Отровителят от Птах

Дванадесета главаМетут ент маат: заради думите на истината

Студени тръпки побиха Амеротке, а сърцето му се сви от страх. Начинът, по който мъжът седеше, гласът му, настойчивият му и втренчен поглед го държаха нащрек. Несъмнено дясната ръка на Кену, скрита под диплите на робата, не беше далече от дръжката на нож. Амеротке погледна към оставения на земята слънчобран.

— Защо сте тук? — каза той. — Бих могъл да се съпротивлявам. Бих могъл да викам. Бих могъл да протестирам!

— Каква полза, господарю съдия? Защо да го правите? Не искам да ви нараня, не мисля злото нито на вас, нито на господарката Норфрет, нито на момчетата ви. Кълна се в душата на Хутепа…

— Вие я убихте.

— Не, не съм я убил аз, господарю съдия. Ръцете ми не са оцапани с ничия кръв, кълна се в това, с изключение на онези двамата негодяи, престъпниците, които се опитаха да ме заловят.

Амеротке долови страст и искрено вълнение в гласа на Кену. Този мъж беше или най-добрият лъжец, който някога бе срещал, или казваше истината.

— Ти си взел златото, среброто и скъпоценностите от стаята на Хутепа, нали?

— Разбира се, господарю съдия. Имперските отряди, меджаите, амеметите, Шурат, всички те търсят избягал престъпник, мъж със сплъстена, рошава коса, рунтава брада, обгоряла от слънцето кожа; човек, облечен в дрипи, който се прокрадва по сокаците на Некропола. Никой няма да си направи труда да хвърли дори един поглед на добре облечен жрец, свещеник, чиято глава е обръсната, а лицето намазано с благовонни масла. Освен това — сви рамене Кену, — аз самият не съм вземал нищо. Хутепа ми го даде сама — той се наведе. — Амеротке, проучих ви много внимателно — той се засмя. — Съжалявам за нашата среща в храма. Аз ви вярвам. Повярвах ви тогава: Хутепа ме посъветва да го направя — тя познаваше репутацията ви така, както аз сега. Доверието ми се задълбочи. Бих искал… — Кену събра двете си ръце. — Не бих искал нищо друго, господарю съдия, освен да застана пред вас в Залата на двете истини и да докажа невинността си. Първо ви моля да изслушате това, което ще ви кажа, после ме пуснете да си тръгна. Ако го направите, кълна се във всичко свято, че ще се върна и ще се изправя пред вас в съда, ще отговарям на вашите въпроси и ще приема присъдата, която издадете. Междувременно получих информация, която ще бъде оценена извънредно високо от обитателите на Великата къща.

Амеротке втренчено гледаше в градината. Норфрет, сякаш разтревожена, бе спряла на вратата на къщата и гледаше назад към него. Той вдигна ръка и й помаха.

— Искате ли нещо за ядене или за пиене? — посочи той към подноса.

— Не, господарю съдия, може би по-късно. Първо искам да се изповядам. За мен това е параклис, а вие сте жрец на Ухото. Слушайте какво имам да ви кажа.

— Избрали сте добре момента — заяви Амеротке. — Надиф и Шуфой са отвъд реката, за да събират нова информация.

— Господарю съдия, ще ме изслушаме ли?

— Нали няма да застрашите с нищо нито близките ми, нито мен?

Кену вдигна ръце, сякаш полагаше тържествена клетва.

— Много добре — реши Амеротке. — Разкажете вашата история.

