Папагалът на Флобер

1 Папагалът на Флобер

Шестима северноафриканци играеха на були под статуята на Флобер. Отчетливите удари отекваха сред тътена на натовареното движение. С една последна иронична милувка пръстите на мургава ръка се простиха със сребристата топка и я запратиха на земята. Тя тупна, подскочи тромаво и бавно описа дъга, повлякла след себе си облаче прах. За миг играчът застина като изящна временна статуя: приклекнал, с възторжено протегната десница. Видях усукана бяла риза, оголена до лакътя ръка и някакво петно на китката. Не беше часовник, както си помислих отначало, нито татуировка, а цветна лепенка с лика на политически мъдрец, когото в пустинята величаят.

Но нека започна с истинската статуя, онази горе, която ще остане във времето: лишена от изящество, с бликнали медни сълзи, с папийонка, разтворено сако и жилетка, торбести панталони и увиснали мустаци — извисяващ се завещан образ на реалния човек. Флобер не желае да отвърне на погледите. Зареял е взор на юг от площад „Де Карм“ към Катедралата и отвъд нея, високо над града, който е презирал и който от своя страна се е отнесъл към него доста пренебрежително. Вдигнал е глава в отбранителна поза, тъй че само гълъбите могат да съзрат изцяло плешивината на писателското теме.

Това не е оригиналната статуя. През 1941 г. немците задигнали първия Флобер наред с металните парапети, оградите и чукалата по вратите на къщите. Вероятно е бил претопен и превърнат в значки за фуражки. В продължение на десетина години пиедесталът пустеел. И ето че един кмет на Руан, който имал слабост към статуите, изнамерил оригиналната гипсова отливка, направена от някакъв руснак на име Леополд Бернщам, и градската управа одобрила проекта за нов паметник. И тъй, руанци си закупили здрава, хубава метална статуя от 93% мед и 7% калай. Леярите Рудие от Шатийон-су-Баньо твърдят, че такава сплав не ръждясва. Два други града, Трувил и Барантен, откликнали на идеята, отпуснали средства и се сдобили с каменни статуи. Но каменните статуи се оказали по-неиздръжливи. В Трувил например се е наложило да позакърпят с цимент слабините на Флобер, а сега и мустаците му съвсем са се оронили и от горната му устна стърчат железата на арматурата.

Онези леяри може да излязат прави и тази втора статуя да е трайна. Но аз не виждам особено основание да им вярвам. Не знам много други неща, свързани с Флобер, да са просъществували дълго. Минали са едва сто и няколко години, откакто е умрял, а от него е останала само хартия. Хартия, идеи, фрази, метафори — изписани подредени думи, които най-много да се превърнат в звуци. Но, изглежда, той и не е искал да остави след себе си друго; роптаят само почитателите му, от сантиментални чувства. Къщата му в Кроасе била разрушена скоро след неговата смърт и на същото място построили спиртоварна. Колко му е да се заличи и паметникът — щом един кмет, любител на статуи, може да го издигне, друг, да речем някой фанатичен буквоед, попрочел нещичко от Сартр за Флобер, може да се амбицира да го събори.

Започнах със статуята, тъй като всичко това ми хрумна пред нея. Защо творбите ни подтикват да преследваме писателите? Защо не оставим хората на мира? Не можем ли да се задоволим с книгите им? Тъкмо това е искал Флобер, който повече от всички други е вярвал в обективността на написаното и в незначителността на авторовата личност. Ала ние непокорно продължаваме да ровим, да човъркаме. Осанката, лицето, подписът; статуята с деветдесет и три процента медно съдържание и снимката, направена от Надар1; късчето от дрехата му, кичурът коса. Откъде у нас тази жажда за реликви? Не вярваме ли достатъчно на думите? Или си мислим, че веществените останки от нечий живот съдържат неразкрити истини?

Когато Робърт Луис Стивънсън умрял, бавачката му, шотландка с бизнес нюх, се заела да продава кичури, като твърдяла, че ги е отрязала от косата на писателя още преди четирийсет години. Неговите поклонници, неговите преследвачи и търсачи на реликви закупили сума ти косища — колкото за пълнеж на цяло канапе.

