Отровителят от Птах

ПрологЧету-и: древноегипетски, който означава затвор

Пронизващият глас на затворническия жрец стихна за малко, после продължи:

Гласът на свещеника проехтя през нажежения въздух като вой на тръба. Зарея се към високата ограда, отекна в нея и се върна обратно на арената в оградения двор на Оазиса на горчивия хляб, пъклена дупка, заобиколена от жежки пясъци, намираща се на стотици мили навътре в Червените земи на запад от Тива.

Затворническият жрец, облечен само в платнена препаска около бедрата, неспокойно помръдваше на импровизираната дървена платформа, издигната в средата на заграждението, защитен от палещото слънце единствено от сянката на тънък навес от раиран плат, който вяло висеше и едва-едва се поклащаше над главата му в жегата. Той спря, погледна бързо надясно, после наляво към Пазителя на сенките, затворническия надзирател, и неговия помощник, приседнали на тръстикови рогозки от двете му страни. Пое дълбоко въздух, после силно издиша, мъчейки се с дъха си да разхлади потта по лицето си, и загледа стълба за екзекуции, който се извисяваше най-малко на пет метра височина. На него с главата надолу висеше умиращ затворник, а от раните му шуртеше кръв. Свещеникът опипа гривната, специално намазана в косми, лой, жлъчка и екскременти на дива коза, и се помоли за избавление от ужасната жега. Чудеше се кога ли затворникът ще умре, кога яростното слънце ще залезе и ще повеят хладните нощни ветрове. Не за пръв път той дълбоко се разкая за проявеното си невнимание при кражбата на онези свещени скарабеи от светилището в своя предишен храм, там, в Тива. Този позор доведе до заточението му като затворнически свещеник в това врящо преддверие на Подземното царство. Искаше му се да избяга от свирепата жега, искаше му се точно толкова много, колкото и на висящия пред него злочест затворник, който се бе опитал да го стори. Бягството не носеше надежда, не и когато бягаш от Оазиса на горчивия хляб, където бродеха зли демони и могъществото на Сет Разрушителя бе всепроникващо и всевластно. Осъденият бе заловен, после бичуван и изтезаван, преди да бъде обесен с главата надолу на показ пред всички затворници и техните пазачи, като ужасяващо предупреждение към всички тях. Оазисът на горчивия хляб бе техният свят, охраняван от чудовищата на Амдуат, Подземното царство, и бягството означаваше сигурна смърт. Злощастният затворник се олюля леко, раменете и главата му висяха надолу; кожените ремъци около глезените му се свиха, карайки жертвата да се загърчи зловещо нагоре-надолу. Свещеникът продължи да припява монотонната си молитва, този път малко по-бързо, опипвайки ал-хагар-ал-хура — бялото каменно котешко око, което носеше на връв около врата си, за да се предпазва от кошмарни съновидения. Зарея поглед из затворническия двор, към колибите с тръстикови покриви, китката палмови дървета около безценния кладенец, стражите в техните кожени поли и преметнати през рамо ремъци, с бръснати глави, защитени от слънцето от раирани забрадки. Затворниците, около четиридесет души, не бяха толкова щастливи. Облечени само с по една препаска около бедрата, всички до един бяха привързани към клинообразни колове, издялани от суровите клони на дървета. За разклонения им като чатал горен край, подобен на ярем, с кожени ремъци бяха пристегнати вратовете на затворниците.

Затворническият жрец облиза пресъхналите си устни; усещайки нарастващото недоволство на надзирателя, той претупа набързо молитвата си и приключи. Надзирателят незабавно се изправи, сграбчи обкования си с железни гвоздеи боздуган и тръгна през двора към осъдения. Всички замлъкнаха. Останаха само бръмченето на мухите и воят на пясъчните вихрушки, вдигнати от горещия вятър, които пареха очите и давеха гърлото. Над тях, разперили черни криле под тъмносиньото небе, кръжаха лешояди, сякаш Некбет7, господарката на всички, които се хранят с мърша, ги бе поканила на наближаващия кървав пир. Един от пазачите побърза да хване поклащащия се на пилона затворник и го задържа неподвижно. Надзирателят приближи. Евтините му гривни и пръстени проблясваха на светлината. Чуваше се как лъщящите му, обилно намазани със зехтин бедра се трият едно в друго. Той спря пред затворника, хванат неподвижно в ръцете на пазача, после изсумтя и отметна назад боздугана си. Осъденият заскимтя някаква молитва или молба, но никой не го беше грижа; дори и боговете бяха изоставили това място. Само Сет, червенокосият, зеленоокият Сет, заедно със своя легион от демони, посещаваше Оазиса на горчивия хляб. Надзирателят стовари боздугана, разби черепа на затворника, костите му изхрущяха и се строшиха като мръсна стомна, запратена в скала. Мъжът потръпна в кратка конвулсия, след това увисна неподвижно, кръв и мозък наквасиха горещия пясък отдолу. Всеобщо стенание се надигна от затворниците. Надзирателят се заклати назад към временно издигнатия подиум, загреба черпак с вода, плисна лицето си и намокри устните си, предизвиквайки още повече стенания сред наблюдаващите мъже и жени, изгарящи под безмилостно жаркото слънце.

