Пациент 488

13

Лекторът стоеше прав върху подиума, точно по вертикала на позлатения купол в голямата амфитеатрална аудитория на Сорбоната. Измерваше с поглед смълчаните си слушатели и съзнателно създаваше у тях нетърпеливо очакване, преди да произнесе заключителните си думи. В един ъгъл стотина студенти се питаха какво ли още би могъл да добави Кристофър Кларънс към лекцията си, с която бе разтърсил сериозно всичко, в което до този момент бяха убедени.

Четиридесетгодишният мъж прокара ръка по меките си коси и потърка за секунди тридневната си брада. От баща си, който бе ирландец, бе наследил откровеното изражение и сините очи, а от майка си — италианка, кестенявите коси, лекотата на движенията и усмивката. Докато наблюдаваше залата и се наслаждаваше на мига, едва появилите се бръчки в ъгълчетата на очите му се очертаха по-забележимо, а лицето му изразяваше задоволство. Не се самозалъгваше: обичаше моментите, когато цялото внимание на зрителите, предвкусващи ефекта на следващите му думи, се съсредоточаваше върху него. Мнозина осъждаха това му поведение като достойна за презрение суета, но се лъжеха. Да, никога не би пропуснал да се наслади на възхитените погледи на студентите, очаровани от освободеното му държание на безупречен интелектуалец. Опиваше го обаче не удоволствието, че го съзерцават, а ликуването, че е успял да събуди умовете им с изваяната си до съвършенство реч, в която бе предвидил дори паузите. Да, бе щастлив, че им е предал знанията си, и се наслаждаваше на обикновено режисираната си, но понякога и съвсем импровизирана лекция.

— И накрая, за да завършим лекцията върху големите измами в нашето ежедневие — каза той, — бих искал да направя един бърз тест, който би трябвало да извади поне част от вас от равновесие. Въпреки че — прибави той, — празнотата в погледите на някои от вас потвърждава, че не е необходимо да се подлагат на тест, за да докажат бездействието на мозъчните си клетки.

Публиката зашумя и се чу весел шепот.

— Накратко, кои от вас знаят зодиакалния си знак?

Стотината студенти вдигнаха ръка — някои по-бързо, други по-бавно, но всички бяха любопитни какво целеше този въпрос.

— Добре, а сега нека вдигнат ръка тези, които смятат, че зодиакалният им знак говори за тяхната личност!

Приблизително половината ръце изчезнаха. Сред онези, чиято ръка оставаше вдигната, Кристофър си избра момчето, което го забавляваше най-много.

— Да, вие, млади човече, ей там. С Че Гевара на пуловера… Знаете ли, че той бързо се е превърнал в комунист екстремист и че е обрекъл народа си на мизерия?

Студентът вдигна рамене:

— Може би, но видът му е готин!

— Чудесно, виждам, че сте ангажиран политически и сте отговорен. Какъв е знакът ви?

— Роден съм на дванайсети октомври хиляда деветстотин осемдесет и пета година. Везни.

— Така… Според моя справочник родените под този знак са спокойни хора, не особено амбициозни, не се притесняват лесно, избива ги на филантропия. Това пасва ли ви?

— Категорично.

— Чудесно. Проблемът е, млади човече, че вие не сте роден под знака на Везни.

Кристофър почака шепотът в залата да утихне.

— Да, господин революционер по пантофи… Смятате се за Везна, но всъщност сте Дева. Така че, вместо да сте спокоен, не особено амбициозен и филантроп, вие всъщност много обичате комфорта, светската суета и комплиментите.

В шума, който последва думите му, Кристофър чу много пъти думите: "Този приказва каквото му мине през ума". Отново изчака залата да утихне. Бе свикнал слушателите му да реагират така, когато стигнеше до тази част на презентацията си.

— Да, знам… Това разбива на пух и прах общоприетата теория, но затова сме се събрали тук… Все пак ще ви обясня защо казаното от мен е вярно.

Кристофър пристъпи няколко крачки напред и застана в профил, за да подкрепи обяснението си с жестове.

