Параноя

66.

Когато на следващата сутрин си проверих имейла, бях получил съобщение от „Артър“:

Гледах текста близо минута и реших да не отговарям.

Малко по-късно се появих без предупреждение в апартамента на баща ми с кутия от любимите му донътс. Паркирах отпред. Знаех, че когато не гледа телевизия, татко прекарва времето си зад прозореца. И беше доста добре информиран какво става навън.

На идване бях минал през автомивка и в резултат поршето блестеше като къс обсидиан — наистина беше изумително красиво. Баща ми още не го бе виждал. Е, сега щеше да види пристигането на сина си „загубеняка“, който вече не беше мизерен нещастник… в карета, впрегната с 450 коня.

Баща ми седеше на обичайното си място пред телевизора, загледан в някаква долнопробна поредица от разследвания за фирмени скандали. Антоан се бе разположил до него на доста по-неудобен стол и четеше един от многоцветните таблоиди, дето ги раздават безплатно в супермаркетите и не можех да ги отличиш един от друг — мисля, че беше „Стар“.

Баща ми вдигна поглед, видя кутията донътс, която му показах многозначително още от вратата, и поклати глава.

— Нее…

— Почти съм сигурен, че има с шоколадова глазура. Знам, че са ти любимите.

— Не мога да ям повече тези боклуци. Този черньо до мен е опрял пистолет в главата ми. Защо не предложиш на него?

Но и Антоан поклати глава.

— Благодаря, но се опитвам да сваля някой килограм. Ти си олицетворение на дявола.

— Какво е това… щабквартирата на Джени Крейг61? — Оставих кутията на кафе масичката до Антоан. Баща ми още не бе обелил дума за колата, но може би бе прекалено вглъбен в тъпата си програма. А и зрението му вече не бе така остро, както преди.

— В мига, в който излезеш, този тип ще размаха бича и ще ме накара да препускам в обиколки из стаята — мрачно обясни баща ми.

— Неумолим е, нали? — казах му.

Но той не изглеждаше ядосан, даже ми се стори, че му се вижда забавно.

— Не зная какво поддържа духа му — каза той, — но нищо не го възбужда така силно както амбицията да ме откаже от цигарите.

Напрежението между двамата, изглежда, бе спаднало до формата на примирение с патовата ситуация.

— Хей… ама ти ми изглеждаш по-добре, знаеш ли? — Погледнах го изненадано.

— Глупости — измърмори той с поглед, прикован в журналистическото псевдоразследване. — Още ли работиш на новата си работа?

— Да — потвърдих аз. После се усмихнах смутено, готов да му разкажа голямата история. — Всъщност…

— Нека ти кажа нещо. — Той най-сетне изостави предаването и ме погледна със сълзящите си старчески очи. Посочи ми телевизора, без да го гледа: — Тези копелдаци… ще ти отнемат и последния грош, ако им позволиш.

— Кои, корпорациите ли?

— Корпорациите, изпълнителните директори със съблазнителните опции, тлъстите пенсии и всичките добавки, които ще ти обещаят. Всичко това е само за тях, не се заблуждавай.

Погледнах килима и казах тихо:

— Е, не чак всичко.

— Лъжеш се.

— Вслушай се в думите на баща ти — неочаквано се обади Антоан, без да откъсва поглед от „Стар“. Стори ми се, че долавям в гласа му искрена загриженост. — Той е извор на мъдростта.

— Всъщност, тате, по една случайност знам това-онова за изпълнителните директори. Неотдавна ме повишиха… направо ме изстреляха в небесата — станах оперативен помощник на главния изпълнителен директор на „Трайон“.

Тишина.

Готвех се да повторя, когато той попита:

— Това какво е… секретар?

— Не, не… на много по-високо ниво е. Решаване в оперативен порядък на стратегически проблеми и така нататък.

— С какво точно се занимаваш?

Може и да имаше емфизема, но знаеше как да ми извади въздуха.

— Няма значение, татко — въздъхнах аз, — съжалявам, че отворих дума. — Наистина съжалявах. Не ме беше грижа какво си мисли за мен.

— Не, не… наистина се интересувам. Интересно ми е да разбера какво толкова правиш, че си заслужил хубавата си нова кола.

Значи все пак я бе забелязал. Усмихнах се.

— Ама е готина, нали?

— Колко ти струва?

— Всъщност…

— Питам за месечния наем. — И той пое дълбока глътка кислород от наустника.

— Нищо.

— Нищо — повтори той, сякаш не разбираше.

— Нула. „Трайон“ плаща лизинговата вноска. Полага ми се към новата длъжност.

Той отново вдъхна:

— Полага ти се…

— Също като новия ми апартамент.

— Преместил си се?

— Мисля, че ти споменах. Сто и осемдесет квадратни метра в новата сграда на Харбър Суитс. Пак „Трайон“ плаща наема.

Вдишване.

— Гордееш ли се?

Бях изумен. Не го бях чувал да произнася тази дума. Бях почти сигурен, че я е изхвърлил от речника си.

— Да — признах и се изчервих.

— Гордееш се с това, че сега те притежават.

Естествено, как можах да си помисля, че ще се държи нормално.

— Никой не ме притежава, татко — отговорих рязко. — В подобна ситуация хората използват думата „издигане“. Потърси я — ще я намериш в синонимния речник заедно с изрази като „живот на върха“, „директорски офис“ и „хора с високи доходи“. — Не можех да повярвам, че тези думи излизат от моята уста.

Антоан тихо остави вестника, учтиво се извини и се престори, че има неотложна работа в кухнята.

Баща ми остро се изсмя и се обърна да ме изгледа.

— Я чакай, чакай, искам да съм сигурен, че съм го разбрал — каза той и за да събере сили, вдъхна нова струя кислород. — Ти не притежаваш нито апартамента, нито колата, така ли? Каза, че вървели със службата. „Полагало“ ти се. — Вдишване. — Ще ти кажа какво означава това: всичко, което са ти дали, могат да ти го отнемат и в крайна сметка ще го направят, помни ми думата. Караш кола на компанията, живееш в жилище на компанията, носиш униформа на компанията… но нищо не е твое. Целият ти скапан живот не е твой!

Прехапах устна. Нищо нямаше да спечеля, ако изпуснех нервите си. „Старецът умира — казах си за хиляден път. — На стероиди е. Просто един нещастен, вкиснат старец“. Но думите сами излязоха от устата ми:

— Знаеш ли, тате… някои бащи се гордеят с успеха на синовете си.

Той пое въздух. Малките му очи блестяха.

— Наричаш това „успех“ значи? Виж, Адам, ти все повече заприличваш на майка си.

— О, така ли било? — Повтарях си да съм сдържан и да обуздая гнева си, защото изпуснех ли си нервите, това ще е признание, че е спечелил.

— Точно така. Приличаш външно на нея. Имаш същия характер — всички я обичаха, можеше да се впише във всякаква среда и ако се бе омъжила за по-богат мъж, сигурно щеше да има по-добър живот. Недей да мислиш, че не ми го е повтаряла. На всички онези родителски срещи в „Бартоломю Браунинг“ тя с лекота се сприятеляваше с богатите мръсници, обличаше се предизвикателно и само дето не навираше гърдите си в носа им. Да не мислиш, че не съм го забелязвал?

— О, това е прекрасно, татко. Чудесно е. Колко лошо, че не приличам малко повече на теб, нали? — Той ме гледаше, без да проговаря. — Нали разбираш какво искам да кажа: огорчен, озлобен, сърдит на света. Как би искал повече да приличам на теб, нали? — Той мълчеше и пуфтеше, а лицето му ставаше все по-червено. — Когато в джоба ми не се завърташе долар и вечно купонясвах с приятели, ти ме считаше за пропаднал. Окей, сега съм успял по дефиницията на всеки, когото попиташ, но в сърцето ти има само презрение към мен. Но дали няма някаква причина, поради която ти никога няма да си горд с мен, каквото и да постигна, татко?

Той гневно ме изгледа и изпуфтя:

— Каква причина?

— Ами погледни се. Погледни живота си. — В мен сякаш имаше товарен влак беглец, който нямаше начин да спра и който все повече се отдалечаваше. — Винаги повтаряш, че светът е разделен на победители и губещи. Нека те попитам нещо, татко… Ти от кои си? Към кои се причисляваш?

Той пое дълбоко още кислород. Кървясалите му очи сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите. Измърмори нещо на себе си. Стори ми се, че различавам „проклето“, „шибано“ и „лайно“.

— Да, татко — казах и се обърнах. — Умирам да стана точно като теб. — Тръгнах към вратата извън себе си от яд. Давех се в собствения си гняв. Бях изрекъл думите и те не можеха да се върнат, от което се чувствах по-нещастен от всякога. Излязох от апартамента, преди да съм направил нещо още по-лошо. Последното, което видях, прощалния образ, запечатал се в главата ми, беше голямото му почервеняло лице, пуфтящо и продължаващо да мърмори под носа си, и погледът му, в който имаше изумление, ярост, болка и не знам още какво.

67.

— Значи наистина работиш за Джок Годард, така ли? — попита Алана. — Господи… дано не съм казала нещо лошо за него пред теб… а?

Качвахме се с асансьора към моя етаж. Тя беше отскочила до апартамента си след работа, за да се преоблече, и в резултат сега изглеждаше страхотно — черно горнище с прилепнала висока яка, черен клин, черни обувки. И си бе сложила онзи незабравим одеколон с аромат на пролетни цветя, който бе избрала и за последната ни среща. Черната й коса бе дълга и лъскава и контрастираше с ясните й сини очи.

— Ами… ти направо го разпердушини, което не пропуснах да докладвам веднага.

Тя се усмихна и ми показа идеално равните си зъби.

— Този асансьор е с площта на моя апартамент.

Знаех, че не е истина, но това не ми попречи да се засмея.

— Не знам за твоя, но наистина е по-просторен от последното ми жилище. — Когато й споменах, че съм се преместил и съм се нанесъл в Харбър Суитс, тя подхвърли, че е чувала за апартаментите тук. Стори ми се, че е заинтригувана, така че я поканих да се отбие и да види за какво става дума. Обещах й да вечеряме в ресторанта долу, където и аз още не бях ходил.

— Господи… каква гледка — въздъхна тя в секундата, в която влязохме. От уредбата тихо звучеше Аланис Морисет. — Това е фантастично. — Огледа се, видя все още несвалените полиетиленови платна върху един от диваните и два стола и ме попита с извити вежди: — Кога каза, че ще се нанесеш тук?

— Веднага щом намеря час-два свободно време. Нещо за пиене?

— Хм… Разбира се, с удоволствие.

— „Космополитен“? Освен това съм голям майстор на джин с тоник.

— Джин с тоник ми звучи прекрасно, благодаря. Значи си започнал работа за него съвсем наскоро, така ли?

Естествено беше ме открила в указателя на компанията. Отидох при зареденото съвсем наскоро барче, намиращо се в една ниша в кухнята, и извадих бутилка „Танкерей Малака“.

— Тази седмица. — Беше ме последвала в кухнята. Извадих шепа лаймчета от почти празния хладилник и започнах да ги режа на половинки.

— Но си в „Трайон“ от почти месец. — Тя наклони глава, сякаш удивена от внезапното ми издигане. — Хубава кухня. Готвиш ли?

— Цялата тази техника е просто едно голямо шоу — отговорих й. Започнах да пълня изстисквачката с половинките. — Всъщност… да, назначиха ме в началото в маркетинга на нови продукти, после Годард взе участие в един проект, по който работех и аз, и… знам ли… мисля, че му хареса моят подход към проблемите, идеите ми… наистина не зная кое точно.

— Това ако не е късмет — подметна тя, надигайки глас над бученето на изстисквачката.

Свих рамене.

