Параноя

77.

— Дано е важно, пич — сърдито каза Сет. — Все пак е след полунощ.

— Важно е, заклевам се.

— Да де, ти общо взето се обаждаш само когато искаш нещо. Или при смъртта на родител, ако ме разбираш.

Едновременно се шегуваше и беше сериозен. Истината бе, че имаше право да ми се сърди. Не можех да кажа, че сме поддържали връзка, откакто бях започнал в „Трайон“. А той бе дошъл на погребението на баща ми. И изобщо ми беше по-добър приятел, отколкото аз на него.

Срещнахме се час по-късно в отворения денонощно „Дънкин Донътс“ до жилището на Сет. Вътре, ако не се брояха няколко дремещи бездомници, беше почти безлюдно. Той беше в добре познатите ми опърпани джинси „Дизел“ и тениска, рекламираща турнето на Д-р Дре.

Изгледа ме.

— Мамка му, какво е станало с теб?

Не скрих неприятните подробности от него… имаше ли повече смисъл?

Първоначално той помисли, че го подмятам, но постепенно разбра, че говоря истината. Изражението му се смени от скептицизъм през ужасено любопитство до искрено съчувствие.

— О, пич — възкликна той, когато стигнах до края на историята. — Яко си го загазил.

Усмихнах се тъжно, кимнах и признах:

— Направо ми го начукаха.

— Не, не това имах предвид — поправи се той и в гласа му долових укор. — Ти си се заловил с всичко това доброволно.

— Не съм „се залавял“.

— Няма такава работа, задник такъв. Имал си избор.

— Избор? — повторих. — Избор казваш? И какъв по-точно? Затвор?

— Приел си предложената ти сделка, пич. Да, стиснали са ти топките в менгемето и си клекнал.

— И какви други възможности съм имал? — полюбопитствах.

— А… за това вече са измислени адвокатите, пич. Трябваше да ми кажеш и щях да ти осигуря един от онези, на които помагам.

— Помагаш? Мислех, че става дума за пари.

— Можеше да наемеш един от тях, да отидеш с него във фирмата, да ги стреснеш и да ги заплашиш, че нещата ще се размиришат.

Замълчах за момент. Съмнявах се, че всичко щеше да се уреди толкова кротко и просто.

— Да… добре, както и да е, вече е късно за това. А и те, сигурен съм, щяха да отрекат всичко. А дори да предположим, че изобщо някой от твоите шефове щеше да се навие да се занимава с мен, Уайът щеше да изправи срещу него цялата проклета асоциация на американските адвокати.

— Може би. А може би щеше да предпочете историята да не стига до вестниците. И може би щяха да те пуснат да си отидеш мирно и кротко.

— Не мисля.

— Аха… — От Сет струеше сарказъм. — И вместо това си се навел и си го поел. Влязъл си в незаконната им схема, съгласил си се да станеш шпионин и общо взето си направил всичко възможно да си гарантираш присъда, ако не за едно, то за друго…

— Какво искаш да кажеш с това, че съм си гарантирал присъда?

— … а като капак на всичко, за да подхраниш ненаситната си амбиция, ето те тук, готов да прецакаш единствения свестен американски бизнесмен, който някога ти е давал шанс в живота.

— Благодаря — казах горчиво. Разбрах, че ми казва самата истина.

— Направо ти казвам, че си заслужаваш каквото си търсил.

— Благодаря ти за помощта и моралната подкрепа, приятелю.

— Погледни на нещата от този ъгъл, Адам: аз може да съм достоен за съжаление неудачник в твоите очи, но поне съм се сринал до това състояние честно. А ти какво си? Ти си истински измамник. Ти си като шибаната Роузи Руис.

— Какво?

— Тя спечели бостънския маратон преди двайсет години — постави рекорд, не помниш ли? Почти без да се изпоти. Оказа се, че се включила по трасето на половин миля пред финала. Взела шибаното метро, за да измине разстоянието. Ето, това си ти, пич: Роузи Руис на корпоративна Америка.

Лицето ми ставаше все по-червено и се чувствах все по-нещастен. Накрая попитах:

— Свърши ли?

— Засега.

— Хубаво — казах аз. — Защото имам нужда от помощта ти.

78.

Не бях стъпвал в юридическата кантора, в която Сет работеше или по-точно се преструваше, че работи. Тя се разпростираше на четири етажа в един от небостъргачите в административния център на града и разполагаше с всички външни атрибути, които хората очакват да видят в една известна юридическа кантора — махагонова ламперия, скъпи килими, модерни платна с гигантски размери, изобилие от стъкло.

Сет беше организирал среща възможно най-рано сутринта с шефа си — старшия съдружник Хауард Шапиро, бивш федерален прокурор, специализирал наказателно право и занимаващ се със защита. Шапиро бе нисичък, възпълен, оплешивяващ, носеше кръгли очила с черни рамки, имаше висок пронизителен глас, говореше като картечница и излъчваше френетична енергия. Той ме прекъсваше, подканваше ме да приключвам с разказа си и многозначително поглеждаше часовника си. Пишеше в жълт адвокатски бележник. От време на време ме поглеждаше изпитателно, а може би озадачено, сякаш се опитваше да прецени нещо, но като цяло се въздържаше от реакции. Сет — той бе решил, че по изключение един ден може да се държи възпитано — мълчеше и наблюдаваше.

— Кой те би? — попита ме Шапиро.

— Неговите служители от отдел „Сигурност“.

Бележка.

— Когато му каза, че излизаш от играта?

— Не, преди това. Престанах да отговарям на електронната му поща и да се обаждам, след като са ме търсили.

— За да ти предадат урок, така ли?

— Предполагам.

— Нека те попитам нещо… Но искам честен отговор. Да кажем, че се докопаш до чипа, който Уайът иска от теб или каквото и да е там. Според теб той ще те остави ли на мира след това?

— Не вярвам.

— Мислиш, че те продължат да те притискат?

— Вероятно.

— Не те ли е страх, че всичко това може да избухне в лицето ти и ти да останеш единственият виновен?

— Мислил съм по този въпрос. Зная, че хората в „Трайон“ са много ядосани от провала на сделката по изкупуването. Със сигурност ще има разследване и никой не знае какво ще се случи.

— Е, аз имам още лоши новини за теб, Адам. Колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, ти си само инструмент.

Сет се усмихна.

— Зная това.

— Което означава, че или трябва да нанесеш изпреварващ удар, или си свършен.

— Не разбирам.

— Да кажем, че стане издънка и те заловят. Това никак не е невероятно. Оставиш ли се на милостта на съда, без да сътрудничиш, затворът не ти мърда. По-просто от това не мога да ти го кажа. И ти го гарантирам.

Почувствах се, сякаш някой ме е ударил в корема. Сет примижа.

— В такъв случай ще сътруднича.

— Вече е много късно. Сега никой няма да ти пусне гювеч. Освен това единственото доказателство срещу Уайът си ти… а от друга страна, обзалагам се, че срещу теб ще се намерят и извадят на бял свят много и убедителни доказателства.

— Какво предлагате в такъв случай?

— Или те ще те намерят, или ти ги намери. Имам един приятел във федералната прокуратура, човек, на когото вярвам. Уайът е едра риба. А ти можеш да му го поднесеш на сребърен поднос. Тази възможност силно ще ги заинтригува.

— Как мога да съм сигурен, че няма да ме арестуват и да ме тикнат в затвора?

— Ще им направим предложение. Ще му се обадя, ще му подскажа, че разполагаме с нещо, което съм сигурен, че е от интерес за него. Ще го предупредя, че на тази фаза няма да чуе от мен никакви имена. И ще поставя условие, че или ще влезе в споразумение с моя човек, или няма да види лицето му. Но ако се съгласи, трябва да се съгласи на някои отстъпки.

— И по-точно?

— Тогава ще ги посетим, ще седнем на една маса с прокурора и с агент. И нищо казано по време на този разговор няма да може да бъде използвано срещу теб.

Погледнах Сет, повдигнах вежди и отново върнах поглед върху Шалиро.

— Правилно ли разбирам, че мога да се откача?

Шапиро поклати със съжаление глава.

— След малката шега, която си им извъртял с партито на онзи носач в „Уайът“, ще трябва да измислим някакво признание във вина. Все пак си „мръсен“ свидетел и прокурорът ще иска да демонстрира, че няма да те пусне без нищо.

— Дребно престъпление?

— Е, не знам… може да се стигне до условна присъда, условна и углавно престъпление или углавно и половин годинка.

— Затвор? — попитах. Шапиро кимна. — И то само ако пожелаят да предложат сделка?

— Точно така. Виж, нека бъда откровен с теб, забъркал си се много лошо. По Закона за икономическия шпионаж от деветдесет и шеста кражбата на търговска тайна съставлява федерално престъпление. За това могат да се получат до десет години.

— А Уайът?

— Ако го хванат ли? Съгласно Указанията за определяне на федерални присъди, съдията е длъжен да отчете ролята на обвиняемия в извършеното престъпление. Ако си организатор, водач, нивото на обвинението се качва с два порядъка.

— Иначе казано, той ще го отнесе още по-тежко?

— Да. Освен това ти лично не си се облагодетелствувал от шпионската си дейност, нали така?

— Да — потвърдих аз. — Момент… все пак ми плащат.

— Но си получавал заплатата си в „Трайон“ и тя е била за работата ти там.

Поколебах се.

— Всъщност… хората на Уайът продължиха да ми плащат: превеждаха парите в тайна банкова сметка. — Шапиро ме изгледа. — Това е лошо, нали?

— Да, лошо е — потвърди подозренията ми той.

— Вече не се изненадвам, че се съгласиха така лесно, когато се договаряхме — простенах аз.

— Да — каза Шапиро, — сам си си надянал примката. Искаш ли все пак да се обадя, или не?

Погледнах Сет и кимнах. Нямах друг избор.

— Момчета, защо не изчакате навън? — предложи ни той.

79.

Седнахме в приемната пред кабинета му. Мълчахме. Нервите ми бяха опънати до скъсване. Обадих се в офиса и наредих на Джослин да пренасрочи две срещи.

Поседях така няколко минути, потънал в дълбок размисъл.

— Знаеш ли — казах накрая, — най-лошото е, че лично връчих на Уайът ключовете, за да ни ограби до шушка. Не стига, че провали операцията по изкупуването, ами сега и ще ни го начука до кръста… и вяната е само моя.

Сет ме изгледа дълго.

— Казваш „ни“?

— Имам предвид „Трайон“.

Той поклати глава.

— Ти не си „Трайон“. Защо говориш за „Трайон“, така?

— Грешка на езика.

— Не мисля. Искам да си купиш от любимия си десетдоларов френски сапун, който използваш сега, и да напишеш на огледалото в банята: „Аз не съм «Трайон»“.

— Стига… — изпъшках. — Започна да приказваш като баща ми.

— Хрумвало ли ти е някога, че баща ти не е грешал във всичко? Също както дори спрял часовник два пъти в денонощието показва точното време.

— Що не се шибаш!

Вратата се отвори и на прага застана Шапиро.

— Седни — каза той.

По лицето му личеше, че разговорът не е протекъл обнадеждаващо.

