това, което ме озадачава — каза Амеротке, — е, че ако господарката Патуна е била убита тук, в това уединено място на градината, хм, защо изгорената яка и гривните са били оставени там с онзи откъс от поемата?

— И аз се чудя на това — отвърна бавно Мериет. — Може би е възнамерявала да избяга, господарю Амеротке. Да се разведе с Ипуе. Да замине надалече. Може би е срещнала тук някой, който би могъл да й помогне?

— И кой мислите, че е? — попита Амеротке.

Мериет затвори очи, после ги отвори и ги вторачи в съдията.

— Не мога да кажа — прошепна тя.

— Не го вярвате, нали? — попита Амеротке.

Мериет поклати глава.

— Вие сте убедена, че господарят Ипуе, който всъщност не е пътувал за Мемфис, а просто е ходил да се забавлява из Тива, се е промъкнал обратно в градината, срещнал е сестра ви и я е убил — Амеротке облиза устни. — Има нещо, което не сме обсъдили напълно: поемата, нали?

Мериет кимна бързо между хлипанията си.

— Написана е от ръката на сестра ви, но това може да е станало по всяко време. Убиецът я е оставил до полуобгорелите яка и гривна, за да затвърди впечатлението, че Патуна е била нещастна и е решила да изостави и брака, и дома си — Амеротке си спомни какво му бе казала Норфрет. — Макар че, като си помислиш — продължи той, — това е било трудно решение за една богата дама от Тива, нали?

Въпросът му бе посрещнат с мълчание.

— Хайде сега ми кажете — настоя той, — вие, Мабен, и вие, Мериет, не сте ли срещали сестра си отново след вечерта, предшествала изчезването й?

Двамата хорово издекламираха потвърждението си.

— Вие, Мериет, винаги сте твърдели, че тя е била убита, и ето, че се оказахте права. Вярвахте също така, че убиецът е бил нейният вече мъртъв съпруг — Амеротке се взираше в земята пред себе си, убеждавайки се сам, че във всичко това има известна логика. — Питах ви и преди — той вдигна глава. — Патуна беше ли нещастна?

— Разбира се, че беше! — отвърна Мериет. — Женкарството на Ипуе, блудниците, куртизанките — вие посетихте неговото свърталище за удоволствия, господарю Амеротке! Сестра ми трябваше да живее с всичко това. Когато той заминаваше за своите така наречени делови пътувания, всички знаехме, че не казва истината.

— Ако сте подозирали, че е била убита — заговори Шуфой, — защо не сте претърсили сами градината?

— Направих го — отговори Мериет, — но никога не бих помислила, че някой може да зарови трупа на моята сестра в купчина тор и боклуци. Даже се чудя дали Патуна не е отишла в града да търси Ипуе, за да го увещава и моли, и дали именно тогава не е била убита.

— Но Ипуе, който не може да вземе участие в това обсъждане, е мислил различно — възрази Амеротке. — Той е вярвал, че съпругата му е била убита от Рекхет. Защо ще мисли така? Защо би могла някаква господарка в имение извън Тива да привлече вниманието на такъв изкусен и подмолен убиец?

— Но ние ви казахме — отговори Мериет. — Ипуе беше голям женкар. Сигурна съм, че не е хойкал само с блудници и куртизанки от града, с ония, натруфените в коприна, мазни, подмилкващи се и гадни проститутки, а и с други жени. И сигурно е имало някоя, която наистина е вярвала, че Ипуе ще се ожени за нея, ако Патуна умре.

— Значи — Амеротке постави чашата си на масичката от акациево дърво пред себе си и разпери ръце, — Патуна изчезва. Ипуе вярва, че тя може да е премахната от съперница. Наполовина изгорената яка и гривните, както и стиховете, са просто средство за заблуждение и отклоняване на вниманието в друга посока. Той изобщо повдигал ли е обвинение срещу някого?

И Мериет, и Мабен едновременно поклатиха глави.

— Сигурни ли сте? — настоя Амеротке.

— Аз съм убедена — отвърна бавно Мериет, — че е бил притеснен от изчезването на Патуна или пък се е преструвал, че е разтревожен, затова голямата драма с Рекхет беше изкарана на сцената и бе обявена наградата. Всичко беше само за да прикрие собствените си мръсни похождения и отвратителното си злодеяние.

— Защо казахте притеснен? — попита Шуфой.

— Притеснен, защото жена му знаеше за женкарството му. Някой друг, като мен например, би могъл да се запита какво наистина се е случило с Патуна и дали Ипуе има пръст в нейното изчезване.

