Пациент 488

18

Вратата на колата се затвори. Вътре бе сухо и безшумно. Кристофър избърса водата, която се стичаше в очите му, и въздъхна. После подаде плика с документите на Сара.

— Всичко е тук: доказателството, че в "Жантикс" са произвеждали LS 34, заплахи към брат ми, че ще го убият, а също и… информация, че ЦРУ са замесени в проект за ментални експерименти през шейсетте години, които, изглежда, са обслужвали армията.

Сара наблюдаваше Кристофър — мокрите му коси, от които се стичаха капки вода по челото му, и едва наболата му брада. Погледът ѝ напълно бе загубил блясъка на ирония и забавление. Лицето ѝ изразяваше преумора и загриженост. Като при всеки от случаите Сара усещаше болката на свидетеля си. Само че този път имаше желание да му помогне. Повече, отколкото на другите. Вече признаваше пред себе си, че се възхищава от този човек. Например за това, че е обърнал живота си с главата надолу, като е решил да се грижи за Симон. По всичко личеше, че е заклет ерген: по свободата на движенията му, по това, че бе свикнал да се харесва на жените и да умножава завоеванията си, без да поема ангажименти и без да го е грижа за бъдещето. И въпреки всичко бе отказал да даде Симон в приемно семейство или дори на родителите си. Бе го взел под крилото си, сякаш бе негов собствен син. А и съдейки по поведението му по време на лекцията, бе почти сигурна, че като заместник на бащата се стреми да развие ума на осиновеното от него дете. Откакто познаваше Кристофър, Сара бе осъзнала, че вече измерва стойността на един мъж по смелостта му да поема такъв вид ангажименти и отговорности. Не по готовността му да поема безсмислени рискове или да се сблъсква с екстремни опасности, а по силата на характера, която бе доказал и благодарение на която един ден щеше да стане глава на семейство.

— Мислили ли сте, че този случай ще стигне толкова далеч? — попита я той, докато Сара преглеждаше последния документ от съдържанието на плика.

— Имате предвид ЦРУ? — подхвърли тя, като пишеше някакво съобщение на телефона си.

— ЦРУ, американската армия, давате си сметка, нали? Ако не бяхте от полицията и не стояхте до мен сега, щях да си помисля, че сънувам…

Дъждът продължаваше да плющи по покрива и стъклата на колата — ожесточено като при потоп.

— Ами рисунките? Онези части, които брат ми е оградил с червено? Знаете ли какво е това?

— Да. Между другото, първите снимки са от стаята на пациента в "Гаустад". А другите със сигурност са заснети в друга сграда.

— Какво представляват? Какво означават?

— Едни и същи форми, възпроизвеждани до безкрайност. Вгледайте се внимателно и ще откриете очертанията на риба, пламък, дърво.

Кристофър приближи снимките до лицето си и накрая различи фигурите.

— Да му се не види! Та те са едни и същи в двете стаи, които пък не са в една и съща сграда…

— И аз току-що установих същото…

— Е, хубаво, но какво означават?

— Ами това е мистерията в разследването…

Кристофър изтри капчиците дъжд по челото и косите си, които още не бяха изсъхнали.

— А проектът "МК-Ultra"? Той говори ли ви нещо?

— Вижте какво, Кристофър, аз ще направя собствени проучвания. А вие отсега нататък ще се грижите само за Симон. Благодаря, че ми помогнахте. Ще ви държа в течение…

— "МК-Ultra"… сигурен съм, че вече съм виждал това име някъде — продължи Кристофър. — Ще трябва да задълбая малко в тази следа.

— Окей, но междувременно ще заминете със Симон някъде, където никой не очаква да отидете, и ще останете там, докато не ви кажа да се върнете. Съгласен ли сте?

— Добре, добре… Ще видя как ще организирам нещата… Само че какво ще правите с това? В какво се състои продължението на вашето разследване?

Сара знаеше точно какво ще направи в минутата след заминаването на Кристофър. Само че премълча намеренията си, за да го предпази.

— Колкото по-малко знаете, толкова по-малко се излагате на опасност… Вече направихте много… На добър час! Грижете се за себе си и за Симон.

Тя се канеше да отвори вратата, когато Кристофър хвана ръката ѝ.

