Папагалът на Флобер

4 Флоберовият бестиарий

Гюстав е бил Мечока. А сестра му Каролин е била Плъхчето („твоето любимо плъхче“, „твоето предано плъхче“ — подписва се тя; „мъничко плъхче“, „ох, плъхче добричко“, „палаво плъхче, послушно плъхче, клето плъхче“ — обръща се към нея брат й). Още когато Гюстав е бил двайсетгодишен, са го смятали за особняк, за мечок, за чудак; дори преди първия епилептичен припадък той е живеел с тази представа за себе си. „Аз съм мечок и искам да си остана в хралупата, в леговището, в моя кожух, в старата ми меча кожа; искам да си живея тихо и кротко, далеч от буржоата и буржоазките.“ След припадъка звярът се вселява трайно в него: „Живея сам, като мечок.“ (Думата „сам“ в това изречение би трябвало да се разбира като „сам, ако не се броят родителите ми, сестра ми, слугите, кучето ни, козичката на Каролин и редовните посещения на Алфред льо Поатвен“)

След като се възстановява, му е позволено отново да пътува; през декември 1850 г. в писмо до майка си от Константинопол той разгръща образа на Мечока, който вече обяснява не само характера му, но и литературната му стратегия.

Излишно е да споменаваме, че тълпата велики личности не са гости в дома им, а компания, избрана от полиците на библиотеката му. Що се отнася до мечата кожа, той винаги е полагал грижи за нея: по време на пътешествието си из Ориента в две писма (Константинопол, април 1850 г.; Бени Суейф, юни 1850 г.) моли майка си да я съхранява добре. Племенницата му Каролин също си спомня тази най-забележителна вещ в неговия кабинет. Там от един часа на обяд се провеждали уроците й. Капаците на прозорците били затворени, за да не влиза жегата, а сумрачната стая ухаела на китайски благовонни пръчици и тютюн. „С един скок се хвърлях на любимата огромна кожа от бяла мечка и обсипвах с целувки голямата й глава.“

„Веднъж уловиш ли мечката, тя ще ти играе по свирката“, гласи една македонска поговорка. Гюстав не е играл по ничия свирка; Флобер не е бил ничий мечок.

Гюстав е навличал кожите и на други животни. Като млад той е едновременно цял зверилник: усетил отсъствието на Ернест Шьовалие като физически глад, той е „лъв, тигър — тигърът от Индия — и огромна боа“ (1841); обзет от прилив на сили, решава, че е „вол, сфинкс, воден бик, слон, кит“ (1841). По-късно си избира само по едно животно в различните случаи. Той е стрида в черупката си (1845); охлюв в черупката си (1851); таралеж на кълбо (1853,1857). А също и гущер, който цял ден лежи на припек под благодатното слънце на Красотата (1846), и коприварче с писклив глас, което се крие вдън гори, за да не го чуе никой (пак 1846). Става кротък и плашлив като крава (1867); грохнал е като магаре (1867); ала при все това разплисква водите на Сена като делфин (1870). Работи като муле (1852); живее живот, който може да погуби три носорога (1872); бъхти се като впрегатни волове (1878) и съветва Луиз Коле да човърка творбата си като къртица(1853).

На Луиз Гюстав й се вижда като „див бизон от американската прерия“ (1846). Ала на Жорж Санд й се струва „кротък като агне“ (1866), което той отрича (1869), а срещнат ли се, и двамата са бъбриви „като свраки“ (1866); след десет години на погребението й той „плаче като теле“16 (1876). Усамотен в кабинета си, завършва новелата, която е започнал да пише заради нея, историята за папагала, мощна като „рев на горила“ (1876).

От време на време Гюстав кокетира с носорозите и камилата, които според него го олицетворявали, но тайно се вижда най-вече като мечка: твърдоглав мечок (1852), мечка в мечото си леговище, далеч от скудоумието на своя век (1853), крастава мечка (1854), дори препариран мечок (1869); и тъй до последната година в живота му, когато все още „дере гърло като мечка в пещера“ (1880). Трябва да се отбележи, че в „Иродиада“, последната завършена творба на Флобер, пророкът Йоканан, комуто заповядват да не крещи своите проклятия към покварения свят, отговаря от тъмницата, че ще продължава да ръмжи като мечка.

