Параноя

35.

Кабинетът на Джон Годард не беше по-просторен от този на Том Лундгрен или Нора Съмърс. Осъзнаването на този факт ме потресе. Офисът на проклетия началник бе по-голям само с няколко квадратни метра от жалката ми работна клетка. Дори подминах вратата, сигурен, че става дума за някаква грешка. Но нямаше грешка, на месинговата табелка си пишеше съвсем ясно ОГЪСТИН ГОДАРД и самият той стоеше в коридора и разговаряше със секретарката си. Беше по черно поло — явно любима за него дреха, — без сако и на носа му висяха очила за четене. Жената, с която разговаряше и която предположих, че прочутата Флорънс, бе едра негърка във впечатляващ сребристосив делови костюм. В косата й се забелязваха сребърни кичури — и изобщо бе наистина много впечатляваща.

Когато се приближих, двамата ме погледнаха. Тя нямаше представа кой съм и дори Годард за момент не можа да се сети, но после ме позна — беше на следващия ден след „голямото“ съвещание — и каза:

— О… господин Касиди, чудесно… благодаря, че се отзовахте. Нещо за пиене?

— Няма нужда, благодаря — казах аз. После си спомних съвета на доктор Болтън и побързах да се поправя: — Само… вода. — Отблизо Годард изглеждаше по-дребен и по-прегърбен. Прословутото му палаво лице, тънките устни, блясъкът в очите — всичко изглеждаше като маска на Годард за Хелоуин, изработена в отдела за миналогодишното парти. Бях виждал такава маска на закачалката в работната клетка на един колега. Всички в отдела бяха носили такива маски и бяха правили всякакви майтапи, представяйки се за Годард.

Фло му подаде една папка — видях, че е личното ми досие — и той й каза да не го свързва с никого по телефона. После ме въведе в кабинета си. Нямах представа какво иска от мен, така че гузното ми съзнание се лашкаше от едната крайност в другата. Все пак се намирах не къде да е, а в кабинета на шефа на компанията, в която бях внедрен да шпионирам. Бях внимавал досега наистина, но имаше и няколко дребни грешки.

Но дали нещата бяха стигнали до разобличаването ми? Обикновено не шефът на една компания размахва секирата — за това винаги си има хора. Както и да е, любопитството ми бе възбудено и не можех да не си задавам въпроси. Бях страшно неспокоен и се опасявах, че ми личи.

Той отвори малък маскиран като шкафче хладилник и ми подаде бутилка „Акуафина“. Седна зад бюрото си и се облегна на високия си кожен стол. Отпуснах се на единия от двата стола срещу него. Огледах се, видях фотографията на семпло изглеждаща жена — вероятно съпругата му, понеже изглеждаше горе-долу на неговата възраст. Беше белокоса, обикновена, много сбръчкана (Мордън веднъж я бе нарекъл „шар пей“), с перлена огърлица в три реда, стил „Барбара Буш“, сложена, предполагам, за да скрие двойната й гуша. Запитах се дали Уайът, изгарян от вътрешна завист по отношение на Джок Годард, има някаква представа при кого се прибира всяка нощ неговият съперник. Защото Уайът сменяше или въртеше кучките си през две нощи и те до една имаха цици като за централните страници на модно списание — това бе задължително изискване в трудовата им характеристика.

Една от полиците бе запълнена с малки модели на коли, предимно кабриолети с големи стабилизатори и аеродинамични форми, сред тях няколко стари цистерни за мляко „Дивко“. Всичките бяха модели от 40-те и 50-те — несъмнено периода, когато Джок е бил хлапе или най-много младеж.

Той проследи погледа ми и ме попита:

— Ти какво караш?

— Какво карам? — За момент не бях сигурен, че го разбирам правилно. — А-а… Ауди А6…

— Ауди? — повтори той, сякаш бях изрекъл дума на чужд език. Окей, може би точно така си и беше. — Харесваш ли я?

— Ами… става.

— Не знам защо си представях, че караш 911 или поне бокстер48 или нещо подобно. Човек като теб…

— Е, не съм голям маниак — отговорих. Отговорът ми беше премерено двусмислен, признавам. Съветничката на Уайът Джудит Болтън бе посветила част от подготовката ми, за да ме образова в колите, така че да мога по-лесно да се впиша в корпоративната култура на „Трайон“. Все пак инстинктите ми казваха да не се опитвам да се правя на разбиращ в разговор на четири очи. По-добре беше да заобиколя по някакъв начин цялата тази тема.

