Пациент 488

34

Веднага щом излязоха от къщата, потънаха в заслепяващата белота на облаците. Хладният въздух проникваше под дрехите им. Начело вървеше Едмундо, следваше го Кристофър, а след тях идваше Сара. Слязоха по наклона в градината и поеха по обраслата с растителност и потънала в мъгла пътека. Маршрутът им смени посоката си много пъти и Сара си даде сметка, че способностите на Едмундо като водач не бяха далече от изречените от нея хвалби, за да му се хареса. Старият човек се ориентираше в мъглата и лабиринта на джунглата със смущаваща лекота. Вдигнали ръце пред лицето си, за да избегнат клоните, Сара и Кристофър го следваха с усещането, че потъват в гора, чийто изход никога няма да намерят.

Времето бе влажно и задушно. След час катерене по склона потта се стичаше по вратовете и гърбовете им. Цялата мокра, Сара съблече якето си, завърза пуловера си около кръста и продължи да се катери само по изрязан на деколтето корсаж без ръкави. Кристофър последва примера ѝ и остана по тениска, на която бе изписано beLIVE.

— Добре ли сте? — осведоми се Едмундо.

На Сара ѝ бе топло, но не бе нито задъхана, нито пък бе забавила ход.

— Аз съм добре — каза иронично тя и посочи с брадичка Кристофър.

Партньорът ѝ бе плувнал в пот и бършеше лицето си с долната част на тениската си. Канеше се да затапи Сара, да ѝ каже, че от потта корсажът ѝ бе станал прозрачен и се виждаха гърдите ѝ. Погледът му каза достатъчно и от неудобство тя закри гърдите си с ръце.

— Оставете ме да си отдъхна две минути — помоли ги Кристофър, — иначе няма да издържа.

Клекна и се отпусна на земята, но му бе неудобно заради стърчащите корени. Хванал с две ръце главата си, той бавно си поемаше дъх.

Сара се облегна на дънера на едно дърво и попита Едмундо:

— Как се ориентирате след толкова години? Като се има предвид, че и растителността сигурно се е променила доста, откакто сте идвали тук…

— Листата са се променили, но не и дънерите. Те са си същите. Всъщност спомням си всяко дърво. Всички са различни. Едно прилича на дракон, друго — на октопод. Всичко е тук, в главата ми, и спи там от години. Необходимо ми е само малко усилие, за да си спомня.

Сара забеляза, че Кристофър вдига глава, а после и ръка — като че ли искаше да каже нещо. Може би му бе хрумнало нещо след думите на Едмундо. Бързо си проби път, като раздалечи няколко гигантски листа, и седна до него.

— Давам ви пет минути почивка. Отивам да проверя дали сме на прав път и се връщам — каза Едмундо.

— Добре, Едмундо — отвърна Сара. — Не се бавете.

После се обърна към Кристофър и попита:

— Какво има?

Умората сякаш бе изчезнала от лицето на Кристофър и по изражението му личеше, че мисли усилено.

— Пациент 488 и неговите рисунки с трите символа — започна той, като бършеше потта от очите и челото си.

— Е?

— Ами ако те не са били плод на халюцинация, а спомен?

В далечината се чу викът на птица. Отговори му мелодична песен, която отекна под свода растителност.

— Спомен ли? — попита Сара.

— Спомни си какво ти е казал Олин Вингерен: Пациент 488 не е умрял от халюцинация, а от спомен. Чрез въздействието на LS 34 си е спомнил нещо и това го е убило.

— Искаш да кажеш, че 488 е имал привилегията в определен момент от живота си да види Светата Троица, но е забравил това и че експериментите на баща ти са съживили спомена му?

— Това, което ти казвам, може и да ти се струва глупаво, но какво ще стане, ако махнем думите "в определен момент от живота си" от изречението ти?

Сара призна, че нейният рационален ум не бе способен да изследва нещата така дълбоко като Кристофър. Бе любопитна до какви изводи още ще стигне спътникът ѝ. Той навлажни устните си. Самата мисъл за това, което бе казал, го изнервяше.

