Параноя

46.

Нямах представа как да постъпя.

Кевин Грифик знаеше отлично, че не съм работил по „Лусид“ в „Уайът“, а още по-добре знаеше, че не съм никакъв супергений. Той знаеше истинската история. Вероятно в този момент беше на работното си място и трескаво ме търсеше в интранета на „Трайон“, за да се удиви, че ме вижда там в ролята на оперативен помощник на президента и главния изпълнителен директор. Колко ли време щеше да мине, преди да се разприказва, да започне да пита колегите си и да им разказва всякакви истории? Пет минути? Или пет секунди?

Как, по дяволите, можа да се случи това, и то след внимателното планиране и подготовка от хората на Уайът? Как бяха допуснали „Трайон“ да вземе на работа човек, който без никакъв проблем можеше да саботира цялата им схема?

Огледах се замаян… бях слязъл в кафето и стоях пред щанда за закуски. Така и така бях тук, взех си сандвич с шунка и кашкавал — имах нужда от протеини, — както и диетично пепси, после се върнах в кабинета си.

Джок Годард разговаряше в коридора с някой от директорите. Бяха недалеч от моята врата. Той прехвана погледа ми и вдигна показалец, за да ми покаже, че иска да говори с мен. Спрях на разстояние, за да изчакам да свършат разговора си.

След минута-две Джок сложи ръка на рамото на другия — изглеждаше угрижен — и ме поведе към офиса ми.

— Значи… — почна той, докато сядаше на стола за посетители. Единственото друго място, където можех да седна, бе зад бюрото ми, което ми се струваше немислимо — все пак той беше проклетият изпълнителен директор на цялата компания, — но нямах избор. Седнах, усмихнах му се неуверено и зачаках какво ще ми каже. — Бих казал, че издържа с отличие — обяви Годард. — Поздравления.

— Така ли? Аз пък реших, че съм направил първата си и последна издънка — признах си чистосърдечно. — Мразя да заемам нечия страна.

— Затова си при мен. О… не за да заемаш страна срещу мен. А за да не се страхуваш да казваш истината в очите на хора, облечени с повече власт.

— Това не беше истината — опитах се да уточня. — Беше просто мнението на един човек. — Дали не прекалявах?

Годард разтри очи с късите си пръсти.

— Най-лесното нещо на света за един директор — и едновременно с това най-опасното, — е да загуби контакт с реалността. Никой никога не иска да ми сервира неподправената истина. Всеки иска да ми се хареса. И всеки има своите задкулисни планове. Обичаш ли историята?

Никога не бях мислил за историята като за нещо, което може да се обича, така че свих рамене.

— В известна степен.

— По време на Втората световна война Уинстън Чърчил създал специален кабинет, извън структурите на военното ведомство, чиято основна задача била да му дава чистата, неподправена и нелицеприятна истина. Ако помня правилно, нарекъл го „Стратегически кабинет“ или нещо от този род. Както и да е, проблемът бил в това, че никой не искал да му казва лошите новини, а той разбирал, че трябва да ги знае, за да може да върши работата си. — Кимнах, за да покажа, че разбирам. — Когато основеш компания, ако съдбата ти се усмихне няколко пъти подред, вероятността да се превърнеш в култова фигура за своите подчинени, които просто не са имали твоя опит, е голяма — продължи Годард. — Но аз нямам нужда някой да ми… целува пръстена, образно казано. Най-малко точно сега. Има една аксиома в нашия бизнес, която гласи, че технологичните компании винаги надрастват създателите си. Това се случи с Род Кениън в „Компак“ и Ал Шугарт в „Сийгейт“. Ако помниш, в „Епъл“ дори изритаха Стив Джобс, макар той по-късно да се върна на бял кон, за да спаси рожбата си. Мисълта ми е, че няма такова нещо като смел стар създател на компания. Моят борд на директорите винаги е черпил доверие от мен като от кладенец, но се опасявам, че кладенецът е взел да пресъхва.

— Защо говорите така, сър?

— Това „сър“ да го забравиш — сряза ме Годард. — Разбираш ли, материалът в „Джърнал“ е само предупредителен изстрел. Не бих се изненадал, ако го дължа на недоволни членове на борда, някои от които може би си мислят, че е време да се оттегля, да се пенсионирам и да се завра доброволно във вилата си, за да се бъзикам с колите си на воля и целодневно.

— Но вие не искате да го направите, разбира се.

Той се озъби.

— Ще направя онова, което е най-добро за „Трайон“. Тази проклета компания е смисълът на целия ми живот. Освен това колите са ми само хоби, а почнеш ли да упражняваш хобито си от осем до пет, то престава да ти бъде забавно. — Той ми подаде една дебела папка. — Трябва да си получил имейл с PDF52 файл със същото: нашият стратегически план за следващите осемнайсет месеца — нови продукти, нови версии на старите… цялата дандания. Искам от теб най-откровеното ти впечатление — презентация, наречи го както щеш… преглед, обзор, поглед от хеликоптер.

— За кога го искате?

— Колкото е възможно по-скоро. И ако попаднеш на конкретен проект, в който мислиш, че би желал да се ангажираш като мой представител, смятай се за поканен. Ще се увериш, предполагам, че сме заложили в развоя всякакви интересни устройства. Някои от тях пазим в най-строга тайна. Господи, има едно нещо с кодово име „Аврора“, което може да обърне нещата на сто и осемдесет градуса.

— „Аврора“? — Преглътнах тежко. — Не споменахте ли този проект и на срещата?

— Той е под ръководството на Пол. Нещо, което наистина може да те изуми. Има още някои малки проблеми с прототипа, с които трябва да се справим, но като цяло сме готови да го обявим.

— Звучи интригуващо — казах, като се помъчих да маскирам живия си интерес. — Бих желал да помогна с каквото мога.

— О, и това ще стане, не се съмнявай. Но всичко с времето си. Не искам да те отклонявам от управленческите ни проблеми, защото захванеш ли се с „Аврора“… не, не искам да разпръскваш енергията си по много места. — Той стана и сплете пръсти. — Такаа… сега трябва да отида в студиото, за да запиша обръщението — нещо, което не очаквам с нетърпение, повярвай ми. — Усмихнах се съчувствено. — Както и да е — завърши той, — съжалявам, че те засилвам в тази посока, но нещо ми подсказва, че ще се справиш отлично.

47.

Пристигнах в дома на Уайът едновременно с Мийчъм, който подметна нещо за поршето ми. Въведоха ни в ултрасъвременния гимнастически салон на Уайът, който беше в сутерена, но поради наклонения терен не се намираше под земята. Уайът вдигаше тежести на поставена под наклон скамейка и на щангата му имаше седемдесет килограма. Беше само по гащета, без тениска, и изглеждаше по-масивен от обикновено.

Той завърши серията си, без да обели дума, стана и се подсуши с една кърпа. После ме попита направо:

— Още ли не са те уволнили?

— Държа се.

— Да де… сега Годард си има други грижи. Като например разпадащата му се компания. — Той погледна Мийчъм и двамата гърлено се изсмяха. — Какво казва дядо Джок по този въпрос?

Въпросът не бе неочакван, но ми бе зададен така внезапно, че за момент се обърках и смотолевих:

— Нищо особено.

— Глупости — сряза ме Уайът и се приближи плътно до мен: искаше да ме притесни с физическото си присъствие. От тялото му се излъчваха горещи вълни влажен въздух, наситен с неприятната миризма на амоняк — миризмата на тежкоатлет на протеинова диета.

— Искам да кажа, нищо особено, на което да съм станал пряк свидетел — поправих се. — Е… статията явно ги е изплашила и за известно време се разгърна трескава активност. По-безумна от обикновено.

— Какво означава „обикновено“? — осведоми се Мийчъм. — Та днес на теб ти беше първи ден на седми етаж.

— Просто впечатление — опитах да се измъкна.

— Доколко статията казва истината? — попита Уайът.

— Искате да кажете, че не е ваше дело? — попитах невинно.

Уайът ме изгледа тежко.

— Ще изпълзят ли това тримесечие, или не?

— Нямам представа — излъгах. — Разберете, аз не стоя по цял ден в неговия офис. — Сам не знаех защо така упорито отказвам да им разкрия катастрофалните показатели от това тримесечие, както и новината за предстоящите съкращения. Може би дълбоко в себе си смятах, че Годард ми е доверил голяма тайна и ще е дълбоко погрешно, ако не оправдая доверието му. Но аз бях къртица, бях внедрен агент, шпионин… защо бях избрал тази високо морална поза? Защо изведнъж поставях граници: това мога да ви кажа, онова — не мога. Когато след някой ден се разбереше за съкращенията, Уайът щеше да побеснее, че не го е чул най-напред от мен. Нямаше да повярва, че не съм чул нищо. Така че реших донякъде да се застраховам: — Нещо обаче се пече — казах. Нещо голямо. Подготвя се някакво съобщение до целия личен състав.

Подадох на Уайът папката със стратегическия план, който Годард ми бе дал с искане да изляза с мнение.

— Какво е това? — подозрително попита Уайът, седна на скамейката за вдигане на тежести, навлече фланелка и започна да прелиства документа.

— Това е стратегическият план на „Трайон“ за следващите осемнайсет месеца. В който се съдържат подробни описания на всички нови проекти на фаза развой.

— Включително „Аврора“?

Поклатих глава.

— Не, но Годард ми спомена за този проект.

— По какъв начин?