— Научете — извика надзирателят, посочвайки към мъртвия мъж, — каква е присъдата за бягство! Пазителите на Огненото езеро кръстосват и дебнат из оазиса, правосъдието на фараона е надвиснало над главите ви, вие, които сте прах под сандалите на нейните крака — той млъкна за миг, наслаждавайки се на тази мисъл. Никога не бе виждал лицето на Хатусу, царица-фараон на Египет, но бе слушал за нейната красота и за неумолимото й, страховито величие, внушително като армия в боен строй. Той отпи още една глътка вода, усещайки вълнението в слабините си, обичаен резултат на всяка екзекуция, после пусна черпака.

— Демоните със смъртоносни нокти са винаги готови да убиват — продължи той, а думите му отекваха в прашния двор. — Те бдят и ви дебнат денем и нощем. Те погубват душите и изгарят плътта, те имат хиляди начини да ви хванат в капана си — той рязко вдигна ръка, посочвайки кръжащите лешояди. — Те наблюдават и съобщават за всяка жива твар, която пълзи по пясъка под тях. Те решават кой ще бъде вашият екзекутор — лъв, хиена, змия… — Той направи пауза, за да подсили ефекта от думите си. — Или либийците, пясъчните жители, скитниците от пустинята, или последователи на Сет, престъпници и бандити, които не знаят милост. А ако пък те не ви настигнат, Дяволът на жаждата, Демонът на глада, Злият дух на слънцето или Ужасът на мразовитата нощ със сигурност ще следват всяка ваша стъпка. Предупредени сте! — Той посочи към мъртвия затворник. — Без погребален ритуал за него! Никаква помощ в пътешествието му през Амдуат8, там, където Апет, великата змия, го очаква. Свалете го долу! Оставете тялото му отвън на пясъците! — Той драматично вдигна ръце и още веднъж посочи към лешоядите. — Съгледвачите очакват своя пир!

Надзирателят се отпусна на възглавниците, поздравявайки себе си за добре свършената работа. Двама затворници, доверени хора, побързаха към него с ветрила, за да разхладят потното му лице и тялото му. Надзирателят изпухтя с удоволствие и шумно сръбна нова глътка вода, после се обърна към своя помощник.

— Началникът на затворите ще бъде доволен: няма бягства, няма грешки! — затвори очите си, които бяха целите скрити в гънки тлъстина.

Представи си много ясно доклада, който ще издиктува и ще изпрати до своя старши във Васет9, до Града на скиптъра, Тива. Може би това щеше му донесе повишение. В арест на по-голям затвор, по-близко до града, далече от тази отвратителна торна дупка, намираща се най-малко на седмица път от Тива. При все това и тук си имаше известни удобства. Надзирателят тихичко изпъшка от удоволствие. Нощес щеше да се наяде до насита с прясното месо, донесено от ловците — пикантни пъдпъдъци, и може би сочен пъпеш, купен от минаващите кушитски търговци. След това щеше да се отпусне и да се забавлява с онази женска, затворничката, която така отчаяно се домогваше до благоволението му.

— Господарю?

Той отвори очи.

— Затворниците? — помощникът на надзирателя посочи с ръка през двора.

— А, да — той попи лицето си с влажна кърпа. Чувстваше се великодушен и благороден. — Отвържи ги от оглавниците, остави ги без букаи; по чаша вода, паница хляб и сушено месо за всеки.

Той погледна към наплашените, скупчени мъже и жени, докарани тук от различни краища на империята. Потърси с очи онази хубава, дългокоса жена от Мемфис. Тя му отвърна с поглед, изпълнен със страст и копнеж. Най-сетне бе покорена!

— По две чаши вода — надзирателят се изправи с мъка на краката си.

— Дори и на Рекхет?

— Да — ухили се той, — дори и на Рекхет.