— Е, какво каза приятелят? — попитах.

— Приятелят ми са го преместили в съда. А заместникът му е истински гъз.

— Толкова ли е зле?

— Думите му бяха следните: „Знаеш ли, защо не се признае за виновен и ще видим какво ще правим оттам нататък“.

— И какво означава това?

— Означава, че ще се признаеш за виновен на четири очи пред съдията и никой няма да разбере за това.

— Не разбирам.

— Ако му дадеш в ръцете голям случай, той ще напише едно много убедително писмо „5-К“. „5-К“ е особен вид писмо, което прокурорът пише до съдията, за да го помоли да се отклони от Указанията за определяне на федерални присъди.

— И длъжен ли е съдията да се вслуша в призива на прокурора?

— Естествено, че не. Да не говорим, че няма никаква гаранция, че този задник ще се потруди да напише убедително писмо „5-К“. Честно казано, този тип ме съмнява.

— Каква е дефиницията на „голям случай“? — обади се Сет.

— Иска Адам да помогне за внедряването на агент под прикритие.

— Агент под прикритие? — Не можех да повярвам на ушите си. — Това е лудост! Уайът никога няма да захапе. Той никога няма да се срещне с друг, освен с мен. Този човек съвсем не е идиот.

— А микрофон? — продължаваше да се интересува Сет. — На това би ли се съгласил?

— Аз няма да се съглася на това — казах. — Всеки път, когато отивам в дома на Уайът, ме сканират за електронни устройства. Няма начин да се промъкна.

— Точно така — съгласи се и Шапиро. — И „нашият“ човек в прокуратурата не би се съгласил. Единствената възможност за него да погледне благосклонно на твоя случай е, ако внедриш агент.

— Няма да го направя — заявих твърдо. — Защото той никога няма да се хване. А и каква гаранция ще получа, че няма да вляза в затвора, ако по някакъв неясен начин успея?

— Никаква — призна Шапиро. — Няма федерален прокурор, който да ти даде стопроцентова гаранция, че съдията ще се съгласи да те осъди условно. Съдията може да не се навие, той е самостоятелна институция. Каквото и да решиш, разполагащ със седемдесет и два часа.

— Или?…

— Или нещата ще се развият по стандартния начин. Той никога няма да направи отстъпки, ако не се съгласиш да играеш по неговите правила. Разбери, те не ти вярват. А в крайна сметка те диктуват правилата.

— Нямам нужда от седемдесет и два часа — отсякох и станах. — Вече реших. Не играя.

Шапиро ме изгледа странно.

— Ще продължиш да работиш за Уайът?

— Не — отговорих. — Ще се справя по мой си начин.

Шапиро прецени, че това заслужава усмивка.

— И как?

— Искам аз да определям правилата.

— Това добре, но как?

— Да предположим, че се добера до конкретни доказателства срещу Уайът. Сериозни и неопровержими. Не можем ли да отидем с тях направо във ФБР и да получим по-добро предложение?

— Теоретично, да.

— Добре — заключих аз, — защото ми се струва, че искам да опитам. В крайна сметка, изглежда, единственият, който може да ме измъкне от кашата, в която сам съм се накиснал, съм пак аз.

Сет се усмихна и сложи ръка върху рамото ми.

— Аз или ние?

80.

Получих имейл от Алана — съобщаваше ми, че се е върнала, защото прекъснали командировката й в Пало Алто — не ми обясняваше защо, но аз се досетих — и ме известяваше, че много искала да ме види. Обадих й се у дома, поговорихме за погребението, как се справям и така нататък, а след това тя каза:

— Знаеш ли, че имаш сериозен проблем с „Личен състав“?

Сърцето ми спря.

— Така ли?

— О, боже… Правилата за поведение в „Трайон“ — а те са изложени в специална брошура — изрично забраняват служебните връзки. Неподходящото сексуално поведение на работно място вреди на организационната ефективност чрез отрицателното си въздействие върху замесените и техните колеги.

Бавно изпуснах въздуха от гърдите си.

— Ти не си в моята управленческа йерархия. Както и да е, на мен ми се струва, че организационно погледнато ние сме доста ефективни. И си мислех, че в сексуалното ни поведение няма нищо неуместно. Защото онова, което правехме, може да се нарече интеграция по хоризонтала. — Тя се засмя и аз продължих: — Зная, че никой от нас няма време, но дали няма да бъдем по-полезни за „Трайон“, ако си вземем една нощ почивка? Искам да кажа да се махнем от града. Да бъдем непринудени, да действаме спонтанно.

— Това определено звучи интригуващо — каза тя. — Да, смятам, че една подобна нощ определено ще повиши производителността ни.

— Добре, ще резервирам стая за утре вечер.

— Къде?

— Ще видиш.

— Ъъ… не става. Казвай къде.

— Не. Ще бъде изненада. Както казва безстрашният ни водач, понякога се налага да се качиш в колата.

Тя ме взе със синята си мазда и следвайки указанията ми, ни откара в провинцията. По време на паузите в разговора ни се замислих над онова, което ми предстоеше да направя. Не ми бе леко, защото бях хлътнал по нея, а сега я използвах, за да се опитам да спася кожата си. Изглежда, ми беше писано да гния в ада.

Пътуването ни отне четиридесет и пет минути, не защото отивахме далеко, а защото в началото имаше задръствания и спирахме през стотина метра, минавайки покрай безкрайна верига идентично изглеждащи пазарни комплекси, бензиностанции и закусвални, а след това поехме по тесен черен криволичещ път. В един момент тя откъсна поглед от пътя, обърна се към мен, забеляза синината на едното ми око и попита:

— Какво е станало? Бил ли си се?

— Баскетбол — късо отговорих аз.

— Мислех, че си се отказал да играеш с Чад.

Усмихнах се неопределено и не казах нищо.

Накрая спряхме пред голям хан, боядисан в бяло и с тъмнозелени капаци на прозорците. Въздухът беше прохладен и ароматен, а вместо постоянния тътен на трафика се чуваше чуруликането на птички.

— Ей… — каза тя и свали слънчевите си очила. — Красиво е. Направо страхотно. — Кимнах. — Да не водиш всичките си приятелки тук?

— Никога не съм бил тук — успокоих я. — Прочетох рекламата и ми се стори прекрасен начин да избягаме от града. — Прегърнах я през кръста и я целунах. — Дай да взема чантите ти.

— Само една е — отговори тя. — Не обичам да пътувам с много багаж.

Вътре миришеше на кленов сироп и истински огън. Двамата стопани ни посрещнаха като стари приятели.

Стаята ни беше много сладка и съвсем провинциална. Имаше голямо легло с четири стърчащи от ъглите му метални пръти, които сигурно се използваха за закачане на балдахин. По пода бяха нахвърляни килимчета, а завесите бяха от кретон. Леглото беше точно срещу голяма камина, чийто вид подсказваше, че често се използва. Мебелировката изглеждаше стара и паянтова, което леко ме изнервяше. До таблата на леглото имаше ракла. Банята бе огромна и в центъра й бе разположена грамадна вана на извити чугунени крачета — от онези, които изглеждат наистина величествено, но ако пожелаеш да си вземеш душ, трябва да застанеш прав в нея и да се обливаш внимателно, точно както се къпе куче, та да не разплискаш вода по пода. Самата баня бе свързана с малък кът, част от спалнята, мебелиран с дъбово писалище и старомоден телефон, поставен на клатеща се масичка.

Леглото скърцаше и стенеше, което установихме в мига, в който се проснахме в него, веднага щом съдържателят излезе и затвори вратата.

— Господи, представям си какви неща е видяло това легло — казах.

— И колко много кретон! — Алана се огледа. — Напомня ми за къщата на баба.

— И тя ли е толкова голяма, колкото този хан?

Тя кимна.

— Иначе е уютно. Страхотна идея, Адам. — Тя мушна ръка под ризата ми, погали ме по корема и я спусна на юг. — Какво ще кажеш да опитаме малко хоризонтална интеграция?

Когато слязохме за вечеря, в трапезарията боботеше силен огън. Край масите бяха насядали още десетина двойки, повечето по-възрастни от нас.

Поръчах червено бордо и сякаш чух гласа на Джок Годард в ухото си: „Ако някога си пил Будвайзер, сега преминаваш на скъпо бордо“.

Обслужването бе бавно — изглежда, имаше един сервитьор за всички, някакъв близкоизточен тип, който говореше английски едва-едва, — но това изобщо не ме подразни. И двамата бяхме отпуснати, в състояние на посткоитална нега.

— Взела си компютъра си — казах. — Видях го в багажника на колата.

Тя се усмихна притеснено:

— Не мърдам никъде без него.

— Нещо като каишка на врата, завързана в другия си край за офиса — лениво отбелязах аз. — Пейджър, мобилен, имейл…

— А ти?

— Хубавото в това да имаш един началник е, че понякога можеш да се откъснеш от работа.

— Е, ти си късметлия. На моята глава обаче висят шестима души, пред които трябва да се отчитам, и сбирщина възможно най-арогантни инженери, с които трябва да общувам ежедневно. В добавка към висящия като дамоклев меч краен срок.

— Какъв срок?

Тя помълча, после отговори:

— Предаваме продукта следващата седмица.

— Излизате на пазара?

Тя поклати глава.

— Не, става дума само за демо — съобщение, направено в помпозна обстановка, демонстрация на работещ прототип на онова, което разработваме. Нали разбираш… важно е. Много. Годард не ти ли е казал?

— Може и да е споменал нещо, не зная. Той ме засипва с всякаква информация.

— Не, това не е от нещата, които би забравил. Както и да е, думата ми беше, че съм затънала до гуша. Като никога досега — денем и нощем.

— Е, не съвсем — възразих. — Все пак намери време за две срещи с мен, а ето че и тази нощ си свободна.

— За което ще заплатя с утрешния ден и с неделя.

Претовареният сервитьор най-сетне цъфна до нашата маса с бутилка бяло в ръка. Посочих му грешката, той многословно се извини и изчезна да търси бордото.

— Защо не искаше да говориш с мен на барбекюто на Годард? — попитах.

Тя ме погледна недоверчиво, разтворила широко сапфиреносините си очи.

— Говорех ти напълно сериозно за брошурата на „Личен състав“. В нашата фирма интимните отношения между колеги не се поощряват, така че трябва да сме изключително дискретни. Хората обичат да говорят. А от всичко на света най-много обичат да клюкарят кой с кого спи. И ако след това се случи нещо…

— Като раздяла или нещо такова?…

— Няма значение. Тогава всички ще се чувстват неловко.

Разговорът поемаше в грешна посока. Опитах се да го върна в курса.

— Значи няма как да се появя един ден на работното ти място. Или да се появя без предварително обаждане на пети етаж с букет лилии?

— Казах ти, няма да те пуснат.

— Аз пък си мислех, че моят пропуск ми дава право да ходя, където си искам из сградата.

— На повечето места — да, но не и на пети етаж.

— Да не би да искаш да кажеш, че ти можеш да дойдеш на директорския етаж, но не и аз на твоя?

Тя сви рамене.

— Носиш ли си пропуска?

