Папагалът на Флобер

11 Версията на Луиз Коле

Чуйте сега моята версия. Държа да ме изслушате. Я ме хванете под ръка и да се поразходим. Да, ето така. Какви истории имам да ви разкажа, ще ахнете! Хайде по кея, а после през онзи мост… не, не, по втория и може някъде да изпием по чашка коняк. А вземат ли да гаснат фенерите, ще се върнем. Нима се плашите от мен? Защо тогава ме гледате стреснато? Смятате ме за опасна ли? Е, това все пак е ласкателно, приемам комплимента. Да не би пък да се боите от това, което имам да ви разкажа? Аха… е, да, късничко е, но като сме тръгнали… не, не си дърпайте ръката! В края на краищата по-възрастна съм от вас, длъжен сте да ме закриляте.

А, много важно, клюките! Дори може да ме хванете за китката, ако искате… да, там, тъкмо ще ми премерите пулса. Тази вечер не съм настроена отмъстително. Някои приятели ми казват: „Луиз, на кавгата отвръщай с кавга, на лъжата с лъжа.“ Но аз нямам такова желание. То се знае, навремето съм лъгала. Или по-скоро… — кой беше изразът, предпочитан от мъжкото ви съсловие? — плела съм интриги. Но жените са склонни към интриги, когато са безпомощни, те лъжат от страх. Мъжете обратно — щом се почувстват силни. Те лъжат от арогантност. Не сте ли съгласен? Такива са моите наблюдения. Приемам, че вашите може да са по-различни. Но нали виждате колко съм спокойна сега? Спокойна съм, защото се чувствам силна. И… какво се получава? Щом съм силна, може би съм склонна към интриги като мъжете? Но дайте да не усложняваме нещата.

Не съм имала нужда Гюстав да се появи в живота ми. Погледнете фактите. Бях на трийсет и пет, красавица и знаменитост. Покорих първо Екс, после и Париж. Вече два пъти бях получавала наградата за поезия на Академията. Имах преводи на Шекспир. Виктор Юго ми казваше „сестрице“, Беранже ме наричаше „музата ми“. Що се отнася до личния ми живот, съпругът ми се славеше с професията си, а моят… покровител беше най-блестящият философ на своето време. Не сте ли чели Виктор Кузен? Тогава непременно го прочетете! Смайващ ум. Единственият, който наистина е разбрал Платон. Приятел на вашия философ мистър Мил. Тогава се появиха… или скоро щяха да се появят Мюсе, Вини, Шанфльори. Не се хваля със завоеванията си, това не ми е нужно. Но нали ме разбирате: аз бях пламъкът на свещта, а Гюстав — нощната пеперуда. Любовницата на Сократ, благоволила да се усмихне на неизвестния поет. Той пожела да ме спечели, а не аз него.

Срещнахме се у скулптора Прадие. Схванах цялата баналност на положението, но той едва ли. Ателието на Прадие, свободният разговор, разголеният модел, смесицата от леконравен и малко по-порядъчен свят… Позната история (та нали само няколко години по-рано бях танцувала с един непохватен студент по медицина на име Ашил Флобер). А аз, то се знае, не присъствах у Прадие като гостенка — трябваше да позирам на скулптора. Докато Гюстав какво? Не искам да злословя, но още щом спрях поглед върху него, веднага ми стана ясен. Беше едър, скован провинциалист, който жадува да попадне в артистичните кръгове и е щастлив, че му се е удал такъв случай. Зная какви съвети се раздават в провинцията, уж наперено, но всъщност с доста опасения: „Иди у Прадие, момчето ми, там все ще намериш някоя субретка, която да ти се пъхне в кревата. Хем и тя ще е благодарна.“ И момчето от Тулуза или Поатие, от Бордо или Руан, което все още тайно копнее за дългото пътешествие до столицата, усеща как снобизмът и похотта замайват главата му. За мен подобно поведение бе обяснимо, защото и аз навремето съм живяла в провинцията. Бях изминала разстоянието от Екс до Париж десетина години по-рано. Дълго бях пътувала и можех да доловя следите от странстването у другите.

Гюстав беше на двайсет и четири години. Според мен възрастта няма значение, важна е любовта. Както и да е, не съм имала нужда той да се появява в живота ми. Да си призная, по онова време делата на мъжа ми не вървяха съвсем гладко, а и приятелството ми с Философа не беше безбурно, но ако съм си търсила любовник, нямаше да избера Гюстав. Вярно, не си падам по тлъсти банкери. Пък и човек не решава за себе си, не избира сам, нали така? Зависи какъв жребий ще му се падне в любовта.