— Роден съм в Тива, син съм на търговец. Единствено дете съм. Майка ми умря млада. Бях много старателен ученик и исках непременно да стана учен. Баща ми забеляза това и ме записа да уча за жрец-лечител в Храма на Птах. Водех спокоен, безоблачен и тих живот. Изпъквах в учението и накрая бях приет в Къщите на живота в Храма на Птах. Създадох си добри приятелства: първожрецът Ени, Хинкуи, Мабен, Минакт и Усербати ми бяха другари и смятам, че ще бъдат такива и сега. Не се ожених, но създадох дълбоко приятелство с хесетката Хутепа. Тя имаше вълшебен глас — с копнеж добави той, — чист и лек като на славей. О, тя можеше да затанцува и да ме дразни, да се закача с мен, да ме подлуди! Бях като една от птиците във вашата градина. Живеех щастливо и доволно. Това беше допреди около пет години, когато историите за ужасните отравяния из града току-що бяха започнали да изплуват на повърхността. И както знаете, много хора бяха убити по най-различни ужасяващи начини из цяла Тива. Някои от отравянията бяха сред висшата класа. Но всички те имаха едно общо помежду им — жертвите или техни близки наскоро бяха посетили Храма на Птах и имената им можеха да се открият в книгите за жертвоприношенията или в храмовите регистри. Домът на Птах се слави като лечебница. Ние не сме само жреци, повечето от нас са лекари. Хората се тълпят при нас със своите болести и според клетвата си ние сме задължени да лекуваме и най-бедните. Познанията ни в областта на медицината са много широки. Аз съм специализирал заболявания на стомаха и на ануса. Скандалът с отравянията беше буря, която, поне аз си мислех така, не ме засягаше. Накрая обаче се появиха подозрения, че Рекхет, който и да е той, сигурно е жрец-лечител от Храма на Птах. Един от най-добрите ни практикуващи лекари, Усербати, заяви, че има подозрения за онова, което се случва. В онази позорна нощ, точно при започването на разлива, той организира банкет, като покани мен и още трима колеги да присъстваме. Искаше да обсъди своята теория, преди формално да я изложи пред първожреца Ени.

— И кой знаеше за това?

— Ени и, струва ми се, неговите двама племенници Мабен и Хинкуи. Други също може да са знаели — Кену се усмихна. — Клюките и слуховете са нещо широко разпространено сред храмовите свещеници.

— Имахте ли някакви подозрения? — попита Амеротке.

— О, подхвърляха се разни имена. Дори споменаха Ипуе. Той бе голям покровител на храма, но пък нали жена му бе изчезнала… — Кену повдигна вежди. — Макар, разбира се, тя да не е изчезвала, нали? Слуховете за трупа й, открит под купчина компост в градината на Ипуе, са плъзнали из цяла Тива.

— Продължавай — настоя Амеротке.

— Вечерта, в която се организира този банкет, бях тръгнал натам, когато получих повикване. Едно момче дотича и ми каза, че в Къщата на здрача, храмовата болница, има стар свещеник, който е болен и иска да ме види. Когато отидох в Къщата на здрача, не намерих подобен пациент. И други неща ме забавиха. Спрях да поговоря с приятели. Отидох да потърся Хутепа. Точно се канех да се присъединя към приятелите си на банкета, когато видях стражите да тичат. Слугите, обезумели от ужас, ми казаха, че Усербати и трима негови приятели са били убити. Направих ужасна грешка: паникьосах се!

— Защо — попита Амеротке, — след като си бил невинен?

