Параноя

23.

Прибрах се у дома като психическа развалина. Явно не ставах за такава работа. Искаше ми се да изляза някъде и пак да се напия, но трябваше да си лягам, за да мога да се наспя.

Апартаментът ми изглеждаше по-малък и по-мизерен от всякога. Печелех стотици хиляди и би следвало да мога да си позволя един от онези луксозни апартаменти във високите блокове до кея. Нищо не ме задържаше в тази дупка, освен обстоятелството, че беше моята дупка, напомнянето, че съм жалко нищожество, а не добре облеченият, зализан позьор, в който се бях превърнал. Освен това нямах време да търся ново жилище.

Щракнах ключа на осветлението до входната врата, но стаята остана тъмна. По дяволите… Това означаваше, че крушката на голямата грозна лампа до дивана — основният източник на светлина — е изгоряла. Държах я по правило включена, за да мога да я паля и гася с ключа до вратата. Налагаше се опипом да се добера през тъмния апартамент до малкото килерче, в което държах резервните крушки и други подобни неща. За щастие познавах всеки квадратен сантиметър на малкия си апартамент, така че това не беше проблем. Порових слепешката в изкорубената картонена кутия, напипах нова крушка, помолих се наум да се окаже стоватова, върнах се слаломирайки при масичката до дивана, развих старата крушка и завих новата. Резултатът бе същият. Тъмнина. Мамка му… достоен завършек на един скапан ден. Напипах ключа в основата на лампата и го завъртях. Лампата светна.

Бях преполовил разстоянието до банята, когато изведнъж ме озари… Как, по дяволите, лампата се бе оказала изключена? Аз никога не го правех — никога! Нима губех разсъдъка си?

Или някой бе влизал в апартамента ми?

Обхвана ме тягостно чувство на параноя. Несъмнено някой бе идвал. Нямаше начин ключът на лампата да се е завъртял сам.

Нямах съквартиранти, нито дори приятелка, така че не бях давал ключа от апартамента на никого. Тъпата компания, която поддържаше сградата и даваше апартаментите под наем от името на тъпия анонимен собственик, никога не си позволяваше да влиза в жилищата. Господи, те нямаше да дойдат, дори да ги молиш на колене да изпратят някой да поправи радиаторите. Освен мен никой никога не бе влизал тук.

Погледът ми случайно попадна върху телефона директно под лампата — стар черен комбиниран апарат, съчетаващ телефон и секретар, старомодно записващо устройство, което така и не бях използвал, още повече че имах гласова поща, предоставена ми от телефонната компания — и забелязах, че още нещо не е наред. Черният кабел лежеше върху клавиатурата, вместо да бъде навит акуратно до апарата, както си бе лежал винаги. Вярно, това бяха тъпи дребни подробности, но когато живее сам, човек започва да свиква с определен ред на нещата. Опитах се да си припомня кога за последно се бях обаждал, къде бях стоял и какво точно бях правил. Възможно ли бе да съм бил толкова разсеян, че да сложа слушалката на обратно? Все пак бях почти сигурен, че тази сутрин на излизане не бях оставил телефона си така.

Някой определено бе идвал.

Погледнах пак комбинирания апарат и забелязах още нещо не наред, при това не ставаше дума за дребна подробност. Телефонният секретар, който никога не бях използвал, представляваше касетофон с две микрокасети — едната за изходящото съобщение, втората — за обажданията.

Само че касетата, която записваше постъпващите съобщения, я нямаше. Някой я бе взел.

Единственото разумно предположение бе, че я е взел човек, който иска да прослуша кой ми се е обаждал.

Или — изведнъж ми хрумна — може би някой, който искаше да е сигурен, че апаратът няма да може да записва евентуални съобщения. Това ми се струваше по-вероятно. Станах и се залових да търся единствения друг касетофон, който притежавах — миниатюрно устройство, също използващо микрокасети, което вече не помнех защо бях купил, докато учех в колежа. Смътно си спомнях, че преди няколко седмици, когато търсех запалка, го бях видял в долното чекмедже на бюрото. Дръпнах чекмеджето, прерових го, но касетофона го нямаше. Не го намерих и в другите чекмеджета. Колкото повече търсех, толкова по-сигурен ставах, че го бях виждал точно в долното чекмедже. Отново го дръпнах и този път открих там адаптера на захранването за него, което затвърди подозренията ми. Микрокасетофонът беше изчезнал.

Вече бях съвсем сигурен: някой бе влизал в апартамента ми и го бе претърсил с намерението да открие всички записи, които съм правил някога. Въпросът бе кой. Ако бяха Уайът и хората на Мийчъм, това вече преминаваше всякакви граници и бе възмутително.

Но ако не бяха те? Ако бе „Трайон“? Това бе толкова обезпокоително, че даже не ми се мислеше за тази възможност. Спомних си въпроса на Мордън: „В какво се опитваш да те хванат?“

24.

Къщата на Ник Уайът се намираше във възможно най-луксозния квартал — за нея бяха чували всички и от нея така силно миришеше на много пари, че всички се шегуваха с това. Имението беше възможно най-скъпото, най-разкошното и най-възмутително показното в град, известен със скъпи, разкошни и възмутително показни недвижими имоти. Несъмнено за Уайът бе важно да живее в къща, която е в устата на хората, която „Аркитекчъръл Дайджест“ слага на корицата си и която неудържимо провокира местните журналисти непрестанно да търсят поводи и извинения да се вмъкнат по някакъв начин в нея, за да напишат смайващи неща. Те обожаваха японския момент — фалшивото зен спокойствие, гонитбата между икономичност и простота от една страна, и от друга — бентлитата в гаража на Уайът и неговата абсолютно не зен острота в поведението.

В отдела за връзки с обществеността на „Уайът Телекомюникейшънс“ работата на един от служителите бе да се занимава с личната реклама на Ник Уайът, в това число да подава подходящи клюки за публикуване в „Пийпъл“, „Ю Ес Ей Тудей“ и навсякъде другаде. От време на време този човек предлагаше материали за имението на Уайът, благодарение на които знаех, че то му бе струвало петдесет милиона долара, че е по-голямо и построено с повече въображение от прословутата къща на езерото в Сиатъл на Бил Гейтс, че е копие на японски дворец от четиринайсети век, което Уайът бе построил в Осака, а после бе транспортирал на парчета през океана. Беше заградено от сто и шейсет декара японски гори, пълни с редки цветя, каменни градини, изкуствен водопад, изкуствено езеро и древни дървени мостчета, естествено пак докарани от Япония. Дори каменните плочи с неправилна геометрична форма, с които бе застлана алеята за колите, бяха превозени от Япония.

Разбира се, не забелязвах нищо от това, докато карах по безкрайната алея. Видях само каменната караулна и високата желязна врата, която автоматично се отвори, управлявана от невидим пулт, сторилия ми се дълъг няколко мили път през бамбукова горичка, гаража с шестте разноцветни бентлита кабрио (този човек, изглежда, не харесваше мощните американски коли) и необятната притиснала се към земята дървена къща, заобиколена от висока каменна стена.

Мийчъм ми бе заповядал с кодиран имейл да се явя за доклад тук — електронното съобщение от „Артър“ бе пристигнало в „кутията“ ми в Hushmail от финландски анонимайзър, който бе направил подателя му непроследим33. Бяхме уговорили цял речник от кодови думи, благодарение на които съобщението изглеждаше като потвърждение на поръчка, направена от мен до някакъв онлайн търговец, но всъщност ми казваше къде да се явя, кога да отида там и други подробности.

Мийчъм ми бе дал прецизни указания къде и как да карам. Общо взето трябваше да отида на един паркинг, да изчакам появата на тъмносин линкълн и да го следвам до дома на Уайът. Предполагам идеята беше някой да се увери, че не съм следен. В това имаше елемент на параноя, но кой бях аз, че да споря с тях? Трябваше да бъда заинтересован — в крайна сметка, нали аз бях този, който рискуваше.

Слязох от колата и линкълнът се отдалечи. Отвори ми филипинец и ми нареди да събуя обувките си. Въведе ме в чакалня, обзаведена с паравани шоджи, татамита на пода, ниска черна лакирана маса и нисък четвъртит бял диван, наподобяващ футон. Не ми се струваше особено удобен. Прелистих набързо артистично разхвърляните върху черната масичка за кафе списания: „Роб Рипорт“, „Аркитекчъръл Дайджест“ (тук беше естествено и броят с дома на Уайът на корицата), каталог от „Сотбис“.

Накрая отново се появи домакинът, икономът или както и да се наричаше и ми кимна. Последвах го по дълъг коридор, в края на който имаше почти празна стая, в която отдалеч видях Уайът, седнал на дълга черна маса.

В момента, в който наближихме входа на трапезарията, изведнъж се разнесе пронизителен, разкъсващ ушите писък на алармена инсталация. Огледах се смаян, но преди да съумея да съобразя какво става, бях сграбчен от филипинеца и още някакъв появил се незнайно откъде тип и двамата без усилие ме събориха на пода.

— Какво правите, по дяволите?! — извиках и опитах да се съпротивлявам, но двамата бяха яки като сумисти. Вторият ме затисна, а филипинецът ме обискира. Нямах представа оръжие ли търсят, или нещо друго. Филипинецът напипа MP3 плейъра ми iPod34 и гневно го извади от чантата ми. Погледна го, изрече нещо на онова, дето си го говорят на Филипините, обърна го няколко пъти в ръцете си и разочаровано изръмжа нещо все така неразбираемо. Освободих се с енергично дръпване и седнах на пода. — Така ли посрещате гостите на господин Уайът? — осведомих се. Домакин — икономът взе плейъра, влезе в стаята и го подаде на Уайът, който безмълвно бе наблюдавал разиграващата се пред очите му сцена. Уайът го върна на филипинеца, без да го погледне. Изправих се. — Тези хора никога ли не са виждали плейър? Или може би тук е забранено да се слуша внесена отвън музика?

— Просто си вършат работата — обясни ми спокойно Уайът. Беше облякъл черна, прилепнала по тялото му риза с дълъг ръкав, която изглеждаше като от лен и вероятно струваше повече от месечната ми заплата дори в „Трайон“. Слънчевият му загар изглеждаше още по-подчертан. Реших, че спи в солариум.

— Да не сте страхувате, че се готвя да офейкам? — поинтересувах се.

— Аз не се „страхувам“ от нищо, Касиди. Обичам всички да се придържат към установените правила. Ако си умен и не опитваш някакви номера, всичко ще е наред. Но дори не помисляй да се презастраховаш по някакъв начин, понеже всичко е предвидено и под контрол. — Странно, но едва сега, след като я чух от устата му, се замислих за подобна възможност.

— Не схващам.

— Казвам ти, че ако планираш някоя глупост като например да запишеш срещите ни или разговорите по телефона с мен или някой от моите хора, ще бъдеш неприятно изненадан. Не ти трябва презастраховка, Адам, защото твоята застраховка съм аз. — В стаята влезе красива японка в кимоно и с поднос и му подаде със сребърни щипци гореща хавлиена кърпа, навита на руло. Той си избърса с нея ръцете и й я върна. Отблизо се виждаше, че си е правил лифтинг. Кожата на лицето му бе прекалено опъната, а очите му бяха издължени като на ескимос. — Домашният ти телефон не е сигурен — продължи той. — Същото се отнася и до гласовата поща, компютъра и мобилния ти телефон. Така че освен когато се обаждаш, след като сме поискали това от теб, ще ни търсиш само в случай на спешна нужда. А ние ще се свързваме с теб само чрез шифрована електронна поща. Сега искам да видя какво ми носиш.

Дадох му диска, на който бях записал сваления от сайта на „Трайон“ списък на всички новоназначени служители и няколко листа, на които бях разпечатал някои бележки. Докато Уайът четеше бележките ми, японката се появи отново с нов поднос и започна да разполага пред Уайът множество перфектно изработени като миниатюрни скулптури парченца суши и сашими35, внимателно подредени в лакирани кутии от махагон, с малки купчинки бял ориз, бледозелен уасаби и розови късчета маринован джинджифил. Уайът не вдигна поглед — цялото му внимание бе погълнато от информацията, която му бях донесъл. След няколко минути взе от масата малък черен телефон, който досега не бях забелязал, и каза в него нещо с приглушен глас. Стори ми се, че долових думата „факс“.

Накрая ме погледна.

— Добра работа — късо ме похвали той. — Доста интересно.

Появи се нова жена, превзето непристъпна, на средна възраст, с набръчкано лице, посребряла коса и висящи на шията и очила на верижка. Тя се усмихна, взе листовете от ръцете му и излезе, без да каже нито дума. Нима Уайът държеше секретарка на разположение двайсет и четири часа в денонощието?

Той ловко взе с дървените пръчици парченце сурова риба и го лапна. Задъвка го замислено, без да сваля поглед от мен. После ме попита:

— Схващаш ли превъзходствата на японската диета?

— Харесвам темпура36 и този вид неща — отвърнах.

Той презрително изсумтя:

— Не говоря за темпура. Защо мислиш японците живеят най-дълго? Благодарение на диетата от нискомаслена храна с високо съдържание на протеини, разнообразие от растителни продукти и високо съдържание на антиоксиданти. Те ядат до четиридесет пъти повече соя от нас. И столетия наред не са консумирали четирикраки животни.