По времето на Флобер все още са съществували мечки: кафяви мечки в Алпите, рижи мечки в Савоя. Можело е да се снабдиш с мечи бут от търговци на осолени храни. През 1832 г. в Отел дьо ла Пост в Марини поднесли на Александър Дюма пържола от мечка. По-късно той отбелязва в своя „Голям кулинарен речник“ (1870): „Всички европейски народи вече ядат мечо месо.“ От главния кралски готвач на Прусия Дюма взел рецепта за мечи лапи по московски. Купуват се одрани лапи. Измиват се, посоляват се и три дни киснат в глинен съд с марината. Добавят се нарязана сланина и зеленчуци. След седем-осем часа лапите се изваждат, подсушават се, поръсват се с чер пипер и се потапят в разтопена свинска мас. Овалват се в галета и се пекат на скара половин час. Поднасят се с пикантен сос и две лъжички мармалад от френско грозде.

Не ни е известно дали Флобер е познавал вкуса на своята съименница. През 1850 г. в Дамаск той е ял камила. Логично е да се предположи, че ако беше опитвал мечка, все щеше да се произнесе по повод на едно такова себеядство.

А какъв вид мечка по-точно е бил Флобер? Можем да проследим дирите от лапите му по писмата. Отначало е бил просто ours17, без никакви уточнения (1841). През 1843 г., макар да е вече собственик на бърлога, той продължава да носи това най-общо название, както и през януари 1845 г., и през май 1845 г., когато се хвали, че е сменил козината си три пъти. През юни 1845 г. иска да купи за своята стая една картина, изобразяваща мечка, и да я нарече „Портрет на Гюстав Флобер“ — „за да показва моя морален облик и социалните ми настроения“. До този момент ние (а може би и той самият) сме си представяли едно тъмно животно: американска кафява или руска черна мечка, или рижа порода от Савоя. Но през септември 1845 г. Гюстав решително обявява себе си за „бяла мечка“.

Защо? Дали защото освен мечка е и бял европеец? Или това отъждествяване му е хрумнало, като е гледал бялата меча кожа в кабинета си, която споменава за пръв път в писмо до Луиз Коле през август 1846 г. — обичал денем да се изтяга върху тази постелка. Може би е избрал за себе си бялата порода, та като легне на кожата, тя да му служи за камуфлаж, а той да си съчинява каламбури. Или този цвят е признак на още по-голямо отчуждение от човечеството и пълно отдаване на мечеството. Кафявите, черните и рижите мечки не са толкова далеч от хората, от градовете им и дори от дружелюбието им. Повечето тъмни мечки могат да бъдат опитомени. Но бялата, полярната? Тя не танцува за забавление на човека; не яде горски плодове; не се лакоми за мед, та да я подмамиш в капана.

Другите породи могат и да бъдат полезни на хората. Римляните са внасяли мечки от Британия за зрелищните игри по арените. Жителите на Камчатка са си правели от мечите черва защитни маски против слънчево изгаряне, а наточената раменна лопатка използвали за косене на трева. Но бялата порода, Thalarctos mariti-mus, е аристократката в мечото общество. Надменна и отчуждена, тя се гмурка за риба с изящен, плавен скок и безмилостно напада тюлените, щом излязат да глътнат въздух. Морската мечка. Изминава огромни разстояния, носена от плаващите ледове. По този начин една зима през миналия век дванайсет грамадни бели мечки стигнали чак до Исландия; представете си ги как странстват на своите топящи се тронове и всяват ужас с божествената си поява на сушата.

Уилям Скорсби, изследовател на Арктика, отбелязва, че черният дроб на мечката е токсичен — доколкото е известно, това е единственият отровен орган на четириного. В зоологическите градини не е познат тест за бременност, приложим за полярната мечка. Странни факти, които на Флобер може би нямаше да му изглеждат толкова странни.

