Параноя

89.

Към шест сутринта охранителите ме затвориха в заседателната зала на пети етаж — там нямаше прозорци, имаше само една врата. Масата беше покрита с листа, изписани с бележки, и празни бутилки от „Снапъл“. На тавана бе монтиран спускащ се на шарнир проектор, бялата дъска не бе изтрита, и за щастие имаше компютър.

Всъщност още не бях затворник — технически погледнато бях „задържан“. Беше ми разяснено, че ако не сътруднича, ще бъда предаден в ръцете на полицията, а това изобщо не ми харесваше.

Годард — беше неестествено спокоен — ми каза, че като дойде, иска да говори с мен. Не искаше да чува по телефона нищо друго, което бе добре, защото аз пък не знаех какво да му кажа.

По-късно научих, че Сет успял да се измъкне от сградата, макар и без камиона. Опитах се да изпратя на Джок имейл. Още не бях решил какво и как ще му обясня, така че написах най-общо:

Но отговор нямаше.

Изведнъж си спомних, че ми бяха оставили мобилния телефон — бях го мушнал в един от множеството си джобове и не го бяха намерили. Включих го. На гласовата ми поща бяха оставени пет съобщения, но преди да мога да ги прослушам, телефонът иззвъня.

— Да?

— Адам… мамка му! — Беше Антоан. Беше отчаян, докаран почти до истерия. — О, човече… О, мамка му… Не искам пак да ме прибират. Мамка му, не искам да влизам пак…

— Антоан, за какво говориш? Карай наред.

— Някакви опитаха да влязат с взлом в апартамента. Сигурно са мислили, че е празен.

Ядосах се. Нима хлапетиите от квартала още не бяха разбрали, че в дупката на баща ми няма нищо, заслужаващо да бъде крадено?

— Добре ли си?

— О… аз съм добре, нищо ми няма. Двама се измъкнаха, но докопах по-бавния… о, мамка му! Не искам повече неприятности! Трябва да ми помогнеш.

Имах подозрението, че целият този разговор не е сред първите ми приоритети в момента. Чувах някакъв фонов шум — като животинско скимтене, някакво стенание, шум от търкане.

— Успокой се най-сетне бе, човек! — скарах му се. — Поеми дълбоко въздух и се успокой!

— В момента съм седнал върху тоя копелдак. Но ме плаши това, че той те познава.

— Познава ли ме? Мен? — Изведнъж ми стана много интересно. — Я ми го опиши.

— Ами… не знам… Бял…

— Имах предвид лицето му.

Антоан като че ли се притесни.

— Ами точно в момента е… ъъ… малко… подпухнало и много червено. Май съм му счупил носа.

Въздъхнах.

— Господи, Антоан, попитай го как се казва.

Антоан остави слушалката. Чух басовия му глас да избоботва, после нещо изквича. След малко Антоан пак взе слушалката.

— Твърди, че се казвал Мийчъм.

Представих си Арнолд Мийчъм, смачкан и окървавен, проснал се на пода на бащината ми кухня под сто и четиридесетте килограма на Антоан, и изведнъж светът престана да ми изглежда така черен. Нещо повече — изпитах къс, благословен спазъм на удовлетворение. Изглежда, съм бил под наблюдение, когато бях посещавал баща си. Може би Мийчъм и бандитите му бяха сметнали, че ходя там да крия нещо.

— Знаеш ли… аз на твое място не бих се безпокоил толкова — казах на тревожно дишащия в слушалката Антоан. — Обещавам ти, че този задник няма да ти причини никакви неприятности. — „А ако бях на мястото на Мийчъм, веднага бих се включил в програмата за защита на свидетели“, допълних наум.

В гласа на Антоан прозвуча облекчение:

— Виж, страшно съжалявам, приятелю.

— Съжаляваш? Я не се извинявай. Повярвай ми, не помня откога не бях чувал толкова добра новина.

Която за съжаление щеше да е последната пак за неопределено дълъг период.

Прецених, че разполагам с доста време преди да се появи Годард и че не мога да прахосвам това време в разкаяние за извършеното от мен и във вайкане за онова, което ми предстоеше. Така че направих онова, което правя винаги, когато искам да убия малко време: влязох в интернет.

И така малко по малко започнах да сглобявам парчетата на мозайката.

90.

Вратата на заседателната зала се отвори.

Беше един от познатите ми охранители.

