Папагалът на Флобер

8 Жп справки за Флобер

1. Къщата в Кроасе — продълговата бяла постройка от осемнайсети век, издигната на брега на Сена — била тъкмо по вкуса на Флобер: уединена, но същевременно близо до Руан и съответно до Париж. Била достатъчно голяма, за да има той просторен кабинет с пет прозореца, и все пак сравнително малка, за да бъдат отклонявани неканените гости, без това да изглежда твърде неучтиво. При желание от там той можел необезпокояван да наблюдава как тече животът: от верандата насочвал театралния си бинокъл към неделните увеселителни корабчета, които отвеждали пасажерите на обяд в Ла Буй. Що се отнася до пасажерите, те свикнали с „този особняк, мосю Флобер“, и били разочаровани, когато го нямало да ги разглежда с очите на романист, застанал отсреща по нубийска роба, с копринена шапчица на темето.

Каролин е обрисувала кротките вечери от детството си в Кроасе. Били чудновата компания — момичето, вуйчото и бабата — самотни представители на различни поколения; приличали на онези източени къщи с по една стая на всеки етаж, които французите наричат batons de perroquet, стойки за папагали. Тримата често седели на терасата на лятната къщичка и наблюдавали увереното настъпване на нощта. На пристанището на отвъдния бряг се мяркал само някой кон, а наблизо се чувал единствено плисъкът на водата, когато рибарите се гмуркали да ловят змиорки.

Защо доктор Флобер е продал имота си в Девил и е купил този? Разправят, че за да осигури убежище за своя болен син, преживял току-що първата епилептична криза. Но имотът в Девил е щял, тъй или иначе, да бъде продаден. Предвиждало се железопътната линия, свързваща Париж с Руан, да продължи до Хавър и да пресече земите на доктор Флобер; част от имението щяла да бъде откупена принудително. Може да се каже, че тъкмо епилепсията е предоставила на Гюстав творческото уединение в Кроасе. Но също тъй може да се каже, че железницата го е отпратила там.

2. Гюстав е от поколението, видяло появата на железницата, и той мразел това изобретение. Първо, влакът бил отвратително превозно средство. „Кача ли се на него, след пет минути така ми призлява, че започвам да скимтя от досада. Пътниците решават, че в купето е забравено някое куче, ала нищо подобно — просто мосю Флобер сумти и пъшка.“ Второ, това довело нова фигура на светските вечери: маниака на тема влакове. От подобни разговори Флобер получавал colique des wagons36.

През юни 1843 г. той заявил, че железниците са третата най-отегчителна тема след мадам Лафарж (отровителката с арсеник) и смъртта на Орлеанския херцог (убит в каляската си предишната година). Луиз Коле, която искала да постигне съвременно звучене в поемата „Селянката“, накарала героя си Жан, завръщащ се от война и търсещ своята Жанетон, да се загледа в пушека на един влак. Гюстав зачеркнал този стих. „Жан пет пари не дава за тия неща — възнегодувал той, — нито пък аз.“ Мразел железницата не само като превозно средство, а и като въплъщение на илюзорен прогрес. Какъв смисъл имал техническият напредък без морален възход? Влаковете просто щели да позволят на повече хора да се придвижват, да се срещат и заедно да тънат в глупост. В едно от първите си писма, написано на петнайсет години, той изброява злините на съвременната цивилизация: „Железниците, отровите, помпите за клизма, тарталетите с крем, кралската власт и гилотината.“ Две години по-късно в есето му за Рабле списъкът се променил… с изключение на първата напаст: „Железниците, фабриките, химиците и математиците.“ По отношение на железниците Флобер си е останал категоричен.

4. Струва ми се, че се подценява ролята, която железницата е играла във връзката между Флобер и Луиз Коле. Да разгледаме механизма на отношенията им. Тя живеела в Париж, той — в Кроасе; нямал желание да се появява в столицата, а на нея не позволявал да го посещава в имението. Тъй че се срещали някъде по средата — в Мант, където Отел дю Гран Сер ги приютявал за една-две нощи на огнен екстаз и измамни обещания. После започнали да се въртят в омагьосан кръг: Луиз си навива на пръста, че трябва незабавно да се срещнат. Гюстав се опъва. Луиз го умолява, сърди се, заплашва; накрая той отстъпва и се съгласява на нова среща, дълга колкото да задоволи страстта му и отново да разпали нейните надежди.