Дали не се притеснявам от разликата във възрастта? Че защо? Вие, мъжете, сте такива конформисти в любовта, толкова провинциално въображение имате. Затова и трябва да ви ласкаем, да ви насърчаваме с дребни лъжи. И тъй, аз бях на трийсет и пет, а Гюстав на двайсет и четири. Отбелязвам го като факт и продължаваме нататък. Но може би не желаете да продължаваме. В такъв случай ще отговоря на неизречените ви въпроси. Ако искате да изследвате морала на партньорите в подобна връзка, няма нужда да се занимавате с мен. Насочете вниманието си към Гюстав. Защо ли? Ето ви две дати за съпоставка. Аз съм родена през 1810 година на петнайсети септември. Нали си спомняте неговата мадам Шлезингер, оставила първия белег в юношеската му душа, жената, с която всичко било обречено и безнадеждно, онази, с която тайно се гордеел, виновницата той да зазида сърцето си. (А вие обвинявате нашия пол в безплодна романтика!) И така, доколкото знам, въпросната мадам Шлезингер също е родена през 1810 година, и то тъкмо през септември. По-точно осем дни след мен, на двайсет и трети. Виждате ли?

Този ваш поглед ми е познат. Предполагам, искате да ви разкажа какъв е бил Гюстав като любовник. Знам, че мъжете обсъждат тия неща охотно, но някак пренебрежително, все едно изреждат ястията от последната си вечеря. Какво бездушие! При жените е по-различно, поне що се отнася до детайлите: несъвършенствата, споменавани от тях, много рядко са свързани с физическите качества, които толкова занимават мъжете. Ние търсим жестовете, които ни разкриват характера на човека — добър ли е, лош ли. Мъжете търсят само жестове, които ги ласкаят. Толкова са суетни в леглото, много повече от жените. Съгласна съм, че в други отношения двата пола си подхождат по-добре.

Сега ще си позволя малко повече свобода, защото говоря не пред друг, а пред вас и защото става дума именно за Гюстав. Той вечно наставляваше хората, разправяше им как творецът трябва да има доблест и че не бива да си служим с думите на буржоата. Е, ако повдигна завесата, ще се окаже, че той е най-уязвим.

А иначе моят Гюстав беше огън и пламък. Един бог знае защо, но не беше лесно да го убеждавам да се срещаме. Но веднъж дойдеше ли… Каквито и битки да водехме помежду си, слагахме оръжие, щом падне нощта. Навън святкат мълнии, а ние се прегръщаме. Редяха се нежна игривост и бурна страст, сливаха се в едно. Веднъж той донесе шише с вода от Мисисипи, с която искал да поръси гърдите ми като един вид любовно кръщение. Беше силен млад мъж и аз се опиянявах от тази сила; в едно писмо се беше подписал: „твоят дивак от Авейрон“.

И той, разбира се, живееше с вечната заблуда на силните млади мъже, че жените измерват страстта им по броя на любовните набези за една нощ. Е, донякъде е така, няма какво да отричаме, жените се ласкаят от тези неща. Но в края на краищата това не е най-важното. А като мине време, започва да ти се струва, че в цялата работа има нещо военно. Гюстав говореше по особен начин за жените, които е имал. Ще си спомни за някоя проститутка, която често е навестявал на Рю Дьо ла Сигон, и ще се похвали: „Изпразних в нея пет пушки.“ Така се изразяваше обичайно. Звучеше ми грубо, но не възразявах: бяхме двама творци, които са заедно, разбирате ли? Схващах метафората. Колкото повече пушки изпразваш в някого, толкова по-вероятно е да го умъртвиш. Това ли е, което искат мъжете? Труп ли им е нужен като доказателство за тяхната мъжественост? Подозирам, че е така, и знаейки, че трябва да ги ласкаят, жените се сещат да възкликнат в мига на изстрелването „Ох, умирам! Умирам!“ или нещо подобно. След порция любов често установявам, че умът ми е бистър, съзирам нещата ясно, усещам как в мен избликва поезия. Но не съм толкова глупава, че да смущавам блаженството на героя с моето бръщолевене; напротив, правя се на задоволен труп.

Във владенията на нощта между нас цареше хармония. Гюстав не беше свенлив. Нито пък пуритан във вкусовете си. А аз несъмнено (защо да скромнича?) бях най-красивата, най-прочутата, най-желаната от всички жени, с които е бил. (Ако имах съперница, то това беше една необикновена хищница, за която ще ви разкажа по-нататък.) Естествено, понякога той се притесняваше от моята хубост; а друг път беше безпричинно доволен от себе си. Разбирах го: преди мене, то се знае, е имало проститутки, гризетки и… приятели. Алфред, Ернст, Луи, Макс — за мене те бяха банда хлапаци. Братство, скрепено чрез содомия. Не, може би съм несправедлива; не зная кой точно, кога точно, какво точно; макар със сигурност да зная, че любимият инструмент на Гюстав беше свирката. А също и че не му омръзваше да ме гледа легнала по корем.