— Господин Годард дава пресконференция — каза той. Беше висок, четиридесетинагодишен и носеше очила с телени рамки. Синята униформа му стоеше лошо. — Каза, че трябва да слезете в Центъра за посетители.

Кимнах, че съм разбрал.

Главното фоайе на „Трайон“ бе претъпкано с хора. Водеха се безброй разговори на висок тон, от фотографи и репортери не можеше да се разминеш. Потопих се още от вратата на асансьора в целия този хаос и моментално загубих всякаква ориентация. Не можех да разбера кой какво казва, защото всички гласове се преплитаха в бял шум. Една от вратите, които водеха към голямата футуристично проектирана аудитория, непрекъснато се отваряше и затваряше. Зърнах за миг гигантския образ на Годард върху огромния информационен панел и чух електронно усиления му глас.

Започнах да си пробивам с лакти път през тълпата. На няколко пъти ми се стори, че някой ме вика, но продължих напред като зомбиран.

Аудиторията бе амфитеатрална, долу имаше подиум. Годард стоеше под светлината на прожекторите, облечен в неизменната си черна блуза с поло яка и кафяв панталон от туид. Приличаше на професор по литература в малък елитен колеж, ако се изключеше оранжевият телевизионен грим на лицето му. Зад него бе големият екран, на който говорещата му глава бе висока поне два метра.

Аудиторията бе препълнена с журналисти, а светлината на прожекторите бе направо болезнена.

— … изкупуване, което ще удвои продажбите ни, а също така ще удвои и в някои сектори дори утрои пазарния ни дял.

Нямах представа за какво говори. Стоях в задните редици и слушах.

— Бих искал да обявя още нещо — продължи Годард и се усмихна с прословутата си лукава усмивка. — Винаги съм вярвал, че човек трябва не само да получава, но и да дава. Така че тази сутрин „Трайон“ с удовлетворение съобщава за създаването на нова благотворителна фондация. Нейният първоначален капитал ще бъде петстотин милиона долара и нашата надежда е, че за няколко години новата фондация ще се погрижи компютрите да стигнат до хилядите бедни училища в Америка, които нямат ресурсите да си ги доставят сами. Нашето убеждение е, че това е най-добрият начин да се преодолее „информационната пропаст“. Идеята за това начинание не е нова за нас. Наричаме го проект „Аврора“ — на името на гръцката богиня на зората. Вярваме, че проект „Аврора“ ще приветства зората на новото бъдеще за всички нас в тази велика страна. — Вежливи, не особено ентусиазирани ръкопляскания. — Накрая, искам най-топло да приветствам с добре дошли близо трийсетте хиляди талантливи и неуморни труженици на „Уайът Телекомюникейшънс“ в семейството на „Трайон“. Много ви благодаря. — Годард леко наведе глава и слезе от подиума. Нови ръкопляскания, засилващи се до бурни овации.

Гигантското лице на Годард бавно се разми в бизнес новините на Си Ен Би Си. В момента течеше сутрешният бизнес блок.

На половината екран се появи Мария Бартиромо, предаваше пряко от Нюйоркската борса. В другата половина показваха логото на „Трайон“ и графика на движението на цените на акциите през последните няколко минути — кривата пълзеше стремглаво нагоре.

— … докато междувременно търговията с акциите на „Трайон“ достига рекордни нива — казваше тя. — Цената на акциите вече почти се удвои и засега няма никаква тенденция към спад или поне забавяне, след направеното тази сутрин съобщение пред медиите от основателя на „Трайон“ и главен изпълнителен директор на компанията Огъстин Годард за изкупуването на основния им конкурент, финансово закъсалата „Уайът Телекомюникейшънс“.

Някой ме потупа по рамото. Беше Фло, елегантна както винаги, със сериозно лице. Носеше телефонна гарнитура.

— Адам, ще бъдеш ли така добър да се качиш в апартамента за приеми към директорския етаж? Годард иска да те види.

Кимнах, но продължих да гледам.

Картината на големия екран показваше Ник Уайът — двама телохранители го извеждаха от главния корпус на фирмата. Панорамният ракурс показваше стъклената сграда, изумруденозелената морава отвън и тълпящите се репортери. Отлично се виждаше, че той е едновременно ядосан и унизен, че се отнасят с него като с престъпник.