— Вали силно, минава полунощ, а ние сме в предградията. Няма да намерите такси. Ще ви придружа до дома на Пакрен и после, както обещах, изчезвам… Искам толкова, колкото и вие, случаят да се разплете бързо…

Сара едва не се усмихна от учудване. Как се бе сетил?

— Знам, че ще отидете там, сега, когато имате доказателство, че той е произвеждал LS 34 след хиляда деветстотин и седемдесета година, нали? Разполагате с нещо, с което да го накарате да говори…

Сара прибра мокрите си коси назад и откри лицето и челото си. Въпреки полумрака Кристофър забеляза обгорената част от лицето на инспекторката, обезформения ѝ клепач без мигли и липсващата вежда…

— Поемате голям риск, като ме придружавате…

— Какво ви се е случило?

— Пожарът, който предизвика директорът на "Гаустад", целеше да убива…

Кристофър смръщи вежди.

— И вие смятате, че ще мога да водя нормален живот след всичко, което открих през последните два дни? Вярвате, че ще упражнявам отново професията си, докато чакам хипотетичните заключения на разследването ви?

— Обикновено хората постъпват така.

— Ами вие какво ще правите?

В продължение на няколко секунди Сара изучаваше Кристофър със светлосините си очи. Знаеше, че не постъпва правилно. Само че това бе по-силно от нея. Направи му знак да си разменят местата, за да седне зад волана. Докато слизаше от колата, получи отговор на съобщението си, отвори го и седна на мястото на шофьора. После нагласи седалката и огледалото за обратно виждане както ѝ бе удобно, подготви и джипиеса.

— Откъде знаете къде живее Пакрен?

— Той е в червения списък и адресът му не е публично оповестен, но колегите ми от полицията в Осло за щастие имат достъп до този тип конфиденциални данни — каза тя и посочи с брадичка телефона си. — Така че от този момент нататък имате тридесет и три минути да ми кажете всичко, което знаете за проекта "МК-Ultra" — каза Сара, след като научи от джипиеса времето, необходимо да стигнат до адреса.

След това спусна отново кичура коса върху лицето си и се подготви да тръгне.

— Оставете си лицето открито, много повече ви отива — каза Кристофър и се наведе, за да огледа скритото от дъжда небе през прозореца на колата.

Сара отвори уста, за да възрази, но промени намерението си. Вгледа се за миг настойчиво в Кристофър. Поклати глава и прибра косите си назад, а после потегли към богатия квартал Марн ла Кокет[17].

— Слушам ви. Какво знаете за проекта "МК-Ultra" — попита Сара, преди да поеме по южната част на околовръстното шосе.

С поглед, забит в смартфона си, Кристофър ѝ направи знак с ръка да бъде търпелива. Редуването на мрак със светлина, въпреки осветлението по шосето, затрудняваше четенето на сайтовете, които той пробягваше с поглед.

— При следващия изход завийте надясно — каза устройството. — Остават ви шестнадесет километра.

На Кристофър му трябваха още няколко минути, за да прочете и бележките, които си бе извадил преди няколко години върху проекта "МК-Ultra". После той угаси екрана на смартфона си.

— Смахната работа…

— Кое?

— Всичко, което прочетох, съвпада с документите, които намерихме, както и с всички книжки на брат ми за Студената война.

Сара остави Кристофър да продължи, без да го пришпорва.

— Добре, сега ще ви прочета текста, който открих на сайта на "Ню Йорк Таймс". Малко е елементарен, но има една заслуга — ясен е. Проектът "МК-Ultra" е съкращение на израза "Mind Kontrol". Тази секретна програма е разкрита на широката общественост благодарение на една статия в "Ню Йорк Таймс" през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година, а после и посредством комисия за разследване на американския сенат през хиляда деветстотин седемдесет и седма година. Накратко, за съжаление е доказано официално, че в продължение на почти двадесет години, от хиляда деветстотин и петдесета до хиляда деветстотин и седемдесета, ЦРУ е провеждало експерименти върху пациенти без тяхното съгласие, с цел да контролира човешкия ум. Това се е правело чрез инжектиране на наркотици — предимно LSD, но също така и чрез електрически, сетивни и психически стимулации върху пациенти в психиатричните болници, хора без семейства, проститутки или военнопленници. Признатата, или във всеки случай първоначалната, цел е била да накарат руските шпиони да говорят и ако е възможно, да ги принудят да се обърнат срещу собствения си лагер. Сенатската комисия, натоварена да разследва този проект, е извадила на бял свят двадесет хиляди документа, отнасящи се до тези експерименти, и е открила, че проектът е използвал бюджет, възлизащ на двадесет и пет милиона долара извън…