— Дали е късмет тепърва предстои да се разбере. — Напълних две големи чаши стил „френско бистро“ с лед, налях джин, сипах добра доза тоник от бутилката в хладилника и допълних чашите със солидно количество сок. Подадох й едната.

— Значи Том Лундгрен те е интервюирал с идеята да попълниш групата на Нора Съмърс. Хей… това е страхотно. Не бях опитвала с лайм… направо е превъзходно!

— Благодаря… Да, дължа назначението си на Том Лундгрен — казах аз, като се престорих на изненадан, че тя знае.

— Ти знаеше ли, че те вземат, за да попълниш моята длъжност?

— Какво искаш да кажеш?

— Длъжността, която се освободи, след като отидох в „Аврора“.

— Така ли е?

— Невероятно — каза тя.

— „Невероятно“ не изразява нищо. А какво е „Аврора“?

— О… мислех, че знаеш. — Тя ме погледна над ръба на чашата си с подчертано безизразен поглед.

Невинно поклатих глава.

— Не.

— Реших, че и ти си потърсил името ми в указателя. Преназначиха ме в маркетинга на отдела за разрушителни технологии.

— Това ли се нарича „Аврора“?

— Не, „Аврора“ е конкретният проект, по който работя. — Тя се поколеба за секунда. — Не знам защо си мислех, че да работиш за Годард значи да знаеш всичко…

Тактически пропуск от моя страна. Желанието ми беше да я накарам да се почувства свободна да говори за всичко в работата си.

— Да, теоретично имам достъп до всичко. Но не съм сигурен дали си представяш правилно ситуацията, в която се намирам… както се казва, аз още не зная къде се намира копирната машина.

Тя кимна и попита:

— Харесваш ли Годард?

Можех ли да й кажа „не“?

— Той е впечатляваща личност.

— На партито ми се сторихте доста близки. Видях, че те повика да те запознае с най-близките си приятели, а и ти тръгна да изнасяш подаръците.

— Да, много сме близки — саркастично отвърнах аз. — Аз съм момчето му за всичко. Мускулът… Хареса ли ти партито?

— Беше малко странно да говоря с хора, които държат такава власт, но след две бири се отпуснах. Бях поканена за първи път. — „Защото си била назначена на работа в любимия му проект“, помислих си. Но не исках да бъда груб, така че потиснах изкушението да й го кажа.

— Ще се обадя в ресторанта да ни приготвят маса.

— Знаеш ли, мислех, че „Трайон“ избягва да наема външни хора — замислено каза тя, докато разглеждаше менюто. — Сигурно много са те искали, за да заобиколят правилата.

— Според мен просто са си мислели, че ме „крадат“. Аз обаче не бях нищо особено. — Бяхме минали от джин тоник на „Сансер“, любимото й френско вино, ако можеше да се вярва на списъка с поръчките й в магазина за алкохол. Изборът ми я изненада приятно — именно реакцията, която търсех.

— О, съмнявам се — усмихна се тя. — С какво се занимаваше в „Уайът“?

Дадох й наизустената за интервю версия на трудовата ми биография, но това не й беше достатъчно. Интересуваха я подробности по „Лусид“.

— Знаеш ли… ако не възразяваш, не бих желал да се разпространявам върху работата ми за „Уайът“ — извиних се, като се постарах да не изглеждам досадно педантичен.

Думите ми я притесниха.

— О, Боже… напълно те разбирам.

Появи се сервитьорката и попита:

— Готови ли сте да поръчате?

— Ти първи — каза Алана и отново заби поглед в менюто, докато аз поръчвах паеля. — И аз мислех за същото — погледна ме тя. Окей, значи не беше вегетарианка.

— Няма нищо, в крайна сметка имаме право да ядем едно и също нещо, нали?

— И за мен паеля, ако обичате — каза тя на сервитьорката. — Но ако има някакво месо в нея… например наденица, бихте ли им казали да не го слагат?

— Разбира се — увери я сервитьорката и си отбеляза.

— Обожавам паеля — каза Алана. — Вкъщи по правило не внасям нито риба, нито никаква морска храна. Така че в случая си доставям особено удоволствие.

— Да останем ли на „Сансер“?

— Разбира се.

Сервитьорката тъкмо се обръщаше, за да изпълни поръчките ни, когато изведнъж се сетих, че Алана е алергична към скаридите, и побързах да я спра:

— Момент… има ли скариди в паелята?

— Ъъ… да, има.

— Махнете ги — казах.

Алана ме изгледа изумено.

— Откъде знаеш, че… — започна тя, подозрително присвила очи.

Настъпи дълъг момент на напрегнато мълчание, по време на което се гърчех вътрешно в мъчителен опит да измисля нещо смислено. Не можех да повярвам, че съм се самопрецакал така детински. Преглътнах тежко; усещах, че кръвта се е оттекла от лицето ми. Накрая успях да кажа:

— Аз… алергичен съм.

— Хм. Колко странно. — Но подозрението й се разсейваше. И двамата сменихме скаридите с миди на тиган.

— Както и да е… стига сме говорили само за мен — казах аз. — Кажи ми нещо за „Аврора“.

— Ами… този проект се води секретен — извини се тя. Усмихнах й се разбиращо. — Не, не… не си го връщам — побърза да ме увери тя. — Наистина!

— Окей — казах скептично. — Но след като успя да събудиш любопитството ми, наистина ли искаш сега да започна да ровя, докато не науча сам всичко?

— Не е чак толкова интересно.

— Не вярвам. Разкажи поне в общи черти.

Бях прекалено настойчив. Тя вдигна поглед към тавана и въздъхна тежко.

— Добре, да видим… Чувал ли си за „Халоид Къмпани“?

— Не.

— Разбира се, че не си. Няма как да си чувал. „Халоид Къмпани“ е дребен производител на фотохартия, която в края на 40-те години купила правата върху една нова за онези времена технология. Особеното било, че същата тази технология била отхвърлена от всички тогавашни гиганти, включително Ай Би Ем. Въпросното изобретение се наричало „ксерография“. След десет-петнайсет години „Халоид Къмпани“ станала „Ксерокс Корпорейшън“ и от малък семеен бизнес се превърнала в гигантска корпорация. И всичко това, защото рискували с технология, от която не се заинтересувал никой друг.

— Окей.

— Случило се горе-долу същото, което станало с „Галвин Манифекчъринг Корпорейшън“ в Чикаго, които произвеждали авто радиоапарати, за да станат „Моторола“ и да стигнат до полупроводниците и клетъчните технологии. Или с малката нефтопроучвателна компания „Джиофизикъл Сървис“, която започнала да се рои в сфери, имащи отношение към транзисторите и интегралните схеми, и се превърнала в „Тексас Инструмънтс“. Мисля, че ме разбираш. Историята на технологията изобилства с примери на компании, преобразили се изцяло, благодарение на това че се вкопчили в правилната технология в точния момент и оставили благодарение на избора си конкуренцията да им диша праха. Това е, което Джок Годард се опитва да постигне с „Аврора“. Той смята, че „Аврора“ ще промени света, физиономията на американския бизнес по същия начин, по който навремето са го сторили транзисторите и фотокопирната технология.

— Разрушителната технология?

— Именно.

— Само че „Уолстрийт Джърнал“ смята Джок за изкукуригал.

— Двамата с теб знаем, че истината няма нищо общо с това. Той просто е изпреварил останалите и се е скрил пред тях зад завоя. Погледни историята на компанията. Имало е поне три-четири критични момента, когато всички, всички без изключение, са смятали, че „Трайон“ е на ръба на банкрута, но компанията винаги изненадвала всички и се връщала в играта по-силна от всякога.

— Значи според теб е дошла поредната повратна точка, така ли?

— Когато настъпи моментът, той ще обяви за „Аврора“. Нека видим какво ще пише в „Уолстрийт Джърнал“ тогава. Честно казано, „Аврора“ прави тези дребни конфузии абсолютно несъществени.

— Удивително — прошепнах аз, вгледах се в чашата си и небрежно подхвърлих: — Та за каква технология, казваш, става дума?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Вероятно дори това, което вече казах, е прекалено много. — Наклони глава на една страна и ме попита закачливо: — Ти да не ме проверяваш?

68.

Разбрах, че тази нощ ще преспим заедно, още в мига, в който тя каза, че иска да хапнем в ресторанта на Харбър Суитс. Бях имал връзки с жени, при които еротичният заряд идваше от простичкия въпрос: „Ще се навие ли, или няма да се навие?“. Този случай бе по-различен, разбира се, но усещането бе дори по-силно. Чувствахме го и двамата, усещахме невидимата линия, която и двамата знаехме, че ще прекосим — линията, разделяща приятелството от нещо дълбоко по-интимно, и въпросът бе кога и как ще я пресечем, кой ще направи първия ход и ще си заслужава ли пресичането. Качихме се в апартамента ми след вечеря — и двамата леко залитахме от твърде многото бяло вино и големия брой джин тоници. Бях сложил ръка през тесния й кръст. Мечтаех да погаля меката кожа на корема й, под гърдите й, на дупето й. Исках да видя най-интимните й части. Нямах търпение да доживея до момента, когато коравата черупка около Алана — невъзможно красивата и изтънчена жена — щеше да се пропука и тя щеше да потрепери и да се предаде, а кристалночистите й сини очи щяха да се разтопят в удоволствие.

Разходихме се на пияна глава из апартамента, любувахме се на морския пейзаж, а след това направих по едно мартини, от което определено нямахме никаква нужда.

— Не мога да повярвам, че утре сутринта трябва да ходя чак до Пало Алто — каза тя.

— Какво ще има в Пало Алто?

Но тя само поклати глава.

— Нищо интересно. — И тя ме беше прегърнала ниско през кръста, но в този момент отпусна ръката си и я остави да се плъзне надолу, стискайки ритмично. После попита на шега дали съм разопаковал леглото.

В следващата секунда впихме устни един в друг, пръстите ми нежно погалиха зърната й, а на свой ред тя успя да вмъкне парещата си ръка в слиповете ми. И двамата бяхме вече възбудени. Отпуснахме се на дивана — онзи, чиято опаковка вече бях свалил. Продължихме да се целуваме с притиснати един в друг слабини. Тя простена. Без да разбера как, страстно ми събу панталона. Самата тя носеше бяло копринено бюстие под черната си блуза. Гърдите й бяха едри, кръгли, перфектни.

Оргазмът й дойде неочаквано и без задръжки.

Съборих чашата си с мартини. Отидохме по дългия коридор в спалнята и го повторихме, този път по-бавно.

— Алана — казах, докато лежахме прегърнати.

— Ммм?…

— Алана — повторих и попитах: — Това не означаваше ли „красива“ на гръцки… или нещо подобно?

— На келтски, мисля. — Тя ме чешеше леко с нокти по гърдите. Аз галех едната й гърда.

— Алана… трябва да ти призная нещо.

— Женен си… — изпъшка тя.

— Не…

Това я накара да се обърне към мен. Погледът й беше сърдит.

— Имаш връзка.

— Не, не… нищо подобно. Трябва да ти призная, че… мразя Ани ДиФранко.

— Но… нали ми цитираше нейните песни — обърка се тя.

— Имах навремето една приятелка, която обичаше да я слуша, и сега това… събужда в мен лоши асоциации.

— Защо тогава имаш неин CD?

Явно беше видяла проклетия компактдиск до плейъра.

— Опитвах се да се насиля да ми хареса.

— Защо?

— Заради теб.

Тя помисли малко, сбърчила носле.

— Не е нужно да харесваш всичко, което харесвам аз. Аз например не харесвам поршетата.

— Наистина ли? — изненадах се.

— Те са като хуйове на колела.

— Вярно е.

— Някои мъже може да имат нужда от това, но ти определено не си от тях.