— „Уайът Телекомюникейшънс“ беше затънала в дългове — споменава се сумата от близо три милиарда долара, — когато вчера изтече смайващата новина, че колоритният й основател Николас Уайът е подписал тайно и неодобрено споразумение, не просто негласувано от директорския борд, но и без неговото знание, за изкупуването на тепърва прохождащата базирана в Калифорния компания „Делфос“, малка и без никакви приходи, за сумата от петстотин милиона долара в налични — съобщи Мария Бартиромо.

Камерата показа човека, за когото говореше, в близък план. Висок и снажен, с черна лъскава коса и меден загар. Ник Уайът в плът и кръв. Камерата приближи още. По прилепналата към атлетичното му тяло гълъбовосива копринена риза бяха избили петна пот. Вкараха го в някакъв микробус. На лицето му бе изписано изражение, което съвсем ясно казваше: „Какво е всичко това, по дяволите?“. Познавах добре това чувство.

Ново потупване по рамото.

— Извинявай, Адам, но той иска да те види веднага — уточни Фло.

91.

Докато се качвах към президентския апартамент, асансьорът спря на етажа с кафето и се качи мъж с хавайска риза с надпис „Алоха“ и вързана на опашка коса.

— А, Касиди — каза Мордън. Държеше канелена кифла и кафе и хич не беше изненадан да ме види. — Господарят на микрочипа. Крилата на Икар обаче се разтопили, нали знаеш?

Кимнах.

Той също кимна.

— Прави са да казват: жизненият опит е нещо, което получаваш едва след като ти е бил жизненонеобходим.

— Да бе…

Той натисна бутона и асансьорът отново тръгна нагоре. Мълчахме. Бяхме сами в кабината.

— Виждам, че се качваш в апартамента. Президентският апартамент за приеми. Сигурно не го правиш, за да посрещнеш някоя знаменитост или японска делегация. — Гледах го, без да отговарям. — Предполагам, вече си разбрал истината за безстрашния ни лидер.

— Не бих казал. Всъщност не мога да разбере даже теб. По някаква причина ти си единственият, който изпитва абсолютно презрение към Годард, без да го крие, и всички го знаят. Богат си. Не ти се налага да работиш. Но въпреки това си тук.

Той сви рамене.

— Така искам. Нали ти казах: мен никой не може с пръст да ме пипне.

— Какво, по дяволите, означава тази фраза, която не спираш да ми повтаряш? Знаеш ли… едва ли ще ме видиш друг път. Можеш да ми кажеш сега. Аз изчезвам. Смятай ме за умрял.

— Да, прегазването с кола тук е доведено до изкуство. — Той примигна. — Знаеш ли, на мен ще ми липсваш. На милиони други — не. — Шегуваше се, но усещах, че иска да ми каже нещо откровено. По някаква причина май наистина му харесвах. Или може би това по-скоро бе съжаление. С човек като Мордън беше трудно да се каже.

— Стига загадки — настоях. — Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво искаш да ми кажеш?

Мордън се усмихна самодоволно в доста добра имитация на Ернст Ставро Блофелд — гадния противник на Джеймс Бонд.

— Понеже ви предстои да умрете, господин Бонд… — И престана да се преструва. — О, честно казано, бих искал да ти разкажа всичко. Но няма начин да наруша декларацията за неразгласяване на фирмени тайни, която подписах преди единайсет години.

— Имаш ли нещо против да ми говориш с изрази, които нищожният ми мозък на землянин може да разбере?

Асансьорът спря, вратата се отвори и Мордън излезе. Сложи ръка върху фотодатчика, за да й попречи да се затвори.

— Въпросната декларация ми донесе акции на стойност около десет милиона долара. Или по-скоро двойно, ако се съобразим с днешната им цена. И очевидно нямам никакъв интерес да рискувам това статукво чрез нарушаване на договореното и обещано от моя страна пълно мълчание.

— Какво споразумение за неразгласяване на информация?

— Както казах, определено не бих желал да поставям под заплаха финансово изгодното за мен споразумение с Огъстин Годард, като ти кажа, че знаменитият модем на Годард е изобретен не от Годард — един може би посредствен инженер, но гениален корпоративен играч, — а от моя милост. Защо да рискувам загубата на десет милиона долара чрез разкриването, че технологическият пробив, преобразил тази компания в стълб на революцията в телекомуникациите не е рожба на корпоративния играч, а на един от първите му служители, някакъв нищожен инженер? Разбира се, Годард можеше да получи модема напълно безплатно — заради стандартните клаузи в трудовия ми договор, — но той искаше всичките заслуги само за себе си. Което в крайна сметка му излезе доста скъпичко. Защо да разкривам подобна тайна и да петня легендата, безукорната репутация на — как го нарекоха веднъж в „Нюзуик“? — най-уважавания държавник на корпоративна Америка? Определено не би било политически далновидно от моя страна да изтъквам вакуума зад благопристойния имидж на този човек, нали? За бога, това би било все едно да ти кажа, че Дядо Коледа не съществува. Какъв е смисълът да те лишавам от илюзиите ти и да подкопавам финансовото си благосъстояние?

