Пациент 488

17

Бе понеделник, 22 февруари. Малко след 16 часа Кристофър остави Симон при родителите си. Каза им, че са го извикали за някакво интервю, което чакал от месеци и че на всяка цена трябвало да го направи същия ден. Изрече тази лъжа и пред Симон, като му се закле, че това няма да се случи никога вече. Момчето потъна в сълзи.

— Искам да видя мама и татко — захълца Симон, като влизаше в къщата. — Защо, защо не мога да ги видя?!

Притиснала устата си с ръка, за да не се разхлипа, Маргьорит гледаше сина си и внука си и се молеше на Бога да облекчи болката им. А Едуард търкаше чело с ръка, сякаш искаше да прогони някакво неразположение.

— Не мога да отговоря на всички въпроси, Симон — започна Кристофър, като клекна до него, — но ти обещавам, че ще се опитам… Единственото нещо, в което съм сигурен, е, че където и да са сега, майка ти и баща ти продължават да те обичат. А сега иди при баба си. Тя ще ти приготви меко легълце и може би дори ще ти прочете някоя страхотна приказка, преди да заспиш! Става ли?

Когато майка му и Симон влязоха в къщата, Кристофър седна на едно стъпало, хвана с ръце главата си и въздъхна дълбоко. Знаеше, че трябва да поиска от родителите си да заминат начаса далеч от това място, но не можеше да нанася повече травми на Симон. Ако видеше, че страховете на Сара се окажат основателни, щеше да предупреди родителите си и да поиска от тях да заминат начаса.

— Какво става, Кристофър? — попита го Едуард, когато двамата останаха сами.

— Ами, вече ти казах — работа… Един тип, когото търсим от месеци да ни даде интервю, изведнъж се съгласи за днес, при това иска да се срещнем веднага. Нямам избор.

Едуард поклати глава с недоверие.

— Какво толкова важно има да каже този тип?

Кристофър се изненада от въпроса, защото баща му нямаше навика да се интересува от работата му.

— Ами, виж, сложно е… А освен това…

— Питам, защото имам усещането, че криеш нещо от нас… Не си длъжен да ни разказваш целия си живот, но може би щяхме да ти помогнем, ако знаехме повече.

Кристофър стана и се отправи към входната врата. Неочакваните думи на баща му го подразниха. Един път и той да се заинтересува от него, но го направи по такъв начин, че го стресира още повече.

— Ами, напротив, ще ми помогнете повече, ако не ми задавате въпроси. Впрочем мисля, че майка ми вече го е разбрала. Искай ѝ по някой съвет от време на време, това ще помогне на всички ни.

Едуард хвърли мрачен поглед на сина си, но Кристофър не му обърна никакво внимание и тръшна вратата. Скочи в колата и вкара адреса на банка "СуисКокс" във Вилжюиф в джипиеса. Заради ситния дъждец шосето бе хлъзгаво, а светлината на фаровете уморяваше очите. Кристофър неволно си помисли, че брат му и Натали бяха пътували при същите метеорологични условия във вечерта на катастрофата. С тази разлика, че Кристофър шофираше с далеч по-малка скорост от онази, с която бе карал Адам, когато колата бе ударила мантинелата.

От полицията бяха категорични: колата се е движила със скорост над 110 километра в час на път с ограничение на скоростта 70 километра в час. Кристофър обаче не разбираше какво бе предизвикало инцидента. Нито моторът, нито спирачките бяха в неизправност, нито пък друга кола бе пресякла пътя на колата на Адам. Джипиесът изтръгна Кристофър от мислите му, съобщавайки, че е пристигнал. Зад завесата от дъжд се появи светлинната реклама върху сградата на банката.

Докато паркираше, забеляза Сара, която се бе облегнала на стената близо до входната врата. Бе скръстила ръце и бе облечена в светло кожено яке и бежово поло, чиято яка бе вдигнала до брадичката си. Кристофър слезе от колата и изтича да се подслони до инспекторката. Навесът бе толкова тесен, че капките дъжд падаха върху лицата им и завършваха пътя си на върховете на обувките им.

— Добър вечер — каза той, като се чудеше дали трябва да се ръкува.