— Ясно — съгласих се; питах се: „Какво всъщност искаш да ми кажеш?“.

Той лапна следващото парченце риба.

— Трябва наистина да помислиш сериозно за качеството на живота си. На колко си? Двайсет и пет?

— Двайсет и шест.

— Предстоят ти десетилетия живот. Погрижи се за тялото си. Пушенето, пиенето, боклуците от рода на „Биг Мак“ и други подобни — това трябва да спре. Аз спя три часа на нощ. Повече не ми е нужно. Забавляваш ли се, Адам?

— Не.

— Хубаво… Не сме те пратили там, за да се забавляваш. Добре ли се чувстваш в новата си роля в „Трайон“?

— Още се адаптирам. Началничката ми е много гадна сериозна кучка…

— Не говоря за прикритието ти. Говоря за истинската ти работа — проникването.

— В такъв случай още не се чувствам уютно. Не… не бих казал.

— Залогът е много висок. Разбирам притесненията ти. Продължаваш ли да излизаш със старите си приятели?

— Естествено.

— Не очаквам от теб да ги зарежеш. Това би изглеждало подозрително. Но определено очаквам да си държиш устата затворена, защото иначе… иначе нямаш представа какви неприятности ще ти се случат.

— Разбрано.

— Предполагам, не се налага да ти припомням какви ще са последиците в случай на провал?

— Няма нужда да ми се припомня.

— Добре. Работата ти е трудна, но провалът би бил още по-лош.

— Честно казано, в известен смисъл ми допада да съм в „Трайон“. — Казвах истината, но съзнавах, че той ще възприеме това като удар под кръста.

Уайът вдигна глава и мрачно се усмихна, без да спира да дъвче.

— Радвам се да го чуя.

— Скоро моят екип ще прави презентация пред Огъстин Годард.

— Милият Джок. Е, значи скоро ще разбереш, че е надут, превзет, нравоучителен дърдорко. Той май наистина споделя дивотиите, които разни подлизурковци пишат за него по списанията, от рода на „съзнанието на технократа“ и други подобни. Такъв като него дори не подозира, че и неговите лайна смърдят. — Кимнах, не разбирах очаква ли се от мен да коментирам по някакъв начин. Изобщо не познавах Годард, така че нямах основания нито да се съгласявам, нито да споря, но завистта на Уайът бе повече от очевидна. — И кога е презентацията пред стария пръдльо?

— След две седмици.

— Може би мога да помогна с нещо.

— Всяка помощ ще ми е от полза.

Телефонът иззвъня и той отново го взе.

— Да? — Слуша минутка и каза: — Добре. — И прекъсна разговора. — Май си напипал нещо. До една-две седмици ще получиш пълното досие на Алана Дженингс.

— Ясно — като за Лундгрен и Съмърс.

— Не, това ще е много по-подробно.

— Защо?

— Защото искаме да продължиш в същата насока. Начинът да влезеш, е чрез нея. Така… след като вече си се добрал до кодовото име, искам имената на всички, имащи каквото и да било отношение към „Аврора“. Като казвам всички, имам предвид от отговарящия за проекта директор до чистачката.

— Как? — Съжалих в мига, в който изпуснах тази дума.

— Сам ще прецениш как. Това ти е работата, още ли не си разбрал? И го искам за утре.

— За утре?!

— Точно така.

— Добре. — Казах го нарочно с нотка на предизвикателство. — Само че тогава ще съм свършил онова, което искате от мен, нали? И ще сме квит.

— О, не — разочарова ме той и ми показа големите си бели зъби. — Това е само началото, приятелю.

25.

Вече работех, както ми се струваше, безкрайно и бях в някакво състояние на полунесвяст. В допълнение към нормалното ми работно време в „Трайон“ прекарвах дълги часове всяка нощ в търсене из интернет или работа над обзорите и сводките с информация за работата на конкуренцията, изпращани ми от Мийчъм и Уайът, благодарение на които можех да изказвам мнение едва ли не като гений. На няколко пъти по време на дългия път в безкрайните задръствания едва не заспивах зад волана. Отварях неочаквано очи, сепнат, изведнъж разсънен, за да спра в последния възможен миг преди да вляза в насрещното платно или на сантиметри от забиване в колата пред мен. Следобед по правило губех тонус и единствено огромните дози кофеин ми помагаха да не заспя в работната ми клетка. В главата ми се въртяха картини как поне веднъж се прибирам по изключение рано и заспивам на секундата. Живеех на кафе, диетична пепси и ред бул. Под очите ми се бяха появили черни кръгове. Работохолиците имат за награда поне удовлетворението, патологично или не, аз просто се чувствах изцеден, скапан, като пребит до смърт кон от класическата руска проза.

Но не животът „под пара“ бе най-големият от проблемите ми. Въпросът бе, че губех представа каква е „истинската“ ми работа и какви са задълженията ми „под прикритие“. Бях толкова зает да бягам от една оперативка на друга и да се опитвам да се държа на нивото на положението си, та Нора да не надуши следа и да се насочи безпогрешно към мен, че едва ми оставаше време да ровя насам-натам и да събирам информация за „Аврора“.

Понякога се виждах с Мордън — на оперативки за „Маестро“ или на обяд в столовата — и той винаги отделяше време да побъбрим. Но така и не спомена онази нощ, когато или ме беше видял, или не да излизам от офиса на Нора. Не зная, може и да не ме бе видял в нейния офис. А може би ме бе видял и сега по някакви свои съображения не обелваше и дума по въпроса.

На всичко отгоре през нощ получавах имейли от „Артър“, който се интересуваше докъде съм стигнал с разследването, как се движат нещата и какво, по дяволите, ме бави.

Оставах до късно на работа почти всяка вечер и се прибирах и аз не знам кога. Сет ме засипваше с покани да му се обадя, записани в гласовата ми поща, но след седмица усилия престана да ме търси. Повечето от другите ми приятели един по един също се отказаха. Правех чудеса, за да си освободя по половин час и да отскоча до апартамента на татко, но покажех ли се там, го заварвах така кисел, че не ми обръщаше никакво внимание. Изглежда, между него и Антоан се бе възцарило някакво примирие, нещо от рода на студена война, защото Антоан поне не заплашваше да напусне. Засега…

Една нощ се престраших и отново влязох в офиса на Нора, за да сваля бързо и без усложнения клавиатурната записвачка. Моят приятел, големият фен на мустангите, обикновено правеше обиколката си между десет и десет и двайсет, така че свърших работата, преди да се появи. Отне ми по-малко от минута. Ноа Мордън го нямаше никакъв.

В малкото устройство бяха записани стотици хиляди клавиши, в това число всички пароли на Нора. Единственото, което трябваше да направя, бе да го включа към някой компютър и да сваля записаната информация. Но не смеех да го направя на работното си място. Знаех ли какви програми за следене бяха инсталирали системните администратори на „Трайон“? Рискът просто не си заслужаваше.

Вместо да бързам с това, влязох и се регистрирах на корпоративния уебсайт. Въведох в полето за търсене „Аврора“, но не се появи нищо. Изненада… Хрумна ми нещо друго, така че въведох името на Алана Дженингс и бях възнаграден с информацията за нея. Нямаше снимка — повечето служители поставяха снимка, макар да имаше и такива, които се въздържаха, — но научих някои основни неща като вътрешния й телефонен номер, длъжността й („Директор по маркетинга, Изследователски отдел за разрушителни технологии“), кода на нейния отдел, който съвпадаше с нейния Mailstop37.

В това число се съдържаше изключително ценна информация. В „Трайон“, също както и в „Уайът“, служителите от един отдел получават един и същи номер. Достатъчно бе да въведа този код в корпоративната база данни и резултатът бе списък на всички, които работят заедно с Алана Дженингс… а това означаваше и всички, работещи по проект „Аврора“.

Не че означаваше, че разполагах с пълния списък на хората, въвлечени в „Аврора“, защото можеше да има и такива, намиращи се в други отдели на същия етаж, но поне разполагах със значителна част от истинския пълен списък: четиридесет и седем имена. Разпечатах личната уебстраница на всеки от тях, подредих листата в папка и я прибрах в служебната си чанта. Това според мен трябваше поне за известно време да задоволи ненаситното любопитство на хората на Уайът.

Когато се прибрах у дома — беше след десет — с намерението да седна пред компютъра и да разтоваря съдържанието на клавиатурната записвачка, вниманието ми беше привлечено от нещо друго. Точно в центъра на „кухненската“ ми маса — най-обикновена, покрита с ламинат маса, която бях купил на старо за някакви си четиридесет и пет долара — беше оставен чистичък, спретнат, дебел запечатан плик.

Този плик го нямаше сутринта. Отново някой от „Уайът“ се бе вмъкнал в апартамента ми, сякаш тези хора искаха да ми демонстрират, че могат да влязат, където пожелаят. Окей, схванах. Или може би според тях това беше най-сигурният начин да ми предадат нещо, без никой друг да забележи. Само че за мен това звучеше точно толкова заплашително, колкото и възможността да бъда забелязан.

Пликът съдържаше дебело досие на Алана Дженингс, точно толкова подробно, колкото ми бе обещал Уаят. Видях купчина снимки на млада жена и изведнъж изгубих всякакъв интерес към въведената от Нора информация. Защото Алана Дженингс се оказа… не знам как да се изразя деликатно… страхотно парче.

Седнах в креслото и разтворих досието.

Беше очевидно, че в изработването му са вложени голям труд, много време и значителни суми. Няколко частни детектива я бяха следили навсякъде, бяха записвали подробно къде отива и откъде излиза, бяха систематизирали навиците й и бяха отразили задачите, които е изпълнявала. Имаше снимки, запечатали я да влиза в сградата на „Трайон“, в ресторант със свои приятелки, в някакъв тенис клуб, на тренировка в един от онези запазени само за жени клубове на здравето, където покрай фитнеса се предлагат маса други специфични услуги, най-сетне на слизане от нейната мазда мията. Имаше лъскава черна коса и стройно тяло (за него човек можеше да се досети по снимките, показващи я по екип от ликра). Понякога слагаше тъмни очила с дебели рамки — от онзи модел, който жените използват, за да кажат на околните, че са умни, сериозни и въпреки това толкова красиви, че могат да си позволят да сложат дори такива ужасни очила. Всъщност очилата я правеха още по-секси. Може би такава беше идеята.

След час четене знаех за нея повече, отколкото някога бях научавал за която и да било от приятелките ми. Тя не беше само красива… беше и богата, а това правеше заплахата двойно по-голяма. Беше израсла в Дариен, Кънектикът, беше учила в „Мис Портър“, Фармингтън, след което бе следвала в Йейл, английска филология, специалност американска литература. Но беше вземала изпити по компютри и електроинженерство. Копие от списъка с оценките й разкриваше, че си е вземала изпитите предимно с отличен. Още в първите си студентски години бе станала член на Фи Бета Капа38. Окей, значи освен всичко останало беше и умна, а това правеше заплахата тройна.

Екипът на Мийчъм бе събрал всевъзможна финансова информация за нея и семейството й. Тя разполагаше с доверителен фонд, в който бяха депозирани няколко милиона долара, но баща й — изпълнителен директор на малка компания в Стамфорд — управляваше инвестиционно портфолио на много по-висока стойност. Имаше две по-малки сестри — едната бе още в колеж в Уеслейан, другата работеше в аукционната къща „Сотбис“, Манхатън.

Понеже се обаждаше на родителите си всеки ден, бе логично да се предположи, че е близка с тях (беше приложено едногодишно извлечение на телефонните й сметки, но за щастие някой се бе потрудил да обработи цялата информация и да резюмира на кого се обажда най-често). Беше неомъжена, нямаше индикации да се среща с някой редовно и имаше собствен апартамент в градче за хора над средната класа, недалеч от „Трайон“.

Пазаруваше зеленчуци всяка неделя, като се придържаше към щандовете за неконсервирани хранителни продукти и изглежда, бе вегетарианка, понеже не бе засичана да купува месо, дори пиле или риба. Ядеше като птичка, но птичка от тропическите гори — много плодове, с предпочитания към горските, ядки. Не посещаваше барове, не влизаше в заведение след работа, когато предлагат напитките с намаление, но от време на време си правеше поръчки по телефона в местния магазин за алкохолни напитки, така че имаше поне един порок. Любимата й водка, изглежда, бе „Грей Гууз“, а предпочитаният джин — „Танкерей Малака“. Ходеше на ресторант един-два пъти седмично и не влизаше в „дупки“ от рода на „Денис“, „Апълбис“ или „Хутърс“, а си доставяше удоволствие в заведения от класата на „Чакра“, „Ачто“, „Бъз“ или „Ом“, които се славеха с изискана кухня. И определено имаше слабост към тайландските ресторанти.