Дали Флобер се е замислял някога за съдбата на един по-раншен посетител в този град? При завземането на Мант Вилхелм Завоевателя паднал от коня си и си потрошил костите. Малко по-късно издъхнал в Руан.

Линията Париж-Руан, построена от англичаните, е пусната на 9 май 1843 г., само три години преди Гюстав и Луиз да се запознаят. Пътуването до Мант вече траело два часа вместо цял ден. Представете си какво е щяло да бъде без железницата: пътуват до втръсване с дилижанса или речния параход, а когато най-сетне се видят, са капнали и раздразнителни. Умората убива желанието. Но, от друга страна, трудностите биха могли да се отразят благоприятно на срещите им: да ги удължат, да речем, с още един ден, да ги направят по-любвеобилни, по-нежни. Това, разбира се, е мое виждане. Ако в нашия век телефоните облекчиха и същевременно затрудниха изневярата (уговарянето на срещите се улесни, но пък и съпружеските проверки също), в миналия подобна роля са изиграли влаковете. (Дали съществува сравнително изследване върху разпространението на железниците и разпространението на изневярата? Представям си как селските свещеници са заклеймявали това дяволско изобретение, заради което сигурно са ги осмивали, но ако предположението ми е вярно, божите служители са имали своите основания.) Каквото и да приказвал Гюстав, влаковете са му били от полза: отивал до Мант и обратно без особени затруднения; а и оплакванията на Луиз, изглежда, му се стрували приемлива цена за такова достъпно удоволствие. Влаковете са били от полза и за Луиз: така тя нямала чувството, че Гюстав е толкова далеч от нея, колкото и жесток да се показвал в писмата си; в следващото сигурно щял да предложи да се срещнат отново, след като ги делели само два часа път. А и за нас влаковете се оказват полезни, щом сега можем да четем писмата, родени от това продължително еротично люшкане.

5.а. Септември 1846 г. Първа среща в Мант. Единственият проблем е майката на Гюстав. Тя още не била официално осведомена за съществуването на Луиз. Всъщност мадам Коле трябвало да изпраща всичките си любовни писма чрез Максим дю Кан, който ги слагал в нови пликове и ги преадресирал до Гюстав. Как щяла да реагира мадам Флобер на внезапното нощно отсъствие на Гюстав? Какво можел да й каже той? Някоя лъжа, разбира се. Une petite histoire que ma mère a crue, хвали се той с детинска гордост и потегля към Мант.

Но мадам Флобер не повярвала на неговата petite histoire. Същата нощ спала по-малко дори от Гюстав и Луиз. Нещо я притеснявало — вероятно потокът писма, пристигащи напоследък от Максим дю Кан. И тъй, на следващата сутрин тя отишла на руанската гара и изчакала на перона сина си, който слязъл от влака, все още сияещ от опиянение след любовната нощ. „Не изрече нито една укорителна дума, но лицето й беше най-страшното обвинение.“

Много се говори за тъгата при раздялата; а защо не и за вината при завръщането?

5.б. И Луиз, разбира се, умеела да разиграва спектакли по гарите. Била прословута със своята ревност, която изливала върху Гюстав по повод на вечерите му с приятели. Винаги била нащрек за съперница; но такава нямало, ако не се брои Ема Бовари.

Дю Кан е описал един скандален случай. „Флобер си заминаваше от Париж за Руан, когато тя влезе в чакалнята на гарата и предизвика такава драматична сцена, че железничарите бяха принудени да се намесят. Флобер се сконфузи и я помоли за пощада, но тя не се смили.“

6. Фактът, че Флобер е ползвал лондонското метро, е почти неизвестен. Цитирам откъслечните му записки в набързо нахвърления „Дневник на пътешественика“ от 1865 г.