— Имало голям проект с кодово име „Аврора“, който щял да изведе компанията по пътя нагоре. Каза също, че бил под ръководството на Камилети.

— Хм… Камилети отговаря за всички изкупувания, а от моите източници зная, че „Аврора“ е „сглобен“ от няколко компании, тайно изкупени от „Трайон“ през последните няколко години. Каза ли Годард за какво става дума?

— Не.

— А ти не го ли попита?

— Разбира се, че го попитах. Казах му, че бих искал да взема лично участие в нещо толкова монументално.

Уайът мълчаливо продължи да прелиства стратегическия план. Погледът му сканираше страниците с нарастваща възбуда.

Междувременно аз подадох на Мийчъм листче хартия.

— Номерът на мобилния телефон на Джок.

— Джок?

— Всички му казват така. В никакъв случай не означава, че сме бозали от една майка. Както и да е, това би следвало да ти помогне да трасираш значителна част от най-важните му телефонни обаждания. — Мийчъм го взе без благодарности. — Още нещо… — казах му, докато Уайът четеше задълбочено. — Има проблем.

Мийчъм ме изгледа навъсено.

— Не се ебавай с нас.

— В „Трайон“ има нов служител, Кевин Грифин, в продажбите. Взели са го на работа от вас… от „Уайът“ искам да кажа.

— Е?

— Бяхме нещо като приятели.

— Приятели?

— В известен смисъл. Играехме баскетбол.

— Познава те от „Уайът“?

— Аха.

— Мамка му — прошепна Мийчъм. — Да, това наистина е проблем.

Уайът вдигна глава от документа и късо нареди:

— Разкарайте го.

Мийчъм кимна.

— Какво означава това? — разтревожих се аз.

— Означава, че ще се погрижим за него — обясни ми Мийчъм.

— Това е ценна информация — каза накрая Уайът. — Много, много ценна информация. И какво се иска от теб да направиш с нея?

— Иска да му дам общото си впечатление от портфолиото продукти. Какво е обещаващо, кое не е, най-сетне кое може да им донесе неприятности. В този дух.

— Не е много конкретно.

— Каза, че искал да гледам на нещата сякаш летя с хеликоптер над терена.

— Пилотиран от Адам Касиди, гения на маркетинга — усмихнато каза Уайът. — Добре, вади бележник и започвай да си водиш бележки. Предстои да те направя звезда.

48.

Не мигнах почти цяла нощ — за нещастие това започваше да ми става навик.

Противният Ник Уайът почти час ми диктува впечатленията си от гамата продукти на „Трайон“, като включваше най-разнообразна вътрешна информация, с каквато малцина на този свят биха могли да разполагат. Беше като да помолиш маршал Ромел да ти каже впечатленията си от Монтгомъри. Той несъмнено знаеше много за пазара, понеже бе сред основните конкуренти на „Трайон“, и разполагаше с всякаква безценна информация, с която бе готов да се раздели само и само Годард да остане впечатлен от аналитичните ми способности. Така онова, което в краткосрочен план бе загуба, в дългосрочен щеше да се превърне в печалба.

Прибрах се в Харбър Суитс към полунощ, пуснах Power Point53 и започнах да сглобявам слайдовете за презентацията пред Годард. Честно казано, бях изпълнен от желание да блесна. Знаех, че не мога да си позволя да протакам или да симулирам работа — трябваше да се представям на върха на възможностите си. Понеже имах достъп до информацията, с която разполагаше Уайът, знаех, че ще впечатля Годард, но какво щеше да стане, ако него го нямаше? Какво щеше да се случи един ден, когато той ме попиташе направо за моето мнение по елементарен за такива като тях въпрос и лъснеше пълната ми некомпетентност? Какво?

Когато се изморих, си дадох почивка и си проверих личната електронна поща, която получавах на Yahoo, Hotmail и Hushmail. Обикновеният спам54 — „Виагра онлайн, купете си тук виагра без рецепта“, „Най-добрият ХХХ сайт!“, „Одобряване на ипотека!“. Никакви новини от „Артър“. След това влязох на сайта на „Трайон“.

Погледът ми веднага попадна на имейл от KGriffin@trionsystems.com. Кликнах на него, за да го отворя:

Не му отговорих. Трябваше да реша как да действам. Нямаше никакво съмнение, че той ме бе издирил в базата данни, беше видял титлата на новата ми длъжност и — можех да го разбера — силно се бе изненадал. Независимо дали искаше да обядваме заедно от чисто любопитство, или за да се подмазва, нямаше значение — потенциално това бе източник на голяма неприятност. Мийчъм и Уайът бяха казали, че щели да го „разкарат“, каквото и да означаваше това, но докато не направеха онова, което смятаха да правят с него, аз трябваше да съм изключително предпазлив. Кевин Грифин можеше да бъде оприличен на заредена пушка, захвърлена небрежно някъде, готова да изгърми без предупреждение. Не исках да се въртя наблизо.

Излязох от сайта и отново влязох, регистрирайки се този път с потребителското име и паролата на Нора. Беше два през нощта и сметнах, че по това време едва ли стои в интернет. Моментът ми се струваше подходящ да се опитам да прегледам архивираната й поща и да изтегля всичко, имащо някакво отношение към „Аврора“, стига да намерех нещо интересно.

Само че получих съобщение, че паролата е невярна, и подкана да я въведа наново.

Въведох паролата повторно, този път по-внимателно, но съобщението се появи отново: невярна парола. Само че сега бях сигурен, че не съм я сбъркал.

Паролата й бе сменена.

Защо?

Когато най-сетне си легнах, мозъкът ми трескаво работеше върху възможните обяснения за промяната на паролата на Нора. Може би нощният пазач Лутър бе минал край офиса й някоя вечер, когато Нора по изключение се бе задържала на работа, и когато не бе видял мен — може би се бе надявал да поговорим за мустанги, — а нея, сигурно се бе запитал какво прави тя в „моя“ офис и й бе поискал обяснение. След това ме бе описал и така тя се бе досетила — беше умна жена, нямаше да се чуди дълго.

Но ако се бе реализирал точно този сценарий, нещата нямаше да приключат само със смяната на паролата й, нали така? Тя щеше да направи повече. Щеше да поиска да разбере защо съм бил в нейния офис, без да ми е давала разрешение да влизам там. Докъде щяха да стигнат нещата след това не ми се искаше да мисля.

А може обяснението да бе много по-невинно. Може би тя си сменяше паролата редовно, както се очакваше да прави през два месеца всеки служител на „Трайон“.

И нищо повече от това.

Не спах добре и след два часа въртене от едната страна на другата реших да стана, да взема душ, да се облека и да отида на работа. Бях свършил онова, което Годард очакваше от мен, нищо че зад „домашното“ ми стоеше не кой да е, а самият Уайът. А ако отидех на работа по-рано, може би щях най-сетне да открия нещо за проект „Аврора“.

Погледнах се в огледалото на излизане. Както и очаквах, изглеждах като парцал.

— Станал си вече? — учуди се Карлос, докато чаках да изкарат поршето ми пред входа. — Ей, не можеш да работиш по този начин, господин Касиди. Ще се разболееш.

— Няма — отговорих му. — Аз така си работя.

49.

Малко след пет сутринта гаражът на „Трайон“ беше почти празен. Усещането бе странно — сякаш всички бяха изоставили това място. Флуоресцентните лампи леко съскаха и къпеха всичко в зеленикавото си сияние, а в гаража се стелеше миризма на бензин, машинно масло и всичко останало, което капе от колите: спирачна течност, охладител и вероятно разлети безалкохолни напитки. Крачките ми отекваха.

Взех задния асансьор до седми етаж, който също бе пуст, и тръгнах по тъмния коридор към моя кабинет — минавах покрай офисите на Колвин и на Камилети, преди да стигна до моята врата. Навсякъде зад стъклените врати беше тъмно — никой не идваше на работа толкова безумно рано.

Моят кабинет бе олицетворение на предстоящия да се разгърне потенциал — нищо повече от едно голо бюро, столове, компютър, подложка за мишка с логото на „Трайон“, празна засега кантонерка за папки, шкафче с няколко книги в него. Изглеждаше като стая на временно пребиваващ, на човек, носен от течението — такъв, който може да дойде тук след полунощ и да си тръгне призори. Трябваше спешно да му придам някаква индивидуалност — фотографии в рамки, някакви спортни артикули, нещо смешно или забавно, нещо сериозно и подтикващо към размисъл. Нуждаеше се от моя отпечатък. Може би някой ден, след като си отспях, щях да направя нещо по въпроса.

Въведох паролата си, регистрирах се в системата и отново проверих електронната си поща. Циркулярно писмо, разпратено по някое време след полунощ до всички служители на „Трайон“, ги инструктираше да проверят фирмения уебсайт по-късно днес, в пет часа източно време, за „важно съобщение от главния изпълнителен директор Огъстин Годард“. Това, разбира се, бе достатъчно, за да даде храна на фабриката за слухове. Предстоеше щур обмен на имейли. Питах се колко ли хора по върховете — групата, към която колкото и странно да бе това, вече се числях и аз — знаят истината. Сигурен бях, че не са много.

Годард бе споменал, че „Аврора“ — смайващият проект, за който не искаше да говори, — е под ръководството на Пол Камилети. Беше ми любопитно дали в официалната биография на Камилети има нещо, което би могло да хвърли някаква светлина върху естеството на „Аврора“, така че въведох името му в полето за търсене на указателя на служителите.