Нали разбирате, аз бях по-различна. С проститутките всичко е просто и ясно; и с гризетките можеш да се разплатиш и край; мъжете са друго нещо — колкото и близко да е приятелството им, има си своите граници. Но любовта? Опиянението? А нашето интелектуално съдружие, сродството на духа? Боеше се да не ги загуби. Бях единствената жена, към която беше все пак привързан. И от страх той реши да ме унижава. Горкият Гюстав, жал да ти стане за него!

Изпращаше ми цветя. Специално подбрани от него. Шаблонен жест на нешаблонен любовник.

Веднъж ми изпрати роза. В едно неделно утро я откъснал от градината си в Кроасе. „Целувам я — пишеше той. — Притисни я между устните си, а после знаеш къде… Сбогом! Хиляди целувки. Твой съм от мрак до зори и от зори до мрак.“ Кой би отблъснал такива чувства? Целунах розата и щом си легнах, я поставих там, където той искаше.

На сутринта след неспокойния ми сън ароматните листенца бяха окапали. Завивките ми ухаеха на Кроасе, имението, чиито врати щяха да се затворят за мен, но тогава още не го знаех; между пръстите на краката ми се бе затъкнало малко листенце, а на дясното ми бедро червенееше тънка драскотина. Какъвто си беше припрян и непохватен, той бе забравил да одялка трънчетата по стъблото.

Следващото му цвете не ме зарадва толкова. Гюстав тръгна на пътешествие из Бретан. Не бях ли права, като му вдигнах скандал? Три месеца! Нямаше и година, откакто се познавахме, цял Париж знаеше за нашата любов, а той предпочете да прекара три месеца в компанията на Дю Кан! Можехме да си спечелим славата на Жорж Санд и Шопен, ако не и по-бурна! Но Гюстав държеше да изчезне с онзи амбициозен катамит. Как да не направя сцена! Не беше ли това оскърбление за мен, опит да ме унижи? А отгоре на всичко, когато изразих чувствата си публично (защо да се срамувам от своята любов, ако трябва, насред претъпкана чакалня ще призная чувствата си), той каза, че аз него съм унижавала. Представяте ли си! Заряза ме и окото му не мигна! Върху последното писмо, което ми изпрати преди заминаването, написах Ultima. То, разбира се, не беше последното. Едва беше тръгнал да обикаля из онзи скучен край и да се превъзнася по пустеещи замъци и невзрачни църквички (цели три месеца!), и ето че му домъчня за мен. Заваляха писма с извинения, признания, молби да му отговоря. Такъв си беше. В Кроасе мечтаеше за горещите пясъци и проблясващите води на Нил; когато се озова край Нил, замечта за влажните мъгли и проблясващите води на Сена. Той всъщност не обичаше да пътува. Обичаше идеята за пътуването и спомена от него, но не и самото пътуване. За едно нещо съм съгласна с Дю Кан, който казваше, че ако остане на Гюстав да избира как да пътешества, той ще предпочете да лежи на дивана, а гледките да се редят пред него. Що се отнася до прочутата им обиколка из Ориента, Дю Кан (да, омразният Дю Кан, на когото не можеше да се разчита) твърдеше, че Гюстав прекарал повечето време в апатия и униние.

Но както и да е, докато е крачил из онзи скучен и затънтен край със своя зловреден спътник, Гюстав ми изпрати още едно цвете, откъснато от гроба на Шатобриан. Пишеше ми за спокойното море в залива Сен Мало, за розовото небе и благоухания въздух. Красиво звучи, нали? Романтичен гроб на скалист нос, където лежи великият покойник с обърната към морето глава, за да чува вовеки веков приливите и отливите; младият писател, у когото геният вече се разбужда, коленичи край гроба, загледан в бавно чезнещата руменина на вечерното небе, и както младите мъже имат навика да правят, размишлява за вечността, за тленната природа на живота и утехата на величието, после откъсва цвете, пуснало корен в праха на Шатобриан, и го изпраща на красивата си любовница в Париж… Можех ли да остана равнодушна към такъв жест? Не, разбира се. Но как да не забележа, че едно цвете, откъснато от гроб, придобива по-особен смисъл, когато се изпраща до някого, неотдавна написал думата Ultima върху друго писмо? Не можех също така да не забележа, че писмото е пуснато в Понторсон, който е на четирийсет километра от Сен Мало. Дали Гюстав не беше откъснал цветето за себе си, а после, след четирийсет километра, да му е омръзнало да го съхранява? Или пък го бе откъснал от друго място? Това ми хрумва, защото съм лежала до заразната душа на Гюстав. Дали не се е сетил малко късничко да направи този жест? Но кой може да устои на любовния жест, дори да е закъснял?