— Никой не се „нуждае“ от порше. Просто мисля, че е модерно да имаш такава кола.

— Изненадана съм, че не си взел червено.

— А, не… Червеното действа на полицаите като на бик — види ли червено порше, полицаят автоматично включва радара.

— Баща ти карал ли е порше? Моят имаше. — И тя театрално извъртя очи към тавана. — Това наистина е просто нелепо. Така отреагира на мъжката си менопауза.

— Всъщност… през по-голямата част от детството ми дори не сме имали кола.

— Не сте имали кола?

— Ползвахме обществения транспорт.

— О… — Признанието ми я накара да се почувства неудобно. — Значи всичко това — и тя завъртя ръка, за да покаже апартамента и всичко останало, — е доста опияняващо?

— Аха.

— Хм…

Нова минута мълчание.

— Мога ли някой път да те посетя на работа?

— Няма как да стане. Достъпът до пети етаж е ограничен. А и по мое мнение най-добре е хората на работа да не демонстрират близост, не мислиш ли?

— Да, права си.

Изненадах се, когато тя се сви до мен и след малко се унесе — мислех си, че след отказа веднага ще стане, ще си тръгне и ще се събуди в собственото си легло, но изглежда, тя твърдо беше решила тази нощ да не се прибира.

Когато станах, часовникът до леглото ми показваше 3:35. Тя още спеше и лекичко сумтеше. Отидох по дебелия мокет до кухнята и безшумно затворих вратата на спалнята зад себе си.

Изтеглих електронната си поща и сред купищата спам и боклуци, както и по-сериозни неща, които не бяха спешни, погледът ми се спря на поща в Hushmail от „Артър“, чийто предмет казваше:

Текстът показваше, че Мийчъм е силно нервиран:

Кликнах върху бутона за отговор и въведох:

Подписах се с „Дони“. Прочетох написаното и го изтрих. Не… изобщо нямаше да отговоря. Това беше по-просто. Бях направил достатъчно за тях.

Забелязах, че малката черна чантичка на Алана още е върху гранитния плот на бара, където я бе оставила. Не беше дошла с лаптопа си, нито с работната си чанта, защото бе минала през тях да се преоблече.

В чантичката й открих пропуска, червило, ментови бонбонки за освежаване на дъха, ключодържател и служебния й „Маестро“. В джобния компютър сигурно съхраняваше телефонни номера и адреси, както вероятно и датата и времето за различни делови срещи — неща, които можеха да бъдат много полезни на Уайът и Мийчъм.

Но работех ли аз все още за тях?

Може би не.

Какво щеше да се случи, ако просто сложех точка? Бях изпълнил моята страна на сделката и им бях предоставил почти всичко, което искаха да научат за „Аврора“… е, повечето неща, разбира се. Те най-вероятно щяха да преценят, че няма смисъл да ме пришпорват повече. Не беше в техен интерес да компрометират прикритието ми, поне не и докато смятаха, че още мога, макар и само потенциално, да им бъда полезен по някакъв начин. Така че едва ли щяха да направят анонимно обаждане до ФБР, защото чорапът можеше да се разплете до тях.

Какво можеха да ми направят?

И тогава осъзнах: в себе си аз вече бях престанал да работя за тях. Бях взел това решение онзи следобед в кабинета на Джок Годард в къщата му край езерото. Нямаше повече да го предавам. А Мийчъм и Уайът можеха да вървят да се шибат.

Нямаше нищо по-лесно от това в този момент да сложа компютъра на Алана в интерфейсната приставка, свързана към моя настолен компютър, и да осъществя мигновена връзка с него. Вярно, съществуваше рискът тя да стане — все пак спеше на непознато място, аз не лежах до нея — и да тръгне да ме търси из апартамента. В този случай можеше да ме види да източвам паметта на компютъра й в моя. А може би нямаше да забележи. Но беше съобразителна, мозъкът й сечеше бързо и най-вероятно щеше да се досети какво правя.

И тогава светкавичните ми реакции нямаше да ми помогнат, никакви увъртания нямаше да ме спасят — за нея всичко щеше да бъде пределно ясно. Щях да бъда заловен, на връзката ни щеше да бъде сложен край, а… а изведнъж това бе най-важното нещо на света за мен. Бях влюбен до уши в Алана след само… след няколко нищо не означаващи срещи и едно преспиване. Защото бях започнал да откривам истинската, напълно земна страна на своенравната й натура. И не исках да я загубя заради някаква дивотия, която Ник Уайът ме караше да правя.

Вече му бях предал най-разнообразна информация относно проект „Аврора“. Бях свършил работата си. Бях приключил всякакво вземане-даване с тези задници.

Не можех да извадя от главата си образа на сгърбения в ъгъла на кабинета си Джок Годард и как раменете му се тресяха. Моментът на разкриването на истинската му същност. Доверието, което ми бе оказал. Нима щях да пожертвам това доверие заради шибания Ник Уайът?

Не, това бе изключено. Край, баста!

Така че прибрах компютъра на Алана в чантичката й, налях си чаша студена вода от крана във вратата на хладилника, изгълтах я с усилие и се върнах в топлото легло до Алана. Тя промърмори нещо в просъница, а аз се сгуших плътно до нея и за пръв път от седмици ми стана уютно и се почувствах добре.

69.

Годард се носеше по коридора към директорската заседателна зала, а аз полагах неимоверни усилия да го следвам, без да подтичвам. Господи, старият пич можеше да се движи бързо като костенурка на амфетамини.

— Това скапано заседание ще си е чист цирк — промърмори той. — Извиках екипа на „Гуру“ за преглед на състоянието веднага след като научих, че се очаква да изпуснем коледния пазар. Те естествено знаят, че съм бесен, и сега ще ми въртят пируети като руски балерини. Подготви се да видиш сега една моя страна, която не е много привлекателна.

Не му отговорих, но и какво можех да кажа? Бях виждал някои негови изблици на гняв, но те не можеха да се сравняват с онова, което бях виждал у единствения друг директор на компания, когото познавах. До Ник Уайът Годард беше като добър дядко. Всъщност все още бях разтърсен и дълбоко трогнат от това, че бях станал съпричастен на случилото се в къщата му при езерото — наистина никога не бях виждал човешко същество да се разголва до такава степен. До онзи момент с част от себе си недоумявах защо Годард ме е избрал, с какво го привличам. И тогава бях прозрял причината, бях се досетил за обяснението и то бе разтърсило света ми. Вече не исках да му се харесам или да го впечатля, държах само да заслужа одобрението му.

Защо, агонизирах аз, защо трябваше Годард да развали всичко с това, че е толкова свестен човек? Беше ми достатъчно неприятно да работя за Ник Уайът и без това ненужно усложнение. Защото сега работех срещу баща, какъвто никога не бях имал, и това ме скапваше психически.

— Ръководител им е една изключително умна млада жена. Одри Бетюн, голяма находка — продължаваше да мърмори Годард сякаш на себе си. — Но тази катастрофа може да провали кариерата й. Защото просто не мога да толерирам провали на такова ниво. — Приближавахме към залата и той забави ход. — Така… дойдат ли ти някакви идеи, не се колебай да ги споделиш с нас. Но искам да те предупредя — това е силна група, отстояваща колективно мнение, и не очаквай да превиват гръб пред теб само защото ме придружаваш.

Екипът на „Гуру“ се бе събрал край голямата заседателна маса и напрежението бе осезаемо. Когато влязохме, всички се обърнаха към нас. Някои се усмихнаха и казаха: „Здрасти, Джок“ или „Здравейте, господин Годард“. Но изглеждаха като подплашени зайчета. Спомних си друга маса, край която бях седял не чак толкова отдавна. Долових, че ме гледат с недоумение, няколко души си прошепнаха нещо явно по повод моето присъствие. Годард седна. До него седеше чернокожа жена, гонеща четиридесетте — същата, която бях видял да разговаря с Том Лундгрен и жена му на партито. Той потупа масата от другата си страна, за да ми покаже, че очаква да седна там. От десет минути клетъчният ми телефон вибрираше в джоба ми, така че крадешком го извадих и погледнах дисплея, за да видя кой ме търси. Бях пропуснал няколко позвънявания от един и същи номер, който не ми твореше нищо. Изключих телефона.

— Добър ден — поздрави ги Годард. — Това е моят помощник Адам Касиди. — Вежливи усмивки… и изведнъж видях, че едно от лицата е на старата ми приятелка Нора Съмърс. Нима и тя беше в „Гуру“? Беше в черен делови костюм на деликатно райе и се беше гримирала, както тя си знаеше за подобни случаи. Тя прехвана погледа ми и ми се усмихна лъчезарно, сякаш бях най-милото й другарче от детските години. Усмихнах се в отговор вежливо, наслаждавайки се на момента.

Одри Бетюн, ръководителката на проекта, беше във великолепен тъмносин костюм с ослепително бяла блуза и малки златни обеци на винт. Имаше тъмна кожа и носеше косата си прибрана в кок и напръскана с лак. Бях прочел набързо малкото, което успях да изровя за нея, и знаех, че произхожда от заможно семейство. Баща й беше доктор, както и дядо й впрочем, и тя бе прекарвала всяко лято във фамилното имение в Оук Блъфс на Мартас Винярд. И тя ми се усмихна и ми показа широкия процеп между предните си зъби. После се пресегна зад гърба на Джок, за да стиснем ръце. Дланта й беше суха и хладна. Бях впечатлен — това бе ръката на човек, чиято кариера висеше на косъм.

„Гуру“ — кодовото име на проекта бе „Цунами“ — представляваше многофункционален цифров помощник, по същество джобен компютър, последна дума на технологията, убиец на конкуренцията и единственото свръхвисококачествено изделие на „Трайон“. Представляваше интегрирани в едно персонален цифров помощник, комуникатор и мобилен телефон. В двеста грама бе натъпкана мощта на лаптоп. Можеше да изпраща и приема електронна поща, да осъществява „чат“, да пресмята електронни таблици и предлагаше истински интернет браузър. Дисплеят му естествено бе цветен, TFT на активна матрица.

Годард прочисти гърло и започна:

— Разбрах, че сме изправени пред малко предизвикателство.

— Това е една от възможните формулировки, Джок — гладко се включи Одри. — Вчера научихме резултатите от вътрешна ревизия и се разбра, че имаме дефектен компонент. LCD62-то е мъртво.

— Аха — каза Годард с глас, който едва сдържаше. — Лошо LCD значи.

Одри обаче поклати глава:

— Оказва се, че е дефектен LCD драйверът63.

— Всички до един? — поинтересува се Годард.

— Точно така.

— Значи четвърт милион изделия имат скапан LCD драйвер — констатира Годард. — Ясноо… И датата за предаването им в търговската мрежа е… кога беше?… След три седмици. Хмм… Доколкото си спомням — поправете ме, ако бъркам, — по план трябваше да приключим преди края на тримесечието, за да подобрим оборота за трето тримесечие и да разполагаме с всичките тринайсет седмици преди Коледа, за да реализираме приходите, от които страшно се нуждаем. — Тя кимна. — Одри, мисля, разбрахме се, че „Гуру“ е най-важният проект за този отдел. Както несъмнено ви е добре известно, „Трайон“ изпитва някои затруднения с пазара. Което прави още по-наложително „Гуру“ да стигне до купувачите по график. — Направи ми впечатление, че Годард говори разбираемо, логично и бавно, и това ми подсказа, че полага големи усилия да се сдържа.

Главният специалист по маркетинга, вечно зализаният Дюрант, скръбно се намеси:

— Излагацията ще е грандиозна. Вече стартирахме мащабна рекламна кампания и не вярвам да има човек, който да не е прочел обещанието ни: „Цифровият помощник на следващото поколение“.