— Истината ли ми казваш? — попитах тъпо.

— Нищо не съм ти казал — отвърна ми Мордън. — Не би било в мой интерес. Адьо, Касиди.

92.

Никога не бях виждал нещо като апартамента на последния етаж в крило „A“.

Обстановката коренно се различаваше от всичко останало в „Трайон“ — тук нямаше клаустрофобични офиси, задръстени работни клетки, индустриално сив мокет от стена до стена и флуоресцентни лампи.

Вместо това имаше открито във всички посоки пространство с прозорци от пода до тавана, през които струеше слънчева светлина. Подът бе от черен гранит, тук-там бяха разхвърляни ориенталски килими, а стените бяха скрити под ламперия от лъскаво дърво. Дизайнер с несъмнен вкус бе разчупил интериора с прегради от бръшлян, събрани в няколко разпръснати групи кресла и дивани — личеше им, че не са купени от супермаркета. Перлата на всичко бе фонтанът в центъра — водата се спускаше от невидим източник и падаше върху грапави розови камъни.

Президентският апартамент за организиране на приеми. И за посрещане на най-важните гости: министри, сенатори и конгресмени, президенти на фирми, държавни глави. Не го бях виждал досега и никой от колегите ми не бе споменавал, че го е виждал. Нищо чудно. Не изглеждаше в стила на „Трайон“. Не изглеждаше никак демократично. Беше някак… потискащ, показен.

Между фонтана и камината, в която газови пламъци ближеха керамични цепеници, бе сложена малка кръгла маса. Двама млади латиноамериканци, мъж и жена в тъмночервени униформи, тихо си говореха нещо на испански, докато подреждаха сребърен сервиз за кафе, кошнички със сладкиши и кани с леденостуден портокалов сок. За трима гости.

Огледах се озадачено, но нямаше никой друг. И никой не ме чакаше. Внезапно се чу звън и в другия край на помещението се отвори вратата на друг асансьор.

Джок Годард и Пол Камилети.

Смееха се високо, малко неестествено, сякаш бяха под въздействието на някакъв наркотик. Годард ме забеляза, спря да се смее и каза:

— А… ето го и него. Извини ни. Пол… предполагам, ще разбереш.

Камилети се усмихна, потупа дружески Годард по рамото и остана в асансьора. Годард излезе и енергично, почти подтичвайки, тръгна през необятния хол.

— Ела с мен до тоалетната, ако обичаш — каза той. — Трябва да измия този проклет грим.

Без да кажа нищо, го последвах към блестящата черна врата, върху която имаше две сребърни фигурки на мъж и жена. Когато влязохме, осветлението се запали автоматично. Тоалетната също бе просторна и изцяло в стъкло и черен мрамор.

Годард се погледна в огледалото. Не знам защо ми се струваше малко по-висок. Сигурно беше от позата — не беше така прегърбен, както бях свикнал да го виждам.

— Господи… изглеждам като някакъв шибан диригент — каза той, докато сапунисваше лицето си. — Не се беше качвал тук досега, нали?

Поклатих глава. Наблюдавах го в огледалото. Той мушна главата си под крана и се уми. Изпитвах смес от емоции — страх, гняв, шок — толкова сложна, че не знаех какво да чувствам.

— Е, нали знаеш как е в света на бизнеса — продължи той. Говореше ми някак извинително. — И колко голямо внимание се отделя на театралността, показността, помпозността, церемониалността… всичките тези дивотии. Но истината е, че няма как да посрещна президента на Русия или принца на Саудитска Арабия в скапаната ми кутийка долу.

— Моите поздравления — казах тихо. — Невероятна сутрин.

Годард избърса лицето си с дебела хавлиена кърпа и каза пренебрежително:

— Все същото театралничене.

— Знаел си, че Уайът ще купи „Делфос“, без значение колко би му струвало — продължих аз. — Дори ако е означавало банкрут за него.

