Пациент 488

35

Звънът в мрака сякаш бе зов за погребална равносметка. Застанал на едно коляно, Кристофър гледаше телефона, но бе неспособен да натисне зелената слушалка. Сара го направи вместо него, включи високоговорителя и му подаде телефона, като му прошепна в ухото да поиска още време от Лазар.

— Времето… времето… изтече. Открихте ли… нещо?

Веднага познаха провлачения говор на Лазар, който прокънтя заплашително в голямата зала. Минаха няколко секунди, преди Кристофър да събере сили и да проговори.

— Открихме мястото, където сте били подложен на експериментите. И дори успяхме да отидем там… Искам да кажа, че в момента сме на остров Възнесение, насред Атлантическия океан. Намерихме изоставена станция на НАСА и имаме доказателство, че именно тук баща ми и неговият екип са… извършвали експериментите с… вас…

— Открихте ли целта на експериментите? — невъзмутимо попита Лазар, като дишаше с мъка.

Сара наблюдаваше Кристофър като отговорник по безопасността в цирк, който бди над готвещ се за смъртоносен скок акробат.

— Въпрос на минути… Дайте ми да говоря със Симон…

Лазар не отговори веднага.

— Значи нищо не сте открили — промълви той след дълъг размисъл.

— Не е вярно!

— Сергей, заеми се с момчето — нареди Лазар.

Сара поиска да вземе телефона от ръката на Кристофър, за да води преговорите вместо него, но той светкавично скочи на крака.

— Не, не правете това! Никога не сте били по-близо до истината! Никога! Никой освен мен не може да ви помогне! А ако сторите каквото и да било на Симон, кълна ви се, че ще прекратя всичко… и ще си умрете в неведение!

Сара се чудеше как се бе осмелил да изрече тези думи. Тя не би се справила по-добре. Само че Лазар не се остави да го отклонят от решението му.

— Само че и хлапакът ви ще ме последва!

Кристофър затвори очи, а когато ги отвори отново, в обикновено нежния му поглед блестеше зла искра.

— Знаете ли, този хлапак не е мой син, а син на брат ми. Аз не исках да го гледам. Отрови ми живота. Така че, ако го убиете, ще тъгувам известно време, но ще се оправя! Ще си върна предишния живот. Но вие… вие имате само мен, а и ви остава твърде малко време. Така че помислете добре. Ако Симон умре, ще изгоря всичко, което открия тук!

Кристофър пое дълбоко въздух. На светлината на фенерчето очите му блестяха от гняв. Бе изиграл толкова добре ролята си, че дори Сара не бе сигурна дали не бе казал истината.

— Ако съм разбрал добре, ви трябва още време…

— Да!

— Добре, давам ви още дванадесет часа!

Кристофър вдигна очи към небето и прехапа устни. Миг по-късно двамата чуха ужасен вик, който раздра високоговорителя. Последваха плачът и хълцанията на детето.

— Симон! Симон! Какво му направихте, мръснико?!

— Всяка ръка на момчето струва дванадесет часа! — съобщи Лазар. — А викът, който чухте, е нищо в сравнение с онзи, който ще чуете, като му отрежем едната ръка. Всичко зависи само от вас. Помнете: искам да узная всичко! Защо, как, какво са открили и кой е бил мозъкът на програмата! Времето тече както за мен, така и за вас.

Затвориха телефоните едновременно. След малко Кристофър получи видеоматериал. Отвори го с треперещи ръце. Руснакът Сергей бе хванал ръката на момчето, което го гледаше уплашено, и я притискаше към масата. Държеше месарски нож и го бе насочил към китката му. Нежното и мечтателно лице на Симон се бе разкривило от страх, а в погледа му се четеше непоносимо отчаяние. "Ако баща ти направи каквото му казваме, ще запазиш ръката си!" — му каза Сергей. После записът спря.

Сара усети, че стомахът ѝ се обръща, и се подпря на стената, за да не припадне. Кристофър се вцепени от ужас. Представи си мъките на детето и прибави към тях чувството си за вина, непоносимата си безпомощност и разкъсващия го гняв. Сара бе учила за тези реакции и дори ги бе изпитвала, познаваше разрушителната сила на човешкия ум в подобни случаи… Особено когато бяха замесени деца. Невинността им отключваше емоционални реакции, които обезсилваха засегнатите хора дотам, че шансът жертвите да бъдат спасени силно намаляваше…

— Слушай, слушай — заповтаря Сара, като стискаше Кристофър за раменете. — Погледни реалността в очите! Не са убили Симон. А и ти бе невероятен! Благодарение на теб той е още жив… За момента само това има значение! Чуваш ли?! Имаме дванадесет часа, ще намерим каквото трябва.

