Папагалът на Флобер

15 А папагалът…

А папагалът? Трябваха ми, кажи-речи, две години, за да изясня случая с препарирания папагал. Писмата, които разпратих след първото си завръщане от Руан, не ми помогнаха с нищо; на някои от тях дори не получих отговор. Сигурно са ме взели за вманиачен и изперкал самозван литератор, който разчепква дреболии и полага жалки усилия да се прослави. Но в действителност младите са по-откачени от възрастните — много по-големи егоисти са, особняци и… самоубийци. Цялата работа идва от пресата, която е по-благосклонна към тях. Ако някой прекрати живота си на осемдесет, седемдесет или дори на петдесет и четири, това минава за старческо слабоумие, депресия след менопаузата или последен изблик на дребнаво слабоумие, с цел да се предизвика чувство за вина у околните. Но когато двайсетгодишен младеж посегне на живота си, това се смята за възвишен протест срещу всичко еснафско, възприема се не само като проява на смелост, но и като нравствен и социален бунт. А кой да живее? Старците вместо нас. Това си е чиста проба маниащина. Казвам го като лекар.

Щом сме подхванали тази тема, тук е мястото да кажа, че предположението за самоубийството на Флобер също е безумие. Налудничаво хрумване на някакъв руанец, който се нарича Едмон Льоду. Този фантазьор се появява на два пъти в биографията на Флобер; и двата само за да пуска клюки. Първото му неприемливо твърдение е, че Флобер наистина е бил сгоден за Джулиет Хърбърт. Льоду заявява, че е видял екземпляр от „Изкушението на свети Антоний“ със следното посвещение на Джулиет, написано от Гюстав: A ma fiancée. Чудно как го е видял в Руан, а не в Лондон, където е живеела Джулиет. Интересно как никой друг не е попаднал на този екземпляр. И защо не е оцелял? Странно, че Флобер така и не споменава никъде за този годеж. Да не говорим, че подобна постъпка противоречи изцяло на житейските му планове.

Парадоксално е и другото злословие на Льоду — за самоубийството, което също е в противоречие с житейските възгледи на писателя. Чуйте го: „Нека проявяваме смирението на ранените животни, които се свират в някоя дупка и страдат мълчаливо. Светът е пълен с хора, които реват срещу Провидението. Човек трябва да избягва такива прояви, дори само от едното благоприличие.“ Ето го и онзи цитат, който дреме в съзнанието ми: „Хората като нас трябва да изповядват религията на отчаянието. Като си повтаряш «Това е то, това е то!» и съзерцаваш черния трап пред краката си, запазваш спокойствие.“ Такива думи не може да произнесе един самоубиец, а само човек, комуто стоицизъм е така дълбоко присъщ, както и песимизмът. Ранените животни не се самоунищожават. Пък и щом разбереш, че взирането в черния трап носи успокоение, защо да скачаш в него? Може би там й беше грешката на Елън — не бе способна да погледне в черния трап с широко отворени очи. Само често надзърташе в него. Един бегъл поглед я довеждаше до отчаяние, а отчаянието я подтикваше да си търси развлечения. Някои се вторачват в трапа, други не го и поглеждат. Онези пък, които непрестанно надзъртат в него, биват неудържимо теглени надолу. Тя отмери дозата безпогрешно — това, изглежда, бе единственият случай, в който съжителството с лекар й помогна.

Льоду представя самоубийството по следния начин: Флобер се е обесил в банята си. Вярно, звучи по-правдоподобно, отколкото да каже, че го е хванал ток от хапчета за сън. Но ето какво всъщност се е случило: Флобер е станал от леглото си, потопил се е във ваната с гореща вода, после е получил апоплектичен удар и едва се е дотътрил до дивана в кабинета. Малко преди да издъхне, е дошъл лекарят, който по-късно е издал смъртния акт. Така именно е станало. Край на историята. Първият биограф на Флобер е разговарял с въпросния лекар и той е потвърдил това. Версията на Льоду предполага следния ред на събитията: Флобер се потапя в горещата вана, обесва се по необясним до ден-днешен начин, после излиза от ваната, скрива въжето и залитайки, се добира до кабинета. Стоварва се на дивана и когато лекарят пристига, той с последни издихания сполучливо докарва симптомите на мозъчен удар. Ама че хумореска! Казват, че няма дим без огън. Боя се, че все пак има. Едмон Льоду е съвършен пример за произволна пушилка. Но кой е всъщност тоя Льоду? Изглежда, никой не го знае. Не е бил авторитет в която и да е област. Той е една кръгла нула. Съществува само като разпространител на две лъжи. Може навремето някой от семейство Флобер да му е навредил (дали пък Ашил не е предприел неуспешен опит да излекува мазола му?) и по този начин той да си отмъщава ефикасно. Защото това означава, че малко книги за Флобер могат да завършат без коментар на твърдението за самоубийство, неизменно последван от опровержение. Както виждате, тук отново се получава същото. Пак дълго отклонение, пропито с явно негодувание, което не влияе плодотворно. А уж възнамерявах да пиша вече за папагалите. Добре поне, че Льоду е нямал становище по този въпрос. Но аз имам. И не само становище. Както споменах, тази загадка ми отне близо две години. Не, хайде да не се изхвърлям — по-точно изминаха две години от възникването до изясняването на проблема. Един от учените, на които писах (страхотен сноб!), дори намекна, че този въпрос изобщо не представлявал интерес. Така де, човекът трябваше да си брани територията. Между другото, някой ми спомена Люсиен Андрийо.