— Както знаеш, и баща ми, и Пакрен бяха много религиозни. Те не поставяха под съмнение съществуването на Бог… Ами ако са изхождали от постулата, че всеки човек е Божие творение и че всеки е виждал Господ, преди да го забрави… Ами ако са имали амбицията да открият спомена за Бога в човешкото съзнание?

Сара усети тръпки по гърба. Може би ѝ ставаше студено, защото не се движеше? Или причината за това бе страхът?

— На прав път сме! — оповести Едмундо, изскачайки от високата папрат. — Готови ли сте?

Кристофър и Сара се спогледаха смутено, но и съзаклятнически. Щяха да поговорят за това по-късно. Ако имаха време. Останалата част от маршрута изминаха в дълбоко мълчание, като всеки разсъждаваше върху обезпокоителната хипотеза на Кристофър. Както бе предвидил Едмундо, половин час по-късно пътеката стана по-видима и пред тях се откри мъничка полянка, в центъра на която потрепваше малко блато, заобиколено от бамбук.

— Тук идвах да слушам музиката на американските войници. Пристигнахме.

При тези думи Кристофър се изправи и прогони религиозните си асоциации в името на животинския прагматизъм. Като опипваше мястото с върха на бастуна си, Едмундо заобиколи водата и затърси проход сред високите клонаци.

— Природата е възстановила правата си, така че ще трябва да си пробиваме път. Не е трудно. Старата база се намираше на десетина метра зад тази стена от растителност. Ако паметта не ме лъже, дотам има само ниска растителност, а не дървета. С малко усилия ще стигнете бързо.

— Няма ли да дойдете с нас?

— Въпреки че компанията ви е очарователна, госпожо, ще ви оставя да отидете там сами. Не искам неприятности. Както вече ви казах, казармата на "Ройял Еър Форс" е по-надолу. И така… Надявам се, че ще намерите каквото търсите и че няма да ме забравите. Минете през хижата, след като свършите.

Сара го повика малко преди да тръгне обратно.

— А как ще намерим пътя?

— Ще ви бележа дърветата.

Сара кимна за довиждане на Едмундо и отиде при Кристофър. Видя, че той вече се промъква през гъстата растителност, която ги отделяше от целта им. Тя веднага тръгна след него, за да се възползва от следите му. Въпреки гъстотата на масива, той напредваше бързо, без да го е грижа за бодливите листа, които удряха лицето, заплитайки се в косите му, и завиващите се около ръцете му паяжини, които влизаха чак в устата му. Щом наближи целта, той тръгна със сляпа решителност, като че ли необходимостта да бърза бе закалила тялото му.

На Сара дори ѝ бе трудно да го следва, а когато и тя навлезе в лабиринта от растителност, Кристофър ѝ бе обърнал гръб и гледаше право пред себе си. Върху плато, обрасло с буйни диви треви и високи дървета, на самия склон на вулкана, бе долепена някаква постройка — не по-висока от обикновена колиба. Белите ѝ каменни стени, на места покрити с черни петна, отчасти бяха скрити зад лиани и папрати. Отгоре, над това, което някога е било врата, висеше ръждясала табела, по която все още можеше да се прочетат думите "Център на НАСА. Опасно. Не влизай".

Сара направи знак на Кристофър, че ще влезе първа. Пристъпи с невероятна предпазливост, а преди да направи следващата стъпка, погледът ѝ сканираше всеки сантиметър от обраслата с буйна трева земя. Съмняваше се, че теренът е миниран, но все пак бе по-добре да не поема излишни рискове. Усещаше нетърпеливото дишане на Кристофър зад гърба си. Той едва се сдържаше да не хукне към постройката.

— Почакай — спря я той неочаквано.

Сара замръзна, като че ли ѝ бе казал, че е стъпила върху мина. Само че той бе вдигнал очи към планината. Отстъпи няколко крачки, а погледът му блестеше от възбуда.

— Снимката на баща ми е направена тук. Сигурен съм. Виж!

Сара потвърди думите му, разпознавайки и мястото, откъдето вероятно бе направена снимката. Побърза да задуши радостта си, за да не се разсейва.

— Да не губим време. Остават ни само пет часа, докато изтече ултиматумът на Лазар.