С ръце, пъхнати в джобовете, Сара кимна леко.

Кристофър потрепери, когато капка дъжд влезе във врата му. Пъхна ръка в джоба си и извади мъничкия ключ.

— Ами ако ми поискат документ за самоличност, какво ще правим?

— Ще видим.

— Ами вие, в качеството си на инспектор, не можете ли да изискате претърсване на сейфа?

Сара поклати глава.

— Не и без заповед от съдия. Подобно искане, в случай на сътрудничество между две страни, изисква процедура, която ще отнеме седмици. А и нямаме време.

Кристофър въздъхна и поклати глава.

— Добре, значи всичко ще се реши за няколко секунди и цялата тежест пада върху мен?

Сара мълчаливо кимна.

Тръгнаха под навеса покрай стената на банката, за да избегнат колкото е възможно дъжда, и застанаха под козирката пред входа на банката. Един телефон при входа ги подканваше да позвънят, за да получат разрешение да влязат. Кристофър натисна зеления бутон, а пулсът му се ускоряваше все повече и повече. След десетсекундно мълчание механизмът се задейства и достъпът до банката бе разрешен. Кристофър бутна вратата, следван по петите от Сара. Минаха през метален детектор. Сара бе предусетила вероятността от подобен контрол и бе оставила пистолета си в куфара, а него — на гардероб в Лионската гара.

Розовите мраморни плочи на входното фоайе бяха толкова безупречно лъснати, че отразяваха силуетите им с блясъка и сиянието на водна повърхност. Нямаше никакво съмнение, че на това място идваха богати хора. В ъглите на помещението дискретно стояха двама пазачи. Зад плот от акажу седяха трима служители: двама бяха заети с клиенти, а третият ги подкани с усмивка да отидат при него. Бе мъж на около тридесет години. С костюм и вратовръзка и с безупречно сресани коси, много слаб, той им се усмихваше със съвършена професионална усмивка. Движенията му бяха точни, педантични, сякаш заучени специално, за да будят, доверие у клиентите.

Кристофър постави ключа от сейфа върху плота.

— Добър ден. Аз съм господин Кларънс и бих искал да получа достъп до сейфа си, ако обичате.

— Разбира се.

Човекът бегло погледна към монитора на компютъра, скрит под плота.

— Добре… Ще слезем в залата със сейфовете.

Кристофър се почувства по-добре, но усещаше, че Сара е напрегната.

Защо? Та най-трудното бе минало. Не му бяха поискали документ за самоличност.

— Само че — заговори служителят от рецепцията, като движеше пръст по една линия върху екрана на компютъра — съжалявам, но сейфът е поименен и на госпожата няма да бъде разрешено да ви придружи. Искате ли едно кафе или един чай, докато чакате?

Сара отклони предложението с поклащане на глава. Кристофър, който бе потреперил, чувайки думите "само че", си отдъхна отново.

— Добре — заключи човекът. — Можем да вървим. Липсва само вашият документ за самоличност.

С протегната ръка служителят продължаваше да гледа Кристофър с вежливата си усмивка.

— Аз…

С крайчеца на окото си Кристофър бе погледнал към двамата пазачи и му се бе сторило, че са мръднали от местата си.

— Господин Кларънс, има ли някакъв проблем?

— Слушайте — започна да обяснява Кристофър, — аз съм братът на Адам Кларънс, който почина преди година. Намерих този ключ сред нещата му и дойдох да взема оттук онова, което му принадлежи. Ето, това е всичко.

Банковият служител размени поглед с двамата пазачи и видимо се смути.

— Съжалявам… Трябваше веднага да ми кажете за тази… ситуация. Освен ако… Почакайте. Мога ли да видя документа ви за самоличност, моля?

Кристофър попита Сара с поглед как трябва да постъпи, а тя кимна в знак на съгласие.

— Защо? — попита Кристофър.

Мъжът от рецепцията на банката гледаше екрана на компютъра си, сякаш нещо там го интересуваше особено много.

— Ами защото може да се окаже, че не съм видял нещо…

Кристофър подаде личната си карта.

— Благодаря — каза служителят и я огледа внимателно.

Пръстите му препускаха по клавиатурата и след малко той кимна съучастнически с глава, а после върху устните му се появи широка усмивка.

