Отровителят от Птах

Пета главаТекар: уплаха

Напуснаха стаята на хесетката и излязоха в оживените градини на храма. Поклонници се тълпяха на опашки пред най-различни храмови постройки, светилища и параклиси. Посетители се трупаха, за да зяпат и да се дивят. Помощник-жреци, млади дякони се движеха между тях и се стараеха да им бъдат в помощ. Настанена в хладината на колонадите, храмовата полиция държеше под око всичко, което става. Група просяци, с изпосталели като вейки тела, с изхвръкнали ребра, облечени в дрипи, се бяха подредили в строен ред на опашка пред огромните двойни врати на житницата, където служители се готвеха да раздадат дажби безплатно жито. Слънцето вече печеше с пълна сила, осветявайки ярко варовиковите стени и обелиските от червен базалт, пронизващи небето с острите си медни върхове. Работници, пазещи равновесие върху талпите на строителни скелета, се надвикваха, докато работеха по свалянето на стария, залющен пласт мазилка от стените, за да ги подготвят за ново измазване. Те спряха работа и започнаха да подвикват и подсвиркват, докато четири хубавки храмови девойки с подрънкващи гривни на глезените минаха весело покрай тях, крепейки на главите си плетени ракитови кошници, пълни с дарове за някой олтар: продълговати самуни хляб, висящи глави на мъртви водни птици и блестящи от свежест зеленчуци. Надзирателите на строежа ядосано изкрещяха. Поклащайки бедра, момичетата отминаха и работниците подновиха своята работа. Ударите на чук и медно длето отекваха в прашния въздух. Свещеници се разхождаха, бръснатите им глави блестяха, полите им се развяваха, а наборите на обемистите им роби бяха прихванати над дясното рамо; големите квадратни медальони, окачени на вратовете им, за да показват постовете им, блестяха на слънчевата светлина.

Докато с мъка си проправяха път през навалицата, Амеротке и Надиф се загубиха и един слуга трябваше да ги отведе до канцеларията на Минакт, която се намираше в малък, ограден вътрешен двор, успокояващо, приятно местенце с фонтан, който весело бликаше, заобиколен от тревни площи и пъстри цветни лехи. Във всеки ъгъл на дворчето имаше воден часовник: конични сини вази, декорирани с астрологични знаци и символи с дванадесет линии, очертани по тях47. На всяка ваза бе гравирано изображение на маймуна павиан — свещения знак на Тот, а между краката му имаше специално пробита дупка, от която водата да капе от едната секция в другата в съответно време и да маркира изтичането на всеки час. Имаше и слънчеви часовници, както и устройства за измерване на времето през нощта.

Минакт ги посрещна на стъпалата пред стаята си и през смях им се извини за своята пристрастеност към измерването и изчисляването на времето. Вътре не беше по-различно. Стените на пищно обзаведената стая бяха декорирани със символите на Тот и картини на павиани, седящи на възглавници, измервайки кълбетата на времето. В дъното на стаята имаше редица масички, върху които бяха поставени восъчни свещи с нанесени по тях деления, чиято цел също бе да отмерват минаването на часовете48. Все още присмивайки се на своето „хоби“, както го нарече, Минакт махна на Амеротке и Надиф по посока на възглавниците, на които вече се бе настанил Мабен и с печална физиономия поклащаше чаша вино.

— Искали сте да ме видите? — Амеротке се настани. — Какво има?

— Нещо, за което Минакт каза, че е трябвало да ви информираме, когато посетихте дома на Ипуе — Мабен се наведе напред. — Преди четири години зет ми обяви награда за залавянето на Рекхет; наградата по-късно бе изпратена на Храма на Птах, но междувременно се случи нещо друго. Скоро след като бе направено обявлението, Ипуе — сигурен съм, че беше през горещия сезон, — реши да вечеря на терасата на покрива на дома си.

— Дълго след като жена му бе изчезнала?