Гюстав не се наема да сравнява английските и френските железници, за което може би трябва да съжаляваме. Десетина години преди него нашият приятел, преподобният Дж. М. Мъсгрейв, слязъл на булонското пристанище и бил смаян от френската жп мрежа: „Претеглянето, извозването и заплащането на багажа се извършва без излишни усложнения. Във всяка служба цари точност, изрядност, прилежност. При тази вежливост и осигурените удобства (удобства във Франция!) е удоволствие да пътуваш с железницата. Дори и на големите гари не попадаш сред такава глъчна суетня, каквато например владее лондонската гара «Падингтън». Да не говорим, че тяхната «втора класа» не отстъпва по нищо на нашата «първа». Жалко, че Англия е допуснала такова положение.“

8. Взех влака от Руан. Сините седалки бяха пластмасови, а на прозорците имаше табелки на четири езика, предупреждаващи пътниците да не се навеждат навън. Забелязах, че за този съвет на английски са нужни повече думи, отколкото на френски, немски или италиански. Над главата ми висеше черно-бяла снимка в метална рамка — рибарски лодки край остров Олерон. До мен седяха мъж и жена на почетна възраст и четяха вестникарска история за някакъв колбасар, fou d’amour37, който заклал седем души от едно семейство.

Както виждате, нищо не убягваше от погледа ми. Билетът в едната посока струва трийсет и пет франка. Пътува се по-малко от час, два пъти по-кратко, отколкото по времето на Флобер. Влакът спира първо в Оасел; после в Льо Водрьой; следва Гайон с огромните пристанищни складове. Мъсгрейв споменава, че гледките в тази част от долината на Сена му напомняли графство Норфък. «В никой край на Европа не съм виждал толкова английски пейзаж.» Кондукторът почуква с клещите си по рамката на вратата. Звън от удар на метал по метал, напрежение, на което се подчиняваш. Вернон; Сена, която се разлива отляво, ни отвежда до Мант.

Номер 6 на Плас дьо ла Репюблик в момента представлява строителна площадка. Тук вече се издига квадратен жилищен блок, почти завършен и дори придобил самоуверено невинния вид на узурпатор. Отел дю Гран Сер ли? Да, наистина, казаха ми в магазинчето за тютюн, старата сграда си стоеше допреди година, година и нещо. Отидох при строежа и пак заоглеждах наоколо. Сега от хотела бяха останали само два високи каменни стълба, на десетина метра един от друг; някога те са крепели портата. Отчаяно се взрях в тях. Във влака не бях успял да си представя как Флобер е изминавал същия път… В този момент от пътешествието ми и входните стълбове не ми помагаха да се върна мислено към пламенните срещи на Гюстав и Луиз. Но защо трябваше да ми помагат? Твърде безочливо се ровим в миналото с надежда да си създадем истинско вълнение. Длъжно ли е обаче миналото да ни играе по свирката?

Начумерен обиколих църквата (отбелязана с една звезда в пътеводителя «Мишлен»), купих си вестник, пих кафе, прочетох статията за обезумелия от любов колбасар и реших да се върна още със следващия влак. Шосето, отвеждащо към гарата, се нарича авеню «Франклин Рузвелт», макар че на вид не е тъй внушително като името си. На петдесетина метра преди гарата, вляво от пътя, видях ресторант. Казваше се «Папагалът». На тротоара се мъдреше шперплатов папагал с яркозелени пера, а в човката му беше пъхнат лист с обедното меню. Сградата бе облицована с полирано дърво, което й придаваше повече години, отколкото вероятно бе съществувала. Не зная дали я е имало по времето на Флобер. Но едно нещо зная: понякога миналото може да е намазано с мас прасенце, понякога мечка в бърлогата си, а друг път просто блясък в погледа на папагал, две насмешливи очи, които просветват насреща ни от гората.

9. В прозата на Флобер влаковете заемат незначително място. Но това е признак за историческа точност, а не за предразсъдъци: в повечето му творби действието се развива преди английските земекопачи и инженери да слязат на нормандските брегове. Бувар и Пекюше дълбаят из ерата на железниците, но (макар и учудващо може би) никой от двамата самонадеяни писари не е оповестил гледището си за новото транспортно средство.