— Инструктирана съм да не отивам дори в банята без него. — Тя го извади от малката си черна чантичка и ми го показа. Беше закачен на ключодържател заедно с голяма връзка ключове.

Огледах го. Външно изглеждаше като моя — същият триизмерен холографски печат с логото на „Трайон“, променящ цветовете си при промяна на наклона, същият основен син цвят с ТРАЙОН СИСТЕМС по широчината, изписано многократно със ситен шрифт в бяло. Основната разлика бе, че нейният имаше черна и червена ивица по диагонал.

— Ще ти покажа моя, ако ти ми покажеш твоя — игриво предложи тя.

Извадих пропуска от джоба си и й го подадох. Невидимата разлика бе в транспондерния чип, пресован в пластмасата. Чипът в пропуска беше програмиран с информация, която можеше да отвори само дадени врати. Нейният й даваше допуск до пети етаж в допълнение на всички главни входове, гаража и така нататък.

— Тук ми приличаш на изплашено зайче — изкиска се тя на снимката ми.

— Точно както се чувствах в първия си ден.

— Не предполагах, че служебните номера стигат толкова високо.

Цветните ивици върху нейния пропуск имаха за цел бърза визуална идентификация. Това означаваше, че има поне още един пункт за проверка след четеца, пред който се помахваше картата. Изглежда, някой проверяваше кой наистина влиза. А това правеше нещата много по-трудни.

— Сигурно, когато отивате на обяд или в салона, настъпва голяма блъсканица.

Тя сви рамене с безразличие.

— Нищо особено. След няколко минавания те запомнят.

„Именно — помислих си. — Точно това е проблемът. Не можеш да минеш през вратата, ако чипът в пропуска ти не е програмиран да ти я отвори, а след като се озовеш вътре, те чака охранител, за да се увери, че си от тези, които му е наредено да пуска“.

— Е, поне не ви измъчват с биометрия — казах аз. — Защото в „Уайът“ имаше и такива дивотии. Нали се сещаш — пръстови отпечатъци. Един мой приятел в „Интел“ се оплакваше, че всеки ден минавал през сканиране на ретината и в резултат изведнъж му се наложило да сложи очила. — Чиста лъжа, разбира се, но привлече вниманието й. Тя ме погледна с любопитна усмивка, неуверена дали се шегувам, или говоря сериозно. — Е, това с очилата беше моя измислица, но той беше убеден, че цялото това блещене пред датчика ще му увреди зрението.

— И при нас има вътрешна зона, охранявана с биометрия, но там влизат само инженерите. Това е мястото, където разработват прототипа. Аз обаче имам нещо общо само с Барни и Чет — това са момчетата, които дават дежурство на пропуска.

— Едва ли е толкова нелепо, както беше в „Уайът“ в началната фаза на работа над „Лусид“ — подметнах аз. — Бяха стигнали до това да сменяме пропуските си. Разбираш ли: първо връчваш картата си на охранителя, а после той ти дава друга, която трябва да носиш, докато си в зоната. — Измислях на воля, повтарях нещо, което Мийчъм бе споменал по някакъв повод. — И представи си какво става, ако се сетиш, че си оставил фаровете си включени или си забравил нещо в багажника, или искаш да изтичаш до кафето…

Тя незаинтересовано поклати глава. Явно беше загубила всякакъв интерес към детайлите в системата за достъп с пропуски на работа. Исках да я поразпитам за други неща, като например даваш ли пропуска си на охранителя, или просто му го показваш. Защото ако го даваш, рискът той да открие, че е фалшив, ставаше много по-голям. Процедурата също толкова строго ли се спазва и нощем? Или рано сутринта?

— Хей — извика тя, — ама ти не си докоснал виното си. Не ти ли харесва?

Топнах два пръста в чашата.

— Страхотно е.

Детинската ми постъпка я накара да се засмее високо и очите й се присвиха. Някои жени — окей, повечето жени — в този момент щяха да поискат да платим и да се прибираме. Не и Алана.

Не, наистина бях жестоко хлътнал по нея.

81.

И двамата бяхме преяли, а и пийнали. Всъщност Алана пи доста повече от мен. Тя просто се срина на скърцащото легло и разпери ръце, сякаш искаше да прегърне цялата стая, хана, нощта, всичко. Това беше моментът, когато от мен се очакваше да легна при нея. Само че не можех… не още.

— Ей, не трябваше ли да прибереш лаптопа си от колата?

— Уф… — простена тя. — Как можа да се сетиш? Не мога да разбера защо толкова много ти се говори за работа…

— А ти защо просто не си признаеш, че си работохоличка, и да сме наясно? — И шеговито имитирах как я виждам да се представя на заседания и оперативки: — „Здравейте, казвам се Алана и съм заклета работохоличка“. — Тя поклати глава отрицателно и сънливо затвори очи. — Вярната първа стъпка е да признаеш, че не можеш да се пребориш с работохолизма си. Както и да е, аз забравих нещо в колата ти и слизам да си го взема. — И протегнах ръка. — Ще ми дадеш ли ключовете?

Тя се изтегли назад и се облегна на таблата. Личеше си, че не й се мърда от това положение.

— Ммм… Разбира се — неохотно каза тя. — Благодаря. — После се превъртя до края на леглото, изрови ключовете си от чантичката и ми подаде ключодържателя с щедър жест: — Но не се бави, ей!

Над паркинга се бе спуснала удобна тъмнина, не се виждаше жива душа. Погледнах към хана, който бе на трийсетина метра, за да се уверя, че стаята ни не гледа насам. Не, нямаше начин да ме види от прозореца.

Отворих багажника и намерих компютърната й чанта — тъмносива, от модерните синтетични материи с грапава текстура, които така добре имитират тъкан. В багажника нямаше нищо друго интересно. Метнах чантата през рамо и седнах в колата.

Отново погледнах хана. Никой не идваше насам.

Въпреки това не запалих осветлението в купето и постоях така, та зрението ми да се адаптира към тъмнината. Така беше по-безопасно и знаех, че няма да привлека ничие внимание.

Чувствах се като жалък престъпник, но от друга страна, трябваше да бъда реалист. Вече наистина нямах избор. Това беше не най-добрата, а единствената ми възможност да проникна в „Аврора“ и сега вече бе наложително да го направя. Защото това бе единственият начин да се спася.

Бързо разкопчах чантата, извадих лаптопа и го включих. Вътрешността на колата се освети от синия екран. Докато чаках да се зареди операционната система, отворих моята чанта и извадих от нея синия калъф с аптечка за първа помощ.

Само че вътре вместо бинт и лейкопласт имаше няколко пластмасови кутийки. И всяка бе напълнена до ръба с пластичен восък.

Погледнах на синята светлина ключовете на ключодържателя. Няколко изглеждаха особено обещаващи. Може би един от тях щеше да отвори шкафовете с папки на етажа на проект „Аврора“.

Един по един свалих отпечатъци от избраните ключове. Бях обучен как да го правя по време на занятията с момчетата на Мийчъм и сега бях доволен, че съм се старал — не беше толкова лесно, колкото изглеждаше, и ми трябваше известно време, докато свикна. Междувременно на екрана на лаптопа се бе появил прозорецът за въвеждане на парола.

По дяволите… Не всички защитават преносимите си компютри с пароли. Слава богу, че времето ми нямаше да се окаже тотално загубено. Извадих от моята чанта миниатюрен pcProx — четец на карти, даден ми от Мийчъм — и го свързах към джобния си компютър. Натиснах бутона „Старт“ и плъзнах пропуска на Алана пред сензора.

Устройството прехвана изпратените от транспондера данни и ги записа в паметта на моя компютър.

Донякъде бях доволен, че лаптопът й е защитен с парола. Не можех да се бавя на паркинга прекалено дълго, без да събудя подозренията й. Точно преди да затворя капака, ей така, заради спорта, реших да пробвам няколко от най-често използваните пароли — рождената й дата, която помнех, първите шест цифри на служебния й номер. Без успех… Като последен опит въведох едва ли не на шега alana и диалоговият прозорец за въвеждане на паролата изчезна. На негово място се появи стандартният празен екран.

Господи… колко лесно било. Бях успял да вляза в компютъра й.

Ами сега? С колко ли време разполагах? Можех ли да рискувам да се забавя? И от друга страна, възможно ли бе да подмина подобна възможност? Възможност, която най-вероятно повече нямаше да ми се открие.

Алана бе изключително подредена личност. Данните в компютъра й бяха организирани в прозрачна, чиста, лесноразбираема йерархия. Една от директориите носеше името AURORA.

И в нея се съдържаше всичко. Е, може би не всичко, но това бе златна мина на информация с техническите спецификации на оптичния чип, чернови на маркетингови материали, получени и изпратени паметни бележки, копия на разменени имейли, дневния ред на оперативни и съвещания, списъци на служители с кодовете им за достъп, дори чертежи на разпределението на етажа…

Имаше толкова много информация, че нямах време да я прегледам дори бегло. За щастие лаптопът й имаше записващо CD-устройство, а аз предвидливо носех цял шпиндел празни CD-та в чантата си. Извадих един и го сложих в компютъра й.

Дори на супербързия компютър на Алана му бяха необходими цели пет минути, за да запише на CD-то всичката информация в директория AURORA.

— Защо се забави? — нацупено попита тя, когато се върнах.

Беше се вмъкнала под чаршафите, но голите й гърди не бяха покрити. Изглеждаше сънена. От малкия CD плейър, който явно бе донесла нарочно, се разнасяше гласът на Стиви Уондър — „Любовта се нуждае от любов днес…“ пееше той, подходящо за случая.

— В тая голяма връзка едва успях да намеря ключа за багажника ти.

— Това не говори много добре за любител на колите като теб. За малко да реша, че си се качил в колата и си избягал.

— Толкова ли глупав ти изглеждам?

— Е, външният вид понякога лъже — каза тя. — Хайде, скачай в леглото.

— Не предполагах, че си фен на Стиви Уондър — казах аз. И наистина никога не бих се досетил при явните й предпочитания към гневно звучащи фолкпевици.

— Та ти още не ме познаваш — изкусително прошепна тя.

— Ако ми дадеш малко време, ще те опозная — обещах й. „Зная всичко за теб — мина ми през ума — от друга страна, не зная почти нищо“. Усещах, че не само аз имам тайни за криене. Оставих лаптопа й на дъбовото писалище до банята. — Ето — казах аз, върнах се в спалнята и се съблякох, — в случай че те осени гениална идея посред нощ.

Чисто гол се приближих до леглото. Там, в него, лежеше прекрасна жена, която играеше ролята на прелъстителка, само че прелъстителят бях аз. Тя нямаше представа от играта, която играех, и това добавяше към сексуалната ми възбуда малко неудобство.

— Ела — драматично прошепна тя; гледаше ме на едно определено място. — Току-що ме осени една гениална идея.