— Понеже се върти непрестанно около Слънцето, в течение на годините оста на Земята бавно се отклонява. Грубо казано, с един градус на всеки седемдесет и две години. Местонахождението на астрологичните знаци по небето е било определено от вавилонците преди близо две хиляди години. А оттогава знаците са се преместили с повече от двадесет и седем градуса, което практически отговаря на пространството, заемано от един зодиакален знак. Ето защо днешният Телец би трябвало по-скоро да чете хороскопа на Овена, а Ракът — на Близнаците. За нещастие тук се наместват математиката и астрономията.

Защо не се говори по този въпрос? Защо всяка сутрин продължават да бълват глупости по радиото и в пресата? Ще ви оставя да размислите: това е най-добрият начин да обезкуражите потока от невежество и грешки.

Залата бурно заръкопляска, а част от студентите вече търсеха в смартфоните си потвърждение на тезата на лектора. Кристофър събираше бележките си, когато една добре облечена студентка с памучен панталон и тениска с цвят каки се приближи до прекалено високото бюро на подиума.

— Много ми хареса лекцията ви — каза усмихнатата девойка, докато прибираше кичур лилави коси зад ухото си.

— Благодаря — отвърна Кристофър и продължи да събира бележките си.

— Всъщност — продължи студентката, като пипаше непрекъснато пиърсинга в края на устните си, — питах се как човек преминава от професията на военен кореспондент, какъвто сте били, към лекции по история на науките за такава аудитория? Лично мен предишната ви професия ме интересува повече! Ето защо се питам защо сте престанали да я упражнявате… Ранявали са ви, нали?

Кристофър тъпчеше с бясна скорост листовете от лекцията в раницата си, когато забеляза, че друга жена го наблюдаваше от един ъгъл на вече празната аудитория. За разлика от развълнуваните студентки, тази жена го гледаше спокойно. Оглеждаше Кристофър много внимателно, а червеникав кичур коса криеше половината ѝ лице. Според него бе на около четиресет години, може би и на по-малко.

— Да, бях ранен, но не затова се отказах. А защото медиите, за които работех, не ми оставяха време да върша добре работата си: да потъна в темата, да разбера какво става, да уточня нещата. Трябва да знаете, че времето, което журналистът прекарва пред микрофона, като повтаря едно и също, за да ви убеди, че ви е информирал добре, е толкова, колкото и времето, което е прекарал на мястото на събитието, за да събере необходимата информация.

Студентката се съгласи.

— Окей. Разбирам. Във всеки случай, било е по-готино… Мога да ви дам телефона си, в случай че искате да поговорим. Сигурна съм, че можете да ми помогнете да намеря пътя си.

— Много мило, но не вярвам, че ще ви дам добър съвет.

Кристофър придружи отговора си с тъжна усмивка, докато студентката му подаваше листче с телефонния си номер.

— Вижте, съжалявам наистина, но…

Думите му бяха прекъснати от алармата на телефона му.

— По дяволите! — изсумтя той и се удари по челото.

Погледна часовника и изруга още веднъж. Вече беше 17:57 часът.

— Вижте, госпожице, съжалявам, но наистина трябва да вървя… Аз…

Студентката му направи знак, с който искаше да каже "Не се стягай!" и си тръгна. Вече готов да изхвърчи от аудиторията, Кристофър срещна отново погледа на червенокосата жена, която продължаваше да го дебне отдалеч. Бе сигурен, че не беше в залата по време на лекцията, защото щеше да я забележи, а съсредоточеността и пронизващият ѝ поглед щяха да го смутят. Дали не бе някоя негова колежка, дошла да наблюдава лекциите му? Или по-възрастна студентка, която нямаше смелостта да се смеси с младите? Каквато и да бе причината за присъствието ѝ, нещо у тази жена го заинтригува. Какво? Не можеше да определи точно. Отдалеч бе по-скоро красива, със спортна фигура. Косите ѝ бяха прибрани с ластик, но много кичури падаха свободно и скриваха част от лицето ѝ, по което се отгатваха лунички и красиво очертани устни. Но нещо друго привлече вниманието на Кристофър. Стори му се, че изражението на лицето ѝ не показваше отношение към лекцията. Тя просто го наблюдаваше. Да, вероятно бе това. Той, който прекарваше времето си да отгатва мислите на хората и успяваше да го направи само с един поглед, бе неспособен да каже какво мислеше тази жена.