Имало ли е други причини, поради които Гюстав си е избрал да бъде мечка? Преносният смисъл на ours е почти същият, както и на английски: грубиян, дивак. Ours е и жаргонна дума за килия в полицейски участък. Avoir ses ours, да те навестят мечките, значи да си в мензис (вероятно защото в този период жената обикновено прилича на разлютена мечка). Според етимолозите изразът се употребява от началото на миналия век. (Флобер не го е използвал; той предпочита «англичаните дебаркираха»18 и други шеговити варианти на тази метафора. Веднъж се притеснил, че Луиз Коле закъснява за срещата им, а после с облекчение констатирал, че «при нея е пристигнал лорд Палмърстън».) Un ours mai leche, недоолизана мечка, означава недодялан и необщителен човек. По-подходящо за Флобер е едно друго значение на ours — в театралния жаргон на деветнайсети век думата се е употребявала за многократно предлагана и отхвърляна пиеса, която накрая одобряват.

Флобер несъмнено е знаел баснята на Лафонтен за мечока и любителя градинар. Имало едно време един грозен мечок, голямо плашило бил, та се криел от света и живеел сам-самичък в планинските дъбрави. Ала след време «взел да се отдава на меланхолия и скръб», пък и бесовете го хванали — нали «не се задържа дълго в самотника умът». И тъй, слязъл мечокът от планината да си търси другар и срещнал един градинар, който също живеел отшелнически и жадувал за приятел. Мечокът се настанил в колибата на градинаря, който се бил усамотил, защото не понасял глупците. Но тъй като мечокът не продумвал по цял ден, той не пречел на човека. Когато градинарят лягал да спи, предано бдял край постелята му и пъдел мухите, които кацали по лицето на приятеля му. Един ден на носа на човека се залепила муха, която не щяла и не щяла да се махне. Мечокът много се разгневил, накрая грабнал голям камък и с един удар я разплескал. За жалост «заедно с мухата усърдният мухар разплескал и лицето на своя стар другар».

Може би и Луиз Коле е знаела тази басня на Лафонтен.

Ако Гюстав не е бил Мечока, може би е щял да бъде Камилата. В едно писмо от януари 1852 г. той за пореден път обяснява на Луиз, че е непоправим: такъв е и не може да се промени, защото това не зависи от него, той е подчинен на земното притегляне, което «кара полярната мечка да обитава ледовете, а камилата — да крачи по пясъка». Защо камилата? Може би защото е подходящ пример за гротеска в негов стил: колкото и да е сериозна, същевременно е и комична. От Кайро той пише: «Едно от най-прекрасните неща тук е камилата. Не ми омръзва да наблюдавам това чудато животно, което се клати като мисирка и полюлява шия като лебед. Прегракнах, докато се мъчех да наподобя рева й — надявам се, и у дома ще мога да го имитирам, макар че е трудно; то е нещо като хъркане, примесено с шумно гъргорене.»

Този вид камили проявявали позната на Флобер черта на характера. «Що се отнася до активността на тялото и духа ми, приличам на едногърбата камила, която много трудно можеш да раздвижиш, но тръгне ли веднъж, също така трудно ще я възпреш.» Оказва се, че и тази аналогия, тръгнала през 1853 г., не е могла лесно да бъде възпряна: през 1868 г. все още пътува — в писмо до Жорж Санд.

Chameau, камила, е и жаргонна дума за стара куртизанка. Мисля, че тази асоциативна връзка не би смутила Флобер.

Флобер е обичал панаирите с техните акробати, гигантки, уроди и танцуващи мечки.

Веднъж на кея в Марсилия влязъл в един павилион с рекламен надпис: «Жени-овце». Те тичали в кръг, а моряците дърпали руната им да проверят дали жените са истински. Това било долнопробно зрелище. «Едва ли има нещо по-глупаво и отвратително», пише Флобер. Много повече го развълнувал панаирът в Геранд, град със стара крепостна стена на северозапад от Сен Назер, през който минали с Дю Кан по време на обиколката си из Бретан през 1847 г. В един от павилионите някакъв хитър селянин (по говора му личало, че е от Пикардия) бил изложил на показ едно «младо чудо на природата»; оказало се, че това е овца с пет крака и извита като тромпет опашка. Флобер изпаднал във възторг от това уродливо създание, както и от стопанина му. Захласнал се по животното, поканил селянина на вечеря, взел да го уверява, че ще натрупа цяло състояние, и го посъветвал да пише за своето съкровище на крал Луи Филип. Към края на вечерята двамата вече си говорели на «ти» въпреки явното възмущение на Дю Кан.