— О, да, най-малко месец след това. Във всеки случай слугите наляха вино, един от тях отпи и веднага му стана лошо. Излезе късметлия: очевидно е успял да повърне всичко, което бе изпил. Когато провериха съда с вино, намериха отрова вътре. В началото Ипуе не можеше да проумее как е било направено това: домът му се намира отвъд градските стени и вътре се допускат само приятели и слугите.

— Е — попита Амеротке, — и как е било направено?

— Беше обяснено с това — продължи Мабен, — че през горещия сезон Ипуе е наемал допълнителни слуги, градинари, извънредни работници за конкретна работа както в градината, така и в къщата. Той заподозрял, че един от тях бил Рекхет, който по някакъв начин е успял да се промъкне в кухнята и да сипе отрова във виното. След случката Ипуе стана извънредно внимателен. Дори реши, че няма да яде нищо, което не е приготвено от нашата сестра Мериет. Ипуе винаги е харесвал готвенето й. Каквито и търкания да имаха, той й вярваше безрезервно. След това нямаше подобни инциденти.

— Същото се случи и на мен — заговори на висок глас Минакт. — Както знаете, в храма се изпращат много дарове. Получих малка стомна с вино, запушена и подпечатана, с етикет, обозначаващ датата и мястото на производството му — той се усмихна. — Всеки тиванец би могъл да разбере, че това е най-финото и хубаво вино, от много добър сорт грозде. Разбира се, очаквах с нетърпение да му се насладя. Даровете се оставят пред стаята ми — той посочи към вратата. — Помислих, че е от някой поклонник или може би от колега, на когото съм помогнал с нещо. Внесох стомната вътре. Помня, че бях зает с моите изчисления. Налях си чаша от виното и пийнах. Току-що си бях прочистил устата с вода и макар че виното бе изключително вкусно, долових един особен привкус. Огледах стомната. Нямаше нищо, което да не е наред, но все пак усетих някакъв лек мирис, прикрит от парите на виното. Веднага го излях, но много скоро се почувствах зле и ми се догади. Разбира се, по това време всички в храма бяха изцяло обсебени от ужасяващите убийства, които ставаха в града. Бях чувал за подозренията, че Рекхет може да е член на Храма на Птах. Паникьосах се. Всъщност успях да повърна принудително, но доста дни след това, господарю съдия, както свидетелстват и архивите, бях много, много зле.

— И защо ми казвате всичко това едва сега? — попита Амеротке.

— Поради две причини: Хинкуи бе закаран до храмовата болница. Може би е зараза, може би е ял нещо. Или пък има втора възможност…

— Да е работа на Рекхет? — попита Надиф. — Ужасно отмъщение, както е направил с Хутепа?

— Именно — отвърна Минакт. — Но също и да отправи предупреждение към вас двамата. Ако преследвате Рекхет, той би могъл да нападне вас или близките ви.

— Той вече го направи — Амеротке накратко разказа и на тях за сблъсъка от предишната вечер. И Минакт, и Мабен го гледаха уплашено.

— Значи той е проникнал тук? — възкликна Мабен. — В този храм? Не е чудно, че бедната Хутепа е мъртва.

Амеротке се изкушаваше да ги разпита по-подробно за Рекхет. Но реши да не го прави, защото не вярваше на никого, освен на Надиф, с когото планираше да разговаря по-късно този ден.

— Господарю съдия?

— Да, Минакт?

— Тримата писари, които умряха, открихте ли нещо?

— Защо аз би трябвало да открия? — сви рамене Амеротке. — Как бих могъл? Кажете ми кой отговаряше за приготвянето на виното?

— Негова святост отец Ени — отговориха в един глас Минакт и Мабен.

— Всъщност — продължи Минакт — господарят Ени надзираваше всички приготовления. Имам предвид, че ритуалът бе планиран извън храма, но виното беше от склада на първожреца. Той сам донесе стомната и бокала в храма. Настояваше лично да подаде виното на либийците и на нашите писари. Освен това, господарю съдия, не мога да добавя нищо повече.

