Пациент 488

51

Шест месеца по-късно

Седнал пред лаптопа си, Кристофър изпращаше на Сара съобщение по електронната поща. Чуваше течащата вода в банята: Симон си миеше зъбите преди лягане.

През последните три месеца момчето бе спало в леглото му. Постоянно се притискаше до него и се будеше по няколко пъти всяка нощ с викове или плач. Всеки път Кристофър палеше лампата, казваше му, че си е у дома, показваше му някой любим предмет, обясняваше му, че просто е сънувал кошмарен сън и че наоколо няма никой от лошите. Това бе оказало добър ефект и кошмарите на Симон бяха намалели. А тази вечер за първи път щеше да спи в стаята си.

— Как върви миенето на зъбите? — извика Кристофър от кабинета си.

— Скоро ще приключа! — отговори Симон с пълна с паста за зъби уста.

— Хайде, лягай си! Утре те чака хубав и дълъг ден!

— Искам да ми разкажеш приказка. Онази за пора, дето не намирал къщата си! — извика Симон и връхлетя в кабинета.

— Пак ли? Нали ти я разказах вчера?! А и не си ли вече голям за нея?

— Да, ама е много смешно, когато порът ходи първо при кравата, после при жабата… Затова искам да ми я разкажеш пак.

— Добре де, добре… отиваме…

Кристофър затвори лаптопа, прибра го в чантата и като се прозяваше, погледна за миг купчината документи върху бюрото си.

За няколко седмици бе разпитван много пъти от полицията, бе уредил погребенията на майка си и баща си, въпросите с наследството, справяше се успешно с травмите на Симон, а и със своите. При това бе поел отново работата си и се опитваше да предложи на племенника си възможно най-уравновесения и спокоен начин на живот.

— Ехей, готов съм! — нетърпеливо го повика Симон.

Кристофър подскочи.

Мислите му се бяха зареяли някъде — нещо, което се случваше често след завръщането му. Бе толкова разтърсен от преживените събития. Макар и споменът за насилието и всичко случило се да избледняваше постепенно, в паметта му оставаха главозамайващите разкрития, на които бе станал свидетел и които не можеше да сподели с никого.

Понякога спираше на улицата и гледаше хората — вървят, говорят и са погълнати от ежедневието си, без да си дават сметка, че вътре в тях е записана историята на света. Без да знаят, че душите са около нас: витаят над главите ни или прекосяват телата ни във всяка минута. Нито пък че тяхната собствена душа ще ги надживее след физическата им смърт и ще се присъедини към огромното невидимо, но реално пространство на черната материя.

— Кристофър! — повика го Симон от стаята си.

Кристофър стана и отиде при момчето. Нощната лампа във формата на гъба излъчваше приглушена и успокоителна светлина.

Седна до него и разказа любимата му приказка, като подражаваше на героите. Бе щастлив, че племенникът му разтваря широко възхитените си очи и се смее. Когато свърши, угаси лампата, помогна на Симон да се завие добре и го погали по челото. Момчето обърна глава към прозореца. Не искаше да затварят капаците и затова ясно се виждаха блещукащите в небето звезди.

— Смяташ ли… вярваш ли, че мама, татко и баба са при звездите и ни гледат?

Кристофър вдигна очи към покрития със звезди небесен свод и се усмихна.

— Да, скъпи мой, вярвам.

— Да, ама по-рано казваше, че не знаеш! Защо сега казваш друго?

Кристофър се учуди, че малкият си спомня какво му е отговорил, защото бяха водили този разговор само веднъж след смъртта на баща му и майка му.

— Да, казвах друго, но причината е, че тогава не знаех…

— А как така сега знаеш?

— Защото по-рано не бях намерил отговора…

— Както когато си намираш ключовете за колата ли?

— Да, горе-долу е същото. Можеш да спиш спокойно, защото тези, които те обичат, бдят над теб.

Детето се сви на кълбо под завивката си.

Кристофър го целуна по челото, а Симон хвана блузата му и я дръпна няколко пъти.

— Какво искаш, Симон? Да остана още малко при теб ли?

Симон го гледаше, въздишаше и продължи да го дърпа за суитшърта.

Тогава Кристофър разбра.

Съблече суитшърта и го даде на Симон, който го притисна към гърдите си като плюшена играчка. После затвори очи и се успокои.

— А мога ли да си взема таблета и да си поиграя?

— Да, но ще си играеш само тридесет минути, нали помниш?

— Да, а после мога да чета, да слушам музика или да си говоря с теб.

— Точно така.

— Тогава след това ще нарисувам рисунка за Сара.

— Тя ще се зарадва много.

Кристофър целуна отново Симон, а после внимателно затвори вратата. Точно в този момент получи съобщение на телефона си.

Беше снимка. Сара, която едва се виждаше под вълнена шапка и огромен шал. Показваха се само няколко златисто-рижи кичура. Носът ѝ бе червен от студа, но очите ѝ радостно блестяха. Кристофър забеляза, че е позирала така, че да се вижда добре дясната ѝ страна. Веждата и миглите бяха израснали. Отдолу бе написала: Този път аз те чакам. П.П. Няма да ми се сърдиш, ако не съм се епилирала.

Кристофър се усмихна и усети в сърцето си толкова дълбоко чувство, че му се зави свят — много повече, отколкото като разсъждаваше за истините, които не преставаха да го измъчват.