Реших да не му пиша; в края на краищата писмата, които бях изпратил до момента, не пожънаха голям успех. Затова пък през лятото се вдигнах и отидох в Руан — беше август 1982 г. Отседнах в грандхотел „Дю Нор“, който е в непосредствена близост с градския часовник. В ъгъла на стаята ми минаваше зле изолирана канализационна тръба — на всеки пет-шест минути тя затрещяваше, като че ли поемаше отпадъчните води на целия хотел. След вечеря се проснах на леглото и се заслушах в спорадичните шумове от прочистването на галски черва. После градският часовник оповести времето с тенекиени удари, отекващи все едно в гардероба ми. Чудех се какви ли са шансовете да заспя. Опасенията ми не се оправдаха. След десет минути канализационната тръба утихна; и часовникът не се обади повече. Денем той може да е туристическа атракция, но руанци тактично изключват звуковия механизъм, когато гостите на града се мъчат да заспят. Лежах по гръб в мрака и си мислех за папагала на Флобер. За Фелисите той е бил гротесково, но логично превъплъщение на Светия дух; за мен беше пърхащ, неуловим образ на авторовия глас. В предсмъртния час на Фелисите папагалът, вече гигантски, влетява при нея, за да я отведе в Рая. Докато се унасях, се питах какви ли сънища ще сънувам.

Не бяха населени с папагали. Пак сънувах онази гара. Трябва да се прекачвам в Бърмингам по време на войната. В далечината влакът вече потегля от края на перона. Куфарът претрива прасеца ми. Отстрани черни вагони. Сумрачна гара. Разписание, което не мога да разчета, цифрите се размазват пред очите ми. Отникъде надежда; няма повече влакове; пустош, мрак.

Мислите, че такъв един сън ще си каже каквото има за казване, и толкова? Нищо подобно, сънищата въобще не усещат как ги възприема сънуващият, нито пък имат някакво чувство за деликатност. Сънят за гарата ми се явява на всеки три-четири месеца — все едни и същи филмови кадри, които се повтарят непрестанно, докато не се събудя, изтерзан и потиснат. Тази сутрин се събудих от дуета на времето и лайната: градският часовник и канализационната тръба в ъгъла. Времето и лайната: дали Гюстав не ми се присмиваше?

Из болницата музей отново ме разведе същият онзи слаб пазач в бяла престилка. В медицинския сектор видях експонат, който не бях забелязал предишния път: помпа за клизма от типа „Направи си сам“. Сетих се какво е мразел Гюстав: „Железниците, отровите, помпите за клизма, тарталетите с крем…“ Тази помпа се състоеше от тясна дървена табуретка, кух шип и вертикална ръчка. Възсядаш табуретката, надяваш си шипа и се напомпваш с вода. Е, поне си осигуряваш уединението. Двамата с пазача се засмяхме съзаклятнически: казах му, че съм лекар. Той се усмихна и отиде да донесе нещо, което непременно щяло да ме заинтригува.

Върна се с голяма кутия от обувки, в която се съхраняваха две човешки глави. Кожата беше непокътната, макар и потъмняла от времето: потъмняла може би колкото старо бурканче с мармалад от френско грозде. Повечето зъби си бяха на мястото, но очите и косата липсваха. Едната глава беше издокарана с щръкнала черна перука и чифт стъклени очи. (Какъв им беше цветът? Не си спомням, но съм сигурен, че не изглеждаха толкова сложни като очите на Ема Бовари.) В старанието си да направят главата по-истинска музейните работници бяха постигнали обратен ефект: тя приличаше на страховита детска маска, на призрачно лице в навечерието на Вси Светии.

