Отровителят от Птах

ЕпилогХру мит: ден на смъртта

— Миналата нощ сънувах — промърмори Пренхое, застанал зад Амеротке, — че се нося на крилете на птицата Ибис над Нил; под мен плаваше царската баржа. Какво мислите, че означава това, господарю съдия?

— Че искаш да бъдеш птица ибис — пошегува се Шуфой.

Амеротке вдигна ръка и прошепна:

— Не сега!

Той се взираше в тъмния коридор към Къщата на смъртта зад храма на Маат. Стражите, със скрити зад маски лица, стояха отстрани на двете килии, чиито врати току-що бяха отворили. Амеротке, облечен в надиплената съдийска тога, тръгна към тях. В първата килия Минакт бе седнал в ъгъла, обгърнал с ръце смъртоносната чаша. Когато Амеротке влезе, бившият главен писар забоде поглед в земята, като местеше чашата от ръка в ръка. Стражите, наредени покрай килията му, носеха маската на бога с глава на чакал, Анубис. Бяха облечени в кожени поли, с копие в едната си ръка и с щит в другата. Амеротке кимна и отиде до съседната килия. Там бе седнала Мериет, облегнала гръб на стената. Тя също държеше чашата на смъртта. Вдигна поглед, когато Амеротке влезе, поклати глава, вдигна чашата, сякаш се канеше да я изпие, но после я свали. Амеротке излезе и се върна обратно в края на коридора.

— Господарю съдия — Главният екзекутор махна маската си и избърса потта от лицето си, — колко трябва да чакаме?

— Ритуалът ви е известен — отговори Амеротке. — Един час.

— Един час — като ехо повтори началникът Надиф. — Трябва да я изпият до час.

Екзекуторът, Носителят на смъртта, кимна и се отдръпна. Амеротке се загледа в лъчите светлина, проникващи през решетката горе, над него. Просто искаше всичко това веднъж да свърши. Надиф и Шуфой се бяха върнали от Храма на Птах. Бяха открили скривалището на Минакт. Той бе използвал изключително остроумно един от онези негови водни часовници, за да скрие Книгите на гибелта, както и богатата си колекция от отрови в бурканчета и кутийки, всяка една от които бе внимателно надписана. Още улики бяха открити в стаята му и те бяха достатъчни, за да бъде убеден главният писар да направи пълни самопризнания и да се предаде на милостта на фараона. Той открито призна в съда в присъствието на главния обвинител Валу, че обвиненията, предявени от Амеротке, са верни във всяко отношение. Потвърди, че е син на автора на Ари Сапу и описа кариерата си в Храма на Птах и дълбокото си разочарование от това, че е бил понижен. Накрая историята му бе станала несвързана, но в крайна сметка си беше признал и бе отведен.

Мериет, изправена пред ужасяващата възможност да бъде набучена на кол или погребана жива в пустинята, също призна вината си. Разказа за омразата си към Ипуе и потвърди, че обвиненията на Амеротке почиват на истината. И двамата получиха позволението да изпият чаша с отрова, която да им донесе лека смърт. Сега, пет дни след повдигането на обвинението, Амеротке седеше и слушаше далечните звуци от храма над себе си, докато чакаше присъдата да бъде изпълнена. Всичко, помисли си той, може да се промени толкова бързо в Тива. Либийците си бяха тръгнали, явно много объркани, Хинкуи бе осъден на изгнание в едно село в дълбоката южна провинция. Новините за Минакт и за Мериет бяха плъзнали из цяла Тива. Мнозина пристигаха, за да поднесат още улики, които господарят Валу да може да използва, ако един от двамата откаже да направи самопризнания и се стигне до процес. Накрая се стигна до това.

Амеротке чу ридание от една от килиите и отново се върна по коридора до нея. Минакт бе изпил своята чаша и бе легнал на земята като дете с ръце под лицето, втренчил поглед във вратата. Мериет пиеше в момента. Амеротке отстъпи, затвори очи и замърмори кратка молитва. Той познаваше ефекта на тази отрова. Вкочаняване на краката, което щеше да обхване цялото тяло. Осъденият щеше да заспи и тихичко да премине в смъртта.

Не след дълго един от стражите извика:

— Свърши се…