Постановка: Термин, употребяван в ЦРУ по време на Студената война, използван по отношение на човек, който ще бъде компрометиран или изнуден, за да прави онова, което Управлението иска от него.
Преди да се случи всичко това, изобщо не вярвах на старата поговорка, че трябва да внимаваш какво мечтаеш, защото може да ти се случи.
Сега вече вярвам.
Вече вярвам на всички тези мъдри предупреждения — поговорките. Вярвам, че възгордяването влече след себе си падение. Вярвам, че крушата не пада далеко от дървото, че нещастията рядко ни спохождат сами, че не всичко, което блести, е злато и че на лъжата краката са къси. Господи, кажете ми каквото щете. И аз ще му повярвам…
Бих могъл да опитам да ви кажа, че всичко започна с акт на великодушие, но това не би било съвсем точно. Ако изобщо бе някакъв акт, той по-скоро бе на глупост. Наречете го зов за помощ. Или може би среден пръст. Но каквото и да бе, вината си беше моя. Наполовина вярвах, че ще ми се размине, наполовина — че ще ме изхвърлят. Но трябва да призная, че сега, като се замисля как започна всичко, се удивлявам какво нагло копеле съм бил. И изобщо няма да отрека, че получих точно онова, което заслужавах. Просто… не е онова, което очаквах, но кой би се досетил за другото, което последва?
Всъщност всичко, което направих, бяха две телефонни обаждания. Представих се пред фирмата за кетъринг, която поемаше мероприятията на „Уайът Телеком“, за вицепрезидента по корпоративните мероприятия. Казах им, че искам да се получи точно щурият купон, който бяха организирали предната седмица по повод връчване наградата „Продавач на годината“ (естествено изобщо нямах представа колко скъпо ни бе излязло всичко). Дадох им номера на разплащателната ни сметка и оторизирах авансовия превод на средствата. Получи се изненадващо лесно. Собственикът на „Ястия в разкош“ ми довери, че досега не бил сервирал на разтоварна рампа и че така формулирана, задачата поставяла някои „предизвикателства по отношение на интериора“, но аз бях сигурен, че няма да откаже тлъстия чек на „Уайът Телеком“.
Нещо ми казваше, че „Ястия в разкош“ едва ли някога са организирали парти по повод пенсионирането на помощник-бригадир.
Точно последното според мен вкисна „Уайът“. Да плащат за пенсионирането на Джонеси — хамалин, за бога! — сигурно им се бе видяло профанизиране на естествения ред на нещата. Ако вместо това бях използвал парите като предплата за „Ферари 360 Модена кабриолет“, Николас Уайът може би почти би разбрал. Сигурно щеше да погледне на лакомията ми като на проява на споделена „човещина“ от рода на слабост към алкохола или към „женоря“, както той наричаше жените.
Щях ли да го направя пак, ако знаех как ще свърши всичко? По дяволите, никога!
И все пак не мога да не кажа, че се получи страхотно. Знаех прекрасно, че партито на Джонеси се плаща от специалния фонд, създаден — покрай другите неща — за ползване от шефа и старшите му вицепрезиденти в курорта Гуанахани на остров Сейнт Бартелеми.
Но ми хареса да видя хамалите най-сетне да вкусят от живота на висшите мениджъри. Повечето от момчетата и техните съпруги, чиято идея за пръскане на пари не отиваше по-далеч от „Скариден пир“ в „Ред Лобстър“ или „Барбекю ребра“ в „Аутбек Стек хаус“, не знаеха какво да правят със странната храна от рода на „хайвер от есетра“ или „телешко по провансалски“, но приеха с наслаждение говеждото филе, запечено в тестена кора, агнешкото бутче и омара на фурна с равиоли. А сладоледените скулптури направо ги докараха до възторг. Дом периньонът се лееше, макар и не толкова обилно, колкото будвайзера (тук бях улучил в десетката, защото имах навика петък следобед да вися на товарната рампа и да пуша, когато някой — обикновено Джонеси или Джими Конъли, бригадирът — донасяше цяло иглу със сладоледени фунийки, за да отпразнуваме края на поредната седмица).
Джонеси, възрастен човек с едно от онези обветрени виновни лица, които караха хората веднага да го харесат, сияеше цялата вечер. Жена му — с която бяха заедно от четиридесет и пет години — отначало бе сдържана и резервирана, но впоследствие се оказа изключителна танцьорка. Бях наел и една прекрасна ямайска реге група, която вдигна всички на крака, включително хора, които човек не би могъл да си представи да танцуват.
Всичко това се случи по време на голямото приземяване на хайтека, разбира се, и компании из цялата страна уволняваха хора и въвеждаха програми за пестеливост, което на прост език означаваше, че човек трябва да плаща за гадното кафе, че в хладилника в стаята за отдих не може да се намери безплатна кока-кола и така нататък. Беше предвидено Джонеси да прекъсне работа следващия петък, да се отбие за няколко часа в отдел „Личен състав“, за да подпише необходимите формуляри, и да прекара у дома остатъка от живота си, без никакво прощално парти, разбира се. Междувременно шефовете на „Уайът Телеком“ се готвеха да отпрашат към Сейнт Барт със своите лиърджетове, за да изчукат жени и приятелки в частните си вили, да намажат паласките на хълбоците си с кокосово масло и да обсъдят въведените в цялата компания мерки за икономии край шведски маси, непристойно отрупани с папая и езичета на колибри. Джонеси и приятелите му не се поинтересуваха кой всъщност плаща за техния купон. Което не ми попречи да изпитам тайно удоволствие.
Някъде около един и половина след полунощ електрическите китари и виковете на неколцина от по-младите товарачи, изпаднали в екстаз, изглежда, събудиха любопитството на нощния охранител, нов служител (ниска заплата, много работа), който не познаваше никой от нас и не изпитваше никакво желание да прави компромиси.
Беше дебел тип под трийсетте с червендалесто лице, напомнящо за прасето Порки. Хванал радиостанцията, както се държи „Глок“, той попита:
— Какво става тук, по дяволите?
И това сложи край на живота ми, какъвто бе дотогава.
Когато се появих на работа, закъснял по навик, първото, което видях, бе мигащият индикатор, че имам гласова поща. Всъщност бях закъснял повече от обикновено. Виеше ми се свят, главата ми бучеше, а сърцето ми биеше до пръсване след гигантската чаша евтино кафе, която бях изпил на няколко глътки в метрото. В стомаха ми се разстилаше кисела вълна. Бях обмислил идеята да се обадя и да предупредя, че ще отсъствам, защото не се чувствам добре, но плахият гласец на разума в главата ми се бе обадил да ми каже, че след събитията от предната нощ е по-мъдро все пак да се появя и да си понеса последиците.
Истината бе, че очаквах да ме уволнят… бих казал, очаквах го с нетърпение по начина, по който с ужас и надежда гледаме на посещението при зъболекаря, за да забие машинката си в болен зъб. Когато излязох от асансьора и извървях километъра до работната клетка, където се намираше зачисленият ми компютър, забелязах надничащите като лалугери над преградите глави на колеги, които искаха да ме видят с очите си. Бях знаменитост, което можеше да означава само едно — беше се разчуло. Нямах никакви съмнения, че в момента по електронната поща текат съобщения с описания на случилото се.
Очите ми бяха кървясали, косата — чорлава. Приличах на вървящ плакат „Просто кажи не“1.
Малкият течнокристален дисплей на цифровия ми телефон ми съобщаваше: „Имате единайсет гласови съобщения“. Пуснах го на говорител и ги прослушах набързо. Самото слушане на съобщенията, загрижено искрени и лъжливо ласкателни, увеличи натиска зад очните ми ябълки. Извадих шишенцето с „Адвил“ от най-долното чекмедже на бюрото и глътнах без вода две хапчета. Това правеше броя им четири за сутринта, което превишаваше препоръчвания минимум. И какво щеше да ми се случи? Щях да умра от свръхдоза ибупрофен секунди преди да ме уволнят ли?
Бях младши мениджър в производството на рутери2 към търговския ни отдел. Ако не искате прецизен превод на смисъла, мога да ви кажа, че става дума за затъпяващо скучна работа. Прекарвах дните си, слушайки фрази като „динамична емулация на пропускателната способност“, „устройства за интегриран достъп“, „IOS устройства“, „АТМ магистрала“, „IP тунелен протокол“, и се кълна, че не разбирах какво означава дори само половината от всичките тези дивотии.
Едно от записаните обаждания бе от „Продажби“, пращаше го Грифин и ме наричаше „голяма работа“, и се хвалеше как току-що бил успял да продаде двайсет рутера от онези, за които отговарях аз, като уверил клиента, че в тях е заложена една конкретна възможност — допълнителни мултикаст протоколи за предаване видеокартина на живо, — която той отлично знаел, че още не предлагаме. Но щяло да е прекрасно, ако сме добавели тази възможност към продукта, да речем, през следващите две седмици, преди пратката да замине. Как ли пък не.
Пет минути по-късно се бе обадил и началникът на Грифин, просто „да проверя състоянието по интегрирането на мултикаст протокола, с който чухме, че се занимаваш“, сякаш аз бях онзи, който вършеше техническата работа.
Следваше отсеченият, изпълнен със съзнание за собствената си важност, глас на някой си Арнолд Мийчъм, представил се като директор на отдел „Корпоративна сигурност“, който ме молеше, ако обичам, да се „отбия“ в кабинета му веднага щом се появя на работното си място.
Нямах идея кой е Арнолд Мийчъм, с изключение на длъжността му, разбира се. Досега не бях чувал името му. Дори не знаех къде се намира отдел „Корпоративна сигурност“.
Беше много странно: когато изслушах съобщението, сърцето ми не заби ускорено, както човек би могъл да предположи. Ако изобщо нещо се случи, бих казал, че пулсът ми по-скоро се забави, сякаш тялото ми знаеше, че се започва. Обхвана ме някакво зен усещане на медитация, дължащо се, предполагам, на осъзнаването, че така или иначе вече нищо не мога да направя. Ако помня вярно, изпитах върховно наслаждение.
В продължение на няколко минути, докато поглъщах спрайта, който си бях донесъл, седях и съзерцавах стените на работната ми клетка — разглеждах с интерес грапавата тъмносива материя „Ейвора“, която ми напомняше за тапетите в апартамента на баща ми. По стените съзнателно не бях оставил следи от човешко присъствие — никакви снимки на жена или деца (никакъв проблем, понеже нямах такива), никакви дилбертови3 карикатури, нищо умно или иронично, което би могло да подскаже, че съм бил готов на някаква форма на протест, защото отдавна бях преминал тази граница. Имах една лавица с книги, на която се мъдреха справочник на рутиращите протоколи и четири дебели черни класьора, в които се съдържаше „приложната библиотека“ на модела MG-50K. С две думи, работно място, което нямаше да ми липсва.
Искам да кажа, че не се чувствах като пред разстрел, защото според мен вече бях разстрелян. Сега само оставаше да се отърват от тялото ми и да измият кръвта по пода. Помня как някога в колежа прочетох за използването на гилотината във френската история и някакъв лекар, който си направил отвратителен експеримент (предполагам, хората търсят и намират тръпка в различни неща). Та няколко секунди след като главата паднела в коша, той наблюдавал очите и устните да потрепват, после клепачите се затваряли и всичко замирало. Тогава той произнасял името на екзекутирания и очите на обезглавения се отваряли и поглеждали право в него. След няколко секунди те пак се затваряли, тогава лекарят извиквал името отново и те отново се отваряли, за да се втренчат в него. Хитро… Значи трийсет секунди след отделянето й от тялото, главата запазвала способността да реагира. Точно така се чувствах и аз. Ножът вече бе паднал, сега бе дошъл моментът да извикват името ми.
Вдигнах слушалката, позвъних в кабинета на Арнолд Мийчъм, съобщих на секретарката му, че тръгвам към тях, и попитах къде се намират.
Гърлото ми беше пресъхнало, така че се отбих в стаята за отдих и взех една от някога безплатните, а сега струващи по половин долар кутии безалкохолни напитки. Стаята се намираше навътре, в самия център на етажа, непосредствено до асансьорите, и докато отивах натам в полузамаяно състояние, срещнах още двама от колегите, които притеснено побързаха да се извърнат.
Огледах хладилния шкаф за напитки, зад чиято изпотена вратичка бяха подредени разноцветните кутии, отказах се от обичайното си диетично пепси — в момента наистина нямах нужда от още кофеин — и избрах спрайт. Просто напук не оставих никакви пари в стъкления буркан. Така де, я да го духат. Отворих кутията и тръгнах към асансьорите.
Мразех работата си, истински я ненавиждах, така че перспективата да я загубя изобщо не ме травмираше. От друга страна, на улицата не ме чакаше попечителски фонд, така че парите ми трябваха. Защото бях постъпил на работа тук, за да мога да осигуря на баща ми медицинските грижи, от които се нуждаеше… баща ми, който ме смяташе за провален тип. Докато бях барман в Манхатън, изкарвах, вярно, половината на сегашната ми заплата, но за сметка на това живеех по-добре. Там все пак си беше Манхатън! А тук живеех на Пърл стрийт в студиен апартамент на партера, в който се задушавах от газовете на коли и чиито прозорци се тресяха от пет заранта при преминаването на тежките камиони. Да, можех да си позволя да посещавам заведения с приятели два пъти седмично, но обикновено седмица преди заплата излизах на червено в разплащателната си сметка и чаках с нетърпение магическата поява на чека на петнайсето число.