Ходеше на кино поне веднъж седмично, като обикновено си купуваше билетите предварително, ползвайки услугите, предлагани от „Фанданго“. Понякога се поддаваше на изкушението и гледаше романтични женски филми, но най-много я интересуваше чуждестранното кино. Очевидно бе жена, която по-скоро би гледала „Дървото на налъмите“, отколкото „Поркис“39. Както и да е… Купуваше си много книги все онлайн, основно от „Амазон“ и „Барнс енд Ноубъл“40, почти без изключение сериозна литература, понякога латиноамериканска, както и значителен брой книги за киното. Напоследък обаче бе закупила книги върху будизма, източните учения и други подобни. Поръчваше си и филми на DVD носител, в това число трилогията „Кръстника“ в кутия — издание за подарък, както и няколко „черни“ филма от класиката, например „Двойна компенсация“41. Всъщност този филм го бе купила два пъти — веднъж преди няколко години на видеокасета, и втори път — съвсем наскоро — на DVD. Явно през последните две години си бе купила и DVD плейър и очевидно този стар филм с Фред Макмъри и Барбара Стенуик беше сред любимите й. Най-сетне, изглежда, не бе пропуснала да се сдобие с всеки албум на Ани ДиФранко и Аланис Морисет.

Запомних тези факти — можеха да ми бъдат полезни. Започвах да разбирам що за човек е Алана Дженингс. И в главата ми постепенно се оформяше план.

26.

Събота следобед в бял тенис екип (бях го купил същата сутрин, а иначе нормално играя тенис в оръфани срязани в коленете дънни и по тениска) и сложил на китката си нелепо скъпия италиански часовник за спускане под вода, с който се бях сдобил в пристъп на безумно разточителство, се появих на модния сред паралиите „Тенис ракетен клуб“. Алана Дженингс членуваше в клуба и от досието, което съвестно бях изчел, излизаше, че играе тук повечето съботи. Предишния ден се бях обадил по телефона, за да проверя за кога си е резервирала време — обясних, че сме се уговорили да се срещнем на корта, но съм забравил точното време и не мога да се свържа с нея. Фасулска работа. Оказа се, че ще дойде в четири и половина за мач по двойки.

Половин час преди това се срещнах с управителя на клуба, за да ме разведе и запознае с онова, което ще получа, ако си платя и стана член. Не беше толкова лесно, понеже клубът все пак бе частен, а в такива места не се влиза направо от улицата. Бях накарал Арнолд Мийчъм да помоли Уайът да намери някой богаташ, член на клуба — приятел на приятел на приятеля, възможно най-далеч от всякаква връзка със самия Уайът, — който да поръчителства пред управата на клуба за мен. Въпросният покровител се оказа не кой да е, а член на комитета по утвърждаването на новите членове и името му несъмнено се ползваше с уважение тук, защото шефът на същия комитет, някой си Джош, само дето не направи салтомортале от тръпката да има честта да ме разведе лично. Дори ми даде целодневен пропуск за гост, така че да имам възможност да изпробвам кортовете (закрити и открити), а може би и да си намеря партньор за някой мач.

В центъра на съоръжението, заобиколена от тучна, перфектно окосена морава, се издигаше огромна къща с керемиден покрив в стила на така наречения „нюпортски котидж“. Отървах се не без затруднение от Джош, като се престорих, че махам пред кафето на мой познат. Той предложи да ми организира мач, но аз го успокоих, че всичко е наред, нямам проблеми, вече съм видял няколко познати лица и ще се оправя сам.

След няколко минути я видях. Не че беше възможно да не забележиш жена като нея. Беше в риза на Фред Пери и имаше (по някаква необяснима причина на снимките от наблюдението това не си личеше) убийствени гърди. Сините й очи бяха ослепителни. Влезе в кафето с друга жена на нейната възраст и си поръчаха газирана вода. Намерих масичка наблизо, но не и непосредствено до тях, зад нея, извън полезрението й. Исках да мога да наблюдавам, регистрирам, слушам и най-вече да остана незабелязан. Защото забележеше ли ме, щях да имам сериозен проблем следващия път, когато опитах да се навъртам наоколо. Не че съм двойник на Брад Пит, но все пак не съм грозен като гъз, така че жените общо взето ме забелязват. Налагаше се да бъда много предпазлив.

Не можах да разбера дали приятелката на Алана Дженингс е нейна съседка, състудентка или нещо друго, но двете не обелиха нито дума на служебни теми. Логично бе да предположа, че не са колежки в проект „Аврора“. Много жалко — нямаше да чуя нищо любопитно.

В един момент обаче телефонът й иззвъня.

— Алана — каза тя. Имаше гладък като кадифе глас, школуван в частни училища — определено култивиран, но без това да дразни. — Така ли? — продължи тя. — Е, доколкото мога да схвана, намерила си решение. — Наострих уши. — Кейт, ти просто си съкратила развойната фаза наполовина и това е невероятно.

Това със сигурност ми звучеше по служба. Преместих се мъничко по-наблизо, за да чувам по-добре. Край нас хората се смееха, дрънчаха чаши, вътре се миеха чинии и към всичко се примесваше ритмичното „туп-туп“ на тенис топките, което ми пречеше да разбера всичко казано от Алана. Някой се промъкна непосредствено до масата ми — едър мъж с огромен корем — и чашата ми с пепси застрашително се разлюля. Мъжът гръмко се изсмя, сякаш бе направил нещо адски смешно, и изобщо престанах да различавам гласа на Алана. „Махни се, задник нещастен!“

Мъжът се отдалечи с разкрачена походка и най-сетне долових нов фрагмент от разговора. Само че сега тя вече говореше приглушено и до мен достигаха само отделни думи. Чух я да казва: „Е, това вече е въпрос за голямата награда, нали?“. После малко по-високо: „Благодаря ти, че ми съобщи… новината е страшна“. После затвори.

— Работа, работа… — извини се на приятелката си. — Прощавай. Иска ми се да мога да се откъсна напълно, но се налага да съм на разположение денонощно. А… ето го и Дрю! — Към масата им се приближи снажен представителен мъж, тип жребец: малко над трийсетте, бронзов загар, плосък корем, широки плещи — телосложение на гребец, — и непринудено я целуна по бузата. Забелязах, че не целуна и другата жена.

— Здрасти, сладур — свойски я поздрави той.

Страхотно. Значи Уайът все пак не бе разбрал, че тя излиза с някого.

— Здрасти, Дрю — отговори му тя. — Къде е Джордж?

— Той не ти ли се обади? — изненада се Дрю. — Беше забравил, че този уикенд му се полага да види дъщеря си.

— И сега какво… нямаме четвърти? — изплаши се другата жена.

— Е, все ще намерим някой — успокои я Дрю. — Просто не мога да повярвам, че не ти се е обадил. Колко невъзпитано.

В този миг в главата ми светна лампичка. Зарязах плана за анонимно наблюдение и взех тактическо решение. Изправих се и попитах:

— Извинете? — Те ме погледнаха. — Случайно чух, че търсите четвърти…

Представих се с истинското си име, обясних, че проверявам дали клубът ще ми хареса, и не споменах „Трайон“. Почувствах, че изпитаха облекчение. Според мен от професионалната ми титанова ракета „Йонекс“ решиха, че съм страшно добър, макар да ги уверих, че просто съм средна класа и че не съм играл от маса време. Което си беше самата истина.

Бяха запазили един от откритите кортове. Времето беше слънчево и топло, макар и малко ветровито. Двойките бяха Алана и Дрю срещу мен и втората жена, чието име се оказа Джоди. Джоди и Алана бяха горе-долу равни по сила, но Алана беше много по-грациозна тенисистка. Не беше особено агресивна, но имаше нелош подсечен бекхенд, винаги връщаше сервиса, улучваше без проблеми топката и играеше с много икономични движения. Сервисът й беше прост и точен и нямаше проблем да вкара топката в полето. Играта й се удаваше също така естествено, както дишането.

За нещастие бях подценил „симпатягата“. Той се оказа сериозен играч. Аз започнах малко хаотично, бях забравил доста неща, направих двойна грешка на първия си сервис и Джоди не скриваше раздразнението си. Но малко по малко влязох във форма. Междувременно Дрю играеше, сякаш се намираше на Уимбълдън. Колкото по-добър ставах, толкова по-агресивен ставаше той, докато накрая това започна да придобива нелепи пропорции. Започна да „краде“, хвърляше се да лови топки, явно предназначени за Алана, и така проваляше иначе лесни отигравания. Беше неин ред да му се муси. Започнах да долавям съществуването на някаква история между двамата — определено се усещаше напрежение.

Постепенно играта се превърна в двубой между двамата самци. Дрю започна да сервира в тялото ми, ударите му бяха много силни, често дълги. Макар сервисите му да бяха страшно бързи, контролът му се изплъзваше, така че двамата с Алана започнаха систематично да губят. След известно време се залових сериозно с него, започнах да предугаждам кога ще „краде“, маскирах ударите си и насочвах топката зад него. В крайна сметка „симпатягата“ сам си търсеше белята — сега трябваше да го поставя на мястото му. Защото моя милост желаеше другата „женска“. Бях плувнал в пот. В един момент осъзнах, че май влагам много усилия, че играя прекалено агресивно в един иначе приятелски мач и че това някак си… не е прилично. Така че намалих малко темпото и влязох в ролята на търпеливия играч, като се стараех да задържам топката в игра и да оставя Дрю да прави грешки.

Накрая Дрю дойде до мрежата, стисна ми ръката и дори ме потупа по гърба.

— Ти си страхотен играч — похвали ме той с престорено добродушие.

— О, и ти — върнах му комплимента.

— Наложи се да покривам голяма част от корта — сви рамене той.

Сините очи на Алана блеснаха сърдито и тя се обърна към мен:

— Имаш ли време за по едно питие?

Така че в крайна сметка двамата с нея останахме сами на „верандата“ — така наричаха необятната дървена платформа, издигната над нивото на кортовете. Джоди се извини, доловила с безпогрешното си женско чувство, че Алана не желае излишна компания, и се оправда, че закъснявала за някъде. Дрю също усети накъде отиват нещата и на свой ред се извини, макар и не така умело.

Появи се сервитьорката и Алана ме помоли да поръчам първи, защото още не била решила какво й се иска. Попитах момичето ще ми направи ли един джин тоник с „Танкерей Малака“. Това накара Алана да ме погледне изненадано, преди да възвърне хладнокръвието си и да каже:

— Ще се присъединя към избора ти.

— Нека първо проверя дали имаме — извини се момичето, русокоса гимназистка. След минута се върна с питиетата.

Поговорихме малко, първо за клуба, после за членовете му („нахакани“, каза тя), кортовете („най-добрите наоколо, и то с голяма преднина“), но тя беше прекалено възпитана, за да ми зададе откровения въпрос „Какво работиш?“. Не спомена „Трайон“, също. Започнах да се притеснявам от момента, когато щяхме да изясним и това, понеже не бях сигурен как ще обясня доста необичайното съвпадение, че и двамата работим за една компания и изведнъж: „Боже господи, та мен са ме назначили на твоето място!“. Вече не можех да повярвам, че сам се бях натрапил да им бъда партньор и че вместо да стоя надалеч, съм се изнесъл доброволно на нейната орбита. Най-хубавото бе, че досега не се бяхме срещали на работа. Бях започнал да се питам дали работещите по „Аврора“ не използват отделен вход. Както можеше да се очаква, джинът скоро ме хвана, денят беше прекрасен, а и разговорът ни се лееше.

— Съжалявам, че Дрю така си изпусна нервите — каза тя.

— Той е добър.

— Но е и голям задник. А в неговите очи ти беше заплаха. Сигурно така е при мъжете. Схватка с ракети.

Усмихнах се.

— Как беше в онази песен на Ани ДиФранко…? „Всяко нещо може да стане оръжие, хванеш ли го както трябва“.

Погледът й светна.

— Точно така. И ти ли харесваш Ани?

Свих рамене.

— „Науката преследва парите, а парите гонят опашката си“.

— „И най-добрите умове на моето поколение не могат да си платят съдебната гаранция“ — довърши тя. — Малко са мъжете, които харесват Ани.

— Е, предполагам, аз съм от по-чувствителните — подхвърлих с лице на покерджия.

— Сигурно. Някой път трябва да се срещнем пак.

Правилно ли чувах? Това не беше ли предложение за среща?

— С удоволствие — съгласих се. — В такъв случай… обичаш ли тайландска кухня?

27.

След мини срещата с Алана Дженингс отидох при баща ми. Бях толкова възбуден, че се чувствах сякаш съм с ризница. Вече нищо, което той кажеше или направеше, не можеше да ме засегне.

Докато изкачвах напуканите дървени стъпала към площадката пред входа, ги чух да спорят — леко пискливият носов глас на баща ми, който с напредването на възрастта бе започнал да звучи все повече като птичи, и ниският, боботещ и резониращ бас на Антоан. Намерих ги в банята на първия етаж, от която излизаха кълбета пара. Баща ми лежеше по корем на скамейката с издигнат торс, благодарение на възглавниците, пъхнати под главата и гръдния му кош. Бледосинята манта на Антоан бе подгизнала от влагата, а самият той барабанеше по голия гръб на баща ми с грамадните си ръце.

— Здрасти, Адам.

— Този кучи син се опитва да ме убие — изграчи баща ми.