— Когато Ипуе ходеше в своето местенце на удоволствието в Тива — попита Амеротке, — някой придружаваше ли го?

— Не — отговори Мабен, — винаги ходеше там самичък.

Амеротке посочи Хутеп:

— Значи ти си бил нает, след като Патуна е изчезнала?

— Не, господарю съдия, преди това. Останалите телохранители бяха наети след случая, защото господарят Ипуе сметна, че е застрашен.

— А Ипуе страхуваше ли се, че Рекхет може да му посегне, както според неговите твърдения престъпникът е постъпил с Патуна?

— Точно така, господарю съдия — лицето на кушита оставаше безизразно.

— И той е издал специални разпореждания, нали? — Амеротке посочи към Мериет. — Например, че ще яде и пие само това, което вие приготвяте.

— Да, това е истината, макар че позволяваше на Мабен и на Хутеп да имат досег с храната и напитките му. Той вярваше и на трима ни.

— А в деня, в който Ипуе умря, какво се случи?

— Ами, аз бях в храма — отговори Мабен. — Мериет ми беше на гости. Тръгнахме си оттам малко преди пладне.

— А Ипуе? — попита Амеротке.

— С господарката Хаят — отговори Мабен — останаха в покоите си. Предната нощ Ипуе беше изявил желание да си вземе ден за разпускане — така се изрази…

— А, между другото — прекъсна го Амеротке, — дори и след като се ожени за Хаят ли продължаваше да наминава към гнезденцето на удоволствието?

— Да, да, струва ми се, че продължаваше — отговори Мабен.

— Той яде ли нещо, пи ли нещо през този ден, госпожо Мериет?

— Не — бързо отговори вместо нея Мабен. — Всъщност, макар Ипуе да настояваше винаги само Мериет да му приготвя храната и напитките, точно в този ден каза, че ще се погрижи сам за тях.

— Значи вие си тръгнахте от Храма на Птах — каза Амеротке — и се прибрахте чак привечер, след като трагедията вече е била разкрита?

— Да, точно така.

— А ти, Хутеп, какво ще ми кажеш за случилото се? Ти си капитанът на цялата охрана.

— Този ден той стана късно — бавно отговори Хутеп. — Аз го чаках в галерията с колоните. Чух, че извика името ми и веднага отидох в къщата. Двамата с господарката Хаят бяха разхвърляли на пода хавлии и кърпи. Носеха леки роби и тръстикови сандали.

— А после? — попита Амеротке. — Ядоха ли, пиха ли нещо?

— Не. Господарят ми и съпругата му, господарката Хаят, прекараха сутринта в покоите си, казаха, че било по-прохладно. Господарката Хаят занесе там хляб, плодове и малко вино, но това беше рано преди обед. По-късно попитах господаря Ипуе дали иска нещо за ядене и пиене. Той отказа. Господарката Хаят взе кана с пиво и две чаши, за да ги занесе във вътрешното дворче при басейна.

— И после?

Хутеп се смръщи:

— Господарю съдия, те излязоха от къщата. Аз ги последвах. Веднага щом господарят Ипуе и господарката Хаят влязоха в дворчето, хората ми заеха позиции сред дърветата. Това не беше някакво обременително, тежко дежурство — Хутеп пусна една тънка усмивка.

— А изобщо забелязахте ли нещо нередно? — попита Амеротке.

— Не, господарю. Един от стражите, Санеб, който дежуреше най-близо до вратата, чул някакъв плисък на вода малко по-късно, това е всичко.

— Доведете Санеб.

— Вече го видяхте — заяви Хутеп.

— Бих искал да говоря отново с него — Амеротке отпи глътка от сока си и топна в него малко пресен хляб.

Денят преваляше. Беше се наслушал и нагледал за днес, вече му беше достатъчно. Сега се нуждаеше от време, за да обмисли всичко, а и да си почине.

Хутеп се върна със Санеб. Амеротке напълни още една чаша с плодов сок и я предложи на кушита, който склони глава в знак на благодарност, взе я и жадно я изпи.

— Санеб, в деня, в който господарят ти умря, ти си бил дежурен на пост сред дърветата близо до вратата на дворчето.

Младият кушит кимна енергично.

— Бил си на разстояние от колегите си, така ли е?