Реших да си оставя Кроасе за по-нататък. Щях да прекарам в Руан цели пет дни и се поддадох на инстинкта от детството, който още ме кара да си пазя най-хубавото за накрая. Дали същият подтик не ръководи понякога и писателите? Потърпи, не бързай, най-хубавото тепърва предстои. Ако е така, незавършените книги са голямо изкушение за въображението. Веднага ми идват наум два примера: „Бувар и Пекюше“, книга, в която Флобер се е стремил да побере, да подчини на перото си целия свят, всички човешки стремления и неуспехи, и „Идиотът в семейството“, където Сартр се е помъчил да обхване целия Флобер, да побере и покори съвършения писател, съвършения буржоа, страшилището, противника, мъдреца. Мозъчен удар прекъсва първия замисъл, слепота слага край на втория.

По едно време и аз бях решил да пиша книги. Имах разни идеи, дори си водех бележки. Но бях лекар, при това женен, с деца. А човек може да върши добре само едно нещо, ето, Флобер си е давал сметка за това. Аз си вършех добре работата като лекар. Жена ми… тя почина. Децата ми си хванаха пътя, сега ми пишат, като ги налегнат угризения. Имат си свой живот, естествено. „Животът! Животът! Да ти става… там е работата!“ Онзи ден пак прочетох това възклицание на Флобер. Почувствах се като каменна статуя с циментова кръпка на слабините.

Ненаписаните книги ли? Няма какво да се ядосваме за тях. Вече има твърде много написани. Сещам се за края на „Възпитание на чувствата“. Фредерик и приятелят му Делорие обръщат поглед към миналото си. С най-голямо умиление си спомнят как преди години, още като ученици, попаднали в един публичен дом. Предварително били обмислили всичко, дори си накъдрили косите специално за случая и откраднали цветя за момичетата. Но когато влезли вътре, Фредерик се паникьосал и двамата побегнали. Това бил най-прекрасният ден в живота им. Нима удоволствието от очакването не е най-сигурното удоволствие, както ни подсказва Флобер? Кому е нужно да нахълтва в мрачния занемарен таван на сбъднатото?

Първия ден обиколих Руан и се опитах да разпозная местата, където съм бил през 1944 г. Тогава, разбира се, цели квартали бяха разрушени от бомбите и снарядите. И сега, след четирийсет години, още възстановяват Катедралата. Не открих много неща, с които да освежа белезникавите си спомени. На следващия ден подкарах на запад, към Каен, а после на север по крайбрежието. Покрай шосето се редят олющени тенекиени табели, поставени от Министерството на благоустройството и транспорта. Те сочат туристическия маршрут по местата на десанта. На изток от Ароманш се простират английските и канадските плажове — „Злато“, „Юнона“, „Меч“. Имената не издават полет на въображението; колко по-лесно се запомнят „Омаха“ или „Юта“. Освен ако, разбира се, не приемем, че събитията изпълват със съдържание имената, а не обратното.

Гре-сюр-мер, Курсьол-сюр-мер, Вер-сюр-мер, Анел, Ароманш. Като се спуснеш по тесните улички, внезапно попадаш на площадчета, наречени „Ройъл Енджиниърс“ или „Уинстън Чърчил“. Край бунгалата по плажовете стоят на пост ръждясали танкове. Тук-там надписът на някой обелиск, наподобяващ параходен комин, гласи на френски и английски: „Тук на 6 юни 1944 г. съюзническите сили героично воюваха за свободата на Европа“. Сега наоколо съвсем не е зловещо, а много спокойно. Пуснах две монети по един франк в панорамния телескоп на Ароманш и проследих извитата морзова линия на пристанище „Мълбъри“, врязала се навътре в морето. Точка, тире, тире, тире — така се нижеха бетонните кесони, обградени от лениви води. Сега тези квадратни грамади, наследство от войната, са владение на кормораните.