— Не мога да отговоря на това, господарю съдия: просто предчувствие за злото? Не, не! Беше много повече от това… Същото казах и на Хутепа. Сякаш някой ме наблюдаваше, сякаш някой беше ходил в стаите ми, макар че първоначално отдавах всичко това на параноята, предизвикана от всички приказки за Рекхет и злодеянията му. Казах на Хутепа, че няма да се върна в стаите си, а ще потърся убежище в града, в изоставена стая над една винарна в квартала на медникарите. Хутепа ме държеше в течение на събитията. Обхвана ме ужас, когато научих какво точно се е случило. Моето предчувствие се бе оказало вярно. Четиримата ми приятели бяха убити от смъртоносна отрова. Меджаите претършували стаите ми и намерили разни отвари и прахове, да не говорим за богатството, за което нищо не знаех. Господарю съдия, имах някакво понятие за отровите, така че вече бях анатемосан. Намериха също и проклятие с името на Усербати, уличаващо мен като негов автор, намериха го в неговата стая, откриха и документи, в които той уж твърдял, че подозира мен. Господарю съдия, какво можех да сторя? Доказателствата уличаваха мен като Рекхет. Освен това бях загрижен и за Хутепа. Казах й, че ако бъда арестуван, тя може да бъде обвинена като съучастник. Знаех това-онова за закона, както и за страха в храма от скандал. Реших да се призная за виновен, да приема доживотна присъда в оазиса, вместо да бъда екзекутиран, защото докато си жив, винаги има надежда. Ако казусът ми беше препратен при вас, господарю съдия, каква присъда бихте издали, въпреки моите възражения и настоявания, че съм невинен? Използвах онези дни, за да се приготвя. Измъкнах се от скривалището си. Отидох до библиотеката и проучих картите на западната пустиня, най-вече местоположението на затворническите оазиси. Освен това казах на Хутепа, че когато й дам сигнал, трябва да отиде и да информира Меджай къде се укривам. Това щеше да я постави извън всяко подозрение. — Той сви рамене. — Останалото ви е известно.

— Не, вие ми го разкажете.

— Началникът Надиф ме арестува, насочен към скривалището ми от Хутепа. Бях изправен пред храмовите власти. Позовах се на статута си на жрец и признах престъпленията си. От момента, в който ми сложиха веригите, реших твърдо, че ще избягам!

— А вие имахте ли — запита го Амеротке, — някакви подозрения за това кой би могъл да е Рекхет?

— Не, господарю съдия, не, нито тогава, нито сега, с изключение на един момент — той въздъхна, — когато бях в затворническия оазис и срещнах убийци. Чух един от тях да се шегува, че убивал от чиста любов към убийството. Бях убеден, че Рекхет прилича на него.

Амеротке кимна. Герх бе казала нещо подобно.

— Със сигурност — Амеротке внимателно претегляше думите си, — ако Усербати е говорил с Ени, организирал е вечеря за колегите си, огласил е публично подозренията си, той или някои други би трябвало да имат твърди доказателства за Рекхет?

— Както вече казах, клюки и слухове. Знаете ги храмовите свещеници — Кену сви рамене, — надменни, самомнителни. Усербати бе дори много по-лош. Много горделив човек, главен писар на водите, службата по снабдяването на храма с вода, жаден за повишение, много амбициозен в кариерата си. О, мислил съм много за него — засмя се остро Кену. — Може би е научил нещо, а може и просто да е използвал кризата за своите собствени амбициозни цели, за да се самоизтъкне. Всъщност той не ми каза нищо и дори не намекна за някакви подозрения относно мен. Не знаех нищичко — заключи Кену. — И заради това бях изпратен да гния в затворническия оазис.

— Защо избяга? За да изчистиш името си? — попита Амеротке. — Това от желание за справедливост ли бе, или от жажда за отмъщение?

— И двете, предполагам — отговори Кену. — Преди да ме арестуват, целунах Хутепа за сбогом и й казах да се държи така, сякаш е мой враг. Когато се завърнах в Тива, открих, че усилено е работила за моите интереси. Обясни ми, че е ровила из храмовите архиви, за да открие местоположението на гроба на Хуанека — съответно Ари Сапу.

— Но тя така и не е отишла в Долината на забравата?

— Ходила е, но е открила, че е непроходимо и не може да се стигне до гроба. Беше убедена, че гробницата вече е била отворена и че Книгите на гибелта са били взети, така че каква полза? Тя със сигурност хранеше определени подозрения. Никак не харесваше Мабен, намираше го за високомерен и потаен, но освен него, не назова никакви имена.

— И какво точно се случи в затворническия оазис? — попита Амеротке.