— Е, ясно беше, че няма да може да устои на изкушението — призна Годард и хвърли изцапаната с оранжево кърпа на мраморния плот.

— Разбира се — казах. Пулсът ми се бе ускорил. — Стига да е вярвал, че се готвиш да обявиш квантовия скок в създаването на оптичния чип. Само че такъв никога не е имало, нали? — Годард само се усмихна с палавата си усмивка. Обърна се и излязохме от тоалетната. Продължих със заключенията, до които бях стигнал тази сутрин: — И именно поради тази причина не са били подадени заявки за регистриране на патенти, не е имало никакви кадрови досиета на персонал, ангажиран по проект „Аврора“…

— Оптичният чип — прекъсна ме той, докато пореше въздуха над ориенталските килими към масичката, — съществува само в побърканите мозъци и изподрасканите бележници на шепа третокласни инженери, работещи в една малка, никому неизвестна и обречена компания в Пало Алто. Хора, посветили живота си в преследването на фантазия, за която не е ясно ще се сбъдне ли, докато си жив. Говоря за теб, защото със сигурност знам, че аз няма да го доживея. — Той седна зад масичката и ми направи знак да седна до него.

Подчиних се и двамата униформени прислужници, които дискретно се бяха отдалечили до една от бръшляновите стени, пристъпиха напред и ни наляха кафе. Не бях само изплашен, гневен и объркан — бях изтощен.

— Може и да са третокласни — отбелязах, — но ти си купил невзрачната им компания преди повече от три години.

Това, разбира се, беше само предположение — според информацията, до която се бях добрал след упорито ровене из интернет, главният инвеститор в „Делфос“ бе фонд за рискови инвестиции, базиран в Лондон, чиито пари бяха прехвърлени през банки на Каймановите острови. Единственото, което бях успял да установя със сигурност, бе, че някой притежава „Делфос“ чрез верига от пет създадени за целта компании.

— Умно момче си — призна Годард, взе си баничка и я захапа лакомо. — Веригата на реалната собственост се разплита много трудно. Вземай, вземай си, Адам. Баничките са със сирене крема и малиново сладко — страшни са.

Изведнъж разбрах как Пол Камилети — човекът, който изпипваше всичко до последната подробност — така удобно бе „забравил“ да подпише клаузата, забраняваща на „Делфос“ да преговаря с други потенциални купувачи. Когато Уайът бе видял тази възможност, бе разбрал, че разполага с едно денонощие, за да „открадне“ от „Трайон“ скъпоценната придобивка. Естествено, че при това положение не бе имал време да свика директорския борд, та дори и членовете му да не биха имали — както най-вероятно щеше да се случи — нищо против сделката.

Забелязах все още незаетото трето място и се запитах кой ли може да е другият гост. Нямах никакъв апетит, дори кафе не ми се пиеше.

— Единственият начин да се накара Уайът да захапе въдицата — казах — е тя да бъде хвърлена от шпионин, който той да си мисли, че сам е внедрил в лагера на врага. — Гласът ми трепереше и вече знаех, че доминиращата в мен емоция е гневът.

— Ник Уайът е крайно подозрителен тип — поясни Годард. — Напълно го разбирам, защото и аз съм такъв. Неговият манталитет донякъде е като на ЦРУ — те никога няма да повярват на каквато и да било информация, освен ако не е добита с някаква хитрост.

Отпих глътка вода — беше толкова студена, че ме заболяха зъбите. Единственият звук бе плискането и бълбукането на водата във фонтана. От ярката светлина ме боляха очите. Но обстановката беше определено жизнерадостна. Сервитьорката се приближи с каната портокалов сок, но Годард я отпрати с ръка.

— Muchos gracias — каза той. — Двамата сте свободни — имаме си всичко, което може да ни потрябва. Поканете и другия ни гост, ако обичате.

— Не го правиш за пръв път, нали? — продължих аз. Някой ми беше казал, че след всяко изправяне на ръба на банкрута се установявало, че конкурентът не е пресметнал нещо, както трябва, а „Трайон“ се извисявал по-силен от всякога.

Годард ме погледна косо.

— Съвършенството се постига само чрез много практика.