С други думи, парите не бяха кой знае какво, не че си скъсвах гъза от бачкане. Живеех по инерция ден за ден. Оставах на работа точно колкото се полагаше, без нито минута повече, прибирах се у дома късно, ставах рано, но изпълнявах задълженията си. Атестациите ми не бяха блестящи, но в тях редовно се вписваше, че съм „със съществен принос“ — само едно ниво по-горе от „с незначителен принос“, което е сигнал да започнеш да търсиш кашон, за да си събереш нещата.
Качих се в асансьора, погледнах в огледалото как съм облечен — черни дънки и сива трикотажна риза — и съжалих, че съм без вратовръзка.
Когато работиш за голяма корпорация, никога не знаеш на какво да вярваш. Ушите ти непрестанно долавят всевъзможни гръмки, плашещи изявления. Непрекъснато ти се внушава, че „конкуренцията трябва да се смаже“, че „сърцето й трябва да се промуши“. Повтаря ти се: „убий или ще те убият“, „изяж ги или ще те изядат“, „изяж им обяда“, „изяж си лайната“, „изяж си децата“.
Нищо че си софтуерен инженер или дребен началник производство, или на най-ниското стъпало в продажбите — след време започваш да си мислиш, че по някакъв необясним начин си се забъркал с едно от онези първобитни племена в Папуа — Нова Гвинея, които мажат лицата си с бяла боя, пробиват носовете си с клечки и напъхват пишките си в издълбани стебла. Постепенно осъзнаваш, че реалността, в която живееш, се свежда до това, че ако изпратиш по имейла политически некоректен виц до приятеля си в отдела за информационно обслужване, който след това го препрати до друг на няколко клетки от теб, това може да ти донесе заключване за цяла седмица в залата за интервюта към „Личен състав“, където да слушаш влудяващо скучен курс по изглаждане на различията в мисленето. Посмей да откраднеш един кламер и ще те плеснат през ръцете с напуканата линийка на живота.
Моят проблем беше, че аз все пак бях направил нещо по-сериозно от това да обера шкафа с канцеларските материали.
Оставиха ме да чакам отвън половин час или може би дори четиридесет и пет минути. Стори ми се цяла вечност. Нямаше за четене нищо, освен списания от рода на „Фирмена сигурност“. Момичето на рецепцията беше оформило пепеляворусата си коса във формата на шлем, няколко жълти като пръстите на пушач кичури бяха изкусно завити под очите й. Тя отговаряше на телефонните позвънявания, чукаше на клавиатурата и ме поглеждаше крадешком от време на време по начина, по който регистрираме премазана от друга кола котка, като се стараем да не отклоним много погледа си от пътя.
Мина толкова много време, че увереността ми се разколеба. Предполагам точно такъв беше замисълът. Изведнъж идеята да се получава чек на петнайсето число започна да ми се струва съвсем не лоша. Предизвикателното неподчинение май не бе най-добрият подход. Може би трябваше да ям лайна, както ми се казваше. А може би нещата вече бяха стигнали прекалено далеч.
Когато секретарката му ме въведе в кабинета, Арнолд Мийчъм не се надигна. Остана да си седи зад необятното черно писалище, което изглеждаше като изработено от полиран гранит. Беше около четиридесетте, слаб, но широкоплещест, с голяма квадратна глава, дълъг костелив нос и без устни. Прошарена кестенява коса, започнала да оредява. Облечен бе в син двуреден костюм със синя вратовръзка на райе, достойна за президент на яхтклуб. Изгледа ме през големите си авиаторски очила със стоманени рамки. Веднага се виждаше, че не притежава нито грам чувство за хумор. На стол отдясно на писалището му седеше жена, няколко години по-голяма от мен, която, изглежда, водеше бележки. Кабинетът му беше голям и просторен, а по стените висяха окачени в рамки многобройни дипломи.
— Значи ти си Адам Касиди — каза той. Говореше превзето и изговаряше думите ненужно прецизно. — Как мина партито, пич? — И сви устни в подобие на усмивка.
Господи… Това нямаше да мине добре.
— Какво искате от мен? — попитах го, като се постарах да изглеждам озадачен и загрижен.
— Какво искам ли? Ами защо като начало не ми кажеш истината? Това е, което искам засега.
Мога да се похваля, че хората общо взето ме харесват. Добър съм, когато опре до това да ги спечеля — вкиснатия учител по математика, фирмения клиент, изпълнението, на чиято поръчка закъснява с месец и половина. Веднага се виждаше, че това не е момент за цитат от Дейл Карнеги как точно да печелим приятели. Шансовете да запазя работата си се изпаряваха с всяка секунда.
— Разбира се — съгласих се. — Истината за какво?
Той развеселено изсумтя:
— Ами да кажем за снощното платено от компанията мероприятие.
Помислих и отговорих:
— Предполагам, говорите за малкото парти по повод изпращането в пенсия на наш колега? — Не знаех колко им е известно, понеже бях положил специални усилия да не оставя следи при оформянето на финансовата страна. Така че трябваше да внимавам в приказките. Жената с бележника, слабичка, със ситно накъдрена червена коса и големи зелени очи, вероятно присъстваше в качеството и на свидетел.
— „Малкото?“ Вероятно по стандартите на Доналд Тръмп. — В говора му се долавяше съвсем слаб южняшки акцент.
— Става дума за нещо крайно необходимо за повишаване на духа — поясних аз. — Повярвайте ми, ефектът от провеждането му ще направи чудеса с производителността.
Устните му се извиха презрително.
— „Повишаване на духа“. Ти си оставил всичките си отпечатъци по финансирането на тази операция по „повишаване на духа“.
— Финансиране?
— О, стига си се преструвал, Касиди.
— Не съм сигурен, че ви разбирам, сър.
— Да не ме вземаш за глупак? — Разделяха ни два метра фалшив гранит, но въпреки това, усетих по лицето си пръски от слюнката му.
— Мисля, че… не, сър. — В ъгълчетата на устата ми се появи лека усмивка. Не можах да се сдържа — съвсем естествена гордост от уменията ми. Голяма грешка.
Бледото лице на Мийчъм почервеня.
— Мислиш, че е много забавно да хакнеш4 секретната база данни на компанията, за да научиш оттам конфиденциалната разплащателна сметка? За теб това сигурно е интелектуална форма на развлечение, а? Нещо без значение?
— Не, сър…
— Малко лъжливо лайно, нещастник жалък, не разбираш ли, че това е същото като да откраднеш чантичката на старица в шибаното метро? — Опитах се да изглеждам смъмрен, но усещах накъде отива разговорът и ми се струваше безсмислено. — Откраднал си седемдесет и осем хиляди долара от сметката на корпоративните мероприятия, за да устроиш скапано парти за приятелчетата ти от разтоварната рампа. — Преглътнах тежко. По дяволите. Седемдесет и осем хиляди долара? Знаех, че не става дума за почерпка в близката кръчма, но нямах представа, че е чак толкова. — Онзи тип съучастник ли е?
— Не ви разбирам… Струва ми се, че бъркате относно…
— Джонеси ли се казваше? Старият, чието име е било на тортата?
— Джонеси няма нищо общо с това — казах, без да се замислям. Мийчъм се облегна на стола си, доволен, че най-сетне има за какво да се хване. — Ако искате да ме уволните, нямам нищо против, но Джонеси е напълно невинен.
— Да те уволня ли? — Мийчъм ме изгледа, сякаш се бях изразил на сърбохърватски. — Ти мислиш, че става дума за уволнението ти, така ли? Ти си умно момче, добър си с компютрите и математиката, можеш да събираш, нали така? Значи ще можеш да събереш следните няколко числа: злоупотреба със служебни средства, това означава пет години затвор и двеста и петдесет хиляди долара глоба; измама при паричен превод, това значи нови пет години затвор, но почакай… ако измамата е в ущърб на финансова институция — ето тук вече вадиш късмет, защото си измамил и нашата банка, и банката реципиент, голям си късметлия, малко лайно такова, — така носи трийсет години затвор и един милион долара глоба. Следиш ли мисълта ми? Значи общо трийсет и пет години. А още не съм започнал да ти изброявам какво се полага за фалшификация и компютърно престъпление, за извличане и крадене на информация от защитен компютър — това отделно ще ти докара от една до двайсет години и още глоби. Така че до момента получаваме четиридесет, петдесет или дори петдесет и пет години затвор, вярно ли е? Сега си на двайсет и шест, значи ще излезеш, след като чукнеш осемдесетака.
Започвах да се потя в трикотажната си риза, макар да ми бе студено, защото облялата ме пот бе студена. Краката ми трепереха.
— Но… — започнах с дрезгав глас, после прочистих гърло. — Седемдесет и осем хиляди долара е обикновена грешка от закръгляване за корпорация, струваща на борсата трийсет милиарда.
— Предлагам да си затвориш шибаната уста — тихо ме посъветва Мийчъм. — Вече се консултирахме с адвокатите и те ме увериха, че няма никакъв проблем да заведем гражданско дело с обвинение в злоупотреба. Нещо повече, очевидно е, че си бил в положение да злоупотребиш многократно, и нашето убеждение е, че става дума само за един случай от цяла верига успешни опити да бъде измамена „Уайът Телекомюникейшън“, част от схема, включваща многократни изтегляния и отклоняване на средства. Говорим само за върха на айсберга. — Той за пръв път се обърна към безличната жена, която водеше протокола: — Продължаваме извън протокола. — След това пак насочи вниманието си към мен. — Главният прокурор на Съединените щати е бил съквартирант в колежа с нашия адвокат, господин Касиди, и ние имаме уверенията му, че буквално ще те замери с наказателния кодекс. Към това следва да прибавя един факт, на който едва ли си обърнал внимание, а именно че областният прокурор е подхванал кампания срещу чиновническите престъпления, така че точно в момента просто ровят да намерят случай за назидание. Там, Касиди, имат нужда от някой, чийто образ да се появи на първа страница. — Гледах го втренчено. Главоболието ми се бе върнало с пълна сила. Усещах струйки пот да се стичат под ризата ми от мишниците към кръста. — Така че и федералната, и щатската прокуратура са в нашия ъгъл на ринга. Простичко казано, държим те в ръцете си. Въпросът е с каква сила да те ударим, до каква степен да те унищожим. И не си въобразявай, че ще отидеш в някое селско затворче. Млад хубавец като теб ще стиска краката на кревата във федерален затвор от рода на „Марион“. Ще излезеш оттам беззъб старец. Нека ти напомня просто в случай че това е убягнало на вниманието ти, че на федерално ниво вече няма амнистия. С други думи, от този момент животът ти изцяло се промени, приятелче. С теб е свършено. — Той погледна жената с бележника. — Отново сме за протокола… Да чуем сега какво имаш да ни кажеш и се постарай да прозвучи добре.
Преглътнах, но, изглежда, бях загубил способността да произвеждам слюнка. Видях по периферията на полезрението ми проблясъци на бяло. Той беше абсолютно сериозен.
Докато учех в гимназията и после в колежа, често ме спираха за превишена скорост, така че си бях създал репутация на виртуоз в отърваването на глоби. Номерът беше в това да накараш полицая да почувства болката ти. Става дума за психологическо оръжие. Именно поради тази причина полицаите носят слънчеви очила — за да не ти позволят да надникнеш в очите им, докато ги молиш. Защото дори полицаите са човешки същества. Имах навика да държа два-три учебника по наказателно право на предната седалка и им казвах, че уча за полицай, поради което се надявам глобата да не повлияе на кариерата ми. Или им показвах флаконче и рецепта и им казвах, че бързам, за да занеса на мама лекарството й против епилепсия, колкото се може по-скоро. Бях научил едно: започнеш ли, връщане няма — трябва да вложиш в разказа цялото си сърце.
Вече не ставаше дума за спасяване на работата ми. В главата ми се въртеше натрапчивият образ на завинтен за пода креват в „Марион“ — как съм се надупил и съм хванал краката с две ръце. Бях толкова изплашен, че сфинктерът ми се бе свил на точка.
Нали разбирате, не се гордеех с това, което предстоеше да направя, но проблемът бе, че нямах никакъв избор. Трябваше или да бръкна дълбоко в себе си за най-сърцераздирателната история, която можех да измисля, или ми предстоеше да стана затворническа курва.
Поех дълбоко дъх.
— Вижте — започнах аз, — ще бъда съвсем откровен с вас.
— Крайно време беше.
— Става дума за следното: Джонеси… Джонеси е болен от рак.
Мийчъм се подсмихна и се облегна на стола си. Изражението му казваше: „Е, добре, позабавлявай ме“.
Въздъхнах, подъвках вътрешната страна на бузата си, сякаш се налагаше да разказвам неща, които не ми бяха по сърце.