— Това е начинът да се изхвърлят храчките от белите дробове — обясни Антоан. И продължи с работата си. Гърдите на баща ми глухо кънтяха. Гърбът му беше болезнено блед, по-скоро бял като лист хартия, плътта бе залиняла и отпусната. Нямаше и следа от мускулен тонус. Спомних си как бе изглеждал в детските ми години: мускулест и жилест, чак страх да те хване. А сега на мястото на мускулите имаше само старческа кожа и съжалих, че съм я видял.

— Този мръсник ме измами — оплака се баща ми с глас, приглушен от възглавниците. — Подлъга ме, че трябвало само да подишам малко пара. Изобщо не ме предупреди, че ще се мъчи да счупи скапаните ми ребра. Случай, проклета чернилко, аз съм на стероиди и костите ми са чупливи, разбра ли?

— Хей, татко — извиках, — по-внимателно с приказките!

— Да не съм ти курвата от затвора, негър проклет?

Но Антоан не реагира по никакъв начин. Продължаваше невъзмутимо и ритмично да мачка гърба на баща ми.

— Тате — пак се обадих, — той е много по-едър и силен от теб. Не мисля, че е умно да го настройваш срещу себе си.

Антоан ме погледна със сънлив и леко развеселен поглед.

— Ей, човече, всеки ден в панделата имах вземане-даване с арийци. Повярвай ми, един бъбрив дърт инвалид не може да ме засегне.

Примижах.

— Проклет кучи син! — вбесено изкрещя баща ми. Но забелязах, че се въздържа да го нарича „чернилка“.

Малко по-късно баща ми отново беше паркиран в креслото пред телевизора с тръбичка в носа.

— Тази работа не върви на добре — уведоми ме той, без да сваля поглед от екрана. — Знаеш ли, че ми дава заешка храна?

— Казва се „плодове и зеленчуци“ — информира го Антоан. Седеше на един стол до нас. — Отлично знам какво харесва той — нали виждам какво има в килера: задушено говеждо в големи консерви „Динти Муур“, виенски кренвирши и лебервурст. Е, докато аз съм тук, повече няма да ги помирише. Франк, ти имаш нужда от здравословна храна, за да укрепиш имунната си система. Иначе при първата настинка ще развиеш пневмония, после заминаваш за болницата и какво ще правя тогава аз? Нали като си в болницата, няма да ти трябвам?

— Господи!…

— Към горното ще добавя, че вече ти завъртях кранчето на колата, искам да ти е ясно. Край и на това! Да, имаш нужда от течности, защото трябва да разредиш слузта, но няма да получиш нищо с кофеин в него. Трябва ти калий и калций, заради стероидите.

— Можеш да готвиш заешките си боклуци, но те предупреждавам, че няма да ги сложа в устата си — опита се да го стресне баща ми.

— В такъв случай значи си решил да се самоубиеш. Понеже на теб ти трябва десет пъти повече енергия, за да дишаш, отколкото е необходима на нормалните хора, нужно е да ядеш, за да имаш сили, да изградиш малко мускулна маса и така нататък. Аз пък те предупреждавам, че ако предадеш богу дух, докато аз съм край теб, вината няма да е моя.

— Ха… сякаш изобщо ти пука! — възмути се баща ми.

— Ти да не мислиш, че съм тук, за да ти помогна да пукнеш?

— Ами точно така започва да ми изглежда.

— Ако исках да те убия, щях ли да го правя по бавния начин? — логично му изтъкна Антоан. — Освен ако не се заблуждаваш, че така се забавлявам. Сигурно си мислиш, че ми е много приятно да се занимавам с такъв като теб.

— Наистина не знам как се понасяте — казах.

— Ей, я му виж часовника! — изненада ме Антоан. Бях забравил да си сваля новия „Панерай“ или може би подсъзнателно бях решил, че нито Антоан, нито баща ми ще му обърнат внимание. — Я да го разгледам. — Той стана, приближи се до мен и заинтригувано го огледа. — Обзалагам се, че това чудо струва поне пет хиляди долара. — Оценката му не се разминаваше много с истината. Притесних се — сумата надвишаваше две негови месечни заплати. — Това да не е от онези италиански часовници за леководолази?

— Аха — побързах да се съглася, за да забравим тази тема възможно по-скоро.

— Хо, ти майтапиш ли се с мен!? — изскърца с ръждивия си глас баща ми. — Убий ме, но няма да повярвам. — Но и той гледаше часовника ми. — Дал си пет хиляди долара за един въшлив часовник? Ти наистина си голям нещастник! Имаш ли някаква представа какво ми струваше да спечеля пет хиляди долара, за да те изуча в училище? А ти хвърляш тези пари за… часовник!

— Парите са си мои, татко — напомних му и после неубедително добавих: — Освен това става дума за инвестиция.

— За бога, ти за идиот ли ме вземаш? Инвестиция!

— Тате, разбери, повишиха ме в работата. Сега работя в „Трайон Системс“ за два пъти по-висока заплата от онази, която ми даваха в „Уайът“.

Той ме погледна пресметливо.

— Какви пари трябва да ти плащат, за да хвърлиш пет хиляди долара за… господи, езикът ми не се превърта да го изговоря!

— Плащат ми много, тате. И ако ми се иска да си хвърлям парите, значи ще го направя. Аз съм си ги спечелил.

— Ти си си ги спечелил! — повтори той подчертано саркастично. — Нека ти напомня, че всеки път, когато решиш да ми се изплатиш за… — той пое дълбоко дъх — и аз не зная колко десетки хиляди долара, които съм хвърлил по теб, искам да те уверя, че си добре дошъл да го направиш.

За момент се изкуших от мисълта да му съобщя какви пари вече съм платил за неговата издръжка, но в последния момент се сдържах. Малката победа не си заслужаваше усложненията. Вместо това си повторих няколко пъти наум: „Това е баща ти. Това е баща ти“. Вярно, повече приличаше на зъл анимационен герой, наподобяващ някогашния ми баща, но губещ все повече приликата си заради вземания преднизон и всевъзможни други променящи психиката лекарства. Но естествено знаех, че това не е истина, че човекът пред мен си е все същият непоносим стар задник, просто доведен от възрастта до предела на търпимостта.

— Ти живееш в свой свят на фантазиите — продължи той и отново напълни шумно гърдите си с въздух. — Въобразяваш си, че като си купуваш костюми за по две хиляди долара, обувки за по петстотин и часовници за по пет хиляди, това ще те превърне в един от тях, така ли? — Ново поемане на дъх. — Е, нека ти кажа нещо. Ти просто си се маскирал за Вси светии, ясно ли ти е? Преоблякъл си се, нищо повече. И ти съобщавам това, понеже си мой син и никой друг няма да ти каже горчивата истина. Ти не си нищо повече от човекоподобна маймуна във фрак!

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — прошепнах, неспособен да повярвам на ушите си. Забелязах, че Антоан тактично се измъква от стаята. Лицето ми беше почервеняло.

„Той е болен — казах си. — Има емфизема в крайна фаза. Умира. Не знае какво приказва“.

— Мислиш си, че някога ще станеш като тях? Момченце, хубаво е да си фантазираш, нали? Представяш си как те ще те приемат, ще те пуснат в луксозните си клубове, ще те оставят да чукаш дъщерите им и да играеш шибано поло с тях? — Мъчителна глътка въздух. — Само че те знаят кой си ти, синко, и им е известно откъде си се примъкнал. Е, може да те оставят да си играеш в пясъка с кофичките, но в мига, в който забравиш кой си наистина, някой с удоволствие ще ти го припомни.

Не можех повече да се сдържам. Това надминаваше всякакви граници. Този човек ме влудяваше.

— В света на бизнеса нещата стоят по-иначе, татко — обясних му търпеливо. — Там не е като в клуб. Умението, което се цени, е да правиш пари. Ако им помагаш да правят пари, значи си им нужен. И аз съм там, където съм, защото те се нуждаят от мен.

— О, нуждаят се от теб значи? — повтори баща ми и закима. — Прав си, прав си. Нуждаят се от теб по начина, по който онзи, дето сере в кенефа, се нуждае от тоалетна хартия, ясно ли ти е? Само че като приключат с избърсването, пускат водата от казанчето, сещаш ли се? Нека аз сега ти напомня, че те се нуждаят от победители, а понеже виждат в теб неудачника, никога няма да ти позволят да го забравиш. — Извъртях безпомощно очи, но не казах нищо. Но усещах пулса в слепоочията си… Вдишване: — А ти си прекалено глупав, за да го разбереш. Живееш в проклетия си измислен свят, също както живееше майка ти. Тя винаги си мислеше, че е прекалено добра за мен, но нищо повече. Само мечтаеше. И ти не си нищо особено — вярно, беше в скъпо частно училище за цели две години, после получи диплома от скъп колеж, но това нищо не означава. — Той пак си пое въздух и чертите му се смекчиха: — Казвам ти всичко това, защото не искам, синко, да ти го начукат, както прецакаха мен. Нали се сещаш — там в онова скъпо подготвително училище, където богатите родители не ми позволиха да си въобразя, че съм като тях. Е, мисля, че се сещаш. Трябваше ми известно време да го осмисля, но те се оказаха прави: не бях като тях. И ти не си, и колкото по-бързо го схванеш, толкова по-добре ще се почувстваш.

— „По-добре“ като теб, а? — подметнах. Просто ми се изплъзна.

Това го накара да ме изгледа с втренчения си поглед.

— Аз поне знам кой съм — натърти той. — А ти още нямаш ни най-малка представа кой си.

28.

Следващият ден беше неделя и следователно единственият ми шанс да си отспя, но Арнолд Мийчъм естествено настоя да се срещнем рано сутринта. Бях отговорил на редовния му имейл, подписвайки се с „Дони“, което за него означаваше, че разполагам с нещо за тях. Отговори ми веднага с нов имейл, с който ми нареждаше да бъда точно в девет на паркинга на един конкретен магазин от веригата „Всичко за дома“.

Там вече гъмжеше от мераклии — не всички се излежават до късно в неделя сутринта — да си купят дървен материал, инструменти, чувалчета със семена и тор. Чаках в аудито близо половин час.

Започвах да губя търпение, когато в паркинга влезе беемве модел 745i и се насочи към мястото до мен. Изглеждаше доста странно в обкръжение на пикапи и ванове. Арнолд Мийчъм беше в бебешко син пуловер и изглеждаше като случайно отбил се на това място, на път за голф среща някъде далеч оттук. Направи ми знак да сляза от колата, аз слязох и му подадох компактдиск и папка.

— И какво имаме тук? — поинтересува се той.

— Списък на работещите по проект „Аврора“.

— Всички?

— Не зная. Но част от тях.

— Защо не всички?

— Тук има четиридесет и седем имена — търпеливо му обясних. — Мисля, че е добро начало.

— Трябва ни пълният списък.

Въздъхнах.

— Ще видя какво мога да направя. — Спрях, разкъсван от желанието да не му казвам неща, които не се налагаше — колкото повече му казвах, толкова повече щеше да иска от мен, — и чисто човешката нужда да се похваля какъв напредък съм постигнал. — Имам паролите на началника — изтръгна се накрая от мен.

— Кой? Лундгрен?

— Нора Съмърс.

Той кимна.

— Използвал си софтуера?

— Не, KeyGhost.

— И какво ще правиш с тях?

— Ще прегледам архивираната й поща. Може да вляза в програмата за насрочване на срещи и да разбера с кого се среща.

— Това са дреболии — пренебрежително каза Мийчъм. — Според мен е време да проникнеш в „Аврора“.

— А според мен в момента е много рисковано — опитах се да възразя.

— Защо? — Клиент на магазина избута препълнена количка с чувалчета тор покрай прозореца на Мийчъм. Четири-пет деца го следваха тичешком. Мийчъм ги погледна, натисна бутона за вдигане на прозореца си и пак се обърна към мен. — Попитах защо?

— Пропуските осигуряват диференциран достъп.

— За бога, Адам, проследи някого, открадни му баджа, направи каквото искаш. Трябва ли да те връщам в първи клас?

— Всички се регистрират на влизане в дневник, на всеки пропуск има въртележка и следователно не е възможно да се промъкнеш незабелязано.

— А чистачите?

— Към всеки пункт за влизане има насочени камери за наблюдение. Не е толкова лесно. Не би искал да ме хванат, най-малко сега, нали!

Думите ми го накараха да се замисли.

— Дявол да го вземе, изглежда, добре се пазят.

— Мисля, че дори такъв като теб би могъл да заимства едно друго от тях.

— Я се шибай! — сряза ме той. — Ами архивът на „Личен състав“?

— И този отдел се охранява доста добре.

— Едва ли чак като „Аврора“. Там би следвало да е относително по-лесно. Искам от теб личните досиета на всеки, свързан по какъвто и да било начин с „Аврора“. Като минимум говорим за хората от този списък. — И за по-ясно вдигна пред лицето ми диска.

— Следващата седмица ще опитам.

— Ще опиташ довечера. Неделната нощ е много подходяща за подобна операция.

— Утре ме чака тежък ден. Правим презентацията пред Годард.

Но дори това не беше достатъчно да го убеди.

— Ти какво, да не искаш да ми кажеш, че тайните ти задачи много те обременяват? Надявам се не си забравил за кого всъщност работиш?

— Трябва да съм във форма. Важно е…

— Значи имаш сериозни основания да поработиш тази нощ в службата — заключи той и завъртя ключа на запалването.