Моето цвете — онова, което си спомням най-добре от многото цветя — бях откъснала наистина от там, откъдето му казах. От парка на замъка Уиндзор. Това беше след трагичната ми поява в Кроасе, след унижението да не ме поканят, след грубостта, болката и потреса от всичко преживяно. Сигурно сте чули различни слухове. А истината е проста.

Налагаше се да го видя. Трябваше да поговорим. Не можеш да се разделиш с любовта си така лесно, както с фризьорката си. Гюстав не искаше да дойде при мен в Париж, тъй че аз отидох при него. Качих се на влака, но този път подминах Мант и стигнах чак в Руан. Наех лодка до Кроасе. Докато престарелият лодкар се бореше с течението, в душата ми се бореха страх и надежда. Спряхме край прелестна ниска бяла къща в английски стил. Стори ми се приветлива. Скочих на брега и побутнах желязната портичка; по-навътре не ме допуснаха. Гюстав не пожела да ме покани. Някаква стара вещица, която се появи откъм обора, ме отпрати да си вървя. Той не желаеше да ме вижда там; все пак благоволи да се срещнем в хотела. Моят Харон подкара обратно своята ладия. Гюстав щеше да дойде сам, с параходче. По реката ни задмина и пристигна преди мен. Това беше и фарс, и трагедия. Отидохме в хотела ми. Говорех му, но той не ме слушаше. Убеждавах го какво щастие можем да постигнем заедно. Тайната на щастието, каза ми той, била в това да си вече щастлив. Не разбираше страданието ми. Прегърна ме с обидна сдържаност. Посъветва ме да се омъжа за Виктор Кузен.

Избягах в Англия. Не можех да издържам и миг повече във Франция. Приятелите ми подкрепиха това мое хрумване. Отидох в Лондон. Там ме посрещнаха благосклонно. Представиха ме на много знаменити умове. Запознах се с Мацини, с графиня Гуичоли. Срещата ми с графинята, с която се сприятелихме начаса, ме ободри, но и малко ме натъжи. Жорж Санд и Шопен, графиня Гуичоли и Байрон… Ще се заговори ли някога за Луиз Коле и Флобер? Признавам ви чистосърдечно, тази мисъл ми донесе безброй часове на тиха тъга, макар че се мъчех да приемам нещата философски. Какво ще стане с нас? Какво ще стане с мен? Грях ли е, питах се постоянно, да проявяваш честолюбие в обичта си? Грях ли е това? Отговорете ми.

Отидох в Уиндзор. В спомените ми е останала прекрасна кръгла кула, обрасла в бръшлян. Разхождайки се из парка, откъснах за Гюстав една фунийка. Трябва да ви кажа, че той си нямаше понятие от цветя. Не става дума за ботанически познания — по някое време вероятно бе изучил всичко за тях, както бе изучил толкова много неща (освен женското сърце). Но не разбираше нищичко от символиката на цветята. А техният език е толкова изящен: пластичен, изискан и точен. Когато красотата на цветето е в хармония с красотата на чувството, което би трябвало да изрази… о, да получиш такова цвете е по-голямо щастие дори отколкото да получиш годежен пръстен. Това щастие е и болезнено, защото цветята увяхват. Но може би преди моето цвете да увехне, той ще ми изпрати друго…

Гюстав съвсем не се досещаше за тези неща. Беше от хората, които след много упорито учене, току-виж, разбрали две фрази от езика на цветята: първо, гладиолата, поставена в средата на букета, показва часа на срещата чрез броя на цветовете си и второ, петунията е знак, че писмото е било заловено. Колкото до елементарните практически значения на този език, той ги разбираше. Ето, приеми тази роза (все едно какъв цвят е, макар че има пет различни значения в зависимост от цвета на розата), притисни я между устните си, а после между бедрата си. Дотук се простираше пламенната му галантно ст. Бях сигурна, че няма да схване смисъла на фунийката; дори да се постараеше, щеше да го изтълкува погрешно. А с фунийката могат да се изпратят три послания. Бялата означава: Защо ме отбягваш? Розовата означава: Нищо не може да ме раздели от теб. А пък синята: Ще изчакам по-добри дни. Сами отгатнете каква фунийка съм откъснала от Уиндзорския парк.

