Отровителят от Птах

Четвърта главаСеба: да действаш като враг

Затворникът, който беше избягал от Оазиса на горчивия хляб, излезе изпод китката палмови дървета. Той вдигна вързоп пръчки на раменете си, после сниши глава, внимавайки да не го забележат, и изчака Амеротке и придружителите му да отминат, преди да се смеси с тълпата, стичаща се по оживената улица. Отдясно се издигаха къщи и палати на богаташи и управници; отляво се простираха плодородните наноси и тинестите мочури на Нил с папирусовите си гъсталаци, тръстика и дървета, огласяни от жуженето на безбройните насекоми и от постоянното бъбрене на птици и маймуни. От време на време над всичко като ехтеж на гръмотевица отекваха ревът и грохотът от шумното движение на някой хипопотам, а крокодилите, все още сънени и мързеливи, бездействаха и се изтягаха в тинята, топлейки се на съживяващото слънце. Бившият затворник внимателно наблюдаваше своя обект, докато групата си проправяше път през тълпата. Амеротке вървеше напред, размахвайки бастунчето си, Надиф изоставаше малко след него, сякаш двамата се бяха карали наскоро. Минакт и джуджето Шуфой ги следваха, бъбрейки непрестанно, без да спират дори да си поемат дъх или пък да изслушат какво казва другият. Избягалият затворник се усмихна мрачно. Минакт не се бе променил, беше си все такъв бъбривец, както винаги! Той се зачуди дали би могъл да му се обади: писарят имаше добро сърце и беше известен с човечността си, за разлика от другите му високомерни бивши колеги, но не, все още не. Той просто щеше да следва Амеротке и да види кой път ще поеме.

Избягалият затворник намести по-удобно вързопа на раменете си и опипа ханаанския си кинжал, затъкнат във връвта, която му служеше за колан. Той държеше зорко под око тези, които подминаваше. Носеше нож и, благодарение на Хутепа, нещо много по-смъртоносно. Твърдо бе решен да не се остави да го заловят жив. За щастие денят се очертаваше благоприятен, слава на Хатор, Господарката на чинарите. Пазарите, разположени покрай голямата улица и на прашния площад, бяха много оживени. Всичко живо се стичаше в Тива. Група наемници Шердана43, въоръжени с мечове и криваци, се перчеха със своите странни шлемове. Бяха с груби къси туники и калъфи на пенисите44, а краката и глезените им бяха защитени от тежки сандали. Подир тях вървеше отряд от полицията Меджай със специфичните за тях накъдрени прически; с бижута, обозначаващи службата им, проблясващи на десните им ръце; с развяващи се кожени полички, украсени с капси, и с ремъци, пристегнати през гърдите. Всеки от тях носеше кривак, който бяха готови да използват веднага при първия знак за тревога. Каруци, пълни с продукти, се влачеха едва-едва, воловете напъваха жили в хомотите си, въздухът над тях гъмжеше от черни орди бръмчащи мухи, които изчезваха при плясъка на камшика, за да се струпат веднага отново по някакъв мистериозен начин. Носилки и колесници на богати люде отчаяно се опитваха да си проправят път, но срещаха само груби ругатни и отявлени предизвикателства.

Въздухът беше душен и горещ, вонящ на тиня, тор, пот, риба и евтин парфюм. Деца пищяха и ревяха. Продавачи на вода стояха от двете страни на пътя с черпаци и ведра и обещаваха „най-добрата и най-студената вода от нов извор, открит наскоро извън града“. Бръснари бяха отворили дюкянчетата си на открито, под палмовите дървета; към тях бързо се присъединяваха продавачи на плодове и готвачи; преносимите им печки вече бяха запалени. Газелско, антилопско и пъдпъдъче месо се режеше и кълцаше, потапяше се в зехтин, сортираше се на подходящи порции и се хвърляше върху импровизирани скари. Въздухът се изпълваше с миризмата на цвъртящо месо. Хората се трупаха изгладнели край сергиите с усти, изпълнени със слюнка, чакайки месото да се опече идеално, да хване съблазнителна коричка, преди да го овалят в подправки, за да се прикрие гранясалата му миризма и да го сервират на палмови листа. Всякакви други продавачи и прекупвачи въртяха търговийка. Писари шумно рекламираха услугите си, удобно настанени под сенките, готови да продадат или разменят срещу нещо услугите си — било то написване на документ или преписване на писмо. Група свещеници, принадлежащи към някакъв чуждоземен култ, бяха издигнали временен олтар около гротескна статуя, която бе наполовина човек, наполовина маймуна, и й принасяха в жертва ореховки и силно палмово бренди: те размахваха тези лакомства пред невиждащите очи на своя бог, преди да ги изядат и изпият сами, сред взрив от гръмогласен смях. Пронизително отекваше музика на гайда, изпълнявана от сляп музикант; неговият млечен поглед плашеше няколкото деца, които тичаха, пищейки наоколо. Човек-скорпион се опита да продаде на бившия затворник амулет и скарабей на Меретсегер, Богинята на тишината, която наблюдава Некропола от своя висок връх. Хора-крокодили от Града на мъртвите вече се тълпяха край Нил, предлагайки на поклонници и посетители безопасна разходка по реката, за да видят дюкяните за балсамиране и продажба на саркофази. Градските проститутки, накипрени в крещящи одежди, лъскави фалшиви бижута и евтини цветни перуки, рекламираха услугите си. Те предлагаха да легнат с клиентите под някой сенчест навес, да пийнат вино с тях и да задоволят всеки техен каприз. Бившият затворник отмина покрай всичко това, без да му обръща внимание и без да изпуска от очи Амеротке и неговата групичка.