— Там бе адът на земята, огнено преддверие към подземния свят. Там спираш да вярваш в боговете. Там съществува само това, което можеш да видиш, да чуеш, да вкусиш и да пипнеш. Може би, ако знаех предварително що за място е, щях да се боря, да отстоявам невинността си в съда в Тива, но тогава вече бе твърде късно. Останалите обитатели не ме харесваха. Едва бях пристигнал и избухна епидемия от дизентерия. Разбира се, затворническата управа беше много доволна, че може да хвърли вината за това върху мен и моята страховита репутация. Истинската причина за епидемията бяха горчивата вода и развалената храна. Истински вярвах, че съм жив погребан и забравен. Затворническият оазис се посещаваше от пясъчни жители, пустинни скитници, търговци, прекупвачи, калайджии — пазачите ги пускаха. Те носеха разни стоки и храна за продан; понякога водеха и някоя случайна блудница. През последната година настъпи промяна. Първоначално помислих, че има някаква грешка, но когато се сблъсквах с някои от търговците, те тайно ми пъхаха в ръцете малки пакетчета. В един случай стар нож, друг път — манерка за вода, после сандали, дори изпокъсана карта на западните Червени земи. Заключих, че някой се опитва да ми помогне.

— Хутепа? — попита Амеротке.

— Помислих си и за тази възможност, но когато се върнах в Тива, тя заяви, че не е имала начин да стори подобно нещо. Имаше доста възможности да направи нещо тук, в Тива, но те не се простираха чак до западната пустиня.

— А бягството ти?

— По това време вече бях събрал много неща. Изчаквах подходящия момент. Един избягал затворник беше хванат и екзекутиран. По този повод надзирателят и останалите от охраната празнуваха. Реших да напусна същата нощ. Прекачих се през оградата и се насочих към Червените земи. Надзирателят беше много самонадеян. Винаги твърдеше, че жегата през деня, смразяващият студ през нощта, хищниците и пустинните скитници са достатъчна охрана срещу всякакво бягство. Аз обаче бях планирал всичко много предвидливо. Имах карти. Бях изучавал в Храма на Птах звездите и знаех накъде да вървя. Имах и манерка с вода, сандали, нож, парче плат, за да пазя главата си, и разни други дреболии. Още повече че знаех колко е опасно да се движиш денем — жегата наистина те убива, докато да лежиш в някаква скалиста клисура през нощта означава само да привлечеш нощните хищници. Затова, използвайки картата, пътувах от един кладенец до друг. Разбира се, понякога се загубвах.

— Значи си почивал през деня и си пътувал през нощта?

— Именно. Спях, хапвах от малкото храна, която имах или можех да намеря в оазисите, корени, някакви диви плодове. Ако се движех все на изток, накрая щях да пресека Линията Тутмос и да стигна до ръкавите на Нил — той поспря. — Годините на затворническия живот ме бяха направили хитър.

— И?

— Много прост инцидент. Стигнах до малък оазис. Кладенецът бе издълбан от египетски военни части; до него имаше паметна плоча, възхваляваща подвизите на някакъв отдавна забравен фараон. Бях грохнал от умора и заспах до нея. Събудих се и открих, че са дошли пясъчни жители. Те си бяха устроили бивак и просто ме изчакваха да се събудя. Щом отворих очи, се оказах техен пленник. Бяха много любезни, разпитаха ме откъде съм. Разказах им лъжи от сорта, че съм търговец, който се е загубил. Те кимаха тържествено, после заговориха колко много пари ще спечелят, когато ме продадат. Повлякоха ме с тях. Не бях обаче единственият им пленник. Първоначално бях толкова ядосан на себе си, че не обръщах внимание на тревогите на моя другар по съдба. Той ми се представи като търговец от Мемфис. Виждах, че крие нещо и накрая ми довери „голямата си тайна“, както я нарече. Беше тръгнал из западната пустиня не само да търгува, а и да събира информация за либийските племена. Беше царски служител и заяви, че е видял нещо, което никога няма да забрави.

— И? — запита Амеротке, опитвайки се да овладее вълнението си.

