Пациент 488

33

Кристофър бе буден вече два часа, когато самолетът започна да се спуска към остров Възнесение. Наведе се към илюминатора. Бе нетърпелив да види как изглежда това островче, за чието съществуване не бе и чувал до предишната вечер. Самолетът потъна в буреносни облаци, но скоро излезе под чисто небе, което се сливаше в безкрая с накацалите върху лазура на океана бели облачета. Островът приличаше на щръкнала над огромното водно пространство скала с площ няколко десетки квадратни километра[31], отстояща на повече от хиляда и шестстотин километра от най-близкия континент[32]. Формата му бе гротескна — приличаше на неравностранен триъгълник. Вулканичният му произход[33] се отгатваше по заспалия кратер, на чийто връх се закачаха малобройни ниски облаци. Виждаха се на стотици километри. По склоновете на угасналия вулкан имаше жалка зеленина — единствената върху това проядено от нестихващите ветрове парче земя. Останалата му част се състоеше от прах и скали, преливащи от охра до антрацитночерно. Панорамата създаваше у човек впечатлението, че се приближава до огромна изоставена мина на открито. Не се виждаше почти никаква къща, а само няколко бараки до късата тясна писта, върху която се канеше да кацне самолетът.

Сара се събуди, когато колелата на самолета се удариха в песъчливия, асфалт. Присви очи, заслепена от първите слънчеви лъчи. Самолетът намали скоростта си, тя видя пустинен пейзаж без дървета. Имаше потискащото усещане, че са я свалили някъде насред нищото, на планета, която напомня повече на Марс, отколкото на Земята.

— Има само едно място, което прилича на планината, виждаща се зад гърба на баща ми и сътрудниците му — обясни Кристофър. — Близо е до вулкана и е единственият релеф, който забелязах отвисоко. Непременно трябва да търсим там.

Сара се съгласи и двамата с Кристофър станаха от местата си преди останалите трима пътници. Стюардесата отключи вратата и застана пред нея. Каза им "довиждане" и ги посъветва да пазят лицата си. Още на първото стъпало на стълбата Кристофър разбра причината: шибна го студен вятър, придружен с дъжд от пръските на разбиващите се в брега вълни. Вятърът помиташе и въртеше като вихър праха от песъчливия асфалт. С ръка пред очите Кристофър успя да слезе на земята. В далечината се чуваше прибоят, чийто мощен тътен едва-едва се заглушаваше от поривите на вятъра. С разпилени във всички посоки коси, Сара и Кристофър се добраха до скромната и почти изоставена постройка, където се намираше митницата. След като приключиха с проверката, която се извършваше само от един сякаш болен от безсилие полицай, двамата излязоха от бараката и откриха пред себе си призрачното пристанище Джорджтаун. Пътят им препречваше само една широка улица без тротоари. Отсреща тъжна бяла постройка с плосък покрив и затворени капаци дремеше до друга, на чийто покрив се вееше английското знаме. Нямаше коли. На пътя стоеше само едно кафяво магаре, което бе вдигнало един от задните си крака.

— Ама че място! — прошепна Кристофър.

Сара и Кристофър бяха единствените човешки същества покрай пустия път, където вятърът вдигаше сводове пушилка. Нямаше нужда да разговарят, за да си кажат, че разбират защо баща му и двамата му сътрудници са избрали острова за експериментите си. На този риф извън времето и света животът им в Париж и Осло принадлежеше сякаш само на спомените им.

— Четири и петнайсет е… Във Франция е пет и петнайсет. Остават ни по-малко от осем часа до изтичането на ултиматума на Лазар — отбеляза Кристофър, като си гледаше часовника.

— Ей там, вдясно, има магазин, откъдето вероятно могат да се наемат коли. Видях това в справочника.