Главата ми се въртеше. Всъщност се бях сетил благодарение на резюмето на Пол Камилети. Годард го бе взел от „Селадон Дейта“, която преди време била най-голямата заплаха за съществуването на „Трайон“. Но „Селадон“ направили станал вече легендарен технологически гаф — нещо от рода да заложиш на „Бетамакс“ вместо на Ви Ейч Ес — и удобно банкрутирали точно преди „Трайон“ да ги забърше.

— Преди мен е бил Камилети — казах.

— А преди него и други — натърти Годард и отпи яка глътка кафе. — Не, ти не си първият. Но мога да те уверя, че си най-добрият.

Комплиментът ме ужили.

— Едно не мога да разбера: как си успял да убедиш Уайът, че идеята за шпионина може да му донесе дивиденти?

Годард вдигна очи, защото в този момент се отвори вратата на асансьора — същият, с който се бе качил той.

Джудит Болтън. Сърцето ми спря.

Беше в строг тъмносин костюм с бяла блузка и изглеждаше много сериозна и делова. Устните и ноктите й бяха коралови. Приближи се до Годард и леко го целуна по устните. После пристъпи към мен и хвана ръката ми с двете си ръце. Бяха студени и от тях лъхаше слаб аромат на цветя.

Седна от другата страна на Годард, разгъна салфетката и я разстла в скута си.

— Адам е любопитен как си убедила Уайът — информира я Годард докъде сме стигнали.

— О… не бих казала, че се наложи да му извивам ръцете — гърлено се засмя тя.

— Знам, че твоите методи са по-деликатни — коментира Годард.

Изгледах я.

— Защо аз? — успях най-сетне да формулирам въпроса си.

— Изненадана съм, че ме питаш. Виж какво постигна. Имаш природен талант за това.

— Плюс факта, че ме бяхте хванали за топките, заради онези пари?

— Виж, Адам, много хора в компанията сгазват лука — обясни ми тя, като се наведе към мен. — Имахме богат избор. Но ти изпъкваше сред останалите. Определено беше най-квалифицираният кандидат. Страхотна дарба за баламосване плюс проблема с баща ти.

Кипящият в мен гняв заплашваше да избухне, ако продължавах да седя и пасивно да слушам. Станах, изправих се над Годард и го политах:

— Ще ми отговориш ли на един въпрос? Какво би било мнението на Илайджа за теб след всичко това? — Годард ме изгледа неразбиращо. — Илайджа, синът ти?

— О, боже… да, Илайджа — сети се Годард и озадаченото му изражение бавно се разля в широка лукава усмивка. — Хм. Да. Е, това беше идея на Джудит. — И той тихичко се засмя.

Стаята бавно започна да се върти. Ставаше все по-светло, цветовете около мен избледняваха. Годард ме гледаше изпитателно с блестящите си очи.

— Адам — изпълнена със съчувствие и загриженост каза Джудит. — Седни, моля те. — Но аз останах прав и ги гледах. — Бяхме загрижени, че ще заподозреш нещо нечисто, ако всичко се получава прекалено лесно. Все пак ти си изключително съобразителен и интуитивно умен младеж. Така че всичко трябваше да има някакво логично обяснение, иначе историята можеше да започне да се разплита. А това бе риск, който не можехме да поемем.

През съзнанието ми прелетяха картини от дома на Годард край езерото — спортните трофеи, за които вече знаех, че са измислица. Ловкостта на Годард, успял да събори онази статуетка така, че да се почувствам виновен…

— Е, нали разбираш — намеси се Годард. — „Старецът ме харесва, сигурно му напомням за починалия му син“, цялата тази дивотия. Звучи логично, нали?

— Не може нещата да се оставят на случайността — съгласих се с кух глас.

— Именно — потвърди той.

— Много, много малко хора биха могли да направят онова, което успя да направиш ти — отбеляза Джудит и се усмихна.

— Повечето нямаше да издържат на двойствеността и нямаше да могат да крачат от двете страни на линията, както успя ти. Ти си забележителен човек и дано да си го осъзнал. Именно заради това се спряхме на теб. И ти доказа, че сме били прави.

— Не мога да повярвам — прошепнах. Коленете ми се подгъваха, едва се държах на крака. — Просто не мога да повярвам.

— Адам, знам колко ти е трудно да приемеш случилото се — загрижено каза Джудит.

Главата ми пулсираше като гнояща рана.

— Напускам.

— Ха! Нищо подобно! — извика Годард. — Не можеш да напуснеш. Не ти разрешавам. Умни хора като теб са рядкост. Трябваш ми на седми етаж.