И двамата станахме след осем — необичайно късно за неизлечими работохолици като нас, — поиграхме си в леглото вместо утрешна гимнастика, преди да вземем по един душ и да слезем за яка селска закуска. Съмнявам се, че хората в провинцията ядат по този начин, защото ако е така, всички без изключение щяха да тежат по двеста килограма: резени бекон (само при селските закуски беконът се описва в менюто с думата „резен“), купчинки сварена в мляко смляна царевица, прясно изпечени кексчета с още горещо сладко от боровинки, яйца, пържени филийки, кафе с истинска сметана… За моя изненада — все пак тя имаше крехко телосложение — се оказа, че Алана е способна да изяде огромни количества храна. С удоволствие я наблюдавах как омита всичко. Имаше апетит, което особено ми харесваше.

Качихме се пак в стаята, позабавлявахме се още малко, после си починахме и побъбрихме. Специално се постарах да не отварям дума за процедурата по влизане и използването на пропуските. Тя искаше да поговорим за баща ми и за погребението и макар тази тема да ме потискаше, се съгласих. Някъде към единайсет си тръгнахме с неудоволствие и това беше краят на романтичното ни пътешествие.

Останах с впечатлението, че и двамата искаме нещата да се развиват, но в момента имахме нужда да се приберем в гнездата си за малко, да свършим някаква работа и така да платим цената на тази прелестна нощ без грижи и мисъл за работа. Поне за някои от нас.

През цялото време, докато пътувахме, седях загледан в обляния в слънце селски пейзаж и мислите ми се въртяха около факта, че току-що съм прекарал цяла нощ с най-страхотната, прелестна, забавна и секси жена, която съм виждал.

Господи, защо правех всичко това?

82.

Някъде по обяд се прибрах в апартамента и веднага позвъних на Сет.

— Трябват ми още налични, пич — бяха първите му думи.

Вече му бях дал няколко хиляди долара, изтеглени от тайната ми сметка със заплатата от „Уайът“ или откъдето и да постъпваха парите в нея. Бях изненадан, че толкова бързо ги е „оправил“.

— Не искам да се ебавам с евтини неща — обясни той, интерпретирал мълчанието ми правилно. — Купувам професионална техника.

— Щом се налага. — Въздъхнах. — Макар и да става дума само за еднократна употреба.

— Искаш ли да търся униформи?

— Да.

— А пропуските?

— Работя по въпроса.

— Май си нещо нервен.

Поколебах се за момент, изкушен да отрека и да се изкарам с желязно самообладание, но не можах.

— Не е леко.

Дори не ми се мислеше какво ще се случи, ако стане някаква издънка. Въпреки нежеланието ми, в някакво малко и забутано ъгълче в съзнанието ми се бе загнездило тревожно безпокойство, което маниакално анализираше всички недостатъци в плана, който бях измислил след срещата с шефа на Сет.

Но имаше и друга, значително по-обширна част от мозъка ми, която бе склонна да избяга на слънце. Исках да мисля за Алана. Съзнавах мрачната ироничност на създалата се ситуация: цялата внимателно разработена схема за прелъстяване ме бе повела по този непредвиден път и сега се чувствах погрешно възнаграден за предателството си.

Общо взето емоциите ми се люшкаха между състояние на абсолютна вина за онова, което правех по отношение на нея, и най-искрена обич към тази изключителна жена. Такова нещо не ми се бе случвало никога. В съзнанието ми непрестанно изплуваха дребни подробности: как тя си мие зъбите, като отпива вода от шепа, вместо да използва чаша; грациозната вдлъбнатинка в долната част на гърба й, която преминаваше в улея между бузите; пълното със сексуален заряд слагане на червило върху устните… Мислех за мекия й като кадифе глас, за невъздържания й смях, за чувството й за хумор…

И още си мислех — а това бе най-странното от всичко — за съвместното ни бъдеще, доста страшничка мисъл за млад мъж под трийсетте, която обаче ни най-малко не ме плашеше. Не исках да изгубя тази жена.

И може би точно заради това не исках тя да разбере какво замислям. Подобна възможност ме ужасяваше. Но гадната мисъл не спираше да ме спохожда и да прекъсва безметежността на другите ми фантазии, точно като онези детски играчки с оловно дъно, които отказват да останат легнали и вечно се надигат с глупаво упорство.

И през цялото време върху цветната картина на съвместните ни преживявания се наслагваше черно-бял кадър като от проследяваща камера, запечатал ме завинаги седнал в тъмната й кола, как записвам съдържанието на компютъра й, как правя отпечатъци от ключовете й върху специалния восък, как копирам информацията от пропуска й чрез специалния четец.

За миг изритвах тъпата упорита кукла встрани и виждах двама ни в деня на нашата сватба: Алана вървеше по пътеката между пейките в църквата, прекрасна и скромна, придружавана от баща си — благороден мъж на средна възраст с посребрени слепоочия, квадратна челюст и светъл костюм.

Самата церемония се ръководеше от Джок Годард, седнал на председателското място като мирови съдия. Присъстваше и цялото семейство на Алана: майка й — копие на Даян Кийтън от „Бащата на булката“, сестра й — е, не толкова красива, колкото Алана, но иначе сладко момиче, и всички те — радостно възбудени — фантазия, какво да правя — от факта, че тя се омъжва точно за мен.

И виждах първата ни къща — истинска къща, никакъв апартамент — къща в стила на някогашните къщи в градовете на Средния запад, подобна на величествената къща, в която живее семейството на Стив Мартин от „Бащата на булката“. Можехме да си я позволим, защото все пак и двамата бяхме всевластни директори във високотехнологична компания. Някъде във фона Нора Съмърс пее със сладък глас „Хората, които живеят на хълма“. Аз внасям без усилие на ръце Алана през прага, тя се залива от смях колко съм старомоден, а после обикаляме къщата стая по стая, в това число банята и специалното отделение за постелки. Избираме заедно филми от видеотеката и ги гледаме, седнали в леглото, докато набиваме здраво китайска храна с клечки, а аз от време на време я поглеждам крадешком и не мога да повярвам, че наистина съм се оженил за това страхотно маце.

Бандитите на Мийчъм ми бяха върнали компютъра, което беше добре, понеже без него бях като с вързани ръце.

Вкарах CD-то с информацията от лаптопа на Алана. Преобладаващата част от копираните имейли се отнасяше до необятния пазарен потенциал на „Аврора“. Описваше се как „Трайон“ е в идеалната позиция да установи пазарен монопол. Обещаваше се фантастично увеличение на компютърната мощ и се описваше как чипът на „Аврора“ постепенно ще завладее света.

Един от по-интересните документи съдържаше график на публичните демонстрации на „Аврора“. Началото беше в сряда, т.е. след четири дни, и премиерата трябваше да се състои в Центъра за посетители на „Трайон“ — грамадна, модернистично проектирана аудитория. Предния ден трябваше да бъдат разпратени имейли и факсове, а имаше и списък с телефонните обаждания, които трябваше да уведомят поканените. А поканените бяха изключително представители на медиите. Очертаваше се голяма публична изява. Разпечатах графика.

Най-много ме заинтригува обаче чертежът с разпределението на етажа и обозначените върху него пунктове за контрол на влизащите членове на екипа на „Аврора“.

Дръпнах вратата на едно от шкафчетата в кухнята. Към вътрешната й страна беше закрепено кошче за боклук с пластмасова торба в него. Там, увити в найлон, съхранявах няколко важни за мен неща. Едното бе CD-то на Ани ДиФранко, което нарочно бях оставил на видно място в апартамента, та тя да го види и да го вземе, както и бе направила. Другото бе използваната от нея чаша за вино.

Мийчъм ми бе дал кит за сваляне на пръстови отпечатъци „Сирчи“, в който имаше няколко ампули с прах за поръсване на местата, където се очакваше да има латентни отпечатъци, прозрачна залепваща лента за снемането им и фина четка с косъм от фибростъкло. Сложих си латексови ръкавици и напудрих CD-то и чашата с малко от графитния прах.

Най-добрия отпечатък намерих на CD-то. Свалих го крайно внимателно върху лентата и я прибрах в стерилно чиста пластмасова кутийка.

След това съставих имейл до Ник Уайът — адресирах го естествено до „Артър“:

Исках да предам по най-точния начин колко ми е писнало от тях. Не желаех да заподозрат нищо.

Но щеше ли самият Уайът да се появи на срещата?

Това бе големият въпрос. Не беше критично важно да дойде именно той, но ми се искаше да го видя. Разбира се, нямаше никакъв начин, по който да си подсигуря присъствието му. Всъщност, ако настоявах за това, по-скоро щях да събудя подозренията му и той изобщо нямаше да се появи. Все пак вече разбирах мисленето му достатъчно, за да съм сигурен, че не бе се доверил на никой друг.

Примамката беше, че обещавах да дам на Ник Уайът онова, което той отдавна желаеше.

Щях да му предам работещ прототип на чипа „Аврора“, който с помощта на Сет възнамерявах да открадна от строго охранявания пети етаж на крило „D“.

И наистина смятах да му дам истинския прототип на чипа, не за друго, а защото той просто не можеше да бъде фалшифициран. Уайът, който самият бе инженер, предполагам, веднага щеше да разбере дали онова, което му давам, е същото, което очаква да получи.

Главната причина обаче беше, че благодарение на наученото от имейлите на Камилети и файловете от Алана, прототипът на „Аврора“ бе „подписан“ с идентификатор, състоящ се от сериен номер и логото на „Трайон“, ецвани върху подложката с лазер и видими само под микроскоп.

Точно заради това исках да му дам откраднат чип — истинския.

Защото в мига, в който Уайът — или Мийчъм, ако се появеше той — приемеше откраднатия чип, аз го държах в ръцете си. ФБР щеше да бъде предупредено предварително, за да координира операцията, но те нямаше да знаят нито имена, нито времето, нито мястото до съвсем последния момент. Аз щях да съм човекът, който щеше да държи нещата под контрол.

Хауард Шапиро, босът на Сет, ми го бе казал пределно ясно: „Забрави за сделка с шефа на Бюрото към федералната прокуратура. При деликатна операция като тази най-вероятно е той да се консултира с Вашингтон и това ще отнеме цяла вечност. Забрави го. Отиваме право във ФБР — те са единствените, които могат да играят тази игра на това ниво“.

И без да споменава никакви имена, бе сключил сделка с ФБР. Ако всичко се развиеше нормално и ако им предадях Ник Уайът, щях да получа условна присъда и нищо повече.

Е, щях да им го предам. Но това трябваше да стане по моя начин.

83.

Отидох на работа в понеделник рано сутринта. Питах се дали това ще е последният ми работен ден за „Трайон“.

Разбира се, ако всичко минеше нормално, денят щеше да си остане като всички други — поредното постижение в една успешна кариера.

Само че шансът всичко в тази невероятно сложна схема да мине добре беше минимален и аз прекрасно го съзнавах.

В неделя бях направил няколко копия на пропуска на Алана, като използвах малкото устройство, дадено ми от Мийчъм — наричаше се ProxProgrammer, за да копира върху тях изчетените и записани данни от нейния пропуск.

Освен това внимателно се бях запознал с чертежа на пети стаж. Поне половината от площта му бе защрихована и наименувана „Секретна лаборатория C“.

Секретна лаборатория C беше мястото, където се разработваше и тестваше прототипът.

За нещастие нямах никаква представа какво има в тази зона и къде точно в нея се съхранява самият прототип. Така че след като проникнех там, предстоеше да го намеря.