Телефонът на Сара звънна и Кристофър замълча. Инспекторката хвърли поглед на екрана. Беше шефът ѝ Стефен Карлстрьом. Без да каже и дума, тя включи гласовата си поща.

Кристофър, който започваше да разбира поведението на Сара, си направи заключението, че тя очакваше от него да продължи.

— И така, тази програма за ментален контрол е струвала двадесет и пет милиона долара и е била извън какъвто и да било държавен контрол. С други думи, в продължение на двадесет години те са правели каквото си искат, без някой да им потърси сметка — финансова или научна, а още по-малко — етична. Разполагали са с почти неограничен бюджет за експерименти върху човешки същества, при това — без никакъв контрол. Можем да си представим докъде са могли да стигнат…

Кристофър вдигна глава и разпозна мястото, където се намираха.

— Не се съобразявайте с устройството. Минете през "Сен Клу" — каза той на Сара. — Така е по-бързо, а и аз познавам пътя. Ще минем през Булонския лес.

Хвърляйки поглед върху огледалото за обратно виждане, Сара се увери, че може да завие, и се престрои вдясно, за да излезе от шосето.

— Идвах от време на време в гората на Марн ла Кокет, за да потичам с брат ми, когато бяхме още тийнейджъри. Това бе единственият момент, когато баща ми благоволяваше да направи някакво усилие, за да ни заведе на разходка, защото наблизо имаше игрище за голф. Впрочем той никога не ни посвети в този спорт. Не знам защо ви разказвам това. Просто защото минаването оттук ми се струва странно. А Адам и аз обичахме тези моменти…

Кристофър усети, че гърлото му се свива, и стисна юмруци.

— Този Шарл Пакрен има интерес да говори. Ако той е убил Адам, аз…

— Аз съм тук, за да открия хората, които са убили брат ви, и да ги спра, Кристофър. Вие сте чудесен в професията си, но това не е вашата професия.

Сара бе изрекла тези думи нежно и Кристофър за момент се успокои.

— Какво още се знае за програмата "МК-Ultra"? — попита Сара, когато спря на един червен светофар.

— Ами, разследването установява, че тази програма съдържа сто и петдесет проекта, но че от тях не е останало кой знае какво, защото през хиляда деветстотин седемдесет и втора година Ричард Хелмс[18], тогавашният директор на ЦРУ, е постановил унищожаване на всички архиви на "МК-Ultra".

Светна зелено и Сара зави, като следваше посоката за Марн ла Кокет.

— А някакви подробности относно амбициите на тези проекти?

— Надявате се, че някой от тях ще обясни състоянието на онзи, когото наричате Пациент 488?

— Може би.

— Изреждам ви най-фрапантните проекти от малкия списък, до който имаме достъп, благодарение на кашон от архивите, забравен от хората, натоварени да унищожат доказателствата: инжектиране на субстанции, провокиращи нелогично мислене и импулсивност до степен, че пациентът да се дискредитира публично; на субстанции, увеличаващи умствените способности и способностите за възприятие; на субстанции, предизвикващи симптоми на редица познати болести; на субстанции, чрез които пациентите стават по-податливи на хипноза; на субстанции, променящи личността по такъв начин, че субектът проявява тенденция да стане зависим от друг субект и тази зависимост постоянно се увеличава… И един последен проект за извършени експерименти във ваканционните лагери върху деца, без обаче да се споменава какви точно.

Разтърсен, Кристофър спря четенето.

— Ето това е накратко всичко, което се знае за този позорен проект, спрян окончателно едва през хиляда деветстотин осемдесет и осма година.

В продължение на няколко минути се чуваше само шумът от мотора и от движещите се по асфалта гуми.