Най-сетне те стигнаха до Лъвската врата. Преследвачът на Амеротке сниши глава още по-надолу. Хутепа вече го бе предупредила, че описанието му е разгласено из целия град. Един кавалерийски царски взвод се бе подслонил под сянката на няколко палмови дървета. Електрумът45 на колесниците им святкаше на слънцето, конете неспокойно пръхтяха и пристъпваха в блестящите си черни сбруи. Близо до вратата от двете й страни имаше полицаи от Меджай и кохорта от помощните армейски части в блестящо снаряжение. Те с нищо не уплашиха бившия затворник, тъй като бяха по-загрижени за облаците прах, кръжащите мухи, магарешкия рев, глъчката и врявата на стотиците хора, припиращи да стигнат у дома си, до някой храм, мавзолей, магазин или просто да избягат от тази шумна блъсканица и суматоха на града. Амеротке и компанията му минаха през огромната врата, преследвачът им ги последва и тръгна след тях по широката и настлана с базалтови плочи Алея на сфинксовете. Избягалият затворник си отдъхна. Тълпата се разреди, разпръсна се из уличките, водещи до множеството пазари и дюкяни, където продавачи на парфюми, лен, плодове, патици и гъски бяха струпали своята стока. Амеротке продължи по алеята, която щеше да го отведе до Храма на Птах. Преследвачът му спря, за да премести вързопа със съчки от едното си рамо на другото, и в този момент двама мъже внезапно изникнаха от нищото и се залепиха от двете му страни. Те бяха облечени в раирани роби на пустинни скитници, лицата им, почернели от слънцето, се губеха сред рунтави коси, бради и мустаци. Дрехите им бяха мръсни, но бяха добре въоръжени: всеки един носеше меч и кривак, а на пояса си — запасана кама. Приближиха го плътно и от горещия им дъх върху лицето на затворника лъхна смрад на лук и пикантно месо.

— Май не ни харесваш, а? — изръмжа единият от мъжете, и препречи пътя му, докато другият застана плътно зад него. — Не ни харесваш, нали? — повтори той.

— Не ви познавам — отвърна бившият затворник.

— Но ние те познаваме — изсвистя в ухото му мъжът зад него. — Ти си Рекхет. Може да си отрязал косата си, мустаците и брадата, но ние отдавна те наблюдаваме как следиш върховния съдия.

— Не знам за какво говорите? — избягалият затворник забеляза, че минувачите наоколо ги зяпат любопитно.

— Не знаеш, а! — този пред него го ръгна в гърдите, после се протегна и измъкна кинжала от колана му. — Ще се погрижим за това. Трябва да дойдеш с нас.

— Не искам.

— Въпросът не опира до това дали искаш, или не искаш, приятелче. Шурат, Поглъщачът на мерзости, иска да се срещне с теб.

Затворникът затвори очи. Беше чувал за Шурат, един от бандитските главатари от бордеите на Тива.

— Една хубава разходчица — усмихна се мъжът — из Свърталището на мрака, където властва той. Иска да говори с теб. Е, хайде, или можеш да дойдеш с нас, или пък аз мога — той посочи към полицаите от Меджай, застанали в сянката на един от мрачните сфинксове, — да ги повикам и да те представя.

Затворникът стисна по-здраво вързопа със съчките. Знаеше, че е безсмислено да се съпротивлява и да отказва; пък и му бяха взели кинжала. Двамата бандити бяха въоръжени и непоколебими и имаше само един начин да се измъкне.

— Много добре — въздъхна той. — В ръцете ви съм.