Отидох в апартамента на баща ми, за да взема плътните ръкавици, които някога бях използвал за миене на прозорци — кратък епизод от трудовата ми кариера, минал в компанията на Сет. Надявах се да заваря там Антоан, но той, изглежда, бе излязъл за малко. Докато бях вътре, имах странното впечатление, че ме наблюдава, но го отдадох на напълно естественото предстартово вълнение.

Останалата част от неделния ден прекарах в ровене из сайта на „Трайон“. Беше удивително колко много информация можеха да изровят там служителите на компанията — от разпределението по етажи и крила, през детайлни описания на процедурите за допуск, до списък на оборудването, инсталирано на контролните пунктове… в това число и на мистериозния пети етаж, крило „D“. От Мийчъм бях получил радиочестотата, на която комуникираха охранителите на „Трайон“.

Не знаех всичко, което ме интересуваше за процедурите за пропуск — нищо подобно, — но установих няколко доста интригуващи неща. Те потвърдиха онова, което ми бе казала Алана.

На пети етаж се влизаше и излизаше през две места — и двете охранявани. Стандартната процедура бе следната: доближаваш пропуска си до картовия четец, за да минеш през първата врата, но след това трябва да покажеш лицето си на охранителя, намиращ се в кабина зад бронирано стъкло, та да сравни името и снимката ти с тези, излезли на неговия екран в резултат на използването на пропуска, и на свой ред да натисне бутон, за да те пусне през втората врата в охраняваната зона.

Но дори след като влезеш, все още си далеч от Секретна лаборатория C. За да се добереш до нея, се налага да извървиш определено разстояние по коридор, съоръжен с камери за наблюдение, да влезеш в друга зона, екипирана не само с камери, но и с датчици на движение, и да стигнеш по този начин до пропуска за влизане в нея. Тук нямаше пазачи, но за да отключиш вратата, трябваше да активираш биометричен сензор.

Казано накратко, достъпът до прототипа на „Аврора“ се оформяше гротескно труден, ако не и направо невъзможен. Едва ли щях да мина през първия охраняван пропуск. Очевидно бе, че не можех да използвам пропуска на Алана — абсурдно бе някой да сбърка моята физиономия с нейната. Но нейната карта можеше да ми свърши работа по друг начин, ако успеех някак да се добера до вътрешността на пети етаж.

Преодоляването на биометричния сензор беше още по-трудна задача. „Трайон“ използваше и разработваше устройства и оборудване, базиращи се на най-съвременните технологии, а биометричното разпознаване — скенери на пръстови отпечатъци, четци на линиите на дланта, автоматично идентифициране на чертите на лицето, гласова идентификация, ирисово сканиране, сканиране на ретината — бе следващият писък в сферата на охранителната техника. Всеки отделен метод си имаше предимства и недостатъци, силни и слаби страни, но сканирането на пръстовите отпечатъци се смяташе за най-добрия: достатъчно надежден, не особено сложен за реализиране и с относително ниско ниво на фалшиво отхвърляне или приемане.

На стената пред входа за Секретна лаборатория C имаше скенер за пръстови отпечатъци модел Identix.

В късния следобед се обадих по мобилния си телефон на заместник-директора към охранителния център на крило „D“ и казах:

— Здрасти, Джордж. Обажда се Кен Ромеро от Мрежово проектиране, групата за прокарване на връзки. — Кен Ромеро бе реално име на старши мениджър. Подсигуровка, в случай че Джордж реши да провери.

— Какво има? — попита той, сякаш току-що е открил изсъхнало лайно в кутията си с чипс.

— Боб ми каза да ви напомня, че по план предстои да сменим фиброкабела на D-5 утре рано сутринта.

— Аха… — Разбирай: „Какво ми пука?“.

— Нямам представа защо са решили, че имат нужда точно от петдесетмикронен лазерно оптимизиран фиброкабел и „Ултра Денс Блейд“ сървър, но… на мен нито ми влиза, нито ми излиза, нали ме разбираш? Сигурно са инсталирали програми, които изискват голям капацитет за бърз интернет, и…

— Какво точно искате, господин…

— Ромеро. Не аз. Мисля, че вие, момчета, не бихте искали да ви се мотаме из краката през работно време, затова заявката е да свършим работата призори. Така искат, така ще го направим, просто решихме да ви информираме, понеже работата вероятно ще задейства проксимити сензорите, както и датчиците на движение, между четири и шест сутринта.

Помощникът явно изпита облекчение, че не се налага да прави нищо специално.

— Говориш за шибания пети етаж, така ли? Няма начин да изключа цялата охранителна система, без да…

— Не, не, не… — успокоих го. — Мисля, че ще се справим, ако момчетата могат да прокарат кабелите през две, максимум три кутии в стаите за отдих. Чакай, чакай… става дума за зони двайсет и две A и B. Това е вътре. Както и да е, предполагам, пултът пред вас ще светне като коледна елха и вероятно ще стресне дежурните, така че исках само да ви предупредя…

Джордж въздъхна тежко:

— Ако става дума само за двайсет и две A и B, мога да ги блокирам…

— Ако ви е по-удобно. Нали ме разбираш, идеята ми е да не вдигаме излишна аларма.

— Пускам ви три часа за всеки случай.

— Е, няма да се бавим чак три часа, но така май наистина ще е по-сигурно. Няма значение, благодаря…

84.

В седем вечерта излязох от сградата на „Трайон“ и както обикновено се прибрах у дома.

Спах на пресекулки.

Преди четири сутринта се върнах и паркирах не в гаража на компанията, а на улицата. Исках да не оставя запис на повторното ми влизане. Десет минути по-късно зад мен спря камион с надпис ДЖ. ДЖ. РАНКЕНБЕРГ & КО. — ОБОРУДВАНЕ, ИНСТРУМЕНТИ И ПРЕПАРАТИ ЗА ПРОФЕСИОНАЛНО ЧИСТЕНЕ НА ПРОЗОРЦИ — ОТ 1963. Зад волана седеше Сет в синя униформа с етикет на Дж. Дж. Ранкенберг на нагръдния джоб.

— Здрасти, каубой — тарикатски ме поздрави той.

— Само не ми казвай, че лично Джей Джей ти е дал да ползваш това.

— Старецът вече не е сред нас — обясни ми Сет. Пушеше и от това разбрах, че е много изнервен. — Трябваше да се разправям със сина му. — Подаде ми сгънат син работен комбинезон, който навлякох върху панталоните и блузата — труден за изпълнение номер, особено в кабината на стар камион „Исузу“. Вътре вонеше на разлято дизелово гориво.

— Мислех, че синът не може да те понася.

Сет вдигна лявата си ръка и многозначително разтри палец и показалец.

— Договорихме се за краткосрочен наем, за бърза поръчка, която съм получил от името на компанията на бащата на моята приятелка.

— Ти нямаш приятелка.

— Него го интересуваше само това, че няма да плаща данък. Готов ли си за танци, пич?

— Само гледай, приятел — казах и му посочих сервизния вход на гаража към крило Сет мина през него, нощният пазач в кабината направи справка в листа пред себе си, откри името на фирмата и ни пусна без разправии.

Сет спря камиона до разтоварната рампа на долното ниво и свалихме от каросерията натъпканите с екипировка найлонови чанти, професионалните четки с дунапрен „Еторе“ и големите зелени кофи, три и половина метровите удължители, пластмасовите бидони, пълни с жълтия като пикня почистващ препарат, въжетата и куките за закачване, окачваемите столове и механизмите за застопоряване. Вече бях забравил колко много и най-разнообразно оборудване изисква тази работа.

Натиснах големия кръгъл метален бутон до вратата на подземния гараж и след секунда тя започна да се отваря. Отвътре излезе шкембест охранител с гипсово бяло лице и щръкнал мустак, хванал в ръка бележник с щипка.

— Имате ли нужда от някаква помощ, момчета? — попита той проформа.

— Имаме си всичко — успокоих го. — Само ни упътете до товарния асансьор за покрива и…

— Няма проблем — каза той. Стоеше си с бележника в ръка — нито пишеше в него, нито го четеше, само го държеше вероятно за да ни покаже кой тук командва парада — и ни наблюдаваше да се мъчим с всичкия багаж. — Ама вие наистина ли можете да чистите прозорци по тъмно? — поинтересува се той, докато ни съпровождаше към асансьора.

— Истината е, че се вижда по-добре какво чистиш, когато е тъмно — обясни Сет.

— Не мога да разбера защо хората толкова се притесняват, че ги наблюдаваме какво правят в офисите си, когато работим отвън — поясних аз.

— Да, това ни е основното забавление — ухили се Сет. — Да плашим хората до смърт. Да докарваме чиновниците до сърдечен удар.

Охранителят се изсмя и каза:

— Просто натиснете най-горното копче. Ако вратата горе е заключена, там и без това трябва да има човек. Мисля, че е Оскар.

— Чудесно — казах аз.

Когато излязохме на покрива, се сетих защо мразя да чистя прозорците на небостъргачи. Сградата на „Трайон“ не беше висока, само осем стажа, някакви си трийсетина метра, но посред нощ изглеждаше като че ли сме на върха на Емпайър Стейт. Вятърът свистеше, беше студено и влажно, а в далечината — въпреки ранния час — се чуваше непрестанният шум на уличния трафик.

Охранителят, Оскар Фернандес (ако вярвахме на пропуска му), беше възнисък, с морскосиня униформа, каквато носеха всички охранители и със закачена на колана радиостанция, от която се разнасяха гъгниви гласове, писукания и пращене. Посрещна ни на излизане от товарния асансьор, запристъпва притеснено, докато разтоварвахме, и ни показа къде е стълбата за излизане на покрива.

Последвахме го нагоре. Докато отключваше вратата, той ни погледна и подхвърли:

— Казаха ми, че ще дойдете, но не знаех, че работите по това време.

Нямаше никаква подозрителност в гласа му, човекът просто се опитваше да завърже разговор.

Сет повтори своята реплика, аз — моята, разиграхме отново етюда с плашенето на чиновниците до смърт, което също го разсмя. Каза, че сега разбирал защо служителите не искали да ги плашим по време на работата им. Явно му изглеждахме като закоравели миячи на прозорци, още повече че носехме нужното оборудване и бяхме облечени в „правилните“ униформи, а и най-сетне кой луд би се изкатерил до покрива на висока сграда с целия този товар, ако наистина не възнамерява да изкара някой долар?

— Давам нощна смяна от няколко седмици — призна си той. — Вие, момчета, идвали ли сте тук? Знаете ли как да се оправите?

Обяснихме му, че чистим „Трайон“ за първи път, и той ни показа всичко, от което можехме да имаме нужда: контакти на захранването, кранове за вода, скоби за захващане. Всички новопостроени сгради трябваше да разполагат на покрива с подобни скоби, монтирани през три-четири метра и на разстояние два метра от ръба на покрива, достатъчно здрави, за да издържат тежест от два тона. Самите скоби стърчаха като вентилационни тръби, хванати в горния край със здрави болтове.

Оскар беше силно заинтригуван от приготовленията ни за работа. Въртеше се около нас и гледаше как затягаме фиксиращите карабини. Самите те бяха закачени към дебелото над сантиметър оранжево-бяло многожилно найлоново въже, което вързахме за скобите.