— Рак на панкреаса. Неподлежащ на операция. — Мийчъм ме гледаше безизразно. — Съобщиха му диагнозата преди три седмици. Нали разбирате, казали му, че нищо не може да се направи, смъртта била зад ъгъла. Така че Джонеси, нали разбирате… е, всъщност вие едва ли го познавате, но той винаги се е държал като истински мъж. Само попитал онколога: „С други думи, вече мога да спра да чистя зъбите си с конец, нали?“. — Усмихнах се тъжно. — Джонеси винаги си е бил такъв. — Жената, която протоколираше, спря за момент, видимо разстроена, после продължи да стенографира. Мийчъм облиза устни. Дали бях успял да пробия бронята му? Не можех да рискувам, налагаше се да подсиля нещата, беше наложително наистина да се постарая. — Напълно извинително е да не знаете за това — продължих аз. — Искам да кажа, все пак Джонеси не е важен за компанията. Не е вице или нещо подобно, обикновен хамалин на рампата. Но за мен е важен, защото… — Затворих очи за няколко секунди и отново поех дълбоко дъх: — Работата е в това, че… никога не съм искал да казвам това на никого, понеже то беше нашата тайна, но Джонеси е… баща ми. — Мийчъм внимателно придърпа стола си напред. Сега вече ме слушаше. — Наистина имаме различни фамилни имена, но това е защото, когато мама го напуснала преди двайсетина години и ме взела със себе си, сменила фамилното ми име с моминското си. Бил съм малък, не съм разбирал какво става, а и никой не ме е питал. Но татко, той… — Прехапах долната си устна. Очите ми бяха овлажнели. — Той продължи да ни помага финансово, като работеше на две, понякога дори на три места. Никога не поиска от нас нищо. Мама не искаше да му позволява да ме вижда, но на Коледа… — Поех рязко дъх, почти изхълцах. — Той идваше у дома всяка Коледа и понякога звънеше на звънеца цял час и чакаше отвън, премръзнал, докато мама се смили да го пусне. И винаги ми носеше подаръци, големи и скъпи, а не можеше да си ги позволи. По-късно, когато мама каза, че не може да си позволи да ме изпрати в колеж със заплатата си на медицинска сестра, татко започна да ни изпраща пари. Той… той каза, че искал да ми обезпечи онзи живот, който той не бил могъл да има. Мама така и не го уважаваше и не спря да се опитва да ме настройва срещу него, нали разбирате? Така че аз… не знам… аз така и не му благодарих. Дори не го поканих на дипломирането си, защото мама нямаше да се чувства удобно, ако той присъстваше, но той дойде… видях го: с грозен стар костюм, макар никога да не го бях виждал да носи костюм или вратовръзка… сигурно го бе купил на втора ръка от някой магазин на Армията на спасението, защото… защото той наистина искаше аз да завърша колеж, но не желаеше да ме притеснява… — Очите на Мийчъм също се бяха овлажнили. Жената бе спряла изобщо да пише, гледаше ме съсредоточено и преглъщаше сълзите си. Бях в стихията си. Мийчъм бе поискал най-доброто от мен и сега го получаваше: — Когато постъпих тук, в „Уайът“, изобщо не очаквах да срещна татко, и то като хамалин на шибаната рампа. Беше върхът на случайността. Мама вече бе починала и ето на, изведнъж съдбата ме събра с баща ми, този прекрасен, удивителен човек, който никога не бе поискал нищо от мен, никога не бе казал, че има нужда от нещо, който бе претрил ръцете си до кокал, за да издържа проклетия си неблагодарен син, така и не пожелал да го вижда. Наистина, каква игра на съдбата! А когато научи ужасната новина за рака и започна да говори, че иска да свърши със себе си, защото, нали разбирате… — Жената извади книжна кърпичка и си издуха носа. Гледаше с гняв Арнолд Мийчъм. Мийчъм примигна объркано. Останалото разказах шепнешком, понеже гласът ми изневеряваше: — Трябваше да му покажа какво е бил за мен… за нас. Исках веднъж аз да изпълня желанието му. Казах му… излъгах го, че съм спечелил трифекта5 на хиподрума, защото не исках да се безпокои за нищо. Вижте… знам, че постъпих лошо, че така не е редно да се прави. Сгреших в десетки отношения, не искам да се преструвам, че не е така. Но може би в едно малко нещо бях прав.
Жената посегна за нова салфетка и погледна Мийчъм, сякаш беше най-големият изверг на света. Мийчъм бе свел поглед, целият почервенял и неспособен да ме погледне в очите. В този момент в стаята се разнесе бавно, силно ръкопляскане.
Беше Николас Уайът, основател и главен изпълнителен директор на „Уайът Телекомюникейшънс“. Без да спира да ръкопляска, той се приближи до нас широко усмихнат.
— Брилянтно изпълнение — одобрително каза той. — Направо гениално.
Вдигнах поглед към него изненадан и с горчивина поклатих глава. Уайът бе двуметров мъж с телосложение на борец. Със скъсяването на дистанцията ставаше все по-голям и по-голям и когато спря на две крачки от мен, вече изглеждаше направо огромен. Уайът бе известен с вкуса си към елегантното облекло и верен на себе си, бе облечен в сив костюм на деликатно райе от колекцията на Армани. И не просто изглеждаше могъщ, а си бе такъв.
— Господин Касиди, нека ви задам един въпрос. — Не знаех какво да кажа, затова станах и протегнах ръка. Уайът не я стисна. — Как е първото име на Джонеси?
Поколебах се миг по-дълго, отколкото трябваше.
— Ал — казах накрая.
— Ал? Ал от какво?
— Ал… от Алън. Албърт… По дяволите!
Мийчъм ме гледаше с гняв.
— Подробностите, Касиди — въздъхна Уайът. — Те винаги са готови да те провалят. Но трябва да призная, че ти ме разчувства… наистина успя. Онова изречение за костюма от Армията на спасението ме хвана точно тук. — И той потупа гръдния си кош с юмрук. — Изключително.
Усмихнах се смутено, защото наистина се чувствах пълен глупак.
— Човекът ви поиска от мен да се постарая.
Уайът се усмихна.
— Касиди, ти си невероятно надарен младеж. Истинска Шехеразада. Мисля, че трябва да си поговорим.
Николас Уайът бе човек, който внушаваше страх. Не се бях срещал с него преди, не се бяхме запознавали, но го бях виждал по телевизията, по Си Ен Би Си, и на корпоративния уебсайт, откъдето можеха да се изтеглят видеообръщенията му към личния състав. Само няколко пъти за трите си години работа в основаната от него компания го бях зървал отдалече, на живо. Отблизо изглеждаше още по-стряскащ. Имаше плътен слънчев загар, лъскава катраненочерна коса, намазана с гел и вчесана право назад. Зъбите му бяха идеално равни и порцеланово бели.
Беше на петдесет и шест, които никой не би му дал — не че мога да дефинирам как трябва да изглежда един мъж на петдесет и шест. Във всеки случай определено не приличаше на баща ми, когато бе на петдесет и шест — шкембест оплешивяващ старец в така наречения „връх на силите си“. Тук, изглежда, ставаше дума за други петдесет и шест.
Нямах идея защо е тук. С какво можеше главният изпълнителен директор на компанията да ме заплаши повече от Мийчъм? Смърт чрез набождане с хиляда кламера? Да бъда изяден от глиган?
Не мога да отрека, че за един кратък миг си представих как си пляскаме ръцете и той ме поздравява за доброто изпълнение, и признава, че изобретателността ми му е допаднала. Но този мъничък, кратковременен блян се изпари в мига, в който се материализира в нещастния ми мозък. Николас Уайът не беше баскетболна звезда. Беше си отмъстителен кучи син.
Бях чувал най-различни истории за него и бях стигнал до извода, че всеки с всичкия си трябва да положи максимални усилия, за да го избягва. Държиш си главата наведена, не го гледаш в очите, правиш каквото е по силите ти да не привличаш вниманието му. Беше известен с пристъпите си на ярост, с гневните си избухвания и способността да крещи продължително с пълен глас. Знаеха се случаи, когато бе уволнявал хора на мига, бе извиквал охраната да опразни бюрата им и да ги изведе от сградата. На мениджърските оперативки имаше навика да си избира жертва, с която да се гаври. В общуването с него имаше две неписани правила: не отиваш при него с лоши новини и не губиш нито секунда от скъпоценното му време. Ако те сполетеше нещастието да направиш пред него презентация с Power Point6, репетираш и репетираш, докато не отработиш и най-малката подробност, защото ако се запънеш в нещо по време на изложението си, той ще те прекъсне с гневен рев: „Не мога да повярвам на това!“.
Хората казваха, че бил омекнал значително спрямо онова, което бил на младини, но аз недоумявах от какво. Не знаеше смисъла на думата „загуба“, занимаваше се с вдигане на тежести и триатлон. Момчета, които тренираха в салона на компанията, твърдяха, че не пропускал възможността да предизвика всеки сериозно гледащ на себе си атлет в състезание по набиране на висилка. Никой не го бил виждал да губи, а когато другият се отказвал, той подигравателно питал: „Да продължавам ли още?“. Казваха, че имал тялото на Арнолд Шварценегер и приличал на кафяв кондом, напълнен с орехи.
Не само бе луд на тема побеждаване, но победата за него не бе сладка, ако не унижеше по някакъв начин загубилия. Веднъж на коледно парти на компанията написал името на основния си конкурент „Трайон Системс“ на винена бутилка и я разбил в стената сред окуражителни пиянски възгласи и освирквания.
В компанията цареше атмосфера на високо съдържание на тестостерон. Подбраните от него мениджъри му подражаваха и също се обличаха в костюми за по седем хиляди долара на Армани, Прада, Бриони, Китън и други моделиери, имената, на които даже не бях чувал. И понасяха всичките му изстъпления, понеже възнагражденията им бяха отвратително високи. За него се разказваше една шега, която всички чуваха от първия си ден на работа: „Каква е разликата между Бог и Николас Уайът? Бог не мисли, че е Николас Уайът“.
Ник Уайът спеше три часа на денонощие, на закуска и обяд не хапваше нищо, освен „Пауър Барс“, представляваше ядрен реактор на нервна енергия и се потеше обилно. Наричаха го Унищожителя. Управляваше чрез терор и никога не забравяше пренебрежението. Когато някаква голяма хайтек компания уволнила негов бивш приятел от поста му на управител, той му изпратил венец от черни рози — секретарките му винаги знаеха къде да намерят такива. Девизът, с който бе станал известен, фразата, която споменаваше толкова често, че трябваше да бъде изгравирана в гранита над входа на компанията или увековечена в скрийнсейвър, бе: „Разбира се, че съм параноик. Искам всички работещи за мен да са параноици. Успехът предполага параноя“.
Последвах Уайът по коридора от отдел „Корпоративна сигурност“ към кабинета му и трябваше да положа усилия да не изостана, понеже той бе привърженик на енергичното ходене. Трябваше едва ли не да подтичвам. Следваше ме Мийчъм — размахваше една черна кожена папка като полицейска палка. Когато наближихме крилото на управителите, стените от измазани станаха покрити с махагонова ламперия, а мокетът стана мек и дебел. Най-сетне влязохме в кабинета му — неговото леговище.
Двете му секретарки вдигнаха глави като по сигнал и ни озариха с усмивките си. Едната беше блондинка, другата — брюнетка. „Линда, Ивет“, каза той, сякаш слагаше табелки под портретите им. Изобщо не бях изненадан да установя, че и двете са красиви като манекенки — всичко тук бе максимално изискано, в това число стените, мокетът и мебелировката. Питах се дали в длъжностните им характеристики се включени и не секретарски задължения, от рода на „духане“ например. Защото имаше и такъв слух.
Офисът на Уайът бе просто необятен. Тук можеше да се помести цяло босненско село. Две от стените бяха изцяло стъклени — от пода до тавана — и гледката към града бе невероятна. Другите стени бяха скрити под ламперия от скъпо дърво, върху която бяха окачени най-различни неща в рамки, предимно корици от списания с неговия образ: „Форчън“, „Форбс“, „Бизнес Уийк“. Гледах ококорен, докато профучавах на бегом покрай тях. Негова снимка с някакви други хора в компанията на покойната принцеса Даяна. Снимка с Джордж Буш.
Той ме поведе към „къта за разговори“ — група артистично подредени кожени кресла и диван, оставящи впечатлението, че са били собственост на Музея на съвременното изкуство, и седна в края на дългия диван.
Главата ми се въртеше. Бях объркан, намирах се в друг свят. Не можех да си представя защо се намирам тук, в офиса на Николас Уайът. Той да не би да беше от онези лоши момчета, които обичат да късат едно по едно с пинсета крачетата на насекоми и после да ги изгарят с лупа?
— Измислицата, която пусна, бе доста сложна — каза той. — Много впечатляващо. — Усмихнах се и скромно наведох глава. Отричането бе напълно безпредметно. „Благодаря ти, Боже“, помислих си. Нещата май отиваха към плесване на ръце в баскетболен стил. — Само че никой не може да ме рита в топките и да се отървава, без нищо да му се случи — предполагам вече си научил това. И като казвам никой, имам предвид абсолютно никой шибаняк. — Беше извадил пинсетите и лупата. — Да видим как стоят нещата при теб: от три години си началник в производството и за цялото това време не си получил нито повишение на заплатата, нито издигане в длъжност, защото се преструваш, че работиш, и минаваш по допирателната. Май не си много амбициозен, а? — Говореше бързо, което ме изнервяше допълнително.
Отново се усмихнах.
— Май не съм. Може да се каже, че имам други проблеми.
— Например? — Поколебах се. Нямаше изплъзване. Свих рамене. — Всеки, ако не е пълен боклук, има своята страст. Работата ти явно не е твоята страст, така че коя е тогава?
Рядко ми се случва да изгубя дар слово, но този път не ми хрумваше нищо умно. Мийчъм също ме наблюдаваше с гадна, садистична усмивчица. Сетих се, че познавам момчета сред колегите в моята бизнес група, които вечно мечтаят за трийсетсекунден разговор с Уайът в асансьора, при представянето на нов продукт или където и да било. Дори си бяха подготвили „асансьорната реплика“. А аз си седях в офиса на шефа и мълчах като манекен на витрина.
— Да не си актьор или нещо подобно в свободното си време? — Поклатих глава. — Няма значение, добър си, да знаеш. Истински Марлон Брандо. Може и да не струваш да предлагаш рутери на клиенти, но си на олимпийско ниво в дрънкането на врели-некипели.
— Ако това е комплимент, благодаря.