Всъщност Сара бе присъствала на последната част от лекцията на Кристофър, скрита зад пейките. Бе очарована от думите му за пукнатините в теорията на астрологията. Трябваше да признае, че за няколко секунди бе така погълната от речта му, че бе забравила защо бе дошла тук. Стори ѝ се твърде съблазнителен, твърде уверен в себе си и в обаянието си върху студентите.

Бе изненадана, че отказа да запише телефонния номер на напористата студентка. Помисли си, че сигурно не е негов тип. Братът на Адам Кларънс вероятно бе самодоволен човек и се интересуваше единствено от себе си — мъж със забележително красноречие, който един ден щеше да измени на жена си, твърде увлечен от желанието си да се хареса на друга.

Тя се смути, когато той я поздрави с плах и малко несръчен знак с ръка. Очакваше, че ще я пренебрегне или още по-лошо — че на минаване ще ѝ подаде картичката си. Сара отлепи гърба си от стената и се приближи до него.

Изнервен от алармата на телефона си, която отново изпиука, Кристофър грабна раницата си, която не бе добре затворена, и бележките от лекцията му се разпиляха по земята. Той изруга и този път без никакъв ред събра бележките си и ги набута в раницата. Бе застанал на колене, когато една ръка му подаде много добре подредени листове. Вдигна поглед към непознатата и прочете в очите ѝ, че се забавлява.

— Благодаря, много мило от ваша страна, а и го направихте по-добре от мен — каза той, като гледаше топката смачкани хартийки, които стискаше в ръката си.

— Казвам се Сара Геринген… Криминален инспектор. Момичето от приемната във вестника ви ми каза, че ще бъдете тук днес. Бих искала да говоря с вас.

— Какво се е случило? — обезпокои се Кристофър.

Сара си помисли, че изглежда паникьосан. Имаше ли нещо, за което да се притеснява?

— О, бъдете спокоен. Нищо спешно. Само че идвам отдалече, за да се срещна с вас — обясни тя и му показа полицейската си значка от Осло.

— Идвате от Норвегия? А какво ви води тук?

Часовникът в залата отмери шест удара.

— Поводът е брат ви.

За секунда всичко в главата на Кристофър се смеси: възбудата от лекцията, развълнуваните млади жени, смущението, което предизвика у него инспекторката. После възбудата изчезна и той изведнъж стана сериозен.

— Адам е мъртъв, госпожо… Геринген.

— Точно затова искам да говоря с вас.

За миг черен воал замъгли погледа на Кристофър. Трябваше да разтърси глава, за да дойде на себе си.

— За какво точно искате да говорим? А и какво общо има Норвегия с това?

— Малко дълго е за обяснение, господин Кларънс.

Изнервен, Кристофър погледна часовника си. Умираше от желание да разбере подробностите, но нямаше как да закъснее за срещата.

— Вижте, в момента нямам време. Мога ли да ви се обадя тази вечер?

Сара го погледна внимателно. Може би интимна среща, която нямаше как да се отложи.

— Ако вие не ми се обадите, аз ще ви потърся.

— Елате у дома в девет и трийсет. Кодът е Б шест-четири-девет — отвърна Кристофър и ѝ подаде картичка с домашния си адрес.

После тръгна тичайки, обезпокоен какво ли щеше да го пита за брат му тази инспекторка, дошла чак от студената Норвегия…

Адам бе загубил живота си в катастрофа преди година заедно с жена си. Глупав инцидент, причинен от висока скорост. Докладът на експерта бе потвърдил това. Спирачките са били в добро състояние, пътят не е бил хлъзгав. За нещастие Адам е карал прекалено бързо и изгубил контрол над колата на един завой. Какво повече имаше да се каже?

Кристофър спря колата и я качи върху тротоара. Излезе, като за малко не скъса подплатата на сакото си в страничното огледало, и затича с всички сили към малкото начално училище в 6-и парижки район. Стъпките му отекваха по асфалта. Когато пристигна пред затворената желязна врата на учебното заведение, тротоарът бе пуст и наоколо нямаше никакви деца. А и никакви родители. Обзе го паника. "Трябва да се успокоя и да помисля!" — каза си той, докато се опитваше да диша спокойно, а сгърчените му пръсти докосваха челото му. Бръкна в джоба си за телефона. Имаше номера на директорката. Тя щеше да му отговори, че е закъснял и че това не е за първи път, а също и че Симон е с нея в кабинета ѝ. След три позвънявания се включи гласовата поща.

