Папагалът на Флобер

5 Засечки

При всяко случайно съвпадение или стечение на обстоятелствата в интелектуалните кръгове на английската средна класа веднага ще се намери човек, който да заяви: „Също като при Антъни Поуъл22.“ При малко по-сериозно вглеждане съвпадението се оказва незначително — типичен пример е срещата на двама съученици или състуденти, които случайно се засичат след няколко години раздяла. Но името на Поуъл се вметва, за да придаде тежест на събитието; все едно да повикаш свещеник да ти освети колата.

Съвпаденията не ми допадат много. Внушават мисълта за нечие призрачно присъствие: в миг усещаш как би се чувствал в една подредена вселена, в която всевластен бог дебне зад гърба ти и те наставлява, доста грубо при това, как да се вместиш в установения космически порядък. Предпочитам усещането, че нещата са хаотични, движещи се по своя воля — временно или вечно объркани, — предпочитам да чувствам осезателното присъствие на човешкото невежество, грубиянщина и глупост. „Каквото и друго да се случи — е писал Флобер след избухването на Френско-пруската война, — няма да надмогнем глупостта си.“ Дали просто е кокетирал с песимизма си? Или това е подкастряне на надеждите, необходимо, за да се измисли нещо умно, да се сътвори нещо хубаво?

Безобидните комични съвпадения изобщо не ме интересуват. Веднъж бях поканен на вечеря, където се оказа, че и седмината ми сътрапезници току-що са прочели „Танц в такта на времето“. Този факт не ме очарова, най-малкото защото дума не можах да обеля чак докато поднесоха сиренето.

А що се отнася до съвпаденията в книгите, ще ви кажа, че в този похват има нещо евтино и сантиментално; от естетическа гледна точка винаги изглежда долнопробен. Като например историята с трубадура, който минава тъкмо навреме, за да спаси честта на красивата девойка; или неочакваните, но удобни Дикенсови благодетели; или безболезненото корабокрушение край чуждоземен бряг, събрало отново братя и сестри или влюбени. Веднъж разкритикувах тази лесна хитрина пред един поет, човек, който явно се смяташе за майстор на римуваните съвпадения.

— Може би имате твърде прозаичен ум — заяви той.

— Ами разбира се — отвърнах аз самодоволно, — за да преценяваш проза, е нужен прозаичен ум.

Ако бях литературен диктатор, щях да забраня съвпаденията в художествените произведения. Е, може би не докрай. Бих позволил използването им в пикареската — там са си на място. Ами да: нека летецът, чийто парашут не се е отворил, да си се приземи точно в копата сено, нека добрият просяк с гангренясалия крак да си открие заровеното съкровище. Карай да върви, в пикареската става.

Разбира се, един от начините да легитимираме съвпаденията е да ги наречем похвати на иронията. По-умните така и правят. В края на краищата иронията е модерно средство, достоен партньор на усета и остроумието. Кой ще седне да я отрича? И все пак понякога се питам дали най-остроумната и уместна ирония не е просто добре замаскирана случайност, изкусно прикрито съвпадение.

Не зная какво е мислил Флобер за съвпаденията. Надявах се, че им е дал определение в своя безпощадно ироничен „Речник на готовите истини“; но той скача от съвкупление на съдийство. И все пак любовта му към иронията е явна. Това е една от неговите особености, които най-много го доближават до съвременността. В Египет той изпаднал във възторг, като разбрал, че думата алме, означаваща „интелектуалка“, е изгубила първоначалния си смисъл и с нея вече назовават проститутките.

Дали иронията не обсебва и живота на своя създател? Флобер е бил убеден, че е така. През 1878 г., когато се навършвали сто години от смъртта на Волтер, честванията били организирани от някой си Мение, производител на шоколад. „Горкият стар гений — възкликва Гюстав, — и сега не можа да се отърве от иронията на съдбата.“ А тя е преследвала и самия Флобер. Когато е писал за себе си „Привличам лудите и животните“, е трябвало да добави „и иронията“.