— Чух, че си можел много добре да ме имитираш. Истина ли е? Я да видим. — Почервенях и поклатих отрицателно глава. — Както и да е, важното е, че си се опитал да ме обереш, и доколкото виждам, си въобразяваш, че има шанс да ти се размине.
Погледнах го ужасен.
— Не, сър, изобщо не си мисля, че може да ми се размине.
— Спести ми приказките. Нямам нужда от още една демонстрация. Веднъж ми стига. — Той щракна с пръсти, вдигна ръка като статуя на римски император и Мийчъм му подаде папката. Уайът я прегледа набързо. — Оценките ти на теста за установяване на способностите са сред най-високите. Завършил си инженерство в колежа… какво по-точно?
— Електро.
— Като малък си мечтал да станеш инженер?
— Баща ми искаше да завърша нещо, с което да си намеря истинска работа. Всъщност аз самият винаги съм мечтал да бъда соло китарист на „Пърл Джем“.
— Добър ли си?
— Не — признах си.
Той се поусмихна.
— Изкарал си колежа за пет години. Какво се е случило?
— Изключиха ме за една година.
— Оценявам откровеността ти. Поне не опитваш да ми пробуташ онзи номер с „първата година в чужбина“. Какво стана?
— Опитах една тъпа лудория. Оценките през семестъра ми бяха ниски, така че проникнах в компютърната система на колежа и ги промених. Моите и на съквартиранта ми.
— Значи все пак стигнахме до стар номер. — Той погледна часовника си, хвърли поглед на Мийчъм, после на мен. — Имам идея какво да правя с теб, Адам. — Никак не ми хареса начинът, по който изрече малкото ми име, побиха ме тръпки. — Много добра идея. Всъщност става дума за изключително щедро предложение.
— Благодаря ви, сър. — Нямах представа за какво говори, но знаех, че предложението няма да е добро, да не говорим за щедро.
— Сега ще ти кажа нещо, което ще отричам, че някога съм изрекъл. Всъщност няма просто да го отричам, а ако някога го повториш, ще те съдя за клевета, ясно ли е? И просто ще те смажа. — Каквото и да имаше предвид, знаех, че разполага с ресурсите да го направи. Беше милиардер, може би третият или четвърти по богатство в Америка, но преди цената на акциите да се срине бе на второ място. Несъмнено искаше да е най-богатият — държеше Бил Гейтс на прицел, — но това едва ли щеше да се случи.
Сърцето ми заби.
— Ясно.
— Наясно ли си със ситуацията, в която се намираш? Зад врата номер едно те чакат със сигурност поне двайсет шибани — в буквалния смисъл на думата! — години в затвора. Значи или отваряш вратата, или избираш онова, което е зад завесата. Искаш ли сега да си поиграем на „да сключим сделка“?
— Ами… добре. — Преглътнах.
— Тогава нека ти кажа какво има зад завесата, Адам. Става дума за много хубаво бъдеще за умен инженер като теб, като единственото условие е да играеш по правилата. Моите правила. — Лицето ми гореше. — Ще работиш по един мой специален проект. — Кимнах. — Искам да отидеш на работа в „Трайон“.
— В… „Трайон Системс“? — Не разбирах.
— В маркетинга на новите продукти. Имат една-две незаети позиции в стратегически места на компанията.
— Те никога няма да ме вземат.
— Прав си, теб никога не биха те наели. Не и мързелив пройдоха като теб. Но когато става дума за суперзвезда на „Уайът“, млад гений, комуто предстои да избухне като свръхнова — такъв ще наемат за наносекунда!
— Не разбирам.
— Умник като теб да не разбира? Значи току-що си загубил няколко точки от коефициента си на интелигентност. Хайде, глупи! „Лусид“… не беше ли това твое творение?
Той говореше за водещия продукт на „Уайът Телеком“ — обединяващият всичко PDA7, нещо от рода на Палм Пайлот8 на стероиди. Невероятна играчка. Нямах нищо общо с нея. Дори не притежавах такъв.
— Те никога няма да повярват — предупредих го.
— Чуй ме, Адам. Аз вземам най-важните бизнес решения по интуиция и моята интуиция ми казва, че ти имаш куража, смелостта и таланта да го направиш. Въпросът е играеш ли, или не?
— И ще искате да ви докладвам, разбира се?
Стоманеният му поглед се впи в мен.
— Повече от това. Ще искам от теб да търсиш и намираш информация.
— Значи да бъда нещо като шпионин. Къртица или как беше там?
Той разпери ръце; питаше ме без думи: „Ти слабоумен ли си?“.
— Наречи го както искаш. В „Трайон“ има ценна информация, представляваща интелектуална собственост, до която искам да се добера, само че мерките им за сигурност са непробиваеми. Единствено човек вътре в „Трайон“ може да сложи ръка на онова, от което имам нужда, но не какъв да е човек. Трябва ми истински играч. Такъв или се наема, или се купува, или сам почуква на вратата ти. В нашия случай разполагаме с умен, представителен млад мъж, който идва със сериозни препоръки… е, аз смятам, че имаме сериозен шанс за успех.
— И какво ще се случи, ако ме заловят?
— Това няма да се случи? — заяви Уайът.
— И все пак, ако ме заловят?
— Ако вършиш работата си както трябва — обади се Мийчъм, — никога няма да те разкрият. А ако все пак намериш начин да се издъниш и действително те заловят… в такъв случай ние сме тук, за да те защитим.
Нещо ме караше да се съмнявам в това.
— Но те ще се отнесат с разбираемо подозрение.
— Подозрение в какво? — попита ме Уайът. — В нашия бизнес хората непрекъснато скачат от една компания в друга. Големите таланти просто биват отмъквани. Все едно че са плод на нисък клон. Спечелил си току-що много пари в „Уайът“ или може би не ти дават онова, което смяташ, че ти се полага, или търсиш работа с повече отговорност, по-добри възможности, по-голямо предизвикателство, повече пари… кое да е от познатите клишета.
— Но те веднага ще разберат що за тип съм.
— Не и ако вършиш работата си както трябва — повтори Уайът думите на Мийчъм. — Ще трябва да се научиш как се прави маркетинг на продукт, ще се наложи да бъдеш шибан гений, ще трябва да работиш много повече, както никога не си опитвал през целия си жалък живот. Ще трябва сериозно да си размърдаш задника. Защото само голям играч ще получи онова, което ми трябва на мен. Опитай в „Трайон“ телефонните си превъплъщения, които си пробвал тук, и или ще те застрелят, или ще те избутат в трета глуха, което ще сложи край на нашия малък експеримент. След което ти остава врата номер едно.
— Но нали всички, които се занимават с новите продукти, трябва да имат диплома по бизнес администрация.
— Няма такова нещо. Годард вярва, че бизнес администрацията е глупост, и това е едно от нещата, по които сме на едно мнение. Самият той няма такава диплома. Смята, че ограничава мисленето. Като говорим за ограничения… — Той отново щракна с пръсти и Мийчъм му подаде нещо, някаква метална кутийка, която ми изглеждаше познато. Кутийка от „Алтоидс“9. Той я отвори. Вътре имаше няколко бели хапчета, които приличаха на аспирин, но не бяха. Наистина ми бяха познати. — Ще трябва да престанеш с този боклук, не знам екстази ли е, или как му казвате иначе. — Държах кутийката на масичката за кафе у дома и не можех да си представя нито как, нито кога бяха успели да се доберат до нея, но бях прекалено замаян, за да се ядосам истински. Той я пусна в малкото черно кожено кошче за боклук до бюрото си. Чу се „туп“. — Същото се отнася и до марихуаната, алкохола и всичко подобно. Ще се наложи да разпериш крила и да полетиш нависоко, приятелю.
Това изглеждаше като най-малкия ми проблем.
— И какво ще стане, ако не ме назначат?
— Врата номер едно. — Той ми се усмихна гадно. — И не вземай на тръгване оттук обувките си за голф.
— Дори ако наистина се постарая?
— Твоята задача е да не допуснеш провал. С квалификацията, с която ще излезеш оттук, и с учител като мен няма да имаш никакво извинение.
— За какви пари говорим все пак?
— Какви пари? Откъде да знам, по дяволите? Повярвай ми, че ще са много повече от парите, които вземаш тук. При всички положения говорим за шест цифри. — Опитах се да не преглътна звучно.
— Плюс заплатата ми тук?
Той обърна твърдото си лице към мен и ме изгледа с мъртъв поглед. В очите му нямаше никакво изражение. Дали не беше на ботокс10?
— Ти май ме вземаш на подбив.
— Не, но поемам огромен риск.
— Какво?! Аз съм онзи, който поема риск. Ти си само една шибана черна кутия, голяма дебела въпросителна.
— Ако наистина мислехте така, нямаше да ме карате да го направя.
Той се обърна към Мийчъм:
— Не мога да повярвам, че този лайнар ми говори така.
Мийчъм на свой ред изглеждаше като глътнал нещо много неприятно.
— Малък нещастнико — започна той, — трябва само да вдигна слушалката и…
Уайът пак вдигна ръка като император.
— Няма нищо, това е добре. Има кураж. Обичам такива. Ако те наемат и ако започнеш работата си окей, ще бозаеш от две вимета. Но издъниш ли се…
— Знам, знам — спрях го, — врата номер едно. Дайте ми време да го обмисля и утре ще ви съобщя решението си.
Долната челюст на Уайът провисна, а погледът му отново се изпразни от съдържание. Той направи пауза и с леден глас ме уведоми:
— До девет сутринта. Това е часът, в който главният прокурор на Съединените щати влиза в кабинета си.
— Бих те посъветвал да не споменаваш нито дума за това пред приятелите си, пред баща ти и пред никого — вметна Мийчъм. — Или сам няма да разбереш какво те е сполетяло.
— Ясно — успокоих ги. — Няма нужда да ме заплашвате.
— О, това не е заплаха — отвърна Уайът. — Това е обещание.
Не виждах никаква логика в това да се върна на работното си място, така че си тръгнах. Беше много странно да пътувам следобедно време с метрото в компанията на възрастни хора и ученици, майки и деца. Главата ми все още се въртеше, а освен това ми се гадеше.
Апартаментът ми се намира на десетина минути път пеша от спирката на метрото. Денят бе слънчев и нелепо ведър.
Ризата ми още бе влажна и от нея се носеше неприятната миризма на пот. Две млади момичета в широки панталони с презрамки и обилно набодени с обеци и халки теглеха след себе си групичка малки дечица, хванали се за дълго въже. Децата пищяха от удоволствие. Чернокожи хлапетии играеха с измъкнати от джинсите ризи баскетбол на асфалтираната площадка, заградена с мрежа. Плочите по тротоара не бяха равни и едва не се спънах, после усетих гадната хлъзгавина от настъпено кучешко лайно. Идеална символика.
Входът миришеше силно на урина от котка или скитник. Пощата още не бе дошла. Ключовете на ключодържателя ми подрънкваха, докато отключвах трите ключалки на вратата. Старицата от другия апартамент в дъното на коридора открехна вратата, колкото й позволяваше веригата, надникна и я затръшна. Беше прекалено ниска, за да стигне до шпионката. Помахах й приятелски с ръка.
В стаята бе тъмно, макар щорите да бяха вдигнати. Въздухът бе задушен и миришеше на цигари. Апартаментът ми беше на нивото на улицата и нямаше как да оставя през деня прозорците отворени, за да се проветри.
Мебелировката ми бе достойна за съжаление: в едната стая имах диван за спане с висока облегалка, тапициран в зеленикава шарка на шотландско каре с петна от бира. Срещу него се намираше деветнайсетинчов телевизор без дистанционно. В единия ъгъл самотно се мъдреше висока тясна етажерка за книги от нелакиран чам. Седнах на дивана и във въздуха се вдигна облак прах. Стоманената рамка под възглавницата ми убиваше. Сетих се за черния кожен диван на Николас Уайът и се запитах дали някога е живял в подобна дупка. Говореше се, че се бил издигнал от нищото, но не ми се вярваше — просто не си го представях да живее в бърлога като тази. Намерих запалката „Бик“ под стъклената масичка за кафе, запалих цигара и погледнах купчината сметки на масата. Вече се бях отказал да разпечатвам пристигащите пликове. Имах две „Мастър Кард“ и три „Виза“ и във всичките балансите бяха отчайващи, а аз не можех да платя даже минималните задължителни вноски.
Вече бях взел решение, разбира се.
— Изхвърлили са те? — Сет Маркъс, най-добрият ми приятел от гимназията, работеше като барман три нощи в седмицата в „Али Кет“ — заведение за юпита. Денем се подвизаваше като юридически помощник в една правна фирма в центъра на града. Казваше, че имал нужда от добавката към заплатата, но лично аз бях убеден, че го прави, за да продължи да е „готин“ и да не се превърне работещ за фирма конформист — категорията хора, на които двамата с него се присмивахме. — За какво? — Не можех да си спомня какво му бях разказал. Бях ли му споменал за обаждането на Мийчъм, директора по сигурността? Дано не. Защото не можех да му кажа абсолютно нищо за менгемето, в което ме бяха стиснали. — Сигурно онова голямо парти? — Беше много шумно и някакъв тип в далечния край на бара свиркаше остро и пронизително с два пръста. — Онзи пич на мен ли свирка? Да не съм му помияр? — Той подчертано игнорира свиркащия. — Поклатих глава. — Тогава значи ти се е разминало? Не мога да повярвам, че успя да ги изработиш. Какво да те почерпя, за да отпразнуваме?
— „Бруклин Браун“?
— Не става — поклати глава той.
— „Нюкасъл“? „Гинес“?
— Какво ще кажеш за наливна? Това, което искаш, тук не са го чували.
— Добре. — Свих рамене.