— Извинете ни за това недоразумение, господин Кларънс — каза той. — Не бях видял, че брат ви е регистрирал пълномощно на ваше име за отваряне на сейфа. Последвайте ме, ще ви отведа в залата. Госпожо, вие можете да изчакате тук.

Кристофър имаше усещането, че подът под краката му ще се разтвори. Обърна се към Сара, която току-що бе въздъхнала с дълбоко облекчение.

Служителят поведе клиента си към мраморните стъпала, които водеха към подземията на банката. Кристофър трябваше да адаптира зрението си към слабата светлина на лампичките по пода. Пристигнаха в малка чакалня с кожени дивани и масичка, върху която имаше няколко списания по финанси и луксозни недвижими имоти, както и три бутилки минерална вода. Двама пазачи със скръстени на гърба ръце стояха пред тежката кръгла врата, водеща към личните сейфове.

— Отивам за втория ключ от сейфа на брат ви, господин Кларънс, за да можем да го отворим — заяви служителят. — Бъдете така добър да ме изчакате, ще се забавя само няколко секунди.

Служителят изчезна през една малка врата, а Кристофър се настани на един от диваните. Чакането го зареди с още напрежение. Бе крайно учуден, че Адам е предвидил пълномощно за него. За да го направи, значи се е чувствал застрашен. Кристофър се опита да успокои дишането си. Опасността ставаше все по-обозрима. Помисли за Симон.

— Добре ли сте, господин Кларънс? — попита служителят. — Искате ли чаша вода?

Бе се върнал и гледаше загрижено Кристофър.

— О, не, ще се оправя — отговори мъжът и прекара ръка през лицето си. — Да вървим.

Стана и изчака, докато служителят отключи тежката блиндирана врата. Дебелият метален кръг се отвори и се показа стая, силно осветена с неонова светлина. В центъра ѝ лъщеше маса от неръждаема стомана.

— И така, сейфът на вашия брат е номер триста и две — каза служителят, като показа едно място на горните редици. Вкарайте ключа в лявата ключалка, а аз ще направя същото с дясната.

Кристофър вкара ключа и след знак от страна на банковия служител го завъртя. Чу се шум на отваряне на механизъм и правоъгълната вратичка се отвори наполовина, като разкри дръжката на метална кутия, която трябваше да се изтегли като чекмедже.

— Не бързайте. Останете колкото е необходимо — каза служителят. — Когато свършите, поставете сейфа на мястото му и натиснете този червен бутон до вътрешния телефон, за да излезете.

След като служителят си тръгна, Кристофър дръпна металната кутия и я постави на масата. После вдигна капака ѝ. На бледата светлина се появи дебел плик с формат А4. В сейфа нямаше нищо друго. Едновременно развълнуван и разтревожен, Кристофър пъхна ръката си в плика и извади куп хартийки и един по-малък бял и ненадписан плик. После започна да преглежда листовете един по един.

Те съдържаха текстове, вероятно напечатани на твърде стара пишеща машина. Очевидно ставаше въпрос за строго секретен меморандум, засекретен на 13 октомври 1963 година. Бе написан на английски език и озаглавен "Елементи от проект 488/МК — Ultra". Бе изготвен от някой си Натаниел Евънс и адресиран до Шарл Пакрен. Кристофър веднага се сети, че получателят е шефът на "Жантикс", за когото брат му бе говорил често, и то главно за да каже, че служителите не го виждали никога и че някои били дори убедени, че е мъртъв. За сметка на това обаче, името Натаниел Евънс не му говореше нищо. Кристофър прочете меморандума.

Припомняме ви за доставките на дозите от LS 34 на уговорената дата. Член на Военновъздушните сили на Съединените щати ще се свърже директно с вас, за да бъдат отправени продуктите към базата, като се използват официалните канали.

За да се осигури непрекъснатостта на опитите, настояваме за вашата подкрепа при набирането на лицата за тестовете. Старайте се те да бъдат изолирани индивиди, чието продължително или окончателно отсъствие няма да привлече ничие внимание. Те в никакъв случай не трябва да бъдат информирани за целите на нашите експерименти, защото има опасност да провалят процеса.