Вземете „Мадам Бовари“. Обвинена е в нецензурност от Ернест Пинар, прокурора, печално прославил се и със съдебното дело срещу „Цветя на злото“. Няколко години след като романът бил оправдан, се разкрило, че Пинар е анонимният автор на твърде цинична стихосбирка. Флобер доволно потрил ръце.

А сега надникнете в самата книга. Два от най-паметните моменти в нея са прелюбодейното пътуване на Ема във фиакъра със спуснатите завеси (сцена, която пазителите на морала намират за особено скандална) и последните думи от романа: „Наскоро получи Почетния кръст“, които потвърждават буржоазния апотеоз на аптекаря Оме. И тъй, изглежда, идеята за фиакъра е хрумнала на Флобер в резултат на чудатото му поведение в Париж, когато от страх да не налети на Луиз Коле пътувал навсякъде в закрит файтон. Та значи средството, към което прибягнал от някакво целомъдрие, после е било използвано от него, за да улесни сексуалната авантюра на героинята си.

С Почетния кръст на Оме пък става тъкмо обратното: животът имитира и иронизира изкуството. Само десет години след като написал последния ред на „Мадам Бовари“, Флобер, заклет противник на буржоазията и яростен враг на правителството, приел титлата Кавалер на Почетния легион. Следователно финалният ред от живота му папагалски е повторил финалния ред от неговия шедьовър: на погребението му се появил отряд войници, които дали залп над ковчега и така се простили по стара национална традиция с един от най-невероятните и сардонични кавалери на Франция.

А ако тези примери за ирония не ви харесват, имам и други.

През декември 1849 г. Флобер и Дю Кан се изкачили на гигантската Хеопсова пирамида. Пренощували в подножието й и станали в пет часа, за да е сигурно, че ще стигнат до върха й преди изгрев-слънце. Гюстав си наплискал лицето с вода от един мех; заслушан във воя на чакал, запалил лула. После четирима араби бавно го изтикали по стръмните каменни блокове чак до върха — двама го подпирали отзад, двама го теглели отпред. Дю Кан — първият човек, който е снимал Сфинкса — вече бил горе. Пред тях се разливал Нил, потопен в мъгла — приличал на млечно море; зад тях безкрайната пустиня още тънела в мрак — вкаменен лилав океан. Най-сетне на изток затрептяла оранжева ивица; млечното море отпред се превърнало в плодоносна зелена шир, а пясъчният лилав океан отзад просветлял до сияйно бяло. Изгряващото слънце озарило върха на пирамидата. Поглеждайки надолу, Флобер видял в краката си визитна картичка, забодена с кабарчета в дупчиците на каменния блок. Humbert, Frotteur23, пишело на нея, а отдолу бил посочен адрес в Руан. Забележителен момент: иронията е попаднала точно в целта. Този момент е съзвучен и с модернизма, защото всекидневното се примесва с възвишеното, получава се сливане на категориите, което ние със самочувствието на собственици смятаме за характерна черта на нашата насмешлива и прозорлива епоха. Благодарни сме на Флобер, че е уловил този момент, защото в известен смисъл иронията не е съществувала, преди той да я забележи. Други туристи, току-виж, взели визитната картичка за боклук. Щяла е с години да си стои там и кабарчетата й да ръждясат. Но Флобер й вдъхва смисъл.

Ако сме интерпретаторски настроени, можем да се задълбочим още повече в тази дребна случка. Не е ли, да речем, знаменателно историческо събитие фактът, че най-великият европейски писател на деветнайсети век е срещнал на пирамидата един от прословутите герои от литературата на двайсети век? Флобер, още влажен от боцкането с телячетата в баните на Кайро, е трябвало да попадне на името, което по-късно Набоков е избрал за своя прелъстител на малолетна американска девойка. И после каква е професията на този едноцевен вариант на Humbert Humbert? Той е frotteur — човек, който търка мебели до блясък; но също така и извратен тип, който обича да се отърква в тълпата.