— Готино — възхити се той. — Сигурно се катерите по скалите в свободното си време, а?

Сет ме погледна и после го попита:

— Ти охранител ли си в свободното си време?

— Нее… — засмя се той. — Исках да кажа, че сигурно ви харесва да се катерите на високо. Мене ме е шубе.

— Свиква се — късо отговорих аз.

Разполагахме с по две въжета: едното за спускане, другото — резервно, за обезопасяване, със заключваща се ръкохватка, за която да се хванеш, ако първото се скъса. Бях настоял всичко да е по правилата, и не само за да не събудим нечие подозрение. И двамата не гледахме с ентусиазъм на мисълта да станем на пихтия под сградата на „Трайон“. По време на двете лета, през които работихме към компанията за чистене на прозорци, се бяхме наслушали, че в този бранш имало средно по десетина нещастни случая годишно. Така и не разбрахме тези десетина инцидента дали са за целия свят, за щата или за дявол знае какво, защото не попитахме и никой не уточни.

Знаех, че се захващаме с нещо опасно. Проблемът бе, че нямах представа откъде ще дойде опасността.

След пет минути на Оскар му доскуча, може би защото престанахме да му обръщаме внимание, и се прибра на поста си.

Найлоновото въже се закачаше за нещо, известно като „Скай Джини“65 — дълга тръба от листова ламарина, в която се вкарва въжето и се омотава около цилиндрично алуминиево тяло. „Скай Джини“ — как му бяха измислили това име? — по същество беше устройство за контролирано спускане, използващо триенето, за да отпуска въжето бавно. Нашите „Скай Джини“ бяха изподраскани и изглеждаха като вече използвани. Вдигнах моето, показах го на Сет и попитах:

— Не можа ли да купиш нови?

— Тези вървят с камиона, какво искаш повече? И за какво се безпокоиш? Трябва да издържат по над два тона. От друга страна… гледам, че за последните два месеца доста си наддал.

— Да те шибам.

— Вечерял ли си? Надявам се, че не си.

— Не е смешно. Чел ли си някога предупредителния надпис?

— Естествено: „Неправилната употреба може да стане причина за сериозно нараняване или смърт“. Не се вживявай толкова. Обзалагам се, че не си свалил и етикетите на новите си матраци.

— Харесва ми рекламата: „Скай Джини“ ще ви свали.

Сет обаче не се засмя.

— Осем етажа са нищо, пич. Помниш ли когато чистехме Градския…

— Не ми припомняй — прекъснах го. Не исках да се лигавя, но и не бях в настроение да се включвам в черния му хумор, особено на покрива на „Трайон“.

Свързахме всеки своя „Скай Джини“ към обезопасителната найлонова жилетка, пристегната с колан и вързана към тапицираната седалка. Всичко в този занаят имаше имена, започващи с „обезопасителен“, „подсигуряващ“, „предотвратяващ“, което още веднъж напомняше, че първата издънка слага край на всичките ти грижи.

Единственото по-необичайно нещо в екипировката ни бяха ръкохватките за застопоряване, модел „Джумар“, които трябваше да ни помогнат да се върнем на покрива. Нормално, когато свършиш с чистенето, нямаш грижа да се качваш — просто се спускаш плавно надолу, докато не стъпиш на земята.

Само че в нашия случай планирахме да избягаме с качване.

Междувременно Сет монтира електрическата лебедка, свърза я към една от скобите и я включи. Моделът ни беше за 115 волта захранване, а макарата можеше да изтегля до половин тон. Прекарахме въжетата през нея, осигурявайки достатъчно дължина, за да се спуснем докъдето трябваше.

Опънах пробно въжето, проверихме дали всичко по нас е пристегнато, завързано и наред, приближихме се до ръба на покрива и погледнахме надолу. После се спогледахме и Сет се усмихна с онази усмивка, която казва: „Май не сме наред“. После ме попита:

— Е, ще се позабавляваме ли?

— Давай — отвърнах.

85.

Не беше лесно. И двамата бяхме излезли от форма, бяхме са накичили с тежки инструменти и трябваше да внимаваме с отскачанията.

Работата бе там, че по фасадата на сградата бяха монтирани наблюдателни камери. От чертежите знаех точно къде са. Имах и спецификациите на камерите, диаметъра на обективите, фокусните им разстояния и така нататък.

С други думи, знаех къде са слепите им петна.

Спускахме се през една от непокриваните зони. Не се безпокоях, че някой от охраната може да ни види, понеже всички знаеха, че са дошли миячи. По-скоро се притеснявах, че ако същият този любопитен охранител се загледа, веднага ще разбере, че не чистим никакви прозорци. Не можеше да не му направи впечатление, че плавно се спускаме направо до пети етаж. И нямаше как да не забележи, че изобщо не спираме пред прозорец.

Защото в момента ние се люлеехме точно пред защитената с решетка дупка на вентилационната система.

Люлеехме се, като внимавахме амплитудата да не ни вкара в полезрението на някоя от камерите. Това беше много важно.

Опрели крака на някакъв перваз, извадихме инструментите и започнахме да развиваме шестограмните болтове. Бяха затегнати здраво, минаваха през ламарината и влизаха в бетона. И най-лошото — бяха много. Работехме мълчаливо, по лицата ни течеше пот. Напълно възможно бе някой — охранител или друг — да мине отвътре, да забележи, че се опитваме да свалим придържащите решетката болтове, и да се запита какво става тук. Миячите на прозорци използват четки и кофи, а не електрически машинки.

За щастие по това време на денонощието по коридорите не се разхождаше никой. А ако някой отдолу случайно погледнеше нагоре, вероятно щеше да помисли, че сме от поддръжката.

Поне така се надявах.

Отне ни цели петнайсет минути да развием всички болтове. Няколко бяха толкова заяли, че трябваше да ги обработим с разтворител на ръжда.

Накрая, по мой сигнал, Сет свали последния болт и предпазливо отделихме решетката от стоманената кожа на сградата. Беше страхотно тежка и трябваха поне двама души, за да я поместят. Наложи се да я държим за острите ръбове и добре че бях взел два чифта дебели ръкавици. В крайна сметка успяхме да я извъртим и да я подпрем на ръба на прозореца. След това Сет ловко вкара крака през отвора, скочи на пода на машинното отделение и каза:

— Твой ред е. Внимавай.

Хванах се за ръба, вкарах и аз краката си вътре и също като него скочих в помещението. Първата ми работа беше да се огледам.

Машинното отделение бе претъпкано с най-различно ревящо оборудване. Беше тъмно — единствената светлина идваше отвън, от монтираните под покрива прожектори. Около нас имаше най-разнообразни помпи, вентилатори, компресори, охладители, въздушни филтри и климатици.

Стояхме препасани с обезопасителните жилетки, все още вързани за двете въжета, които минаваха през отвора на вентилацията. Развързахме се.

Жилетките увиснаха във въздуха. Ясно беше, че не можем да ги оставим така, но нали ги бяхме вързали към скрипеца на лебедката на покрива. Сет извади дистанционното и натисна един бутон. Чу се слабо бръмчене и жилетките и въжетата започнаха да пълзят през отвора и после нагоре.

— Дано можем да ги спуснем, като ни потрябват — каза Сет. Едва чух думите му в оглушителния грохот в помещението.

В този момент осъзнах, че за Сет всичко това е само малко по-различно от игра. Хванеха ли го — голяма работа. Какво толкова можеха да му направят? Заловяха ли мен, нещата щяха да стоят много по-различно.

Издърпахме с мъка решетката обратно и я изтеглихме максимално навътре, така че отвън да изглежда, сякаш не е била докосвана. После с далновидно взетото парче найлоново въже я пристегнахме през дръжките за една вертикална тръба.

Извадих от джоба си фенерче и светнах, после отидох до масивната желязна врата.

Отвори се. Знаех, че по стандарт вратите не машинните отделения трябва да могат да се отварят отвътре, за да не остане някой затворен, но все пак изпитах облекчение, че ще можем да излезем оттук.

Междувременно Сет извади две уоки-токита на „Моторола“, подаде ми едното, после измъкна черно компактно късовълново радио — тристаканален полицейски скенер.

— Помниш ли честотата, на която си говорят? Беше нещо от рода на четиристотин мегахерца.

Извадих бележничето от джоба си и му дадох точната честота. Той я набра, а аз разгънах картата с плана на етажа и започнах да преценявам откъде трябва да минем.

Бях много по-неспокоен, отколкото докато се спускахме с въжетата. Вярно, не действахме без план, но ни дебнеха много възможни изненади.

Например наблизо можеше да има хора, дори по това време на денонощието. „Аврора“ беше сред най-приоритетните проекти на „Трайон“, а крайният срок за сдаване на прототипа беше само след два дни. На всичко отгоре инженерите не обръщаха внимание на времето. В пет сутринта можеше и да няма никого, но не можехме да сме сигурни. По-добре беше да останем в униформите на миячи и да не се отделяме от четките и кофите — чистачите са по принцип невидими. Малко вероятно бе някой да ме спре и да попита какво правя тук.

Но съществуваше и крайно неприятната вероятност — за нея изобщо не исках да мисля — да се натъкна на някой, който ме познава. В „Трайон“ работеха хиляди хора, от които бях срещнал… не зная… петдесетина, да кажем, така че законът на вероятностите работеше в моя полза. Още повече в пет сутринта. И все пак… За всеки случай бях дошъл с жълта каска, макар миячите на прозорци да не използват точно такива, и в допълнение на тази маскировка си бях сложил защитни очила.

След като излезех от тази тъмна стая, трябваше да извървя около стотина метра по коридори под зоркото „око“ на насочени към мен камери за наблюдение. Знаех, че някъде в мазето има команден център, където в момента дежурят двама охранители, но те трябваше да контролират десетки монитори едновременно, а със сигурност гледаха и телевизия, пиеха кафе и си говореха глупости. Не вярвах някой да се заинтересува точно от мен.

Докато не стигнех до Секретна лаборатория C, където мерките за сигурност се затягаха.

— Хванах ги — обади се Сет, втренчил поглед в цифровата индикация на полицейския скенер. — Току-що чух „Трайон“ и не знам какво още.

— Окей — казах аз. — Продължавай да слушаш и ми кажи, ако решиш, че става нещо, което трябва да зная.

— Колко време ще ти отнеме?

Замислих се.

— Може да е десет минути, а може да е и половин час. Зависи как ще се развият нещата.

— Внимавай, Кас. — Кимнах. — Почакай… вземи това. — Хвана една голяма жълта кофа на колелца, оставена в ъгъла, и я примъкна до мен.

— Хитро. — Погледнах стария си приятел. Искаше ми се да кажа нещо от рода на „Пожелай ми късмет“, но реших, че това е прекалено драматично и ненужно. Вместо това вдигнах палец, за да му покажа, че всичко е наред. — Е, значи чакаш тук.

— Не забравяй да включиш станцията — напомни ми той.

Поклатих глава на собствената си разсеяност и се усмихнах.

Бавно отворих вратата, погледнах предпазливо навън, видях, че няма никого, и излязох в коридора.