Слънчев лъч ме заслепяваше и не можех да различа лицата им.

— И ще ми вярваш? — попитах горчиво и се преместих крачка встрани, за да избягам от слънцето.

Годард шумно издиша.

— Корпоративният шпионаж, момчето ми, е толкова американски, като ябълковия пай и шевролета. За бога, как мислиш Америка е станала икономическа суперсила? Още през хиляда осемстотин и единадесета един янки, Франсис Лоъул Кабът, е отплавал за Великобритания и е откраднат най-пазената тайна на англичаните — тъкачния стан на Картрайт, крайъгълния камък на цялата проклета текстилна индустрия. Така пренесъл промишлената революция в Америка и ни превърнал в колос. И всичко това благодарение на един-единствен акт на промишлен шпионаж.

Извърнах се и тръгнах по гранитния под. Гумените подметки на обувките ми скърцаха.

— Писна ми да ме използват — заявих.

— Адам — обади се Годард. — Говориш като огорчен губещ. Също като баща си. Но аз знам, че не си такъв — ти си победител, Адам. Ти си гениален. Притежаваш всичко необходимо.

Усмихнах се кротко, после се засмях на глас:

— Което означава, че съм лъжлив боклук. Мошеник. Добре — нека бъде лъжец от световна класа.

— Повярвай ми, не си направил нищо по-различно от онова, което се прави всеки ден в корпорации по целия свят. Виж, знам, че имаш копие от книгата на Сун Дзъ в офиса си. Прочел ли си я? Войната се основава на измамата, казва той. А бизнесът е война, това го знаят всички. Бизнесът на най-високо ниво е измама. Никой не би го признал публично, но това е светата истина. — Гласът му омекна. — Играта е една и съща навсякъде. Ти просто я умееш по-добре от другите. Не, Адам, ти не си лъжец. Ти си дяволски добър стратег. — Извъртях безпомощно очи, поклатих отвратено глава и отново се обърнах към асансьора. Много тихо Годард ме попита: — Знаеш ли колко е спечелил Пол Камилети тази година?

Без да се обръщам, отговорих:

— Двайсет и осем милиона.

— И ти ще правиш по толкова след няколко години. И това ще са пари, които ще ти плащам с готовност, Адам, защото ще си ги заслужил. Ти си упорит, изобретателен и си просто един шибан гений. — Тихо изсумтях, но той, мисля, не ме чу. — Май не успях да ти кажа колко съм ти признателен, че спаси проект „Гуру“. И за много други неща. Но нека бъда по-конкретен в благодарността си… повишавам ти заплатата на един милион годишно. Със съответните на тази сума опции, които, като се има предвид как се движи цената на акциите ни, следващата година би следвало да ти донесат пет-шест милиона. И двойно повече по-следващата. Адам… ти вече си мултимилионер.

Замръзнах. Не знаех какво да правя, как да реагирам. Обърнех ли се, щяха да помислят, че приемам. Продължах ли да вървя към асансьора, щяха да сметнат, че казвам „не“.

— Става дума за участие във вътрешен кръг хора, които си играят с пари — обясни ми Джудит. — Предлага ти се нещо, за което други биха извършили убийство. Но помни: не ти се дава, а си го заслужил. Ти си създаден за тази работа. По-добър си от всеки, когото познавам. Знаеш ли какво продаваше през тези два месеца? Не джобни компютри, не клетъчни телефони, не MP3 плейъри, а себе си. Продаваше Адам Касиди. А ние сме купувачите.

— Не съм за продан — чух се да казвам и ми стана неудобно.

— Адам, обърни се — сърдито ми извика Годард. — Веднага се обърни, чуваш ли? — Обърнах се начумерен. — Схващаш ли какво ще се случи, ако си тръгнеш сега?

Усмихнах се.

— Разбира се. Ще ме предадеш на полицията, на ФБР или на когото си искаш.

— Нищо подобно — заяви Годард. — Нямам никакво желание случилото се да се разчуе. Но без колата, без апартамента, без заплатата си… ти просто няма да имаш нищо. Нищо, разбираш ли? Що за живот ще е това за талант като теб?

„Притежават те… Караш кола на компанията, живееш в жилище на компанията… целият ти живот не е твой…“ Баща ми, покойният ми баща, се бе оказал прав.

Джудит стана и се приближи плътно до мен.