Намерих снимката му — сурово и безкомпромисно лице, все пак по-симпатично, отколкото на живо и отблизо. Нахвърляни факти от биографията му: роден в Дженесио, Ню Йорк, учил в обикновените училища из северните райони на щата — в превод това означаваше, че не произхожда от богато семейство — Суортмор, Харвардския факултет за бизнес администрация, мощно издигане в компания за битова електроника, някогашен конкурент на „Трайон“, впоследствие изкупена точно от своя архивраг. Старши вицепрезидент в „Трайон“ в продължение на една година, преди да бъде издигнат на длъжност директор по финансовите въпроси. Явно човек, поел нагоре. Кликнах на връзките към хората, стоящи под него, и се появи малко дърво с всички отдели и служители.

Едно от имената бе „Изследователски отдел за разрушителни технологии“, който бе на негово директно подчинение. Алана Дженингс бе неговият директор по маркетинга.

Оказваше се, че Пол Камилети пряко ръководи проект „Аврора“. Изведнъж той ставаше много, много важен човек.

Минах покрай кабинета му със сърце, което биеше до пръсване, и разбира се, не видях и следа от присъствието му. Не можеше да бъде иначе в пет и четвърт сутринта. Забелязах също, че чистачите вече са минали — в кошчето за боклук на секретарката му имаше нова пластмасова торбичка, по мокета още си личаха следите от накрайника на прахосмукачката, а във въздуха се носеше ароматът на почистващ препарат.

В коридора нямаше никого, най-вероятно и на целия седми етаж.

Бях на път да пресека поредната граница, поемайки риск на съвсем ново ниво.

Не се безпокоях, ако тук се появеше човек от охраната — щях да обясня, че съм новият помощник на Камилети — те не можеха да знаят истината.

Но какво щеше да се случи, ако секретарката на Камилети бе решила да дойде по-рано на работа? Или — което изглеждаше много по-вероятно — самият Камилети сметнеше, че денят е къс и трябва да го започне по-отрано? В часовете преди важното съобщение той можеше да реши, че трябва да започне да звъни по телефона, да пише имейли, да разпраща факсове до европейските поделения на „Трайон“, а те бяха шест-седем часа напред във времето. Пет и половина сутринта означаваше по обед за Европа. Да, той можеше да го направи и от дома си, но беше напълно способен да дойде в офиса си по-рано в този необикновен за компанията ден.

Казано накратко, съзнавах, че рискът от влизането в кабинета му днес е по-висок от обичайно.

Но по някаква необяснима причина бях взел решение да го направя.

50.

Само че ключа за офиса на Камилети никакъв го нямаше.

Проверих обичайните места — всички чекмеджета в бюрото на секретарката му, саксиите с цветя, кутийката с кламери, дори кантонерките за папки. Бюрото й беше достъпно и видимо откъм коридора и започвах да се притеснявам да се въртя около него, защото мястото ми не беше тук. Погледнах под телефона… под клавиатурата… под компютъра. Дали не бе залепен с тиксо под основата на някое чекмедже? Не. Под бюрото? Също не. Непосредствено до бюрото й имаше нещо като малка чакалня — диван, масичка за кафе, два стола. Претърсих и там, но без резултат. Ключът сякаш не съществуваше.

От друга страна, никак не беше нелогично финансовият директор на компанията да предприеме допълнителни мерки за сигурност, затруднявайки максимално достъпа до тайните в кабинета си. Човек не можеше да не се възхити на предвидливостта му.

След десетина минути, опъващи до крайност нервите, реших, че което не става, не става, и толкова, и… изведнъж се сетих за една дребна особеност на собствения ми кабинет. Подобно на всички кабинети на директорския етаж, той бе оборудван с датчик на движение, което не е чак толкова непреодолима предпазна мярка, колкото звучи. Това всъщност е стандартна практика за всички офиси на шефове — подсигуряване някой разсеян началник да не остане заключен в собствения си кабинет. Докато в помещението имаше движение, вратата не можеше да се заключи (едно доказателство, че офисите на седми етаж все пак не бяха като всички останали).

Така че ако си размърдах задника, може би щях да успея да се възползвам от това…

Вратата към кабинета на Камилети бе от плътен махагон, полирана, масивна. Между долния й ръб и дебелия мокет нямаше пролука — там не можех да вмъкна дори лист хартия. Това щеше да усложни нещата до известна степен, но не и да ги направи невъзможни.

Трябваше ми стол, на който да стъпя, но не столът на секретарката му, защото той бе на колелца и щях да имам проблем да го задържа неподвижен. Затова донесох един от столовете в импровизираната чакалня и го нагласих до стъклената стена на кабинета на Камилети. Върнах се в чакалнята. На масичката за кафе бяха разпръснати обичайните списания и вестници — „Файненшъл Таймс“, „Инститюшънал Инвестър“, „Форбс“, „Форчън“, „Баронс“…

„Баронс“? Да. Това щеше да свърши работа. Имаше размера, формата и тежестта на таблоид. Сграбчих го, огледах се за последен път, за да се уверя, че няма да ме хванат да обяснявам нещо, което никога не бих могъл дори само да започна да обяснявам, качих се на стола и избутах един от панелите на окачения акустичен таван.

Бръкнах в празното пространство там, където имаше само жици, кабели и всякакви инсталации, напипах съседния панел, вече от тавана в кабинета на Камилети, вдигнах и него и го отместих встрани върху металната рамка.

Взех вестника, прокарах го първо през моя отвор, после го провесих през съседния и го размахах. Спуснах го колкото можеше по-надолу, пак го размахах енергично… но без резултат. Може би детекторът не бе настроен да улавя движения толкова близко до тавана. Изправих се на пръсти, извих лакътя си до счупване — това ми даде допълнителни трийсетина сантиметра височина — и размахах вестника толкова рязко, че ме заболяха сухожилията.

И чух щракване.

Тихо, но съвсем ясно.

Издърпах вестника, наместих акустичния панел, слязох от стола и го върнах, откъдето го бях взел.

После опитах дръжката на вратата.

И вратата се отвори.

Бях донесъл в работната си чанта няколко неща, в това число фенерче „Маглайт“. Дръпнах веднага венецианските щори и включих мощния лъч.

Кабинетът на Камилети бе също толкова лишен от индивидуалност, колкото и кабинетите на останалите — обичайната колекция от семейни фотографии, плакети и награди, дипломи в рамки на стените и редичка от уж четени книги на бизнес тематика. Кабинетът не беше от ъгловите и нямаше прозорци от пода до тавана, както в „Уайът Телеком“. Изобщо нямаше изглед навън. Дали Камилети не изпитваше неприязън към идеята да приема важни гости в този повече от скромен кабинет? Стилът можеше да допадне на Годард, но не бях сигурен, че това е стилът и на Камилети. Въпреки произхода си той изглеждаше човек, който не би се задоволил с дребни постижения. Бях чувал, че на последния етаж в крило „A“ имало луксозен апартамент, където посрещали по-специалните гости, но не бях говорил с някой, който да го е виждал с очите си. Нищо чудно Камилети да посрещаше ВИПовете точно там.

Компютърът му бе оставен включен, но когато чукнах дългия клавиш за интервал на модернистично изглеждащата клавиатура и мониторът светна, се появи диалогов прозорец, който ме подканваше да въведа парола. Без неговата парола, разбира се, не можех да получа достъп до файловете на диска.

Ако не беше записал паролата си някъде, нямаше никакъв начин да я отгатна. Започнах да проверявам на обичайните места: в чекмеджетата, под клавиатурата, на гърба на монитора, под дъното на компютъра. Никъде. Просто за да изпробвам нещо, въведох потребителското му име (PCamilletti@trionsystems.com) и опитах най-простата възможна парола: PCamilletti.

Нулев резултат.

Човекът явно бе от предпазливите и след няколко безплодни опита се отказах.

Трябваше да се сдобия с паролата му по единствения възможен начин: тайно. Прецених, че вероятно няма да забележи, ако свържа един KeyGhost между клавиатурата и компютъра, и го направих.

Признавам, че се чувствах много по-неспокоен, отколкото когато бях в офиса на Нора. Би трябвало вече да имам самочувствието на опитен взломаджия, но нищо подобно — долавях тук някакви тревожни вибрации, които ме плашеха до смърт. Камилети и изглеждаше, и несъмнено беше опасен, а за последиците, ако ме хванеха, даже не исках да мисля. Освен това бях длъжен да приема, че мерките за сигурност по отношение на директорските кабинети са много по-сериозни, отколкото другаде в „Трайон“. Трябваше да бъдат. Наистина, бяха ме обучили да преодолявам стандартните охранителни системи. Но винаги можеше да има невидими такива, които не включваха сирени или мигащи лампи. И точно тази много вероятна възможност ме плашеше най-силно.

Огледах се в търсене на нещо, с което да се захвана. По някаква причина този кабинет изглеждаше по-просторен от останалите, в които бях влизал досега. И тогава се сетих защо: тук просто нямаше шкафове. Точно затова ми се бе сторил и по-подреден. Но в такъв случай къде съхраняваше този човек архивата си?

Когато най-сетне съобразих къде може да е, се почувствах истински идиот. Разбира се. Не беше тук, защото нямаше достатъчно място, не беше и при секретарката му, понеже там достъпът не бе ограничен.

Значи трябваше да е в задната стаичка. Подобно на Годард, всеки директор на „Трайон“ разполагаше с двоен кабинет и задната стая бе с размерите на предната. Това бе начинът, по който шефовете заобикаляха неудобствата от спазването на демократичния принцип за еднакво големи офиси. Да, разбира се, всички офиси бяха еднакво големи, просто шефовете имаха… по два.