— Със сигурност си ни в ръцете — отговори мъжът зад гърба му. — Сега хайде, тръгвай.

Тръгнаха по широката главна улица, единият пред него, другият зад него, и след малко завиха по една по-малка уличка. Бившият затворник знаеше къде го водят. „Свърталището на мрака“ беше много подходящо име за истинския лабиринт от тесни улички, занемарени бедняшки жилища и малки, мръсни площади. Дори полицаите от Меджай и царските въоръжени отряди с неохота влизаха в това гнездо на змиите.

— Дръж си здраво вързопа — пошегува се единият от мъжете, — за да знаем къде са ти ръцете. И не се опитвай да бягаш.

Затворникът се огледа. Съзнаваше, че всеки опит да избяга ще бъде брутално пресечен, но бе твърдо решен да не влиза в Свърталището на мрака. Престори се, че се спъва и се приведе надолу.

— Какво става? — двамата мъже щръкнаха над него. — Лошо ли ти е?

Избягалият затворник поклати глава и избърса потта от челото си:

— Не, не ми е лошо, просто съм жаден. Не съм ял и пил нищо от доста време. Имайте милост, за бога, ще вървя по-бързо и няма да създавам никакви проблеми! Само кана студен ейл, това е, за което ви моля.

Мъжете се спогледаха и си кимнаха. Отидоха до една винарска шатра с голям навес, привързан за околните дървета. Това, с което можеше да се похвали въпросното място, бяха мръсният щанд, тезгяхът, няколкото лекьосани възглавнички, счупените столове и разнебитените малки масички. Бившият затворник настоя да плати с вързопа съчки, които носеше, за една кана ейл и три чаши. Кръчмарят погледна вързопа, кимна и сви рамене.

— Защо пък не? — промърмори той.

Потопи една кана с грифонови глави в делва с ейл, извади я и постави три чаши на тезгяха. Бяха нащърбени и немного чисти. Избягалият затворник вдигна каната, подуши я внимателно, сипа част от съдържанието й в една от чашите и го опита.

— И това наричаш добър ейл?

Винарят се обърна към него.

— Защо, какъв е проблемът? Съвсем прясно сварен е. Като не ти харесва, изчезвай оттук, хайде, разкарай се! — той ритна вързопа със съчките. — Но това вече е мое, ти получи това, което поиска.

С мърморене и сумтене затворникът посочи към най-отдалечения ъгъл на помещението. Даде трите чаши на единия от похитителите си, вдигна каната, завъртя я, подуши я, постави я обратно на тезгяха, вдигна парче папирусова тръстика и разбърка течността в нея. После постави каната върху избраната маса, напълни трите чаши, вдигна своята до устните си и пародийно вдигна тост със своите пазачи:

— Е, благородни господа, мисля, че днес е един щастлив ден. Какво иска Шурат от мен?

— И ние не знаем — отвърна единият от тях, — и хич не ни интересува. Пий си ейла и да тръгваме.

Затворникът стана и отиде до входа, уж да се поразхлади на свежия ветрец.

— Нали не мислиш да бягаш? — предупреди го единият. — Отвън има още от нашите.

Затворникът се огледа наляво и надясно. Не можеше да види никого, но все пак… Той вдигна чашата до устните си и се върна, за да поднови спора си с кръчмаря и да му демонстрира, че все пак не е доволен от това, което беше купил. Когато чу първия стон, погледна през рамо. Двамата му похитители бяха оставили чашите си на мръсна, разнебитена маса и се държаха за стомасите. Единият се свлече от стола си и се сгърчи на колене. Това беше достатъчно.

— Както казах… — затворникът не довърши изречението си. Скочи, бутна кръчмаря настрани, прескочи тезгяха и излезе от шатрата. Зад него двамата му доскорошни похитители се гърчеха на земята, ритаха с крака, устните им зееха в безгласен писък, защото отровата се просмукваше в телата им.