— Да — прошепна Годард, — само че, както изглежда, той няма да излезе на пазара преди следващото поколение. — Той се обърна към водещия инженер Еди Кабрал, кръглолик, с демодирана прическа. — Проблем с маската64 ли е?

— Де да беше така — отговори Кабрал. — Не, целият проклет чип ще трябва да се препроектира, сър.

— Производителят е в Малайзия, нали? — попита Годард.

— Да, винаги ни беше вървяло с тях — каза Кабрал. — Толерансите им са приемливи, а качеството — добро. Но в случая говорим за сложен ASIC. Той върши цялото управление на дисплея, който, както знаете, е собствена разработка на „Трайон“, и в случая курабийката не излиза от пещта, както сме я очаквали…

— Не можем ли да сменим дисплея? — прекъсна го Годард.

— Не, сър — отговори Кабрал. — Не и без да преработим целия корпус, а това означава поне половин година забавяне.

Изведнъж се изправих на стола си. Ключовите думи ми говореха нещо… дисплей собствена разработка на „Трайон“…

— Такава е природата на ASIC-ите — със съжаление каза Годард. — И винаги има курабийки, които изгарят. Добре де, какъв е добивът: четиридесет, петдесет процента?

Кабрал го погледна притеснено.

— Нула. Някакъв проблем с монтажа.

Годард сви устни. Вече беше на ръба да загуби контрол.

— И колко ще ни трябва, за да препроектираме чипа?

— Три месеца… поколеба се Кабрал, — ако сме късметлии.

— Ако сме късметлии — повтори Годард. — Да, ако сме късметлии. — Гласът му бавно набираше сила. — Само че три месеца ни изпращат право в декември, нали? Значи не става, така ли е?

— Не става, сър — побърза да се съгласи Кабрал.

Аз потупах Годард по ръката, но той не ми обърна внимание.

— В Мексико не могат ли да се справят по-бързо?

Шефът на производствения отдел Кати Горник отговори:

— Може би седмица или две по-бързо, но това не ни върши работа. Освен това при тях винаги е имало проблеми с качеството.

— Много гадно — резюмира Годард. Не го бях виждал толкова вкиснат досега.

Взех листа със спецификацията на изделието, отново потупах Годард по ръката и казах:

— Ще ме извиниш ли за момент?

Изхвръкнах във фоайето и отворих телефона си.

Ноа Мордън не си беше на работното място, така че го потърсих на мобилния. Отговори ми на първия сигнал:

— Какво?

— Аз съм, Адам.

— Отговорих на позвъняването ти, нали така?

— Става дума за онази грозна кукла в офиса ти, дето казва „Изяж ми гащичките, Годард“.

— „Обичай ме, Люсил“. Не мога да ти я дам. Купи си я от магазина.

— Тя нямаше ли LCD дисплей на коремчето?

— За какво става дума, Касиди?

— Слушай, трябва да те попитам нещо за LCD драйвера. На ASIC-а.

Когато след няколко минути се върнах в залата, шефът на инженерния отдел и този на производствения водеха разгорещен дебат дали в малкия корпус на „Гуру“ изобщо може да се вгради друг LCD дисплей. Седнах тихо на мястото си и зачаках пауза в спора. Накрая ми се удаде възможност.

— Извинете ме — казах, но никой не ми обърна внимание.

— Ето — казваше в този момент Еди Кабрал, — точно това е причината, поради която се налага да отложим пуска.

— Само че това е нещо, което не можем да си позволим — изсумтя Годард.

Прочистих гърло.

— Може ли за секунда?

— Адам… — Годард най-сетне ме погледна.

— Зная, че може да ви прозвучи налудничаво — казах, — но помни ли някой от вас случайно онази роботизирана кукла „Обичай ме, Люсил“?

— Какво сега — обади се Дик Дюрант, — да не трябва да преплуваме лайняното езеро два пъти? Не ми напомняй за това. Пуснахме в мрежата половин милион от тези отвратителни кукли и ни ги върнаха едва ли не до една.

— Точно така — казах аз. — И по тази причина разполагаме с триста хиляди ASIC-а, произведени по наш проект за управление на дисплей, собствена разработка на „Трайон“, които ни чакат на склад във Ван Нюис.

Няколко засмивания, сред които и откровени изкикотвания. Един от инженерите каза на съседа си достатъчно високо, за да го чуят всички:

— Този дали е чувал думата „цокъл“?

Някой друг каза:

— Смешки.

Нора Съмърс ме погледна с фалшиво съчувствие, примигна и сви едва забележимо рамене.

Еди Кабрал се опита да ми разясни ситуацията:

— Де да беше толкова лесно, ъъ… Адам. Но ASIC-ите по правило не са взаимозаменяеми. Трябва да бъдат съвместими на ниво изводи.

Кимнах и казах:

— ASIC-ът в Люсил е от тип „SOLC-68 пин арей“. Този в „Гуру“ не е ли същият?

Годард ме гледаше с нямо изумление.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от шумоленето на трескаво прелиствани листа хартия.

— Точно SOLC-68, да ме… — прошепна един от електрончиците. — Да, би трябвало да стане.

Годард изгледа един по един присъстващите и удари с длан по масата.

— Е, какво чакаме?

Нора ми се усмихна лъчезарно и ми направи знак с вдигнат палец.

По обратния път извадих отново телефона си. Пет повиквания, все от един и същи номер и до едно маркирани с „лично“. Свързах се с гласовата си поща и чух характерния мазен глас на Мийчъм: „Артър се обажда. Не сме се чували от три дни. Това не е приемливо. Обади ми се с електронна поща до обяд или ще си теглиш последиците“.

Думите ме потресоха. Самият факт, че ме търсеше лично, бе недопустим риск, без значение откъде минаваше сигналът — показваше колко сериозен е в заплахата си.

Беше прав, разбира се — не се бях обаждал. Но и не планирах да го правя. Съжалявам, пич.

Следващият оставил съобщение бе Антоан. Гласът му прозвуча неестествено остро и напрегнато: „Адам, трябва да дойдеш в болницата“ — това беше първото оставено му съобщение. Второто, третото, четвъртото и петото… бяха все от Антоан. Тонът му звучеше все по-отчаяно: „Адам, къде си, по дяволите? Обади се, човече, обади се! Ела веднага“.

Отбих се в офиса на Годард — той продължаваше да обсъжда нещо с няколко служители от екипа на „Гуру“ — и предупредих Фло:

— Моля те, предай на Джок, че имам проблем. Случило се е нещо с баща ми…

70.

Знаех за какво става дума още преди да стигна там, разбира се, но въпреки това карах като обезумял: хвана ме всеки червен светофар, засече ме на ляв завой всяка възможна кола, минах покрай всички съществуващи знаци „ограничение на 30 км/час, когато училището не е във ваканция“ — светът правеше всичко възможно, за да ми попречи да стигна до болницата, преди баща ми да издъхне.

Паркирах в нарушение, защото не можех да си позволя да обиколя паркинга на болницата един-два пъти, за да си намеря свободно място, влетях през входа на спешно отделение и блъснах вратите по начина, по който го правят санитарите, вкарващи носилка с критичен случай. Изтичах при регистратурата. Една недружелюбна сестра разговаряше явно със свой близък по телефона, ако се съдеше по смеха й.

— Франк Касиди? — попитах аз.

Тя ме изгледа и продължи да говори по телефона.

— Франсис Касиди? — изкрещях нетърпеливо. — Къде е?

Тя недоволно остави слушалката и погледна екрана на компютъра пред себе си.

— Трета стая.

Изтичах през приемната, дръпнах двете крила на тежката врата за отделението и първото, което видях, бе Антоан, седнал на стол пред една зелена завеса. Не реагира по никакъв начин, дори не обели дума, но видях, че очите му са зачервени. Той бавно поклати глава, докато се приближавах, и каза само:

— Съжалявам, Адам.

Дръпнах рязко завесата, видях баща ми да седи с отворени очи, подпрял гръб на таблата на леглото, и си помислих: „Ето, Антоан, бъркаш, този гадняр още е с нас“, но бавно осъзнах, че кожата на лицето му е с променен цвят… някак восъчножълтеникава и… и устата му е отворена, което беше ужасно. Не знам защо, но цялото ми внимание бе съсредоточено върху този дребен факт: устата му беше отворена по начин, по който никога не се отваря, докато човек е сред живите — беше застинала в агонизиращ опит за последно вдишване, в отчаян напън за поемане на въздух… гневен, ядовит, озъбен.

— О, не… — простенах.

Антоан бе станал и бе сложил ръка върху рамото ми.

— Констатираха смъртта му преди десет минути.

Докоснах лицето на татко, восъчната му буза — тя беше хладна. Нито студена, нито топла. Може би няколко градуса под нормалната температура, но това не беше излъчваната от жив човек топлина. И самата кожа бе някак странна — като глинена, леко лепкава, безжизнена.

Останах без дъх — въздухът не ми стигаше, сякаш се бях озовал във вакуум. Светлината около мен помръкна. Чух се да прошепвам:

— Татко… недей!

Не можех да откъсна поглед от него. Заради сълзите в очите ми образът му беше размит. Докоснах челото му, бузата, грапавата червена кожа на носа му, където от порите излизаха малки черни косъмчета, наведох се и целунах сърдитото му лице. Години наред бях целувал баща си по челото или бузата и той никога не ми беше отвръщал по никакъв начин, но винаги ми се бе струвало, че посреща това с тайно удоволствие. Сега вече не можеше да реагира никак и това направо ме парализираше.

— Искаше ми се да можеш да се сбогуваш с него — проговори Антоан. Чувах гласа му, усещах вибрациите на дълбокия му бас, но не намирах в себе си сили да се обърна и да го погледна. — Изпадна в дихателна недостатъчност и този път даже не си губих времето да споря с него, а направо извиках линейката. Когато дойдоха, старецът едва дишаше. Казаха, че имал пневмония, може би от известно време. Започна се спор дали да не го интубират, но така и не се наложи. През цялото време се опитвах да се свържа с теб.

— Зная — казах аз.

— Имаше малко време… исках да дойдеш и да се сбогувате.

— Зная, зная… Няма нищо. — Преглътнах тежко. Не исках да го поглеждам, не исках да виждам лицето му, защото ми се струваше, че плаче, а това вече не можех да понеса. А и не исках той да ме вижда, че плача, което вече си бе наистина глупаво. Все пак, ако не се разплачеш, когато умира баща ти, значи… значи наистина не си съвсем наред. — Той успя ли да каже нещо?

— Повече ругаеше.

— Искам да кажа…

— Не — бавно отговори Антоан. — Не попита за теб. Но нали разбираш… той не казваше нищо смислено, така че…

— Разбирам. — Искаше ми се да спре.

— Най-вече ругаеше докторите и мен…

— Досещам се… — казах аз, неспособен да откъсна поглед от застиналото лице на баща ми. — Не съм изненадан. — Челото му бе сбръчкано, гневно смръщено и останало така завинаги. Посегнах и докоснах бръчиците, опитах се да ги изгладя, но не можах. — Татко… — прошепнах, — прости ми.

Нямах представа какво искам да кажа с това. За какво му исках прошка? Времето му отдавна беше дошло, а и при неговия живот в състояние на постоянна агония това бе по-добрата алтернатива.

Някой дръпна завесата — тъмнокож мъж с манта и със стетоскоп на врата. Беше доктор Пател, с когото се бяхме запознали миналия път.

— Адам — тихо каза той, — моите съболезнования. — Лицето му бе тъжно. Кимнах. — Развил е двустранна пневмония — обясни доктор Пател. — Изглежда, я е имал от известно време, макар при последната му хоспитализация броят на левкоцитите да не показа нищо тревожно.

— Ясно — казах аз.