Кристофър остави колебливо документа. По гърба му се стичаше пот. Това, което бе прочел, му се струваше нереално. Въпреки че бе написано върху бланка с логото на Централното разузнавателно управление. ЦРУ. До този момент бе хранил тайната надежда, че цялата тази история в края на краищата ще се окаже някакво недоразумение. Само че сега държеше в ръцете си доказателствата за незаконни и нечовешки медицински експерименти, провеждани тайно през шейсетте години от най-могъщото разузнавателно управление в света. При това — в сътрудничество с лаборатория "Жантикс", където работеше Адам. Експериментите са били част от военна изследователска програма с обект на проучване човешкият мозък. Впрочем заглавието "МК-Ultra" му напомняше нещо. Само че бе все още прекалено шокиран, за да може да се съсредоточи в спомените си. Разтри вдървения си тил и избърса потните си длани в джинсите. После разгледа другите три документа.

Те очевидно бяха доста по-нови — от 25 август 2003 г.

Първите два бяха поръчки от "Жантикс" до две различни фирми. Едната бе отправена към фирма производител на житни растения за получаване на десет килограма Claviceps purpurea. Кристофър познаваше продукта от разследванията си върху трафика на наркотици. По-популярното му име бе "мораво рогче". А другата поръчка бе към фирма с адрес Шампан-Арден и бе за доставка на пет килограма маково семе. В полето на двата документа Адам бе написал красноречив коментар: "Нито една от тези съставки не влиза в състава на нашите продукти. Използват ли се на практика, или е излишен разход? Да се провери". С друг цвят, сякаш коментарът е бил добавен по-късно, можеше да се прочете: "Производството на LS 34 — забранено!".

Третият лист представляваше фотокопие на извлечение от пощенските разходи на фирма "Жантикс". Отразяваше близо дванадесет години с честота на пратките минимум три пъти в месеца. Адам бе подчертал една пратка за 250 евро с адрес пощенска кутия в Норвегия. А коментарът му бе: "Да се провери!".

Кристофър се отпусна върху облегалката на дивана и впери поглед в празното пространство. Ето откъде бе тръгнало всичко. Ето откъде са се породили съмненията на брат му. Адам бе заместник-финансов директор на "Жантикс", чиято главна задача бе да намалява разходите на фирмата. В "Жантикс" вероятно не са знаели колко педантичен човек бе той. Можеше да прекара часове и дори дни наред да проверява подробности, за които на никого не му е пукало. Тази му практика стигаше до обсесивно-компулсивно разстройство: изпитваше необходимост да си доказва, че не е забравил нищо и че е разбрал всичко. Управляващите фирмата сигурно са си мислели, че той е щял да се съсредоточи върху големите разходи или най-много — върху средните и малките, но не и върху едва забележимите. А това означаваше, че не са познавали неговия перфекционизъм. Впрочем наследил го бе от баща си, който в редките си намеси в образованието им ги караше да изпипват нещата докрай във всичко, което предприемаха.

И така, от вътрешния одит на "Жантикс" Адам е тръгнал по следата и е стигнал до пациента в "Гаустад". Вероятно дискретно е задържал една от пратките за Норвегия, взел е проба и е накарал да анализират съдържанието ѝ. И е открил тайното производство на LS 34 в лабораторията. После е проследил пътя на пратката за Норвегия и е стигнал до психиатрична болница "Гаустад". На гърба на този документ бяха закачени две снимки и те несъмнено доказваха посещението на Адам в болницата. Първата бе от стая или по-скоро от изолатор в болницата. Стените бяха покрити с черни чертички, които образуваха неразгадаеми графити. Брат му бе оградил с червено много участъци от зацапаните стени, като че ли там бе видял нещо особено. Кристофър напразно се взираше в тях, без да различи никаква разбираема форма. На другата снимка бе изобразено малко сводесто помещение, чийто каменен градеж напомняше мазе или тъмница в замък. И там по-голямата част от стените бяха зацапани с нахвърляни черти и щрихи, чието значение бе неясно. Десетина червени кръга и тук подчертаваха някои части, които на пръв поглед приличаха на налудничави драсканици. Раздразнен, че не разбира рисунките, в които Адам бе забелязал нещо особено, Кристофър отдели снимките и си каза, че Сара вероятно ще знае нещо повече по този въпрос. В края на краищата по време на първата им среща тя му бе казала, че са ѝ известни и други следи, чрез които можеше да се докаже убийството на брат му, но по конфиденциални причини не можеше да му ги покаже.