— Ами според този търговец — или шпионин, той стигнал до някакъв голям оазис в западната пустиня. Там имало либийци и на вождовете им гостували капитани от морските хора. Той ги разпознал по шапките с пера.

Амеротке зяпна от изумление. Кену се засмя.

— Знам какво си мислите, господарю съдия: морски хора, толкова на юг, практически в самата пустиня! Не си и помисляме, че могат да стигнат дотам, нали? Според този търговец обаче либийците им оказвали много щедър и радушен прием и се отнасяли с тях като с почетни гости. Това било всичко, което видял. Попаднал под подозрение и бил принуден да бяга. Ден по-късно бил заловен от пясъчните жители, номади, които се скитат из пустинята, търсейки да оплячкосат каквото им падне. Търговецът се оказа много общителен и приятен събеседник; сладките му приказки за Тива предизвикаха дълбока носталгия у мен. Разказах му съвсем малко за себе си. Два дни по-късно попаднахме на засада на египетски кавалерийски отряд, подсилен от нубийски лъконосци. По време на битката другарят ми беше убит от една стрела, която го уцели в гърлото. Реших да приема неговата самоличност. Взех амулета му, ножницата му, всички вещи, които бяха останали от него. Когато битката приключи, се представих за търговец, който е имал нещастието да бъде заловен, и така обясних външния си вид.

— Разбира се, офицерите от отряда бяха много гостоприемни. Погрижиха се за леките ми рани, дадоха ми хляб и вино и ме докараха в Тива. Мислеха, че трябва да отида с тях и да докладвам на гарнизонния им командир, но аз се измъкнах и това беше краят на тази история. Имах намерението да открия какво се е случило преди четири години. Върнах се в Храма на Птах. Хутепа беше там. Срещнахме се, целунахме се. Толкова се радвах да я видя отново. Тя ми каза изумителната новина, че не е изпращала нищо в онзи затворнически оазис, и че не е правила нищо друго, освен проучванията си за Книгите на гибелта. Разказа ми за гробницата на Хуанека в Долината на забравата. Хутепа — Кену вдигна ръка, за да пресече въпроса на Амеротке — просто искаше да разбере какво се е случило, да се освободи от своите собствени съмнения и ако открие нещо ново и показателно, да подаде жалба до Великата къща — той въздъхна. — Бях с нея едва десет дни, преди да я убият. Тя ме подслони и ме нахрани, донесе ми нови дрехи, избръсна ме, изкъпа ме и ме намаза с благовония — той премигна през сълзи. — Питах я, дали подозира кой може да е истинският Рекхет, но тя нямаше представа. Когато научих какво се е случило в храмовия двор, осъзнах колко хитър е в действителност убиецът. Аз бях избягал от затвора и ето, че отравянията отново започнаха. Господарю съдия — Кену замълча за малко, като че ли се вслушваше в шумовете от лудуването на двете момчета, играещи в овощната градина, — трябва да се чувствате поласкан. Именно Хутепа ме посъветва да се доверя на вас. Тя каза, че накрая трябва да се предам на някой, който има съответната власт и правомощия; да заявя невинността си и да настоявам за пълни разследвания. Правих любов с нея в деня, в който се срещнах с вас. Тя ми даде повечето от събраното си богатство, злато, сребро и скъпоценности. Хутепа имаше прекрасно сърце. Тя се сети, че трябва да се дегизирам; да се превърна в мъж, който изглежда като богаташ. Пак тя ми каза, че в онзи момент бяхте в храма. Проследих ви, говорих с вас и след това изчезнах. На следващата сутрин се върнах, преструвайки се на поклонник. Именно тогава чух новината: Хутепа е била отровена.

— Тя подозираше ли някого? — попита Амеротке.

— Не, господарю съдия.

— А вие подозирате ли някой, който би могъл да я отрови?

— Несъмнено е била убита, но от кого?

— А Ипуе? — попита Амеротке. — Търговецът и жена му бяха намерени да плуват с лице във водата в техния лотосов басейн.