Разбираше ли Гюстав поне малко жените? Често изпитвах съмнения. Спомням си, че се карахме заради онази негова нилска куртизанка, Кючук ханъм. По време на пътешествието си той беше водил дневник. Поисках да го прочета. Отказа ми. Пак го помолих и така нататък. Най-сетне ми разреши. Тези страници не са… особено приятни. Онова, което според Гюстав беше очарованието на Изтока, на мен ми се струваше низост и нищо повече. Да се възхищава, моля ви се, на една куртизанка, уж скъпа куртизанка, която се полива със санталово масло, за да прикрие противната воня на дървениците, които е завъдила. Толкова ли е вдъхновяващо това, питам аз, толкова ли е красиво? Нещо изключително ли е, прекрасно ли, какво? Не е ли гнусно и жалко?

Но всъщност проблемът не опираше до естетиката; не и тук. Щом показах своето отвращение, Гюстав го изтълкува като чиста ревност. (Вярно, че бях малко ревнива, но коя жена не би била, когато чете дневника на любимия си и открива, че там въобще не се споменава за нея, ала затова пък се сипят славословия за въшливи блудници?) Да кажем, че има право да ме смята за ревнива. Но сега чуйте доводите му, вижте представата му за женското сърце. Не ме ревнувай от Кючук ханъм, каза ми той. Тя е ориенталка, а ориенталката е машина, и толкова, не прави никаква разлика между мъжете. Можеш да бъдеш сигурна, че не е изпитала нищо към мен; вече ме е забравила; да пуши, да ходи на баня, да си боядисва клепачите, да пие кафе, това са заниманията, около които се съсредоточава цялото й съществуване. Тя не изпитва почти никаква плътска наслада, защото още от ранна детска възраст там лишават девойките от онова прочуто бутонче, което създава цялото удоволствие.

Какво успокоение! Каква утеха! Не бивало аз да ревнувам, понеже тя не изпитала нищо. И този човек претендираше, че разбира човешката душа! Тя била повредена машина, а пък и вече не си спомняла за него: нима трябваше да се успокоя от това? Бруталните му аргументи ме принудиха да мисля повече, а не по-малко за тази непозната жена, с която се е любил край Нил. Можеше ли да има две по-различни същества от нея и мен? Аз от западния свят, тя от източния; аз здрава, тя осакатена; аз — сключила голяма духовна сделка с Гюстав, а тя — направила някакъв си дребен физически пазарлък. Аз — независима жена с възможности, тя — животинче в кафез, зависещо от търговийката си с мъжете. Аз — педантично чистоплътна, изискана интелектуалка, тя мръсна, воняща дивачка. Може да изглежда странно, но се заинтригувах от нея. То се знае, противоположностите се привличат. След години, когато обикалях из Египет, се опитах да я издиря. Отидох в Есна. Открих мизерната колиба, където живееше, но нея я нямаше там. Може би беше побегнала, щом е разбрала, че идвам. Вероятно стана по-добре, че не се срещнахме. Лицевата страна на монетата не бива да вижда обратната страна.

Разбира се, Гюстав още от самото начало често ме унижаваше. Не ми позволяваше да адресирам писмата си лично до него. Трябваше да ги изпращам чрез Дю Кан. Не ми разрешаваше да го посещавам в Кроасе. Не биваше да се срещам с майка му, макар че всъщност веднъж се запознах с нея в Париж, на улицата. Случайно узнах, че мадам Флобер смята поведението на сина си към мен за отвратително.

Той и по други начини ме унижаваше. Лъжеше ме. Злословеше по мой адрес пред приятелите си. Бог ми е свидетел, присмиваше се на повечето ми творби. Преструваше се, че не знае колко окаяно бедна съм. Хвалеше се с това, че в Египет пипнал болестта на сладострастието от някаква куртизанка, която струвала само пет су. Отмъсти ми най-жестоко пред очите на целия свят, като на страниците на „Мадам Бовари“ се подигра с един печат, който му бях подарила в знак на обич46. Той, който твърдеше, че изкуството трябва да е безпристрастно!

Нека да ви разкажа как точно ме унижаваше Гюстав. В началото на нашата любов си разменяхме подаръци — дребни сувенири, често нищожни сами по себе си, но сякаш въплътили същността на този, който ги поднася. Месеци, ако не и години той се любуваше на чифт мои пантофки, които му подарих; по-късно сигурно ги е изгорил. Веднъж ми изпрати преспапие, което бе стояло на бюрото му. Много се трогнах; стори ми се, че това е най-прекрасният подарък от един писател за друг: тази тежест, която бе затискала листовете с неговата проза, сега щеше да предпазва от разпиляване моите стихове. Може би навремето често съм говорила за този подарък, може би твърде спонтанно съм изразила благодарността си. Ето какво ми каза той: не му било жал да се раздели с преспапието, защото си имал друго, което му вършело същата работа. Искала ли съм да знам как изглежда другото? Ако държиш да ми кажеш, отвърнах. Новото му преспапие, осведоми ме той, било парче от мачта, по-точно от бизан. Разтвори ръце да ми покаже колко е огромно. Баща му го бил измъкнал с помощта на форцепса за израждане от задника на някакъв стар моряк. Морякът — не спираше Гюстав, сякаш това бе най-прекрасната история, която е чувал от години — се зарекъл, че няма представа как парчето от мачта е попаднало там. Отметна назад глава и се заля от смях. Най му било интересно как тогава са разбрали, че парчето се е отчупило от задната мачта, наречена бизан.