29.

Късно вечерта отидох в „Трайон Системс“.

Паркингът беше почти пуст — единствените коли вероятно бяха на хората от охраната, на другите, които осигуряваха денонощната техническа поддръжка, и може би на някой побъркан на тема работа, на какъвто се преструвах и аз. Не познавах жената на рецепцията — латиноамериканка, която никак не изглеждаше щастлива, че й се налага да е тук по това време. Тя дори не ме погледна, докато влизах, но аз специално я поздравих, като се опитвах да изглеждам забързан, притеснен или нещо подобно. Качих се на моя етаж и дори свърших малко истинска работа с таблицата на продажбите на „Маестро“ в Европа, Близкия изток и Азия. Очертаващата се тенденция не беше никак обещаваща, но Нора искаше да обработя числовите данни и да извлека от тях всичко положително, което може да се намери.

Из по-голямата част от етажа осветлението беше изгасено и ми се наложи да го включа и над моята клетка. Изобщо обстановката беше потискаща.

Мийчъм и Уайът искаха личните досиета на ангажираните в „Аврора“. Сигурно искаха да разберат от тях подробностите по трудовия стаж на всеки участник, откъдето щяха да разберат от кои компании са дошли в „Трайон“ тези хора и с какво са се занимавали на последната си работа. Това бе добър начин да се изгради някаква хипотеза относно естеството на „Аврора“.

Само че аз не можех просто да вляза с безгрижна походка в „Личен състав“, да разровя из кантонерки и шкафове с документация и да си избера каквото ми се харесва. Отдел „Личен състав“ в „Трайон“, за разлика от много други подобни отдели в други компании, се отнасяше към мерките за сигурност много сериозно. Компютрите им например не бяха достъпни през основната база данни, защото бяха вързани в отделна собствена мрежа. Това беше разумно, тъй като трудовите досиета съдържат лична информация с поверителен характер, например оценки за работата им, състоянието на пенсионните им планове, използваните опции за закупуване по преференциални цени на акции на компанията — все неща, които никой не би желал другите да знаят за него. Може би кадровиците се страхуваха, че редовите служители ще надушат баснословните заплати, които са си определили шефовете, и ще избухне бунт на възмутените.

„Личен състав“ бе разположен на трети етаж, крило „E“ — доста далеч от „Маркетинг нови продукти“. По пътя дотам имаше доста заключени врати, но електронният ми пропуск вероятно щеше да се справи с тях.

И тогава си спомних, че компютрите някъде записват в скрит файл кой къде и кога влиза. Информацията, разбира се, се съхраняваше надлежно, друг бе въпросът дали някой някога я преглежда съвестно. Беше ми ясно, че ако нещата тръгнат в нежелана посока, няма да изглежда никак добре за мен, че в една неделна нощ по някаква трудно обяснима причина съм извървял разстоянието от „Нови продукти“ до „Личен състав“, оставяйки по пътя си диря от „цифрови трохи“.

Така че слязох с асансьора и излязох от сградата през една странична врата. Една от особеностите на охранителните системи е, че те регистрират само влизащите, но не и излизащите. Нали когато излизаш, не използваш пропуска си. Не зная, това може да е свързано с някакви разпоредби на противопожарните власти във връзка с изискванията за бързо напускане на сградата, но е факт. Това означаваше, че можех да напусна сградата, без някой някога да има доказателство затова.

Заобиколих от страната на крило „E“, където бяха разположени голям брой административни служби: „Снабдяване“, „Поддръжка“ и други подобни, и в този миг видях някой да излиза през сервизния изход.

— Ей, задръж вратата, може ли? — извиках. После размахах пропуска си пред човека, чистач или нещо подобно. — Проклетият пропуск не работи!

Мъжът услужливо задържа вратата, без дори да ме поглежда, и аз влязох. Нищо никъде не беше записано. За системата, контролираща влизането в сградата, аз все още се намирах на работното си място.

Качих се по стълбите на трети етаж. Стълбищната врата се оказа отключена. Това, изглежда, също бе елемент от противопожарните разпоредби: в сгради над определена височина в екстрени ситуации трябва да може да се движиш между етажите по стълбището. На някои етажи може и да имаше четци на карти до съответните врати. За мое щастие трети етаж не беше защитен по такъв начин. Отворих вратата и се озовах право в приемната на „Личен състав“.

Мястото изглеждаше точно така, както човек очаква да изглежда приемната на „Личен състав“ — махагонова ламперия, демонстрираща, че тук се отнасят напълно сериозно към кариерата на хората, а едновременно с това имаше колорит, топлина и удобни меки столове. Което подсказваше, че след като си стигнал дотам, че да почукаш на вратата на „Личен състав“, най-добре е да се въоръжиш с търпение.

Огледах се за камера за наблюдение, но не видях. Не че очаквах да видя — това все пак не беше банка, — но все пак трябваше да съм предпазлив. Или поне да не забравям, че трябва да съм.

Осветлението беше много икономично и от това атмосферата на мястото ставаше още по-изискана. Или по-плашеща… според случая.

Останах няколко секунди така, без да предприемам нищо. Мислех. Нямаше никакви чистачи, които бих могъл да излъжа да ме пуснат — те или идваха още по-късно, или се появяваха в ранна утрин. Това би бил най-добрият ми шанс за проникване. Налагаше се да използвам стария номер „пропускът ми нещо не работи“, който ми бе помогнал дотук. Слязох обратно долу и се отправих към рецепцията на крилото, където червенокоса „посланичка на фоайето“ наблюдаваше повторението на „Ергенът“ на един от мониторите към системата за наблюдение.

— Ха, мислех, че съм единственият, на когото се налага да работи в неделя — обърнах се към нея. Тя вдигна поглед, вежливо се засмя и отново се обърна към монитора. Явно й изглеждах като колега, още повече че бях закачил пропуска си на колана, идвах отвътре, така че какъв друг можех да бъда? Жената не бе от разговорливите, но това дори бе още по-добре за мен — тя просто искаше да я оставя да си гледа сериала. И предполагам, бе готова на всичко, за да се отърве по-бързо от мен. — Виж какво — продължих, — извинявам се, че ти досаждам, но имаш ли достъп до машината, която поправя картите? Не че особено държа да вляза в офиса си, но се налага, ако искам да не ме уволнят, а проклетият четец на карти не ме пуска. Сякаш се досеща, че по това време трябва да съм на съвсем друго място и да гледам по телевизията неделния мач, нали разбираш?

Тя се усмихна. Вероятно не бе свикнала служителите на „Трайон“ да забелязват присъствието й.

— Напълно те разбирам — отговори ми тя, — но жената, която прави това, ще бъде на работа чак утре.

— О, боже… И как сега да вляза? Не мога да чакам до утре. За мен утре няма да има.

Тя кимна, вдигна телефона и каза в слушалката:

— Стан, имаме нужда от съдействието ти.

Две минути по-късно се появи Стан — дежурният охранител. Беше дребничък жилав смугъл мъж над петдесетте с видима отдалеч перука — черна, но по периферията й се виждаше венец от вече посивяваща коса. Не мога да разбера хората, които си правят труда да купуват перука, без да се замислят, че за да изглежда убедително, се налага поне от време на време да я сменят. Взехме асансьора до трети етаж. Опитах се да му обясня колко неудобно е, че „Личен състав“ имат собствена йерархия при издаване на електронните пропуски, но това явно бе тема, която изобщо не го интересуваше. Човекът искаше да си говорим за спорт, аз можех да го правя, така че между нас се установи пълно разбиране. Беше фен на „Денвър Бронкос“ и аз се престорих, че също съм. Когато стигнахме до „Личен състав“, той извади пропуска си — предполагам, универсален пропуск, който му позволяваше да влиза безпроблемно във всяко помещение на цялата сграда — и го поднесе до четеца.

— И не се преуморявай — приятелски ме посъветва той.

— Благодаря ти, брат ми — успокоих го аз.

На тръгване той се обърна да ми даде последен съвет:

— И дай пропуска си да ти го оправят.

Следващата секунда бях вътре.

30.

Отвъд разкоша на приемната, отдел „Личен състав“ изглеждаше като всеки друг проклет офис в „Трайон“ — бе разпределен като пчелна пита на работни клетки, разделени от подвижни прегради на височина човешки ръст. Светеше само аварийното осветление. Разходих се и установих, че всички клетки са празни, както и офисите. Не ми отне много време да разбера къде съхраняват досиетата. В центъра на отдела имаше голяма конструкция от успоредно разположени шкафове с чекмеджета, в които бяха подредени множество папки.

Бях планирал да свърша шпионската си работа изцяло онлайн, обаче нямаше да мога да проникна тук без специална парола за достъп в базата данни на „Личен състав“. Но понеже така и така бях успял да вляза, реших, че няма да навреди, ако сложа една от клавиатурните записвачки. Може би един ден щях да съумея пак да вляза и тогава щях да си я прибера. В крайна сметка „Уайът“ плащаше за тях, а не аз. Избрах случайно една от работните клетки и инсталирах записвачката там.

Сега обаче се налагаше да поровя из чекмеджетата и да открия хората на „Аврора“. Освен това изглеждаше разумно да побързам — колкото по-дълго стоях тук, толкова по-голяма бе опасността да ме заловят.

Въпросът бе как е организиран информационният масив. По азбучен ред? По нарастващ ред на личния код на служителите? Колкото повече разглеждах гърбовете на безбройните папки, толкова повече се обезсърчавах. Нима наистина си бях представял, че ще вляза тук с валсова стъпка, ще грабна няколко случайни папки и ще си изляза с джакпота? Чекмеджетата пред очите ми бяха надписани с имена като: „ДОБАВКИ“, „ПЕНСИИ/АНЮИТЕТ/НАПУСКАНЕ“, „БОЛЕСТ, ГОДИШЕН И ДРУГ ОТПУСК“, „МОЛБИ ЗА КОМПЕНСАЦИИ“, „ОБЖАЛВАНИ РЕШЕНИЯ ПО МОЛБИ“, „ИМИГРАЦИЯ И НАТУРАЛИЗАЦИЯ“ и така нататък. Започваше да ми се завива свят.

По някаква необяснима причина в главата ми звучеше песен от златните години… „Банда на път“ на Пол Маккартни от безславния му период с „Уингс“. Мразех тази песен, тя беше по-противна дори от всичко изпято някога от Селин Дион. Мелодията беше досадна, но натрапчива, а в текста нямаше грам смисъл. „На селския площад биеше камбана за зайците, които бягат!“… такива ми ти работи.

Опитах едно от чекмеджетата, но то естествено се оказа заключено… всъщност всички бяха заключени. Всяка кантонерка без изключение имаше ключалка в плота най-отгоре. Потърсих с поглед бюрото на секретарката, а проклетата песен не спираше да ме изнервя: „… селският съдия… бил сърдит…“. След известно лутане най-сетне открих бюрото и както бях очаквал, ключът естествено се оказа в него, на връзка с други ключове в най-горното централно чекмедже. Бога ми, Мийчъм засега се оказваше абсолютно прав: ключовете винаги се намираха лесно.

Залових се за подредените по азбучен ред служебни досиета.

Избрах наслуки едно от имената в списъка — Йона Орън — и го потърсих на „О“. Нито следа от него. Избрах друго име — Санджай Кумар — но и на „К“ не намерих нищо. Изпробвах Питър Даут — нулев резултат. Странно. За да не пропусна нещо, проверих за същите имена на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНИ ПОЛИЦИ“, „НЕЩАСТНИ СЛУЧАИ“. Пак нищо. Подобно беше положението и с пенсионните файлове. Всъщност от тези имена нямаше следа никъде, поне доколкото можех да се уверя.

„Надзирателят и морякът Сам…“. Това беше като китайското изтезание с капещата вода — интересно какво трябваше да означава този текст? Знаеше ли някой на този свят?

Най-странното бе, че на местата, където би трябвало да се намират търсените от мен папки, понякога различавах малки междини, сякаш папките са били извадени и преместени другаде. Или си въобразявах? Бях на път да вдигна ръце и да се предам. Привършвах поредната си обиколка по пътеките между стелажите, когато забелязах ниша… отделна отворена стаичка в допълнение към масива от служебни досиета. На входа на нишата имаше надпис:

Влязох и с облекчение установих, че тук нещата стоят далеч по-просто: съдържанието на чекмеджетата бе подредено по номер на отдела. Джеймс Спърлинг беше директорът на „Личен състав“, а Люси Селано — неговата помощничка. Бяха ми нужни няколко минути да намеря бюрото на Люси Селано и може би трийсет секунди да открия в него личната й връзка ключове (долното дясно чекмедже).

Върнах се при секретните досиета и намерих чекмеджето, в което се съдържаха номерата на отделите, сред които и „Аврора“. Отключих го и го изтеглих. Чу се метално „туп“, сякаш нещо отзад падна. Запитах се колко ли често някому се налага да рови из тези чекмеджета. Може би в ежедневната си работа използваха информацията в компютърната база данни, а хартиеният носител им трябваше само например за юридически нужди.

И в този момент видях нещо наистина крайно необичайно: всички досиета на „Аврора“ ги нямаше. В чекмеджето имаше празно място, широко може би около половин метър, точно от номера, предшестващ този на „Аврора“, до следващия. С две думи, чекмеджето бе наполовина празно.