— По дяволите! По дяволите! — избълва той и затвори.

— Симон! — изкрещя той насред улицата под безразличния поглед на минувачите. Надигна се на пръсти, за да погледне над вратата. Дворът бе ужасяващо празен. Покатери се по оградата и скочи от другата страна.

Видя светлина в една от стаите. Да, така е. Симон сигурно бе в някоя класна стая. Тъкмо щеше да хукне, когато чу някой да вика:

— Кристофър, тук сме!

Обърна се кръгом. Гласът идваше откъм улицата. Погледна над оградата. Видя Симон от другата страна на улицата с приятелката му Алис и майка ѝ Елизабет. Тя го беше повикала. Кристофър облекчено въздъхна. Прескочи отново оградата и пресече улицата.

— Съжалявам — каза майката на Алис, красива четиресетгодишна дама с лешникови очи и мил поглед. — Бяхме в колата и преговаряхме урока им по история, когато ви видях да се катерите по оградата. Сигурно много сте се изплашили, съжалявам.

— Аз съжалявам — отвърна Кристофър и клекна до Симон.

— Извини ме, скъпи. Този път тръгнах съвсем навреме, но движението в този град е ужасно.

Осемгодишното момче стоеше с наведена глава и мълчеше. Кристофър помълча и пое въздух.

— Изплаших се…

— Всичко е наред — успокои го майката на Алис със съучастническа усмивка. — Симон и Алис обожават да прекарват времето си заедно.

Тя ги погледна с истинска радост и Кристофър си помисли, че тази нежност и внимателно отношение я правеха още по-съблазнителна.

— Хиляди благодарности, Елизабет, че сте останали да гледате Симон, докато дойда. Наистина е мило. Знам, че това не се случва за първи път, и просто се чудя как да ви благодаря.

— Не се тревожете. Услугата е напълно безплатна — успокои го тя.

Кристофър бе наясно, че трябва да каже още нещо.

— Ами, хубаво, добре… Доскоро… надявам се. Искам да кажа, че ще се видим при други обстоятелства, когато няма да съм закъснял…

— Разбрах — каза развеселена Елизабет.

— Ами… ъъъ… Приятна вечер, тогава. Довиждане, Алис — отвърна Кристофър и махна с ръка.

— Довиждане — каза момиченцето, което подскачаше до майка си. — До утре, Симон.

— Да, до утре. Довиждане, госпожо Версали.

На връщане в колата Симон закопча колана си и гледаше през прозореца. Лицето му бе безизразно. Дребен, с разрошени коси, момчето създаваше впечатление на крехко и мечтателно дете. Но въпреки това в погледа му имаше нещо зряло.

— Симон, наистина съжалявам… Обещавам ти, че ще направя всичко възможно това да не се случва повече. Следващия път ще те е срам от приятелите ти, защото ще дойда съвсем рано…

Симон не отговори, а подпря лакът на прозореца и облегна брадичка върху дланта си…

— Добре, като оставим това, добре ли мина денят ти?

— Да.

— Какво прави днес? Забележи, че не те питам дали си направил нещо хубаво. Така че, ако си направил нещо ужасно, можеш да ми го кажеш…

Кристофър обърна глава и забеляза как един мускул по лицето на детето потрепна. Само че то си имаше гордост и не се изкуши да се усмихне. Спуснаха се по булевард "Рен", без да си проговорят, но на един червен светофар Симон реши да наруши мълчанието:

— Контролно по математика…

— Да, спомням си. И какво стана?

— Не знам — въздъхна Симон, като вдигна рамене. — Предпочитам френски и история. Е, Алис и майка ѝ ще дойдат ли у дома?

— Да поговорим за това, след като видим резултатите от контролното, а?

— Зелено е! — извика Симон.

Кристофър подскочи, когато чу оркестъра от клаксони на блокираните зад него автомобили. Потегли и влезе в подземен паркинг под красива сграда от 18-и век в квартал "Сен Жермен де Пре".

Когато пристигнаха в апартамента с площ от 75 квадратни метра, Симон избяга в стаята си в дъното на коридора. Кристофър го гледаше как тича и бе доволен от факта, че имаше достойнство. Трябваше да мине още много време, преди да се довери напълно на човека, който преди по-малко от година му бе само чичо. След тридесет минути двамата дъвчеха мълчаливо, седнали на високи столове в кухнята. Кристофър погълна пюрето си, което бе на бучки.