Кой би бил подготвен за такъв шок?! Кой би могъл да стои спокойно, когато чува как мъчат дете?! Кристофър потъна в кошмарни мисли и безплодието на страха пилееше силите му. Сара го разтърси и не спираше да повтаря името му. Кристофър рязко се обърна и я заудря като слепец. Тя отбиваше ударите му, като се стараеше да не го нарани. А той се бореше с нея и крещеше от ярост. Тя го остави да излее гнева си, да рита нападалите по земята инструменти, да хвърля на пода металните пластини, докато се изтощи. Задъхан и с наведена глава, Кристофър започна да издава дрезгави ридания. Трябваха му пет минути, за да се успокои и да нормализира дишането си.

— Добре ли си? — пое риска да го попита Сара, като търсеше погледа му.

Той прекара ръка през сгърченото си разстроено лице и се обърна към нея.

— Съжалявам… не знам какво ме прихвана… Като че ли… изпитвах нужда да намеря виновник…

— Разбирам… А аз те излъгах, като ти казах, че се страхувам и че ми причиняваш болка — отвърна тя и почти се усмихна.

Вместо отговор Кристофър си пое дълбоко въздух, а в погледа му се четеше ирония. Странно нещо са животът и човешкият дух. Изведнъж го обзе неудържимо желание да целуне тази жена. Погледите им трескаво се срещнаха. Кристофър желаеше всичко у Сара, желаеше я цялата. Сочните устни, с които тя изричаше винаги най-точните думи, ледения поглед, от който той черпеше спокойствие, бялата кожа на тила, изваяната ѝ шия, ханша, зовящ го да сплете тяло с нейното, но най-вече — желаеше душата ѝ, едновременно дистанцирана и щедра.

— Имаме дванадесет часа. Това е много и малко — заяви тя, след като няколко мига двамата плаваха в облаците.

Кристофър отвърна поглед, засрамен, че бе изпитал такова желание и особено — че го бе показал. Макар че беше сигурен, че е забелязал същото желание и у нея. А Сара се опитваше да убеди себе си, че просто е жертва на химическа реакция, която размътва ума ѝ.

— Търсихме навсякъде — каза Кристофър, докато си възвръщаше самообладанието. — Какво още можем да направим?!

— Не знам. Но ми се струва, че и двамата имаме нужда да вземем малко въздух.

Сара освети пътя им към изхода. Навън бе паднала нощта. Вятърът люлееше листата в джунглата, а те двамата, привилегировани наблюдатели на Млечния път, отделиха няколко мига да успокоят духа си. Сара седна на входа, а ръката ѝ докосваше тази на Кристофър. Облегна се на фасадата и вдигна глава към небесния свод. После незабелязано плъзна ръка по корема си. Ако оживееше след тази история, какво щеше да прави в Осло? Копнежът и плановете ѝ за дете бяха подхранвали до този момент желанието ѝ за живот. Този копнеж не си беше отишъл, но плановете ѝ се бяха провалили… Не толкова, защото Ерик я бе напуснал. В края на краищата, тя със сигурност можеше да намери някой друг. Само че това, което изживяваше през последните дни, ѝ показа, че раните ѝ от войната не бяха заздравели. Че призраците все още бродеха в душата ѝ. Можеха да я завлекат отново в най-тъмните и най-отчайващи кътчета на живота и дори да я превърнат в слабо, умоляващо и гърчещо се същество до края на дните ѝ. Как би могла да стане майка, когато лудостта я заплашваше при най-малкия удар? И с какво право щеше да наложи на едно дете живот в страх?! И въпреки това, о, Боже, колко искаше да чуе детски гласец, който я нарича "мамо"! Прехапа устните си, за да си наложи да не трепери.

Седналият до нея Кристофър усети треперенето ѝ. Без да знае какво я измъчва, той я обгърна с ръка и я притисна до себе си. Странната трескавост бе изчезнала и бе отстъпила място на обичайната за него сериозност. За първи път, откакто бяха напуснали Париж, се замисли за майка си. Тя вярваше толкова много в рая, бе правила толкова добрини… Къде ли бе сега? И дали изобщо беше някъде?! Той бе агностик. Никога не бе отричал възможното съществуване на възвишена форма на живот, особено в моменти като този — под звездите, насред поклащащата се от вятъра джунгла, когато природата сякаш придаваше смисъл и на най-абсурдните неща. Само че циничният му дух не преставаше да му нашепва, че няма право да се отдава на вяра без доказателства. Дори в страданието си не можеше да се отрече от принципите и убежденията си. В този миг мъката отново го стисна в клещите си.