— Да — кушитът преглътна с мъка. — Беше много горещо, господарю съдия. Знаехме, че господарят ни се забавлява; същото правехме и ние. Седях в сянката на дърветата, дремех, но нито видях, нито пък чух нещо нередно, с изключение на някакъв плясък.

— Кажи ми — Амеротке подпря лице на ръката си, — след като Рекхет е бил хванат и осъден, защо му е била на господаря Ипуе кушитска охрана?

Мабен хвърли бърз поглед към Хутеп, който му даде знак да отговори на този въпрос.

— Господарят Ипуе имаше бизнес конкуренти — каза бавно Мабен.

— О, я кажи цялата истина! — сопна му се Мериет.

— Ипуе се преструваше, че се страхува от Рекхет — отговори Мабен — заради изчезването на съпругата си. Но ще карам без заобикалки. Имаше бизнес конкуренти, както и хора, които не харесваха начина, по който съблазняваше жените от техните семейства. Подозирам, че това беше истинската причина. Ипуе се страхуваше, че може да му отмъстят, затова подсили охраната си.

Амеротке кимна с разбиране:

— Сега да се върнем към деня на смъртта на Ипуе: Санеб, ти влизаш и виждаш двете тела, плувнали с лице във водата в басейна?

— Да, точно така.

— И веднага викаш Хутеп?

— Да, господарю.

— А какво стана после?

— Аз скочих в басейна — отвърна Хутеп.

— А ти, Санеб, помогна ли му?

— Да, помогнах. Вдигнахме телата, извадихме ги от водата и ги внесохме в слънчевия павилион.

— Кажи ми сега, Санеб — Амеротке вдигна ръка, — и искам да си помислиш много внимателно. Когато вдигна телата, топли ли бяха, или студени? Знаеш, че са били в студена вода, но как мислиш, току-що ли са били умрели, или са били мъртви от известно време?

Санеб съсредоточено сбърчи лице:

— Имал съм си работа с трупове и преди — заяви той. — Случвало ми се е из Червените земи.

— Разбира се, че имаш опит — отговори му Амеротке.

— Телата бяха още меки, не бяха вкочанени. Спомням си, че водата беше студена, както и плътта на господаря Ипуе и на жена му. Да, определено бяха студени.

Амеротке кимна:

— Благодаря ти — отмести настрани малката масичка и стана. — Благодаря на всички ви за отговорите — добави той и посочи надолу, — както и за закуската. Сега трябва да си вървим.

Амеметът с прозвище Синезъбия — един от главатарите на гилдията на убийците в Тива, седеше на сянка в шатрата на една бирария. Стискаше нащърбена чаша и неотклонно наблюдаваше задната порта в царския дворец на вечното слънце, наричана обикновено Врата на колесниците. Господарите му бяха наредили да се заеме с тази задача, защото навремето се беше подвизавал като член на Накту-аа, беше ветеран, удостоен със Златни пчели за храброст и със Сребърна яка за доблест. Но това беше преди нещастния инцидент с дъщерята на Теджен, да не говорим и за мистериозното изчезване на съдържанието на полковата каса и за онези липсващи чаши от столовата на ескадрона.

„Е, добре — помисли си Синезъбия, — все още съм жив, за разлика от клетия Череп.“ И нещо по-важно, Синезъбия имаше най-подробна информация за имперските гарнизони, именно заради това беше избран да наблюдава нещата тук, около тази врата, и да рапортува за всяка военна активност, излизаща извън рамките на обичайното. Шефовете му бяха казали, че Божествената и нейният любовник, първият министър Сененмут, са се настанили в Двореца на слънцето. Ако вземеха решение да предприемат каквито и да било военни действия, точно това бе мястото, откъдето щяха да започнат. За по-сигурно други амемети шпионираха покрай различни къщи из града. Кунут, или Маймуняка, наблюдаваше Дома на златната лоза; Тести, или Клюна, беше при удобната и хубава къща на бившия си началник Надиф; Теб, или Краставия, наречен така заради гадния си навик да се почесва непрекъснато по чатала, — при внушителното имение на съдията Амеротке; а Гърт, Къртицата, душеше около храма на Маат. На всички беше наредено да „наблюдават и действат при всяка необичайна активност“.