«Младото чудо на природата» възхитило Флобер и влязло в неговия арсенал от присмехулни думи и изрази. Докато двамата с Дю Кан бродели по пътищата, той току представял приятеля си на дърветата и храстите с престорена тържественост: «Бих искал да ви запозная с младото чудо на природата.» В Брест отново се засекли с хитреца от Пикардия и уродливата му овца. Гюстав пак се отплеснал да превъзнася «великолепното» животно, докато гощавал стопанина му, и двамата се напили. Дю Кан, който знаел, че приятелят му често се поддава на такива налудничави увлечения, изчаквал и това да мине и да замине като грипна треска.

На следващата година Дю Кан се разболял и бил на легло в своя апартамент в Париж. Един следобед към четири часа чул шумотевица по стълбите и изведнъж вратата се отворила широко. Нахълтал Гюстав, последван от петногата овца и селянина, които подбрал и довел направо от някакъв панаир в Дома на инвалидите или на «Шан-з-Елизе». Бързал да сподели с приятеля си радостта от срещата. Дю Кан сдържано отбелязва в своите «Литературни спомени», че овцата не се държала прилично. Нито пък Гюстав, който крещял, че иска вино, обикалял с животното из стаята и гръмко възхвалявал качествата му: «Младото чудо на природата е на три години, има свидетелство от Медицинската академия и е било удостоено с посещенията на няколко короновани глави и прочие.» След четвърт час на болния Дю Кан му причерняло пред очите. «Изпъдих и овцата, и собственика й, след които трябваше да се мете и чисти.»

Измели стаята, но овцата била поръсила барабонките си и в паметта на Флобер. Година преди смъртта си той за пореден път припомнил на Дю Кан как влетял неочаквано при него с младото чудо на природата; и пак се запревивал от смях както в деня на случката.

Преди седмица видях на улицата как една маймуна скочи върху магаре и се опита да го яха — магарето реве и рита, собственикът на маймуната крещи, а самата маймуна квичи. Освен две-три хлапета, които се смееха, и аз, който се забавлявах, никой не им обърна внимание. Като описах това на секретаря в консулството мосю Белен, той ми каза, че е виждал как щраус се опитва да изнасили магаре. Онзи ден и на Макс му се случила случка сред развалините на някакъв запустял район, но разправя, че никак не било лошо.

Писмо до Луи Буйе, Кайро, 15 януари 1850 г.

Най-напред ще кажем, че папагалите и хората са сродни същества — доказано е етимологически. Френската дума perroquet е умалително от Пиеро; английската parrot идва от Пиер; испанската perico произхожда от Педро. Способността на папагалите да говорят е била основен аргумент във философския спор на древните гърци за приликите и разликите между човека и животните. Елиан19 разказва: «Брамините ги почитат повече от всички други птици. И смятат, че това е редно, защото единствени папагалите наподобяват добре човешкия глас.» Аристотел и Плиний отбелязват, че тази птица е крайно похотлива, когато е пияна. Още по-удивително в случая е твърдението на Бюфон20, че папагалите са предразположени към епилепсия. На Флобер му е било известно, че това е слабото им място, което ги сродявало с него. Сред бележките, които си е водел за папагалите при подготовката на ,Чисто сърце“, има списък на болестите им — подагра, епилепсия, афти и язви на гърлото.

И тъй, да обобщим накратко: първо, има един Лулу, папагала на Фелисите. Следват двата препарирани съперника, единият в болницата музей, другият — в Кроасе, а също така и онези три живи папагала — двата в Трувил и единият във Венеция, плюс болният дългоопашатко в Антиб. Мисля, че можем да изключим като евентуален прототип на Лулу жената в едно „противно“ английско семейство, което Гюстав е срещнал на кораба от Александрия за Кайро: със зелена воалетка, прикрепена на шапката й, тя приличала на „болен стар папагал“.