— Чух новината. Имал съм твърде малко вземане-даване с Ипуе, макар да имах известни отношения с първата му жена. Вижте — облиза пресъхналите си устни Кену, — освен другите си задължения, служех и като жрец в параклиса на Ухото. Слушах изповедите на поклонниците, посещаващи храма. Господарката Патуна беше една от тях. Тя казваше, че страда от странно заболяване, нещо от сорта на фобия.

— Какво ще рече това? — попита Амеротке.

— Изпадала в паника — отговори Кену. — Щом напуснела къщата си, усещала, че й призлява. Потеше се, чувстваше се изплашена. От време на време се насилваше да дойде до Храма на Птах. Изповядваше греховете си и дълбокото си нещастие от женкарското поведение на съпруга си.

— Каза ли с кого е хойкал?

— Господарю Амеротке — засмя се Кену, — Ипуе не пропускаше да си вземе своето, отдаваше се на удоволствието, когато свари.

— Ами жрецът Хинкуи? — попита Амеротке. — Знаете, че се разболя, нали?

Кену поклати глава.

— А пожарът в Храма на Птах?

— Ще ви кажа следното. Преди да ме арестуват, знаех това-онова за отровите. През годините, прекарани в оазиса, Хутепа, дано Господарите на светлината приемат нейната ка, също бе изучила много задълбочено тази материя. Тя ми разказа какви ли не удивителни приказки: че различните съставки, прахове и елементи могат да се смесят в смъртоносна микстура, но за да се постигне това, трябва да си набавиш определени неща, да купиш подходящите съставки.

Амеротке кимна в знак на съгласие. Господарката на мрака му беше казала абсолютно същото. Кену се изправи и затегна пояса около робата си.

— А хората на Шурат? — попита Амеротке. — Вие ги отровихте, нали?

— Те ме нападнаха. Хутепа ми беше дала малко отрова; аз настоях за това. Бях твърдо решен да не се оставя да ме заловят, но ако това се случеше и не останеше надежда за бягство, трябваше да съм в състояние да сложа край на всичко.

Амеротке долови неговата непоколебимост. Той беше разбрал, че Кену е твърдо решен да изпълни намеренията си.

— Господарю Амеротке, нали няма да ми попречите да си тръгна?

Съдията погледна бързешком този мъж, който сам бе дошъл да му се довери.

— Това трябва да свърши — заяви той. — Един ден все ще трябва да се предадете, дори да е само заради вашата собствена безопасност. В голяма опасност сте не само от страна на царските отряди или меджаи; други ви търсят.

— Либийците? — попита Кену. — Какво ли замислят?

— О, струва ми се, че сега вече знам — усмихна се Амеротке. — Прозрях същността на коварния им план. Е, има ли още нещо? — попита той.

Кену погледна небето.

— Какво искате? — попита го Амеротке.

— Живот — отвърна Кену. — Искам да се освободя от всичко това — усмихна се той на Амеротке. — Дойдох по своя воля…

— И ще си тръгнете по своя воля — отговори му Амеротке. — Само още едно нещо: колко души в Храма на Птах знаеха, че с Хутепа сте близки, че тя е ваше момиче?

Кену затвори очи.

— Твърде малко — отговори той. — Не съм го демонстрирал, нито пък тя. Знаете, че на такива връзки се гледа с лошо око. Е, добре — той отново се взря в небето. — Можете да ме намерите на Улицата на лампите, над знака на Фенера — той протегна ръката си. — Господарю Амеротке, нямам какво повече да добавя, но се кълна, че не съм виновен за всички тези отвратителни убийства в храма и където и да било другаде. Когато постановите, аз ще се явя пред вас в Залата на двете истини и ще се защитавам.

Амеротке стисна ръката му и Кену се обърна и тръгна. Съдията го гледаше как си отива, сигурен, че тайнственият му посетител бе говорил с гласа на истината.