— А убийството на Хутепа? — попита Мабен. — Претърсихте ли стаята й?

Амеротке задъвка устните си и се загледа през прозореца. Слънчевата светлина все още беше изгарящо силна. Почувства се много изморен. Не бе спал добре предната нощ, мозъкът му бе възбуден, стомахът му разстроен.

— Хутепа? — настоя Мабен.

Амеротке внезапно осъзна, че наистина не може да има доверие на тези свещеници. Всъщност той не вярваше на никого в Храма на Птах.

— Това, което открихме, бе интересно, но не и нещо забележително — той се протегна и се изправи на крака. — Е, господа, сега трябва да ви кажа довиждане.

— Къде отивате? — попита Минакт.

— В храмовата библиотека — отвърна Амеротке. — Началник Надиф, ще ме придружите ли?

Взеха си довиждане и напуснаха стаята, след което тръгнаха обратно да си проправят път през стълпотворението в храма. След като се отдалечиха достатъчно, Амеротке поспря и хвана Надиф за китката:

— Много сте мълчалив, началнико.

Сухото лице на Надиф се разчупи в усмивка.

— А също и вие, господарю съдия. Намираме се в Храма на Птах, който е бил дом на Рекхет. Преди петдесет години тук е върлувал страховит убиец — той въздъхна дълбоко. — Не знам какво да кажа. Чувствам, че когато съм тук, не мога да вярвам на никого. Не искам да говоря с никого. Не искам да изказвам мнението си, нито дори да разсъждавам; и подозирам всекиго, освен вас, господарю съдия. О, между другото, защо отиваме в библиотеката?

— Ще видите — продължи да върви Амеротке.

Когато пристигнаха в Къщата на книгите, библиотекарят определено не бе доволен да види Амеротке. Въпреки това съдията го отведе в една от стаите за четене и го настани на пейка под прозореца.

— Не ми е нужно да виждам никакви ръкописи — започна Амеротке. — Искам да ви задам няколко въпроса. Една храмова девойка, хесетката Хутепа, бе отровена снощи; сигурно сте чули?

Библиотекарят кимна.

— Знам, че е идвала тук — продължи Амеротке. — Искала е да види конкретни архиви или записки, така ли е?

Библиотекарят облиза пресъхналите си устни и се загледа зад Амеротке. Надиф стоеше на вратата, а до него се бе присвил Шуфой. Дребосъкът вече изтрезняваше и започваше да разбира какво е станало и колко е загрижен господарят му за този случай. Беше чул и предупрежденията на Минакт и твърдо бе решил, щом веднъж се върнат в къщата на Амеротке, да провери всичко, за да се увери, че няма някаква опасност, която да го застрашава.

— Хутепа — каза Амеротке, — вие я познавахте, нали?

— Запознах се с нея тук — отговори библиотекарят. — Миловидна и приятна девойка… Искам да ви кажа, че всъщност тя нямаше право да бъде тук, Къщата на книгите е предназначена за учени.

Дори само бързото движение на очите му и нервните му жестове бяха достатъчни, за да събудят подозрението на Амеротке. Той внимателно изучаваше библиотекаря: развратник, помисли си, и се учуди дали Хутепа не е купила вниманието му със своето благоволение.

— Вие сте надзорник на книгите, нали? — Амеротке се приближи толкова близо до него, че можеше да подуши лекия зехтинов аромат на библиотекаря. — Зададох ви въпрос, господине. Не искам да водя тук господаря Сененмут или да ви привиквам в моя съд и да ви заклевам върху Свещените книги. Така че искам да отговорите на въпроса ми. Хутепа идвала ли е тук? Да?

Библиотекарят кимна припряно, изгаряйки от нетърпение да се отърве по-скоро от този любопитен съдия.

— И ви е помолила за архиви, които по принцип бихте отказали на хесетка?

— Исторически книги — отстъпи библиотекарят.