— Пристигате след двеста метра — извести гласът на джипиеса.

Вече нямаше никакво осветление на пътя и светлината на фаровете правеше мрака на гората да изглежда още по-дълбок.

— Ще спра пред входа на къщата и вие можете да тръгнете за дома си. Съгласен ли сте?

Кристофър кимна с глава.

Сара намали скоростта, докато гледаше номерата върху фасадите на сградите. След като мина покрай една къща, която изглеждаше безкрайна и ги отдалечи от другите, откриха номер 23. Цифрите бяха от ковано желязо и се намираха на върха на високата желязна врата. От другата страна на решетките се отгатваше алея, която водеше към къщата. От двете ѝ страни имаше ели.

— Пристигнахме… Хайде, прибирайте се у дома.

Сара угаси мотора и излезе от колата. Студеният нощен въздух я удари право в лицето. Погледна към желязната врата, докато се питаше дали Пакрен щеше да ѝ отвори, или трябваше да се промъкне вътре тайно. Тогава забеляза, че вратата е полуотворена. Кристофър излезе на свой ред от колата, за да я заобиколи и да седне зад волана.

Не бе направил и три крачки, когато чу шум зад гърба си.

— Пазете се! — извика Сара.

Само че той не бе трениран колкото нея. Едва успя да се обърне, когато удар по главата го запрати върху капака на двигателя. От устата му шурна кръв и той почти припадна. Хвана се за вратата в момента, когато нападателят му се канеше да му забие нож в корема. Сара се плъзна по капака и стигна точно навреме, за да извие ръката на убиеца.

— Бягайте! — изкрещя тя на Кристофър.

Напълно объркан, с помътнял поглед и непоносима болка в главата, Кристофър се отправи в посоката, където го водеха краката му. Като се клатушкаше, се хвана за решетките на входната врата. Промъкна се, без да мисли и без да знае къде отива. Бе поел по първия изпречил се пред очите му път, за да избяга от смъртта.

Заслепен от болката и тъмнината, усети как клоните драскат лицето му и чу шум от борба и счупени стъкла зад гърба си. Спъна се в един корен и падна в калта.

— Тичай! — изрева Сара, а после извика от болка.

По лицето му се стичаше кръв, но Кристофър се изправи. Опита се да върви, като залиташе, и отново се срути на земята. Надигна се, но пак падна. С последни сили запълзя в калта, стигна до някаква горичка и отпусна глава на земята, стенейки. Чу приближаващи се стъпки. Нямаше време дори да помръдне, когато листата над главата му се раздалечиха. Кристофър инстинктивно покри лицето си с ръце.

— Аз съм — прошепна Сара.

— Мамка му, помислих си, че…

Сара клекна до него, като си поемаше дъх.

— Как се чувствате… как се чувстваш? — прошепна тя.

Кристофър трудно можеше да анализира състоянието си.

Челото му пулсираше, сякаш щеше да се пръсне.

Сара огледа лицето му.

— Натисни силно върху раната, ей тук, върху челото, за да спреш кръвта, и говори по-тихо…

— Къде е оня тип, дето ни нападна? — прошепна Кристофър, докато притискаше с длан раната си.

— Обезвреден.

Той я погледна така, сякаш тя не бе човешко същество. Как ли се бе отървала от човек, който се бе опитал да го убие?

— Очевидно не всички имаме еднакъв шанс да оцелеем. Смятате ли… Смяташ ли, че има и други?

— Вероятно.

— Кой бе това? Някой от хората на Пакрен?

— Бих се учудила. Ако се съди по татуировките върху ръцете му, този тип е от руската мафия — прошепна Сара. — А освен това вратата не бе отворена, а разбита. Този тип е влязъл у Пакрен чрез взлом.

— Наистина е странно. Кой друг освен нас би могъл да има сметки за уреждане с директора на "Жантикс"?

— Хубав въпрос, но нямаме време да разсъждаваме. Засега няма да се връщаш при колата и ще стоиш близо до мен. Този тип със сигурност не е дошъл сам и вероятно има други, които бродят в околностите. Не знам дали късметът ни ще проработи втори път и дали ще успеем отново да им се измъкнем…

Сара прегледа раната на Кристофър. Кръвта бе спряла и бе започнал да се образува хематом.