86.

Петнайсетина метра пред мен на стената, точно под тавана, имаше монтирана камера и малката й червена лампичка мигаше.

Уайът бе споменал, че съм добър актьор, и сега бе моментът да изявя целия си талант, доколкото го имах. Трябваше да изглеждам нехаен, незаинтересован, зает и всичко друго, освен неспокоен. Отчитайки душевното ми състояние, това означаваше, че трябва доста да се постарая.

„Продължавайте да гледате канала на времето или каквото там сте включили в момента — мислено заклех невидимите охранители, където и да се намираха те. — Пийте си кафето, яжте си донътите. Говорете си за баскетбол или футбол. Не обръщайте никакво внимание на човека на екрана“.

Работните ми обувки леко скърцаха по мокета, докато тиках пред себе си кофата.

Никакви хора наоколо. Слава богу.

Не, помислих си в същия момент, по-добре щеше да е, ако имаше — това би отклонило фокуса на вниманието от мен.

Да, може би. Но човек трябва да се примирява с реалността. Надявах се поне никой да не се поинтересува къде отивам.

Завих и се озовах в началото на огромна зала, разделена като пчелна пита на работни клетки. С изключение на няколкото лампи на аварийното осветление не светеше нищо.

Започнах да бутам кофата по централната пътека. Без да въртя глава, забелязах нови камери. Работните места, покрай които минавах, изглеждаха обитаеми — по стените на разделящите прегради имаше окачени документи, по белите дъски беше писано, бюрата не бяха подредени — имаше следи, че тук работят инженери. Дори на една от полиците забелязах „Обичай ме, Люсил“, втренчила злобен поглед в мен.

„Върши си работата“, напомних си.

От картата знаех, че от другата страна на тази открита зона има къс коридор, водещ право към охраняваната половина от етажа. Надпис на стената (СЕКРЕТНА ЛАБОРАТОРИЯ C — ВХОД САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ С ДОПУСК СЪС СТРЕЛКА) потвърди верността на предварителното ми проучване.

Всичко обаче се развиваше много по-лесно, отколкото бях очаквал. Около входа, разбира се, беше натъпкано с датчици за движение и охранителни камери.

Но ако обаждането ми предния ден до отдел „Сигурност“ беше изиграло ролята си, поне половината датчици трябваше да са изключени.

Само че нямаше как да съм сигурен. Щях да разбера след няколко секунди, когато се приближах още малко.

Камерите сигурно щяха да бъдат включени, но аз имах идея как да противодействам на това.

Внезапен шум едва не ме накара да подскоча. На всичко отгоре идваше от моята станция.

— Господи! — прошепнах. Сърцето ми заби лудо.

— Адам — чу се гласът на Сет, безизразен и леко задъхан.

Натиснах бутона отстрани.

— Да?

— Лошо.

— Какво става?

— Ела веднага.

— Защо?

— Просто ела веднага!

Мамка му!

Изоставих кофата и се затичах, но веднага се сетих, че ме наблюдават. Насилих се да продължа ходом. Какво ли бе станало? Дали въжетата бяха изпуснали и вентилационната решетка бе паднала? Или някой бе отворил вратата на машинното отделение и беше намерил там Сет?

Ходенето ми скъсваше нервите. Някъде пред мен се отвори врата на офис и от нея излезе мъж на средна възраст. Носеше кафяви безформени панталони от полиестер и жълта риза с къс ръкав и изглеждаше като олицетворение на машинен инженер от старата гвардия. Или бе решил точно днес да подрани, или нещо го бе задържало за през нощта. Мъжът ме погледна незаинтересовано, без да каже нищо.

Бях чистач — невидим.

Няколко камери несъмнено предаваха образа ми, но не вярвах да привлека нечие внимание. Чистач или техник от поддръжката. Мястото ми бе тук. Никой нямаше да ме погледне два пъти.

Най-сетне стигнах до машинното. Спрях за миг пред вратата и се вслушах за гласове отвътре, готов да избягам, ако някой се разправя със Сет, макар да не ми се искаше да го изоставям. Но единственият едва доловим звук беше писукането на полицейския скенер.

Отворих вратата. Сет бе замръзнал, вдигнал късовълновия скенер до ухото си.

Изглеждаше паникьосан.

— Трябва веднага да се махаме оттук — прошепна той.

— Какво?!

— Охранителят от покрива. От седми етаж. Онзи, дето ни качи горе.

— Какво?

— Изглежда, се е върнал горе. От любопитство… дявол знае защо. Погледнал надолу и не ни видял. Видял само въжетата и жилетките, но нито следа от миячи на прозорци. Стреснал се. Не знам какво си е помислил… може би, че нещо ни се е случило.

— И какво?

— Слушай!

По полицейския скенер вървеше някаква оживена разправия, чуваха се много гласове. Долових:

„Етаж по етаж, край!“.

След това:

„Група Браво, обади се“.

„Тук Браво, край“.

„Браво, има подозрение за проникване, крило «Дейвид». Миячи на прозорци — изоставена екипировка на покрива, никаква следа от тях. Започнете претърсване на цялата сграда — етаж по етаж. Обявявам код две. Браво, хората ви поемат първи етаж, край“.

„Разбрано, край“.

Погледнах Сет и казах:

— Доколкото си спомням, „Код две“ означава спешно.

— Претърсват сградата — прошепна Сет. Гласът му едва се чу над грохота на машините. — Трябва веднага да се изнасяме.

— Как? — изсъсках. — Не можем да спуснем въжетата, дори ако приемем, че още са си на мястото. И не виждам как ще се измъкнем през дупката на този етаж!

— Какво ще правим тогава, по дяволите?

Поех дълбоко въздух, за да се успокоя. Изведнъж ми се припуши.

— Добре… Намери компютър, който и да е. Влез в сайта на „Трайон“. Потърси страницата, описваща мерките за безопасност при екстрени ситуации, и виж къде са изходите. Товарни асансьори, стълбища… каквото има. Интересува ни всякакъв начин за изнасяне оттук, дори ако трябва да се скача.

— А ти какво ще правиш?

— Връщам се.

— Какво? Ще ме убиеш! Тази сграда вече гъмжи от охранители, тъпако!

— Но те не знаят къде сме. Известно им е само, е, че сме някъде из сградата… а има седем етажа.

— Боже господи, Адам!

— Това е последният ми шанс — казах и се затичах към вратата. На излизане му помахах с моята „Моторола“. — Обади ми се, като намериш изход. Аз влизам в секретната лаборатория. Трябва да взема това, за което дойдохме.

87.

„Не тичай!“

Повтарях си го непрестанно като мантра. „Дръж се естествено“. Вървях по коридора и се опитвах да изглеждам напълно безгрижен в момент, когато главата ми беше готова да се пръсне. „Не поглеждай камерите“.

Бях преполовил разстоянието до залата с работните места, когато уоки-токито ми изписука двукратно.

— Да?

— Чуваш ли ме? Иска да се регистрирам… говоря ти за първия екран.

— Ох, по дяволите, вярно…

— Да въведа ли твоето име?

— Ох… не! — Извадих малкото бележниче. — Използвай това име… — И му продиктувах по букви потребителското име на Чад Пиърсън.

— А парола? Сега пък иска и парола.

— Ем Джей двайсет и три — прочетох аз.

— Ем Джей ли?

— Предполагам, че е от Майкъл Джордан.

— Да… Двайсет и три е номерът му. Голям баскетболист.

Защо не спреше да дрънка? Изглежда, бе много изплашен.

— Не е — разсеяно отговорих, защото точно в този момент влизах в залата с многото работни места. Свалих жълтата каска и защитните очила, понеже повече нямаше да ми трябват, и ги хвърлих под първото бюро, край което минах. — Но е арогантен също като Джордан. И двамата се смятат за най-добрите. Единият поне има основание.

— Добре… влязох — съобщи ми той. — Страницата с мерките за безопасност, нали?

— Процедурата за извеждане на персонала от сградата. Виж също какво можеш да намериш за товарната рампа и дали можем да слезем там с някой от товарните асансьори. Това май е най-добрият начин да се измъкнем оттук. Сега имам работа…

— Побързай — подкани ме той.

Точно пред мен имаше боядисана в сиво желязна врата с малък ромбовиден прозорец — стъклото бе армирано с телена мрежа. Върху вратата имаше надпис: САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ С ДОПУСК.

Бавно се приближих до нея под ъгъл и погледнах през прозорчето. От другата страна имаше малка чакалня с циментов под. Видях две камери, монтирани високо на стената, чак под тавана. Червените им светлинни мигаха. Значи бяха включени. Можех да видя и белите кутии на пасивните инфрачервени датчици на движение в ъглите на чакалнята.

Върху датчиците обаче нямаше индикатори. Не можех да съм сигурен дали са изключени, или включени. Напълно възможно бе обаче охраната да ги е изключила, както се бяхме разбрали.

В едната си ръка държах бележник с щипка и се стараех да изглеждам като дошъл тук по служебен въпрос. С другата си ръка опитах да завъртя топката на дръжката. Вратата беше заключена. На стената отляво на рамката имаше малък сив проксимити четец, каквито можеха да се забележат навсякъде из сградата. Щеше ли пропускът на Алана да отвори вратата? Извадих копието, плъзнах го пред датчика и се замолих червената светлина да се смени със зелена.

И в този миг се разнесе глас.

— Ей!

Бавно се обърнах. Към мен тичаше охранител на „Трайон“, следван малко по-назад от друг.

— Не мърдай! — извика първият.

Мамка му! Сърцето ми всеки миг щеше да се пръсне.

Бяха ме хванали.

„И сега какво, Адам?“

Изгледах охранителите и смених изражението си от изненадано на нагло. Поех дълбоко въздух и с тих глас се осведомих:

— Е, намерихте ли го най-после?

— Моля? — попита първият и забави ход.

— Говоря за шибания нарушител! — повиших глас. — Алармата сработи пред пет минути, а вие още тичате насам-натам като идиоти и се чешете по задниците! — „Можеш да го направиш — казвах си, — това е начинът“.

— Сър? — обади се вторият. И двамата бяха спрели и ме гледаха объркано.

— Тъпаци нещастни, имате ли изобщо някаква представа къде е станало проникването? — креснах им като сержант, водещ строева подготовка на рота новобранци. — Допускате ли, че изобщо може да опростим още нещата за вас, идиоти? За бога, първото, което се изисква от вас, е да направите оглед на периметъра отвън! Страница двайсет и три на шибания правилник! Ако го бяхте направили, щяхте да откриете, че е свалена защитната решетка на вентилационната система.

— Решетката? — тъпо попита първият.

— Да не искате да ви боядисаме следата със светеща боя? И да ви връчим официална покана за участие в проверка на охранителните мерки? Проведохме го в три от сградите през миналата седмица и мога да ви уверя, че вие сте най-жалките аматьори от всички. — Вдигнах бележника пред себе си и започнах да пиша. — Окей, имената и служебните ви номера?… — Двамата бавно започнаха да отстъпват. — Веднага елате тук! Да не си мислите, че да охраняваш сграда, означава да се наливаш с кафе и да се тъпчеш с чипс? Глави ще се търкалят този път, обещавам ви го, само почакайте да направим анализа.