Той осведоми Амеротке с колебливи, накъсани изречения, че Хутепа е била постоянен посетител на библиотеката. По свой очарователен начин тя се изкушавала от науката и искала да проучи историята и хрониките на храма.

Най-сетне Амеротке остана доволен. Той благодари на библиотекаря и следван от Надиф и Шуфой, напусна Къщата на книгите. Те застанаха в сянката на столетните зелени дъбове, които изглеждаха така, сякаш се извисяват тук от самото начало на времето.

— За какво беше всичко това, господарю? — попита Шуфой.

— За какво беше, ли? — отговори Амеротке. — Подозирам, че Хутепа е прекарвала повечето от времето си, проучвайки идентичността на автора на Ари Сапу, който е работил тук преди петдесет години и е причинил онези ужасни опустошения. И това е парадоксът! — Той сложи едната си ръка на рамото на Шуфой, а другата на рамото на Надиф. — Според вас, Надиф, Хутепа всъщност ви е насочила към мястото, на което Рекхет се е криел, и вие сте го арестували. Освен това тя е прекарвала значително време, проучвайки историята на този храм, а също и на автора на Ари Сапу. Мистерията се задълбочава. Снощи един мъж влиза в стаята й, спи в леглото й — вероятно нейният убиец. Така, от една страна, имаме Хутепа предателката, която е предала на Меджай жреца-лечител. От друга страна, девойката е прекарвала огромна част от времето си, като може би дори е продавала благоволението си, за да получи достъп до храмовите архиви и да открие истината за Ари Сапу. На всичкото отгоре е забавлявала избягалия затворник, само за да бъде убита от него. Това е гатанка, пълна с противоречия, и в нея няма никакъв смисъл.

Амеротке излезе от сянката на дърветата и застана за малко неподвижно, изложил гръб на слънчевите лъчи, за да облекчи напрежението във врата си.

— Сега накъде, господарю? — обади се Шуфой.

— Вкъщи — отвърна Амеротке. Той се усмихна на Надиф. — Искам да се поразходя върху лапис лазули, а после да поплискам краката си във вода и да видя какво се получава…

Аменуфер, капитан от Славата на Собек49, кохорта от първия ескадрон на Гордостта на Амон50, бе станал извънредно подозрителен. По своя собствена инициатива той бе решил да закара поделението си в западната пустиня, за да установи дали либийците наистина желаят мир. Той и командирите му бяха обсъждали именно този въпрос предишния ден след вечерното жертвоприношение в техния полкови параклис. Бяха насядали в малката градинка на вътрешния двор, пирувайки с великолепно приготвена гъска, квасен хляб и отрупани със зеленчуци блюда. Командирите му се бяха съгласили единодушно, че смъртта на тримата писари по време на церемонията при подписването на мирния договор в Храма на Птах е била пръст божи, целящ да попречи на ратификацията на този договор, който всъщност не би трябвало да се подписва.

Докато си сръбваше винце, неговият полковник потупа възчервения си нос и им довери, че Омендап, главнокомандващият на фараонските армии, също има някои свои подозрения, но каква бе ползата от това? Сърцето на Божествената бе избрало мира, а и великият везир Сененмут беше на същото мнение. Никой от насядалите на гощавката не бе посмял да се пошегува с това кога и как господарят Сененмут е дал подобен съвет на Божествената; беше по-добре да не закачат тази тема. Аменуфер обаче беше изслушал много внимателно казаното и после сериозно размисли върху него. Ако се възцареше мир, къде оставаше възможността за слава, за повишение, за спечелване на Златни пчели за храброст или на Сребърно огърлие за доблест51 на пустинята и да отиде дори по-далече, отколкото сочеха заповедите му. Щеше да открие какво наистина се случва отвъд Линията Тутмос — границата, определена от покойния съпруг на Хатусу като очертание на първа сфера на пряко египетско влияние.