Влаковете се появяват само във «Възпитание на чувствата». Отначало се споменават като не особено завладяваща тема на разговор по време на един прием у семейство Дамбрьоз. Първият истински влак и първото истинско пътуване са във Втора част, Глава III, когато Фредерик потегля за Крей с надеждата да прелъсти мадам Арну. Предвид нетърпението на своя герой Флобер придава на пътуването ведра лиричност: зелени равнини, пробягващи кантони, подобни на декори, кълба дим от локомотива, които кръжат над тревата, а после се разпръсват. На още няколко места в романа героите пътуват с железницата и изглеждат доста щастливи; поне никой не е толкова отегчен, та да скимти като забравено куче. И макар че Флобер решително е премахнал от «Селянката» на мадам Коле стиха за стелещия се към небесата пушек, това не му е попречило да вмъкне в собствените си природни картини (Трета част, Глава IV) «хоризонталната ивица дим на локомотив — същинско гигантско щраусово перо, чийто връх отлита в безкрая».

Личното му мнение по въпроса бихме могли да доловим само в един момент. Пелрен, художникът в компанията на Фредерик, който е майстор на завършените теории и незавършените скици, веднъж излага на показ една от малкото си готови картини. Флобер си позволява да се подсмихне скришом: «Тя изобразяваше Републиката или Прогреса, или Цивилизацията в образа на Исус Христос, управляващ локомотив, който прекосява девствена гора.»

10. Ето едно от последните изявления в живота на Гюстав, произнесено без никакво безпокойство: Чувствам как ей сега ще припадна. Слава богу, че ми се случва днес; много щеше да е неприятно, ако ме сполетеше утре, във влака.“

11. На перона. Кроасе днес. Огромната фабрика на мястото на някогашното Флоберово имение бълва ли, бълва хартия. Влязох вътре; на драго сърце ме поведоха из помещенията. Сред парата се взирах в цистерни, вани, корита… Толкова влага, за да излезе накрая нещо толкова сухо като хартията. Попитах моята придружителка дали произвеждат хартия за печатане на книги. Всякаква произвеждали. Разбрах, че обиколката ми ще е лишена от сантименталност. По един конвейер над главите ни се придвижваше барабан, широк шест-седем метра, на който бе намотана хартия. В тази обстановка изглеждаше нелепо огромен, като скулптура с предизвикателни размери в стил попарт. Споделих, че прилича на гигантско руло тоалетна хартия. Жената потвърди, че е именно това.

Навън съвсем не беше по-тихо, отколкото в сумрака на фабриката. По шосето, където някога е била пристанищната алея, бучаха камиони. И на двата бряга трещяха пилотонабиващи чукове. Минаващите кораби до един надуваха сирени. Флобер често твърдял, че самият Паскал навремето е посетил имението в Кроасе, а според местната легенда абат Прево бил написал „Манон Леско“ именно тук. Сега няма кой да повтаря такива измислици; а още по-малко — кой да им вярва.

Валеше тягостен нормандски дъжд. Спомних си за коня в полумрака на отсрещния бряг и за тихия плисък при лова на змиорки. Дали в тази мрачна търговска артерия още се въдят змиорки? Ако въобще ги има, сигурно са с вкус на течни горива и перилни препарати.

Погледът ми зашари нагоре по течението и изведнъж го видях. Тумбест, тресящ се влак. Отпреди бях забелязал релсите, изопнати между шосето и водата; мокри от дъжда, сега те лъщяха самодоволно. Без много да се замислям, бях решил, че по тях се придвижват разкрачените подемни кранове. Но не, на Флобер дори това не му е било спестено. Товарният влак се бе проточил, дълъг около двеста метра, и се канеше да профучи покрай лятната къща на писателя. Сигурно щеше да изсвири присмехулно, щом се изравни с нея; може би пренасяше отрови, помпи за клизма и тарталети с крем или пък пособия за химици. Не ми се щеше да наблюдавам подобно нещо (иронията на съдбата често е грубовата, дори безпощадна). Качих се в колата си и потеглих.