Сара облегна глава на рамото му, без да изпуска от погледа си звездите, които ѝ пращаха малко от спокойствието си.

— Дай ми фенерчето — прошепна Кристофър.

— Къде искаш да отидеш?

Той насочи фенерчето към малко възвишение, надвиснало над постройката.

— Ще те следвам.

Като си помагаха взаимно да отстраняват клоните по пътя си и да не се хлъзгат надолу, двамата изкачиха баирчето. Тънкият сърп на луната им позволи единствено да видят, че джунглата, която покриваше склоновете на вулкана, в основата си отстъпваше място на характерните за острова безводни и скалисти пространства. В далечината се долавяха сребристите отражения на луната в морето. В тази пустиня от камъни, заобиколена от вода, единствено светлините на военната база, намираща се на около осемстотин метра по-надолу, обезпокояваха едва забележимо мрака.

Кристофър насочи цялото си внимание към постройката в краката им, като се опита да визуализира помещенията в нея. Клекнала до него, Сара скубеше шепа след шепа трева, докато накрая докосна мократа пръст и я почисти. После с върха на една пръчка нарисува контурите на сградата върху гладката почва. Получи се почти правилен правоъгълник. Вътре очерта с тънки бразди помещенията, които бяха разгледали: най-напред коридора, който се простираше по дължината на цялата сграда, първата квадратна стая вляво от входа, банята отсреща, до нея другата стая в центъра на коридора и накрая, в дъното — голямата зала, където се намираше командният пулт. След като планът на сградата бе начертан, едно нещо се набиваше в очите.

— Да, видях — каза Сара, преди Кристофър да успее да отвори уста и да освети с фенерчето чертежа ѝ. — Дясната част на постройката е заета от две помещения, които, поставени едно до друго, изпълват почти цялото застроено пространство от тази страна. Това е логично… За сметка на това от лявата страна има само една стая, а после следва голямо празно пространство.

Кристофър довърши разсъжденията ѝ на висок глас:

— Като се вземат предвид трудностите, които сигурно са имали да докарат дотук строителен материал, а после — да построят и сградата, би било абсурдно една част да не служи за нищо.

Двамата слязоха от възвишението. Тръгнаха към вътрешността на постройката и влязоха отново в първата стая вляво.

— Странно е и че отляво се намира и единственото празно помещение в постройката, а също така и единственото, на което няма емблема на НАСА на вратата — каза Кристофър.

Сара потвърди правотата на разсъждението му, а после, както бе застанала на прага, посочи една по една всяка от стените.

— Ако има скрит проход, той не би могъл да бъде в дясната стена, защото тя е заета от две помещения, които имат излаз в коридора. По същата причина не може да бъде и в стената срещу нас — там е залата с командния пулт. Може да бъде само в лявата стена.

После излезе от стаята и след минута се върна с кирката, която бяха намерили в шкафа отвън. Подаде я на Кристофър, отстъпи няколко крачки и насочи фенерчето към стената. Кристофър взе инструмента и удари косо стената. Още при първия удар оттам падна парче гипс. Удари стената втори, а после и трети път, като дишаше тежко. След петия удар стената се пропука и под мазилката ѝ се показа част от бетонен блок. Кристофър си пое дъх.

— Няма да е лесно, но пък ти вече направи хубав разрез — окуражи го Сара, като посочи пукнатината в средата на стената. — Цели се тук.

Кристофър вдигна кирката над главата си и с всички сили удари точно в средата. Върхът на кирката се заби малко повече. Удари още десетина пъти и изведнъж върхът на кирката проби стената и потъна чак до сапа. От устата на Кристофър излезе хрип от усилието, но успя да използва кирката като лост. Стената бавно се напука. По земята се посипа гипс. Кристофър не отпусна натиска си и изведнъж стената поддаде. Сара насочи светлината към образувалата се дупка.

— Светлината минава. Човек би казал, че от другата страна има празно пространство. Само че отворът е още много малък, за да се види добре.

— Пази се! — предупреди я Кристофър.

Той продължи да нанася успешни удари с кирката, докато направи достатъчно широк отвор, за да може да доразбие стената с ритници, а после хвърли инструмента на земята. Докато белият гипсов прах падаше в осветената част от помещението, се откри вдлъбнатина с големина най-много един квадратен метър. И тя изглеждаше празна. Но когато Сара насочи светлината към пода, Кристофър потрепери. Видяха очертанието на потънала в мрака стълба, която водеше под земята.