Кристофър с изненада установи, че му се иска да хване Сара за ръка, но промени намерението си. Запита се дали тя е забелязала спонтанното му движение. Под привидното си безразличие тя бе забелязала колебанието му и въпреки че трябваше да бързат, имаше желание той да се осмели да ѝ хване ръката. Ама че абсурдна мисъл! Отдаде желанието си на неприятното място, адреналина и може би — на нуждата да се утеши и забрави мъката си. Без да издаде ни най-малко мислите си, Сара изруга, като видя затворената врата на магазина. Все пак потропа, докато Кристофър обикаляше малката постройка. Видя хлопнатите капаци и почука с длан, като извика на английски, че иска да наеме кола. Накрая единият капак се отвори и на прозореца се показа някакъв мъж с толкова руси коси, че изглеждаха почти бели. После каза на Кристофър да кротува и затвори капака. След няколко секунди пусна ранните си клиенти да влязат в магазина, като шепнеше полугласно не особено мили думи по адрес на туристите. Десет минути по-късно Сара и Кристофър имаха пикап, нает за цял ден срещу 30 паунда. Използваха случая, за да си купят плодове, сандвичи и вода, две фенерчета и нов, по-пълен туристически справочник.

— Слушай — Сара се обърна към Кристофър, който търсеше откъде да минат, за да стигнат до склоновете на вулкана, и започна да чете като скоропоговорка. — "Гардън котидж" се намира в планината Грийн. Това е най-старата постройка на остров Възнесение. Издигната е през хиляда осемстотин и двайсета година и въплъщава… дрън-дрън… Ще оцените тази къща за гости, която се управлява от преки потомци на първите португалски заселници, открили острова през хиляда петстотин и първа година[34]. Те ще ви разкрият всички тайни на планината Грийн и околностите ѝ."

— Типична реклама за туристи. Но нямаме какво да губим — бе коментарът на Кристофър. — Може пък и да знаят нещо, което ще ни спести време.

Двамата скочиха в пикапа, чиято кабина миришеше на застояло, настроиха джипиес устройството за планината Грийн и бясно потеглиха на запад към главния път.

След десет минути пейзажът с червеникавия прах започна изненадващо да се променя. Пустинните равнини, където се гърчеха парчета от паднали сякаш от небето скали, отстъпиха място на палми, гигантски папрати и флора, наподобяваща по гъстота и височина тропическа гора. Поеха по тесен неравен път, криволичещ по склона на планината, и въздухът се насити с влага. Скоро потънаха в облаците, които Кристофър бе видял от самолета. Той включи фаровете, а очите му бяха непрекъснато върху часовника в колата. Загрижен да не губят време, намали съвсем малко скоростта. Светлината на фаровете, приглушена от мъглата, стигаше колкото да отгатват очертанията на тесния път.

След като Кристофър се пребори успешно с пет криволичещи завоя, видяха табела и разбраха, че скоро щяха да стигнат до върха на планината Грийн. Кристофър увеличи скоростта, като за пореден път погледна часовника. Ето защо не видя дупката, която запрати пикапа към ръба на пътя. Сара сграбчи волана, който се бе изплъзнал от ръцете му, и го завъртя в обратна посока. За щастие Кристофър, с рефлекса на опитен шофьор, натисна педала за газта, а не спирачките. Дъното на колата задра пътя, тя поднесе и лявото ѝ колело хлътна в горния край на канавката.

Сара се наведе надясно за противовес и в продължение на две безкрайни секунди колата се оказа във въздуха, а после отново беше в центъра на пътя. Кристофър спря. Бе доста блед. Размени поглед със Сара, която прояви благоразумието да не го упреква. Тя въздъхна дълбоко с облекчение и посочи към изплувалата от мъглата табела под формата на стрелка: ГАРДЪН КОТИДЖ. СТАИ ЗА ГОСТИ. ОТВОРЕНО ПРЕЗ ЦЯЛАТА ГОДИНА. Той кимна с глава и подкара бавно колата в указаната посока.

Поеха по тесния стръмен път. От двете страни клоните бършеха прозорците на пикапа и стесняваха още повече пътя.

— Там е — прошепна Кристофър, когато пътят се разшири и навлезе в тучна морава, в центъра на която се очертаваше силуетът на потънала в мъглата сграда. — Как смяташ да им поискаш информация за това, което търсим? — попита Сара.