— Само че при неговото общо състояние това е било последната капка. Онова, което го довърши, беше инфаркт — получи се, преди да решим дали да го интубираме. Просто тялото му се оказа неспособно да се справи с всичко. — Отново кимнах. Не исках да слушам подробностите, какъв беше смисълът? — Не би трябвало да го казвам по този начин, но за него така стана по-добре, защото можеше да остане полужив на системи. Съмнявам се, че бихте искали за него подобен край.

— Зная. Благодаря. Сигурен съм, че сте направили всичко възможно.

— Той е… сам, предполагам? Единственият ви жив родител, искам да кажа? Нямате братя и сестри?

— Нямам.

— Двамата сигурно сте били много близки?

„Дали? И защо мислиш така? Това професионално мнение ли е?“ Но само кимнах за кой ли път.

— Адам… има ли конкретна погребална агенция, с която бихте искали да се свържем?

Опитах се да си спомня името на агенцията, която използвахме при смъртта на мама. След няколко секунди то изплува в съзнанието ми.

— Уведомете ни, ако има нещо, с което можем да ви помогнем — каза ми доктор Пател.

Погледнах тялото на баща ми, свитите му юмруци, гневното изражение, изцъкления поглед, зейналата уста. После се обърнах към доктор Пател и го помолих:

— Дали не бихте могли да затворите очите му?

71.

Момчетата от погребалната агенция дойдоха след по-малко от час, сложиха татко в найлонов чувал, дръпнаха ципа и го изнесоха на носилка. Бяха две обикновени, приятни, яки момчета с ниски подстрижки и бяха достатъчно вежливи да ми изкажат съболезнованията си. Позвъних от мобилния си телефон на шефа на агенцията и двамата с него обсъдихме онова, което следваше. Той също ми каза: „Съболезнования за загубата ви“. Интересуваше се дали ще идват възрастни роднини от други градове, за кога искам да планирам погребението, дали баща ми е бил последовател на някоя конкретна църква, където бих държал да се проведе траурната церемония. Попита също разполагаме ли с място за гроб. Обясних му къде е погребана мама, като допълних, че според мен баща ми е купил два гроба — един за мама и един за себе си. Той обеща да провери в гробището как стоят нещата и накрая попита кога ще ми е удобно да отида и да уговорим останалите подробности.

Седнах в чакалнята към спешното отделение и позвъних в офиса. Джослин вече бе научила, че има някаква кризисна ситуация около баща ми, и направо попита как е.

— Току-що почина — казах й. Така се изразяваше баща ми: хората „почиваха“, а не „умираха“.

— О… — ахна Джослин. — Адам, страшно съжалявам.

Наредих й да отмени всичките ми срещи за следващите два дни, след което я помолих да ме свърже с Годард. В слушалката се чу гласът на Фло, която ми каза:

— Здрасти. Шефът излезе и доколкото ми е известно, довечера лети за Токио. — После шепнешком попита: — Как е баща ти?

— Току-що почина — повторих аз и бързо продължих: — Както се оформя, няма да мога да идвам на работа през следващите два дни, така че ще те помоля да ме извиниш предварително пред Джок…

— Но, разбира се — прекъсна ме тя. — Разбира се, разбира се… Моите съболезнования. Сигурна съм, че той ще провери как стоят нещата, преди да се качи на самолета, и ще разбере… не се притеснявай за това.

В чакалнята излезе Антоан, беше объркан и не знаеше какво да прави.

— Имаш ли нещо да ми поръчаш? — попита ме той.

— Нищо, Антоан — изморено му казах аз.

Той се поколеба.

— Искаш ли да си изнеса нещата?

— Не, не бързай. Когато ти е удобно.

— Просто… всичко се случи така изведнъж, че… че нямам къде да отида.

— Остани в апартамента колкото ти е удобно — успокоих го аз.

Той пренесе тежестта на другия си крак.

— Знаеш ли, говорихме за теб.

— О… сигурно — казах аз. Той, изглежда, се чувстваше виновен, след като ми бе казал, че баща ми не е питал за мен на смъртния си одър. — Даже зная какво.

Тих мек смях.

— Е, няма да те лъжа, че винаги беше възможно най-хубавото, което би могло да се каже, но според мен това бе неговият начин да покаже обичта си, нали разбираш?

— Зная.

— А иначе баща ти беше корав дърт мръсник.

— Аха…

— Трябваше ни известно време, докато се сработим, нали разбираш?

— Зная, че беше много груб с теб.

— Е, такъв си беше човекът. Не приемах думите му навътре.

— Ти се грижеше за него — отбелязах аз. — И това означаваше много, макар устата му да не се отваряше да го признае.

— Знам, знам… но към края нещата между нас потръгнаха.

— Харесваше те.

— Не знам дали беше така, но между нас наистина се получи нещо.

— Не, аз зная, че той те обичаше. Сигурен съм в това.

Той помълча.

— Добър човек беше все пак.

Просто не знаех какво да отговоря на това.

— Ти беше страхотен с него, Антоан — казах накрая. — И зная, че означаваше много за него.

Случи се нещо доста странно: след разплакването пред безжизненото тяло на баща ми сълзите ми секнаха, сякаш се затвори някакво кранче. Дълго след това бях неспособен да заплача. Чувствах се като изтръпнала ръка — омекнала, безволева, след като цяла нощ си лежал върху нея.

На път за погребалната агенция позвъних на Алана, но попаднах на гласовата й поща. Вежлив глас ме информираше, че в момента не е на работното си място, но обещаваше да проверява оставените за нея съобщения редовно. Едва сега се сетих, че е в Пало Алто. Обадих й се на мобилния и тя вдигна веднага.

— Алана. — Харесвах гласа й, беше мек като кадифе и едва доловимо дрезгав.

— Аз съм… Адам.

— Здрасти, лошо момче.

— Какво сбърках?

— Не се ли очаква от теб да позвъниш на момичето сутринта, след като си спал с него, и да му помогнеш да се чувства по-малко виновно пред себе си?

— Господи, Алана, аз…

— Някои мъже дори пращат цветя — продължи тя съвсем делово. — Не че на мен лично някога ми се е случвало, но съм чела за това в „Космополитън“.

Беше абсолютно права, разбира се: не й се бях обадил, което бе върхът на простащината. Но какво щях да й кажа… истината? Че не съм й позвънил, защото съм се чувствал като запечатано в кехлибар насекомо, че не зная как да постъпя? Че не мога да повярвам на късмета си да намеря точно нея, че за мен тя е като сърбеж, който не мога да престана да чеша, и че на всичко отгоре се чувствам като истински измамник? „Да — помислих си, — чела си в «Космо», че мъжете са използвачи, маце, но нямаш представа в каква степен могат да го правят“.

— Как е в Пало Алто?

— Добре е, но няма да смениш темата така лесно.

— Алана — казах аз, — слушай… Исках да ти кажа… имам лоши новини. Баща ми току-що почина.

— О, Адам… О, страшно съжалявам. О, Господи, иска ми се да съм с теб.

— И на мен.

— Какво мога да направя?

— Не се безпокой, вече нищо не може да се направи.

— Знае ли се вече кога… ще е погребението?

— След два дни.

— Аз съм тук до четвъртък. Адам, адски съжалявам.

Следващият, на когото се обадих, беше Сет, който каза горе-долу същото:

— О… приятел, страшно съжалявам, мога ли да ти помогна с нещо? — Хората винаги казват това и звучи много хубаво, така че започваш да се питаш: „А бе какво всъщност има да се прави“? Не бях в настроение някой да ми сготви нещо. Наистина не знаех какво искам.

— Нищо, наистина нямам нужда от нищо.

— Я остави това, веднага мога да изляза от кантората. Няма проблем.

— Не, не, всичко е наред, пич.

— Нали ще има погребение и така нататък?

— Да. Ще ти се обадя.

— И умната, приятел, окей?

В този момент клетъчният телефон в ръката ми иззвъня. Мийчъм не каза нито „здравей“, нито нещо подобно. Първите му думи бяха:

— Къде се криеш, по дяволите?

— Баща ми току-що почина. Преди час.

Дълго мълчание.

— Господи — каза накрая той. После добави, сякаш се бе сетил едва сега: — Моите съболезнования.

— Благодаря.

— Е, моментът наистина е крайно неподходящ.

— Да — казах и усетих, че се ядосвам. — Бях му казал да изчака. — И натиснах бутона за край на разговора.

72.

Шефът на погребалната агенция се оказа същият човек, който се бе погрижил и за мама. Беше сърдечен, дружелюбен чернокож с гъсти щръкнали мустаци. Казваше се Франк — „Също като баща ти“, отбеляза той. Покани ме да вляза. Агенцията приличаше на оскъдно мебелирана къща от предградията с ориенталски килими, тъмни мебели и две големи стаи от двете страни на централния коридор. Офисът му бе малък и тъмен, с няколко старомодни железни кантонерки и картини на яхти и пейзажи. Нямаше нищо фалшиво в този човек — между двама ни веднага се установи чисто човешка връзка. Франк поговори малко за смъртта на неговия баща — било преди шест години — и колко тежко го понесъл. Предложи ми кутия с хартиени кърпички, но аз нямах нужда от тях. Записа си основните моменти за некролога, който щеше да бъде публикуван във вестник — запитах се кой ли ще му обърне някакво внимание, — и заедно редактирахме приемлив текст. Положих титанични усилия да си спомня името на също покойната му по-голяма сестра, както и имената на родителите му, които според мен бях виждал не повече от десетина пъти в живота си и които бяха останали в спомените ми просто като „дядо“ и „баба“. Имах смътна представа за дългия и оплетен трудов път на баща ми и може би пропуснах някое от училищата, в които бе работил, но възстанових най-важните.

Франк се поинтересува дали баща ми е бил в армията, но единственото, което помнех със сигурност за него, бе, че е изкарал строева подготовка в някаква армейска база; никога не бе изпращан някъде да се сражава и мразеше армията и военните с неподправена страст. Попита ме дали искам на ковчега да бъде сложено знаме, на което баща ми като ветеран имал право, но аз отклоних идеята, защото знаех, че баща ми за нищо не света не би искал тялото му да бъде покрито с американското знаме. Не само не би искал, но дори би изнесъл цяла реч по въпроса и би я завършил с думите: „Кой, да ви еба майката, си мислите, че съм аз — Джон Кенеди?“. Поиска да разбере дали ще желая да бъде изсвирен „отбой“, на което баща ми също имал право, и обясни, че понеже в наши дни вече нямало гайдар, обикновено пускали магнетофонен запис. Казах „не“, баща ми не би искал и това. След това му обясних, че държа погребението да се състои колкото може по-скоро. Просто исках да приключа с това веднъж и завинаги.

Франк се обади в католическата църква, където бяхме организирали опелото и на мама, и записахме час за след два дни. Доколкото ми бе известно, нямахме пръснати из страната роднини — единствените живи бяха неколцина братовчеди и една леля, с които той не се бе виждал от години. Знаех за двама-трима негови приятели и макар и с тях да не бе разговарял отдавна, те поне живееха в квартала. Франк ме попита има ли баща ми костюм, в който бих желал да го погребат. Казах, че може би има, но трябва да проверя.

След това слязохме в стаите, където бяха изложени ковчези. Всички изглеждаха големи и претенциозни и несъмнено биха дали повод на баща ми да каже нещо саркастично. Помня, че веднъж изнесе цяла тирада — беше, когато мама почина, — за погребалната индустрия, как тя съдира девет кожи от гърба на хората, как ти искат безумни цени за ковчези, които после така или иначе се заравят под земята, така че какъв е смисълът, и как бил чувал, че обикновено подменяли скъпите ковчези с евтини чамови, ако не си отваряш очите на четири. Знаех, че това не е истина — лично бях видял да спускат избрания от нас ковчег в земята и да го затрупват и не виждах каква може да е играта, ако не допуснем, че идват посред нощ и го изравят… но това вече беше прекалено.