Гласът на свещеника, който четеше молитвата от светото писание, се повишаваше и снижаваше. Тамянът се виеше на облаци. Жреците с маски на Анубис се движеха като призраци в сумрака. Ароматът на миро се смесваше със зловонието, идващо от вътрешностите, изсипани в погребални делви. Амеротке не откъсваше очи от рисунката на отдалечената стена на Уабет. При пристигането си в храма той незабавно бе въведен долу, за да огледа трите тела, които приготвяха за погребение. Намираше атмосферата за много потискаща, затова се разсейваше с фреската, беше му един вид облекчение. Творбата на художника осмиваше земния живот и напомняше на Амеротке за стените в дома на Ипуе. Рисунката изобразяваше лъв и ибис, които играят сенет; от изражението на лъва се виждаше, че той печели играта. Амеротке си спомни къде се намира, отпъди разсеяността си и се вгледа в трите трупа върху леко наклонената маса за дисекции и балсамиране. Ипуе бе набит, як и мускулест; красивото тяло на Хаят зееше отворено от разреза. Амеротке си замърмори под носа някаква своя молитва. Дори и така, тя беше прелестна. Хаят бе все още дете. До нея лежеше Хутепа, миловидна девойка, с хубаво лице, с фини черти, но деформирано от грозно подуване, което дори балсамирането не беше могло да премахне — ужасния ефект на отвратителната отрова, която бе поела. Другите се скупчиха зад Амеротке: Шуфой, както винаги любопитен, вечно готов да си пъха носа навсякъде, въртеше глава наоколо, за да може да запомни всичко, което вижда; Минакт, който продължаваше да шепне нещо на джуджето въпреки шъткането на върховния жрец Ени и деликатните молби на Мабен да пази тишина. Хинкуи липсваше и първожрецът мърмореше, че помощникът му се е разболял, макар да не знае от какво.

Най-сетне жрецът четец привърши своята молитва. Хвърлиха още зърна тамян в кадилниците и надзорникът поведе Амеротке и придружителите му надолу по тесен и тъмен коридор, а после нагоре по няколко стъпала, по които стигнаха в една изненадващо светла стая, която му служеше за канцелария. Надзорникът посочи към възглавниците, струпани на широк дървен подиум под висок прозорец, чиято решетка в момента бе махната, за да може светлината да прониква безпрепятствено през него и да облива ярките стенни рисунки на рибари, излезли на лов за херинга из мочурите; на примамващи градински басейни, опасани от чинари и финикови палми. На постамент в центъра на стаята имаше статуя на човека-бог Птах с дървен олтар пред него, а под краката му бяха струпани плодове и цветни венчелистчета. Надзорникът прие комплиментите на посетителите за добрия си вкус, настани ги удобно и деликатно премина към същността на въпроса:

— Хутепа — започна той, настанявайки се на възглавниците. — Хм, ами, само Човекът-бог може да знае как и защо е била отровена или кой е виновникът…

— Рекхет? — прекъсна го Ени.

— Може би — продължи надзорникът. Той замълча, тъй като вратата се отвори и прислужникът въведе Надиф, който бе избегнал задължението да посети Уабет. Началникът седна на една табуретка отдясно на подиума.

— Ще ви кажа следното — продължи надзорникът. — Хутепа е убита от нещо много бързо и смъртоносно, като ухапване от най-отровната змия, отрова, която е разяла стомаха й. Никога преди не съм виждал подобна гледка — той зарови с пръсти в кесията на колана си. — Имам тук нещо.

Надзорникът подаде на Амеротке овални дървени кастанети, от тези, които храмовите хесетки използваха в танците си. Съдията ги обърна от всички страни и разгледа бледото изображение на танцьорка върху вътрешната им страна.

— Умряла е, стиснала в ръцете си това — отбеляза надзорникът, — така силно, че едва ги извадих от пръстите й.

Амеротке подаде кастанетите на Шуфой, за да ги запази.

— А Ипуе и Хаят? — попита той.

— Ами — надзорникът разпери ръце, — прочутата фраза: „Смъртта е сестра на съня“. Господарю, водата е напълнила дробовете им и те са се удавили.

— И не сте открили никакви натъртвания или контузии, никакви следи от отрова или друго насилие?

— Абсолютно нищо.

През мълчаливия си път през града до Храма на Птах Амеротке беше разсъждавал подробно и задълбочено върху това, което бе видял вътре в онзи басейн.

— Все пак, изобщо нищо ли не забелязахте? — попита той. — Някакъв прах по ръцете или краката им?

— Нищо — отговори надзорникът. — Защо, какво мислите, че ще откриете?

— Не знам — въздъхна Амеротке и се изправи, — наистина не знам.

Щом напуснаха Дома на смъртта, Амеротке отведе първожреца Ени, Минакт и Мабен встрани от останалите, в сянката на един огромен зелен дъб. Извади ветрило от джоба на робата си и енергично започна да си вее.

— Отрова — започна той. — Минакт ми разказа легендата, според която Книгите на гибелта днес лежат погребани заедно със своя автор тук, в земята на този храм.

— Легенда — саркастично каза Ени.

— Минакт?