— Ако не се движиш и не се вълнуваш прекалено, нещата ще се оправят.

Сара протегна ръка на Кристофър, за да му помогне да се изправи, и извади оръжието, което бе взела от нападателя. Насочи го към земята и тръгна с отмерени крачки към къщата. Старинна къща, която отдалеч приличаше на ловна хижа.

Двамата излязоха от прикритието на листака и тръгнаха предпазливо по тревата на огромната градина. Луната бе наполовина пълна и им даваше възможност да виждат на десетина метра около себе си. Оттук нататък на помощ идваше въображението. Впрочем пред тях стоеше неподвижен силует. Като се убедиха, че наистина не помръдва, двамата внимателно го заобиколиха. Облечена във вееща се на вятъра туника, статуята ги гледаше презрително от височината на целия си ръст. Кльощавото ѝ лице бе скрито под качулка, показалецът на едната ѝ ръка сочеше напред, а другата държеше коса.

Полъх на вятъра раздвижи листата на дърветата и Сара рязко спря, като се оглеждаше напрегнато в мрака. Скрита зад един дънер, тя показа на Кристофър входа на къщата, която бе на десетина метра. Направи му знак да остане клекнал и да не мърда в очакване на сигнал от нея. А после се изплъзна като сянка. Краката ѝ газеха влажната земя и тя напредваше прегърбена. Токовете на ботите ѝ безшумно докоснаха дървените дъски на терасата и тя се прилепи към стената точно до входната врата. Бутна я с ръка. Както и предполагаше, едното ѝ крило се отвори само. Почака няколко секунди и бързо прокара ръка по рамката ѝ. Нищо. Даде знак на Кристофър да отиде при нея и когато и той се долепи към стената, му нареди шепнешком да чака, докато се промъкне сама в къщата. Тръгна с насочено оръжие. Най-напред нахлу в антре с висок таван и вляво видя врата със стъклописи като в църква, от която се влизаше в мраморен хол, а един коридор водеше към вътрешността на къщата. Вдясно имаше стълба, застлана с килим — водеше към първия етаж.

Сара се завъртя в кръг и без малко не натисна спусъка, когато видя един легнал по корем на земята силует. Инспекторката го подритна. Никаква реакция. Тя коленичи. Нямаше пулс. Тогава обърна трупа. Непознат мъж на тридесетина години. Вероятно човек от личната охрана на Пакрен. С енергично движение разреши на Кристофър да влезе. Показа му слабата струя светлина, която се прокрадваше под една врата в коридора срещу тях. Приближиха се мълчаливо и сърцата им подскочиха, защото чуха гласове. Различиха поне двама души. Единият глас бе силен, а другият — слаб и като че ли болнав. Сара сложи крак на първото стъпало и наведе главата си. Вдясно, по средата, стълбата имаше отклонение към някакво помещение в подземието. Сара легна на стълбите с гъвкавостта на същинска тигрица и започна да наблюдава. В помещението, което представляваше мазе, видя някакъв човек, седнал в инвалиден стол, с ръце, вързани зад гърба. Лицето му бе отекло, а главата му — отпусната върху гърдите като прекалено тежко парче плът. Въпреки раните тя позна Шарл Пакрен, чиято снимка бе виждала в интернет.

До него висок голобрад мъж си изтриваше с парцал оцапаните с кръв ръце. Зад директора на "Жантикс" един друг по-дребен мъж с малка брадичка държеше мобилен телефон до ухото на нещастника, когото измъчваха.

— Добре, господин Пакрен — изрече глас от микрофона на телефона. — Съпротивлявате се по-дълго, отколкото си представях. Само че, виждате ли, състоянието, в което се намирате, не се равнява дори на една стотна от страданията, на които вие и вашите приятели ме подлагахте толкова години. И така, повтарям въпроса си: "Какво искахте да разберете, като ме карахте да понасям всичко това толкова години и най-вече — какво открихте?" — Гласът трепереше, като че ли човекът имаше затруднения с дишането.

Шарл Пакрен не повдигна глава, сякаш бе припаднал. По-едрият от двамата му палачи го сграбчи за челюстта и рязко изправи брадичката му.