Вратата към стаята за оперативки не беше заключена. Осветих с фенерчето във всички посоки, видях малката копирна машина и забелязах, че покрай всички стени са подредени шкафове за папки в махагонов фурнир. По средата имаше голяма кръгла маса, също като тази на Годард, но по-малка. Всички шкафове бяха надписани с технически шрифт. В повечето се съдържаха финансово-счетоводни документи и в тях може би имаше интересна информация, стига да можех да я идентифицирам.

И тогава видях чекмеджетата, надписани „Корпоративно развитие“, и загубих интерес към всичко останало. Корпоративното развитие бе просто модерна фраза за сливания и изкупувания на компании. „Трайон“ бе известен с апетита си към нови малки и средно големи компании. Макар това да бе по-характерно за бурното развитие през деветдесетте години, те продължаваха да изкупуват ежегодно по няколко компании. Предположих, че съответната документация е тук, защото този ресор бе наблюдаван точно от Камилети, който несъмнено отговаряше за стойността на сделките, сигурността на инвестициите и така нататък.

И ако Уайът бе прав, че проект „Аврора“ дължи съществуването си на тайното изкупуване от „Трайон“ на няколко компании, тогава отговорът на загадката „Аврора“ би трябвало да се съдържа именно тук.

Шкафовете не бяха заключени, което бе голям късмет. Не че бе съвсем неочаквано — след като бяха положени грижи максимално да се затрудни влизането в задния кабинет, трябваше ли да се безпокоят и за тези шкафове?

Отворих чекмеджетата и видях вътре множество папки за компаниите, които „Трайон“ или вече бе изцяло купил, или бе собственик само на част от тях, или най-сетне бе анализирал и се бе отказал да ги купува. Някои от имената ми бяха познати, за други изобщо не бях чувал. Съвестно заотварях папките, за да разбера какъв е бил предметът на дейност на съответната компания. Работата вървеше бавно, а аз не знаех какво да търся. Как, по дяволите, можех да разбера дали дадена малка компания е станала част от „Аврора“, след като нямах представа какъв е предметът на дейност на „Аврора“? Задачата просто изглеждаше некоректно поставена.

Изведнъж всичките ми проблеми намериха решението си.

Едно от чекмеджетата беше надписано „Проект «Аврора»“.

И това слагаше край на търсенията ми.

51.

Отворих чекмеджето със затаен дъх. Признавам, очаквах да е празно, точно както не бях намерил файлове за „Аврора“ в отдел „Личен състав“. Но не беше така. Точно обратното — бе натъпкано с папки с различен цвят — идеята на това кодиране не бе очевидна — и върху всяка бе сложен печат „Трайон — поверително“. Изглежда, ставаше дума за онова, което ми трябваше.

Доколкото можех да схвана, папките съдържаха информация за няколко малки нови компании — две в Силициевата долина, Калифорния и още две в Кеймбридж, Масачузетс — купени съвсем неотдавна от „Трайон“ в условия на абсолютна тайна.

Знаех, че съм напипал нещо голямо, нещо много важно, и пулсът ме се ускори. Всички страници без изключение носеха печат „Поверително“ или „Секретно“. Дори в тези свръхсекретни досиета, съхранявани в заключения кабинет на директора по финансовите въпроси, езикът бе неясен и завоалиран. Имаше фрази, които звучаха така: „Препоръчва се бързото изкупуване“ или „Да се действа с максимална дискретност“.

Значи тайната на „Аврора“ бе тук.

Но колкото и да се пулех в папките, тази тайна си оставаше все така скрита за мен. Една от компаниите, изглежда, бе работила по метод за комбиниране в една интегрална схема на електронни и оптични компоненти. Не знаех какво може да означава това. Бележка на друго място поясняваше, че компанията е решила проблема с „дефектите по пластините“.

Друга компания бе открила начин да произвежда в масови количества фотонни компоненти. Хубаво, но какво, по дяволите, означаваше това? Две от фирмите бяха софтуерни и така и не можах да разбера с какво точно се занимават.

Една от компаниите, наричана „Делфос Инк.“ — тя вече определено изглеждаше интересна, — бе разработила процес за пречистване и произвеждане на химическо съединение, наречено индиев фосфид55, представляващо „двоична смес от кристали на метали и неметали“, каквото и да означаваше това. Съединението притежавало „уникални оптични свойства при поглъщане и разпространение на светлината“, се казваше в описанието на основния продукт на компанията. Изглежда, се използваше при производството на някакъв лазер. От малкото, което разбрах, ми стана ясно, че „Делфос Инк.“ е пълен монополист в пазара на индиев фосфид. Бях сигурен, че по-умни глави от моята ще се досетят за какво могат да бъдат полезни големите количества индиев фосфид. Защото на мен не ми беше ясно защо някому може да са нужни много лазери.

И тук идваше ред на най-интересното: папката за „Делфос Инк.“ бе надписана „Изкупуването предстоящо“. Значи „Трайон“ още бе в преговори по условията. В папката бяха включени множество финансови документи, които не ми говореха нищо. Имаше отделен документ от дванайсет страници, описващ условията, при които ще стане изкупуването на „Делфос“ от „Трайон“. Доколкото можах да схвана, „Трайон“ предлагаше да купи фирмата за петстотин милиона долара. И като че ли управата на „Делфос“ — група инженери от Пало Алто, както и базираната в Лондон инвестиционна групировка, притежаваща по-голямата част от компанията — се бяха съгласили на тези условия. Да, половин милиард долара правят доста хора много сговорчиви. Вероятно сега се уточняваха дребните подробности, защото бе насрочена дата за след една седмица, когато да се обяви публично за сключената сделка.

Възникваше въпросът как да копирам тези файлове. Щеше да ми отнеме часове на копирната машина. Не можех да си го позволя, защото наближаваше шест сутринта и ако Джок Годард идваше точно в седем и половина, можех да се обзаложа, че Пол Камилети започва работа преди него. Така че трябваше час по-скоро да се изнеса оттук. Нямах никакво време да копирам всичко.

Не можех да измисля нищо друго, освен да… взема папките. И може би да запълня празнината с папки от друго място, а след някой ден, когато свърша…

Само че това нямаше ли да предизвика паника, ако Камилети или секретарката му поискаха да направят справка?

Не, идеята определено не струваше.

Вместо това извадих по една-две от най-важните според мен страници за всяка от осемте компании, включих ксерокса и ги копирах. След по-малко от пет минути върнах страниците по местата им и прибрах копията в чантата си.

Бях приключил и трябваше да се махам оттук веднага. Вдигнах предпазливо една от пластинките на щорите, надникнах през пролуката към предния офис отвън, уверих се, че още никой не е дошъл, и излязох.

В шест и четвърт си бях на работното място. Явно се налагаше да нося свръхсекретните досиета на проект „Аврора“ в чантата си през останалата част от деня, но това беше по-добре, отколкото да ги оставя в чекмеджето и да рискувам Джослин случайно да се натъкне на тях. Зная, че звучи параноично, но трябваше да се съобразявам с възможността тя да преглежда редовно бюрото ми. Защото макар да беше „моята“ секретарка, не аз, а „Трайон“ й плащаше заплатата.

Джослин се появи точно в седем. Мушна глава в кабинета ми, изгледа ме с високо повдигнати вежди и каза „Добро утро“ с подчертана изненада.

— Добро утро, Джослин.

— Рано сте дошли на работа.

— Да — неопределено изсумтях аз.

Тя ме погледна с присвити очи.

— И отдавна ли сте тук?

Шумно изпуснах от дробовете си сдържания в тях въздух.

— Ох, не питай.

52.

Голямата ми презентация пред Годард все се отлагаше и отлагаше. Първоначално беше насрочена за осем и трийсет, но десет минути преди това получих имейл с висок приоритет от Фло, че неговото съвещание се удължава, така че нека бъде за девет. Няколко минути преди девет нов имейл от Фло ми каза, че съвещанието още не било приключило, така че защо не пренасрочим срещата за девет и половина.

Реших, че шефовете се разправят кой да поеме отговорността за конкретните списъци със съкратените. Нямах никакво съмнение, че всички, разбира се, са за известни съкращения, стига това да не засяга техните отдели. „Трайон“ не бе по-различна от другите компании: за колкото повече хора отговаряш, толкова по-голяма е властта ти. Никой не искаше да губи хора.

Умирах от глад, така че излапах набързо един протеинов сладкиш от ония, дето са опаковани като шоколади. Бях изморен, но и прекалено възбуден, така че отворих Power Point и се залових да доизпипам презентацията си. Първо вмъкнах преливане от слайд към слайд. След това вкарах схематична рисунка на озадачен човек, който се чеше по главата с въпросителна в облаче над нея. После се захванах да прилагам правилото за „седемте“: не повече от седем думи на ред и не повече от седем подточки при изброяване в списък. Само че… правилото на седемте ли беше, или на петте? Защото определено бях чувал и за такова. Прецених, че при дадените обстоятелства Джок ще бъде леко изнервен и може би не съвсем съсредоточен, така че реших да отида на още по-кратки изречения и по-запомнящи се формулировки.

Колкото повече време минаваше, толкова повече се изнервях и толкова по-икономични ставаха слайдовете ми. Но специалните ефекти ставаха все по-добри и по-добри. Вече бях научил как да правя колоните в графиките да пълзят нагоре-надолу пред очите на наблюдаващите. Годард със сигурност щеше да се впечатли.