Аменуфер бе повел своите дванадесет кавалеристи с колесниците им далече навътре в западната пустиня. Всъщност той бе взел това решение още преди да напусне казармите, затова поръча шестте най-леки колесници, най-силните и издръжливи коне и двойно количество провизии: черен сухар, който можеха да накисват във вода; сушено месо и допълнителни кожени мехове с вода. Очакванията му не го бяха излъгали. Случило се бе нещо много интригуващо. Най-напред бяха открили само огромни пространства каменлива пустиня, тиха и безлюдна, но после тук-там започнаха да срещат фургони, които се придвижваха на север, към бреговете на Великото зелено море, и търговци от всякакви нации, със странни дрехи и чуждоземски нрави. Аменуфер ги беше поразпитал и те му бяха казали, че са разменяли стоки с мините в източната пустиня покрай Пътя на Хор в Синай, затова и дисагите и кошовете им са натъпкани със самородно злато, сребро и нешлифовани скъпоценни камъни, които бяха купили срещу кожи и други стоки. Като продължи по-нататък, отвъд Линията Тутмос, Аменуфер срещна още подобни кервани, пъстри групи от търговци и прекупвачи, и всичките до един бързаха да достигнат до оазиса Кану. Той се намираше дълбоко навътре в либийска територия, покрай главния път, водещ до най-голямото либийско пристанище на Великото зелено море. Аменуфер никога преди не бе виждал подобна търговия, нито пък мъже, които да са толкова нетърпеливи да стигнат до своята крайна цел. Отделните търговци и единичните прекупвачи не будеха подозрение. Сред по-големите групи обаче той бе забелязал либийци, облечени в раираните роби на пустинните скитници и пясъчните обитатели, и както можеше да се съди по поведението им и обноските им, явно бяха войници.

Сега Аменуфер съжаляваше за откровеността, която бе проявил в разговорите си. Въпросите му към търговците бяха прекалено открити и недвусмислени и може би с това бе събудил подозрителността им. Те със сигурност бяха събудили неговата. Той не спази предварителните заповедите на командира си и продължи да се придвижва на запад към Оазиса на изобилието — малко, но плодородно късче земя със сенчести дървета, буйни храсти и висока, тучна трева, растяща изобилно. В оазиса имаше непресъхващ извор със сладка вода, истинско спасение сред пустинния прах и безмилостното, ослепително слънце. Вечерта наближаваше, мракът падаше, слънцето бързо залязваше в разтопената жарава на хоризонта, огненото зарево обагряше небето и пустинята в кървава червенина. Тишината на деня вече отстъпваше пред преплитащите се шумове на нощта; дразнещ смях на чакали, рев на лъвове, дрезгав вой на хищници в тъмнината, привлечени към оазиса не само от водата, а и от сладката миризма на храната, най-вече от живата плът на охранените коне. Аменуфер не се притесняваше от тях. През последния стадий на похода колесниците се бяха задръстили с пясък, буксуваха и се придвижваха все по-бавно. Съгледвачите му докладваха за тъмни силуети в скалите и деретата. Накрая бяха пристигнали благополучно и войниците се бяха настанили за нощуване; въздухът бе изпълнен с мирис на потни кожи, коне, тор и готвена храна. Той подреди колесниците в защитна линия така, че да образуват барикада срещу изненадваща атака, и разпрати разузнавачи наоколо, но те все още не се бяха върнали.

Аменуфер опипа яката си и се почуди дали е взел правилното решение. Надяваше се да се върне в Тива с новини, с които да впечатли командирите си; сега обаче се тревожеше дали изобщо ще може да се върне. Погледна през рамо към приветливите пламъци на огъня: хората му се бяха скупчили около тях, смееха се и си бъбреха, дневалните се движеха сред сенчестите дървета, проверявайки дали всичко е наред. Те долавяха нервността на капитана си. Аменуфер изруга. Какво биха могли да замислят либийците? И защо всички тези търговци се стичаха към онзи оазис? Само ако можеше да открие причината! Ако преживееше тази нощ, нямаше да се върне в Тива, а щеше директно да тръгне към оазиса Кану; може би под маската на приятелството щеше да се добере дори до либийския Град на змиите. Той се взря в небето. Слънцето като медна монета се плъзна зад хоризонта, мракът обгърна пустинята, небето стана синьо-черно, звездите тежко увиснаха над главите им. Дочу някакъв шум и се огледа. Четири приведени фигури се движеха на прибежки към оазиса. Съгледвачите му се връщаха! Той разпозна шапките им, бляскащите амулети около вратовете им. Погледна колесниците, после, жаден за новини, тръгна бързо към наближаващите фигури.