Защо ме унижаваше така? Мисля, че причината не се дължеше, както често се случва в любовта, на раздразнението от онези мои качества, които първоначално го възхитиха — жизнерадост, свободолюбие, еманципираност. Не беше така, защото се показваше като един недодялан мечок от самото начало, дори когато беше влюбен до уши. Ето какво има още във второто му писмо:

„Погледна ли свещ, сещам се за гробове; при вида на гола жена си представям скелета й.“ Това не са обичайните за един любовник признания.

Бъдещите поколения вероятно ще предпочетат лесния отговор: презирал ме е, защото съм била достойна за презрение; и след като е велик гений, значи преценката му е точна. Но не беше така, никога не е толкова просто. Гюстав се боеше от мен, ето защо проявяваше жестокост. Страхът му бе и разбираем, и непонятен. Разбираем, понеже беше онзи страх, който много мъже изпитват от жените — плашат се, че са съвършено ясни на любовниците си (или на съпругите си).

Някои мъже така и не порастват: искат жените да ги разбират и затова споделят с тях всичките си тайни; а усетят ли, че жените добре са ги опознали, намразват ги тъкмо заради това.

Но което е по-важно, Гюстав се плашеше от мен, защото го беше страх от себе си. Опасяваше се да не ме обикне твърде силно. Не беше просто боязън, че ще нахлуя в кабинета му, ще наруша усамотението му; ужасяваше се, че мога да завладея сърцето му. Беше жесток, защото искаше да ме пропъди, а това желание се дължеше на страха, че ще бъде обсебен от любовта си. Ще ви доверя тайното си убеждение, че Гюстав несъзнателно ме възприемаше като олицетворение на живота и срамът, че не желае да ме приеме, го караше още по-упорито да ме отблъсква. Е, кажете, къде е тук моята вина? Обичах го; какво по-естествено, че се стремях той да изпита насладата на ответното чувство. Та аз не се борех само за себе си, а и заради него! Не разбирах защо не си позволява да дари някого с любов. Той твърдеше, че има три предпоставки за щастието — глупостта, егоизма и доброто здраве, — а у него налице била със сигурност само втората. Спорих, борих се, но Гюстав искаше да повярва, че щастието е невъзможно; това му носеше някаква странна утеха.

Трудно е да се обича такъв човек. Сърцето му беше заключено и недосегаемо; той се срамуваше и се пазеше от него. Истинската обич може да надживее раздялата, смъртта и изневярата, каза ми веднъж; истински влюбените могат да не се срещат и по десет години. (Подобни изказвания не ме заблуждаваха; от тях само стигах до извода, че ще почувства облекчение, ако ме няма, ако му изменя или умра.) Гъделичкаше го мисълта, че е влюбен в мен; но аз не познавах по-безстрастна обич.

„Животът е като ездата — писа ми веднъж. — По-рано обичах конят ми да препуска; сега предпочитам бавния ход.“

Когато написа това, още не беше навършил трийсет. Наумил си беше да остарее преждевременно. Докато аз… на мен ми дай галоп, галоп! Вятърът да развява косите ми, да се задъхвам от смях.

Тщеславието му се ласкаеше от мисълта, че е влюбен в мен; струва ми се, че изпитваше тайно удоволствие да оставя жаждата си за моето тяло неудовлетворена. Да обуздава желанието си за него беше дори по-вълнуващо, отколкото да му се отдаде. Често ми казваше, че не съм достатъчно женствена; имала съм женска плът, но мъжка душа; била съм hermaphrodite nouveau, трети пол. Много пъти ми излагаше тази глупава теория, но всъщност той на себе си я повтаряше: щом не бях истинска жена в очите му, той можеше и да не бъде истински любовник.