Затворникът, известен като Рекхет, номер десет според затворническия регистър, седеше сам на купчина сухи парцали и дрипи, които му служеха за легло в сянката на оградата. Щастлив, че е освободен от онзи омразен оглавник, той вдигна чашата със скъпоценната вода, отпи внимателно, после задъвка парче от сушеното антилопско месо, което пазачите му бяха подхвърлили. Насочи ръка срещу праха и мухите, готови да се нароят около устата му или да се струпат на пръстите му, после погледна към небето. Жегата постепенно отслабваше. Най-сетне слънцето започна да се плъзга към заник, въздухът се разхлади, вечерните ветрове донесоха някакво, макар и малко, облекчение. Той пое дълбоко дъх и му се догади от отвратителната зловонна миризма. Трябваше да избяга! Беше видял екзекуцията, но тя не го бе разубедила. Тази нощ надзирателят щеше да празнува. Пазачите щяха да пият, докато паднат и заспят. Никога повече нямаше да има такава възможност.

Рекхет опипа грубата табелка, пристегната около врата му, носеща неговото име и неговия номер. Сега той бе познат на всички с това прозвище, сякаш престъпленията, в които бе обвинен от съда на Храма на Птах, като нощни вещици бяха проникнали в самата му душа, следвайки го чак дотук, в този оазис. Да бъде свободен от оковите беше рядко събитие. Другите затворници както винаги гледаха да се държат по-надалеч от него. Нямаше никакво значение какво казва или какво прави; те вярваха в неговата печална слава, каквато и да бе истината по въпроса. Дори тези престъпници и бандити го смятаха за злодей. Беше прекарал в затворническия двор едва месец, когато умряха шестима затворници. Напразно се оправдаваше и доказваше, че причината за смъртта им е отвратителната, развалена храна или лошата, горчиво-солена вода. Независимо от всичко бе нарочен за виновен и ако не беше затворническият жрец, щяха да го разкъсат на парчета. Това обаче се бе превърнало в един вид благословия. Оставяха го сам, не му досаждаха и така имаше възможността да подготви своя план. Вече бе събрал всичко, което му бе нужно, и го бе скрил под купчината парцали: мях за вода от кожа на газела, тръстикови сандали, няколко зърна сребро10, парче платно за главата, пакет сушено месо, кама, късче кремък, малко връв, дори грубо нахвърляна карта. Приседна и се замисли. Още не си бе изяснил кой в Тива стои зад всичко това. Хутепа, хесетката11, или някой друг, който бе подкупил минаващите пясъчни жители и пустинни скитници да минат през този оазис, да го издирят и тайно да му подхвърлят тези забранени предмети? Някой, който искаше той да избяга, но оставаше забулен в тайнственост.

Още веднъж Рекхет се взря в небето, копнеейки за падането на нощта, което щеше да му даде възможност да потегли. Повече нито ден в това затънтено място на мъчения с неговата жестока скука, със зверската грубиянщина на тъмничарите и студеното отношение на съкилийниците му. Нощем бленуващата му душа се понасяше обратно в Храма на Птах и се рееше там, за да вдъхне неговите ароматни ветрове, да се наслади на съвършената красота на изящните колони, окъпани от лунна светлина, и на светостта на олтара, да се порадва на вдъхновяващата красота на Двореца на милионите години. В сънищата си той бродеше из библиотеката, вдъхваше мириса на сандаловото дърво и тамяна, на излинелите папируси, гъстото мастило и великолепните кожи. Друг път присядаше край чисти вирове и се наслаждаваше на разцъфващите пред очите му лотоси. В същите тези душевни пътешествия той преминаваше покрай извисяващите се пилони пред храма с великолепните мачти на знамената и се любуваше на сложните плетеници и надписи и прекрасните рисунки от двете страни на огромните бронзови порти. После идваше ред на други сцени: хесетки в тънки, прозрачни воали и леки роби, с намазани с благовонни масла перуки, ограждащи красивите им лица, с прекрасни бедра, които се поклащаха грациозно в ритъма на систрата и думкането на тамбурините. Имаше и камари прясна храна, подредена на подноси, най-изискани вина се плискаха в инкрустирани със скъпоценни камъни бокали. Но тези сънища най-често се превръщаха в кошмари — пристигането на меджаите12 в жилището му, арестът му, гледката на телата на другарите му, вероломно проснати на пода на онази стая. Ужасяващите обвинения, посипали се едно след друго: че е професионален отровител и е виновен не само за тяхната смърт, а за повечето убийства, ширещи се из цяла Тива. Те твърдяха, че са открили тайния му сандък с прахове, отрови и лекарства. Беше му повдигнато обвинение, което не му даваше друг избор, освен да се предаде на милостта на фараона или да бъде изправен веднага на процес, а това щеше да означава незабавна екзекуция.