Пазачът ми обясни, че главите били консервирани от Жан-Батист Ломоние, главния лекар на болницата преди Ашил-Клеофас Флобер. Ломоние търсел да открие нови методи за съхранение на трупове и градската управа му позволила да провежда опитите си с главите на екзекутирани престъпници. Дойде ми наум една случка от детството на Гюстав. Веднъж, докато шестгодишният малчуган и чичо му Парен се разхождали, минали покрай току-що употребявана гилотина — по калдъръма аленеела прясна кръв. Споменах това с надежда, но пазачът поклати глава. Можело да се получи хубаво съвпадение, но датите се разминавали. Ломоние бил умрял през 1818 г., пък и двата експоната в кутията от обувки всъщност не били гилотинирани. Показа ми дълбоките резки точно под брадичката, където се е затягала примката на палача. Когато Мопасан влязъл при покойния Флобер в Кроасе, видял, че вратът му е тъмен и подут. Така се получава при апоплексия. Това не означава, че мъртвецът се е бесил в банята.

Обикаляхме из музея, докато стигнахме до стаята с папагала. Извадих моя полароид и човекът ми разреши да снимам. Докато държах фотоапарата под мишница и чаках снимката да излезе, той ми показа фотокопираното писмо, което забелязах още първия път. Флобер до мадам Брей, 28 юли 1876 г.:

— Този е истинският — отсече пазачът и тупна с показалец по стъкления похлупак пред нас. — Истинският.

— А другият?

— Онзи е фалшификат.

— Откъде сте сигурен?

— Много просто. Нашият е взет от Руанския музей. — Посочи ми кръгъл печат върху поставката, после ме накара да погледна фотокопие на страницата от регистъра на музея. Там бяха вписани няколко вещи, заети от Флобер. Повечето бележки бяха със специални съкращения, които не можах да разгадая, но бележката за амазонския папагал беше четлива. Отметките в последната графа свидетелстваха, че Флобер е върнал всички заети от него експонати. Включително и папагала.

Почувствах леко разочарование. Бях живял със сантименталното, макар и непотвърдено убеждение, че папагалът е бил намерен сред вещите на писателя след смъртта му (това несъмнено обясняваше защо тайно държах повече на птицата от Кроасе). Фотокопието, разбира се, не доказваше нищо друго, освен че Флобер е взел на заем един папагал от музея, а после го е върнал. Музейният печат не ми вдъхваше доверие, но той не беше от решаващо значение.

— Нашият е истинският — повтори безпричинно пазачът на излизане. Сякаш си бяхме разменили ролите: сега той се нуждаеше от уверения, не аз.

— Сигурен съм, че сте прав.

Но не бях сигурен. Отидох в Кроасе и снимах другия папагал. И той се беше снабдил с музейния печат. Съгласих се с пазачката, че нейният папагал е истинският, а птицата от „Отел Дийо“, дума да няма, е един фалшификат.

Следобед отидох на гробището. „Добродетелта започва от омразата към буржоата“, писал е Флобер; и въпреки това е погребан сред най-знатните руански фамилии. При едно от пътуванията си до Лондон посетил гробището в Хайгейт, което му се сторило много спретнато. „Тия сигурно са умирали с бели ръкавици.“ Покойниците в руанското гробище са с фракове и ордени, погребват ги с конете, кучетата и английските гувернантки.

Гробът на Гюстав е малък и скромен, но в това обкръжение нямаш чувството, че е творец и антибуржоа, а по-скоро буржоа неудачник. Облегнах се на оградата на семейната гробница — дори и покойниците могат да притежават собственост — и извадих своя екземпляр на „Чисто сърце“. В началото на IV глава Флобер е описал съвсем накратко папагала на Фелисите: „Той се наричаше Лулу. Тялото му беше зелено, крилата му розови по края, челото синьо, а шията златиста.“ Сравних двете снимки. И двата папагала бяха със зелени телца, и двата с розово по края на крилата. Вярно, че розовото върху руанския претендент беше малко повече от описаното, но пък синьото чело и златистата шия несъмнено бяха заимствани от него. Папагалът от Кроасе беше оцветен точно обратното — със златисто чело и синкаво-зелена шия.

Значи работата беше ясна. Въпреки това позвъних на мосю Люсиен Андрийо и в общи линии му обясних какво ме вълнува. Покани ме у дома си на следващия ден. Докато ми диктуваше адреса — на улица „Лурдин“, — си представях къщата, от която говореше, солидна буржоазна къща на учен Флоберист. На покрива на мансардата имаше кръгло прозорче, розови тухли и орнаменти в стил „Ампир“; вътре — хладна деловитост, остъклени библиотеки, лъснат под и пергаментови абажури. Надуших мъжка миризма, като в изискан клуб.