Накрая разбрах, че търси у мен най-вече интелектуален партньор, жадува за съвкупление на умовете. През онези години работеше усилено върху своята „Бовари“ (макар не чак толкова усилено, колкото го представяше) и в края на деня търсеше духовно облекчаване, тъй като физическото за него беше трудно постижимо, свързано с ред усложнения. Сяда на масата, взема лист за писмо и се изпразва в мен. Метафората може би е твърде груба, но не съм се и старала да прозвучи красиво. Отминаха дните, когато предано вярвах в заблудата си за Гюстав. Между другото, никога не е освещавал гръдта ми с вода от Мисисипи; единствената бутилка, която се е появявала по време на нашата връзка, му пратих аз и тя съдържаше течност против косопад. Държа да ви уверя, че духовното ни увлечение не беше по-безметежно от любовното. И тук се показваше груб, скован, деспотичен и презрителен, и тук после ставаше нежен, предан, сантиментален и възторжен. Не признаваше никакви правила в нашата връзка. Отказваше да приеме изцяло разбиранията ми, както постъпваше и с чувствата ми. Та нали беше всезнаещ. Заявяваше, че в умственото си развитие е вече шейсетгодишен, а аз си оставам още на двайсет. Разправяше ми, че ако пия само вода и никакво вино, ще хвана рак на стомаха. Съветваше ме да се омъжа за Виктор Кузен. (Между другото, Виктор Кузен ми препоръчваше за съпруг Гюстав Флобер.)

Изпращаше ми творбите си. Изпрати ми „Ноември“. Беше слаб и посредствен; коментара за него оставих за себе си. Изпрати ми първия вариант на „Възпитание на чувствата“; не бях особено възхитена, но как да не го похваля. А той ме смъмри, задето съм го харесала. Изпрати ми и „Изкушението на свети Антоний“, което ме очарова. Отново ме смъмри. Увери ме, че онези страници от „Възпитание на чувствата“, които съм харесала, написал най-лесно; заяви ми, че поправките, които плахо предлагах, само щели да развалят книгата. Учудваше го „големият ми възторг“ от романа. Та ето как един неизвестен провинциалист, който още нищо не беше издал, се отблагодаряваше за похвалите на прочута парижка поетеса. (А твърдеше, че е влюбен в нея!) Моите бележки бяха ценни единствено като дразнещ претекст, който го подтикваше да ми проповядва истините за Изкуството.

Аз, естествено, съзирах неговия гений. Винаги съм го смятала за голям майстор на прозата. Той подценяваше дарбата ми, но това не беше причина да пренебрегвам таланта му. Не съм като противния Дю Кан, който парадираше с дългогодишното им приятелство, но така и не го призна за гений. Присъствах на една от онези вечери, където се обсъждаха достойнствата на нашите съвременни писатели. При споменаването на всяко ново име Дю Кан с безкрайна изтънченост коригираше всеобщото мнение. Накрая един от присъстващите се обърна към него малко раздразнено: „Добре де, Дю Кан, какво ще кажеш тогава за нашия скъп Гюстав?“ Дю Кан се усмихна доволно и разперил длани, запотупва връхчетата на тънките си пръсти, заел позата на префърцунен съдия. „Флобер е рядко способен писател — отвърна той, като назова Гюстав с фамилно име, което ме смая, — но неговата болнавост му пречи да бъде гений.“ Човек би помислил, че диктува мемоарите си.

Моите творби ли? То се знае, изпращах ги на Гюстав. Казваше, че стилът ми е сантиментален, вял и банален. Недоволстваше, че заглавията ми били неясни, претенциозни и превзети. Похвалите му се изчерпваха със забележката, че пиша така естествено, както кокошката снася яйца; след като разгромеше творбата ми, най-много да вметне: „Всичко, което не съм отбелязал, ми се струва добро или отлично.“ Съветваше ме да пиша с главата си, а не със сърцето си. Казваше ми, че косата става лъскава само ако дълго се реши; така било и със стила: поправките му придавали блясък. Поучаваше ме да не намесвам себе си в произведенията и да не поетизирам (но аз съм поетеса!). У мене имало любов към Изкуството, но не съм била посветена в религията на Изкуството.

Искаше, разбира се, да пиша като него, доколкото мога. Това е суета, която често съм забелязвала у писателите; колкото по-прочути са, толкова повече суета, изглежда, проявяват. Смятат, че всички трябва да пишат като тях: не тъй добре, естествено, но по същия начин. Така и върховете гледат с копнеж към низините.

Дю Кан казваше, че у Гюстав няма капка чувство към поезията. Не ми е много приятно да се съгласявам именно с него, но си е така. Гюстав на всички ни изнасяше лекции по поезия (макар че обикновено това бяха идеи на Буйе, а не негови), но той не разбираше това изкуство. Никога не беше писал стихове. Често казваше, че иска да придаде на прозата силата и размаха на поезията. Но този замисъл по-скоро бе насочен към принизяване на поезията. Та нали се стремеше прозата му да е обективна, научна, лишена от авторовото присъствие; и той решаваше, че поезията ми също трябва да се подчинява на тези принципи. Кажете ми, моля ви се, как се пишат любовни стихове, които да са обективни, научни и лишени от авторово присъствие? Това ми кажете! Гюстав не се доверяваше на чувствата си; страхуваше се от любовта и бе превърнал в творческо верую тази своя невроза.