И това не е всичко. Сега да разгледаме иронията на иронията. От пътеписите на Флобер излиза, че визитната картичка не е била забодена от мосю Търкач, а е била поставена там от пъргавия и предвидлив Максим дю Кан, който е избързал нагоре в лилавата нощ и е поставил капанче за усета на приятеля си. С узнаването на този факт и нашето отношение се променя: Флобер става скучен и лесно предсказуем, а Дю Кан се превръща в остроумен денди, взел на подбив модернизма още преди модернизмът да се появи.

Но после продължаваме да четем. Ако прелистим писмата на Флобер, ще открием, че няколко дни след тази случка той пише на майка си за „невероятното изумление от находката“. „Като си помисля само, че бях понесъл това картонче чак от Кроасе и накрая не успях лично да го поставя където трябва. Онзи разбойник се е възползвал от моята разсеяност и е тършувал, докато накрая е намерил тази толкова уместна визитна картичка на дъното на сгъваемия ми цилиндър.“ Значи става още по-заплетено: когато е тръгвал за Египет, Флобер е подготвял специалните външни ефекти, които после ще изглеждат толкова характерни за светоусещането му. Иронията се размножава, реалността избледнява. Интересно, защо е носил сгъваемия си цилиндър на пирамидите?

Гюстав често си спомнял за летните ваканции в Трувил, където имал за компания папагала на капитан Барбе или кучето на мадам Шлезингер — това били едни от малкото безметежни дни в живота му. През есента на своята двайсет и пета година той споделя в писмо до Луиз Коле: „Най-големите събития в живота ми са няколко мисли, четенето, морските залези в Трувил и безкрайните разговори с един приятел (Алфред льо Поатвен), когото вече загубих, тъй като се ожени.“ В Трувил той се запознава с Гъртруд и Хариет Колиър, дъщери на британския военноморски аташе. Изглежда, и двете са се влюбили в него. Хариет му подарила портрета си, който той закачил над камината в Кроасе. Но повече харесвал Гъртруд. Нейните чувства могат да бъдат отгатнати по един текст, който е писала десетилетия по-късно, след смъртта на Гюстав. Макар да си служи с измислени имена, тя гордо заявява в стила на романтичната проза: „Обичах го страстно, благоговейно. Изминаха толкова години, но към другиго не изпитах преклонението, нито любовта, нито пък страха, които ме бяха обладали тогава. Нещо ми подсказваше, че никога няма да бъда негова… Но дълбоко в душата си съзнавах колко истински мога да го обичам и почитам, и да му бъда покорна.“

Пламенният спомен на Гъртруд може и да е бил въображаем: все пак какво по-разнежващо и примамливо за чувствата от покоен гений и ваканция край морския бряг през младежките години? А може и да не е бил въображаем. Макар че десетилетия са били далеч един от друг, Гюстав и Гъртруд не са се забравили. Той й изпратил „Мадам Бовари“ (тя му благодарила, но обявила романа за „противен“ и му цитирала поета Филип Джеймс Бейли, автор на „Festus“, според когото моралната поука за читателя била най-важният писателски дълг). Четирийсет години след онази първа среща в Трувил тя дошла в Кроасе да го види. Красивият рус рицар от нейната младост бил вече плешив и червендалест, само с няколко зъба в устата. Но галантността му все още се радвала на добро здраве. „Моя стара приятелко, младост моя — писал й той по-късно, — през дългите години, които преживях, без да зная къде се намирате, може би не е имало и един-единствен ден да не мисля за Вас.“

През онези „дълги години“ (и по-точно през 1847-а, една година след като Флобер си спомня за трувилските залези в писмото до Луиз) Гъртруд вече е обещала да обича и почита друг мъж, комуто да бъде покорна: някакъв английски икономист на име Чарлс Тенант. Докато Флобер мъчително воювал за европейска слава, Гъртруд подготвяла за издаване книга: дневника на дядо си, наречен „Франция в навечерието на Революцията“. Умряла през 1918-а на деветдесет и девет години; дъщеря й Дороти била омъжена за пътешественика Хенри Мортън Стенли.