В своите „Съкровени спомени“ Каролин отбелязва, че „Фелисите и нейният папагал са съществували в действителност“, и ни насочва към първия папагал от Трувил — онзи на капитан Барбе — като истински предшественик на Лулу. Но това не дава отговор на по-важния въпрос: как една най-обикновена (пък била тя и великолепна) жива птица от трийсетте години на деветнайсети век се е превърнала през седемдесетте в сложен трансцендентален папагал. Сигурно така и няма да разберем; но можем да предложим момент, в който вероятно е започнало това превращение.

Втората, незавършената част на „Бувар и Пекюше“ е щяла да съдържа най-вече „Преписът“, огромно досие от чудати идеи, нелепости и самоизобличителни цитати, които двамата писари е трябвало с нужната сериозност да препишат за свое назидание и заради сарказма, който Флобер е искал да постигне. Сред хилядите вестникарски изрезки, събрани от него за евентуално включване в досието, е и следната история от „Л’Опинион насионал“, публикувана на 20 юни 1863 г.:

Флобер бил поразен от тази история. Под реда „постепенно папагалът започнал да придобива особени измерения в съзнанието му…“ е записал следното: „Да се смени животното, да бъде куче вместо папагал.“ Това несъмнено е кратко указание за бъдеща творба. Но когато накрая се захванал да пише историята на Лулу и Фелисите, папагалът си останал, а притежателят се сменил.

Преди „Чисто сърце“ папагалите рядко прехвръкват през творбите и писмата на Флобер, и то съвсем набързо. Обяснявайки на Луиз привлекателността на чуждите страни (11 декември 1846 г.), Гюстав пише: „Докато сме деца, ние всички искаме да живеем в страна с папагали и захаросани фурми.“ За да утеши тъжната и отчаяна Луиз (27 март 1853 г.), той й напомня, че всички сме птици, затворени в клетки, че животът тегне над тези, които имат най-широки криле: „А ние повече или по-малко сме орли или канарчета, папагали или ястреби.“ Отричайки пред нея обвинението, че е тщеславен (9 декември 1852 г.), разграничава Гордост от Тщеславие: „Гордостта е диво животно, което живее в пещерите и пустините. Тщеславието, напротив, е като папагал, то скача от клон на клон и бърбори посред бял ден.“ А когато описва на Луиз героическото търсене на стил, което „Мадам Бовари“ представлява (9 април 1852 г.), той споделя: „Колко пъти съм падал ничком, и то тъкмо когато реша, че само да протегна ръка, и съм го уловил. И все пак чувствам, че не бива да умирам, преди да се уверя, че стилът, който чувам да бучи в главата ми, ще изскочи с рев и ще заглуши крясъците на папагалите и писуканията на цикадите.“

В „Саламбо“, както вече споменах, картагенските преводачи имали татуиран папагал на гърдите си (дали не по-скоро находчиво измислен, отколкото автентичен детайл?); в същия роман някои от наемните войници са „със слънчобрани в ръка, с папагали на рамо“, а на терасата на Саламбо има „малък одър от слонова кост, покрит с рисови кожи и възглавници от пера на папагал — пророческа птица, посветена на боговете“.

В „Мадам Бовари“ и „Бувар и Пекюше“ няма папагали; думата не е включена и в „Речник на готовите истини“; споменава се бегло само два пъти в „Изкушението на свети Антоний“; малко са животинските видове, които не са подложени на унищожение в „Свети Юлиян Гостоприемен“ по време на първия голям лов на Юлиян. Той убива зайци, кози, бобри, елени, язовци, пауни, косове и сойки, порове и лисици, таралежи и рисове; глухарът е с отрязани крака, а летящите ниско жерави са избити до един от камшика на ловеца. Но папагалът остава неспоменат и следователно — невредим. Ала при втория лов, когато Юлиян изгубва умението си да убива (животните му се изплъзват и заплашително наблюдават как техният преследвач се препъва, „протегнал ръце и затворил очи като слепец“), ето че и папагалът се появява. Сред клоните заблестяват искри, които Юлиян вижда като дъжд от звезди, но се оказва, че това са очите на дебнещите животни — диви котки, катерички, бухали, папагали, маймуни.