Досиетата на „Аврора“ бяха преместени.

В същия миг забелязах с периферното си зрение мигането на ярка светлина. Беше една от ксеноновите лампи за аварийно осветление, монтирани високо на стената, до самия таван, непосредствено пред нишата. Какво беше сега пък това, по дяволите? След няколко секунди се разнесе непоносимо силният вой на сирена.

Бях задействал системата за откриване на неправомерен достъп, която — в това вече не можеше да има никакво съмнение — охраняваше секретните досиета.

Воят на сирената бе толкова пронизителен, че вероятно се чуваше из цялото крило.

31.

Охраната щеше да се появи след секунди.

Единствената причина, поради която още не бяха дошли, бе уикендът и фактът, че бяха по-малко на брой.

Втурнах се към вратата, забих се в напречния лост за отваряне, но тя не поддаде. Едва не извиках от болка.

Отново пробвах… вратата не помръдваше. Господи… Опитах друга врата, но и тя бе автоматично заключена.

Едва сега осъзнах значението на странното металическо тупване, което бях чул преди минута: с отваряне на чекмеджето вероятно бях задействал някакъв механизъм, който бе изпратил сигнал за заключване на всички изходи. Изтичах бързо до вратите в другия край, но и те бяха блокирани. Дори аварийният изход към стълбището бе заключен, а това със сигурност бе в нарушение на противопожарните изисквания.

Бях заклещен като плъх. Появата на охраната бе въпрос на секунди, след което щеше да започне сериозно претърсване на целия отдел.

Мислех трескаво. Можех ли да ги излъжа по някакъв начин? Беше ме пуснал Стан… може би щях да успея да ги убедя, че съм попаднал случайно в забранена зона и че по погрешка съм дръпнал забраненото чекмедже. В крайна сметка той ме бе видял с очите си, между нас се бе установил контакт, може би имах някакъв шанс. Само че той сигурно харесваше работата си повече от мен, а от друга страна, какво щеше да стане, ако поискаше да види пропуска ми и разбереше, че работното ми място е далеч оттук?

Не, това бе риск, който не можех да поема. Нямах избор, трябваше да се скрия.

Само че не можех да изляза.

„Заклещен между четирите стени“… „Уингс“. Господи!

Ксеноновата лампа пулсираше, ослепително ярка, сирената влудяващо виеше, сякаш се намирах в зоната на излязъл от режим и започнал да се разтапя ядрен реактор.

Но къде можех да се скрия? Съобразих, че първата ми работа е да направя нещо, за да отклоня вниманието им, и да им предоставя невинно и напълно правдоподобно обяснение за сработването на алармената инсталация. Само че не разполагах с никакво време за такова нещо.

Хванеха ли ме тук, това беше краят. Краят на всичко. Нямаше просто да загубя работата си в „Трайон“. Щеше да има много по-лоши последици. Над мен надвисваше катастрофа, истински кошмар.

Сграбчих най-близкото метално кошче за боклук. Беше празно, така че взех лист хартия от близкото бюро, смачках го и го запалих със запалката си. Изтичах обратно при нишата със засекретените досиета и оставих кошчето с горящия лист до стената. Извадих цигара и я хвърлих в кошчето. Хартията гореше и над нея се издигаше приемливо голям облак дим. Може би като намереха останките от цигарата, щяха да обвинят нея за малкия пожар. Може би.

Навън, откъм задното стълбище, се разнесоха бързи тежки крачки.

Не, още не… Господи… Краят… Това е краят. Всичко свърши.

Погледът ми попадна на затворена врата, на която досега не бях обърнал внимание. Оказа се отключена. Беше вратата на сервизно помещение с канцеларски материали — не много широко, но към три и половина метра дълбоко; по стените имаше полици с топчета хартия, дискети и така нататък.

Не смеех да включа осветлението, така че не се виждаше много добре, но все пак различих тясна пролука между две лавици в дъното, където може би щях да успея да се вмъкна.

В мига, в който дръпнах вратата да я затворя зад себе си, чух отварянето на друга врата и после приглушени звуци.

Замръзнах. Сирената продължаваше да вие. Не смеех дори да дишам. Помръднах пробно и стелажът зад мен предателски изскърца. Нямах избор, плъзнах се предпазливо напред и рамото ми се отри в някакъв кашон. Съмнявах се, че точно в този момент отвън минава някой, способен да долови слабите шумове, които предизвикваха движенията ми, при цялата тази олелия навън, виковете, сирените и всичко останало. Но си наложих да застина и да не помръдвам.

— … шибана цигара! — чух за свое облекчение.

— … пожарогасител… — каза някой в отговор.

В продължение на дълго, много дълго време — може да бяха десет минути или половин час, нямах представа, не смеех да помръдна ръка, за да погледна часовника си — стоях, извит неудобно, потен от горещината и страха, в състояние на забавен живот, с изтръпнали крака от странната поза, в която бях застинал.

Очаквах със свито сърце вратата на складовото помещение да се отвори, да блесне светлина и да сложи край на всичките ми мъчения.

Не знаех, нямах представа, не бях измислил какво, по дяволите, ще им кажа. Може би нищо. Всеки момент можеха да ме хванат, а аз нямах никакво обяснение. Във всеки случай, щях да съм късметлия да се отърва само с уволнение. По-вероятното бе „Трайон“ да ме даде на съд — просто нямаше, не можеше да има приемливо обяснение за моето присъствие тук. Изобщо не ми се мислеше пък какво ще предприеме Уайът, след като му паднех в ръцете.

Поне да бях постигнал нещо. Защото резултатът бе кръгла нула. Досиетата на хората, работещи по „Аврора“, ги нямаше.

Отвън се разнасяха необичайни звуци, обясними с използването на пожарогасител, но виковете малко по малко утихваха. Не знаех дали охраната се е обадила на дежурните пожарникари, или са извикали местната пожарна охрана. И дали са приели кошчето като достатъчно обяснение за задействаната алармена сигнализация. Както и дали възнамеряват да продължат с огледа на отдела.

Така че стоях вътре, краката ми се бяха превърнали в ледени колони, по лицето ми се стичаха струйки пот, а раменете и гърбът ми се бяха схванали.

Продължавах да чакам.

Чувах от време на време гласове, но те звучаха вече много по-спокойно. Долавях крачки на нормално вървящи хора, а не тропот на тичащи.

По някое време — стори ми се, че е изминала цяла вечност — всичко отвън утихна. Пробвах да вдигна лявата си ръка, за да видя колко е часът, но тя не ме слушаше. Опитах се да я разтърся, преместих дясната, първо ощипах, после разтрих с нея лявата и най-сетне започнах отново да я усещам. Погледнах светещия циферблат. Беше малко след десет, макар да бях готов да се закълна, че минава полунощ.

Бавно излязох от позата на индийски йога и безшумно пристъпих към вратата на малкото помещение. Долепих ухо до нея и няколко секунди напрегнато се вслушвах. Не се чуваше нищо. Можех да допусна, че са си тръгнали — в крайна сметка бяха угасили нищожния пожар, бяха се уверили, че няма влизане с взлом. Човешките същества, особено хората от нощната охрана, които определено не изпитват добри чувства към компютрите, взели им работата, не се доверяват на машините и поради тази причина са готови да ги обвинят в случаи като този. Може би, ако наистина имах късмет, никой нямаше да се запита защо системата за неправомерен достъп се е задействала преди пожарната инсталация.

Поех дълбоко дъх и бавно отворих вратата.

Огледах се в двете посоки, погледнах право пред себе си. Изглежда, отново бях сам. Нямаше никого. Излязох, спрях и пак се огледах.

Отново никой.

Миришеше доста силно на дим, както и на някакъв химикал, със сигурност заредената в пожарогасителя специална смес.

Тръгнах предпазливо покрай стената — държах се встрани от стъклени врати и външни прозорци — и стигнах един от изходите. Не тези извеждащи в приемната, нито задните стълбищни врати, през които бях чул да идва охраната.

Само че те бяха заключени.

Още бяха заключени.

Господи, сега и това ли?

Не бяха дезактивирали заключването на вратите. Движенията ми станаха по-бързи заради нахлулия в кръвта ми адреналин. Отидох при вратите до приемната. И те бяха заключени.

Сега какво?

Нямах избор.

Нямаше никакъв начин да отключа вратите отвътре или поне аз не знаех такъв начин. А някак не вървеше да позвъня на охраната след всичко случило се само преди малко.

Не. Налагаше се да остана тук, докато не се появи някой, който да ме пусне да изляза. Което може би щеше да се случи чак на сутринта, когато дойдеха чистачите. Или… не дай боже, когато се появеше първият служител на „Личен състав“. Защото в този случай щеше да ми се наложи да обяснявам някои необясними неща.

На всичко отгоре бях изтощен. Намерих работна клетка далеч от врати и прозорци и седнах на стола в нея. Не, не бях изтощен. Бях тотално скапан. Трябваше да се наспя. Сложих ръце на бюрото и като измъчен студент в университетска библиотека, отпуснах глава върху тях и заспах.

32.

Към пет сутринта ме разбуди някакво тракане. Стреснах се и вдигнах глава. Бяха се появили чистачите и бутаха на колички жълти пластмасови кофи, бърсалки и прахосмукачки, от ония, дето се носят на рамо. Бяха двама мъже и една жена — говореха си скорострелно на португалски. Разбирах този език донякъде — в детските ми години бяхме имали за съседи няколко бразилски семейства.

От устата ми върху бюрото бе протекла слюнка. Избърсах я с ръкав, станах и със спокойна походка тръгнах да излизам. Вратата, през която бяха влезли чистачите, беше запъната с гумен клин.

— Bom dia, como vai? — казах, поклатих глава, симулирайки притеснение, и демонстративно погледнах часовника си.

— Bem, obrigado e o senhor? — отговори ми жената. После се усмихна широко и ми показа две златни коронки. Картинката й беше ясна: някакъв нещастен чиновник, работил цяла нощ или може би дошъл тук абсурдно рано, кое от двете — на нея й бе все едно.

Единият от мъжете гледаше обгорялото кошче за отпадъци и коментираше нещо с колегата си. Не беше нужно да го чувам, за да разбера: „Какво е станало тук, по дяволите?“.

— Cansado — казах на жената: „Скапан съм“. — Bom, até logo. — „Е, довиждане“.

— Até logo, Senhor — каза и тя, докато вървях към вратата.

Поколебах се за секунда дали да не се прибера най-напред вкъщи, за да се преоблека, и пак да се върна. Но това изискваше по-голяма сила на волята от тази, на която бях способен в момента, така че вместо това напуснах крило „E“ — хората вече идваха на работа, — влязох пак в крило „B“ и се качих на етажа, където работех. Такаа… значи, ако някой стигнеше дотам, че да проверява регистъра на влезлите, там беше записано само, че съм дошъл в неделя вечерта около седем и следващия път, когато пак съм влязъл, е било към пет и половина в понеделник сутринта. Рано пиле рано пее, какво толкова. Единственото, което ме вълнуваше в момента, бе да не се натъкна в този си вид на някой от колегите, с които работех, защото изглеждах, като че ли съм спал с дрехите… което си беше самата истина, разбира се. За щастие не срещнах никого. Взех си диетична кола от хладилника в стаята за отдих и отпих дълбока глътка. В този час на денонощието вкусът й бе отвратителен, така че заредих кафеварката и отидох в мъжката тоалетна, за да се поосвежа. Ризата ми беше малко измачкана, но общо взето изглеждах прилично, макар да се чувствах ужасно. Само че днес беше големият ден и аз исках да бъда във възможно най-добра форма.

Около час преди отдавна насрочената оперативка с Огъстин Годард се събрахме в „Пакард“ — една от големите заседателни зали — за генерална репетиция. Нора изглеждаше ослепителна в красивия си син костюм и май си беше направила прическа специално за случая. Беше като настръхнала — излъчваше нервна енергия, доловима от разстояние. Но се усмихваше с широко отворени очи.

Двамата с Чад вече репетираха. Чад играеше ролята на Джок. Разиграваха словесна престрелка, като минаваха през заучените реплики. Внезапно мобилният телефон на Чад иззвъня. Чад имаше предпочитания към сгъваемите модели на Моторола и лично за себе си бях убеден, че това, което го привлича в тях, е възможността да прекъсне разговор, щраквайки двете половинки на телефона.

— Чад — съобщи той името си. Тонът му стана по-дружелюбен. — Как си, Тони? — Той вдигна показалец, за да покаже на Нора да изчака, и отиде в ъгъла на залата. След минутка щракна телефона, върна се и бързо и тихо й каза нещо. Стояхме и ги гледахме.

— Обади се мой приятел към кабинета на контрольора — каза Чад на нас и се навъси. — Решението за съдбата на „Маестро“ вече е взето.

— Откъде знаеш? — попита Нора.

— Контролиращият ревизор току-що е издал заповед да се запише еднократно загуба от петдесет милиона долара по сметката на проект „Маестро“. Решението е взето на върха. Срещата с Годард е просто формалност.

Нора почервеня и се извърна. Отиде до прозореца, загледа се навън и близо минута не каза нито дума.