В девет и половина ми позвъни Фло и ми каза, че съм можел да тръгвам, защото съвещанието отивало към края си.

Когато пристигнах, хората вече се разотиваха. Някои познавах — Джим Колвин, директора по оперативните въпроси, Том Лундгрен, Джим Спърлинг, директора на „Личен състав“, и няколко видимо облечени в много власт жени. Никой от тях не сияеше от щастие. Самият Годард бе заобиколен от хора, до един по-високи от него. До момента не бях забелязал, че е доста нисък. Изглеждаше ужасно — зачервени очи с торбички под тях, видимо изтощен. Камилети също беше до него и двамата спореха за нещо. Чувах само откъслечни думи:

— … да засилим метаболизма на това място — казваше Камилети.

— … форми на съпротива и демобилизация — мърмореше Годард.

— Най-добрият начин да се справим със съпротивата е окървавена секира — заяви Камилети.

— Обикновено отдавам предпочитание на тихото убеждение — изморено възрази Годард. Останалите стояха мълчаливо около тях и слушаха словесния дуел.

— Както е казал навремето Ал Капоне, много повече можеш да постигнеш с блага дума и пистолет в ръка, отколкото само с блага дума — напомни Камилети и се усмихна.

— Предполагам следващото, което ще ми кажеш, е, че не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца?

— Ти винаги си предугаждал мислите ми — каза Камилети и го потупа по гърба, преди да си тръгне.

Междувременно аз се залових да свързвам лаптопа си към проектора. Натиснах бутона, който затваряше щорите.

В заседателната зала бяхме останали само двамата с Годард.

— Какво ще правим — матине?

— Съжалявам, само ще погледаме слайдове — извиних се.

— Не съм сигурен, че е добра идея да стоя на тъмно… страхувам се, че мога да заспя — каза Годард. — Бях буден почти цяла нощ и не спрях да агонизирам над тази трагедия. За мен съкращенията са личен провал.

— Не би трябвало — опитах се да го успокоя, но си прехапах езика. Кой бях аз, та да вдъхвам увереност на главния изпълнителен директор? — Както и да е — побързах да замажа гафа си, — ще се постарая да приключим по-бързо…

Началото бе страхотна анимирана графика на „Маестро“, която показваше как отделните му компоненти долитат от различни посоки и се сглобяват в завършеното изделие. Последва я карикатурата на чешещия главата си смешен човек, над който се поклащаше въпросителен знак.

Започнах:

— Единственото нещо, по-лошо от това да си в днешния пазар на битова електроника, е да не си в него. — Намирахме се в кола от „Формула-1“, която бясно набираше скорост. — Защото ако не си зад волана на колата, има голяма вероятност тя да те сгази. — Следващият слайд казваше: „Битовата електроника на «Трайон» — добрият, лошият и злият“.

— Адам.

Обърнах се.

— Да, сър?

— Какво е това, по дяволите?

По тила ми мигновено изби пот.

— Това беше само въведението — обясних. Явно се бях престарал. — Сега започваме по същество.

— Ти обсъди ли с Фло, че смяташ да използваш този Power… как, да ги вземат мътните, му казваха… Power Point?

— Не…

Той стана, отиде до ключа на осветлението и решително го завъртя.

— Е, тя щеше да ти каже, че ненавиждам този боклук!

Лицето ми пламна.

— Съжалявам, никой не ме предупреди.

— Мили боже, Адам, ти си умен, изобретателен, оригинално мислещ млад мъж. Смяташ ли, че ще допусна да си губиш времето в терзания дали да използваш шрифт „Ариал“ 18 пункта или „Таймс Роман“ 24 пункта, за бога? Защо не ми кажеш с обикновени думи какво мислиш? Аз не съм дете. Нямам нужда да ме хранят с кашичка по лъжичка.

— Извинявам се…

— Не, аз се извинявам. Не трябваше да се нахвърлям срещу теб. Сигурно пак ми е паднала кръвната захар. Време е за обяд и умирам от глад.

— Мога да сляза долу и да взема сандвичи.

— Мисля, че имам по-добра идея — каза Годард.

53.

Колата на Годард бе идеално реставриран „Буик Роудмастър“, модел 1949-а, слонова кост, с великолепно преливащи се форми и хромирана решетка на радиатора — приличаше на крокодилска паст. Гумите бяха бели, тапицерията от скъпа червена кожа. Колата блестеше по начина, по който подобни коли блестят във филмите. Преди да излезем от гаража под слънцето, Годард натисна бутона на мотора за сваляне на гюрука.

— Това чудо е доста чевръсто — изненадано отбелязах аз, когато ускорихме по магистралата.

— Двигателят е над петлитров — информира ме Годард.

— Страхотна е.

— Наричам я „Тезеев кораб“.

— Аха — казах и се засмях, сякаш имах представа за какво намеква.

— Трябваше да я видиш, когато я купих — абсолютен боклук, боже мой. Жена ми реши, че съм си изгубил ума. Прекарах може би всички уикенди в продължение на пет години и не знам колко вечери, възстановявайки я част по част. Не знам дали ме разбираш — без никакво изключение. Използвах абсолютно автентични части, разбира се, но не мисля, че има нещо останало от първоначалната кола.

Усмихнах се и се облегнах с наслаждение. Кожата на седалките беше мека, гладка като масло и миришеше приятно. Слънцето печеше в лицето ми, вятърът разрошваше косата ми. Седях в този великолепен ретро кабриолет редом с шефа на компанията, която шпионирах… и не можех да реша за себе си дали трябва да се чувствам прекрасно, сякаш най-сетне съм се изкачил на върха на планината, или да се чувствам жалък, гаден и нечестен. А може би и двете.

Годард не беше колекционер като Уайът с неговите самолети, яхти и бентлита. Нито като Нора с нейния мустанг, още по-малко като останалите му подражатели в „Трайон“, които купуваха по аукциони коли за колекционери. Той беше истински старомоден любител на колите, който не се гнусеше да изцапа пръстите си с грес.

— Чел ли си някога животописите на Плутарх?

— Не мисля, че успях да довърша „Да убиеш присмехулник“ — признах си.

— Значи не си разбрал какво исках да ти кажа, когато нарекох тази кола моя „Тезеев кораб“?

— Не, сър, нямам ни най-малка представа.

— Добре тогава… Има една известна загадка за идентичността, над която древните гърци обичали да спорят. Споменава се за първи път от Плутарх. Сигурно ти е познато името на Тезей — героя, който убил Минотавъра в Лабиринта.

— Да. — Наистина помнех нещо за някакъв лабиринт.

— Та, атиняните решили да съхранят кораба на Тезей като паметник. С годините той, разбира се, започнал да гние и да се разпада и малко по малко се наложило да подменят тук греда, там подпора и така нататък. Накрая се оказало, че всички части на кораба били подменени. Въпросът, който гърците обичали да задават — под формата на философска главоблъсканица, — бил: можело ли този кораб да се смята все още за кораба на Тезей? — Годард явно беше настроен на сериозна вълна. — Предполагам, Адам, познаваш хора, които са точно като онзи кораб, нали? — Той ме погледна за миг, после върна погледа си на пътя. — Хора, които се издигат в живота и започват да се променят толкова основно, че след време всички престават да виждат в тях първообраза. — Нещо в мен се сви. Господи, вече не говорехме за буици. — Нали разбираш, преставаш да носиш джинси и гуменки и започваш да обличаш костюми и скъпи обувки. Ставаш по-рафиниран, по-лесно се вписваш в обществото, маниерите ти стават по-изтънчени. Променяш начина си на говорене. Намираш си нови приятели. Ако някога си пил Будвайзер, сега преминаваш на скъпо бордо. Превключваш от „Биг Мак“ на… костур на фурна върху сол. Променя се не само погледът ти върху нещата, а и начинът ти на мислене. — Той говореше разпалено и когато от време на време се обръщаше да ме погледне, погледът му блестеше. — Идва един момент, Адам, в който се запитваш: аз все същият ли съм? Костюмът ти се е променил, аксесоарите ти са други, караш скъпа кола, живееш в разкошна къща, ходиш на изискани приеми, имаш нови приятели. Но продължаваш да си честен и дълбоко в себе си знаеш, че си все същият кораб, който си бил някога.

Стомахът ми се бе свил на възел. Той говореше за мен и аз усещах срам и притеснение, сякаш ме бяха заловили да върша нещо непристойно. Бях абсолютно прозрачен за този човек. Или не бях? Колко дълбоко можеше да надникне в мен? Колко знаеше?

— Човек трябва да уважава онова, което е бил някога. Миналото ти… не можеш да останеш негов пленник, но и не можеш да го зачеркнеш, разбира се. То е част от теб. — Опитвах се да измисля как да реагирам на монолога му, когато той изведнъж обяви: — Стигнахме.

Беше стар вагон-ресторант от неръждаема стомана, някога в състава на пътнически влак. Син неонов надпис съобщаваше, че заведението се нарича „Синята лъжица“. Под него червен неонов надпис обещаваше „Климатик“. Следващ червен неонов надпис информираше „Отворено“ и „Закуски целодневно“.

Той спря колата и слязохме.

— Сигурно никога не си идвал тук, нали?

— Никога.

— О, ще ти хареса. Тук всичко е истинско. Не е от онези фалшиви ретро заведения. — Вратата се затвори с убедителен плътен звук. — Нищо тук не се е променило от петдесет и втора година.