Поради тези си подозрения — такова беше извинението му — тогава татко бе избрал един от най-евтините ковчези, които се предлагаха: евтин чамов сандък, боядисан да изглежда като махагон. „Повярвай ми — каза ми той в траурната зала, докато аз хълцах, задавен от сълзи — майка ти не обичаше да прахосва пари“.

Но аз нямаше да постъпя с него по същия начин, макар той да бе мъртъв и да му бе все едно. Все пак карах порше, живеех в огромен апартамент и не къде да е, а в Харбър Суитс, и можех да си позволя да купя свестен ковчег за баща ми. При това с парите, които ми плащаха за работата, заради която бях чул какви ли не обиди от него. Така че избрах елегантно изглеждащ махагонов ковчег, който предлагаше нещо като чекмедже, в което се предполагаше да се сложат някои скъпи на покойника неща.

Два часа по-късно вече пътувах към дома и когато пристигнах, се вмъкнах в останалото така и неоправено от снощи легло и заспах. На следващия ден отидох в апартамента на баща ми, прерових дрешника му — личеше си, че не е бил отварян от много време — и открих там евтин син костюм: нямах спомен някога да го е носил. На раменете му имаше ивици прах. Намерих и риза, но не видях вратовръзка — той май никога не беше слагал вратовръзка, — така че реших да дам една от моите. Огледах се из апартамента за неща, с които той може би искал да бъде погребан. Това ме затрудни — мисля, че ако можеше да избира, щеше да избере кутия цигари.

Беше ме страх, че ще понеса идването в апартамента тежко и че може пак да се разплача. Но изпитах само голяма тъга да видя колко малко неща бе оставил след себе си старецът — слабата миризма на застоял цигарен дим, инвалидния стол, апарата за дишане, дивана. След мъчителен половин час ровене из личните му вещи се предадох и реших да не слагам нищо в малкото чекмедже. Щях да го оставя символично празно, защо не?

Когато се прибрах в апартамента, избрах една от вратовръзките, към които бях привързан — делова, скучна, на сини и бели диагонални ивици, тягостно изглеждаща… вратовръзка, за която нямаше да съжалявам. Не ми се връщаше пак в погребалната агенция, така че я свалих на портиера и помолих да намерят начин да я изпратят.

На следващия ден беше бдението. Влязох в погребалната агенция двайсет минути преди да започне. Климатикът работеше на пълна мощност, а във въздуха се стелеше миризмата на нов освежител. Франк деликатно попита дали не бих искал да прекарам няколко минути насаме с тялото на баща ми, „за да му отдам почитта си“, и аз казах: „Да, разбира се“. Той посочи една от стаите отстрани на централната зала. Когато влязох вътре, едва не получих удар: баща ми лежеше в евтиния син костюм с моята вратовръзка на шията, а ръцете му бяха кръстосани на гърдите. В гърлото ми се надигна буца, но я преглътнах. Не, не ми се плачеше и това бе много странно. Просто се чувствах… кух.

Не изглеждаше като жив, но това е непостижимо за мъртвец. Франк или който и да бе свършил работата, се бе справил доста добре — например ружът по бузите бе положен с мярка и така нататък, — но татко продължаваше да изглежда като статуя от восъчния музей на мадам Тюсо, може би само малко по-добре. Духът бе напуснал тялото и никакъв траурен макиаж не можеше да го върне. Лицето му бе обработено по начин, за който най-подходяща бе думата „освежаване“. Върху устните му дискретно бе сложено кафяво червило. Като цяло изглеждаше не така гневен, както го помнех от болницата, но мисля, никакви усилия не можеха да го направят да изглежда примирен. Дори смръщените му вежди явно ги бяха затруднили сериозно. Кожата му вече беше студена и много по-восъчна при докосване, отколкото в болницата. Поколебах се за момент, преди го целуна по бузата — струваше ми се странно, неестествено, нечисто.

Стоях и гледах телесната черупка, захвърленото тяло, в което някога бе обитавала мистериозната и страховита душа на баща ми. И без да се усетя, започнах да му говоря, както, предполагам, всеки сив говори на мъртвия си баща:

— Е, татко — казах. — Най-сетне се отърва. Ако наистина има живот след смъртта, надявам се там да си по-щастлив, отколкото беше тук.

Изведнъж ми дожаля за него — усещане, което, мисля, така и не можах да изпитам, докато беше жив. Спомних си няколкото пъти, когато той наистина бе щастлив, когато бях малък и той ме вдигаше на раменете си и се разхождахме: тогава, когато един от отборите му спечели шампионата и когато го назначиха в „Бартоломю Браунинг“. И толкова — редки моменти, броящи се на пръстите на едната ръка. Но той рядко се усмихваше, освен ако не се смееше горчиво на глас. Може би трябваше да взема антидепресанти, да, може би това бе истинският му проблем, но се съмнявах, че е така.

— Не те разбирах добре, татко — продължих аз, — но се опитвах, повярвай ми.

През трите часа на бдението не се появи почти никой. Няколко мои съученици от гимназията, две семейни двойки и двама приятели от колежа. Възрастната ми леля Айрийн дойде за малко и каза: „Баща ти беше голям късметлия да те има“. В речта й се долавяше слаб ирландски акцент, а от нея самата се разнасяха тежки вълни на силен парфюм. Сет дойде в началото и остана до края, за да ми прави компания. Не спря да разказва разни истории с участието на баща ми, анекдоти от дните му на треньор, легендарни случки, превърнали се във фолклор сред моите приятели и в „Бартоломю Браунинг“. Например веднъж той взел маркер, прекарал с него черта, започваща от горния край на маската на едно от хлапетата, през носа, надолу по екипа до обувките и след това продължил с права линия през цялото игрище, макар маркерът да не оставял следа върху тревата, след което му я посочил и казал: „Ето, Пели, ще тичаш по нея, ясно ли е? Това е линията, по която искам да тичаш!“.

В друг случай поискал таймаут, влязъл на терена, отишъл при един от играчите, сграбчил го за маската и го попитал: „Стив, ти глупак ли си?“. И без да чака отговора на момчето, задърпал маската му надолу-нагоре като кукла. „Да, тренер, глупак съм“, казал той с пискливия мутиращ глас на Стив. Останалите момчета от отбора решили, че е много смешно, и заповтаряли: „Да, глупак съм“.

Един ден поискал таймаут по време на хокеен мач и се разкрещял на едно хлапе на име Резник, че играе прекалено грубо. Сграбчил му стика и му казал: „Господин Резник, ако отново ви видя да мушкате — и забил стика в корема на Резник, от което той веднага повърнал на леда — или да удряте — и отново го ударил в корема със стика, — ще ви смажа“. На втория път Резник повърнал кръв, след което продължил със сухи напъни. Никой не се засмял.

— Да — казах аз, — такъв си беше. Много забавен, нали? — Но ми се искаше вече да спре с историите и той за щастие го направи.

Погребението бе на следващия ден. Сет седеше от едната ми страна в църквата, Антоан — от другата. Свещеникът, благородно изглеждащ сивокос мъж, излъчващ очарование на телевизионен проповедник, се казваше Джоузеф Янучи. Преди опелото той ме отведе встрани и ми зададе няколко въпроса за баща ми: каква е била „вярата“ му, що за човек е бил, какво е работил, имал ли е някакви хобита — ей такива неща. Въпросите му доста ме притесниха.

В църквата имаше към двайсетина души, някои от тях дошли за редовната проповед енориаши, които изобщо не познаваха баща ми. Останалите бяха мои приятели от гимназията и училище, двама-трима от квартала и една възрастна жена, която живееше в съседния вход. Имаше и един от „приятелите“ му — някой, който беше живял в Киуанис заедно с татко, докато един ден баща ми не побеснял заради нещо дребно. Той дори не беше научил, че баща ми е бил болен. Присъстваха и двама възрастни братовчеди, които едва познах.

Ние със Сет бяхме сред носещите ковчега, заедно с други момчета от църквата и помощниците от погребалната агенция. На входа имаше купчина цветя — нямах представа как са попаднали там, дали някой ги е пратил, или вървят заедно с подготвената от агенцията церемония.

Опелото бе една от онези мъчително дълги служби, които включват много ставане, сядане и коленичене, предполагам с единствената цел никой да не заспи. Чувствах се измъчен, главата ми бе замаяна и предполагам, все още се намирах в някакво състояние на шок. Отец Янучи наричаше баща ми „Франсис“ и няколко пъти спомена пълното му име — „Франсис Ксавиер“, сякаш това гарантираше, че покойният е бил благочестив католик, а не някакъв безбожник.

— Тъгуваме, че Франсис ни остави, опечалени сме от кончината му, но вярваме, че е отишъл при Бог и че минавайки през акта на възкресението, той вече има нов живот. — И после: — Смъртта на Франсис не е краят. Все още можем да се съберем с него… — В един момент риторично попита: — Защо трябваше Франсис да страда толкова много в последните месеци от живота си? — Отговорът, на което бе, че и Иисус е страдал, след което свещеникът заяви: — Но Иисус не е бил победен от страданието. — Не ми беше съвсем ясно какво иска да ни каже, но от друга страна, не го слушах внимателно. Просто бях изключил.

Когато всичко приключи, Сет ме прегърна, а Антоан ми смачка ръката и също ме прегърна. С изненада видях по лицето на гиганта да се стича самотна сълза. Аз самият не бях плакал по време на опелото или по-точно не бях плакал целия ден. Бях като упоен. А може би вече бях минал през най-голямата болка.

Леля Айрийн се приближи със ситни стъпки до мен и хвана ръката ми с меките си покрити със старчески петна ръце. Яркочервеното й червило бе сложено от треперещи ръце. Парфюмът й бе толкова силен, че трябваше да задържа дъх.

— Баща ти беше добър човек — каза тя. Изглежда, разшифрова в изражението ми скептицизма, който се опитвах да скрия, защото добави: — Не беше в хармония с чувствата си, знам това. Не му беше лесно да ги изразява. Но аз знам, че те обичаше.

„Добре, щом настояваш“, казах си, усмихнах й се и й благодарих, че е дошла. Приятелят на татко от Киуанис, едър мъжага, който сигурно беше на възрастта на баща ми, но изглеждаше двайсет години по-млад, стисна ръката ми и каза:

— Съжалявам за загубата ти.

Дори Джонеси, носачът от „Уайът Телеком“, бе дошъл с жена си, Естер. И двамата ме увериха, че страшно съжаляват за загубата ми.

Вече си тръгвах и се готвех да се кача в лимузината, за да последвам катафалката до гробището, когато видях самотен мъж, седнал на една от задните редици в църквата. Изглежда, бе дошъл след началото на опелото. Не можех да видя лицето му от толкова далеко, а и в църквата цареше полумрак.

Тогава мъжът се обърна към мен.

Беше Годард.

Не можех да повярвам. Изумен, бавно тръгнах към него. Благодарих му, че е дошъл. Той поклати глава и отклони благодарностите ми.

— Мислех, че си в Токио — казах.

— Да вървят по дяволите. Карали са ме да ги чакам и аз не знам колко пъти.

— Не разбирам… — запънах се; не можех да повярвам. — Сменил си часа на пътуването?

— Едно от малкото неща, които научих в живота, е колко важно е да подредиш правилно приоритетите си.

За момент останах без думи.

— Връщам се на работа утре — казах аз. — Може би ще закъснея малко, понеже вероятно ще има още някои дреболии, за които ще трябва да се погрижа, но…

— Не — твърдо каза той, — не бързай.

— Няма нищо, вече съм добре.

— Прави каквото трябва, Адам. Ще се оправим някак без теб за известно време.