— Какви са новините? — извика той. — Какви са новините?

Съгледвачите продължаваха да напредват към него. Аменуфер спря. Имаше нещо в тях, което… той се вгледа по-внимателно, зърна бради, мустаци. Та това не бяха…

Обърна се, за да затича към оазиса, но четирите фигури вече бяха извадили големи сирийски лъкове. Стрелите забръмчаха през въздуха; три от тях улучиха Аменуфер — една във врата и две други в гърба. Той се заклатушка към оазиса, но не можа да издаде и звук, дъхът му пресекна, кръвта шурна от раната на врата му, после се срина на земята.

В този момент отвсякъде наизскачаха останалите либийци. Въоръжени с мечове, копия и щитове, с ножове, криваци и боздугани, те се носеха като сенки през пясъците, мушкаха, кълцаха, разсичаха и помитаха всичко пред себе си, без да знаят милост и пощада. Египетският кавалерийски отряд, изненадан от засадата, се опита да се бори. Неколцина от подофицерите се съпротивляваха до последно, застанали до кладенеца, но скоро не остана нито един жив египтянин. Либийският военачалник обиколи лагера, за да се увери, че няма още живи ранени, и нареди да прережат гърлата на всеки труп, като не забрави да претърси храстите и скалите за някой, който би могъл да е избегнал злата участ и да е пропълзял нататък. Нямаше оцелели.

Либийците доядоха яденето, което египтяните си бяха приготвили, и изпиха виното им. След това главатарят им посочи труповете.

— Махнете ги оттук — заповяда той, — и ги занесете далече в пустинята. Заровете ги в пясъците заедно с цялото им снаряжение.

Той обиколи колесниците:

— Вземете ги, всички до една. Изгорете ги напълно, освободете конете от хамутите. Нека египтяните мислят, че техният кавалерийски ескадрон е изчезнал от лицето на земята, защото истината е, че той действително изчезна…

— Това е игра — заяви съдията, като се усмихваше на синовете си Кърфей и Ахмазе.

— Сигурен ли си, светлина на живота ми? — шеговито попита Норфрет, съпругата на Амеротке.

Съдията само й смигна и се обърна:

— Надиф, Шуфой, всички ще вземем участие. Хайде, Шуфой, направи каквото трябва.

Амеротке се бе върнал в дома си късно следобед. Той и Надиф бяха приветствани от Норфрет. Бяха измили ръцете и краката си, после пийнаха и хапнаха в сянката на големите чинари. Полюбуваха се на яркото оперение на птиците, които се спускаха ниско над бистрото езеро, и се възхищаваха на растенията и цветята, които Амеротке сам бе отгледал. Норфрет имаше безброй въпроси какво се е случило в града. Беше чула за отравянето в храма и, разбира се, бягството на Рекхет вече беше известно на всички. Амеротке я беше целунал нежно и й бе казал да изчака. Синовете му бяха пораснали; и двамата бяха развили навика да стоят до вратата и да подслушват. Той не искаше да се уплашат или да разберат, че техният баща понякога се излага на големи опасности. Още повече че Амеротке бе много неспокоен и притеснен. Беше изслушал извънредно внимателно предупрежденията на Мабен и Минакт. Бяха прави. Ако Рекхет вече веднъж бе успял да се докопа до него, защо да спира дотам? Имението на съдията в северната част на Тива беше добре известно и престъпникът лесно можеше да демонстрира своите умения да нанася светкавичните си удари, причиняващи внезапна и жестока смърт.