Синезъбия отпи от бирата. Точно се канеше да си поръча нова чаша, когато Вратата на колесниците се отвори и войниците от имперския корпус Марияну, Храбреците на Царя, наизскачаха навън. Войниците бяха въоръжени за битка. Пред себе си държаха дълги, правоъгълни и боядисани в охра щитове с изображение на главата на Амон, изрисувана като емблема, в синьо. Всеки носеше и късо копие, а ятаган и кривак висяха от бродираните бойни колани, пристягащи талиите им. Главите на войниците се предпазваха от имперски забрадки в царски краски — сини и златисти райета; слабините и ханшовете им бяха опасани от дебели, бродирани кожени полички, а походните им обуща показваха, че възнамеряват да пресичат неравен терен. Бяха около четиридесет на брой и се движеха целеустремено напред, разблъсквайки тълпата.

Синезъбия веднага взе решение. Остави чашата си с бира и затича след тях. Отрядът се движеше покрай дюкянчета във всички цветове на дъгата, отрупани с всевъзможни стоки. Сладкари, опитващи се да извлекат печалба от следобедната тълпа, разнасяха сладкишите си. Готвачи предлагаха пикантни пържоли и резени месо от гъска. Яхнаджии се провикваха, за да привлекат клиенти, застанали зад наредените си делви, пълни с най-различен зехтин. Пред шатрите на бирарии и винарни пияници обръщаха чаши „Утринна звезда“ и „Славата на Куш“, утоляваха жаждата си и се разпръскваха. Кучкари, опъващи каишките на басети, хрътки и чакалови кучета, бързо се разбягваха от пътя на войниците. Задъхан от умора, пъшкайки и пухтейки, Синезъбия следваше войсковия отряд по улички, които бяха толкова тесни и с такива високи сгради от двете им страни, че приличаха по-скоро на тъмни и мрачни тунели. По стените на тези къщи имаше само тук-там по някое прозорче, поставено много високо. Камари смет, каруци, магарета, рикши и носилки, лаещи кучета, голи деца и крещящи жени — всичко това не беше никакво препятствие за войниците от Марияну. Синезъбия спря да си поеме дъх и после отново забърза, като междувременно ритна настрани едно скимтящо куче и разбута група гърбави джуджета. Беше сигурен, че имперските части са тръгнали на специална мисия. Стигна до ъгъла и рязко спря. Войниците точно нахлуваха през една ниска и тъмна врата. Синезъбия, застанал в сянката, чу писъци, крясъци, викове, удари, блъскане, трясък и тропане, тупурдия до бога, после Марияну се появиха отново, влачейки чернокос мъж, с потъмняло от слънцето и наполовина скрито от брада и мустаци лице.

— Аз не съм той! — пищеше мъжът. — Аз не съм Рекхет!

Той викаше за помощ към тълпата, но всички се отдръпваха. Заловеният продължи да се боричка, да се съпротивява и да вика, докато един войник не го удари с все сила. От вратата се появи друг член на отряда с чанта в ръце. Той я подаде на офицера, който я отвори, претърси съдържанието й и извади малко, запушено гърненце. Махна капака, подуши го, после го хвърли на земята, размаза го с крак и закрещя на пленника, че вината му вече е доказана. Синезъбия наблюдаваше като хипнотизиран развитието на събитията. Марияну разбутаха струпалата се тълпа, оковаха пленника си и го заблъскаха пред себе си, отправяйки се към Двореца на слънцето. Синезъбия вървеше подире им и ги проследи чак до Вратата на колесниците, преди да се промъкне обратно и да докладва на своите главатари.

Бандитът бе толкова погълнат от всичко, което виждаше и чуваше, че остана напълно сляп и глух за това, че самият той също е наблюдаван. Съгледвачът, „Очи и Уши“ на фараона, един от многобройните царски шпиони, от които гъмжеше градът, бе проследил изключително внимателно всички негови действия. Щом се убеди, че амеметът изчезна в тълпата, той пое по своя път и се насочи към царския дворец.

Амеротке седеше в своя кха — личния кабинет, който се намираше в еркера на задната страна на къщата му. Капаците и решетките на прозорците в трите стени бяха махнати, за да влиза по-лесно прохладният, ароматен нощен въздух от градината. Маслените лампи ярко светеха в гърненцата си, изваяни във форми на патенца, пъдпъдъци и гъски, всичките подарък от синовете на Амеротке. От лявата си страна той бе поставил кутията си с пособия за писане, а отдясно халба и стомна със студена бира. Върху леко наклоненото писалище пред него бе разгънато парче папирус, закрепено с медни кабари за дървения плот. Пергаментът сляпо се взираше в него. Съдията бе объркан и озадачен; беше чул и видял толкова много през този ден. Искаше да се концентрира само върху един проблем, но другите връхлитаха и го разсейваха. Вдигна синьото си ветрило с дръжка от слонова кост и го развя пред потното си лице. Къщата беше притихнала. Той беше целунал момчетата за лека нощ в спалнята им. Норфрет най-вероятно седеше в своя кабинет, пред малкото си писалище и проверяваше сметките. Амеротке се усмихна — съпругата му много държеше да показва на слугите и икономите, че държи всичко много изкъсо. Навън шумовете на нощта се усилваха и стихваха: вечното жужене на насекомите, които нахлуваха през прозорците, привлечени от светлината на лампите. Съдията не можеше да реши кое е по-дразнещо — това, или монотонното крякане на жабите от блатата, каналите и градините.