И нека не забравяме папагала, когато отсъства от сцената на действието. Във „Възпитание на чувствата“ Фредерик броди из парижки квартал, разрушен през Юнското въстание от 1848 г.; минава през съборени барикади; тук-там тъмнеят малки черни локви, сигурно от кръв; къщите са надупчени от куршумите, щорите, закрепени само на един гвоздей, висят като парцали. Ала сред хаоса случайно са оцелели и ценни вещи. Фредерик надниква през един прозорец и вижда часовник, няколко гравюри и… поставка за препариран папагал.

И ние горе-долу тъй бродим из миналото. Безпомощни, лутащи се и боязливи, налучкваме пътя по знаците, които са останали; четем имената на улиците, но не сме сигурни къде сме. Наоколо — разруха. Хората така и не престанаха да воюват. И изведнъж съзираме къща, може би е домът на някой писател? На фасадата има табелка: „Гюстав Флобер, френски писател (1821–1880), живял тук по време на…“, но после буквите се размазват като на зрителна таблица. Приближаваме. Надникваме през един от прозорците. Да, вярно, въпреки повсеместното разрушение случайно са се запазили и ценни вещи. Часовник, който още тиктака. Гравюрите на стената ни напомнят, че навремето тук изкуството се е ценяло. Погледът ни спира върху поставка за папагал. Но къде е папагалът? Все още чуваме гласа му; ала единственото, което виждаме, е пустееща дървена поставка. Птицата е отлетяла.

1. Романтичното куче. То е било огромно, нюфаундлендска порода, собственост на Елиза Шлезингер. Ако вярваме на Дю Кан, казвало се е Нерон; ако вярваме на Гонкур, името му е било Табор. Гюстав се е запознал с мадам Шлезингер в Трувил: бил е на четиринайсет години и половина, а тя на двайсет и шест. Елиза била красива, а съпругът й богат; носела огромна сламена шапка и под муселиновата й рокля се очертавали изящни рамене. Нерон (или Табор) бил неизменно край нея. Гюстав често ги следвал от разстояние. Веднъж, докато се разхождала сред дюните, тя разголила гръд да накърми детето си. Той се почувствал безпомощен, смутен, изтерзан и съкрушен. Оттогава нататък твърди, че краткотрайното лято на 1836 г. е изпепелило сърцето му. (Ние, разбира се, сме в правото си да не му вярваме. Нали знаете как се произнасят за него братята Гонкур? „Макар по природа да е прям, той никога не е напълно искрен в това, което казва, чувства, изстрадва или обича.“) И пред кого най-напред е признал любовта си? Пред съучениците си? Пред майка си? Или пред самата Елиза? Не, казал е на Нерон (или Табор). Често го е извеждал на разходка по пясъчните брегове на Трувил и в мекото укритие зад някоя дюна е коленичел край него и го е прегръщал. После го е целувал там, където наскоро сигурно са се допирали устните на господарката (точното място на целувките си остава спорен въпрос: някои казват по муцуната, някои по темето); в косматото ухо на Нерон (или Табор) Гюстав е нашепвал тайни, които мечтаел да изрече в ухото между муселиновата рокля и сламената шапка; накрая заплаквал горчиво.

Споменът за мадам Шлезингер, както и присъствието й преследвали Флобер до края на живота му. Не се знае какво е станало с кучето.

2. Домашното куче. По моему не е направено сериозно изследване за животните, отглеждани в имението на Флобер. През мимолетното им съществуване в Кроасе понякога са с имена, друг път — безименни; за твърде малко от тях се знае кога и как са попаднали там, кога и как са умрели. Да обобщим фактите:

През 1840 г. сестрата на Гюстав, Каролин, е имала козичка, наречена Сувит.