33.

Заседателният център към управителното тяло се намираше на седми етаж, малко по-нататък по коридора, водещ до офиса на Годард. Стигнахме дотам на група, настроението ни беше отвратително. Нора каза, че щяла да се присъедини към нас след малко.

— Маршът на мъртъвците! — обади се Чад, докато вървяхме.

Кимнах. Мордън ни погледна — вървяхме един до друг, — но не се обади. Несъмнено мислеше възможно най-лошото за мен и се чудеше защо не заставам открито срещу Чад, както би могло да се очаква. След нощта, когато се бях вмъкнал в офиса на Нора, той бе престанал да се отбива при мен така редовно, както преди. Трудно беше да се прецени дали се държеше странно, защото той по принцип си бе странен тип. Освен това не желаех да се поддам на параноята и да си задавам нелепи въпроси от рода на „Странно ли ме гледа, или не?“. Но не можех да не се питам дали не бях съсипал цялата си задача с един непредпазлив акт и дали Мордън тепърва няма да ми създава проблеми.

— Имай предвид, че изборът на мястото, на което ще седнеш, е критичен, приятел — прошепна ми Чад. — По принцип Годард сяда начело на масата на страната до вратата. Ако държиш да останеш невидим, седни отдясно на него. Искаш ли да ти обърне внимание, седни отляво или точно срещу него.

— Защо да искам да ми обръща внимание?

— Е, на този въпрос не мога да отговоря. Все пак той е босът.

— Бил ли си на много съвещания с него?

— Не чак толкова много. — Той сви рамене. — Две-три.

Реших да седна там, където Чад ме бе предупредил да не сядам — отдясно. Както се казва в поговорката: излъжи ме веднъж — срам за теб, излъжи ме два пъти — срам за мен.

Центърът представляваше забележителна гледка. Основната мебел в залата бе грамадната заседателна маса, изработена от някакво тропическо дърво, която заемаше по-голямата част от наличното пространство. В единия край на помещението бе монтиран екран за презентации. Любопитното бе, че от тавана висяха тежки акустични щори, които можеха да се спускат, управлявани дистанционно, и не само да затъмняват, но също и да пречат на хората отвън да чуват какво става вътре. В тялото на масата бяха монтирани разговорни уредби, а всяко място бе оборудвано с индивидуални малки екрани, които можеха да се показват и прибират с натискане на скрит бутон.

Хората шепнеха, чуваше се нервен смях, пускаха се язвителни остроумия. Донякъде чаках с нетърпение най-сетне да видя знаменития Джок Годард отблизо, още повече че се оформяше никога да не му стисна ръката. Не се предвиждаше да участвам по някакъв начин в предстоящата презентация, но въпреки това споделях общата нервност.

В десет без девет минути Нора още я нямаше никаква. Дали не бе скочила през прозореца? Или сега беше на телефона и се опитваше да събере някаква подкрепа в последно усилие да спаси скъпоценния си проект, мобилизирайки помощта на всички, които й бяха в дълг?

— Дали не се е загубила? — пошегува се Фил.

В десет без две минути Нора влезе в залата, спокойна, лъчезарна и някак… още по-привлекателна. Изглеждаше, сякаш си бе освежила грима, очната линия, червилото и всичко останало, което си слагаше. А може би бе медитирала или нещо подобно, защото просто бе трансформирана.

Точно в десет, на секундата, влязоха Джок Годард и Пол Камилети и в залата се възцари мъртва тишина. Камилети Главореза, в черен костюм и маслиново зелена копринена тениска, бе вчесал косата си назад и изглеждаше точно като Гордън Геко в „Уолстрийт“. Избра си място далеч от центъра на вниманието, в ъгъла на необятната маса. Годард, в обичайното си поло под кафявото спортно сако на каре, отиде при Нора и прошепна в ухото й нещо, което я накара игриво да се засмее. После сложи ръка на рамото й, а тя сложи нейната върху неговата и двамата останаха така няколко секунди. Нора се държеше момичешки и в известна степен кокетничеше — това бе нейна страна, която виждах за пръв път.

Приключил с това, Годард седна начело на масата с лице към екрана. Благодаря, Чад. Виждах го прекрасно и в никакъв случай не се чувствах невидим. Беше попрегърбен и раменете му бяха малко отпуснати. Носеше бялата си коса на път, но тя отказваше да се подчини. Веждите му бяха космати, бели и изглеждаха като заснежени върхове. Челото му бе дълбоко набраздено, а погледът му — дяволит.

Над масата се възцари неловка тишина. Той ни огледа.

— Всички сте нещо неспокойни — бяха първите му думи. — Спокойно, не хапя. — Гласът му бе приятен и леко дрезгав мек баритон. Погледна Нора и й намигна: — Е, не често, във всеки случай. — Тя се засмя и още един-двама вежливо се засмяха. Усмихнах се и аз, колкото да изразя, че оценявам усилието да ни успокои.

— Само когато се чувстваш заплашен — потвърди тя. Той се усмихна, свил устни като кокоше дупе. — Джок, нали не възразяваш, ако започна?

— Не, разбира се.

— Джок, ние работихме толкова усърдно над обновяването на „Маестро“, че понякога си мисля, че ни е просто трудно да излезем от кожата си и да погледнем на работата си отстрани, безпристрастно. Аз специално прекарах последните трийсет и шест часа, мислейки единствено върху този продукт. И за мен е ясно, че има няколко начина — няколко съществени начина, — по които можем да осъвременим, да обновим „Маестро“, да го направим по-привлекателен, да увеличим пазарния му дял и то не козметично, а съвсем осезаемо. — Годард кимна, опря връхчетата на пръстите на двете си ръце и погледна към бележките си. Тя почука с нокът ламинираната брошура: — Резултатът на нашите търсения е стратегия, доста добра според мен, която се свежда до обогатяването на съществуващата функционалност с дванайсет нови елемента, което определено ще го актуализира. Но трябва да ти кажа честно, че ако бях на твое място, аз… щях да затворя кранчето. — Годард сепнато се обърна да я изгледа и повдигна гъстите си бели вежди. Всъщност изгледахме я всички, и то смаяно. Не можех да повярвам, че ушите ми чуват това. Та тя хвърляше целия екип в огъня. — Джок — продължи Нора, — ако има нещо, което съм научила от теб, то е, че истинският лидер трябва да може да жертва най-любимото си нещо. Това, което казах преди малко, разкъсва сърцето ми. Но аз просто не мога да игнорирам фактите. „Маестро“ беше страхотен продукт… за времето си. Само че времето му вече е изтекло. Тук влиза в действие „законът на Годард“: ако изделието ти няма потенциала да бъде номер едно или поне номер две на пазара, оттегли се с минимални загуби.

Годард помълча малко. Изглеждаше изненадан и едновременно впечатлен. След няколко секунди кимна с усмивка, която изразяваше „това ми харесва“.

— Всички ли са на това мнение? — провлече той с дрезгавия си глас.

Хората около масата един след друг започнаха да кимат — скачаха в движение на потеглящия от гарата влак. И Чад кимаше, прехапал устната си а ла Бил Клинтън. Мордън също кимаше, при това енергично, сякаш някой най-сетне му бе дал възможност да изрази дълго стаяваното си мнение. Разнесоха се гласове: „Да“ и „Съгласен съм“.

— Е… не мога да не призная, че съм изненадан — въздъхна Годард. — Определено не това очаквах да чуя тази сутрин. По-скоро очаквах… жестока битка, като битката за Гетисбърг42. Впечатлен съм.

— Това, което може би е изгодно за всеки от нас в краткосрочен план — допълни Нора, — не е задължително най-доброто за „Трайон“.

Не можех да повярвам, че точно Нора предвожда това жертвоприношение, но едновременно с това се възхищавах на уменията й, достойни за самия Макиавели.

— Добре — съгласи се Годард. — Но все пак да не бързаме да дръпнем щепсела, за това винаги има време… Ти там… не те видях да кимаш. — Изглежда, говореше на мен, защото ме гледаше право в очите. Огледах се за всеки случай, после и аз го погледнах. Да, мен гледаше. — Да, да, за теб става дума — потвърди той. — Е, младежо, защо не те видях да кимаш като останалите?

— Той е нов — побърза да се намеси Нора. — Започна при нас неотдавна.

— Как се казваш, млади човече?

— Адам — отговорих аз, — Адам Касиди. — Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. По дяволите… Сякаш чувах учителя си да ме вика на дъската. Чувствах се истинско нищожество.

— Е, Адам, имаш ли някакъв проблем с решението, което сме на път да вземем? — подкани ме Годард.

— Ъъ… не.

— Значи си съгласен да дръпнем щепсела? — Свих неопределено рамене и това го накара да повтори: — Съгласен ли си, или не си съгласен… кое от двете?

— Разбирам съображението на Нора — отговорих аз.

— И ако седеше на моя стол?

Поех дълбоко въздух.

— Ако седях на него, нямаше да бързам с щепсела.

— Така ли?

— И нямаше да добавям тези дванайсет нови функционални възможности.

— Я виж ти!

— Да. Само една.

— И коя по-точно?

Бърз поглед към Нора ми показа, че лицето й е алено. Гледаше ме, сякаш от гръдния ми кош излизаше извънземен. Обърнах се отново към Годард.

— Протокол за кодиран обмен на данни.

Годард смръщи вежди така, че те почти скриха очите му.

— Кодиран обмен на данни? И защо, по дяволите, това толкова ще се хареса на потребителите?

Чад прочисти гърло и се обади:

— Адам… защо не погледнеш проучването на потребителското търсене? Шифрованите данни са на… къде беше… шейсет и четвърто място в списъка на желаните функционални възможности. — Той се подсмихна. — Освен ако не гледаш на тъпите подражатели на Джеймс Бонд като на средностатистически потребители.

Няколко от колегите не пропуснаха възможността насмешливо да се позасмеят.

Усмихнах му се добродушно.

— Прав си, Чад — средният потребител ни най-малко не се интересува от надежден пренос на данни. Но аз не говорех за средния потребител. Имах предвид… военните.

— Военните? — Годард заинтригувано повдигна едната си рунтава вежда.

— Адам… — предупредително и хладно започна Нора.

Но Годард я прекъсна с движение на китката.

— Не, не… искам да чуя това. Та, казваш, военните?

Поех дълбоко дъх и се опитах да не изглеждам толкова паниран, колкото се чувствах.

— Вижте… армията, военновъздушните сили, канадците, британците — всички отбранителни системи в Щатите, Великобритания и Канада — напоследък осъвремениха комуникационните си съоръжения, нали така? — Извадих няколко изрезки от „Дифенс Нюз“, „Федерал Компютър Уик“ — списания, които подритвам из апартамента — и демонстративно ги показах на групата. Усещах ръката си леко да трепери и се надявах никой да не забележи. Уайът ме бе подготвил за това и само се надявах да не се объркам в подробностите. — Това се нарича „Отбранителна система за съобщения“ или ОСС и по нея се разпространяват милиони зашифровани съобщения, предназначени за военен персонал, пръснат по всички ъгълчета на света. Засега това се прави с настолни компютри, но Пентагонът отчаяно желае да премине на безжична връзка. Само си представете разликата: надеждна безжична връзка на големи разстояния, позволяваща достъп до класифицирана информация, с вградени средства за идентификация на изпращачи и получатели, шифровани данни по целия комуникационен канал, защита на данните, гарантиране оригиналния вид на съобщението. Това е пазарна ниша, в която още никой не се е наместил. — Годард ме слушаше внимателно, наклонил глава. — И „Маестро“ е идеалният продукт за тази цел. Той е малък, механично здрав — всъщност практически неунищожим — и абсолютно надежден. По този начин ние превръщаме един негов недостатък в предимство: фактът, че „Маестро“ е остаряла технология, гарантираща съвместимост със стари програмни продукти, за военните е плюс, понеже те със сигурност искат нещо, което да бъде съвместимо с техните безжични протоколи за пренос на данни, които са отпреди пет и повече години. Единственото, което трябва да направим, е да добавим защитен обмен на данни. Стойността на това е минимална, а потенциалният пазар е голям… бих казал необятен. — Годард ме гледаше втренчено, но нямах представа дали е впечатлен, или смята, че съм луд за връзване. Продължих: — Така че вместо да погребваме старото и — нека си признаем това — не без ред недостатъци изделие, ние просто го предлагаме на пазара с нов имидж. Слагаме му твърд, устойчив на натиск корпус, вграждаме в операционната му система няколко надеждни проверени алгоритми за зашифроване и се приготвяме да ни позлатят. Ако го направим бързо, пазарната ниша е наша. Най-важното — забравяме за петдесетте милиона в графата „Загуби“ и вместо това регистрираме стотици милиони приходи, при това ежегодно.

— Господи! — прошепна Камилети от своя край на масата. Пишеше трескаво в бележника си.

Годард започна да кима, бавно в началото, но все по-енергично.

— Много интригуващо — одобри той. После се обърна към Нора: — Как каза, че му било името… Илайджа?

— Адам — късо го поправи Нора.

— Благодаря, Адам — погледна ме той. — Не беше никак зле.

„Не благодари на мен — помислих си. — Благодари на Уайът“.