Наля ми наливна, жълта и пенлива — явно беше новак в тази област. Част от бирата се плисна на одраскания дървен плот на бара. Беше висок, тъмнокос и симпатичен — истински магнит за момичетата, — с комична козя брадичка и обеца. Беше наполовина евреин, но искаше да бъде черен. Пееше и свиреше в една група, „Слидър“, мисля, че я бях чувал един-два пъти — нищо особено, но той говореше много, че щели да „подпишат сделка“. Въртеше десетина далавери едновременно, за да не му се налага да признае, че е „работещ труп“.
Сет бе единственият сред познатите ми, който бе по-голям циник и от мен. Предполагам, точно това бе причината, поради която останахме приятели. Това и фактът, че той не ми опяваше за баща ми, макар навремето да бе играл в гимназиалния отбор по футбол, трениран (и тероризиран) от Франк Касиди. В седми клас двамата попаднахме в една и съща класна стая и веднага се харесахме, може би защото бяхме набелязани от учителя по математика г-н Паскуале като обекти, подходящи за подигравка. В девети клас напуснах общинското училище, за да постъпя в „Бартоломю Браунинг & Найтли“ — скъпо подготвително училище, където баща ми бе нает като треньор по футбол и хокей и където поради тази причина можех да уча, без да плащаме такса. Близо две години почти не се виждахме със Сет, докато един ден не уволниха баща ми, защото бе счупил две кости в дясната и една в лявата предмишница на едно от децата. Майката на момчето се оказа в настоятелския съвет на „Бартоломю Браунинг“, така че кранчето на безплатното ми обучение секна и се върнах в общинското училище. Не само това, но наеха и татко, така че спрях да играя футбол.
Докато учехме в гимназията, и двамата със Сет работехме в една и съща бензиностанция на „Гълф“, докато на него не му писна от зачестилите обири и не се премести в „Дънкин Донътс“, където работеше нощем. После две лета чистихме прозорци за една компания, която се грижеше за голям брой небостъргачи в центъра. Това продължи до момента, когато преценихме, че да висиш на въжета и да миеш отвън двайсет и седмия етаж звучи по-героично, отколкото е на практика. Беше не само скучно, но и дяволски страшно, а тази комбинация е отвратителна. Много хора гледат на висенето от покрива на небостъргач на петдесет или сто метра височина като на някакъв екстремен спорт, но на мен това ми приличаше на опит за самоубийство в каданс.
Свиркането се ожесточи. Хората гледаха свиркащия — бузест оплешивяващ тип в костюм — и някои откровено се кискаха.
— На път съм да си изпусна шибаните нерви — въздъхна Сет.
— Недей — казах аз, но беше прекалено късно, защото той вече бе тръгнал към другия край на бара. Извадих цигара и запалих, докато го наблюдавах как отива при онзи, навежда се през бара и го поглежда страшно с физиономия, сякаш едва се сдържа да не го хване за реверите. Каза му нещо. Стоящите около свиркащия се разсмяха. Хладнокръвен и отпуснат, Сет тръгна обратно. Спря се да размени няколко приказки с две красиви жени — блондинка и брюнетка — и им се усмихна.
— Не мога да повярвам, че още пушиш — отбеляза той. — Не намираш ли, че е адски тъпо, особено след примера на баща ти? — Той извади цигара от моя пакет, запали я, всмукна дълбоко и я остави в пепелника.
— Благодаря ти, че не ми благодариш, че не съм пушил — казах аз. — Интересно ми е какво е твоето извинение.
Сет изпусна дима през ноздрите си.
— Виж, приятел, аз обичам да съм в многозадачен11 режим. Освен това в моето семейство няма болни от рак. Ние сме само луди.
— Той не е болен от рак.
— Добре де, емфизема. Както и да го наричат. Как е старецът?
— Добре. — Свих рамене. Не исках да се задълбочавам в тази тема, Сет също.
— Пич, можеш ли да повярваш, че едно от онези мацета си поръча „Космополитен“, а другото… „ледена напитка“. Мамка им!
— Защо, какво има?
— Много е връткаво, а накрая бакшишът ще е четвърт долар. Жените не обичат да дават бакшиши, това вече го научих. Господи, отваряш две будвайзерчета и правиш два долара. „Ледена напитка“! — Той поклати глава. — Божичко!
Сет ме остави за няколко минути и се залови да трака със съдинки, пуснал миксера на максимални обороти. После сервира на момичетата напитките им с една от най-убийствените си усмивки. Бакшишът му едва ли щеше да е и четвърт долар. Двете момичета се обърнаха, за да ме изгледат, и се усмихнаха.
Когато се върна, той ме попита:
— Какво ще правиш после?
— После ли? — Вече наближаваше десет, а аз трябваше да се видя с един от инженерите на „Уайът“ в седем и половина сутринта. Бяха ми организирали два дни обучение при него — той беше от експертите по проекта „Лусид“, — след което следваха нови два дни при един от маркетинговите мениджъри, отговарящ за новите продукти, и редовни сесии с „инструктор по мениджмънт“. Бяха ми нагласили убийствен график. Строева подготовка за нестроеваци, така го наричах за себе си. Но място за компромиси нямаше и трябваше да забравя отиването на работа в девет или десет. Но не можех да кажа това на Сет, не можех да го споделя с никого.
— Аз свършвам в един — обясни ми той. — Ония двете кучки попитаха дали искам след това да отидем на салса. Казах им, че имам приятел. Те току-що те провериха и се навиха.
— Не става — въздъхнах аз.
— Кво?…
— Трябва да съм на работа много рано. По-точно казано, навреме.
Сет ме изгледа обезпокоено; не вярваше на ушите си.
— Какво става?
— Работата стана дебела. И утре трябва да съм рано. Голям проект.
— Шегуваш се!
— За нещастие не. Ти не трябва ли също да си на работа сутринта?
— Ти да не се превръщаш в един от тях?
Усмихнах се.
— Време е да пораснем. Край на детинщините.
Сет ме погледна с отвращение.
— Пич, никога не е късно да имаш щастливо детство.
След десет изтощителни дни на обучение и индоктриниране от инженери и специалисти по маркетинг, имащи отношение към „Лусид“, главата ми бе натъпкана с всякаква безполезна информация. Бяха ми дали малък „офис“ в директорското крило, преди това използван като склад, но не ми се наложи да се задържа в него. Появявах се на работа редовно и не създавах никому никакви проблеми. Не знаех колко дълго ще мога да се преструвам в условията на този режим, преди да превъртя окончателно, но образът със затворническата кушетка в „Марион“ ме държеше мотивиран.
Една сутрин ме извикаха в офис само на две врати от този на Николас Уайът. На месинговата табела на вратата пишеше „Джудит Болтън“. Самият офис бе изцяло в бяло — бял килим, гарнитура в бяла кожа, бяла мраморна плоча вместо писалище, дори бели цветя.
Николас Уайът седеше на белия кожен диван до привлекателна четиридесетгодишна жена, която свойски бъбреше с него, докосваше ръката му и се смееше сърдечно. Медночервена коса, дълги, кръстосани крака, стройно тяло, явно подлагано на сериозни физически изтезания в залата, тъмносин костюм. Сини очи, блестящи устни във формата на сърце, провокиращо извити вежди. Личеше й, че някога е спирала дъха на мъжете, но годините й бяха донесли малко твърдост.
Бях я виждал, най-вече през последната седмица, по правило в компанията на Уайът, когато той идваше набързо да контролира сесиите ми с инженери и специалисти по маркетинг. Тя винаги шепнеше нещо в ухото му и внимателно ме наблюдаваше, но понеже така и не ни запознаха, се чудех коя ли може да е. Без да става от дивана, тя протегна ръка, докато се приближавах — дълги пръсти, червен лак — и ме стисна делово.
— Джудит Болтън.
— Адам Касиди.
— Закъсняхте — отбеляза тя.
— Загубих се — отговорих, за да поразведря атмосферата.
Но тя поклати глава, усмихна се и присви устни.
— Имате проблем с точността. Никога повече не закъснявайте, разбрахме ли се?
Усмихнах се в отговор със същата усмивка, с която дарявах полицаите, когато ме питаха дали имам представа с каква скорост съм се движил. Тази дама беше корава.
— Абсолютно — обещах и седнах на стола срещу нея.
Уайът развеселено наблюдаваше размяната на реплики.
— Джудит е един от моите най-ценни играчи — информира ме той. — Моят „инструктор по мениджмънт“, моят консилиере12 и твоят Свенгали13. Бих те посъветвал да слушаш всяка шибана дума, която се отрони от устата й. Аз го правя. — Той стана и се извини. Тя му махна, докато излизаше.
Нека уточня, че едва ли бихте ме познали. Бях се превърнал в нов човек. Край на метрото — вече карах „Ауди А6“, наето от компанията. Смених и гардероба си. Една от секретарките на Уайът — чернокосата, която се оказа бивш фотомодел от Британските Западни Индии — един следобед ме заведе да напазаруваме дрехи в изключително скъп бутик, който смътно помнех, че съм виждал само отвън, откъдето каза, че купувала дрехи за Уайът. Избра няколко костюма, ризи, вратовръзки и обувки и плати за всичко със служебна „АмЕкс“ карта. Дори ми купи три четвърти чорапи. Да уточнявам ли, че не ставаше дума за скапаната конфекция, с която бях свикнал, а неща от колекциите на Армани и Ерменеджилдо Зеня? Нямаше защо да гледам етикетите — качеството си личеше, защото всеки щеше да познае, че са шити на ръка от италиански вдовици, заслушани във Верди.
Наложи се да се простя и с бакенбардите си — „ръкохватките на педераста“, както ги нарече тя. Естествено и с чорлавата си прическа, с която сякаш току-що бях станал от леглото. Бях заведен за ръка в моден салон и излязох оттам като модел на Ралф Лоран, дано не и толкова „обратен“. Чаках с ужас следващата ни среща със Сет, уверен, че ще ме скъса от майтап.
Междувременно ми измислиха „легенда“. Колегите и мениджърите в Производствен отдел/Рутери бяха информирани, че имам ново назначение. Пусна се слухът, че ще ме пращат в Сибир, защото на шефа на моя отдел му било писнало, да се лигавя. Друг слух твърдеше, че един от старшите вицета на Уайът се възхитил на моя паметна бележка, „харесал сериозността ми“ и се погрижил да ми бъдат възложени нови задачи. Всъщност идеята беше никой да не знае истината. Единственото сигурно нещо за мен бе, че един ден просто бях престанал да ходя на старото си работно място.
Ако някой си направеше труда да прегледа редовно обновяваната организационна схема, поддържана на корпоративния уебсайт, може би щеше да забележи, че новата ми длъжност е „Директор на специалните проекти към кабинета на Управителя“.
Беше създадена необходимата електронна и хартиена документация.
Джудит се обърна към мен и продължи, сякаш Уайът изобщо не го бе имало:
— Ако те наемат в „Трайон“, трябва да отиваш на работното си място четиридесет и пет минути по-рано. При абсолютно никакви обстоятелства не можеш да пиеш на обяд или веднага след работа. Никакви отбивания в кръчми, никакви коктейли, никакви запивания с колеги. Никакви партита или купони. Ако се наложи да посетиш фирмено мероприятие, ще пиеш само сода.
— Караш ме да се чувствам, сякаш съм хроничен алкохолик.
— Да се напиеш, е признак на слабост.
— В такъв случай предполагам, че и пушенето се изключва?
— Неправилно — изненада ме тя. — Това е гаден, отвратителен навик, който е доказателство за липса на самоконтрол, но има и други съображения. Да се навърташ в местата за пушачи е отличен начин на „опрашване“, възможност за контакти с хора от другите отдели и метод за набавяне на полезна разузнавателна информация. Сега да поговорим за твоето ръкостискане. — Тя поклати глава. — Тук направо се провали. За твое сведение решенията за наемане на работа се правят в първите пет секунди — при ръкостискането. Всеки, който ти каже нещо друго, просто най-безочливо те лъже. Получаваш работата с ръкостискането, а през останалата част от интервюто се бориш да си я запазиш. Понеже съм жена, ти се опита да бъдеш нежен с мен. Не го прави. Бъди твърд, стискай силно и задържай…
Усмихнах се палаво и вметнах:
— Последната жена, която ми каза това… — В този момент забелязах, че е замръзнала по средата на недовършеното си изречение. — Извинявам се.
Тя наведе глава настрани като котенце и се усмихна.
— Благодаря. — Пауза. — И задържай ръкостискането една-две секунди по-дълго от обичайното. Гледай ме в очите и се усмихвай. Излей ми сърцето си. Да опитаме пак. — Станах и отново стиснах ръката на Джудит Болтън. — По-добре — окуражи ме тя. — Ти си много естествен. Хората, с които се срещаш, си мислят: „Има нещо в този младеж, което ми харесва, но не мога да определя какво е“. Имаш добра челюст. — Тя се вгледа в мен. — Чупил ли си си носа? — Кимнах. — Нека се досетя… играл си футбол.
— Всъщност хокей.
— Хубаво. Атлет ли си, Адам?
— Бях. — Седнах отново.
Тя се наклони към мен, подпряла брадичка с ръка, и внимателно ме огледа.
— Забелязах го. Личи ти в походката, излъчва го позата ти. Харесва ми. Но не синхронизираш.
— Моля?