Амеротке прекара останалата част от деня, както и целия следващ ден, в размишления върху това, което бе научил, като се опитваше да го сглоби заедно с парченцата от другата информация, която Надиф и Шуфой му бяха донесли от всички краища на града. На третия ден след появата на тайнствения му гост пристигна царски куриер, настояващ незабавно да получи новини. Амеротке му заяви, че ако Божествената постанови, той би отишъл в града, но все пак времето го притиска и всъщност има да върши по-полезни и важни неща. Той се надяваше да забави момента, в който трябва да информира Хатусу, макар да бе наясно, че много скоро ще се наложи да го направи. Разбира се, Хатусу не можеше да чака. На следващата сутрин още преди зазоряване господарят Сененмут, ескортиран от цял отряд царска кавалерия, пристигна пред къщата на Амеротке. Остави войниците да почиват в градината за най-голяма радост на Ахмазе и Кърфей, а самият той се присъедини към Амеротке на покривната тераса, за да отдаде молитвена почит на изгряващото слънце, напявайки божествения химн на възхвала:

След това двамата заедно хапнаха първия залък хляб за деня. Известно време стояха като ученици, с кръстосани крака, дъвчеха внимателно медения хляб и с наслада отпиваха пресен плодов сок.

— Прекрасно, господарю съдия! — смигна Сененмут на Амеротке, след като приключиха. — Сега, след като церемониалностите приключиха, кажете какво открихте.

Амеротке му разказа за тайнствения си посетител и челюстта на Сененмут увисна от изненада, докато съдията му описваше в детайли какво се бе случило.

— Значи мислите, че той е невинен? — попита Сененмут.

— Да, мисля. Това обяснява и присъствието му тук.

— Това няма никакво значение — Сененмут махна с ръка. — Чувствам се като дете — каза той, — на което е поднесен цял куп с блюда и не знае от кое да започне. В крайна сметка това, което ме интересува, са либийците. Убийствата, Амеротке, са от вашата компетенция. Измяната, предателството, външната политика, ето това ме интересува мен. Трудно ми е да мисля за мъртвия Ипуе като за предател, но все пак…

— И аз не мисля, че е бил такъв — отговори Амеротке. — Всичко това е част от една много подмолна, хитра и рафинирана игра. Либийците са част от нея, дълбоко въвлечени с техните собствени кроежи.

Той накратко описа заключенията, до които бе стигнал и причините за това.

— Много умно — ухили се Сененмут. — Много умно, наистина. Според вас либийците са настоявали за мир по една простичка причина: искали са да създадат и развият търговски връзки с мините в Сирия, за да трупат злато, сребро и преди всичко скъпоценни камъни. Целта им е да го използват, за да създадат съюз с морските хора. Морските хора са пирати. Те намират подслон по островите във Великото зелено море и из пристанищата на север, в Ханаан. Някои от нашите врагове там, най-вече хититите, им предоставят всякакви удобства по доковете си. Морските хора бродят из морето в търсене на земя, където да се установят, а най-плодородна от всички земи е делтата. Тъй като нямат посеви, нямат ниви, нямат добитък, те не могат да правят пълноценна замяна, затова трябва да живеят и да умират от меча си. Но разполагат ли със скъпоценни камъни, злато и сребро, могат да си купят всякакви запаси и да подкупят управителите на пристанищата. С други думи, стават по-силни. Либийците кроят да увеличат своята сила чрез съюз с морските хора. Те ще търгуват с мините покрай Пътя на Хор в Синай и ще използват скъпоценните камъни и метали, за да скрепят приятелството си с капитаните на морските хора. След година, може и две, в делтата ще се появи голям флот. Ние ще трябва да изпратим войскови части, за да ги отблъснем. В същото време Наратуша ще обяви, че мирният договор с Египет е прекратен, и ще изпрати войските си да извършват набези и да тормозят селцата и градчетата покрай реката. Ние ще трябва да водим война на два фронта, по Нил и по делтата. Това, което либийците правят сега в Тива, просто е засяване на реколтата, която ще жънат след някоя и друга година, но тя ще бъде кървава!