И тогава хванах погледа на Нора: в него се четеше възможно най-чиста и нескривана омраза.

34.

Официалното решение ни бе съобщено по електронната поща преди обед: Годард разпореждаше отлагане на екзекуцията на „Маестро“. На ангажирания с „Маестро“ екип се възлагаше спешно да изработи предложение за промените, необходими за удовлетворяване изискванията на военните. Междувременно Управителният съвет на „Трайон“ щеше да започне преговори за сключване на договор с отдел „Снабдяване и логистика“ към Агенцията по информационни системи в отбраната на Пентагона.

В превод: забивка в коша! Старият продукт не просто бе свален от системата за поддържане на жизнената му дейност, но едновременно с това му бе направено кръвопреливане и трансплантация на сърцето.

И тогава лайното удари вентилатора и работите наистина се оплескаха.

Бях в мъжката тоалетна, застанал пред писоара и готов да си смъкна ципа, когато с небрежна походка се вмъкна Чад. Чад — бях забелязал това — с някакво шесто чувство бе доловил, че не обичам да пикая в компания. Бе започнал да ме преследва при всяко мое влизане в мъжката тоалетна, за да побъбрим на спортна тема, и това неизменно ми бе затваряло кранчето. Този път се насади пред съседния писоар с грейнало лице, сякаш не можеше да повярва на щастието си, че ме вижда. Пикочният ми канал страдалчески се сви. Мрачно загледах плочките над писоара.

— Хей… — започна той. — Страхотно представяне, приятел. Ако това е начин да се надигнеш… — Той бавно поклати глава, сякаш зачуден на уменията ми, и се изплю. Струята му мощно се плискаше в основата на писоара. — Господи! — Тонът му бе наситен с отровен сарказъм. Беше пресякъл някаква невидима линия и вече не се преструваше.

„Махни се оттук, за да се доизпикая“ — примолих се наум.

— Просто спасих продукта — опитах се да му обясня станалото.

— Да… и с това погреба Нора. Дали си заслужаваше за няколкото червени точки и възможността да се покажеш пред шефа? Тук не е прието да се действа така, приятел. Ти направи голяма шибана грешка! — Той се изтръска, вдигна ципа си и излезе от тоалетната, без да си измие ръцете.

Когато се върнах на работното си място, ме чакаше гласова поща от Нора.

— Ето ме, Нора — обявих пристигането си, когато влязох в офиса й.

— Адам — тихо отговори тя, — седни, моля те. — Усмихваше се с леко тъжна, спокойна усмивка. Което не обещаваше нищо добро.

— Нора, мога ли да кажа…

— Адам, както знаеш, едно от нещата, с което в „Трайон“ се гордеем, е, че винаги се стремим да намерим подходяща работа за всеки служител и по този начин да се уверим, че хората с най-голям потенциал са натоварени със съответстващи на този потенциал отговорности. — Тя отново се усмихна й погледът й просветна. — Поради тази причина, аз току-що подготвих молба за преместване на служител на друго работно място и я заведох пред Том с искане за изпълнение.

— Преместване?

— Ние сме адски впечатлени от твоя талант, твоята изобретателност и дълбочината на твоите знания. Оперативката тази сутрин демонстрира всичко това по максимално убедителен начин. Нашето разбиране е, че човек от твоя калибър може да бъде най-полезен в ТТП. Тяхното звено „Снабдяване“ определено ще се възползва от екипен играч като теб.

— ТТП?

— Сателитният ни офис в Триъгълния технологичен парк, Рали-Дърам, Северна Каролина.

— Северна Каролина? — Правилно ли чувах? — Говориш за прехвърлянето ми в Северна Каролина?

— Адам, на теб може да ти звучи като Сибир. Но бил ли си някога в Рали Дърам? Това е прекрасен район.

— Но, но… аз не мога да се преместя… имам тук задължения. Налага се да…

— Не се притеснявай, отдел „Премествания“ ще организира всичко. Транспортните ти разноски се покриват… в разумни граници естествено. Вече съм информирала „Личен състав“. Зная, че всяко преместване разбива статуквото, но нашите хора са се научили да го правят изненадващо безболезнено. — Усмивката й стана още по-широка. — Там ще ти хареса и което е по-важното, хората ще те харесат!

— Нора — започнах аз, — от една страна, Годард ме подкани да му кажа честно какво мисля, а от друга — аз съм голям фен на всичко, което сте постигнали с „Маестро“, и просто не исках да стана участник в неговото погребение. Последното нещо, което съм искал, беше да те ядосам.

— Да ме ядосаш ли? — удиви се тя. — Точно обратното, Адам, страшно съм ти благодарна за изказаните идеи. Още по-благодарна щях да съм, ако ги беше споделил с мен преди съвещанието. Но това вече са минали работи. Сега ни предстои да се занимаваме с по-добри и по-възвишени неща. Както и на теб!

Преместването трябваше да стане до три седмици. Бях абсолютно изваден от релси. Офисът в Северна Каролина се занимаваше със спомагателна дейност. Нямаше нищо общо с развоя. Там щях да бъда безполезен на Уайът. Вече чувах как острието на гилотина свисти по жлебовете надолу към врата ми.

Странно, не бях помислил за баща си до момента, когато излязох от офиса на Нора, и тогава се сетих за него с ужас. Не, аз просто не можех да мръдна оттук! Нямаше начин да го изоставя на произвола на съдбата. Но как можех да откажа да замина за мястото, където ме изпращаше Нора? Единственият начин бе да я прескоча в служебната йерархия, което със сигурност щеше да ми струва още по-скъпо. А откажех ли да замина за Северна Каролина, трябваше да подам молба за напускане и тогава вече щях да разбера какво означава да имаш неприятности.

Вървях и имах усещането, че цялата сграда бавно се върти около мен. Трябваше да седна и да помисля. Когато минавах край офиса на Ноа Мордън, той ме повика с пръст.

— А… Касиди — започна той. — Жулиен Сорел за „Трайон“. Не забравяй да се държиш добре с мадам дьо Ренал43.

— Моля? — обърках се аз. Не разбирах какво ми бърбори.

Облечен в любимата си хавайска тениска и с кръглите си очила с черни рамки, той изглеждаше като карикатура на самия себе си. Телефонът му иззвъня, но дори това при него трябваше да става по-особено — мелодията бе клип от „Града на суфражетките“ на Дейвид Бауи, точно фрагмента с „Бам-бам, мерси, мадам!“. — Мисля, че успя да впечатлиш Годард — продължи той. — Но едновременно с това трябваше да опиташ да не настройваш ненужно срещу себе си прекия си началник. Така че забрави Стендал. Може би трябваше да си прочел Сун Дзъ44. — На лицето му за миг изпълзя жестока гримаса. — Защото задникът, който можеш да спасиш, като нищо би могъл да е твоят.

В офиса на Мордън можеха да се видят най-различни странни вещи. Имаше например шахматна дъска, върху която с абсолютна прецизност бе наредена мителшпилна позиция от някаква партия, плакат на Х. П. Лъвкрафт и голяма кукла с къдрава руса коса. Посочих въпросително шахматната дъска.

— Тал срещу Ботвиник, хиляда деветстотин и шейсета — обясни ми той, сякаш това означаваше нещо за мен. — В тази позиция е направен един от най-великите шахматни ходове на всички времена. Както и да е… исках да кажа, че не е нужно да обсаждаш укрепени градове, ако можеш да го избегнеш. Нещо повече, и това е мъдрост, почерпена не от Сун Дзъ, а от римския император Домициан: когато атакуваш цар, трябва да го убиеш. Вместо това ти започваш война срещу Нора, без да си подсигурил подкрепа от въздуха.

— Не съм искал да започвам война — мрачно отговорих аз.

— Каквито и да са били намеренията ти, резултатът е голяма грешка в изчисленията, приятелю мой. Защото тя със сигурност ще те унищожи. Помни, Адам: властта покварява, а голямата власт покварява абсолютно.

— Премества ме в Изследователския триъгълник.

Той повдигна вежда.

— Е, не знам какво мислиш, но можеше да е много по-зле. Например… бил ли си някога в Джексън, Мисисипи?

Всъщност бях посещавал този град и дори ми бе харесал, но нямах желание да подхващам дълъг разговор на философски теми с този възможно най-странен тип. Компанията му ме потискаше. Посочих грозната кукла на полицата на шкафа и попитах:

— Твоят ли е?

— „Обичай ме, Люсил“ — обясни загадъчно той. — Голяма издънка, инициативата, за която — горд съм да подчертая това — бе изцяло моя.

— Правил си… кукли?

Той се пресегна, стисна ръката на куклата и тя оживя: плашещо реалистичните й очи се разтвориха и не просто това, ами се присвиха като на живо човешко същество. Мъничката й устичка се отвори и ъгълчетата на устните провиснаха надолу в неодобрително изражение.

— Сигурен съм, че никога не си виждал кукла да прави това.

— Аз пък не съм сигурен, че бих искал да го видя още веднъж.

Мордън си позволи лека усмивка.

— Люсил разполага с пълна гама от чисто човешки изражения. Тя е роботизирана и — никой не може да го отрече — силно впечатлява. Може да хленчи, способна е да стане дребнава или досадна — точно като бебе. Иска да я потупаш по гръбчето, за да се оригне. Гука, смее се, а от памперса й се чува лек звън. Демонстрира обезпокоителни колики. Единственото, на което не е способна, това е да се подсече. Фразите, които използва, са на езика на страната, в която се продава, защото може да бъде обучавана. Дори насочва поглед към онзи, който й говори.

— Не знаех, че си се занимавал с кукли.

— Виж… тук мога да се занимавам, с каквото пожелая. Аз съм почетен инженер на „Трайон Системс“. Създадох я за малката ми племенница, но тя отказа да си играе с нея. Видя й се много страшна.

— Да, има нещо в нея, от което потръпваш — съгласих се аз.

— Моделът не се получи добър. — Той се обърна към куклата и произнесе: — Люсил, кажи здравей на нашия директор.

Люсил бавно завъртя главичка към Мордън. Чу се тихото бръмчене на някакъв механизъм в тялото й. Тя примигна и мърдайки устни в синхрон с думите, заговори с плътния глас на Джеймс Ърл Джоунс45: — „Изяж ми гащичките, Годард“.

— Господи! — възкликнах.

Люсил все така бавно се обърна към мен, усмихна ми се сладко и отново кокетно примигна.

— Технологическите „вътрешности“ на този грозен трол изпреварват своето време — обясни Мордън. — Наложи ми се да напиша многонишкова операционна система, способна да работи на осембитов процесор. Върху нея реализирах най-съвременни елементи на изкуствен интелект по възможно най-икономичен начин. Архитектурата е доста нетривиална. В дебелото й коремче има три ASIC46-a, проектирани лично от мен. — Знаех, че ASIC е съкращение за специализирана интегрална схема, по принцип способна на удивителни неща. — Люсил? — отново се обърна към нея Мордън и куклата завъртя лице към него и примигна. — Да ти го начукам, Люсил. — Очичките на Люсил примижаха, устата й се изви надолу и тя заплака с разкъсващ душата плач. По бузата й се плъзна самотна сълза. Той вдигна розовата й пижамка и под ръба се показа малкият правоъгълник на течнокристален дисплей. — Мама и татко могат да я програмират и да видят конкретните настройки на този усъвършенстван течнокристален дисплей, интелектуална собственост на „Трайон“. Всъщност единият ASIC управлява именно дисплея, вторият се занимава с моторите, а третият има грижа за синтеза на речта.

— Невероятно — признах аз. — И всичко това само за някаква кукла.

— Точно така. Върхът беше, когато компанията партньор прееба излизането на пазара. И нека това ти бъде урок. „Корпусът“ беше ужасен. Изделието се появи по магазините в края на ноември, което означаваше двумесечно закъснение, защото мама и тате вече бяха направили списъците с коледни подаръци. Цената не бе най-добрата възможна, понеже в икономика като нашата, мама и тате не биха желали да хвърлят сто долара за някаква шибана играчка. Разбира се, гениите на маркетинга в отдел „Потребителски стоки и образование“ на „Трайон“ бяха решили, че съм изобретил следващата Бийни Бейби, така че се оказахме със складови наличности от чипове на стойност неколкостотин хиляди долара, произведени за нас в Китай на абсурдно висока цена и непригодни за никакво друго приложение. Резултатът бе, че „Трайон“ увисна с половин милион грозни кукли, които никой не искаше да поглежда, заедно с триста хиляди резервни комплекта компоненти, събиращи и до ден-днешен праха в някакъв склад във Ван Нюис.

— Ох!…

— Е, няма нищо. Никой не може да ме докосне. Разполагам с криптонит47.

Не уточни какво има предвид, но това бе Мордън — човек на границата на лудостта, — така че реших да не питам. Върнах се на работното си място, където този път ме чакаха няколко записани гласови пощи. Когато прослушах втората, познах със сепване гласа още преди да ми се бе представил.

— Господин Касиди — каза дрезгавият глас, — аз съм… добре де, обажда се Джок Годард. Бях силно впечатлен от вашето изложение тази сутрин и се питам дали не бихте могли да се отбиете в моя офис. Защо не позвъните на секретарката ми Фло, която ще организира среща?