Обядвах в хотела на флотата, откъдето се открива изглед към залива. Недалеч от тук бяха загинали мои приятели — в онези години хората бързо се сближаваха, — ала това не ме разчувства. Петдесета бронетанкова дивизия, Втора британска армия. Спомените се подадоха от укритията си, но нямаше и следа от емоции.

Нахраних се, отидох в музея и изгледах някакъв документален филм за десанта, после изминах десетте километра до Байо, за да проследя пътя на едно по-отдавнашно нашествие през Ламанша, извършено преди девет века. Гобленът на кралица Матилда прилича на монтирани филмови кадри2. И двете събития ми се сториха еднакво нереални: едното беше твърде далечно, за да е истинско, другото — твърде познато, за да е истинско. Как улавяме миналото? Можем ли изобщо да го уловим? Когато следвах медицина, на една студентска сбирка някакви шегобийци пуснаха в залата прасенце, намазано с мас. Отъркваше се в краката ни и квичеше ли, квичеше. Едно след друго момчетата се спускаха да го уловят, но то все им се изплъзваше, а те, проснати на земята, ставаха за смях. Струва ми се, че миналото често заприличва на това прасенце.

На третия ден от престоя ми в Руан се запътих към градската болница „Отел Дийо“, където бащата на Гюстав е бил главен хирург, тъй че писателят е прекарал в нея детството си. Минава се по авеню „Гюстав Флобер“, покрай печатница „Флобер“ и закусвалня „Флобер“: бързо се убеждаваш, че си на прав път. До болницата беше паркирал бял бус „Пежо“ с отпечатани сини звезди, телефонен номер и надпис: ЛИНЕЙКА „ФЛОБЕР“. Писателят като лечител? Едва ли. Спомних си майчинския упрек на Жорж Санд към по-младия й колега. „Ти всяваш отчаяние, а аз нося упование“, писала му тя. На пежото е трябвало да изпишат: ЛИНЕЙКА „ЖОРЖ САНД“.

В музейното крило на „Отел Дийо“ ме въведе слаб припрян пазач. Изненадах се от бялата му престилка. Не беше лекар, нито аптекар, нито пък рефер на мач по крикет. Белите престилки са знак за антисептичност или справедливо съдийство. Защо един музеен пазач ще се облича така? За да предпази детството на Флобер от микроби ли? Обясни ми, че една част от музея е посветена на писателя, а друга — на историята на медицината, после набързо ме разведе из него, като шумно и делово заключваше вратите след себе си. Показа ми стаята, където е бил роден Гюстав, флаконче от негов одеколон, кутийка за тютюн и първата му статия, отпечатана в списание. Различни портрети свидетелстваха за неизбежното, но твърде ранно състаряване на писателя — красивият младеж, преобразяващ се в дебел плешив буржоа. Сифилис, заключават някои хора; бързото изхабяване е нормално за деветнайсети век, възразяват други. Вероятно тялото му е имало чувство за благоприличие — след като духът е узрял преждевременно, плътта се е постарала да го догони. През всичкото време си напомнях, че е бил русокос. Трудно е да си го представиш, защото на някогашните снимки всички изглеждат мургави.

В другите стаи бяха изложени медицински инструменти, реликви от осемнайсети и деветнайсети век: тежки метални предмети е остри накрайници и помпи за клизма с учудващи дори за мен размери. Едно време медицината явно е била вълнуващо, отчаяно, жестоко поприще; сега тя се свежда до хапчета и бюрокрация. Или може би просто миналото ни се струва по-колоритно от настоящето? Прегледах докторската дисертация на Ашил, брата на Гюстав, която е озаглавена: „Някои съображения относно момента за опериране на заклещена херния“. Ето един паралел между братята: по-късно Флобер превръща темата на Ашил в своя метафора. „Виждайки глупостта на моето време, усещам как ме давят вълни от омраза. В гърлото ми се надигат лайна, все едно имам заклещена херния. Но няма да ги изплюя, докато не се сгъстят и втвърдят; искам да ги сдъвча на паста, с която да намажа деветнайсетия век, тъй както намазват индийските пагоди с кравешки тор.“

Съжителството на тези два музея отначало ми се видя странно. Но престанах да се чудя, като си спомних прочутата карикатура на Льомо, изобразяваща Флобер, който прави дисекция на Ема Бовари. Писателят е вдигнал огромна вилица с набучено на нея кървящо сърце, което тържествуващо е изтръгнал от гърдите на героинята си. Размахва го високо като хирургически трофей, а отляво се показват само краката на легналата разпорена Ема. Писателят като касапин, писателят като сантиментален звяр.