— Защо си нямаш гадже? — попита Симон, докато рисуваше кръгове с вилицата си върху пюрето.

— Не знам. Сигурно, защото не съм срещнал жена, която да ми харесва и подхожда — отвърна Кристофър и отпи малко вода, за да не се задави.

— Е, да, ама започваш да остаряваш и скоро жените няма да те намират за хубав.

— Благодаря ти, Симон, думите ти ме карат да се чувствам толкова добре.

Малкото момче се пошегува и показа пълната си с пюре уста, което му бе трудно да погълне, също като чичо му, а после започна да кашля и изплю малко от пюрето по масата…

— Съжалявам — заекна детето.

— Не се извинявай. Ако социалните дойдат на посещение сега, ще си направят извода, че искам да те отровя. Хайде да направим нещо страхотно! Съгласен?

Половин час по-късно Кристофър и Симон седяха спокойно един срещу друг и ядяха пица, докато гледаха документален филм за животни. Скрит гепард се приближаваше до стадо газели, които пасяха в саваната. Когато една от тях вдигна рязко глава, за да подуши въздуха, Симон остана със зяпнала уста и пицата падна от ръцете му. Изведнъж хищникът хукна към стадото. След бесен бяг хвана една газела и я събори на земята, като заби зъбите си в гърлото ѝ. Кристофър се запита дали е разумно да оставя осемгодишно дете да гледа такъв филм.

— Смяташ ли, че тази майка газела е имала деца?

— Не знам. Може би.

— А смяташ ли, че газелчетата имат кой да се грижи за тях, след като майка им и баща им са убити от гепардите?

Кристофър притвори очи. Ядоса се на себе си, че е предизвикал подобни мисли у Симон.

— Ами, да, мисля, че газелите са много задружни. И съм сигурен, че газелчетата веднага си намират ново семейство, което ги приема и ги учи да се защитават.

— Ами тогава ти си един вид газела, нали?

Кристофър се усмихна.

— Само дето тичам по-бавно.

— Затова все закъсняваш…

Кристофър го сграбчи и го сложи да легне върху коленете си, наричаше го шегобиец и го гъделичкаше. Симон не се възпротиви и остана да лежи с широко отворени очи. Кристофър изключи телевизора и в стаята нахлу шумът от улицата.

— Знаеш ли, баща ти ми липсва и на мен, майка ти също — каза Кристофър. — Но там, където са, те те наблюдават и сигурно се гордеят с теб.

— А ти гордееш ли се с мен?

— Разбира се, че се гордея! Разправям на всички за теб! Ти си мой… — Кристофър щеше да каже "син", но промени намерението си. — Обожавам те! Сега и завинаги!

— Какво е завинаги?

— Нещо като любов. Не изчезва никога.

Кристофър погали Симон по главата и за малко двамата се насладиха на спокойствието на вечерта.

— Добре, а сега мисля, че е време да си лягаш… Скоро ще стане осем часът.

Малкото момче стана и тръгна бавно към стаята си.

— Ей, ей, банята, Симон. Душът и четката за зъби!

Симон отпусна раменете си и тръгна към банята, прегърбен като австралопитек.

Понеже знаеше, че инспекторката ще дойде след десет минути, Кристофър накара момчето да бърза и съкрати процедурата с миенето на зъбите.

Щом облече пижамата си, Симон пъхна ръка под леглото си и дръпна една кутия, в която се намираха вещи на родителите му, които бе взел от тяхната стая след смъртта им. Извади сивия суитшърт с качулка, марка "Аберкомби", който баща му носеше през уикендите, и се отпусна под завивката, като притискаше дрехата към себе си.

Кристофър седна на ръба на леглото и запали нощната лампа във форма на лазерна сабя, която разпръсваше нежна светлина в стаята.

— Лека нощ, Кристофър.

Мъжът прикри разочарованието си с усмивка.

Всяка вечер се надяваше Симон да му каже "татко".

Симон се обърна и зарови нос в свития на топка суитшърт. Кристофър го целуна по челото и излезе безшумно от стаята. После отиде в хола, потърси в интернет някакъв телефонен номер и набра код за чужбина.