Кристофър даде газ и паркира колата насред градината. На излизане от колата погледна още веднъж часовника и тръгна бързо към сградата, без да ѝ отговори.

— Полека — подхвърли му Сара.

Кристофър прекоси моравата пред хижата и едва когато застана пред вратата, отдели пет секунди да си поеме дъх. После дръпна едно въженце и камбанката пред входа изкънтя. Почака малко, като се питаше дали вътре има някой. Чу, че вратата се отваря, и на прага се появи прегърбен възрастен мъж с матов тен и тънки мустачки. Като видя непознатия, присви уморените си очи, като че ли не бе сигурен дали вижда човек, или призрак.

— Добър ден — започна Кристофър, като направи всичко възможно да не прилича на припрян психопат. — Аз съм посетител на острова и бих искал да ви помоля за съвет.

— Доста смел сте, щом сте се изкачили дотук в такова време — отбеляза мъжът и погледна навън. — А и като че ли няма намерение да се оправи. Дошли сте да отседнете в хижата ли?

— Всъщност дойдох, за да питам нещо — отвърна Кристофър.

— Хм… Кажете.

— Най-напред да се представя: казвам се Кристофър и работя като журналист в едно френско списание, а това е Сара, моята… фотографка — каза Кристофър, докато Сара се приближаваше.

— Добър ден, госпожо — възпитано кимна мъжът. — Аз съм Едмундо Саргал.

— Приятно ми е — отвърна Сара и се насили да му стисне ръката.

Кристофър пресече любезностите.

— Правим репортаж на тема "Забравените кътчета от историята". Вече посетихме фортовете Хейс и Бедфорти там ни обясниха, че в планината Грийн имало останки от Втората световна война и дори от по-рано. Издирваме такива места, а разправят, че живеете отдавна тук и можете да ни помогнете.

Старият човек ги огледа, като спря погледа си по-дълго на Сара и половината ѝ лице без мигли и вежда. После им направи знак да влязат вътре.

— Ще проверя дали паметта ми ще помогне да открия нещо интересно, но не гарантирам.

После тръгна пред гостите си към салона. Вътре къщата приличаше на колониално жилище. Имаше макети на кораби и препарирани птици.

— Странен въпрос, дори се питам дали не ми го задават за първи път. Обикновено ме питат дали е вярно, че тази тропическа гора е изцяло дело на хората и дали наистина е засадена през шестнайсети век с цел на острова да вали — започна старецът, — или защо тук, на върха на планината, има верига с котва и каква роля е играл самият Дарвин при разпространяването на нови животински видове тук. На тези въпроси мога да отговоря, но вие, журналистите, винаги търсите неща, които не съществуват!

После седна в един люлеещ се стол до голям прозорец, гледащ към градина, над която като корона се спускаше мъгла. Ако махалото на големия часовник не отмерваше ценните секунди, времето тук може би щеше да спре.

— Ако ви помогна, надявам се, че ще имате любезността да ме споменете във вестника си. Малко реклама няма да ми се отрази зле…

— Ще намерим начин да ви върнем услугата. Обещаваме ви — отвърна Кристофър.

— Добре, а сега ми кажете какво точно искате да знаете.

— Всичко, което е било построено в планината Грийн, преди… да кажем… повече от тридесет години.

Старият мъж се намръщи и поглади му стачките си.

— Ами най-напред… старите бараки. Те би трябвало да ви интересуват…

— Какво представляват?

— Нещо като каменно укритие, построено от английската кралска флота от страх да не би островът да послужи като база на французите за освобождаване на нашественика Наполеон. Това станало през хиляда осемстотин и петнайсета година.

— А оттогава използвани ли са за нещо? — нетърпеливо го прекъсна Кристофър.

— Известно време служеха за кошара, но сега са изоставени.

— А къде точно се намират? — попита Кристофър малко възбуден.

— Точно на върха на планината. Не е толкова трудно… Ще вървите по пътеката за разходка и после…

— Не, не, не! — извика Кристофър. — Не ни върши работа… Отзад трябва да се вижда планината. Ако мястото е на върха, то…

Сара постави ръка върху неговата ръка, за да дойде на себе си.