Добродушното и весело лице на писаря се ухили:

— Върховният жрец може би е прав, господарю. Нали разбирате, когато авторът на Книгите на гибелта е бил осъден и екзекутиран, името му е изтрито от всеки документ, от всяка табличка46, от всеки надпис и папирус. Той е бил прокълнат и заедно с това и неговата памет. Никакви следи не са останали от него. Но легендата твърди, че в подземните тунели, тук някъде наблизо лежат и тялото му, и неговата прокълната книга.

— А Хутепа? — внезапно попита Амеротке. — Тя пък защо е трябвало да бъде убита?

— Явно е била много близка приятелка с Рекхет — заяви Минакт. — Това е вярно, нали Мабен?

Свещеникът, потънал в собствените си проблеми и печал, простичко кимна.

— И? — попита Амеротке.

— Според наш източник — промърмори Ени — тя е насочила Меджай към мястото, където могат да го арестуват. Началникът Надиф вероятно ще знае повече от нас за това.

— Значи — Амеротке сгъна ветрилото и го пъхна обратно в джоба си, — Рекхет може да се е върнал и да я е убил като акт на отмъщение!

— Възможно е — съгласи се Минакт, после загрижено поклати глава. — Вече говорих с отец Ени за това, всички трябва да бъдем много внимателни. Тревожа се за Хинкуи. Дали е болен от някаква заразна болест, или от нещо, което е ял? Дали проблемът е някакво сърдечно заболяване, или това отново е работа на Рекхет? Дали не е решил да търси отмъщение тук, из Храма на Птах?

— Кажете ми нещо — Амеротке обхвана лицето си с ръце и се замисли за малко.

— Да, Ваше Превъзходителство — Ени нетърпеливо потропваше с крак, изгарящ от желание да си върви.

— Според вас — бавно отговори Амеротке — Рекхет е бил жрец-лечител, когото някои от колегите му са заподозрели. Не, не, това не е точно така. Колегите му са заподозрели просто, че Рекхет е бил някой от Храма на Птах, така ли е?

Ени кимна.

— Усербати и неговите колеги са били отровени — продължи Амеротке. — После са открити доказателства, които са отвели до определен жрец-лечител. Той е бил арестуван, открити били още доказателства и е бил осъден. Така ли е?

Ени кимна.

— Но защо онези жреци-лечители, колегите му, са заподозрели, че Рекхет е някой от Храма на Птах, ето това ме интересува на първо място.

— Все пак началникът Надиф разполага с повече факти от нас — каза Ени. — Това, което ние знаем, господарю Амеротке, е, че повечето от жертвите на Рекхет бяха преуспяващи хора — изтъкнати личности, патрони на този храм, поклонници и посетители на нашите свети места. А както знаете, в Тива има престъпници, които може да бъдат наети да извършат най-грозно злодеяние само срещу няколко зрънца злато или сребро. Едно нещо обаче оставаше неизменно: повечето от жертвите, на практика дори всички отровени, бяха имали нещо общо с Храма на Птах. Те или го бяха посещавали наскоро, или бяха в близки връзки с някой посетител. Както казах — Ени посочи Надиф, все още стоящ на площадката на стъпалата, водещи към Уабет, — той може да ви каже повече от мен.

— И ние имаме вашето позволение да претърсим стаята на Хутепа?

— Разбира се — Ени загърна по-плътно шала около раменете си. — Е, господарю Амеротке, имам и други задължения.

След това първожрецът, Минакт и Мабен се поклониха и си тръгнаха.

Амеротке погледа след тях и изчака Надиф да се приближи.

— Да, Ваше Превъзходителство — началникът застана с ръце на хълбоците, стиснал гневно устни, — предполагам, че ще продължите да настоявате, че Ипуе и Хаят са умрели от удавяне, при инцидент?

— Не, началнико, не! — потупа го по рамото Амеротке. — Вярвам ви, Надиф, вие сте с остър и проницателен ум и с набито око — той потупа полицая и по гърдите. — Вярвам, освен това и на сърцето ви; то е чисто, то говори истината. Вярвам, че сте прав: Ипуе и Хаят са били убити.

Надиф го зяпна така слисано, че Амеротке се разсмя.

— Помните ли лотосовия басейн в дома на Ипуе?

Надиф кимна.

— Какво беше разсипано по керамичните плочи около басейна, а също и по пътечката между басейна и тревната площ в края на моравата?

— Лапис лазули — отвърна Надиф бавно. — Поставен е там за украса, а също и за да подсигури на босите мокри крака по-стабилно сцепление върху плочките, за да не се хлъзгат.

— Намерихте ли някъде по тези две тела, по ръцете, по краката, по стъпалата някакви остатъци от лапис лазули? — попита Амеротке.