Суетата му не се ограничаваше в литературата. Той не само смяташе, че другите трябва да пишат като него, но и че е редно да живеят като него. Обичаше да ми цитира Епиктет: „Въздържай се и прикривай живота си.“ На мене, жената и поетесата, възпяваща любовта! Искаше всички писатели да се сврат в провинцията, да пренебрегнат естествените пориви на сърцето и в самота на свещ да си вадят очите с непонятни текстове. Ето може би начина да се подхранва геният; но и начина да се задуши талантът. Това Гюстав не го разбираше, не проумяваше, че моят талант зависи от бързолетния миг, от внезапното чувство, от неочакваната среща, с една дума — от живота.

Ако можеше, той би ме превърнал в отшелница: парижката отшелница. Непрестанно ме съветваше да не се срещам с хора, да не отговарям на еди-кое си писмо, да не приемам еди-кой си мой почитател толкова на сериозно, да не ставам любовница на граф Х. Твърдеше, че така брани творчеството ми, защото всеки час, прекаран в обществото, ме откъсвал за час от бюрото. Но аз не творя със седене на бюрото. Не можеш да впрегнеш водното конче да задвижва мелница.

Гюстав, разбира се, отричаше, че суетата му е присъща. В една от книгите на Дю Кан — забравила съм коя, те са толкова много — се споменава за пагубното влияние на продължителното усамотение: той го нарича лош съветник, който люлее на своите злокобни гърди егоизма и тщеславието. Естествено, Гюстав го прие като лична нападка. „Егоизъм, да, съгласен съм — писа ми той, — но тщеславие, не. Гордостта е звяр, който живее в пещерите и пустините. Тщеславието, напротив, е като папагал, то скача от клон на клон и бърбори посред бял ден.“ Гюстав си представяше себе си като звяр и най-вече обичаше да се мисли за полярна мечка, обитаваща далечни земи, свирепа и самотна мечка. Аз му се водех по ума и веднъж дори го нарекох див бизон от американската прерия; но може би той си беше просто един папагал.

Смятате, че го съдя сурово? Обичах го и затова имам право да го съдя. Чуйте сега. Гюстав презря Дю Кан, задето стана Кавалер на Почетния легион. Но след няколко години самият той прие почетния кръст. Презираше салонното общество. Е, докато принцеса Матилд не го взе под крилото си. Чували ли сте колко е похарчил за ръкавици в дните, когато се перчеше под блясъка на полилеите? Дължеше две хиляди франка на шивача си и петстотин франка за ръкавици. Петстотин франка! А за авторските права на „Бовари“ беше получил едва осемстотин. Наложи се майка му да продава земи, че да погасява дълговете му. Петстотин франка за ръкавици! Бялата мечка с бели ръкавици? Не, не, папагалът с ръкавички.

Знам какво разправя за мене; известни са ми и одумките на приятелите му. Имала съм безочието да се надявам, че може да се ожени за мен. Но нали самият той ми е изпратил толкова писма, в които ми говори как бихме живели като семейство. Е, нямала ли съм право да се надявам? Твърдят, че съм проявила наглостта да отида в Кроасе и да направя скандал още на прага. Но нали когато се запознахме, Гюстав често ми пишеше как скоро ще му гостувам. Не съм ли имала повод да се надявам? Самозабравила съм се, говорят, като съм допускала, че един ден двамата с него можем заедно да напишем книга. Та нима той не ме увери, че един от разказите ми е шедьовър, а една от поемите ми би трогнала и камък. Не съм ли имала право да се надявам?

Знам още и какво ще стане с нас след смъртта ни. Бъдещите поколения ще направят прибързани заключения; такава е природата на потомците. Ще вземат страната на Гюстав. Веднага ще решат, че съм им ясна: ще изопачат моето великодушие и ще ме презрат заради любовниците, които съм имала; ще ме заклеймят като жената, застрашила в един момент създаването на книгите, на които те се наслаждават. Някой — може би самият Гюстав — ще изгори писмата ми; неговите (които грижливо съм пазила, макар да вредя на интересите си) ще оцелеят, за да потвърдят предразсъдъците на ленивите умове, които не желаят да прозрат истината. Аз съм жена, а също и писателка, която приживе е взела своя дял от отредената й слава; ето защо не очаквам съчувствие и разбиране от поколенията след нас. Тревожи ли ме това? Естествено, че ме тревожи. Но тази вечер не съм настроена отмъстително. Примирена съм, повярвате ми. Докоснете китката ми още веднъж, усещате ли пулса? Е, нали ви казах…