После видях папагала. Беше поставен в малка ниша — зелените му пера лъщяха, живите му очички гледаха с любопитство от наклонената на една страна глава. Върху поставката му имаше табелка: „Psittacus. Папагалът, който Г. Флобер е заел от Руанския музей и е държал на бюрото си, докато е писал «Чисто сърце». В новелата той се нарича Лулу, папагалът на главната героиня Фелисите“. Фотокопие от писмо на Флобер потвърждаваше този факт: препарираният папагал стоял на бюрото му от три седмици и вече започвал да го дразни.

Лулу изглеждаше отлично — същите лъскави пера и същото дразнещо любопитство в погледа както може би преди сто години. Взрях се в птицата и за моя изненада усетих близост с писателя, който надменно е забранил на бъдещите поколения да се интересуват от личността му. Статуята му не беше оригиналната; къщата му бе съборена; книгите му, естествено, си имаха свой собствен живот — общуването с тях не беше общуване със създателя им. Но ето че този нищо и никакъв зелен папагал, чудно как съхранен толкова добре, ми внуши, че едва ли не познавам лично писателя. Развълнувах се и ми стана приятно.

На път за хотела си купих едно ученическо издание на „Чисто сърце“. Сигурно знаете за какво се разказва. За бедната и неука прислужница, наречена Фелисите, която половин век служи на една и съща господарка и доброволно жертва живота си за другите. Отначало обиква някакъв непрокопсаник, който я излъгва, че ще се оженят, после се привързва към децата на господарката си, към племенника си и накрая към един бездомен старец, болен от рак. Всички те внезапно й биват отнемани: умират, заминават си или просто я забравят. Никак не е чудно, че след тези разочарования тя намира утеха в религията.

Последната брънка в чезнещата верига от любими същества е папагалът Лулу. Когато и той на свой ред умира, Фелисите поръчва да го препарират. Държи любимото телце до себе си и дори започва да изрича молитвите си, коленичила пред Лулу. В простичкия й ум настава смут относно религиозните представи и тя се чуди дали няма да е по-добре художниците да рисуват папагал наместо гълъба, изобразяващ Светия дух. Логиката определено е на нейна страна: папагалите и Светият дух говорят, а гълъбите — не. Накрая Фелисите умира. „На устните й разцъфна усмивка. Ударите на сърцето й ставаха все по-бавни и по-бавни, все по-тихи, като пресъхнал извор, като заглъхнало ехо; когато изпусна последното си дихание, й се стори, че вижда в полуразтворилите се небеса гигантски папагал, кръжащ над главата й.“

Овладяването на тона е от съществено значение. Представете си техническите затруднения при съчиняването на разказ, в който една неумело препарирана птица със смешно име накрая поема една трета от ролята на Светата троица, като това не бива да звучи сатирично или сантиментално, нито пък богохулно. И си представете още, че историята се предава от гледната точка на една неграмотна старица, без да прозвучи пренебрежително или сърцераздирателно. Но целта на „Чисто сърце“ е друга: папагалът е съвършена, овладяна илюстрация на Флоберовата гротеска.

Ако решим да пренебрегнем забраната на Флобер, можем да продължим да тълкуваме птицата. Има например скрит паралел между живота на рано състарения писател и дълголетната Фелисите. Критиците са се потрудили да направят съпоставки. И двамата са били самотници, и двамата са преживели много загуби, но и той, и тя, макар с изтерзани души, са стискали зъби. Онези, които се задълбават още повече, твърдят, че злополуката с Фелисите (която едва не загива под колелата на пощенската кола по пътя за Онфльор) има дълбоко скрита връзка с първия епилептичен припадък, който Флобер е получил край Бур-Ашар. Знае ли човек колко надълбоко може да е скрита връзката, без да изчезне напълно?