Амеротке въздъхна. Беше станал раздразнителен, защото бе уморен; защото не можеше да осмисли всичките объркани и чепати проблеми, с които се бе сблъскал. Как бяха убити онези трима писари? Със сигурност ли не бяха нарушили поста си? Или може би да, но не и тримата, и независимо от всичко, което се изприказва за начина, по който либийците са държали чашата, едва ли имаше на света такъв трик с ръцете, който да може да превърне свещен съд с вино в съд с отрова. Така че, как бяха убити? Защо? От кого? Ами Хутепа, легнала сгърчена, отровена в собствената си стая? Защо това храмово момиче се бе трудило толкова усърдно, за да открие местонахождението на гроба на Хуанека — и вероятното скривалище на Ари Сапу, макар да не се бе опитала да стигне дотам? Амеротке се поколеба и спря да пише за миг. Дали защото е знаела, че Рекхет вече е бил там? Всъщност, дали тези карти бяха отскоро? Дали са били начертани, когато Рекхет е бил арестуван, или когато вече е бил в затвора? И ако е така, защо? Съществуваха известни улики, че Хутепа може би е била любовница на Рекхет, но ако това беше така, защо тогава да го предава на началника Надиф, само за да го подслони четири години по-късно и дори да се люби с него? Не би ли трябвало Хутепа да е много по-предпазлива с мъж, когото е предала? Тя е знаела, че Рекхет е убиец, така че защо да рискува кожата си? В крайна сметка тя бе пострадала, бе загинала от светкавична и жестока смърт, но дали Рекхет бе виновникът за това?

А самият Рекхет? Според Надиф той е бил жрец-лечител в Храма на Птах, но не бяха дадени никакви обяснения как се е превърнал в убиец, или как е съумял да причини смъртта на толкова много хора. Шурат определено беше проницателен човек. По какъв начин всички тези препарати и прахове се бяха разпространявали из цяла Тива? Как са били избирани множеството жертви на Рекхет? И не на последно място сигурно подобен престъпник, коварен и хитър като чакал, не би се оставил да го заловят толкова лесно: препаратите и праховете, намерени в стаята му, доказващи така лесно подозренията на Усербати. Още повече че твърде малко хора успяваха да избягат живи от затворническия оазис и да оцелеят — нещо, което Рекхет бе направил! Дали е имал помощ от Хутепа или от някой друг? Защо либийците толкова се интересуваха от него? Дали пък те не са му помогнали да избяга? Но защо? Имал ли е Рекхет свои собствени, скрити мотиви за проваляне на мирния договор?

Амеротке продължаваше да пише. Ако избягалият затворник, естествено, иска да остане скрит, защо тогава ще търси връзка с него, Върховния съдия от Залата на двете истини? Като се замислиш, ако се изключеше ножът, опрян във врата на Амеротке, повече като предпазна мярка, отколкото като реална опасност, Рекхет всъщност не го бе заплашвал; само го бе помолил да внимава, да наблюдава и да разсъждава. От друга страна, той се беше отнесъл безмилостно с двама от убийците на Шурат; но те го бяха застрашили, а Амеротке — не. Съдията спря пак и вдигна калема си. Наистина, бе забравил за онова предупредително изсвирване, при което Рекхет бе изчезнал. Дали имаше съучастник? Храмовата девойка? И дали има само един Рекхет или двама, или пък цяла група, също като амеметите, гилдията на убийците в града? Дали пък не е бил арестуван само един от цялата банда? Амеротке поклати глава. Ами дали отравянето на тримата писари не бе просто акт на отмъщение, който няма нищо общо с политиката на фараона? И ако е така, защо либийците бяха замесени в това? Либийците, изглежда, бяха много осведомени и замесени във всичко. Дали им е подадена някаква поверителна информация?