— Извинете ме — каза Кристофър, забелязвайки тревожния поглед на собственика на хижата. — Грешката е моя. Лошо се изразих. Всъщност търся стара постройка — на заден план се вижда планината.

Старецът изсумтя нещо от рода, че го разбира, и се замисли за миг.

— Странен въпрос, но мога да посоча само едно място, което не ви препоръчвам да посетите…

— Кое е то? — извика Кристофър.

Старият Едмундо пак се намръщи и изглеждаше доста смутен.

— Защо търсите точно това място? — попита той.

— Защото искаме да покажем, че този остров има богата многовековна история, много по-богата, отколкото сме предполагали. Така че не се тревожете, а ни разкажете всичко, което ще ни помогне да направим хубав материал.

Едмундо отново поглади мустачките си.

— Става въпрос за нещо, което бе построено през шестдесетте години, след като англичаните си тръгнаха и американците отново проявиха интерес към острова. Един ден видяхме как три товарни самолета на Американските военновъздушни сили се приземяват на острова. На другия ден мъже, натоварени като мулета, се изкачиха по планината, като си пробиваха път през гъстата растителност. Стигнаха до едно малко по-равно място върху склона на вулкана. Там разтовариха всичко. Имаше лопати, кирки, метални плоскости, тръби, дъски, накратко — всичко необходимо за строеж.

— Какво точно искаха да построят? — притисна го Кристофър.

— Ами не знам точно. Видях всичко това отдалеч. И ако сега мога да ви кажа нещо по този въпрос, то е благодарение на музиката. Сигурно съм бил на осемнадесет години тогава и помагах на баща ми да построи къщата, след като бяхме емигрирали от Португалия. Военните по цял ден слушаха музика с непознат ритъм. Обожавах го. Затова, щом имах малко свободно време, се скривах в джунглата около местата, където си бяха наумили да копаят, и слушах как радиоапаратите и транзисторите им бълваха песни на "Бийтълс", "Лед Цепелин", "Дийп Пърпъл", "Доорс" и други подобни групи… Беше страхотно!

— И какво видяхте?

— Ами… за пет месеца построиха хубави бараки. После дойде още един самолет и разтовари бая електроника. Големи апарати с бутони, кабели и екрани с надписи върху тях НАСА. Не бях виждал подобно нещо през живота си. Но всички си отидоха, а седмица по-късно цъфнаха едни други типове. Трима-четирима млади мъже, не повече. За разлика от първите, повече приличаха на интелектуалци, отколкото на бачкатори. Настаниха се там и не знам какви ги вършеха. И понеже не слушаха музика навън, вече не ходех много често нататък… Само два-три пъти, от любопитство. От време на време виждах двама да излизат и да пушат навън, нещо си говореха. Но нищо повече.

Сара се намеси и попита с най-нежен глас:

— А спомняте ли си за какво си говореха?

— Ами малко, защото всеки път разговорът им бе един и същ. Казваха, че изчисленията били сложни и че трябвало да внимават да не сгрешат. А и се ядосваха, защото "другите" вдигали много шум и им пречели да се съсредоточат. Веднъж пък единият мъж рече, че направо изпадал в депресия.

Сара и Кристофър се спогледаха за миг.

— А какво стана после? — попита Кристофър.

— Сигурно всичко това продължи осем или десет години и си заминаха. Ей така, на юруш. Никога не узнахме какви ги вършеха тук, нито пък защо избягаха като същински крадци.

Кристофър тропаше с крака от нетърпение. А до него Сара гледаше съсредоточено Едмундо и се мъчеше да разбере дали поне мъничко не ги лъже.

— А защо казахте, че не ни препоръчвате това място?

— Ами защото тези мъже бяха дошли на този клет остров и не искаха това да се знае. А и имаше слухове, че са поставили капани там. Но не е сигурно, нали? Ако искате мнението ми, като знам как се ометоха, не са имали време за подобни неща…

— И никога не сте отишли да видите какво има вътре?