— Това не е… не е както е било със сина ти, Джок. Искам да кажа, че баща ми все пак беше болен, имаше емфизема от доста време и… и мисля, така е най-добре за него. Той просто искаше да си отиде.

— Знам това усещане — прошепна той.

— Наистина… ние… ние не бяхме чак толкова близки. — Огледах се. Стояхме заобиколени от редици дървени седалки, стените бяха боядисани в златно и алено. Двама от приятелите ми чакаха на вратата, за да разменим на раздяла няколко думи. — Вероятно не би следвало да казвам това, особено тук… и сега. — Усмихнах се тъжно. — Но той беше в известен смисъл труден човек, корав старец, което прави кончината му някак… по-лесна за възприемане. Не бих казал, че се чувствам смачкан или нещо подобно.

— О, не — това прави нещата по-тежки, Адам. Сам ще разбереш. Особено след като чувствата ти са така сложни.

Въздъхнах:

— Според мен чувствата ми към него не са никак сложни.

— Това се разбира по-късно. Когато осъзнаеш пропуснатите възможности. Нещата, които са могли да се случат. Но аз искам от теб да помниш едно: баща ти е имал късмета да те има.

— Не бих казал, че той гледаше на себе си като на…

— Наистина. Баща ти е бил късметлия.

— Не зная, наистина не зная — неуверено казах аз и в този миг без никакво предупреждение язовирната стена се проби и сълзите ми рукнаха. Почувствах се неудобно, лицето ми пламна и измърморих задавено: — Извинявай, Джок.

Той сложи ръце на раменете ми и каза:

— Ако не плачеш, значи не си жив. Очите му бяха влажни.

Сега вече хълцах като дете, бях покрусен и едновременно с това изпитвах необяснимо облекчение. Годард ме стисна в мечешката си прегръдка. Продължавах да ридая.

— Искам да знаеш нещо, синко — прошепна ми той. — Ти не си сам.

73.

Върнах се на работа в деня след погребението. И какво да правя, да измия пода на апартамента му ли? Не бях потиснат, болеше ме… сякаш някой бе одрал кожата ми. Имах нужда да съм сред хора. И може би — сега, след като баща ми вече го нямаше — щях да намеря някаква утеха край Годард, който малко по малко започваше да придобива в съзнанието ми статута на баща. Не исках да ставам психоаналитик сам на себе си, но за мен нещо се бе променило от мига, в който той бе дошъл на погребението. Вече не изживявах вътрешния конфликт и не се разкъсвах в съмнения заради двойствената си роля в „Трайон“ и истинската причина, поради която бях тук… защото това вече не беше истинската причина.

Поне според моите разбирания бях изпълнил задачата, бях изплатил дълга си и заслужавах да започна на чисто. Вече не работех за Ник Уайът. Бях спрял да отговарям на пощите на Мийчъм и да му се обаждам след оставени от него съобщения на гласовата ми поща. Веднъж дори ме потърси Джудит Болтън. Не беше оставила името си, но гласът й не можеше да бъде сбъркан. „Адам — каза ми тя, — знам, че изживяваш труден период. Всички сме потресени от смъртта на баща ти и искаме да ти поднесем най-искрените си съболезнования“.

Представих си как тримата — Джудит, Мийчъм и Уайът — седят отчаяни и гневни на хвърчилото, откъснало се от кордата. Джудит вероятно би казала, че трябва да действат с кадифени ръкавици, защото „момчето“ току-що е загубило баща си; Уайът със сигурност щеше да ми тегли една по-дълга и щеше да каже, че не му пука и че времето не чака; Мийчъм щеше да се постарае да заеме позиция, по-твърда от тази и на шефа си, и щеше да измърмори, че нямало какво да ме жалят и че трябва да подходят към мен с максимална твърдост. На това Джудит щеше да се възпротиви и да препоръча да се отнесат към мен с разбиране и да се опитат да установят човешки контакт…

Съобщението, което бе оставила, звучеше горе-долу така: „Изключително важно е, особено в този объркан период, да не прекъсваме връзката. Искам всички ние да гледаме положително на нещата, Адам, и се надявам отношенията между нас да останат все така сърдечни, но трябва да се свържа с теб днес“.

Изтрих съобщението й, както и това на Мийчъм. Щяха да схванат какво съм решил. След време щях да изпратя на Мийчъм официален имейл за преустановяване на връзката, но засега исках да постоят известно време в неведение, докато постепенно осъзнаят смисъла на случващото се. А именно че повече не съм хвърчилото на Уайът.

Бях им дал всичко, което им трябваше. Дано разберяха, че няма смисъл да се държат твърдо с мен.

Да, можеха да ме заплашват, но не можеха да ме принудят да им играя по свирката. Щом бях разбрал, че няма какво да ми направят, решението дали да продължа, или не си беше само мое.

Точно това трябваше да помня: просто можех да се откажа. И толкова.

74.

Когато на следващата сутрин влизах в закрития паркинг на „Трайон“ с колата си, мобилният ми телефон иззвъня. Беше Фло: — Джок иска да те види — настойчиво каза тя. — Веднага…

Годард вече беше в задната стая заедно с Камилети, Колвин и Стюарт Лури, старши вицепрезидент, ръководител на сектор „Корпоративно развитие“, с когото се бях запознал на партито.

Когато влязох, говореше Камилети:

— … Не, от онова, което научих, кучият син кацнал вчера в Пало Алто с готов проект на договор. Обядвал с Хилман, главния им директор, и преди да стигнат до вечерята, вече били парафирали сделката. И той предложил нашите цени — при това долар за долар, — само че в наличност!

— Как, по дяволите, е могло да се случи това? — избухна Годард. Не го бях виждал толкова ядосан. — „Делфос“ се съгласиха да не преговарят с друг, даже подписаха споразумение, за бога!

— Споразумението влиза в сила от утре… и още не е подписано. Това обяснява цялото бързане: да се споразумеят, преди да сме ги блокирали.

— За кого става дума? — попитах, докато сядах на стола.

— За Николас Уайът — обясни Стюарт Лури. — Току-що е купил „Делфос“ под носа ни за петстотин милиона в налични.

Стомахът ми се сви. Името „Делфос“ ми беше познато, но помнех, че не би трябвало да ми говори нищо. „Уайът е купил «Делфос»?“ — помислих си замаяно.

Погледнах Годард въпросително.

— Това е компанията, която се готвехме да изкупим… нали ти споменах за тях — нетърпеливо обясни той. — Адвокатите ни приключваха работата върху договора… — Гласът му заглъхна, после пак набра сила: — Не съм и предполагал, че Уайът ще извади такива пари от джоба си!

— Разполагали са с около милиард в наличност — каза Джим Колвин. — По-точно осемстотин милиона. Което означава, че петстотин милиона изпразват касичката, тъй като имат три милиарда задължения и обслужването на този дълг изисква поне по двеста милиона годишно.

Годард стовари длан върху кръглата маса.

— По дяволите! — изрева той. — За какво му е на Уайът компания като „Делфос“? Той не разполага с „Аврора“… Значи няма никакъв смисъл да рискува собствената си компания, ако не се опитва да ни прецака!

— Което току-що е успял да постигне! — отбеляза Камилети.

— За бога, без „Аврора“ „Делфос“ не струва нищо! — напомни Годард.

— А може той да знае за „Аврора“ — предположи Колвин.

— Невъзможно! — отсече Годард. — Но дори да е чувал, нали не разполага с технологията?

— Ами ако разполага? — тихо попита Стюарт Лури.

Възцари се тягостна тишина.

Мълчанието наруши Камилети — заговори бавно и напрегнато:

— Ние пазим „Аврора“, като стриктно се придържаме към федералните разпоредби, наложени от Министерство на отбраната на подизпълнители по договори с правителството, имащи отношение към работата с класифицирана информация. — Той яростно изгледа Годард. — Става дума за файъруоли, проверки за благонадеждност, мрежова защита, йерархична система от нива за допуск… всички познати средства, измислени от човека. Това е практически непроницаема преграда. Просто няма начин!

— Добре — съгласи се Годард, — но Уайът въпреки това по някакъв начин е научил подробностите по нашите преговори с…

— Освен ако… — обади се Камилети, — освен ако няма вътрешен информатор. — Хрумна му нещо и той ме погледна: — Ти например си бивш служител на Уайът, нали?

Почувствах как кръвта нахлува в главата ми, опитах се да запазя хладнокръвие и симулирах възмущение.

— Работех в компанията му, не за него — казах гневно.

— Поддържате ли още контакт? — попита той, пронизвайки ме с поглед.

— Какво се опитваш да намекнеш? — Станах от стола.

— Зададох ти обикновен въпрос, изискващ отговор „да“ или „не“, и ще го повторя: Поддържаш ли връзка с Уайът? Защото преди не чак толкова много време си вечерял с него в „Оберж“, вярно ли е?

— Пол, достатъчно! — намеси се Годард. — Адам, седни веднага. Адам няма достъп до нищо, свързано с „Аврора“. Още по-малко до преговорите с „Делфос“. Според мен днес той чува името на фирмата за пръв път. — Кимнах. — Да минем нататък — предложи Годард. Вече се бе поуспокоил. — Пол, искам да поговориш с нашите адвокати и да разбереш с какви възможности разполагаме. Проучете има ли начин да спрем Уайът. Бяхме се разбрали да обявим за „Аврора“ след четири дни. След като светът научи какво сме направили, ще настъпи невероятно боричкане за купуване на материали и суровини по цялата дължина на проклетата верига от снабдители и доставчици. Следователно или ще отложим съобщението, или… не искам да участвам в боричкането. Така че ще се съберем и ще обмислим има ли друг подходящ кандидат за изкупуване…

— Тази технология е собственост изключително на „Делфос“ — въздъхна Камилети.

— Мисля, че сме умни хора — опита се да го вразуми Годард. — Винаги има други възможности. — Той сложи ръце на облегалките на стола и се надигна. — Сещам се една любима на Роналд Рейгън история, която той не пропускал случай да разкаже: та, имало едно хлапе, което се натъкнало на купчина фъшкии и казало: „Ей, ама тук някъде трябва да има и кон“. — Той се засмя и другите вежливо последваха примера му. Всички бяхме благодарни за опита му да разреди напрежението. — С две думи, хващайте се на работа: намерете коня.

75.

Знаех какво се е случило. Обмислях нещата и колкото по-ясна ми ставаше картинката, толкова по-ядосан ставах и толкова по-бързо и опасно карах.

Ако не бях показал на Уайът листа на Камилети с договорените условия, той нямаше да знае за съществуването на „Делфос“ — компанията, която „Трайон“ се готвеше да изкупи. И колкото повече си напомнях това, толкова по-зле се чувствах.

По дяволите, трябваше да покажа на Уайът, че всичко между нас е свършило. Вече не работех за тях.

Отключих вратата на апартамента си, запалих осветлението и се отправих към компютъра, за да изпратя незабавно имейла.

Само че нямаше как да стане.

На стола пред компютъра седеше Арнолд Мийчъм, а двама бабаити с ниски прически методично разпердушинваха жилището ми. Личните ми вещи бяха разпилени навсякъде. Книгите ми бяха свалени от етажерките, CD и DVD плейърите бяха разглобени, дори капакът на телевизора беше свален. Изглеждаше сякаш някой е подивял и е започнал да хвърля безразборно всичко, което му е попаднало, с единствената мисъл да нанесе максимални поражения.

— Какво правите?!

Мийчъм спокойно вдигна поглед от екрана и бавно каза:

— Никога не си позволявай да ме подценяваш!

Трябваше да се махна бързо оттук. Извъртях се рязко, хвърлих се към вратата, но миг преди да изскоча навън, трети тип, когото досега не бях видял, я затвори с трясък и застана пред нея; наблюдаваше ме внимателно.