Амеротке имаше чувството, че се върти в кръг. Стана и се загледа в молците, които танцуваха като замаяни около пламъците на лампите. Отвън се носеха писъци на нощни птици, а откъм реката хипопотами им отговаряха с глух рев. Амеротке се усмихна. Чувстваше се като някой от тези молци, въвлечен в някакъв танц, който няма никакъв смисъл. Върна се към писането си. Една загадка следваше по петите предишната. Смъртта на библиотекаря и опожаряването на всички онези архиви! Защо бе убит библиотекарят и защо бяха унищожени ръкописите, след като оригиналите им се съхраняваха от Мабен в онези масивни сандъци? Кой друг още бе открил местоположението на гроба на Хуанека, където са били скрити Ари Сапу? Мабен държеше ключа от онзи сандък, но той им бе сътрудничил съвсем отзивчиво — сякаш нямаше нищо, което да крие.

Амеротке отиде към прозореца и се загледа навън в блестящия на лунната светлина малък градински басейн. Сложи ръце на кръста си. Ипуе… Как беше умрял този богат развратник? Всички бяха абсолютно сигурни, че никой не е влизал в дворчето на басейна му, а Надиф бе установил, че виното, което са носили със себе си, не е било отровно. Но как така двама души, здрави и прави, са били удавени, без да се вдигне тревога? Възможно ли беше наистина това да е някакво невероятно, нещастно съвпадение? Убийството на първата съпруга на Ипуе, Патуна, обаче със сигурност не беше инцидент. Тази клета жена е била примамена в онова изолирано, запуснато място на градината си и главата й е била разбита. Дали Ипуе не се е промъкнал обратно в собствената си къща, за да изгори онази сватбена яка и гривните, преди или след като е убил жена си? Защо един богат търговец ще извърши подобно нещо? Сигурно не е искал да цапа с кръв ръцете си, а е наел някой да го свърши вместо него?

Амеротке се отпусна на стола и се облегна на високата му облегалка. Щом не можеше да отбележи никакъв напредък с тези неща, може би трябваше да се съсредоточи върху проблемите от периферията на всичките мистерии: като този на помощника на върховния жрец, Хинкуи. Каква бе причината за заболяването му? Дали беше някаква зараза, или беше отровен? Амеротке обхвана главата си. Други дребни неща, изникнали през този ден, бяха събудили подозрението му. Също като светулките навън, те ярко припламваха, но се оказваха илюзорни. Съдията се прозина, клепачите му натежаха и той потъна в дълбок сън.

Събуди го малко преди зазоряване развълнуваният Шуфой, увит в тежък халат с качулка на главата:

— Господарю, господарю! — наведе над него обезобразеното си лице Шуфой. — Господарю, трябвало е да отидете в леглото си!

Амеротке разтърси глава, за да се разбуди. Шуфой заснова бързо из стаята и домъкна ватиран ленен халат. Амеротке стана и го наметна около раменете си, докато дребосъкът се зае да гаси нощните лампи, които още не бяха догорели.

— Какъв е проблемът? — попита го Амеротке.

— Имате посетители, господарю, затова, ще е добре да се пооправите.

Навън се простираше тайнствена, сивкава светлина, която разделяше деня от зората. Между дърветата се стелеше влажна мъгла. Амеротке се взря в небето, което все още бе тъмно, но вече се виждаха първите проблясъци на зората. Шуфой тичаше пред него като истински конспиратор и го подканяше да побърза, като развяваше енергично ръце и сочеше към пътечката до будката на вратаря. Амеротке забърза, но скоро спря. Бойна колесница, теглена от два коня, стоеше отстрани на пътя. Нямаше никакви отличителни знаци и гербове. Не беше някоя каляска с пищни украси, сбруята беше от лъскава черна кожа, а самата кола не можеше да се похвали с някакви релефни изображения, нито с декорации от кехлибар или злато. Отряд нубийци бяха приклекнали по тревистата морава и пийваха вино от общ кожен мях. До тях имаше две фигури в широки, разгърдени халати като на колари, с нахлупени качулки на главите.

— Какво е това? — възкликна Амеротке. — Кои сте вие?

Той последва Шуфой по пътеката, но вместо да излязат напред и да го посрещнат, двете фигури се оттеглиха назад между дърветата. Амеротке спря. Дали не трябваше да се върне обратно в къщата си, да разбуди слугите, да грабне меч или кривак?

— Елате, господарю — каза Шуфой. — Трябва да дойдете.