— Те затвориха вратите с вериги.

— Веригата е нещо, което се чупи… — опипа почвата Кристофър.

— Вижте, подобни неща не са в стила ми. Не обичам да си търся белята. Още повече с военната база долу… Рекох си, че не трябва да поемам рискове. Сигурно сте забелязали, че тук не сме много хора. Така че всичко се разчува…

Собственикът на хижата въздъхна и вдигна рамене.

— А как се стига дотам? — попита Кристофър.

— Не е много лесно. Трябва да се мине по пътека, която сигурно здравата е обрасла, а после — ако си спомням добре — се налага да се заобиколи едно блато, ако то още съществува… А имаше и малко дефиле между дърветата, през което минавах, за да стигна до бараките. Може и да е останало нещо от тях…

— Ще ни придружите ли? — попита Сара.

Кристофър погледна спътничката си, сякаш искаше да ѝ каже: "Видя ли на колко години е човекът?".

— Наистина ли сте готови да рискувате?

Сара кимна.

— Ще бъдем предпазливи. И двамата сме били военни репортери. И ако се съди по обувките и бастуна отвън, вие все още обичате да се катерите…

— Аха, неслучайно сте фотографка… Имате набито око. Е, добре, ще дойда с вас докъдето мога…

— Защо ще го правите?

Въпросът се изплъзна от устата на Кристофър по-язвително, отколкото бе желал.

— Ами мъглата? Все едно да вървиш без очи!

— Кога ще се вдигне?

Старият човек вдигна рамене.

— Облаците са надвиснали над върха на планината, значи всичко зависи от вятъра. По това време на годината може да мине цял ден. Искате ли чай?

Кристофър стисна юмруци.

— Слушайте, сигурен съм, че знаете пътя наизуст. Ще го намерите дори в мъгла.

— Винаги ли е толкова припрян? — осведоми се Едмундо от Сара.

Тя направи с глава знак "да" и доби нещастен вид, като че ли бе винаги жертва на нетърпеливия си колега.

— Идеята да отидем там в тази мъгла не е толкова лоша. Това ще роди някой анекдот, който ще разкажем в нашия материал, а и ще бъде повод да ви споменем като най-страхотния водач в областта. "Едмундо Саргал се придвижва на острова със затворени очи. Доказателството? Той ни отведе до това тайно място през растителност като в джунглата и в гъста като памук мъгла…"

Собственикът на хижата като че ли оцени споменаването на името му по такъв ласкателен начин. Сара го убеди с още един последен аргумент.

— Между нас казано, заснемането на такова място, потънало в мъгла, ни гарантира, че главният редактор ще си падне по снимката и ще публикува статията веднага. А вие бързо ще спечелите от медийния отглас…

— Ас какъв апарат ще снимате?

За миг Сара бе хваната натясно. Очевидно не носеше със себе си фотографско оборудване.

— Това, което казвате, е доста забавно — намеси се Кристофър. — И аз си помислих същото, като я видях да идва с ръце в джобовете. Обаче сега, когато вече познавам апарата, мога да ви кажа, че айфон 6 е с наистина е голяма работа: притежава чувствителността на двеста обикновени фотоапарата. Направо удря в земята професионалните машинки и те изглеждат напълно демоде…

Сара потвърди казаното от Кристофър и извади телефона от джоба си, сякаш искаше да каже: "Ето тайната".

— Вече всички от занаята работим с такива.

Едмундо се съгласи да ги придружи. Въздъхна и се измъкна от люлеещия се стол. Кристофър поздрави тайно Сара, като вдигна палеца си, а тя му отговори с бегла усмивка.

— В нормално време, за да се стигне до мястото, е необходим поне час, а в тази мъгла ще ни отнеме час и половина.

Едмундо най-сетне завърза алпийските си обувки с дълбоки грайфери, навлече яке с камуфлажен цвят и сграбчи бастуна си.

— Искам да ви предупредя, че не ни предстои туристическа разходка. Вървете неотлъчно до мен.