— Трябва да синхронизираш. Огледално. Аз се накланям към теб, накланяш се и ти. Отдръпвам се, правиш същото. Кръстосвам крака, кръстосваш твоите. Наблюдавай наклона на главата ми и ме имитирай. Дори синхронизирай дишането си с моето. Но го прави деликатно, никаква показност. Това е начинът за контакт с човек на подсъзнателно ниво, това е пътят да ги накараш да им е приятно в твоята компания. Хората харесват хора, които са като тях самите. Ясно ли е? — Усмихнах се обезоръжаващо или поне по начин, който ми се струваше, че би трябвало да обезоръжава. — И още нещо… — Тя се наведе по-близко до мен, толкова близко, че лицето й бе само на няколко сантиметра от моето. — Слагаш си прекалено много афтършейв. — Лицето ми пламна от притеснение. — Нека се досетя: „Дракар Ноар“. — Тя не изчака да потвърдя, защото знаеше, че е познала. — Любимият избор на всеки жребец гимназист. Ароматът, от който коленете на момичетата омекват.
По-късно научих коя е Джудит Болтън. Беше старши вицепрезидент, дошъл преди няколко години като консултант на Николас Уайът от много реномираната консултантска къща „Маккинси & Къмпани“, за да го съветва по деликатни кадрови въпроси, разрешаване на конфликти сред най-висшия ешелон на управителния състав, анализ на психологическите аспекти на важните сделки, преговори и изкупуване на компании на борсата. Имаше докторска степен по поведенческа психология, така че я наричаха доктор Болтън. Но независимо дали я наричаха „инструктор по мениджмънт“, или „експерт стратег по лидерство“, тя беше нещо от рода на частен треньор на Уайът. Съветваше го кой от служителите му показва качества за мениджър и в кого те отсъстват, кой трябва да бъде уволнен, кой заговорничи зад гърба му. Имаше рентгеново око за нелоялност. Не се съмнявах, че я бе „откупил“ от „Маккинси“ срещу баснословна заплата. Имаше достатъчно власт и се чувстваше достатъчно сигурна, за да изказва несъгласието си в лицето му и да му казва неща, които не би приел от никой друг.
— Сега, първата ни задача е да се научим да се държим на интервю при кандидатстване за работа — съобщи ми тя.
— Вече съм назначен тук — измънках.
— Целта, която преследваме, е много по-висока, Адам — усмихнато ми напомни тя. — След като си гений, трябва да се държиш на интервюто като такъв, за да накараш някой в „Трайон“ да направи всичко възможно, за да те „открадне“ от нас. Харесва ли ти да работиш в „Уайът“?
Погледнах я; чувствах се глупаво.
— Ами… нали се опитвам да се махна оттук?
Тя извъртя очи към тавана и въздъхна дълбоко.
— Не, трябва да се държиш позитивно. — Наведе глава настрани и заговори, подражавайки на гласа ми по удивителен начин: — Обожавам работата си! Тя е абсолютно вдъхновяваща! Колегите ми са страхотни! — Имитацията бе толкова съвършена, че се почувствах не на себе си — сякаш чувах гласа си на телефонния секретар.
— Защо тогава съм отишъл на интервю в „Трайон“?
— Търсене на по-добри възможности, Адам. Няма нищо лошо с работата ти за „Уайът“. Ти не си недоволен. Ти просто се опитваш да предприемеш следващата логична стъпка в кариерата си и в „Трайон“ има повече и по-добри възможности да направиш по-големи и по-хубави неща. Коя е най-голямата ти слабост, Адам?
Помислих за секунда.
— Всъщност нищо. Никога не си признавам слабостите.
Тя направи недоволна гримаса.
— О, за бога! Те ще си помислят, че или се самозаблуждаваш, или си глупак.
— Това е въпрос уловка.
— Разбира се, че е въпрос уловка. Интервюто за работа е като минно поле, приятелю. Трябва да си признаеш някаква слабост, но никога не бива да казваш нещо унизяващо достойнството ти. Така че признаваш си, че си прекалено верен съпруг или прекалено обичащ баща. — Отново номерът с моя глас: — Понякога допускам да свикна толкова много с дадена приложна програма, че пропускам да изследвам други възможности. Или: понякога, когато дреболиите ми пречат, невинаги споделям това, защото вярвам, че повечето неща имат тенденция да се оправят сами. С други думи, не се оплакваш достатъчно! Или да речем това: имам склонност да се заравям в проектите и понякога оставам след работа прекалено дълго, защото обожавам да правя това, обожавам да изпипвам нещата. Може би влагам повече труд в нещата, отколкото се налага. Схващаш ли? Те буквално ще се разтопят, Адам.
Кимнах усмихнато. Господи, в какво се бях забъркал?
— Коя е най-голямата грешка, която си допускал на работа?
— Очевидно трябва да призная нещо? — неспокойно казах аз.
— Бързо се учиш — сухо отбеляза тя.
— Може би съм поел прекалено голямо натоварване веднъж и съм…
— … си се издънил? Значи не знаеш дълбочините на собствената си некомпетентност? Не мисля така. Ще кажеш: „О, нищо съществено. Веднъж работих върху голям отчет за моя шеф, забравих да архивирам документа и компютърът ми заби. Загубих цялата информация. Наложи се да остана до три сутринта и да пренапиша всичко отначало. Божичко, какъв суров урок за мен — винаги архивирай!“. Нали разбираш? Най-голямата грешка, която си направил, не е била по твоя вина, а освен това си успял да възстановиш всичко.
— Разбрах. — Яката на ризата ми бе започнала да ме стяга и исках най-сетне да се махна оттук.
— Ти имаш природни дарби, Адам — каза ми тя. — Ще се справиш прекрасно.
Вечерта преди първото ми интервю в „Трайон“ отидох да видя баща ми. Ходех поне веднъж седмично, понякога по-често, ако се обадеше и ме повикаше. А той се обаждаше често, защото се чувстваше самотен (мама бе починала преди шест години) и отчасти защото бе параноичен вследствие стероидите, които вземаше, и поради тази причина бе убеден, че санитарите, които идваха, се опитват да го убият. Така че обажданията му не никога бяха приятелски и с настроение, а още по-малко с идеята да побъбри с някого — бяха си оплаквания, тиради и обвинения. Някои от болкоуспокояващите ми ги няма, мрънкаше той, и никой не можеше да го разубеди, че Карин, едната сестра — систематично не му ги краде. Кислородът, доставян от фирмата за кислород, бил скапан. Сестра Ронда пък вечно се спъвала в маркуча за подаване на кислород и така измъквала малките тръбички — казваха им канюли — от носа му с такава сила, че едва не му откъсвала ушите.
Да кажа, че беше проблем да задържа хората, които да го обслужват, би било комично със сдържаността си твърдение. Рядко, много рядко някой го издържаше по-дълго от няколко седмици. Франсис Х. Касиди беше раздразнителен човек, беше си такъв, откакто го помнех, и се вкисваше все повече с напредване на възрастта и болестта. Беше пушил по две кутии цигари на ден, кашляше до задавяне и открай време бе страдал от бронхит. Така че не бе никаква изненада, когато му откриха емфизема. Какво друго можеше да очаква? Та той от години не можеше да загаси свещите върху тортата на рождения си ден. Сега емфиземата му бе стигнала така наречената крайна фаза, което означаваше, че ще умре след някоя друга седмица или месец, или примерно след десет години. Никой не можеше да каже със сигурност.
За нещастие, като единствен негов потомък, на мен се бе паднало да организирам грижите за него. Той продължаваше да живее в приземния апартамент на триетажната сграда, в която бях израсъл, и не бе променил абсолютно нищо от деня, в която мама бе починала: все същият пшеничено златист хладилник, който никога не бе работил както трябва, изтърбушената в единия край кушетка, пожълтелите от времето дантелени пердета на прозорците. Не беше съумял да спести нищо, пенсията му бе жалка, така че не бе в състояние да покрива почти нищо от медицинските си разноски. Това означаваше, че част от заплатата ми отиваше за неговия наем, за заплата на идващите у дома да се грижат за здравето му хора и за какво ли още не. Не очаквах никаква благодарност, което беше добре, защото и не получавах такава. Човек като него не би ме помолил за пари веднъж на милион години. И двамата се преструвахме, че живее благодарение на приходите от тръстов фонд или нещо подобно.
Когато пристигнах, той седеше в любимото си кресло пред огромния телевизор — основното му занимание — и с тръбички в носа (вече бе преминал на денонощно захранване с кислород) гледаше представянето на някакъв продукт по кабела.
— Здрасти, татко.
Той не вдигна поглед близо минута — беше така погълнат от обявата, сякаш наблюдаваше епизода под душа от „Психо“. Беше отслабнал, макар все още да имаше широк гръден кош. Подстриганата му в ниска прическа коса бе чисто бяла. Когато най-сетне ме погледна, първите му думи бяха:
— Кучката се отказва, разбра ли?
Въпросната „кучка“ беше последната му сестра, мършава петдесетгодишна ирландка във вечно кисело настроение и с боядисана огненочервена коса. Сякаш повикана, тя влезе в дневната леко накуцвайки — имаше си някакъв проблем в тазобедрената става, — понесла пластмасов леген за пране, пълен с грижливо сгънати бели тениски и боксерки, основния гардероб на баща ми. Единствената изненада относно отказването й бе, че се бе задържала толкова дълго. Баща ми имаше на масичката до креслото си безжичен звънец, купен в „Радио Шак“, който използваше, за да я извика, а това означаваше непрекъснато. Или кислородът му прекъсваше, или тръбичките в носа му се разместваха, или трябваше да отиде в банята, за да се изпикае. От време на време, но не много често, тя го извеждаше на „разходка“ с моторизираната му инвалидна количка и го придружаваше в пазарния комплекс, където той мърмореше, че човек не можело да се размине от „пънкове“, и я оскърбяваше допълнително. Основното му обвинение беше, че му крадяла обезболяващите. Дори само това непрестанно натякване може да влуди всеки нормален човек, но Морийн, изглежда, бе замесена от по-друго тесто.
— Защо не му кажеш как ме нарече? — попита го тя и остави легена на кушетката.
— О, за бога — каза той. Говореше с къси изречения и не довършваше думите поради недостига на въздух в дробовете му. — А ти защо слагаш антифриз в кафето ми? Да не мислиш, че не мога да го усетя? Ако не знаеш, на това му казват геронтоцид. Сиви убийства.
— Ако исках да те убия, щях да използвам нещо по-силно от антифриз — сряза го тя. Макар да бе дошла в страната преди повече от двайсет години, ирландският й акцент продължаваше да е подчертан. Той винаги твърдеше, че грижещите се за него искат да го убият. Всъщност дори да искаха, би ли ги обвинил някой? — Нарече ме… каза дума, която дори не мога да изрека.
— Боже мили господи, нарекох я „путка“. Това е много вежливо обръщение към такава като нея. Тя ме нападна. Седя си аз тук вързан за шибаните тръбички в носа, а тая кучка дойде и ме напляска.
— Само издърпах цигарата от ръцете му — съобщи Морийн. — Опитваше се да пуши скришом, докато се занимавах долу с прането. Сякаш не вони из цялата къща. — Тя ме погледна. Едното от очите й гледаше встрани. — Забранено му е да пуши! Дори не знам къде крие цигарите… защото той ги крие някъде, знам аз! — Баща ми се усмихна тържествуващо, но не каза нищо. — Както и да е, на мен вече не ми пука — горчиво заяви тя. — Това е последният ми ден. Повече не издържам.
Платената публика в студиото ахна и заръкопляска възторжено.
— Сякаш ще забележа, че те няма — обади се баща ми. — Че тя нищо не прави. Я виж колко прах има. Какво, по дяволите, прави тази кучка?
Морийн вдигна легена.
— Трябваше да си тръгна още преди месец. А истината е, че изобщо не трябваше да се съгласявам да идвам тук. — И излезе от стаята със странното си накуцване.
— А аз пък трябваше да я уволня в секундата, в която я зърнах — изръмжа той. — От пръв поглед е ясно, че е от сивите убийци. — И той пое въздух през свитите си устни, сякаш дишаше през сламка.
Не знаех какво да правя. Човекът пред мен не можеше да бъде оставен без надзор — та той не можеше да се добере до банята без чужда помощ. А отказваше да отиде в старчески дом; заявяваше, че по-скоро щял да се самоубие.
Сложих ръка върху лявата му ръка — същата, върху показалеца, на която бе надянат датчикът на свързаното към един голям червен цифров индикатор устройство, наричано, мисля, пулсо-оксиметър. Мониторът показваше 88%. Казах успокоително:
— Ще намерим някой, татко, не се вълнувай.
Той вдигна ръката си и избута моята.
— Ще ми обясниш ли що за сестра беше тази? — Беше искрено възмутен. — Нея нищо не я интересува. — Той задавено се закашля и започна да храчи в свитата на топка носна кърпичка, която извади някъде изпод стола. — Не мога да разбера защо, по дяволите, не се върнеш да живееш тук. И защо изобщо се изнесе? Поне да имаше свястна работа.
Поклатих глава и спокойно обясних:
— Не мога, татко. Още не съм изплатил студентския си заем. — Не исках да споменавам, че някой трябваше да печели достатъчно, за да плащаме на хората, които умираха от желание да се махнат оттук.