През 1840 г. семейството е притежавало нюфаундлендска порода куче, наречено Неро (може би това име е повлияло на Дю Кан, когато в спомените си е нарекъл нюфаундленда на мадам Шлезингер Нерон).

През 1853 г. Гюстав вечеря в Кроасе в компанията на безименно куче.

През 1854 г. Гюстав вечеря в компанията на куче, наречено Дакно; може би то е гореспоменатото.

През 1856–1857 г. племенницата му Каролин отглежда зайче.

През 1856 г. той поставя на моравата пред къщата препариран крокодил, който е донесъл от Ориента; дава му възможност след три хиляди години отново да се припича на слънце.

През 1858 г. един див заек се настанява в градината; Гюстав не позволява да го заколят.

През 1866 г. Гюстав вечеря в компанията на златни рибки в аквариум.

През 1867 г. домашното куче в Кроасе (име неизвестно, порода неизвестна) умира от отрова, поставена за плъховете.

През 1872 г. Гюстав се сдобива с хрътката Жюлио.

Забележка: Ако трябва да допълним списъка от животни, на които Гюстав е бил стопанин, редно е да споменем, че през 1842 г. е имал пичи въшки.

От всички гореспоменати животни точни сведения притежаваме единствено за Жюлио. През 1872 г. умира мадам Флобер; Гюстав останал сам в голямата къща, където се хранел на дълга маса „tête-à-tête със себе си“. През септември приятелят му Едмон Лапорт му предложил една хрътка. Флобер се поколебал, тъй като се боял, че кучето може да хване бяс, но накрая го взел. Нарекъл го Жюлио (в чест на Джулиет Хърбърт? Защо не?) и бързо се привързал към него. В края на месеца писал на племенницата си, че единствената му разтуха (трийсет и шест години, след като е държал в обятията си нюфаундленда на мадам Шлезингер) е да прегърне своето „бедно куче“. „Толкова е красиво, а и да му завидиш на спокойствието.“

Кучето станало последният му другар и съквартирант в Кроасе. Били необичайна двойка: дебелият тромав писател и стройната пъргава хрътка. В кореспонденцията си започнал да разказва за личния живот на Жюлио. Описал как се свързал в „морганатичен брак“ с някаква „млада особа“ от квартала. Флобер и кучето му дори боледували по едно и също време. През пролетта на 1879 г. той страдал от ревматизъм и получил оток на краката, а Жюлио на свой ред прекарал някаква кучешка болест. „Същински човек е — писал Гюстав, — и жестовете му са досущ като на хората.“

И двамата се позакрепили и изкарали криво-ляво годината. Зимата на 1879–1880 г. била необичайно мразовита. Прислужницата на Флобер ушила на Жюлио палтенце от стари панталони. Преживели зимата заедно. Флобер умрял през пролетта.

Не се знае какво е станало с кучето.

3. Фигуративното куче. Мадам Бовари има куче — подарява й го един горски пазач, когото съпругът й е излекувал от пневмония. Това е une petite levrette d’Italie, малка италианска хрътка. Набоков, който е крайно недоверчив към всички преводачи на Флобер, я назовава гонче. Дори да е прав от зооложка гледна точка, той несъмнено загубва по този начин пола на кучето, а това ми се струва важно. Защото в случая кучето е натоварено със… свръхсмисъл, то е… не точно символ, не и метафора… да го наречем олицетворение. Ема се сдобива с хрътката, докато двамата с Шарл още живеят в Тост: време на неосъзнато, едва-що пробуждащо се негодувание в душата й, време на отегчение и недоволство, но не и на поквара. Ема често се разхожда с хрътката, която за кратко (четвърт страница) тактично се превръща в нещо повече от куче. „Мислите й, безутешни в началото, бродеха без път, както нейната хрътка, която обикаляше на кръгове из полето и джафкаше подир жълтите пеперуди, гонеше полските мишки, хапеше маковете край синора на нивата. После мислите й постепенно се съсредоточаваха и седнала в тревата, която бръскаше леко с върха на чадърчето си, Ема си повтаряше: «Защо, боже мой, се омъжих?»“