Седнахме в сепаре, тапицирано с изкуствена кожа. Масата беше сива, ламинирана в наподобяващ мрамор мотив, имаше обковани ръбове, а в единия й край имаше музикална кутия. В салона се виждаше дълъг бар със завинтени за пода високи столове. В големи стъклени съдове имаше кексчета и увити в хартийки бонбони. За щастие не се предлагаха сантиментални антики от 50-те, а от музикалните кутии не се разнасяше „Ша-на-на“. В ъгъла имаше автомат за цигари, от онези, дето като вкараш монетите, трябва да дръпнеш надолу една ръчка, за да падне избраният пакет. Сервираха закуска целодневно („Провинциална закуска“ — две яйца, пържени картофки, наденица, бекон или шунка по избор, поничка — всичко за $4.85), но Годард поръча „слопи джо“56 на сервитьорката, която явно го познаваше, защото се обърна към него с „Джок“. Аз се спрях на чийзбургер с чипс и диетична кола.

Храната беше малко мазна, но вкусна. Бях ял и по-добри неща, макар че издадох очакваните от мен звуци на възхищение. До мен на седалката от изкуствена кожа лежеше чантата ми с откраднатите от офиса на Пол Камилети фирмени досиета. Дори само присъствието им ме караше да бъда неспокоен, сякаш през кожата на чантата излизаха гама-лъчи.

— Така, сега да чуя мислите ти — каза Годард с пълна уста. — Само не ми казвай, че не можеш да мислиш без компютър и проектор.

Усмихнах се и отпих от колата.

— Добре, ще започна с това, че предлагаме много малко телевизори с плосък екран — казах аз.

— Прекалено малко? При тази икономика?

— Един мой приятел работи в „Сони“ и според него имали сериозни неприятности. Първопричината била в „Нек“, които произвеждат плазмените панели за дисплеите, използвани от „Сони“ — имали някакъв технологичен проблем. Това ни дава значително предимство пред тях. Става дума за шест до осем месеца.

Той ме изгледа с цялото си внимание.

— И ти вярваш на твоя приятел?

— Абсолютно.

— Не мога да взема важно решение за промяна в производствената ни политика, основавайки се на клюка.

— Не бих те обвинил — признах аз. — Макар че според мен това ще бъде официално обявено след няколко седмици. Но ние бихме могли да се подсигурим с договор с друг доставчик на оригинално оборудване преди цената на тези плазмени панели да скочи до небето. Което със сигурност ще стане. — Веждите му се повдигнаха. — Освен това „Гуру“ ми се струва много перспективен.

Той поклати глава и отново почна да яде.

— Е, не сме единствените, които излизат с нов комуникатор. Нека не забравяме, че „Нокия“ се готви да помете пода с нас.

— Забрави „Нокия“ — казах аз, — всичко това е дим и огледала. Тяхното устройство е толкова затънало в битки за правата върху него, че няма да видим нищо ново от тях през следващите поне осемнайсет месеца, и то само ако имат голям късмет.

— И ти знаеш това от… същия твой приятел? Или този вече е друг? — Той дори не се опитваше да скрие скептицизма си.

— Нека го наречем разузнаване на конкуренцията — излъгах. Как иначе да нарека Ник Уайът? — Мога да ти покажа анализа, ако държиш.

— Не сега. Трябва да знаеш, че „Гуру“ е изправен пред технологични проблеми, които са толкова сериозни, че надали някога ще стигне до пазара.

— Какви проблеми?

Той въздъхна:

— Прекалено сложно е, за да навлизаме сега в подробностите. Макар че като се замисля, може би не е лоша идеята да започнеш да посещаваш някои от техните оперативки с идеята да помогнеш с нещо.

— Разбира се. — Помислих си да се кандидатирам отново за „Аврора“, но не ми се искаше да се натискам, защото щеше да изглежда много подозрително.

— О… и още нещо. В неделя организирам годишното барбекю парти в къщата си на езерото. Не каня цялата компания, разбира се, но се събираме седемдесет и пет, максимум сто души. Някога се събирахме всички на езерото, но това вече е невъзможно. Така че сега мои гости са хора, с които се познавам отдавна, директорите и техните съпруги. Мислиш ли, че би могъл да се откъснеш от разузнаването на конкуренцията?

— С удоволствие. — Опитах се да говоря безгрижно, но съзнавах, че става дума за нещо голямо. „Барбекюто на Годард“ бе синоним на „кръга на посветените“. Като се имаше предвид колко малко хора биваха удостоени с покана, присъствието там беше основателен повод за перчене по коридорите на компанията. Дори аз бях чувал фрази от рода на: „Господи, Фред, страшно съжалявам, но не можах да дойда в събота. Бях поканен на… на барбекю същия ден. Нали разбираш“.

— Уви, няма да има нито морски костур върху сол, нито бордо — извини ми се Годард. — Става дума по-скоро за бургери, хотдог, паста… никакви глезотии. Донеси си обаче плувките. Така… сега да се върнем на по-важните неща. Тук предлагат най-добрия пай със стафиди, който някога си опитвал. Впрочем и ябълковият им е страхотен. Всичко е домашно, разбира се. Но моят любим десерт е шоколадов пай с целувки. Той улови погледа на сервитьорката, която кръжеше наблизо. — Деби, донеси на младежа резен от ябълковия, а аз ще взема обичайното. — После се обърна към мен. — И ако не възразяваш, не споменавай пред приятелите си за това място. Нека бъде нашата малка тайна. — И той дяволито изви вежди. — Можеш да пазиш тайна, нали?

54.

И след обяда с Годард се върнах в „Трайон“ в приповдигнато настроение и то нямаше нищо общо с посредствената храна. Не беше свързано даже с моите идеи, възприети така добре. По-скоро ставаше дума за това, че бях имал на свое разположение цялото внимание на шефа, а защо не и възхищение? Е, може и малко да преувеличавах. Но той ме взе абсолютно на сериозно. Презрението на Ник Уайът към мен беше бездънно. Пред него се чувствах като катерица. Но в компанията на Годард имах усещането, че решението му да се спре точно на мен за ролята на свой оперативен помощник има своето оправдание, а това ме караше да искам да си скъсам гъза от работа за него. Странно усещане.

Камилети си бе в офиса, но вратата беше затворена — явно имаше среща с важен човек. Мярнах го за момент през прозореца — беше наведен напред, опитваше се да убеди събеседника си в нещо. Питах се дали ще реши да въведе в компютъра си бележките след срещата. Защото знаех, че скоро ще имам достъп до всичко на диска му, в това число проект „Аврора“.

И в този момент почувствах първият си пристъп на… не знам, беше ли това угризение? Или може би вина? Легендарният Джок Годард, един истински свестен мъж, ме бе завел в скапания си любим вагон-ресторант и беше изслушал внимателно идеите ми (да, в съзнанието ми те вече бяха мои идеи, а не на Уайът), а аз тук дебнех из кабинетите и монтирах записващи устройства за благото на гадняра Ник Уайът.

Нещо в тази картина никак не ми харесваше.

Джослин вдигна поглед от работата си.

— Добре ли мина обядът? — Без никакво съмнение информационната мрежа на секретарките бе разпространила вестта, че съм обядвал с шефа.

— Да, благодаря. Ти хапна ли?

— Сандвич на бюрото. Както винаги. Много работа. — Тръгнах към кабинета си, когато тя добави: — О… отби се един да те види.

— Не остави ли име?

— Не. Каза, че сте били приятели. Всъщност каза „близки приятели“. Русокос, симпатяга.

— Мисля, че се сещам за кой говориш. — Какво би могъл да иска Чад?

— Каза, че си оставил нещо за него на бюрото си, но аз не го пуснах да влезе — не си ме предупредил. Надявам се да не съм сбъркала. Стори ми се, че той се засегна.

— Прекрасно си се справила, Джослин. Благодаря ти. — Нямаше съмнение, че е Чад, но какво бе искал да прави в кабинета ми?

Включих компютъра си, въведох паролата и изтеглих електронната си поща. Един от имейлите привлече вниманието ми — беше циркулярно писмо на отдел „Сигурност“ до всички служители на „Трайон“:

Усетих, че по цялото ми тяло внезапно избива пот.

Бяха намерили устройството, което бях монтирал ей така, за всеки случай, по време на неуспешния си опит да проникна в тайните на „Личен състав“.

Господи! Сега служителите по безопасността щяха да започнат да претърсват офиси и да оглеждат компютри „където бъде сметнато за нужно“, а това несъмнено включваше и седми етаж.

Колко ли щеше да им отнеме да намерят онова, което бях свързал към компютъра на Камилети?

Всъщност… ами ако в коридора пред офиса на Камилети имаше наблюдателни камери, които бяха записали моя взлом?

Но тук нещо не беше наред. Как бяха намерили записващото устройство?

Никакъв рутинен оглед не можеше да открие подменения свързващ кабел. Не, нещо не се доизказваше, някакво звено във веригата не бе направено публично достояние.

Излязох от кабинета си и попитах Джослин:

— Ей, видя ли имейла от сигурността?

— Аха… — Тя вдигна поглед от компютъра си.

— Сега какво… да не поискат от нас да заключваме всичко? Нещо не ми е ясно каква е истинската история. — Но тя поклати глава явно незаинтересована. — Реших, че може би познаваш някой в безопасността. Имаш ли човек там?

— Скъпи — отново ме погледна тя, — аз познавам поне по един човек в практически всеки отдел на тази компания.