— Макнамара — неохотно каза първият.

— Валенти — представи се вторият.

Записах набързо имената им.

— Номерата? О… я един от вас да отвори шибаната врата, а после се махайте и да не съм ви видял повече!

Първият се приближи до вратата и поднесе пропуска си пред четеца. Нещо щракна и светлината се смени със зелена.

Отвратен поклатих глава и дръпнах вратата. Двамата охранители се обърнаха кръгом и се затичаха в обратна посока по коридора. Чух как първият сърдито казва на колегата си: „Ще проверя тази работа с диспечера. Нещо не ми харесва“.

Сърцето ми биеше толкова силно, че сигурно се чуваше. Бях си пробил път с нахалство, но знаех, че съм спечелил само няколко минути. Охранителите щяха да се обадят по радиостанциите си до началството и веднага щяха да разберат истината — че няма никаква „проверка“. И щяха да се появят отново, за да ми го върнат тъпкано.

Погледнах монтирания високо на стената детектор на движение, но индикаторът му не светна.

Когато детекторите сработеха, те включваха камерите и по сигнала от тях системата за контрол автоматично изчисляваше посоката и ги насочваше към движещия се обект.

Но тези детектори бяха изключени. Това означаваше, че камерите оставаха фиксирани в последното си положение и не можеха да проследят нищо.

Беше доста забавно, защото Мийчъм и хората му ме бяха обучили да преодолявам много по-усъвършенствани охранителни системи. Мийчъм май щеше да се окаже прав: „Забрави за филмите — каза ми той веднъж — в реалния живот фирмите използват примитивна техника“.

Сега можех да вляза в малкото фоайе, без да бъда засечен от камерите, понеже те бяха насочени към вратата, която водеше до светая светих: Секретна лаборатория C. Влязох предпазливо, опрял гръб в стената. Бавно се плъзнах към една от камерите, оставайки зад нея. Знаех, че това е „сляпата“ й зона. Не можеше да ме „види“.

И точно в този момент станцията ми се обади.

— Изчезвай веднага! — изкрещя Сет. — Всички получиха заповед да отцепят пети етаж, току-що го чух!

— Не мога… аз… аз съм почти вътре! — извиках му.

— Действай, човече! Господи… моментално се махни оттам!

— Не… не мога! Не още!

— Касиди…

— Сет, слушай ме внимателно. Трябва веднага да напуснеш етажа… стълби, асансьори… каквото решиш. Чакай ме в камиона долу.

— Касиди!…

— Изчезвай! — изкрещях му и прекъснах връзката.

Зад мен изригна мощен вой на сирена… идваше съвсем отблизо.

Сега какво? Не можех да спра тук, само на няколко метра от вратата на проект „Аврора“! Под носа ми.

Трябваше да продължа.

Алармата виеше задъхано. Беше оглушително силна, като сирена, оповестяваща въздушно нападение.

Извадих спрея от джоба на работния си комбинезон. „Пам“ спрей — аерозолно олио за готвене, скочих и напръсках камерата. Видях мазното петно върху обектива. Готово…

Сирената не спираше.

Камерата бе сляпа, оптиката й не можеше да се справи с проблема. От друга страна, подобна неизправност не изискваше моментална намеса за отстраняването й. Евентуалният наблюдател на монитора, свързан към точно тази камера, щеше да забележи размиване на фокуса. И кой знае, можеше да отдаде това на ремонта на мрежовите кабели, за които го бяха предупредили. А бе напълно възможно размитият образ да не привлече ничие внимание в стената от монитори. Изгасналият монитор се забелязваше веднага, този с размит фокус можеше да остане така с часове, докато някой не се вгледа точно в него. Поне такава беше идеята.

Но драстично променената ситуация правеше придържането към строгия план безсмислено. Охранителите идваха, чувах тропота на краката им. Дали бяха онези, с които се бях изгаврил? Други? Не можех да зная със сигурност и това едва ли имаше някакво значение — важното бе, че приближаваха.

Отвън се чуваха крачки и викове, но все още бяха далече — слаб шум на фона на разкъсващата слуха ми сирена.

Може би щях да се справя.

Особено ако се разбързах. Влезех ли в лабораторията, вероятно нямаше да могат да ме последват там, поне не веднага и не така лесно. Освен ако не разполагаха с начин да изключат ръчно блокировките на вратите, което ми се струваше малко вероятно.

А можеше и да не се сетят, че съм вътре.

Ако изобщо успеех някак да вляза.

Обиколих покрай стените, като внимавах да не попадна в полезрението на втората камера. Когато се озовах под нея, повторих номера със спрея.

Сега вече дежурните пред мониторите не можеха да ме виждат и нямаше да знаят какво съм предприел.

Почти бях влязъл. Още десет секунди — така поне се надявах — и щях да съм в „Аврора“.

Виж, излизането беше съвсем друга работа. Знаех, че вътре има товарен асансьор, недостъпен отвън. Дали обаче пропускът на Алана щеше да го задейства? Искрено се надявах да е така. Защото това беше единственият ми изход.

По дяволите, воят на сирената ми пречеше да мисля, а и гласовете отвън се засилваха. Мислите ми летяха бавно. Предполагаха ли охранителите за съществуването на „Аврора“? Тайната изглеждаше строго пазена. Ако не знаеха за „Аврора“, може би нямаше да се досетят за къде съм тръгнал. Може би сега просто тичаха слепешката из коридорите в търсене на втория нарушител.

На стената отляво на блестящата стоманена врата имаше малка бежова кутийка: дактилоскопичен четец, модел Identix.

Извадих от предния джоб на комбинезона си пластмасовата кутийка. С треперещи пръсти вдигнах късата лента с отпечатъка от палеца на Алана, видим благодарение на графитния прах, с който го бях напудрил.

Леко натиснах лентата върху прозорчето на датчика на четеца, точно на мястото, където човек би натиснал палец, ако трябва да се идентифицира, и зачаках индикатора да смени цвета си от червен на зелен.

Нищо подобно не се случи.

„Не, само това не, господи“, отчаяно се замолих. Мозъкът ми, изпържен от побъркващия вой на сирената, не можеше да измисли нищо.

Индикаторът невъзмутимо и упорито светеше в червено.

Нищо!

Мийчъм ми бе изнесъл дълга лекция как се преодоляват биометричните скенери и аз се бях упражнявал безкрайно, докато не се бях почувствал уверен. Някои дактилоскопични четци бяха по-трудни от другите и това зависеше от използваната технология. Този пред мен бе от възможно най-простите — с обикновен вграден оптичен сензор. Онова, което бях направил, трябваше да сработи в деветдесет процента от случаите. В деветдесет шибани процента датчикът трябваше да се излъже!

Но, разбира се, оставаха другите десет процента! Крачките отвън вече се чуваха съвсем ясно. Не знаех какво точно правят охранителите, ясно ми беше само, че са съвсем наблизо. Десетина метра… сигурно вече бяха в залата.

„По дяволите, защо не се лъжеш?“

Добре, какво друго ме бяха научили?

Имаше един номер, за който ми трябваше пластмасов плик, пълен с вода… но нямах такъв плик… Каква беше идеята? Върху стъклото на сензора остават следи от стари отпечатъци, точно като следи от пръсти по огледало — мазни отпечатъци на хората, които последни са натискали палците си тук. И тези латентни следи можеха да се реактивират с влага…

Да, звучи налудничаво, но не повече от използването на скоч със снет пръстов отпечатък. Наведох се, събрах шепи около датчика и духнах през тях върху стъклото. Влажният ми дъх веднага се кондензира. Изчезна след секунда, но може би се задържа достатъчно дълго, за да…

Тънко изписукване, като плахо изчуруликване на птичка. О, щастие!

Индикаторът светна зелено.

Бях издържал изпита. Влагата в дъха ми бе активирала стар отпечатък.

Бях излъгал датчика.

Стоманената врата към Секретна лаборатория C бавно се плъзна встрани и в същия миг зад мен се отвори друга врата и чух много сериозен глас:

— Не мърдай!

Аз обаче гледах във вътрешността на грамадното помещение на Секретна лаборатория C и… не можех да повярвам на очите си.

Някъде бях сбъркал.

Това не можеше да е мястото, където исках да вляза.

Очаквах да видя лабораторно оборудване, банки на електронни микроскопи, осцилографи, логически анализатори, суперкомпютри, измервателни уреди, чисти стаи66, фиброоптични кабели…

Вместо това виждах голи стоманени носещи греди, гол небоядисан под, голи стени, прах от мазилка и общия хаос на недовършен строителен ремонт…

Огромно изтърбушено помещение.

Вътре нямаше нищо.

Къде тогава се намираше проект „Аврора“? Бях дошъл, където трябва, само че тук нямаше нищо.

И тогава ме осени една мисъл, от която подът под краката ми се разлюля: „А имало ли е изобщо някога проект «Аврора»?“

— Не мърдай! — пак изкрещя някой зад мен.

Подчиних се.

Дори не се обърнах към охраната.

Защото и да исках, не можех да помръдна.

88.

С провиснала челюст и замаян, най-сетне бавно се обърнах и видях група охранители — петима или шестима, — сред които различих няколко познати ми лица. Две бяха на онези, които бях сплашил — гледаха ме гневно.

Видях и онзи охранител, който ме бе заловил в офиса на Нора, чернокожият… как му беше името?… Любителят на „мустангите“? Беше насочил пистолет към мен.

— Господин… господин Съмърс? — ахна той.

До него, по джинси и тениска, които изглеждаха като облечени набързо, стоеше Чад. Беше чорлав. Държеше мобилния си телефон. Веднага се досетих защо е тук: сигурно се бе опитал да влезе в мрежата от компютъра в дома си, бе разбрал, че вече се е регистрирал, беше се обадил по телефона и веднага бе дотичал да разбере какво става…

— Това е Касиди! Обадете се на Годард! — изръмжа Чад на охранителите. — Уведомете проклетия главен изпълнителен директор.

— Нищо подобно! — сопна се охранителят с пистолета, без да го отмества от мен. — Назад! — гръмогласно заповяда той и двама от съпровождащите го се разгърнаха от двете му страни. — В такива случаи не се обаждаме на боса, а на директора на отдел „Сигурност“ — обясни той на Чад. — После чакаме да дойдат полицаите. Такива са ми заповедите.

— Позвънете на шибания директор! — кресна Чад и размаха мобилния си телефон. — Знам номера му. И не ме интересува колко е часът! Искам Годард веднага да научи какво е направил шибаният му главен помощник — този скапан измамник! — Той натисна няколко бутона, вдигна телефона до ухото си и ми викна: — Шибан глупак! Свършен си! — Мина доста време, преди да му отговорят. — Господин Годард — с почтителен, но разтреперан глас каза Чад, — извинявам, се, че ви безпокоя по това време, но става дума за нещо изключително важно. Казвам се Чад Пиърсън и работя в „Трайон“… — Той продължи да обяснява какво се е случило и малко по малко злобната му усмивка започна да избледнява. — Да, сър! — послушно каза той. После ми подаде телефона и каза: — Искал да говори с теб.