Нямаше друг изход, ако изключим прозорците, а засега падане от двайсетия етаж не ми изглеждаше добра идея.

— Какво искаш? — попитах Мийчъм.

— Да не си въобразяваш, че можеш да скриеш нещо от мен? — попита ме и той. — Няма начин. Нямаш депозитна касета, нямаш никаква дупка, в която да си в безопасност от нас. Виждам, че си съхранил всичките ми имейли. Не знаех, че съм ти толкова скъп.

— Разбира се, че съм ги съхранил — сопнах се. — Аз пазя копия на всичко.

— Шифроващата програма, която си използвал, за да кодираш бележките от срещите с Джудит, Уайът и мен… май не ти е известно, но тя беше разбита преди около година. Вече се предлагат много по-надеждни.

— Е, слава богу — казах саркастично. Опитвах се да говоря, сякаш не се е случило нищо особено. — Защо ти и момчетата ти не се махнете от апартамента ми, преди да съм извикал полицията?

Мийчъм изсумтя презрително и мръдна пръст, сякаш ме викаше да се приближа.

— Не! — Поклатих упорито глава. — Казах ти, че искам…

Долових с периферното си зрение някакво светкавично бързо движение, след което нещо се заби в тила ми. Свлякох се на колене. Пред очите ми се разстла кървава мъгла. Замахнах слепешката с ръка, с надеждата да сграбча нападателя си, но докато завършвах замаха си, в десния ми бъбрек се заби ботуш. Тялото ми беше прерязано от остра болка и рухнах по очи върху персийския килим.

— Не! — изохках.

Нов ритник, този път в тила ми, невероятно болезнен. Пред очите ми се пръсна облак от светли точки.

— Махни ги от мен — простенах аз. — Кажи… му… да… спре. Иначе още малко и ще започна да говоря.

Нищо друго не ми идваше наум. Главорезите на Мийчъм едва ли знаеха нещо за онова, в което бяхме забъркани двамата с него. Тя бяха просто биячи. Мийчъм едва ли би искал да ги посвещава в делата си. Може и да знаеха нещо и да се досещаха за друго, така че малко допълнителна информация щеше да ги насочи точно където Мийчъм не искаше. Сигурен бях, че той иска да ги държи в пълно неведение.

Свих се и се приготвих за нов ритник в тила. Усещах метален вкус в устата си. За момент се възцари тишина — изглежда, Мийчъм им бе наредил да спрат.

— Какво искаш от мен, по дяволите? — успях да попитам.

— Сега ще излезем да се поразходим — чух гласа му.

76.

Мийчъм и бандитите му ме измъкнаха от апартамента, свалиха ме с асансьора в гаража и ме извлякоха през сервизния изход на улицата. Бях страшно изплашен. Пред входа бе паркиран черен микробус със затъмнени стъкла. Мийчъм вървеше напред, тримата го следваха отблизо. Бяха ме заобиколили плътно не знам с каква цел — да не избягам или да не се нахвърля върху Мийчъм. Единият носеше лаптопа ми, друг беше взел настолния ми компютър.

Главата ми бучеше, кръстът и гръдният ми кош ме боляха адски. Сигурен бях, че изглеждам развалина — смазан и пребит.

Фразата „Ще се поразходим“ обикновено означава — поне във филмите за мафията, — че те чака циментов блок на краката и къпане в Ийст Ривър. Но ако искаха да ме убият, защо не го бяха направили в апартамента ми?

След малко схванах, че биячите са бивши ченгета, взети на работа в отдел „Сигурност“ на „Уайът“. Сигурно ги бяха наели заради животинската им бруталност и физическата им сила. Тези хора бяха най-обикновени инструменти.

Един от тях седна зад волана, Мийчъм се намести до него, отделен от мен с бронираното стъкло. Колата потегли и той не спря да говори през целия път.

Явно си беше свършил работата. Беше ме изплашил до смърт, а групата му бе открила, че съхранявам доказателства срещу Уайът.

Четиридесет и пет минути по-късно бусът спря в имението на Уайът.

Двамата до мен ме претърсиха за оръжие, сякаш бе възможно скришом от тях да се снабдя с „Глок“ по пътя насам. Взеха ми клетъчния телефон и ме избутаха към къщата. Влязох, минах през детектора за метал, който сработи. Пребъркаха ме, взеха ми ключовете, часовника и колана и отново ме прекараха през детектора. Този път успешно.

Уайът седеше пред грамаден плосък телевизор в огромна, непретрупана с мебели стая, гледаше Си Ен Би Си с изключен звук и говореше по мобилния си телефон. Погледнах се в огледалото до вратата. Изглеждах ужасно.

Останахме чинно прави.

След няколко минути Уайът приключи разговора и най-сетне ме погледна.

— Отдавна не сме се виждали — многозначително каза той.

— Има нещо такова — съгласих се аз.

— Виж се на какво приличаш. Да не си се блъснал във врата? Или си паднал по стълбите?

— Нещо такова.

— Съжалявам за случилото се с баща ти. Но, господи, да дишаш през тръба, да мислиш за резервоари с кислород, да се главоболиш с подобни глупости… честно казано, застреляйте ме, ако доживея до това.

— С удоволствие — промърморих, но не съм сигурен, че ме чу.

— По-добре да е мъртъв, нали? Да му бъдат спестени страданията?

Исках да се хвърля върху него и да го удуша.

— Благодаря за загрижеността — обадих се по-високо.

— Аз трябва да ти благодаря — натърти той. — За информацията относно „Делфос“.

— Разбрах, че се е наложило да изпразните касата, за да ги изкупите.

— Добрите играчи мислят по три хода напред. Как мислиш съм постигнал това, което съм сега? Когато обявим, че ние разполагаме с оптичния чип, акциите ни ще хвръкнат до небето.

— Хубаво — признах аз. — Значи сте го измислили. Нямате повече нужда от мен.

— О… предстои ти още много работа, момчето ми. Тепърва трябва да ни доставиш спецификациите на оптичния чип. И прототипа естествено.

— Не — много тихо заявих аз. — С това приключихме.

— Ти си мислиш така. Само че халюцинираш. — И той гръмко се изсмя.

Поех дълбоко дъх. Усещах сърцето ми да пулсира в гърлото ми. Главата ми се цепеше.

— Законът е ясен по въпроса — казах аз и прочистих гърлото си. Бях прегледал няколко сайта за правната страна. — Ти си много по-затънал от мен, защото си упражнявал контрол над цялата операция. Аз бях само пешка. Ходовете с нея правеше ти.

— Законът? — попита Уайът с усмивка, издаваща какво мисли за него. — Ти ми говориш за шибания закон? Затова ли си пазил имейли, бележки, записки и всякакви дивотии? За да имаш доказателства срещу мен? О, боже, наистина започвам да те съжалявам. Ти май наистина нищо не разбираш, а? Въобразяваш си, че ще те пусна да се откачиш, преди да си свършил?

— Предадох ви най-разнообразна и според мен безценна информация — напомних аз. — Планът ти сработи. Увенча се с успех. И приключи. Отсега нататък не искам да влизате във връзка с мен. Край на деловите ни отношения. За мен това все едно никога не го е имало. — Сигурно именно ужасът, който изпитвах, ми даваше увереност да говоря с него по този начин: най-сетне бях пресякъл проклетата линия. Бях скочил от скалата и сега падах във въздуха, но исках да се насладя на изживяването до удара в земята. — Помисли… — продължих. — Ти имаш много повече за губене от мен. Компанията си. Бъдещето. Аз… аз съм нищожество. Дребна риба. Нищо подобно — аз съм планктон.

Усмивката му стана още по-широка.

— Само не ми казвай — насмешливо сви устни той, — че ще отидеш при Джок Годард и ще му признаеш, че си най-обикновен дрислив шпионин, чиито гениални идеи са му били наливани с фуния в главата от най-големия му конкурент. И какво мислиш, че ще направи той? Ще ти благодари, ще те покани на вечеря в скапания си вагон-ресторант и ще се чукнете с по чаша „Овалтин“? Няма да стане.

Поклатих глава. Сърцето ми биеше до пръсване.

— Според мен ти не би искал Годард да разбере как си научил подробностите за преговорите му с „Делфос“.

— Или може би си внушаваш, че можеш да отидеш във ФБР и да си признаеш всичко, така ли? Да им кажеш, че си бил наемен шпионин за „Уайът“. О, как ще им хареса това! Не може да не си чувал с какво разбиране се отнасят към престъпниците във ФБР. Ще те изцедят като шибана хлебарка — каквато всъщност си, — а аз ще отрека всичко и те няма да имат друг избор, освен да ми повярват, и знаеш ли защо? Защото ти си дребен измамник. Защото имаш вече досие на мошеник, приятелю. Защото съм те уволнил от моята компания, след като си злоупотребил с мои пари, и всичко е документирано.

— Само че ще ти е малко трудно да обясниш как при това положение всички в „Уайът“ ме препоръчваха така ентусиазирано.

— Няма такова нещо, разбери. Никога не бихме издали официална препоръка на доказан мошеник като теб. Ти сам, понеже си патологичен лъжец, сам си фалшифицирал нашата антетка и логото на фирмата, за да кандидатстваш в „Трайон“. Писмата изобщо не са изведени при нас. Анализът на хартията и всички възможни криминологични изследвания ще докажат това без никакво съмнение. Използвал си различен принтер, дори касетата с тонера е различна от нашите. И несъмнено си подправил подписите, жалък нещастник такъв. — Пауза. — Нима дори и за миг си допускал, че няма да вземем всички мислими предпазни мерки?

Опитах се да се усмихна, но треперещите мускули около устата ми отказаха да ми се подчинят.

— Съжалявам, но това не обяснява телефонните обаждания на директори от „Уайът“ в „Трайон“ — изтъкнах аз. — Няма значение, Годард ще види истината. Няма да се заблуди. Той ме познава.

Този път Уайът не излая, а се изсмя по-сочно:

— Познава те, казваш? Е… това вече е върхът. Човече, ти нямаш грам представа с кого си имаш работа. Просто идея нямаш срещу какво си се изправил, ясно ли ти е? Мислиш си, че някой ще повярва, че нашият „Личен състав“ се е обадил в „Трайон“ с отлични рекомендации за теб, след като сме те изхвърлили по задник през вратата? Добре, пикльо, направи си малкото проучване и ще се убедиш, че всички обаждания от нашия „Личен състав“ са били пренасочвани. Ако някой поиска архивата от телефонната компания, ще установи, че всички позвънявания са станали от твоя апартамент. Ти, задник нещастен, сам си се обаждал, представял си се за различни свои началници в „Уайът“ и сам си си дал блестящи препоръки. Ти просто си едно жалко лайно, нещастнико. Патологичен лъжец си. Сам си измислил шибаната история, че си геният зад „Лусид“, което с лекота можем да опровергаем. Нали разбираш, когато моите хора и тези от „Трайон“ се съберат, за да сравнят данните. — Главата ми се въртеше и започваше да ми прилошава. — А когато решиш, можеш да провериш и тайната банкова сметка, с която толкова се гордееш… онази, в която вярваш, че внасяме пари от наша офшорна сметка. Защо не проследиш истинския произход на тези пари? — Гледах го неспособен да формулирам очевидния въпрос. — Тези пари — с готовност ми обясни Уайът — идват от няколко тайни сметки в „Трайон“, предоставени за ползване на висшия им мениджмънт. По които дискретно са оставени твоите „цифрови“ отпечатъци. Откраднал си пари от тях, по същия начин, по който навремето си откраднал от нас. — Той ме изгледа презрително. — Шибаната ти глава е в капана, разбра ли? Затова следващия път, когато те видя, искам да разполагаш с пълната техническа спецификация на оптичния чип на Джок Годард или с теб е свършено. А сега махай се по дяволите от дома ми!