Трябва да признаем, че в едно много важно отношение Фелисите е пълната противоположност на Флобер: тя е, кажи-речи, безсловесна. Може да се приеме, че именно затова Лулу се появява на сцената. Папагалът, говорещото птиче, рядкото създание, което издава човешки звуци. Не случайно Фелисите го взема за Светия дух, дарителя на словото.

Фелисите + Лулу = Флобер? Не точно, но може да се твърди, че той присъства и в двамата. Фелисите въплъщава характера му, а Лулу — гласа. Може да се приеме, че папагалът, който умело произнася думи, без да притежава много ум, е Чистото Слово. Един френски учен би казал, че Лулу е un symbole du Logos. Но понеже аз съм англичанин, веднага прибягвам към веществения образ, към напереното грациозно птиче, което видях в музея. Представих си как Лулу е кацнал на бюрото, точно срещу писателя, и е вперил в него очички като карикатурно отражение в криво огледало. Нищо чудно, че след триседмично пародийно присъствие е започнал да дразни Гюстав. Дали писателят е нещо много повече от един схватлив папагал?

Може би сега трябва да отбележим четирите най-важни срещи на Флобер с представители на папагалския род. През трийсетте години, по време на обичайните си летувания в Трувил, семейство Флобер често гостувало на Пиер Барбе, бивш морски капитан, който отглеждал у дома си един великолепен папагал. През 1845 г. на път за Италия Гюстав минал през Антиб и там видял болен дългоопашат папагал, който му направил такова впечатление, че заслужил място в дневника му. Денем птичката кацвала кротко на кабриолета на собственика си, а вечер я внасяли в къщата и я поставяли върху полицата на камината. В своя дневник писателят разсъждава за „странната обич“, която възниква между човека и домашния любимец. През 1851 г. на връщане от Ориента Флобер спрял във Венеция, където по Канале Гранде един папагал се провиквал от позлатената си клетка като същински гондолиер: Fà eh, capo die.3 През 1853 г. той отново се озовал в Трувил. Отседнал у един аптекар, чийто папагал през цялото време му играел по нервите с крясъците си: As-tu déjeuné, Jako?4 и Cocu, mon petit coco.5 Или пък: J’ai du bon tabac.6 Дали някоя от тези птици не е вдъхновила изцяло или отчасти раждането на Лулу? А може би вдъхновението е дошло от някой друг жив папагал, който Флобер е видял през периода между 1853 и 1876 г., когато е взел от Руанския музей препарирания? Оставям тия въпроси на специалистите.

Седях на леглото в хотела; телефонът в съседната стая имитираше звъна на други телефони. Сетих се за папагала в нишичката, от който ме делеше само половин миля. Дръзка птица, внушаваща симпатия, дори уважение. Какво ли е направил с нея Флобер, след като е написал „Чисто сърце“? Дали не я е мушнал в шкафа, забравяйки за натрапчивото й присъствие, докато не му се е наложило да измъкне от там някое одеяло? И какво се е случило след четири години, когато е лежал на смъртно легло, поразен от апоплектичен удар? Може би му се е привиждал гигантски папагал, който кръжи над него, този път не като любезна покана от Светия дух, а като прощално „сбогом“ от Словото.

„Дразня се от склонността си към метафори, защото прекалявам с тях. Сравненията са ме нападнали като същински въшки и цялото ми време отива да ги изтребвам, друго не правя.“ Флобер си служел умело с думите, но също така умело съзирал неточността, несъвършенството на Словото. Спомнете си тъжното му определение от „Мадам Бовари“: „…човешкото слово е като пукнат казан, който удряме и от който излизат мелодии за мечешко хоро, когато искаме да трогнем звездите.“ Тъй че той може да се тълкува по два начина: като усърден, съвършен стилист или като някой, който смята езика за трагично оскъден. Привържениците на Сартр предпочитат второто мнение. Според тях чрез Лулу, който е неспособен да изрече нещо друго освен едни и същи заучени фрази, Флобер прави косвено признание за собственото си безсилие. Писателят папагал послушно приема езика като инертна даденост, като средство за имитация. Самият Сартр укорява Флобер за неговата пасивност, за идеята му (или приемането на идеята), че езикът сам говори в нас.