Затворникът притвори очи. Приседна за малко, поклащайки се напред-назад, и както правеше винаги по това време на деня, си затананика една мелодийка, единствената му молитва към боговете, в която ги призоваваше да обърнат отново лице към него и да му се усмихнат. Когато отвори очи, небето бе започнало да аленее, слънцето, разтопено злато, се превръщаше в огнен диск, плъзгащ се бързо на запад. Затворникът си припомни дните си като храмов лечител и жрец; как лежеше проснат в праха на земята и се молеше на Озирис13, Господаря на Ялу, Владетеля на вечнозелените полета на Вечния запад. Докато не избягаше, ако избягаше, нямаше да има богове, нито небесни ливади, нищо, нищо друго, освен този ужасен ад на затворническия оазис.

Мракът падна плавно, сякаш някой бавно хвърли плащ върху оазиса. Жегата отстъпи, въздухът захладня. Шумовете на пустинята се промениха, докато затворниците и пазачите отмаряха, готови да се насладят през нощта на удоволствието. Жените пищяха, звукът насичаше дрезгавите песни на стражите. Затворникът зачака. Луната, Великия бегач на тъмното небе, се вдигна, пълна и ярка. Звездите, цветята на нощта, блестяха като скъпоценни камъни на тъмен, кадифен фон. Нощният въздух кънтеше от воя на нощните хищници зад оградата. Затворникът обаче не се тревожеше. Беше изучил звездните карти в Храма на Птах; имаше свои собствени, незаконно придобити, забранени за притежание, примитивни схеми. Можеше да разпознае местоположението си по позицията и формите на цветята на нощта: Сотис14, Кучешкото съзвездие; Месекти, наподобяващо формата на огромна мечка. Той беше използвал всички тези познания, за да планира маршрута си. Пъхна ръка под дрипите и се приготви. Песента на пияните, пеещи стражи внезапно бе прекъсната от ясен глас, който разкъса пронизителната врява и се понесе над нея:

Затворникът се усмихна. Позна химна, изпят толкова изтънчено и нежно в това ужасно, пъклено място: беше хесетски псалм от неговия собствен храм. Думите и мелодията бяха окончателният подтик на затворника. Щеше да тръгне нощес или да умре в това гнездо на ужаса, дори ако трябваше да използва своите умения да приготвя някои лекове и отвари, та да може неговата ка15 да се откъсне, свободна от тялото му, и да започне величавото си и страховито пътешествие към Вечния запад16. Каквото и да се случеше, той щеше или да бъде свободен, или да умре през следващите няколко часа.

Затворникът тръгна през третата четвърт на нощта. Изкачи оградата без съществени затруднения — онези, истинските пазители на оазиса, за които надзирателят бе говорил, се притайваха в непрогледната тъма някъде далеч отвъд. Той се спусна в топлия, мек пясък, взря се в небето и се концентрира, за да възстанови в съзнанието си онези звездни карти и пустинни схеми, които бе разглеждал и изучавал още докато бе в Храма на Птах. Именно от тях той най-напред бе научил къде се намира Оазисът на горчивия хляб. Щеше да използва тази информация в пътуването си на североизток, за да се измъкне от горещите пясъци и да стъпи на твърдата, каменлива земя, която се простираше до притоците на Нил. Веднъж стъпеше ли там, щеше да е в безопасност.

Затворникът внимателно се запромъква напред, черен силует, стрелкащ се през пясъците. Ръмженето на нощните хищници не спираше да ехти наоколо и подсказваше, че те все още са заети с разкъсването на месата на престъпника, екзекутиран по-рано през деня. Затворникът не се страхуваше от преследвачи, не и засега. Пазачите, които трябваше да караулят около оградата, сигурно тънеха в дълбок бирен сън или пък се бяха скрили в сенките, за да се отдадат на животинска наслада със затворничките, които си бяха избрали. Не по-рано от утре по обяд надзирателят и неговите стражи щяха да разберат какво се е случило и едва в ранната привечер щяха да организират хайка. Затворникът се запромъква през пясъците. От време на време спираше и се взираше нагоре, изучавайки цветята на небето. Пустинният въздух беше вледеняващо студен, но поне беше свободен. Някъде на изток лежаха Тива и Дворецът на милионите години. Веднъж само да стигнеше там, веднага щеше да намери Хутепа, щеше да иска справедливост, щеше да търси възмездие за всичко, което му се бе случило.