— И техните планове бяха разкрити?

— Да, от убития търговец — моя шпионин. Той е достигнал до онзи оазис и се е натъкнал на присъствието на морските хора сред либийците, рядко събитие дори в пристанищата, но толкова дълбоко в пустинята! Морските хора са били там, за да преговарят, както и да приберат първите плодове от плана на Наратуша. Търговецът е видял това и е избягал. Може би е бил проследен, но вместо да бъде хванат от либийците, е бил заловен от пясъчните жители: същата банда, която е заловила и Кену. Търговецът, разбирайки, че Кену е сънародник египтянин, му е предал информацията. Нашият кавалерийски отряд е устроил засада на тези пясъчни жители, търговецът е бил убит, а Кену е приел неговата самоличност и се е върнал в града. Подозирам, че той е възнамерявал да използва тази информация, за да я замени и да сключи сделка срещу нея с Божествената, но когато започнаха отравянията, е решил да наблюдава и да изчака.

— Какво ще направи Божествената сега?

— Що се отнася до Кену — Сененмут разпери широко двете си ръце, — вие трябва да направите това, което е нужно, господарю съдия! Аз ще инструктирам меджаите, царските отряди, да не говорим пък за „очите“ и „ушите“ на фараона, да преустановят издирванията си. Колкото до либийците, Божествената ще ги покани на банкет. Ще ги ласкае и ще ги манипулира. Накрая ще каже, че договорът не е правилно и докрай ратифициран заради смъртта на онези трима писари. Във всеки случай тя ще обяви, че е размислила и вече иска към договора да се добавят нови клаузи, най-важната от които ще бъде тази, че ако либийците станат приятели на фараона, нейните врагове трябва да бъдат и техни врагове.

— Морските хора — усмихна се Амеротке. — Тя ще изисква да няма търговска дейност, договор или съюз, писмен или вербален, между либийците и морските хора.

— Точно така — съгласи се Сененмут. — Тя, освен това, ще настоява Наратуша да я информира защо са им нужни толкова много злато, сребро и скъпоценни камъни, за какво ще ги използват.

— А либийските вождове? — попита Амеротке.

— О, те ще бъдат направо втрещени. Ще промърморят някакви благодарности за прекрасния банкет и ще помолят да им се даде време за размисъл. Хатусу ще отговори, че са нейни гости. Ако пожелаят да стоят още четиридесет дни в Тива, пак ще бъдат добре дошли. Наратуша ще трябва да се съгласи с това от любезност и уважение към своя домакин. После ще се оттегли в покоите си. Ще бъде бесен. Амеметите така и не намериха затворника, а сега ние вече знаем какви пъклени планове кроят либийците. Времето ще минава. Наратуша ще заяви, че има някакви проблеми у дома и ще иска да си замине. Хатусу ще се съгласи, но ще изтъкне, че засега мирният договор е замразен, докато не бъде надлежно подпечатан и ратифициран с включените допълнителни клаузи. Тя ще настоява Темеу да бъде оставен като заложник, като повери съдбата си на провидението, с други думи, докато открием името на предателя, с когото е заговорничил. Разбира се, тя ще изисква и сътрудничеството на либийците за откриването на кавалерийския отряд, изчезнал в западните Червени земи. Подозирам, че това ще отвори много работа на Наратуша за следващите две години. Той ще се върне при племената си, покрит с позор и безчестие, и няма да може да погледне хората в очите. Е, а другите дела? — добави бързо Сененмут. — Отравянията?

— Не знам — отговори Амеротке. — Досега имам само теории и почти никакви доказателства. Мисля, че накрая ще трябва с хитрост и измама да хванем убийците. Ще призова всички в моя съд в Залата на двете истини. Ако Маат е с мен, истината ще бъде разкрита и виновният — справедливо наказан.