Дали онези последни хрипове не са обявявали смъртта на някоя друга метафора или подтекст? В момента, в който заподозреш, че написаното от теб има прекалено много скрит смисъл, се чувстваш най-уязвим, самотен и оглупял. Греши ли критикът, който вижда Лулу като емблема на Словото? Бърка ли читателят (или още по-зле — проявява ли сантименталност), като смята този папагал от болницата музей за символ на писателския глас? Аз го възприех така. Сигурно изглеждам простодушен като Фелисите.

Все едно дали ще го наречем новела или текст, „Чисто сърце“ не оставя никого безразличен. Позволете ми да цитирам нещо от автобиографията на Дейвид Хокни, който, ако не конкретен, е поне добронамерен. „Разказът ме трогна и реших, че това е тема, която мога да използвам.“ През 1974 г. мистър Хокни прави две гравюри: едната — комично изображение на представите на Фелисите за чужбина (бягаща маймуна, преметнала жена на рамото си), а другата — спокойна сцена, в която Фелисите е заспала край Лулу. Може би след време ще създаде и други гравюри.

През последния ден от престоя ми в Руан потеглих към Кроасе. Валеше ситен, неспирен нормандски дъжд. Някогашното селце, кацнало самотно на брега на Сена, в подножието на зелени хълмове, сега се губи сред огромни докове. Трещят пилотонабиващи чукове, над главата ти висят кранове и реката гъмжи от плавателни съдове. Витрините на неизбежното кафене „Флобер“ звънтят при всяко минаване на тежкотоварен камион.

Знае се, че източният обичай да се разрушават домовете на умрелите е допадал на Флобер, тъй че за разлика от неговите читатели, неговите преследвачи, той вероятно не би се наскърбил ни най-малко, задето са съборили къщата му. И на спиртоварната са й видели сметката; сега там се издига голяма фабрика за хартия, далеч по-добре оправдаваща присъствието си. Единственото, останало от имението на Флобер, е ниска къщичка край пътя, на неколкостотин метра от дома му. През лятото, когато изпитвал нужда да остане съвсем сам, писателят се оттеглял в нея. Сега тя е неугледна и безинтересна, но пак добре, че е оцеляла. На терасата има къс от колона с канелюри, изровена от Картаген и поставена тук в памет на автора на „Саламбо“. Бутнах портичката. Разлая се немска овчарка и се показа среброкоса пазачка. Тя поне не беше в бяла престилка, а в спретната синя униформа. Докато пелтечех на моя френски, си спомних за отличителния знак на картагенските преводачи в „Саламбо“: всеки имал татуиран папагал на гърдите — символ на професията му. Днес върху мургавата китка на африканеца, играещ на були, се мъдри лепенка с лика на Мао.

Тази постройка има само една квадратна стая е дървен таван. Тя ми напомни за стаичката на Фелисите: „приличаше едновременно на параклис и на сергия“. Тук съжителстваха всевъзможни вещи (подобно на ироничното съпоставяне, върху което се гради Флоберовата гротеска) — евтини дрънкулки наред със скъпи реликви. Бяха наблъскани къде ли не, тъй че постоянно трябваше да коленича, за да надзъртам между рафтовете в позата на богомолец, която не се различава от позата на търсача на антикварни ценности, влязъл във вехтошарско магазинче.