Това е първата поява на Джали, едно деликатно въвеждане на хрътката; после Ема милва „продълговатата й хубава глава“ и я целува (както Гюстав е целувал Нерон/Табор); кучето гледа с тъжни очи и тя му приказва, „като че утешава опечален човек“. С други думи, и в преносен, и в буквален смисъл Ема разговаря със себе си. Втората поява на кучето е и последна. Шарл и Ема се преместват от Тост в Йонвил — пътуване, което бележи преселването на Ема от света на мечтите и бляновете в действителността, сред покварата. Също така обърнете внимание кой друг пътува с тях в дилижанса: господин с ироничното име Льорьо21, търговец на галантерия и лихвар, който накрая подмамва Ема в клопката си (финансовият й крах не по-малко от любовните й похождения символизира нейното падение). По време на пътуването хрътката на Ема избягва. Четвърт час й подсвиркват, за да я върнат, но накрая се отказват и продължават пътя си. Мосю Льорьо се постарава да внуши на Ема измамно успокоение: залъгва я с истории за изгубени кучета, които се връщали при стопаните си от много, много далеч; ами да, едно дори си дошло в Париж чак от Цариград. Реакцията на Ема не е описана.

Нито пък се знае какво е станало с кучето.

4. Удавеното куче и измисленото куче. През януари 1851 г. Флобер и Дю Кан са в Гърция. Посещават Маратон, Елевсина и Саламин. Срещат се с генерал Моранди, бивш наемник, който се сражавал при Мисолонги; той гневно отрекъл пред тях клеветата, разпространявана от английската аристокрация, че в Гърция Байрон е стигнал до морално падение. „Беше знаменитост — казал им генералът. — Приличаше на Ахил.“ Дю Кан е описал пътуването им до Термопилите и как са препрочитали Плутарх на бойното поле. На 12 януари се отправили към Елевтера — двамата приятели, един драгоман и въоръжен полицай, когото взели за охрана. Изведнъж времето се развалило. Завалял проливен дъжд; равнината, през която минавали, се наводнила; шотландският териер на полицая бил внезапно отнесен от пороя и се удавил в един стремителен поток. Дъждът се обърнал на сняг, мракът се сгъстил. Облаци скрили звездите; озовали се в необятна самота.

Минал час, минал втори; снегът се набивал в гънките на дрехите им; изгубили пътя. Полицаят дал няколко изстрела във въздуха, но те останали без ответ. Премръзнали и подгизнали; нощта ги сварила в седловината сред негостоприемната местност. Полицаят се вайкал заради своя шотландски териер, а драгомана — с големи изпъкнали очи като на омар — не го бивало за нищо, дори за готвач не ставал. Както яздели предпазливо и напрягали взор да открият мъждукаща светлинка, полицаят се провикнал: „Стооой!“ В далечината се чувало куче. И тогава драгоманът изявил единствената си дарба: можел да лае като куче. Залаял с отчаяна настойчивост. Когато млъкнал, всички се заслушали и доловили ответен лай. Драгоманът пак задрал гърло. Напредвали бавно, като от време на време спирали, за да лаят и да се ослушват, така че да се ориентират. След като половин час яздили към селското куче, чийто лай все повече се усилвал, те намерили подслон за нощувка.

Не се знае какво е станало с драгомана.

Забележка: Може би е редно да добавим, че дневникът на Гюстав предлага по-различна версия на историята. Двамата с Дю Кан са единодушни за лошото време и датата, а също и за неумението на драгомана да готви (Гюстав минал на сухар, защото му втръснало от агнешко и твърдо сварени яйца). Но интересно защо в дневника му не се споменава, че са чели Плутарх на бойното поле. Кучето на полицая (във Флоберовата версия породата не е спомената) не било завлечено от пороя. Просто се удавило в дълбоката вода. Що се отнася до лаещия драгоман, Гюстав просто е записал, че като чули селското куче в далечината, той самият поръчал на полицая да гръмне с пистолета си. Кучето отвърнало с лай; полицаят пак стрелял във въздуха; така се добрали до подслона — по много по-нормален начин.

Не се знае каква е истината.