Щом си отпочинаха, Амеротке и Надиф организираха своята игра — направиха нещата точно така, както Амеротке ги бе описал. Шуфой наръси лапис лазули по плочките край басейна, като го разпределяше в равномерен, плътен слой. Когато свърши, Амеротке свали робата си, остана само по набедреник и започна да се разхожда по насипания прах, усещайки боцкането по стъпалата си. Норфрет и синовете им ентусиазирано се присъединиха, а Надиф ги последва, макар и по-неохотно, докато Шуфой направо танцуваше, карайки синовете на съдията да се превиват от смях. Когато Амеротке прецени, че е достатъчно, помоли всеки един да седне на ръба на басейна, да потопи крака във водата и да ги клати и рита колкото му душа иска. За известно време градината ехтеше от смях, викове от непрестанни въпроси, на които Амеротке отказваше да отговори. След това всички подсушиха краката и глезените си с ленени кърпи, всеки взе по къс папирус, донесен от Шуфой, стъпи върху него и провери дали по стъпалата и между пръстите му не е останал синьо-златист прашец.

Амеротке беше силно заинтригуван от резултатите. Всеки един имаше на някое място останали следи от златния прах. Дори и когато отново и много енергично измиха краката си, той продължаваше да си стои там, сякаш бе залепнал за кожата, особено между пръстите и по глезените им. Изражението на Амеротке стана много сериозно. Той направи експеримента още веднъж, този път с влизане в басейна и ходене напред-назад. Отново, независимо от енергичното подсушаване, следите от златистия прашец си оставаха. Той тихичко помоли Норфрет да отведе децата, после се оттегли заедно с Надиф и Шуфой под сянката на чинарите, за да обсъдят откритието.

— Сигурен ли си, Шуфой — попита Амеротке, — че надзорникът не е открил никакви следи от лапис лазули по стъпалата и глезените на двете жертви?

— Господарю, отидох и ги огледах лично. Има още нещо много интересно, господарю: надзорникът изтъкна, че двете тела са били доста обилно намазани със зехтин, с други думи…

— С други думи — прекъсна го развълнувано Надиф, — при положение че кожата на ходилата и на глезените е намазана с масло, лапис лазули щеше да полепне още по-здраво. Ипуе и Хаят са влезли в павилиона, но в никакъв случай не са стигнали живи до басейна. Скоро след като са намазали кожата си с масла срещу слънчево изгаряне, убиецът е връхлетял.

— Възможно ли е маслото да е било отровено? — попита Шуфой.

Надиф поклати глава:

— Помирисах делвичката — нищо! Освен това не забравяй, че нито аз, нито надзорникът на смъртта установихме някакви симптоми на отравяне.

Амеротке затвори очи и се опита да си спомни какво точно му бе казано в къщата на Ипуе.

— Охраната не съобщи за нищо нередно, освен че са се чули гласове и лек плясък. Дали това не е било, когато Ипуе и Хаят са умрели?

— Може би — бавно изрече Надиф. — Сега имаме две причини да считаме смъртта им за загадка. Първо, този енергичен, як мъж и тази здрава, млада жена са удавени в един и същ басейн, по едно и също време, без да се вдигне никакъв шум, никаква тревога. Нали така?

Амеротке кимна.

— Второ — продължи Надиф, — ако Ипуе и Хаят са вървели до басейна и се е случил някакъв инцидент, някакви следи от лапис лазули щяха да останат по стъпалата им, но ние не открихме абсолютно нищо, което означава, господарю съдия, че Ипуе и Хаят са влезли в басейна, и колкото и да е невероятно, са успели да отмият всички следи от прашеца…

Амеротке печално го изгледа.

— Или са били занесени в басейна — заяви Шуфой. — В този случай би трябвало да са били мъртви или в безсъзнание, още преди да са достигнали водата. Макар да няма никакви следи нито от насилие, нито от отрова. Какъв тогава е отговорът на загадката?