— Мислех, че всички служители на „Трайон“ си падат по колите — отбеляза Годард. Виждах, че не подмята тази фраза случайно. Просто опитваше по свой начин да иронизира робското поведение на хората си. Това ми допадна.

— По-амбициозните със сигурност. — Усмихнах се.

— Както, предполагам, си подразбрал, колите са единствената ми екстравагантна прищявка и за това си има обяснение. Едно време, през седемдесетте, след като „Трайон“ стана публична компания и изведнъж започнах да печеля повече, отколкото имах представа как да харча, един ден отидох и си купих яхта… осемнайсетметрова! Бях страшно доволен, докато не видях в пристанището двайсет и един метрова. Цели три проклети метра по-дълга от моята! Нещо ме убоде в сърцето… надявам се, разбираш. Състезателният ми инстинкт автоматично сработи и… да, знам, знам, знам — детинско беше… но какво да направя, след като чувствах, че трябва да имам по-голяма яхта. Знаеш ли какво направих?

— Купили сте я — направих най-естественото предположение.

— Не, нищо подобно. Можех да си взема без никакъв проблем по-голямата яхта, но вече бях осъзнал, че винаги ще се намери глупак, който да има по-голяма от моята. И тогава кой щеше да е глупакът? Аз естествено. По този начин не може да се печели. — Кимнах в знак на съгласие. — Така че… продадох проклетата яхта. Без двоумения — още на следващия ден. Единственото нещо, което я държеше на вода, бе фибростъклото и… ревността. — Той се позасмя на себе си. — Ето, това обяснява малкия ми кабинет. Реших, че кабинетът на боса трябва да е същият като на другите мениджъри, така поне няма да има повод да си завиждаме за кабинетите в компанията. Иначе хората винаги ще се бленуват за по-големия кабинет, вместо да фокусират енергията си върху нещо по-полезно. Та значи, Илайджа, ти си нов при нас?

— Хм… казвам се Адам.

— Дявол го взел, защо все бъркам! Съжалявам, Адам, извини ме. Вече го запомних. — Той се наведе над бюрото си, сложи си очилата за четене и прегледа набързо тънкото ми досие. — Значи… откраднали сме те от „Уайът“, където си спасил „Лусид“.

— Не съм спасявал „Лусид“, сър.

— Няма нужда да се правиш на скромен.

— Не се правя на скромен. Опитвам се да бъда точен.

Той се усмихна, сякаш го бях развеселил.

— Добре… Как ти се вижда „Трайон“ в сравнение с „Уайът“? О… извинявай. Май наистина не искам да чуя отговора на този въпрос.

— Няма нищо, с удоволствие бих отговорил — казах. Бях истинско олицетворение на прямотата. — Тук ми харесва. Атмосферата е… вдъхновяваща. Хората са приятни. — Млъкнах за момент: съзнавах колко подлизурски звучат тези глупави стандартни фрази, и допълних: — Е, повечето от тези, които познавам.

Лукавите му очи се присвиха дяволито.

— Разбирам, че си приел първото ни предложение за заплата — отбеляза той. — Млад човек с твоите препоръки и с доказаните си възможности би могъл да преговаря за доста повече.

Свих рамене.

— Заинтересуваха ме не толкова парите, колкото възможностите.

— Може би. Но на мен това ми говори, че може би просто си чакал удобен случай да се махнеш оттам.

Разговорът завиваше в опасна насока, но от друга страна, нещо ми подсказваше, че на Годард повече ще му допадне, ако проявя дискретност.

— „Трайон“ повече пасва на кръвната ми група.

— И откриха ли се възможностите, които търсеше?

— Да.

— Пол, моят директор по финансовите въпроси, ми спомена за намесата ти по повод „Голд Дъст“. Изглежда, разполагаш с добри източници на информация.

— Поддържам контакти със стари приятели.

— Адам, харесвам идеята ти да преработим „Маестро“, но се безпокоя колко време ще ни отнеме да вградим надежден протокол за обмен на шифровани данни. Не зная дали се досещаш, но от Пентагона ще искат работещи прототипи за вчера.