— Хм… — изсумтях аз, свих рамене и отидох в тоалетната.

Когато се върнах, Джослин говореше в сложената на главата й телефонна гарнитура. Улови погледа ми, усмихна ми се и ми кимна, за да ми покаже, че има нещо за мен.

— Е, според мен е време Грег да си върви по живо, по здраво — завърши тя. — Мила, трябва да прекъсна. Радвам се, че си побъбрихме. — После ме погледна. — Типично за отдела. — Каза го с гримаса, изразяваща „Знам си хората“. — Те са готови да ни уверят, че трябва да благодарим на тях за слънцето и дъжда, стига някой да им позволи да го направят. Станало е точно както си мислех — бият се в гърдите, а става дума за чиста проба късмет. Един от компютрите в „Личен състав“ се повредил след пожара, така че оттам извикали хора от поддръжката и някакъв техник видял нещо странно да виси към клавиатурата, някаква жица или не знам какво точно. Повярвай ми, момчетата от сигурността нямат ум за две пари.

— Значи за никакъв пробив в сигурността не може да става дума?

— Е, според Катлийн ставало дума за истинско шпионско устройство, не че шерлокхолмсовците от сигурността някога щяха да го открият, ако не била щастливата случайност.

Изсумтях неопределено и се прибрах в кабинета. Вътрешностите ми се бяха вледенили. Подозренията ми се бяха потвърдили: от сигурността бяха имали късмет, но със или без късмет факт беше, че моят KeyGhost е бил открит. Сега трябваше да вляза в кабинета на Камилети колкото бе възможно по-скоро и да прибера другото устройство, преди да са открили и него.

На екрана на компютъра бе цъфнал прозорец със съобщение по мрежата за директна връзка:

Сега вече се почувствах, сякаш стените се стоварват върху мен. „Трайон Секюрити“ щяха да правят оглед на цялата сграда, а на всичко отгоре трябваше да мисля и за Чад.

Чад, чийто тон бе недвусмислено заплашителен, сякаш бе научил нещо, което аз старателно бях крил точно от него. Изразът „много интересен“ не вещаеше нищо добро, но най-неприятна бе заключителната фраза „Мисля, че е в твой интерес да ми се обадиш“, която най-откровено звучеше като „Падна ли ми сега, задник такъв“. Той нямаше да се обади, не, той искаше да се гърча, да се изпотя, сам да му позвъня, обхванат от паника… а от друга страна, можех ли да си позволя да не му се обадя? Не би ли било най-естественото нещо от моя страна да му звънна, заинтригуван за какъв мой „стар приятел“ става дума? Да, трябваше да му се обадя.

Само че точно сега имах нужда да се разкърша физически. Не че се чудех какво да правя с времето си, но се нуждаех от чиста глава, за да анализирам трезво последните събития. Когато излязох от кабинета си, Джослин ми каза:

— Искаше да ти напомня за съобщението на Годард в пет часа.

— О, да, благодаря. — Погледнах часовника си. До пет оставаха двайсет минути. Не исках да пропусна съобщението, но можех да го видя, докато тренирам, на мониторите за контрол на сърдечната дейност. Два заека с един куршум, какво по-добро от това.

Тогава се сетих за чантата си и радиоактивното й съдържание. Тя просто си седеше на пода в кабинета ми до бюрото. Всеки, който пожелаеше, можеше да я отпори и да види вътре копията на документите от кабинета на Камилети. Сега какво? Да я заключа в някое чекмедже? Само че Джослин имаше ключове за навсякъде. Истината бе, че нямаше нито едно място, до което да не може да се добере, стига да пожелае.

Върнах се бързо, седнах зад бюрото си, извадих листата, сложих ги в плътен здрав плик и го взех с мен. Щях да разнасям проклетите копия, докато не се приберях у дома и не ги изпратех по факса, след което с облекчение щях да ги унищожа. Не казах на Джослин къде отивам, а понеже тя имаше достъп до системата за планиране на срещи, несъмнено знаеше, че не отивам при никого по служба.

Тя обаче бе прекалено вежлива, за да се поинтересува.

55.

Беше пет без няколко минути и само по тази причина залата още не бе претъпкана. Избрах си „велосипед“ и си сложих слушалките. Докато загрявах, прегледах набързо каналите и улових затварянето на борсовия пазар. И NASDAQ и DOW бяха паднали, което означаваше едно: поредният лош ден. Точно в пет превключих на вътрешния канал на „Трайон“, по който нормално се излъчваха скучни неща от рода на презентации, реклами на собствената продукция и така нататък.

Появи се фирменото лого, последвано от стопкадър на Годард в студиото на „Трайон“. Беше с тъмносиня риза с отворена яка, обикновено разчорлената му бяла коса този път беше вчесана. Фонът бе черен на сини точки и напомняше донякъде за студиото на Лари Кинг в Си Ен Ен, с тази разлика, че логото на „Трайон“ бе монтирано точно над дясното му рамо. Улових се, че ми става неспокойно, макар да нямаше причина за това. Предаването не беше на живо, той го беше записал вчера и аз знаех съвсем точно какво щеше да каже. Може би в себе си исках да се представи добре. Държах да може да обоснове нуждата от съкращения и да го направи по властен и убедителен начин, понеже знаех, че съобщението ще раздразни и обезпокои много хора във фирмата.

Не трябваше да се безпокоя. Той не просто беше добър, беше направо удивителен. В цялата му петминутна реч не прозвуча нито една фалшива нотка. Започна простичко със: „Здравейте, аз съм Огъстин Годард, президент и главен изпълнителен директор на «Трайон Системс». Днес имам неприятната задача да ви съобщя лоша новина“. След това говори за проблемите, налегнали „Трайон“ в последно време. Каза: „Няма да ви говоря празни приказки. И няма да нарека тези съкращения предизвикани от «износване на материала», нито «доброволно преустановяване»“. После продължи: „В нашия бизнес никой не признава охотно, че нещата не вървят добре, когато става дума за слаб мениджмънт и тъпи грешки. Добре, аз съм пред вас, за да ви кажа, че се провалихме. Направихме грешки. Аз, главният изпълнителен директор на тази компания, направих грешки“. Каза: „Съкращенията са като ужасна рана в тялото — те нараняват цялото тяло“. Каза го по такъв начин, че ти се искаше да му кажеш: няма нищо, всичко е наред, вината не е твоя, прощаваме ти. По-нататък: „За мен загубата на ценни служители, членове на нашето семейство, е знак за тежък провал. Искам да ви уверя, че поемам пълната отговорност за това отстъпление и че ще направя всичко по силите ми да възстановя стабилността на компанията“. После продължи с това, че понякога възприема компанията като един дълъг кучешки впряг и че гледа на себе си като на кучето водач, а не возещия се на шейната, който размахва камшика. Спомена, че от години се е противопоставял на всеки намек за съкращения, но понякога се налагало да се вземат тежки решения. Заяви, че управителното тяло ще се погрижи за всеки отделен служител, засегнат от съкращенията, и каза, че според него предвидените компенсации са сред най-добрите, давани някога в бранша, и че са най-малкото, което може да се направи, за да се помогне на изпадналите в беда служители. Свърши, споменавайки как е била основана компанията, как ветерани на индустрията са прогнозирали многократно, че краят й наближава, и как тя е излизала от всяка криза все по-силна. Когато приключи, в очите ми имаше сълзи и бях забравил да въртя педалите. Просто стоях на седалката, втренчен в малкия екран като зомби. Чух край себе си високи гласове, огледах се и видях събралите се хора да говорят възбудено, видимо смаяни. Свалих слушалките и се залових с „велосипеда“, докато залата бавно се пълнеше.

Няколко минути по-късно някой седна на машината до моята — жена в екип от ликра и с великолепно дупе. Тя включи слушалките си към монитора, поигра си с тях за момент, после ме потупа по рамото и ме попита:

— Имаш ли звук от твоя? — Познах гласа й, преди да съм видял лицето й. Беше Алана. Тя се ококори. — Какво правиш ти тук? — В тона й, освен изненада имаше и осъдителност.

— Боже мой! — възкликнах аз. Наистина бяха изненадан, не се налагаше да се преструвам. — Ами аз работя тук.

— Тук ли? И аз. Но това е удивително!

— Абсолютно…

— Ти не ми каза… момент, аз май не те попитах, нали?

— Това е невероятно! — прошепнах аз. Сега вече играех и може би недостатъчно ентусиазирано. Но тя ме беше уловила неподготвен и най-ироничното бе, че аз бях толкова потресен, че не изглеждах искрено изненадан.

— Какво съвпадение — каза тя. — Не мога да повярвам.

56.

— Откога… от колко време работиш тук? — попита тя и слезе от машината. Не можех да разчета изражението й. Струваше ми се, че й е забавно, но не съвсем.

— Току-що започнах. От… две седмици. А ти?

— От години… пет години. Къде си?

Не бях допускал, че стомахът ми може да падне толкова ниско, но се оказа, че било възможно.

— Ъъ… назначиха ме в „Потребителски стоки“… отговарям за маркетинга на ново изделие.

— Шегуваш се! — Тя ме изгледа смаяно.

— Да не излезе сега, че сме и в един и същи отдел. Само че… ако беше така, щях да съм те виждал.

— Работила съм там.

— Къде си сега?

— Правя маркетинга за един отдел, който се казва „Разрушителни технологии“ — неохотно ми съобщи тя.

— Така ли? Страхотно. Какво е това?