— Този колеж беше безсмислен — не спираше да мърмори той. — Толкова пари… за нищо. Шляхте се с приятелите ти насам-натам, а на мен ми струваше по двайсет хиляди долара на година, за да можеш един ден да се изнесеш. Какво ти пречеше да останеш? — Усмихнах се, за да му покажа, че не ме е обидил. Не знаех дали стероидите — той вземаше преднизон, за да бъдат отворени дихателните му пътища — го правеха такъв непоносим задник, или това бе резултат от благия му характер. — Майка ти, дано почива в мир, те развали. Направи те голям дебел женчо. — Той гневно вдъхна повече кислород. — Само си прахосваш живота. Кога, по дяволите, ще си намериш най-сетне свястна работа? — Баща ми беше много опитен, когато трябваше да вбеси някого. Усетих да ме облива вълна на раздразнение от най-чиста проба. Овладях се, защото знаех, че ако човек взема такъв като него на сериозно, просто ще откачи. Баща ми имаше темперамента на куче от автомобилно гробище. Винаги бях възприемал гнева му като форма на бяс — не подлежеше на контрол и вината не бе в него. Този човек никога не бе съумявал да овладее темперамента си. Когато бях хлапе, достатъчно малък, за да не мога да се защитя, той сваляше колана си по най-незначителен повод, при най-дребната провокация, и ме скапваше от бой. А когато приключеше, не пропускаше да измърмори: „Видя ли какво ме накара да направя?“.
— Работя по въпроса — казах аз.
— Само че ония усещат такива като теб от разстояние, нали се сещаш?
— Кои „ония“?
— Компаниите. Никой не иска неудачници. Всички искат хора, умеещи да побеждават. Донеси ми една кола.
Това му беше „мантрата“ — че съм неудачник, обречен да губи, че единственото нещо, което има някакво значение, е да се побеждава, че да пресечеш финала втори означава да загубиш. Имаше време, когато подобни приказки наистина ме ядосваха. Но вече бях свикнал с тях и се бях научил да ги пропускам покрай ушите си.
Отидох в кухнята, замислен какво ще правим сега. Той имаше нужда от денонощни грижи, това бе повече от ясно. Но никоя от агенциите повече не искаше да има нещо общо с него. В началото разполагахме с професионални болнични медсестри — идваха в свободното си от смяна време, за да припечелят нещо допълнително. Когато сдъвка всичките от тази категория, успяхме да намерим цяла поредица от не толкова висококвалифицирани хора, изкарали двуседмични курсове, за да получат сертификати, даващи им право да бъдат наемани да гледат болни хора. След като изчерпахме и тази група, прибягнахме до онези, които се отзоваваха на обяви във вестниците.
Морийн бе подредила пшенично златистия стар „Кенмор“ по такъв начин, че можех да го сбъркам с хладилник в правителствена медицинска лаборатория. Кутиите кока-кола стояха подредени една зад друга в редички в телената кошница, поставена на свой ред на такава височина, че човек да не се навежда за тях. Дори чашите в шкафа, обикновено мътни и покрити с петна, сега блестяха от чистота. Напълних две от тях с лед и налях по една кола. Може би трябваше да седна заедно с Морийн, да поговоря с нея, да й се извиня от името на баща ми, да я помоля коленопреклонно и да я подкупя, ако се наложи. Да поискам от нея да остане поне дока то не й намеря замяна. Може би можех да апелирам към чувството й за отговорност пред старите, макар да съзнавах, че то е доста ерозирало от злъчта на баща ми. Истината бе, че се чувствах натикан в ъгъла. Издънех ли се на интервюто утре, щях да разполагам с време колкото си искам, но щях да гледам света от другата страна на решетките някъде в Илинойс. Което не биваше да се допуска.
Върнах се с чашите. Ледените кубчета подрънкваха, докато ходех. Скапаната реклама още не бе свършила. Колко време продължават тези неща, за бога? И кой изобщо ги гледаше? Освен баща ми, разбира се.
— Татко, не се притеснявай за нищо — казах аз, но той не помръдна.
Изправих се над него, за да проверя дали диша. Дишаше. Беше забил брадичка в гърдите си и главата му бе отпусната под необичаен ъгъл. Кислородът в тръбичките тихо свистеше. Някъде в мазето Морийн тракаше с разни вещи и вероятно обмисляше хаплива реплика за сбогом. Оставих чашите с колата на масичката, вече отрупана с лекарства и всевъзможни дистанционни.
После се наведох и целунах обсипаното със старчески петна червено лице на баща ми.
— Все ще намерим някой — тихо му обещах.
Централата на „Трайон Системс“ приличаше на облицован в хром Пентагон. Всяка от петте й стени представляваше седеметажно „крило“. Беше проектирана от някакъв известен архитект. Под земята имаше голям паркинг, натъпкан с беемвета, рейндж роувъри, фолксвагени и всичко, което въображението може да измисли, но поне, доколкото можах да видя, нямаше запазени места.
Дадох името си на „посланика към фоайето“ за B крило, както наричаха тук хората на рецепцията. Тя ми отпечата идентификационен стикер, на който пишеше „Посетител“. Залепих го върху нагръдния джоб на сивия си Армани и зачаках да дойде да ме вземе някоя си Стефани.
Тя се оказа помощник на вицепрезидента, отговарящ за личния състав, Том Лундгрен. Опитах се да медитирам и да се отпусна. Напомних си, че едва ли мога да искам по-добро стечение на обстоятелствата. „Трайон“ търсеха човек за позицията „началник производство“ — титулярят преди мен ги бе напуснал изненадващо, — а аз бях „скроен“ точно за тази длъжност, генетично моделиран, цифрово обработен (както пише на новите CD-та със стари албуми). През последните няколко седмици пред внимателно подбрани хедхънтъри14 беше случайно „изпусната“ информацията за удивително способния младеж в „Уайът“, който бил като узрял плод, чакащ някой да го откъсне. Ниско висящ плод — на една ръка разстояние. Същото бе споменато и на едно изложение на електронна техника и слухът постепенно бе тръгнал по мрежата. Нямаше ден, без да получа поне няколко обаждания на гласовата си поща от търсачи на кадри.
Освен това бях направил домашното си по отношение на „Трайон Системс“. Бях научил, че това е гигант за производство на потребителска електроника, основан в началото на 70-те от легендарния Огъстин Годард, чийто прякор беше не Гъс, както човек би предположил, а Джок. Той бе почти култова фигура. Беше се дипломирал в КалТек15, след това бе служил във флотата, последователно бе работил във „Феърчайлд Семикандактър“ и „Локхийд“, като междувременно бе изобретил някаква съвършено нова технология за производство на цветни телевизионни кинескопи. Смятаха го за гений, но за разлика от други гении — тирани, основали своите промишлени империи, той, изглежда, не беше задник. Хората го харесваха и му бяха фанатично лоялни. Едно от най-ценните му качества бе грижовното му родителско отношение, поддържано от разстояние. Наричаха редките му публични появи „виждания“, сякаш беше НЛО.
Макар в „Трайон“ вече да не правеха цветни кинескопи, „Сони“, „Мицубиши“ и останалите японски компании, произвеждащи телевизори за американския пазар, бяха купили лицензи за изобретението на Годард. Катапултиран от световноизвестния модем на Годард, „Трайон“ постепенно се бе наместил в електронните комуникации. В наши дни „Трайон“ правеше клетъчни телефони, цветни лазерни принтери, персонални цифрови помощници и други неща от този род.
От вратата до рецепцията излезе жилава жена с кестенява накъдрена коса.
— Вие трябва да сте Адам?
Удостоих я със силното си ръкостискане.
— Радвам се да се запозная с вас.
— Казвам се Стефани — представи ми се тя. — Помощник съм на Том Лундгрен.
Тръгнахме към асансьорите и се качихме на шести етаж. Побъбрихме на общи теми. Опитах се да демонстрирам ентусиазъм, без да прозвуча като компютърен маниак, но тя изглеждаше разсеяна. Шести етаж представляваше обичайната „ферма от клетки“, преградени на височината на слон — пчелна пита, разпростряла се във всички посоки. Тя ме поведе през лабиринта. Абсурд беше да намеря обратния път до асансьорите, дори да се бях сетил да пускам трохи. Всичко наоколо ми изглеждаше стандартна окомплектовка за фирма, може би, с изключение на компютърния монитор, край който минахме и на който беше задействан скрийнсейвър с триизмерен образ на главата на Джок Годард, ухилена и въртяща се като тази на Линда Блеър в „Екзорсистът“. Опитай да направиш нещо подобно в „Уайът“ — имам предвид с главата на Уайът — и момчетата му вероятно ще ти счупят краката.
Пристигнахме в заседателна зала с табелка на вратата, на която пишеше „Студебейкър“.
— Студебейкър? — попитах. Не вярвах на очите си.
— Да, всички заседателни зали са пръстени на класически американски коли: „Мустанг“, „Тъндърбърд“, „Корвет“, „Камаро“. Джок обича американските коли. — Тя леко натърти на „Джок“, сякаш името бе в кавички, вероятно за да намекне, че макар самата тя да не си говори на малко име с шефа на фирмата, всички го наричат така. — Нещо за пиене?
Джудит Болтън ми бе казала винаги да приемам подобно предложение, защото хората обичат да правят услуги, и всички, дори секретарките, ще ми подскажат какво мислят за мен.
— Кока-кола, пепси… каквото и да е. Благодаря.
Седнах от едната страна на масата, тази, която гледаше към вратата, съзнателно отбягвайки мястото на тясната страна. След две минути в залата с пружинираща енергична походка се появи набит мъж в панталони каки и морскосиня голф риза с логото на „Трайон“. Том Лундгрен — познах го веднага, благодарение на досието, което д-р Болтън ми беше подготвила за него. Вицепрезидент на бизнес звеното „Сектор персонални комуникации“. Четиридесет и три годишен, пет деца, страстен играч на голф. Две крачки зад него вървеше Стефани с кутия кока-кола и бутилка изворна вода „Акуафина“.
Той стисна ръката ми с изненадваща сила.
— Адам, аз съм Том Лундгрен.
— Радвам се да се запознаем.
— Аз също. Чувал съм велики неща за теб.
Усмихнах се и свих скромно рамене. Забелязах, че Лундгрен дори не носи вратовръзка, докато аз бях облечен като погребален агент. Джудит Болтън ме бе предупредила за подобна възможност, но каза, че е по-добре да се престарая в облеклото за интервю, отколкото да подценя случая. Било знак на уважение и така нататък.
Вместо срещу мен, той седна на съседния стол и се обърна към мен. Стефани излезе и безшумно затвори вратата.
— Обзалагам се, че в „Уайът“ се работи интензивно — започна той. Имаше тънки устни и бърза усмивка, която включваше и изключваше светкавично. Лицето му бе някак протрито, почервеняло, сякаш или прекарваше много време на открито, вероятно играейки голф, или имаше розацея или нещо подобно. Десният му крак нервно потропваше. Представляваше възел от нервна енергия, ганглий, изглеждаше като прекалил с кофеина и по някакъв начин ме караше да говоря бързо. След това си спомних, че е мормон и не приема напитки, съдържащи кофеин. В такъв случай не бих искал да го видя след кана кафе. Вероятно щеше да се изстреля в междугалактическа орбита.
— Интензивната работа е онзи вид, който предпочитам — отговорих аз.
— Това звучи добре. И при нас е така. — Усмивката му се включи и мигновено се изключи. — Мисля, че при нас има повече хора тип А, отколкото където и да било другаде. Всички работим на повишена тактова честота. — Той отвъртя капачката на бутилката вода и отпи глътка. — Обичам да казвам, че „Трайон“ е страхотно място за работа… когато си в отпуск. Можеш да отговаряш на електронната поща, да изслушваш гласовата и да вършиш още куп неща, но, приятелю, няма начин да не си платиш за това, че си отсъствал. Защото като се върнеш, натрупаната междувременно работа ще те затрупа и ще те смачка като гроздово зърно.
Кимнах и се усмихнах заговорнически. Хората от маркетинга във всяка хайтек компания обичат да говорят като инженери, така че реших да се включа в този тон.
— Звучи ми познато. Тактовата ти честота е ограничена и трябва да решиш за какво да изразходваш отпуснатите ти цикли. — Повтарях огледално езика на тялото му, почти го имитирах, но той като че ли не забелязваше.
— Абсолютно. Такаа… честно казано, в момента не сме в режим „наемане на хора“, не бих казал, че има такива фирми точно сега. Но един от производствените ни мениджъри внезапно ни напусна. — Отново кимнах. — Вашият „Лусид“ е гениална машина и наистина спаси задника на Уайът през това иначе ужасно за него тримесечие. Твое дело, а?
— По-скоро на моя екип.
Уточнението му допадна.
— Е, трябва да си добър, след като са те пуснали да влезеш тук.
— Това не зная. Работя много, харесвам това, с което се занимавам, и смятам, че просто съм бил на правилното място в нужния момент.
— Много си скромен.
— Може би. — Усмихнах се. Той схвана нещата, прозря фалшивата ми скромност и оцени директния ми подход.
— Как го направи? Каква е тайната?
Издухах въздуха от дробовете си под формата на тънка струя през свитите си устни, сякаш си спомнях как съм пробягал последния си маратон.
— Няма особена тайна. Екипна работа. Търсене на консенсус. Мотивиране на хората.
— По-конкретно?
— За да бъда честен, ще кажа, че първоначално тръгнахме с идеята, че ще правим Палм килър. — Говорех за безжичния PDA на „Уайът“ — същия, който бе погребал Палм Пайлот. — За идейната фаза събрахме интер функционална група — инженери, маркетинг, нашите специалисти по промишлен дизайн, също и външни. — Говорех уверено и без да се замислям, бях научил това наизуст. — Прегледахме маркетинговия обзор, анализирахме слабостите в еквивалентния продукт на „Трайон“, Палм, Хендспринг, Блекбери16.
— И какъв се оказа пропускът в нашия продукт?