При една от африканските експедиции на Стенли екипът изпаднал в беда. Пътешественикът бил принуден постепенно да захвърли всичкия излишен багаж. В известен смисъл това бил обратният вариант на „Какво бихте взели на пустинен остров?“24, вече разигран на живо. Вместо да се запаси с вещи, които ще направят живота в тропиците по-поносим, Стенли бил принуден да се лиши от много неща, за да оцелее. Явно, че книгите били извън списъка на необходимото и той започнал да ги изхвърля; накрая стигнал до онези две, които всеки участник в радиопредаването споменава като необходим минимум за цивилизованост: Библията и Шекспир. Третата книга на Стенли, онази, която изоставил последна, преди да стигне до крайния минимум, била „Саламбо“.

Унилият плачевен тон на Флоберовото писмо за залезите, изпратено на Луиз Коле, не е бил престорен. Та нали през същата тази 1846 г. починали първо баща му, а после и сестра му Каролин. „Какъв дом! — пише той. — Същински ад!“ Цяла нощ бдял над трупа на сестра си: тя лежала, облечена в бялата си венчална рокля, той седял и четял Монтен.

На сутринта преди погребението се навел над ковчега и я целунал за последно сбогом. За втори път в разстояние от три месеца чул тропота на подковани ботуши, изкачващи се по дървените стълби. Идвали да отнесат още едно мъртво тяло. За скръб този ден нямало време, трябвало да се вършат много неща: да се отреже кичур от косата на Каролин, да се снеме гипсова маска на лицето и ръцете й. „Видях как огромните лапи на тия грубияни я опипват, мажат лицето й с гипс.“ За погребенията са необходими и големи грубияни.

Пътят до гробището бил вече познат. Като видял зейналия гроб, съпругът на Каролин се разридал. Гюстав гледал как спускат сестра му. Внезапно ковчегът се заклещил между стените на трапа, който се оказал твърде тесен. Гробарите го извадили и така съвсем го разлюлели. После взели да го натискат от едната страна, от другата, накланяли го, блъскали по него с лопата, мъчели се да го натикат с лостове; но той не помръдвал. Накрая един от гробарите стъпил върху капака, точно над лицето на Каролин, и успял да напъха ковчега до дъното на трапа.

Гюстав си поръчал бюст на Каролин, който отлели от гипсовата й маска. Бюстът стоял на лично място в кабинета през целия му живот, чак до неговата смърт, която го споходила в същия този дом през 1880 г. Мопасан помогнал да приготвят мъртвеца за погребението. Племенницата на Флобер поискала да направят, както си му е редът, гипсова отливка на ръката на писателя. Оказало се невъзможно: стисната в юмрук в предсмъртния миг, тя се била вкаменила.

Шествието поело първо към църквата в Кантльо, а после към гробището, където отряд войници изстрелял своя гротесков коментар на последното изречение от „Мадам Бовари“. След кратко надгробно слово започнали да спускат ковчега. Но и той се заклещил. Този път широчината му била добре измерена, но гробарите си били спестили малко от дължината на трапа. Синовете на някогашните грубияни полагали напразни усилия. Не успели нито да натикат ковчега долу, нито да го изтеглят нагоре. След няколко минути неловко мълчание изпращачите на Флобер бавно поели обратно и го оставили да лежи в земята, килнат назад.

Нормандците са прословути със своето скъперничество; явно, че и гробарите им не правят изключение. Вероятно негодуват срещу всяка ненужна копка, свиди им се всеки чим и, изглежда, са поддържали това свое негодувание като професионална традиция от 1846 до 1880 г. Може би преди да напише „Лолита“, Набоков е чел писмата на Флобер. Може би не е толкова учудващо, че пътешественикът Стенли се е възхищавал от африканския роман на Флобер. Сигурно това, което сега възприемаме като случайност на съдбата, лека ирония или смел, изпреварил времето си модернизъм, тогава е изглеждало по-различно. Флобер е носел визитната картичка на полировчика от Руан чак до пирамидите. Дали това е било шеговита реклама на собствения му усет; дали е било предизвикателство към грапавата повърхност на пустинята, която не се поддава на полиране; или пък нас е вземал на подбив?