— Скука — обясни ми тя, но не беше убедителна. — Сложни неща, много от тях в сферата на хипотезите.

— Хмм… — Не исках да изглеждам прекалено заинтригуван. — Чу ли речта на Годард?

Тя кимна.

— Лоша работа. Нямах представа, че положението е толкова тревожно. Искам да кажа, че… съкращения… тук бяхме свикнали да гледаме на съкращенията като на нещо, което сполита другите, никога „Трайон“.

— Справи ли се той според теб? — Исках да я подготвя за неизбежния момент, когато щеше да ме открие в интранета и щеше да разбере с какво се занимавам в действителност. Поне по-късно щях да мога да заявя, че нищо не съм крил и че просто съм сондирал почвата от името на шефа… сякаш имах нещо общо с неговата реч.

— Смаяна съм, разбира се. Но по начина, по който ги представи той, нещата изглеждат логични. Разбира се, на мен ми е лесно да говоря, защото съм сигурна за работата си. Но ти, от друга страна, като новоназначен…

— О, не вярвам да ме засегне, макар че знае ли някой със сигурност? — Наистина не исках да навлизам в темата за работата си. — Все пак той беше доста прям.

— Такъв си е. Страхотен човек.

— Удава му се. — Помълчах и продължих: — Виж… съжалявам, че срещата пи се провали по този глупав начин.

— Съжаляваш? Няма за какво да съжаляваш. — Гласът й омекна. — Как е… баща ти? — Още на следващата сутрин бях оставил съобщение на гласовата й поща, че баща ми е отървал кожата.

— Държи се. Намери в болницата следващите нещастници, с които да се гаври, и сега има нова причина да иска да живее. — Тя вежливо се усмихна: вероятно смяташе за неуместно да се смее за сметка на човек на смъртния одър. — Но ако още имаш желание, бих се радвал да ми дадеш втори шанс.

— Разбира се, че искам. — Тя се върна на машината си и завъртя педалите, като едновременно с това набра от пулта степента на натоварване. — Нали пазиш номера ми? — После се усмихна искрено и лицето й се преобрази. Беше красива. Удивително красива: — Глупости говоря. Нали можеш да намериш името ми на сайта на фирмата.

Макар да минаваше седем, Камилети още беше в офиса си. Явно беше, че има много работа, но от своя страна, аз пък исках да си тръгне, за да мога да вляза в офиса му преди момчетата от сигурността. Освен това мечтаех и аз да се прибера и най-сетне да се наспя, защото усещах, че съм на границата на силите си.

Опитвах се да измисля начин, по който да вкарам Камилети без негово разрешение в списъка на кореспондентите си, за да мога да следя от моя компютър, кога той е онлайн и кога е изключен, когато изведнъж на екрана ми се появи нов прозорец за директна връзка от Чад:

Написах му:

След около половин минутна пауза получих от него:

Не знаех какво да му отговоря, така че близо минута седях в нерешителност и тогава телефонът ми иззвъня. Джослин си беше тръгнала и бе превключила повикванията директно на моя апарат. На екрана се появи номерът, от който ме търсеха — не ми говореше нищо. Вдигнах слушалката:

— Касиди.

— Е, зная, че си ти — чу се саркастичният глас на Чад. — Просто не знаех дали си у дома, или още си в офиса. Но трябваше да се сетя, че амбициозно момче като теб обича да идва рано и да остава до късно, както пише във всички книжки със съвети как да се издигнем в службата.

— Как я караш, Чад?

— Изпълнен съм с възхищение, Адам. Към теб, разбира се. Повече от всякога.

— Това е хубаво.

— Особено след обяда със стария ти приятел Кевин Грифин.

— Всъщност аз едва го познавам.

— Той не се изрази точно така. Знаеш ли нещо много интересно — Кевин никак не беше впечатлен от изявите ти в „Уайът“. Каза, че си бил голям любител на партитата.

— Когато бях млад и безотговорен, бях млад и безотговорен — казах в стила на Джордж Буш — младши.

— Освен това той нямаше впечатление, че си бил в екипа на „Лусид“.

— Той е… не зная… в „Продажби“, или бъркам? — попитах. Ако исках да внуша, че Кевин е бил неосведомен, трябваше да го направя възможно по-деликатно.

— По-скоро беше. Днес бе последният му ден. В случай че не си чул, разбира се.

— Не са ли го харесали? — Усещах в гласа си леко треперене и се постарах да го маскирам, като прочистих гърло, а след това се и изкашлях.

— Цели три дни в „Трайон“. И изведнъж някой от „Уайът“ позвънява в служба „Сигурност“ и подхвърля, че бедният Кев е имал лошия навик да мами с отчитане на разходите по командировките си. Имало доказателства и те били изпратени по факса. Учудили се, че в „Трайон“ не са разбрали. Е, „Трайон“ естествено го изпуска от ръцете си като горещ картоф. Нищо, че Кев енергично отричал, знаеш как става в такива случаи — не се постъпва като в съда, нали?

— Господи! — прошепнах. — Нямах представа.

— Не си имал представа, че са щели да се обадят ли?

— Нямах представа за Кевин. Нали ти казах, не се познаваме толкова добре, но ми приличаше на свестен човек. Боже… Е, няма начин да направиш това повече от веднъж и да не те хванат, нали?

Той се изсмя толкова гръмогласно, че отдалечих слушалката от ухото си.

— О… това беше добре. Ти си наистина едно голямо добро момче. — Той продължи да се смее, все така сърдечно, сякаш бях най-добрият сценичен комедиант, който е виждал. — Ами прав си, прав си, разбира се. Не можеш да правиш това дълго и да не те хванат. — И той прекъсна.

Само преди пет минути бях искал да се облегна на стола си и да подремна за малко, но сега вече не можех, толкова бях изплашен. Устата ми бе пресъхнала, така че отидох в стаята за отдих и си взех бутилка „Акуафина“. Избрах обиколния път, за да мина покрай офиса на Камилети. Беше си тръгнал — кабинетът му бе тъмен, но секретарката му още беше тук. Половин час по-късно теренът вече бе чист.

Беше малко след осем. Този път — благодарение на отработената техника — влязох в кабинета на Камилети бързо и лесно. Нямаше никого. Спуснах щорите, разкачих устройството и вдигнах една от пластините, за да проверя ситуацията навън. Чисто, но наистина не бях така внимателен, колкото трябваше да съм. Както и да е, отворих щорите, излязох и се огледах първо надясно, после наляво.

Мъж в хавайска риза и очила с рогови рамки стоеше подпрян със скръстени ръце на стената пред чакалнята към кабинета на Камилети.

Ноа Мордън.

На лицето му бе застинала особена усмивка.

— Касиди — замислено каза той, — нашият вездесъщ неуморен Касиди.

— О… здрасти, Ноа — измърморих. Бях обзет от паника, но не допуснах тя да изпълзи на лицето ми. Нямах представа какво намеква. — Какво има?

— Мисля, че бих могъл да ти задам абсолютно същия въпрос.

— Наминал си да се видим?

— Сигурно попаднах на грешен офис. Най-простодушно отидох там, където на вратата пишеше „Адам Касиди“. Колко несъобразително от моя страна.

— Тук ме използват всички — опитах се да обясня. Нищо друго не ми хрумваше и съзнавах, че опитът ми за оправдание не струва. Наистина ли вярвах, че той може да допусне, че от мен се очаква да бъда в офиса на Камилети? В осем вечерта? Мордън беше прекалено умен и прекалено подозрителен, за да си помисли това, макар и за миг.

— Значи имаш много господари — отбеляза той. — Сигурно започваш да се объркваш кога за кого работиш.

Усмивката ми беше напрегната. Вътрешно умирах. Беше ме засякъл в офиса на Нора, Сега ме хвана в офиса на Камилети и нямаше начин да не знае.

Това беше краят. Мордън ме бе разкрил. И какво сега? На кого щеше да съобщи? Камилети щеше да ме изхвърли от фирмата в мига, в който научеше, че съм влизал в офиса му, и Годард нямаше да му попречи.

— Ноа… — изграчих аз, но мозъкът ми отказа да измисли продължението.

— Искам да те поздравя за дрехите ти — обади се той. — Напоследък си стъпил сигурно на правилния път към върховете.

— Благодаря. Всъщност…

— Черната трикотажна риза, карираното сако… съвсем в стила на Годард. Все повече заприличваш на безстрашния ни водач. По-бърза, по-спретната бета-версия57. С много нови възможности, не всички, от които работят както трябва. — Усмихна се. — Забелязах, че си се сдобил и с ново порше.

— Да.

— Трудно е да не станеш като другите тук, нали? Един съвет, Адам: докато ускоряваш по магистралата на живота, поспри за малко и се позамисли. Нали се сещаш: когато всичко само идва насреща ти… може би караш в насрещното платно.

— Ще го имам предвид.

— Новината за съкращенията беше много интересна.

— Е, ти си в безопасност.

— Това въпрос ли е, или предложение? — Нещо в мен, изглежда, го развеселяваше. — Няма значение. Аз имам криптонит.

— Какво означава това?

— Нека само кажа, че не съм почетен инженер просто заради трудовата ми кариера.

— И за какъв вид58 криптонит говорим? Златен? Зелен? Червен?

— Най-сетне да стане дума за нещо, което ти е известно. Но ако ти кажа, Касиди, няма ли да загубя силата си?

— Така ли?

— Просто си прикривай следите и понякога поглеждай зад гърба си — каза той и се отдалечи по коридора.