Надиф, с ококорени очи и зяпнала уста, се втренчи в някаква точка зад главата на Амеротке.

— В името на Бога на светлината — въздъхна той, — не, не намерих.

— Нито пък надзорникът на смъртта — добави Амеротке. — Началнико, помислете си за лотосовия басейн. Вие сте минали през градинската врата и сте влезли в павилиона. Къде бяха телата?

— В павилиона, лежаха на пода, прибрани заради жегата и слънцето.

— Какво друго имаше там?

— Кана, чаши за вино. Помня ги добре, аз пръв ги обследвах.

— Какво друго?

— Няколко халата, стъкленици и делви със зехтин, ленени кърпи… да, и тръстикови сандали.

Амеротке кимна:

— Ипуе и Хаят сигурно са носили сандалите от къщата до басейна. Трябвало е да минат по пътеките, по които биха могли да наранят краката си. Сега помислете, началнико, това е много важно. Питах за това и преди. Установихте ли някакви следи от лапис лазули по краката на жертвите или в басейна?

Надиф затвори очи, поклащайки се леко, сякаш се вслушваше в ритъма на птичите песни в клоните над тях.

— Не — той отвори очи, — помня изрично, че огледах щателно за всякакви изменения на цвета на кожата и особено по пръстите и отзад, на врата, но не видях нищо. Двете тела бяха извадени от водата и поставени в павилиона.

— А в самата вода?

— Имаше малко прах от лапис лазули, който плуваше по повърхността.

— Аз също го видях — каза Амеротке, — но ние не знаем дали не е попаднал там от краката на охранителите, които са тичали по пътеката и са скочили във водата, за да извадят телата.

— Но аз съм сигурен — вдигна Надиф ръка. — Абсолютно съм сигурен. Не видях никакъв лапис лазули по жертвите; на практика долната част на ходилата им бе напълно чиста — той избърса стичащите се капки пот от брадичката си. — Следя логиката ви, господарю Амеротке. Ако Ипуе и Хаят са събули сандалите си и са пристъпили към басейна, част от този прашец щеше да полепне по кожата на краката им. Ние не открихме нищо подобно. Следователно, възможно е двамата да са били мъртви още преди да влязат във водата, просто са били занесени вътре от техния убиец. А как е успял да се прехвърли през оградата и да проникне вътре, без да бъде забелязан и без да се вдигне тревога, е просто загадка. Но, все пак — сви рамене Надиф, — може би след като са влезли в басейна, прахът от лапис лазули се е отмил?

Амеротке кимна и погледна настрани. Той чувстваше, че подобно доказателство не представлява нищо повече от сламката за удавника и все пак не искаше да обезсърчава проницателния началник на Меджай. Самият той чувстваше, че нещо страховито витае около тези смъртни случаи. Те не бяха нещастни случаи. Твърдението на Надиф, че подобно съвпадение е просто невъзможно, беше твърде правдоподобно. Но как биха могли да докажат, че смъртта на Ипуе и Хаят е резултат на предумишлено убийство?

— Надиф — Амеротке си придаде възможно най-решително изражение, — нуждая се от помощта ви. Най-напред ще претърсим стаята на Хутепа, може би ще открием нещо.

Той отиде до Шуфой и се наведе над него. Джуджето, полузадрямало, се бе излегнало на земята.

— Дребосъче — прошепна му Амеротке, — възстанови ли се от виното, което изпи вчера?

Шуфой отвори очи.

— О, да, господарю, аз просто размишлявам.

— За какво?

— За всички тези текущи събития. Мисля също и за това, че трябва да вземем нашия изтъкнат началник на Меджай и да отидем да пийнем по няколко чаши вино, пък и да хапнем по някой и друг резен месо и пресен хляб. След това вероятно ще можем да научим нещо.

Амеротке се усмихна, поглади Шуфой по главата и го изправи на крака. Джуджето стана и пъхна ръката си в неговата.

— Съжалявам, господарю — промърмори той, — искам да кажа, съжалявам за вчера. Пих толкова много.

— Не се притеснявай — отвърна Амеротке. — Вчера си беше за вчера. Днес си е за днес. Нека направим това, което трябва да направим.

Един храмов прислужник ги преведе покрай Дома на възхвалата, после през градината до стаичката на Хутепа — малко помещение, мрачно и тъжно, сякаш още пазещо спомена за мъртвата девойка. Амеротке се вгледа в леглото: шептящите воали, които бяха предназначени да предпазват спящия от досадните насекоми през нощта, бяха дръпнати встрани. Той погледна облегалката за главата, тапицирана в синьо и златно; следите от пот все още се виждаха.

— Господарю — попита Шуфой, — какво търсим?