— Адам, повярвай ми, разбирам какво чувстваш — прошепна тя. Очите й бяха влажни. — Засегнат си, ядосан си. Чувстваш се предаден, манипулиран. Искаш да се скриеш в удобния, сигурен, защитен гняв на малкото дете. Това е напълно разбираемо… ние всички понякога чувстваме нещо подобно. Но сега е време да загърбим детинщините. Разбери — не си паднал в никакъв капан. Просто си открил себе си. И това е хубаво, Адам. Прекрасно е.

Годард се бе облегнал в креслото си и ме наблюдаваше със скръстени на гърдите ръце. Виждах фрагменти от лицето му, отразени в сребърната каничка за кафе и в захарницата. Усмихваше се благосклонно.

— Не захвърляй всичко, синко. Знам, че ще вземеш разумно решение.

93.

Бяха вдигнали поршето ми и това беше символично. Снощи го бях паркирал в нарушение, какво друго можех да очаквам?

Така че излязох от сградата на „Трайон“ и се огледах за такси, но не видях. Сигурно щеше да е по-разумно, ако бях използвал телефона във фоайето, за да си поръчам, но изпитвах неустоимата чисто физическа нужда да се махна. Понесъл белия кашон с малкото лични вещи от офиса ми, тръгнах по банкета.

След няколко минути ме подмина яркочервена кола, отби и спря непосредствено пред мен. Беше остин миникупър, горе-долу с размера на тостер. Десният прозорец се спусна и отвътре лъхна познатият ми аромат на цветя, който свързвах с Алана.

— Ей, харесва ли ти? — извика тя. — Току-що я взех. Нали е страхотна?

Кимнах и опитах да се усмихна многозначително.

— Червеното възбужда полицаите — напомних й.

— Никога не превишавам скоростта.

Кимнах.

— Добре де, слез тогава от мотоциклета и ме глоби — предложи тя с познатата ни реплика от любимия й филм.

Кимнах и продължих да вървя — не исках да си играем. Тя бавно подкара колата до мен.

— Ей, ама какво стана с твоето порше?

— Вдигнаха го.

— Уф… Накъде си тръгнал?

— Прибирам се в Харбър Суитс. — Изведнъж осъзнах, че няма да имам това жилище за дълго. Все пак не го притежавах.

— Добре де, не можеш да стигнеш дотам пеша. Особено с този кашон. Скачай в колата, ще те закарам.

— Не, благодаря.

Тя продължаваше да пълзи до мен, караше направо по банкета.

— Стига де, Адам, не се сърди.

Спрях, оставих кашона на земята и се опрях с две ръце на покрива на колата. Да не се сърдя? През цялото време се измъчвах от мисълта, че я манипулирам, а тя само си вършела работата.

— Ти… наредиха ти да спиш с мен, нали?

— Адам — сериозно каза тя, — слез на земята. Това не е част от ничия длъжностна характеристика. На това кадровиците му казват допълнителни служебни облаги, чувал ли си? — Засмя се с къдравия си смях и ме побиха тръпки. — От мен се искаше само да те паса, да ти подхвърлям намеци, за които да се заловиш, и така нататък. Но в един момент ти тръгна да ме сваляш…

— „От мен се искаше само да те паса“ — повторих като ехо. — О, господи… О, боже… Повдига ми се. — Вдигнах кашона и продължих по пътя си.

— Адам, разбери, просто изпълнявах каквото ми казваха. Ти поне би трябвало да можеш да ме разбереш.

— А дали някога ще можем да се отнасяме с доверие един към друг? Ето и сега… правиш каквото са ти казали, нали?

— О, стига вече — каза Алана. — Адам, мили. Не бъди такъв проклет параноик.

— Като си помисля, че за миг повярвах, че между нас има нещо — казах, учуден на наивността си.

— Беше забавно. Аз поне никога досега не се бях забавлявала така добре.

— Така ли?

— Господи, не вземай нещата толкова навътре, Адам! Това си беше просто секс. Какво нередно виждаш? Повярвай ми, не съм се преструвала.

Продължих да вървя и да гледам за такси, но за проклетия те сякаш бяха изчезнали от лицето на земята. Не познавах тази част на града. Бях се изгубил.

— Хайде, Адам — продължи да ме уговаря тя, следваше ме с колата. — Качи се.

Продължавах да вървя.

— Хайде де — говореше тя с прелъстителен глас, глас като кадифе, който не обещаваше нищо. — Просто се качи. Хайде де!