Моята набързо съградена и подредена къща нямаше нищо общо с действителността, тя беше плод на мечтите ми. Истинската къща на изследователя на Флобер беше отвъд реката, в южната част на Руан, занемарен квартал, където сред еднообразните нанизани къщи от червени тухли са се сврели дребни предприятийца. Из тия улички камионите изглеждат огромни. Има малко магазини и почти същия брой кръчми. Една от тях предлагаше телешки глави като специалитет на заведението. Точно преди улица „Лурдин“ е поставена табела, сочеща към руанската кланица.

Мосю Андрийо ме чакаше на прага. Беше възрастен дребен човек със сако от туид, шапка от туид и пантофи от туид. На ревера му бяха закачени три ордена. Свали шапка, ръкува се с мен, а после пак я нахлупи. Обясни ми, че лесно простивал без шапка дори през лятото. И вътре не я свали. Някои ще решат, че това е особнящина, но не и аз. Нали съм лекар.

Съобщи ми, че е на седемдесет и седем години и е секретар на Дружеството на приятелите на Флобер — бил най-старият член в това дружество. Седнахме един срещу друг на една маса във вестибюла, чиито стени бяха окичени с всевъзможни украшения: възпоменателни декоративни чинии, медальони с лика на Флобер, рисунка на Градския часовник от самия мосю Андрийо. Беше тясна, задръстена стая с необичайна атмосфера: едно по-спретнато подобие на стаята на Фелисите или Флоберовата лятна къща. Домакинът ми посочи свой шаржов портрет, рисуван от приятел; беше изобразен като каубой, затъкнал в джоба на бедрото си голямо шише калвадос. Трябваше да попитам какво е подтикнало художника да направи такава страховита карикатура на моя благ, доброжелателен домакин. Но не питах, ами извадих труда на Инид Старки „Флобер: израстването на майстора“ и му показах портрета на заглавната страница.

— C’est Flaubert, ça? — попитах аз, че да съм напълно сигурен.

Човекът се позасмя.

— C’est Louis Bouilhet. Oui, oui, c’est Bouilhet.

Явно, че въпросът не му се задаваше за пръв път.

Уточнихме още една-две подробности, а после му споменах за папагалите.

— Ааа, папагалите. Те са два.

— Да. Знаете ли кой е истинският и кой подправеният?

Старецът пак се засмя.

— Музеят в Кроасе е бил създаден през хиляда деветстотин и пета — отвърна той. — Годината, в която съм роден. С една дума, не съм бил свидетел на учредяването му. Събрали каквото намерили… тъй де, видели сте. — Кимнах. — Не е било бог знае колко. Много вещи били разпръснати. Но уредникът решил, че има начин да се сдобият с една от тях, а именно с папагала на Флобер. С Лулу. Тъй че отишли в Природонаучния музей и казали: „Може ли да ни върнете, ако обичате, папагала на Флобер. Трябва ни за колекцията в лятната му къща.“ — „Дадено — рекли в музея, — елате.“

Мосю Андрийо не разказваше тази история за пръв път и знаеше къде да замълчи за по-голям ефект.

— Та завели значи уредника в резервния фонд. Искате папагал, рекли. Тогава отиваме в птичия отдел. Отворили вратата и насреща им… петдесет папагала. Une cinquantaine deperroquets! И как постъпили? Ами много логично, интелигентно. Взели една книжка с „Чисто сърце“ и препрочели Флоберовото описание на Лулу.

Също както и аз предишния ден.

— А после избрали папагала, който най-много се е доближавал до литературния образ. Четирийсет години по-късно, след Втората световна война, започнали да комплектоват сбирката в „Отел Дийо“. И тамошните организатори на свой ред се обърнали към Природонаучния музей: „Може ли да ни осигурите папагала на Флобер?“ — „Иска ли питане? Вземайте го, само внимавайте да улучите кой е.“ И тези направили справка с „Чисто сърце“, след което избрали папагала, който най-много приличал на описанието. Ето как папагалите станали два.

— Значи истинският папагал е в Кроасе, защото е избран първи?

Мосю Андрийо не пожела да се ангажира с отговор. Побутна шапката си назад. Извадих снимките.

— Ако е така, какво ще кажете за това?

Издекламирах познатото описание на Лулу и посочих несъответствията върху челото и гърдите на експоната от Кроасе. Защо по-късно избраният папагал приличаше повече на онзи в книгата?