— Претърсваме тази стая — отговори му Амеротке. — Не гледай за очевидното, а по-скоро за нещо скрито, неподходящо, нещо, което не би трябвало да е тук.

Амеротке седна на леглото. Ленените чаршафи върху широкия, напълнен с памук дюшек бяха доста мръсни. Това го озадачи. Останалата част от стаята на Хутепа изглеждаше много чиста. Това беше едно спретнато, подредено място, стените бяха изрисувани с изискани сцени, изобразяващи хесетки, които пееха или беряха цветя край бистро езеро; подът бе излъскан до блясък; тръстиковите рогозки бяха изрядно чисти, без нито едно петънце. Той забеляза сухия чесън, окачен в една малка ниша в горната част на стената за предпазване от мишки. Имаше и подредени гърненца с билки, чието предназначение бе да гонят насекомите, а мрежата, покриваща прозореца, трябваше да служи като допълнителна защита от прах и мухи. Драпирани дрехи и церемониални роби бяха грижливо окачени на кукички по стените. От едната страна на стаята бяха подредени ракли и сандъчета с дръжки във формата на гъбки, всички боядисани в приятна охра, с черни и бели кантове. Амеротке помоли Надиф да изпразни съдържанието им на леглото. Стаята бе доста тясна, затова отпрати Шуфой в Дома на смъртта да провежда допълнителни разследвания. Дрехите и робите бяха свалени от закачалките на стената заедно с един увехнал венец, който висеше на пирон, забит във вратата. Надиф изпразни сандъците и ковчежетата и съдържанието им се разсипа на показ: систра, гривни от карнеол, огърлия от яспис, пръстени, купичка за смесване на козметика, чифт чехли от кожа на газела, полирано бронзово огледало, съдчета за гримове за очи, чернилка, гребен от слонова кост, делвички с кремове и парфюми. После Надиф донесе една доста голяма кутия за бижута, облицована с абаносови ленти и инкрустирана с малки парченца слонова кост и порцелан. Той отвори капака и изпразни и нейното съдържание на леглото, а след това я претегли на ръка. Амеротке, заинтригуван, дойде по-наблизо до него. Надиф извади камата си и откърти дъното на кутията, под което зейна скривалище. Оттам той измъкна два малки свитъка обработен папирус и ги подаде на Амеротке. Съдията ги разви бързо, четейки отдясно наляво старателно изписаните символи около изкусно начертани карти. След това се приближи до миниатюрното писалище, поставено до стената в дъното на стаята. Табличката за писане върху него бе добре оборудвана с тръстикови калеми, гърненца с мастило, пемза за почистване и малки четчици за писане. Мастилата също бяха като на професионален писар: зелено, черно и червено.

— Хм, книжовник — промърмори Амеротке. — Хутепа е била добре образована.

— Нормално е за храмова хесетка — каза Надиф. — Много от тях са ерудирани; вещи са в изкуството на Тот.

— Но какво чак толкова е писала? — попита Амеротке. — И защо?

Съдията отвори едно сгъваемо столче и се настани на него, за да може по-добре да улавя светлината от прозореца, после заедно с Надиф, който надничаше над рамото му, бързо, но внимателно изчетоха двата ръкописа. Явно Хутепа бе писала с шифър, известен само на нея, но картите, които бе нарисувала, бяха повече от ясни. Малкият Акхет, хоризонтът, изрисуван над едната схема, изобразяваше плоските земи, равнините на запад от Тива, които се простираха до Двореца на истината; сиви варовикови низини, които приютяваха гробниците на фараоните. Две големи долини доминираха в този район, но имаше и други, скрити, по-тесни от тях. Амеротке познаваше терена много добре. Хутепа бе идентифицирала именно една от тези тесни долини и й бе дала наименованието Хуанека. Съдията се навеждаше ту над единия, ту над другия свитък. Навън отекваха шумовете от храма — мучене на говеда, водени към жертвени кошари; викове на работници; далечни песни на хорове, химни и мелодии на репетиращи музиканти. Той слушаше всичко това с половин ухо, докато проучваше свитъците. Установи, че Хутепа е използвала не толкова шифър или код, колкото съкращения на определени думи и букви. Отначало се чудеше какво е това, коя е тази Хуанека, докато не стигна до фразата „вдовицата на Ари Сапу“. Изглежда, че Хутепа е издирвала автора на Книгите на гибелта, който бе живял в този храм преди около петдесетина години и очевидно е бил женен за жена на име Хуанека. След като е бил заловен и екзекутиран, а името му е било прокълнато навеки, неговата вдовица, явно непричастна в престъпленията на мъжа си, е била оставена да изживее живота си като почтена, уважавана пенсионерка към храма. Сигурно са нямали деца, защото Хуанека бе живяла сама, лишена от фамилна гробница. Според Хутепа обаче вдовицата използвала цялото си останало състояние, за да поправи това, като купила гроб в така наречената Долина на забравата. Хутепа бе открила този гроб и бе дала прецизни детайли за местоположението чу.