Кристофър взе и последните два документа и се огледа, за да се убеди, че никой не е влязъл в трезора. Колкото повече напредваше в разкритията, завещани му от брат му, толкова повече имаше чувството, че е наблюдаван и че го грози заплаха. Като че ли убийците можеха да нахлуят всеки момент, за да го ликвидират — и него, и смазващите доказателства. Чувстваше се зле и бързаше да напусне тази потискаща метална стая. Сложи настрани малкия плик и бързо разгъна пред себе си един лист, който изшумоля.

Документът представляваше нещо като схема и Кристофър разпозна наклонения почерк на брат си. Върху листа бяха нарисувани четири големи кръга. В първия бе написано "ЦРУ", във втория "Фондация "Форд", в третия "Болница "Гаустад". Стрелки и бележки обясняваха подробно за връзката между трите организации. А четвъртият кръг бе в средата и в него бе написано "Военно приложение", като думите бяха подчертани три пъти. Накратко, фондацията "Форд", която официално бе най-голямата благотворителна организация на Съединените щати, според много историци и журналисти бе и едно от любимите прикрития на ЦРУ за събиране на средства, предназначени за финансиране на някои тайни операции по време на Студената война. След обстойно разследване една историчка дори бе разкрила редица срещи между Алън Дълес[16], директора на ЦРУ по онова време, и шефа на фондация "Форд" за — както се изразяваше тя — "съвместно търсене на "нови идеи".

Докато четеше ред по ред суровите внушения на брат си, Кристофър констатира, че много медицински и финансови документи доказваха: фондация "Форд" бе дала значителна парична подкрепа на болница "Гаустад" в Норвегия. Изглежда, ЦРУ се интересуваше особено от тази психиатрична клиника, защото навремето нейният директор е бил пионер в някои хирургически интервенции на мозъка и по-конкретно — лоботомията.

От всеки от трите кръга с надписи "Фондация "Форд", "ЦРУ" и "Гаустад" тръгваше стрелка, която водеше към кръга с надпис "Военно приложение", под който имаше цяла серия от въпроси.

Обект на изследванията?

Естество на експериментите?

Резултати?

Тайно продължаване на програмата?

MK-Ultra?

С пресъхнала уста и вдървен от напрежение тил Кристофър не преставаше да се чуди. Каква огромна афера бе разкрил брат му? Като журналист си даваше сметка, че мащабите на онова, което бе пред очите му, надхвърляше представите и познанията му за много неща.

Като се питаше какво ли ще намери в малкия плик, той го разлепи внимателно и извади оттам два листа с написан на компютър текст. Още след първите думи започна да му се повдига и стомахът му се разбунтува. Ако продължаваш да ровиш в онова, което трябва да остане скрито, ще си платиш: ще убием жена ти и сина ти пред очите ти. А след тях и теб.

Другата заплаха бе от същото естество: Последно предупреждение. Ако не зарежеш всичко веднага, смъртта ще бъде само подарък, за който ще молиш на колене — за теб и семейството ти.

Ако бе необходимо доказателство, за да повярва в убийството на брат си, Кристофър го държеше в треперещите си от смайване и гняв ръце. Уморен и съсипан, той стоеше неподвижен под неоновата светлина в стаичката, където се долавяше само вибрирането на далечно електрическо жужене. Осъзна, че малкото душевно равновесие, което бе успял да си изгради след смъртта на брат си, се е разпаднало на парчета.

Той бързо събра всички документи в дебелия плик от амбалажна хартия, сложи вече празния сейф на мястото му и блъсна вратата, която се заключи сама. Натисна бутона на интерфона, за да излезе. Благодари с кимване на служителя, като положи всички усилия да скрие трескавото си състояние. Накрая мина покрай Сара, която почти изпита удовлетворение, като видя колко е блед и забързан. Със сигурност е открил нещо!