Кристофър потрепери от напомнянето и начаса последва Сара, дълбоко смутен, че стъпва там, където преди четиридесет години е стъпвал палачът, който му бе баща. Като стигна до стъпалата, които водеха към входа, Сара се поуспокои. Лек бриз огъваше тревата, а листата на дърветата наоколо шумяха. Двамата потръпнаха. След усилията да стигнат дотук, телата им бяха изстинали и потта по тях вледеняваше кожата им. Облякоха си пуловерите и връхните дрехи и се изкачиха до прага на сградата. Верига, придържана от катинар, затваряше вратата.

— Катинарът не е много голям — каза Сара. — С един по-тежък камък би трябвало да се справим с него.

Необходим им бе половин час да намерят подходящ камък. Малките камъчета, които се търкаляха наоколо, бяха твърде леки, за да счупят катинара. При всеки удар на Кристофър по катинара шумът ехтеше по склона на планината и будеше тревога у Сара, която се молеше да не ги чуят във военната база…

Накрая, след като се смениха три пъти, металната халка на катинара се огъна и се счупи, освобождавайки веригата, която падна на земята. Сара направи знак на Кристофър и двамата бутнаха по едно крило на вратата. Първата крачка навътре направи тя. Кристофър затвори вратата отвътре и двамата потънаха в мрак.

Сара запали фенерчето си. Пред тях се простираше тесен коридор, който се губеше в мрака. На оскъдната светлина се виждаха четири врати. Първата вляво бе полуотворена. Както и първата вдясно, върху която се виждаше емблемата на НАСА. По средата на коридора имаше още една открехната врата. Коридорът завършваше с двукрила врата. По покрития с напукан сив линолеум неравен под се търкаляха прашасали документи и част от тениска. Плочите от полистирол, с които бе покрит тавана, бяха проядени и през зеещите дупки се виждаха електрически кабели, някои от които висяха надолу. Въздухът бе отровен от миризма на мухъл. Кристофър взе някои от смачканите документи, които се търкаляха по земята, и помоли Сара да ги освети. Всички бяха запълнени с колони от наполовина изтрити от времето цифри. Навсякъде се виждаше емблемата на НАСА.

— Надявам се всичко, което намерим тук, да не засяга само НАСА…

Хвърли документите на земята и като видя на стената един ключ, го натисна. Както и очакваше, не стана нищо. Ритна някакъв кабел и влезе в първата стая вдясно. Бе облицована с плочки баня с две мивки, зацапани от ръжда, която бе текла от кранчетата, и душ с черна завеса от мухъл. В една ниша друга врата водеше към тоалетна, чиято тоалетна чиния бе суха. На земята имаше много американски списания от 1968 година. Най-отгоре на купчината бе един брой на "Лайф", оплакващ убийството на Мартин Лутер Кинг, и един екземпляр на списание "Ролинг Стоунс" с Джон Ленън и съпругата му Йоко — голи и заснети в гръб. След като осветиха цялото помещение и не видяха нищо интересно, излязоха от банята и влязоха в помещението отсреща. То очевидно е било използвано за стая. От мебелите бяха останали само пружина за легло и скрин от шперплат с отворени чекмеджета, пълни с проядени от молци мъжки дрехи, с изключение на една риза с емблемата на НАСА. Привлечена от нещо, което ѝ се бе мярнало на светлината на фенерчето, Сара клекна и вдигна от земята броя на "Ню Йорк Таймс" от 12 октомври 1968 година. Първата страница бе разделена между две събития — церемонията по откриването на Олимпийските игри и студентските протести срещу войната във Виетнам. Тя го разтвори и измежду страниците изпадна малък предмет — златна верижка, върху която висеше фигурка на Исус Христос на кръста.

— Те наистина са си тръгнали като крадци, за да забравят и такива ценни предмети — бе коментарът на Кристофър. — Остава ни надеждата, че баща ми и колегите му са зарязали и важни резултати от изследванията си.