— Отговори или ще натисна по-силно…

— Моля ви, престанете — успя да каже Пакрен. — Знам какво искате, но не зная отговорите на вашите въпроси. Кълна ви се.

— Не ви вярвам — избухна гласът в телефона. — Но да започнем от началото: колко пациенти 488 бяхме?

Шарл Пакрен полуотвори устните си, по които бе полепнала кръв:

— Бяхте мнозина, но само двама оживяхте. Вие и още един, за чиято смърт научих наскоро.

— Добре — отвърна гласът по телефона, докато палачът пускаше челюстта на директора на "Жантикс". — Както виждате, можете да отговаряте. Продължавайте така и скоро ще дойде краят на мъките ви. И така, какво търсехте чрез експериментите с нас и какво открихте? Та аз изтърпях двадесет години мъчения… За какво послужи всичко това?

Великанът с изцапаните с кръв ръце фрасна почти безшумно Пакрен в лицето, а после взе нож, чието острие вкара бавно под капачката на коляното му. Старият директор нададе такъв вик, че Сара потрепери.

— Ако вие не знаете, то кой знае? Отговорете и всичко ще свърши! — изхриптя мъжът по телефона.

Сара понечи да се намеси, като се възползва от суматохата, но усети ръката на Кристофър да хваща нейната с неочаквана твърдост. Тя го измери с поглед. А той поклати глава, с което искаше да каже "не". Изненадана, откри в погледа му решителност, каквато не си представяше, че притежава.

— Ако се намесим, ще го спасим, но той ще наеме адвокати и никога няма да узнаем истината — прошепна мъжът.

Искането му бе недостойно, но Кристофър имаше право. Щяха да научат повече, ако чуеха това, което Пакрен щеше да каже, принуден от мъченията, отколкото ако предизвикат съдебен процес. Тя седна отново и погледна Кристофър през рамо. Той трепереше, а очите му бяха червени. Сара се питаше колко ли време щеше да издържи.

— Кълна ви се, че не знам какво са търсели. Аз само ги снабдявах с LS 34 — до днес… Това е всичко.

— Лъжа!

— Искаха да изследват неизследвани досега научни области… да доведат процеса толкова далеч, колкото никога не бе стигал… независимо на каква цена. Само това разбрах през годините, когато ги снабдявах със субстанцията. Нямах представа, че ви измъчват…

Потискащо мълчание последва признанието на Пакрен. Едва се чуваше умореното дишане на човека, който задаваше въпросите…

— Питам ви за последен път, господин Пакрен, кой ми причини това?

Пакрен мълчеше и стенеше от болка.

Човекът с изцапаните с кръв ръце отиде и взе една пинсета от малка чантичка, поставена върху масата, и я доближи до очите на Пакрен. Старият човек изхълца от ужас.

— Само едно име и спирам всичко — каза гласът по телефона.

Цялото тяло на стареца трепереше. Бе на път да отстъпи.

Стопени бяха и последните му съпротивителни сили. Палачът приближи пинсетата до ръката му, хвана един нокът и дръпна бавно. Кожата се разкъса на малки парченца. Воят бе непоносим. Кристофър се обърна рязко и повърна в ръката си. Пинсетата хвана и втори нокът. Старият човек рухна окончателно.

— Натаниел Евънс — каза той почти в агония.

— Кой е той?

— Натаниел Евънс.

Сара размени поглед с Кристофър. И двамата разпознаха името на човека, написал меморандума на ЦРУ, който Кристофър бе открил в документите на Адам.

— Жив ли е още? — поде гласът в слушалката.

— Да… Така мисля — отговори старият директор.

— А къде е?

Шарл Пакрен обърна глава настрани, като че ли се бореше с последни сили, преди да каже каквото искаха от него.

— Във Франция.

— Адресът му!

— Не съм го виждал отдавна.

— Адресът му!

— Улица "Пьоплие" сто и тринайсет. В Еври.

Сара усети напрежението на застаналия зад нея Кристофър. Обърна се. Той бе смъртноблед, с полуотворена уста и ококорени от ужас очи.

— Какво има? — прошепна тя.

Той не помръдна.

— Какво става, Кристофър?

— Това е… адресът на родителите ми…