— Бързодействието. Основният проблем пред безжичната технология, но това ти е известно. — Това беше резултат от внимателно проучване. Джудит ми бе разпечатала някои откровени бележки, направени от Лундгрен по време на конференции и изложения, чийто смисъл се свеждаше до същото. Той беше убийствено критичен към усилията на „Трайон“, когато те не се увенчаеха с пълен успех. Моята откровеност представляваше внимателно преценен риск. Преценен от Джудит, разбира се. На базата на профила, който бе направила на управленческия му стил, тя бе преценила, че той предпочита директния разговор.
— Правилно — отговори той и ме озари с милисекундна усмивка.
— Както и да е, разработихме няколко сценария. Какво би искала да има мама, директорът на компания, бригадирът на строителна площадка. Обсъдихме техническата спецификация, дизайна и така нататък. Трябва да отбележа, че всички дискусии протичаха възможно най-неформално. Моят конкретен принос бе съчетанието между елегантността на дизайна и простотата на използване.
— Питам се дали не наклонихте везните прекалено много в посока на дизайна в ущърб на известна функционалност — подметна Лундгрен.
— Не ви разбрах.
— Липсата на слот за флаш памет17, да кажем. Единствената сериозна слабост на изделието, поне доколкото аз мога да преценя.
Това беше възможност за изява, която не можех да пропусна.
— Абсолютно съм съгласен. — Бях запаметил различни истории както за „моя“ успех, така и за моите „микропровали“, така че можех по желание да възпроизведа всяка от тях. — Това беше голямата ни издънка. Всъщност става дума за най-съществената функция, която се наложи да пожертваме. Трябва да кажа, че подобна възможност бе предвидена в идейния проект, но водеше до конструктивни изменения извън ограниченията, които си бяхме поставили, така че с нежелание се отказахме от нея по средата на проектния цикъл. — Ха да те видим как ще приемеш това.
— Прави ли се нещо по въпроса за включването й в следващия модел на изделието?
Поклатих със съжаление глава.
— Не мога да навлизам в тези подробности. Това е фирмена информация, принадлежаща на „Уайът Телеком“. Но не става дума за правните аспекти по неразгласяването на тайна, за мен въпросът има по-скоро морални аспекти… искам да кажа, че след като си обещал нещо, трябва да държиш на думата си, нали? Ако това е проблем…
Той ме изгледа с разбиране и се усмихна искрено. Кош със забивка.
— Изобщо не е проблем. Уважавам това. Човек, който свободно споделя фирмени тайни за последния си работодател, ще го направи и с мен.
Не пропуснах думите „последен работодател“. Лундгрен вече гледаше на мен като на служител на фирмата. Току-що се бе издал.
Той извади пейджъра си и погледна дисплея. Сигурно бе получил няколко съобщения, докато бяхме говорили. Явно го бе държал в джоба си с изключено звънене, на вибриране.
— Е, няма да отнемем повече от времето ти, Адам. Сега бих искал да се запознаеш с Нора.
Нора Съмърс беше руса, към петдесетгодишна и с широко разположени втренчено гледащи очи. Имаше хищническия вид на диво животно от глутница. Не зная, може и да бях предубеден от досието й, което я описваше като безжалостна и тиранична. Беше директор и ръководител група към проект „Маестро“ — нещо като умален вариант на Блекбери, който, от своя страна, бе на път да излезе от пазара. Беше известна с оперативките си в седем сутринта. Никой не искаше да е в нейния екип и това бе причината да не могат да решат кадровия си проблем със свои хора.
— Доколкото разбирам, не е много забавно да работиш за Ник Уайът — започна тя.
Нямаше нужда да ме инструктира Джудит Болтън, за да зная, че не е добра идея да се оплакваш от предишния си работодател.
— Всъщност — отговорих — той наистина е взискателен, но от друга страна, съумя да извлече най-доброто от мен. Истината е, че е перфекционист. Към него изпитвам само възхищение.
Тя кимна мъдро и се усмихна, сякаш току-що бях направил правилния избор на отговор от няколко възможности.
— Успява да мотивира хората си, така ли?
Какво очакваше от мен да й кажа за Ник Уайът? Истината ли? Че е грубиян и непоносим задник? Не мислех така. Продължих рефрена още малко:
— Работата в „Уайът“ ти дава за една година опит, който иначе можеш да натрупаш за десет, а не десет пъти опита от една година.
— Хубав отговор — одобри тя. — И на мен ми харесва, когато моите хора от маркетинга ме ласкаят. Това умение всъщност е ключово в хората, които търсим. Ако можеш да забаламосаш мен, ще можеш да забаламосаш и читателите на „Уолстрийт Джърнал“. — Опасност. Тази насока на разговора не ми харесваше. Усещах челюстите на този капан. Така че просто я изгледах неразбиращо. — Добре — продължи тя, — може да се каже, че тук определено сме чували за теб. Коя е най-тежката битка, която ти се е налагало да водиш по време на работата на „Лусид“?
Издекламирах и онова, което преди малко бях поднесъл на Том Лундгрен, но тя не изглеждаше много впечатлена.
— Е, за мен това не е кой знае каква битка — свали ме на земята тя. — По-скоро бих нарекла това компромис.
— Може да се усети само от човек в екипа — оправдах се аз. Не, това беше незадоволително. Потърсих в паметта си подходящ анекдот сред приготвените за разработката на „Лусид“. — Имахме голям спор и относно дизайна на джойпада. Това е петпосочен пад с вграден говорител.
— Запозната съм с него. И какво по-точно?
— Ами… за нашите специалисти по промишлен дизайн това бе фокусът на изделието и трябва да им призная, че окото се спираше най-напред на него. Но аз бях подложен на силен натиск от страна на инженерите, които твърдяха, че подобен блок бил почти невъзможен, създавал много проблеми при проектирането, така че те настояваха да отделим говорителя от пада. Момчетата от промишления дизайн обаче бяха на мнение, че ако ги разделим, подобно решение ще доведе до усложняване на панела и излишна асиметрия. Напрежението се сгъстяваше. Наложи се да се намеся. Заявих, че става дума за ключов компонент. Дизайнът не само отправяше визуално послание, той представляваше и заявление за достигнато технологично ниво, с други думи, казваше на пазара, че ние можем да направим нещо, на което конкуренцията още не е способна.
Тя беше забила в мен лазера на широко разположените си очи, сякаш бях куцо пиле.
— Инженери — каза накрая и раменете й нервно потръпнаха. — Понякога са наистина непоносими. И по правило не притежават никакво чувство за бизнес.
Металните зъби на капана блестяха, покрити с кръв.
— Всъщност аз конкретно никога не съм имал проблеми с инженерите — отговорих невъзмутимо. — Мисля, че те са сърцето на всеки проект. И се старая никога да не се конфронтирам с тях. Моето правило е да се постарая да ги мотивирам и вдъхновя. Чрез балансирано ръководство на екипа и непрестанен обмен на идеи. Това е едно от нещата, които особено ми допадат в „Трайон“ — инженерите тук са ключът за решаване на проблемите, както според мен би следвало да бъде. Само така може да се създаде климат на иновации.
Признавам, че до момента повтарях в съществената му част съдържанието на интервю, дадено от Джок Годард пред „Фаст Къмпани“, но мисля, че се получаваше. Знаеше се, че инженерите в „Трайон“ обожават Годард, защото той е един от тях. Тя харесваха работата си в компанията, може би понеже голяма част от инвестициите на „Трайон“ отиваха в развойния сектор.
Настъпи кратка пауза. После тя каза:
— В крайна сметка иновацията е най-същественият компонент за успеха на всяко начинание.
Господи, аз се опасявах, че думите ми могат да прозвучат фалшиво, но за тази жена бизнес клишетата бяха като втори език. Говореше така, сякаш ги бе наизустила от някое помагало.
— Абсолютно — побързах да се съглася.
— Добре, Адам… кажи ми сега коя е най-голямата ти слабост?
Усмихнах се, кимнах и наум благослових Джудит Болтън.
Бях ударил в десетката.
Боже, колко лесни могат да бъдат нещата понякога.
Научих новината от самия Ник Уайът. Когато Ивет ме извика в кабинета му, го заварих да върти педалите на велоергометъра „Прекор“ в ъгъла. Беше с плувнала от пот тениска и червени спортни гащета и изглеждаше подпухнал от мускули. Може би беше на стероиди. На главата си бе сложил безжичен комплект слушалки с микрофон и изстрелваше заповеди през него.
Бе минало повече от седмица след интервютата в „Трайон“, но над резултата бе спуснато „радиомълчание“. Знаех, че съм минал добре, и нямах съмнение, че препоръките ми са изключителни, но човек никога не може да е напълно сигурен.
Смятах — явно погрешно, — че след интервютата ще изляза във ваканция от „школата на КГБ“, но де този късмет. Обучението продължи с онова, което се наричаше „тънкостите на занаята“ — как да се краде, без да те хванат, как да се копират документи и компютърни файлове, как да се търси в базата данни на „Трайон“, как да установя контакт с тях, ако изникне нещо, което не може да чака до срещата по график. Мийчъм и друг ветеран от отдела за корпоративна сигурност на „Уайът“ — той бе прекарал двайсет години във ФБР — ме научиха как да комуникирам с тях с имейли, като използвам така наречения „анонимайзър“ — препращащ сървър, базиран във Финландия, който скрива истинското ти име и адрес; как да шифровам моя имейл, като използвам супернадеждния 1024 битов софтуер, разработен — в нарушение на законите на САЩ — в офшорна зона. Научиха ме още на класическите шпионски похвати, като използване на тайници и сигнали, с които да съобщя, че имам документи за предаване. Научих се да правя копия на идентификационните баджове, използвани в повечето компании, които отключват врати, ако се прекарат през процепите на четящи устройства. Някои от тези неща бяха страшно интересни. Малко по малко започвах да се чувствам истински шпионин. Или поне докато се занимавахме с това. Все пак още нямах никаква представа как стоят нещата в реалния свят.
Но след няколко дни на чакане на вест от „Трайон“ започна да ме обхваща парализиращ страх. Мийчъм и Уайът бяха направили пределно ясно какво ще се случи с мен, ако „Трайон“ не ме вземат на работа.
Ник Уайът дори не ме погледна.
— Поздравления — каза той в паузата между две обаждания. — Обади ми се хедхънтърът. Току-що се откачи от куката.
— Имам предложение?
— Сто седемдесет и пет хиляди като начало, опции18 и всичко останало. Нает си като индивидуален специалист на мениджърско ниво без пряк началник, десета степен по таблицата.
Изпитах едновременно облекчение и смайване от сумата. Това беше около три пъти повече от онова, което получавах в момента. Ако добавех и заплатата ми в „Уайът“, щях да получавам годишно двеста трийсет и пет хиляди долара. Господи!
— Не е лошо — казах. — Сега какво ще правим, ще се пазарим ли за още?
— Ти да не си се смахнал? Чуваш ли се изобщо какво говориш? Те са интервюирали осем други кандидати за тази длъжност. Нямаме представа дали някой не се опитва да намери връзки, дали друг не е стар приятел с някой от мениджърите. Моментът не е подходящ да рискуваме. Отивай и им покажи на какво си способен.
— На какво съм способен?
— Покажи им колко си изумителен. Вече си възбудил апетита им с няколко ордьовъра. Сега просто ги издухай. Ако не можеш да го направиш след цялото обучение тук, след времето, което Джудит и аз вложихме да ти шепнем в ухото, значи си по-голям некадърник, отколкото те смятах.
— Добре. — За свой ужас осъзнах, че разигравам в съзнанието си сцена, в която, докато излизам през вратата, казвам на Уайът да върви по дяволите. И изведнъж си спомних, че той още ми е шеф и че ме е хванал за топките.
Уайът слезе от машината вир-вода, дръпна метнатата връз кормилото хавлиена кърпа и попи лицето, ръцете и мишниците си. Приближи се достатъчно близко до мен, за да почувствам миризмата на потта му и киселия му дъх.
— Сега ме чуй много внимателно — каза ми той, без да скрива заплашителната нотка в гласа си. — Преди по-малко от година и половина директорският борд на „Трайон“ е одобрил извънредния разход от почти петстотин милиона долара за финансирането на някаква астролабия.
— На какво?
Той само изсумтя.
— Свръхсекретен вътрешен проект. При всички положения крайно необичайно е един директорски борд да одобри подобен разход, без да разполага с много информация. В този случай одобрението е станало „на сляпо“, въз основа на уверенията от страна на главния изпълнителен директор. Годард е основателят на фирмата, така че те не могат да не му вярват. Уверил ги е, че технологията, която се разработва, каквото и по дяволите да е тя, ще представлява невиждан пробив. Истински квантов скок. Нещо, което разклаща устоите. Уверил ги е, че има предвид нещо, което е по-значително от изобретяването на транзистора, и е заявил, че всеки, който не е част от това, е обречен да диша праха на новаторите.
— И какво е то?
— Ако знаех, ти нямаше да си тук, идиот такъв. Моят източник ме уверява, че това нещо ще преобрази телекомуникационната индустрия и ще обърне представите ни с краката нагоре. А аз не смятам да дишам ничий прах, нали се сещаш? — Не се сещах, но кимнах. — Инвестирал съм предостатъчно в тази компания, за да я оставя да отиде в забвение като мастодонтите и птицата додо. Така че твоята задача, приятелче, е да разбереш всичко, което можеш, за тази астролабия — за какво точно става дума, какви са възможностите й, над какво работят, как го правят.
— Как?
— Това е твой проблем. — Той се обърна и тръгна към една скрита врата, която досега не бях забелязал. Отвори я и зад нея се разкри мраморна баня с душ. Стоях притеснен, неуверен дали да го чакам, или трябва да си тръгвам. — По-късно тази сутрин ще те потърсят по телефона — каза ми Уайът, без да се обръща. — Престори се на изненадан.