— Но защо? — запита Амеротке на глас.

Надиф само се намръщи.

— И защо Хутепа е била отровена?

— Просто е — отвърна Надиф. — Тя ми каза къде се криеше Рекхет. Това е било акт на отмъщение.

— Тогава да приемем, че е така — усмихна се Амеротке на началника. — Рекхет е избягал от затворническия си оазис и се е завърнал в Тива, тласкан от жажда за мъст. Но защо ще убива тримата писари и дори Ипуе и Хаят? Не знаем. Посетил е също така и хесетката, която е изиграла важна роля в неговото задържане, и е отровил виното й. Тя го е изпила, така че отмъщението е било изпълнено, само че… — Амеротке издърпа ленените чаршафи и навеждайки се, помириса тежката пот по тях. — Дали Хутепа е правила любов със своя убиец? Тя е била елегантна, изискана хесетка, интелигентна жена, която е можела да чете, да пише, да учи. Погледнете вещите й: тази стая олицетворява нейния финес, нейната изтънченост, но това легло… — той сграбчи мръсните чаршафи. — Без съмнение някой е лежал тук, мръсен, потен, уморен. Мъж? Спал ли е? Правили ли са любов? Що за човек ще да е бил този, който е направил това, Надиф? Когато вие и аз се върнем вкъщи довечера, ще се изкъпем, ще измием от себе си всичкия прах и мръсотия и ще помажем телата си.

— Беглецът? — запита Надиф.

— Именно! — съгласи се Амеротке. — Нашият избягал затворник е трябвало да се крие. Той не е можел да се мотае насам-натам и да се остави да бъде забелязан из галериите и коридорите, в градините или дворчетата, затова се е промъкнал тук. Хутепа сигурно го е пуснала вътре и му е предложила леглото си, за да спи в него или да правят любов, а може би и двете. Тогава защо Рекхет да я убива? Освен това, и дори още по-странно, защо тази хесетка така настойчиво е проучвала историята на вдовицата Хуанека? И е открила мястото, на което се намира гробът й? Дали е ходила дотам, за да го посети? Надиф, ние със сигурност трябва да го направим.

Амеротке замълча, защото на вратата се почука. Влезе Шуфой.

— Разпитах надзорника на смъртта — заяви той. — Увери ме, че не е намерил никакъв златен прах по краката, ръцете или телата на Ипуе и Хаят. Той добави, че е възможно да се е отмил от водата. След това — продължи Шуфой — надзорникът каза, че подобен прах често се наслоява между пръстите, но той не е намерили там никакви следи от него.

— Благодаря ти, Шуфой — отвърна Амеротке разсеяно. — Може би се хващам за сламката; това със сигурност не е доказателство — той погледна Надиф. — И все пак съм съгласен с вас. Смъртта на Ипуе и Хаят е наистина мистериозна…

— О, между другото — прекъсна го Шуфой, — Минакт и Мабен искат да ви видят отново. Казаха, че ще ви чакат отвън.

— Няма нужда да чакат — заяви Амеротке. — Кажи на уважаемите отци Минакт и Мабен, че ще се видя с тях по-късно в техните стаи. В момента трябва да се погрижа за други дела.

— Какви дела? — попита Надиф.

Амеротке отиде до вратата и я отвори. Огледа се навън и след като я затвори, се върна обратно до леглото.

— Помогнете ми да приберем всичко това обратно.

Той взе двата малки свитъка и ги пъхна в кесията, която винаги носеше на колана си. Простичките бижута бяха върнати в сандъчетата, а дрехите отново бяха закачени на местата им. След като разчистиха и подредиха, Амеротке каза на Надиф какво точно се бе случило предишната вечер, как Рекхет се бе доближил до него веднага след като излезе от храма. Надиф, приседнал на пода, го слушаше внимателно.

— Какво ще правите тази вечер, началнико?

— Печена гъска — отвърна Надиф. — Жена ми обеща да ми я сготви така, че никога да не забравя тази вечеря.

— Забравете това — Амеротке приближи и седна до началника. — Елате на вечеря в моя дом, имам нужда да обсъдя нещата с вас. Но преди това — той помогна на Надиф да се изправи — имаме да говорим и с библиотекаря.