Излязоха и от тази стая и тръгнаха по-навътре в коридора. Подът под краката им скърцаше, защото вероятно стъпваха по парченца стъкло. Влязоха в трето помещение, разположено от дясната страна на коридора. И то бе служило за стая. Вътре имаше същата пружина, но бяха останали и дюшекът, чаршафите и една завивка. Върху един шкаф бе залепен плакат на "В очакване на слънцето" на група "Доорс". В чекмеджето на малкото нощно шкафче намериха около четиридесет долара в банкноти и дребни монети, както и Библия, калкулатор, почти пълен пакет цигари "Бенсън Ходжис", кутия кибрит и малка папка, от която се показваха листове. Кристофър я грабна и веднага на светлината на фенера се вдигна облак прах, от който двамата започнаха да кашлят. Сара сви ръката си в лакътя и я сложи пред носа и устата си, после веднага насочи светлината към документите. Върху титулната страница бе написано "Аполо 1" — доклад за разследването на катастрофата[36]".

— Доклад за катастрофата на "Аполо-1" — каза Кристофър. — Той няма нищо общо с информацията, която търсим. По дяволите!

Кристофър вдигна дюшека, извади чекмеджето, за да изпразни съдържанието му, и скъса плаката на "Доорс". Не намираше нищо полезно и стомахът му започваше да се свива.

— Да идем в края на коридора — предложи Сара, която знаеше, че няма право да се поддава на нервността му.

Кристофър бе минал напред и бутна двете крила на вратата. Този път пред тях се появи обширна зала, която не можеше да бъде осветена цялата само с фенерчето. Докато се придвижваха внимателно, установиха, че стените ѝ са осеяни с контакти. Сара освети помещението и на слабата светлина двамата видяха единствената мебел: маса, върху която имаше команден пулт с радарен екран, различни бутони и лостове за управление и уреди с прашасали стъкла.

Приближиха се. Кристофър ритна някакъв предмет, който се търкаляше по пода. Бе шлемофон, все още свързан към командния пулт. Кабелът му минаваше точно покрай завинтената към масата метална пластинка с емблемата на НАСА.

— Виж — каза Сара, посочвайки пространството зад пулта, — започнали са да демонтират апаратурата, но не са имали време да завършат започнатото.

От командния пулт бяха изтръгнати метални пластини, по земята се търкаляха части от изоставено оборудване.

Кристофър запали своето фенерче и огледа залата, а после я обиколи, за да изследва всяко ъгълче. Сара чуваше все по-учестеното му дишане.

— Едмундо правилно каза, че онези типове от НАСА са се вбесявали, защото другите им пречели да работят, вдигайки твърде много шум.

Като видя, че Кристофър идва към нея, Сара кимна в знак на съгласие.

— "Другите" са били баща ми и сътрудниците му, които са извършвали експериментите си с онези нещастници, които са виели от ужас… Значи това са правили! Само че къде?! И тук има само неща на НАСА!

Погледна часовника си и прехапа устни.

— Трябва да обърнем това проклето място с краката нагоре, да проверим дали стените не са кухи, както и всеки сантиметър по пода, и да търсим скривалище или Бог знае какво!

Новото им търсене продължи два часа. Разместиха всички мебели, за да стигнат до стените, прегледаха подробно всеки документ, дори онези, които бяха потънали в слоеве прах. Няколко пъти излизаха на чист въздух и обиколиха многократно цялата постройка в търсене на друг вход или дори проход насред растителността, който би ги отвел към друга скрита сграда. Надеждата ги осени отново за кратко, когато откриха шкаф в една от външните стени, но там имаше само ръждясала лопата, кирка и кутия с инструменти. Пет минути преди да изтече ултиматумът на Лазар, с разкъсана от тръните и бодлите в гората тениска, със сърце, едва биещо от изтощение и страх, Кристофър се захвана да разглоби контролния пулт. С мъка командваше движенията на ръцете си, които отново бяха започнали да треперят. Сара бе обзета от немощ и чувстваше, че тревогата започва да я души за гърлото. Усещаше, че няма да може да запази дори привидно спокойствието си още дълго.

— Кристофър… ти трябва… да поискаш още време от Лазар — прошепна тя.

Само че той не я чуваше. Бе обзет от паника и кръвта бучеше в ушите му.

Внезапно телефонът иззвъня.