Фелисите е намирала утеха в събирането на „всякакви чудновати предмети“, свързани помежду си единствено от факта, че собственицата им милеела за тях. И Флобер е правел същото — скътвал е дреболии, пропити с дъха на миналото. Години след смъртта на майка си той често поръчвал да му извадят стария й шал и шапката и съзерцавайки ги, сядал да помечтае. Почти същото може да направи всеки, който влезе в лятната къщичка в Кроасе: безредно изложените вещи завладяват. Рисувани портрети, снимки, глинен бюст; лули, кутийка за тютюн, нож за отваряне на писма; мастилница във формата на жаба със зяпнала уста; златният Буда, който е стоял върху бюрото на писателя, без въобще да го дразни; кичур коса, естествено, по-рус, отколкото на снимките. Човек би могъл и да подмине два предмета, поставени в една странична преградка на шкафа: стъклената чаша, с която Флобер е отпил последната глътка вода малко преди да издъхне, както и бялата намачкана носна кърпа, с която е бърсал потта от челото си. Може би това движение на ръката е било последният му предсмъртен жест. Тези дреболии, които сякаш не допускаха мелодраматизъм и сълзливост, ме накараха да се почувствам така, все едно пред очите ми е умрял приятел. Стана ми малко неловко. Преди три дни стоях безучастно на брега, където бяха загинали мои близки другари. Може би това е предимството на сприятеляването с покойници: чувствата ти никога не охладняват.

И тогава го зърнах. Върху висок шкаф бе кацнал друг папагал. И той с лъскави зелени пера. Според пазачката и табелката на поставката именно това бе папагалът, който Флобер е взел от Руанския музей, за да напише „Чисто сърце“. Жената ми разреши да сваля от шкафа втория Лулу и аз го поставих върху една ниска витрина. Вдигнах стъкления му похлупак.

Как да сравниш два папагала, единият, вече идеализиран от спомена и метафората, а другият — натраплив кресливец? Отначало реших, че вторият не е истинският, най-вече защото беше по-смирен наглед. Главата му бе по-изправена, а изражението не така предизвикателно, както на онзи от болницата музей. После осъзнах заблудата си: в края на краищата Флобер не е имал възможност да си избира папагала, а този, вторият, който изглеждаше по-симпатичен за компания, също можеше да ти изопне нервите след няколко седмици съжителство.

Изразих съмнение относно автентичността му. Пазачката, много естествено, защити своя папагал и самоуверено отхвърли претенциите на болницата музей. Интересно дали някой знаеше истината. Запитах се дали друг освен мен отдава значение на това. Прибързано бях възвеличил първия папагал. Реших, че е въплъщение на писателския глас. Защо мислиш, че този глас може така лесно да се вмести в нещо, упрекна ме вторият папагал. Докато разглеждах вероятно фалшивия Лулу, слънцето надникна в този ъгъл на стаята и перата заблестяха в жълто. Върнах птицата на мястото й и си помислих: Сега съм на възраст, която Флобер така и не е достигнал. Звучеше нахално, тъжно и незаслужено.

Уцелва ли някога смъртта подходящия момент? Във всеки случай не и при Флобер, нито при Жорж Санд, която не е доживяла да прочете „Чисто сърце“. „Започнах тази новела само заради нея, да я зарадвам. Но тя умря, когато бях едва на средата. Така се случва с всичките ни мечти.“ Не е ли по-добре да не мечтаем, да не творим, за да избегнем разочарованието от незавършените книги? Може би като Фредерик и Делорие от „Възпитание на чувствата“ трябва да предпочетем утехата на неизживяното, насладата от очакването, та след години да си спомняме не сбъднатото, а някогашните копнения. Няма ли така животът ни да е по-подреден и безболезнен?

Когато се завърнах у дома, дублираните папагали продължиха да пърхат в съзнанието ми: единият дружелюбен и непресторен, другият — наперен и любопитен. Писах писма до разни учени с надежда да разбера дали е доказано кой е истинският. Направих занитване и до Френското посолство, и до редактора на пътеводителите „Мишлен“. Писах и на Дейвид Хокни. Разказах му за пътуването си и се поинтересувах бил ли е в Руан; любопитно ми беше дали е имал предвид един от двата папагала, когато е рисувал спящата Фелисите. Ако ли не, сигурно и той е взел за модел папагал от някой музей. Предупредих го за опасната склонност на този вид птици към посмъртно размножаване.

Надявах се скоро да получа отговори.