— Ами вижте, трябва да се имат предвид две неща. Първото, че Флобер е бил художник, творец с въображение. Можел е да попромени реалния факт, за да запази ритъма; той е бил от тая порода писатели. Речено ли е, че като вземе един папагал, то непременно трябва да го опише същия? Защо да не обърне наопаки цветовете, ако така ще звучи по-добре? И второ, след като е написал новелата, той е върнал папагала в музея. Това е било през хиляда осемстотин седемдесет и шеста. А експозицията в Кроасе е уредена цели трийсет години по-късно. Но нали знаете, че препарираните животни хващат молци. Започват да се разпадат. И папагалът на Фелисите е бил сполетян от тази съдба. Нали? И неговата слама е изскочила навън.

— Вярно.

— А може би с времето и цветът им се променя.

Аз, разбира се, не съм специалист по препариране.

— Значи искате да кажете, че всеки от тях може да е истинският. Или по-вероятно никой?

Старецът разпери ръце върху масата с примирителния жест на шаман. Зададох един последен въпрос:

— Дали всички онези папагали още се пазят в музея? И петдесетте?

— Не зная. Едва ли. Трябва да ви кажа, че през двайсетте и трийсетте години, когато бях млад, препарираните животни и птици току-що бяха излезли на мода. Хората си украсяваха с тях гостните. Смятаха, че са голяма прелест. Ето защо много музеи разпродаваха излишните си колекции. Какво да правят с петдесет амазонски папагала? Тъй и тъй се развалят… не ги знам колко са им останали сега. Предполагам, че са се отървали от повечето.

Стиснахме си ръцете. На прага мосю Андрийо свали шапка в знак на почит и за кратко изложи изнежената си глава на августовското слънце. Бях доволен, но в същото време и разочарован. Това хем беше отговор, хем не — уж приключвах с всичко, но не изцяло. Също както новелата отива към своя край с последните удари на старческото сърце — „като пресъхващ извор, като заглъхващо ехо“. Е, сигурно тъй е редно.

Време беше да се сбогувам с Франция. Като съвестен лекар минах на визитация при трите статуи на Флобер. Да го видя в каква форма е. В Трувил така и не са му поправили мустаците, макар че циментовата кръпка на слабините вече не бие на очи. В Барантен левият му крак се е понапукал, в единия край на сакото му има дупка, а на места от кръста нагоре се е оцветил от мъха. Взрях се в зеленикавите петна на гърдите му, примижах и се помъчих да си го представя като картагенски преводач. В Руан, на площад „Де Карм“, Флобер изглежда здрав и уверен в якостта на своята сплав от 93% мед и 7% калай; само че продължава да става на ивици. Изглежда, всяка година изплаква по две медни сълзи, които набраздяват шията му. Не че не му отива, напротив, него и в живота често го е избивало на плач. Сълзите се стичат по тялото му и нашарват жилетката му, а после се източват като два странични ширита на крачолите му, сякаш е облякъл смокинг. Това също му отива — напомня, че е обичал салонния живот не по-малко от отшелничеството в Кроасе.

На няколкостотин метра северно от паметника е Природонаучният музей, където ме поведоха нагоре. Изненадах се, защото съм смятал, че резервните фондове винаги се складират в мазето. Но вероятно в днешно време там се помещават заведенията за развлечение и отдих: разни кафенета, светещи стенни карти, видеоигри и всякакви изобретения, които улесняват познанието. Защо така настойчиво искат да превърнат познанието в игра? Държат да го поднесат по детски забавно дори на възрастните. Най-вече на възрастните.

Стаята беше малка, може би три на четири, с прозорец отдясно и рафтове отляво. Въпреки че на тавана светеха няколко лампи, в птичата гробница на последния етаж беше доста сумрачно. Всъщност това май не беше същинска гробница; предполагам, че някои от тези създания отново излизаха на бял свят, за да заемат местата на своите проядени от молци или вече безинтересни колеги. Така че това помещение изпълняваше двойствена роля — беше и морга, и чистилище. И дъхът му беше някак неопределен — миришеше едновременно на хирургическа зала и на железария.

Накъдето и да погледнех, отвсякъде надничаха птици. Рафтове и рафтове, натъпкани с пернати и поръсени с бял пестициден прах. Насочиха ме към третата пътека. Промъкнах се внимателно да не съборя нещо и вдигнах поглед към един по-горен рафт. Там, наредени един до друг, се кипреха амазонските папагали. От някогашните петдесет бяха останали само три. Ярките краски на лъскавите пера бяха излинели от белия слой пестициди. Кокореха се насреща ми като трима чудати присмехулници, изпаднали жалки старчета, целите покрити с пърхот. Трябва да си призная, че май не бяха с всичкия си. Погледах ги минута-две и се измъкнах.

Дали пък истинският не беше един от тях?