— Това не е проблем — успокоих го. Подробностите бяха все още живи в главата ми — бях я натъпкал с информация като за студентски изпит по органична химия. — „Кастен Чейс“ вече са разработили RASP49 протокол за достъп. Те вече са на пазара с тяхната „Фортеза“ крипто карта, както и със засекретяващия модем тип „Паладиум“50 — което означава, че както хардуерното, така и софтуерното решение вече съществуват. Според мен вкарването им в „Маестро“ не би трябвало да отнеме повече от два месеца. Така че много преди да ни възложат договора, ние ще сме готови да започнем производство.

Годард поклати глава, явно измъчван от съмнения.

— Шибаният пазар напоследък рязко се промени. Всичко е „електронно това“ или „електронно онова“, направо ти се схваща езикът да бърбориш по цял ден „и-бизиес“, „и-търговия“ и какво ли още не. Забелязва се ясно очертан процес на сближаване на технологиите. Навлизаме в епохата на „всичко в едно“. Потребителите вече не са доволни да имат телевизор или видеокасетофон, или факс, или компютър, или стереосистема, или телефон — все поотделно. — Той ме погледна косо, за да се увери, че следя мисълта му. Явно подхвърляше идеята, за да види как ще реагирам. — Бъдещето се нарича „конвергенция“. Какво мислиш?

Постарах се да изобразя умерен скептицизъм и отговорих:

— Отговорът ми е… НЕ.

След няколко секунди мълчание той се усмихна. Бях си свършил домашното както трябва. Всъщност бях прочел препис на няколко неофициални бележки, подхвърлени от Годард на една от онези конференции, които се занимават с технологиите на бъдещето, по-конкретно тази в Пало Алто миналата година. Годард бе държал реч срещу „промъкващия се фючюрализъм“, както го бе нарекъл, и аз бях запомнил основните моменти, с цел да ми послужат при някой спор в „Трайон“.

— По-конкретно?

— На това заболяване аз му казвам „фючюритис“. — Нарочно използвах дума от корена на неговата. — Залагане на хромираните лайстни за сметка на лекотата при работа, простотата и елегантността. Мисля, че на всички започва да ни писва от необходимостта да натиснем трийсет и два бутона на дистанционното, при това в строго определена последователност, само и само за да можем да гледаме вечерните новини. Мисля също, че на мнозина от нас им е дотегнало да им се свива сърцето, когато видят да светва индикаторът с надпис „Провери двигателя“, защото какво ще провериш, като вдигнеш капака на колата и всичко под него е капсуловано и скрито? Ще го провериш само ако отидеш при специализиран автомеханик, който разполага с диагностичен компютър, онлайн връзка със сервизния център за твоя модел кола и диплома от Масачузетския технологичен на стената.

— Дори да си маниак на тема коли — подметна Годард със сардонична усмивка.

— Дори… Освен това цялата тази история с конвергенцията си е мит първа проба, модна думичка, която може да бъде много опасна, ако я приемеш на сериозно. Лошо е за бизнеса. Факс телефонът на „Канон“ си беше издънка — среден по възможности факс и скапан телефон. Никак не виждам как пералнята ще се конвертира със сушилната машина, още по-малко микровълновата печка с газовата. И не желая да си купувам комбинирана микровълнова печка-хладилник-телевизор, ако ми трябва само нещо, в което да изстудя кока-колата. Преди петдесет години са изобретили компютъра, нали? И с какво се конвертира той? С нищо. Така, както виждам нещата, тази дивотия с конвергенцията отново е на път да стане заелопа.

— Какво?

— Заелопа — митичното създание на някакъв препаратор на животни, дето комбинирал заек и антилопа. Има го на картички.

— Ти май не се замисляш много над думите, а?

— Не и когато съм убеден в правотата си, сър.

Той остави папката на бюрото си и се облегна на високия си стол.

— Да видим сега за птичия поглед.

— Моля?

— „Трайон“ като цяло. Имаш ли още някое вече формирано мнение?

— В известен смисъл.

— Я да чуем.

Уайът редовно бе поръчвал анализи на „Трайон“ като основен конкурент на пазара и аз бях запомнил основните изводи в тях.

— Ами… „Трайон Медикал Системс“ е желан компонент във всяко инвестиционно портфолио, заради своята стабилност, предлаганата възможно най-добра технология в сферите на ядрения магнитен резонанс, ядрената медицина и ултразвука, макар и да има своите слабости в обслужващата сфера, например информационните системи за пациенти и управлението на основните фондове.

— Съгласен. — Той кимна и се усмихна. — Продължавай…

— „Трайон Бизнес Сълюшънс“ явно куца — едва ли ви казвам нещо ново, — но там всичко е подредено за сериозно навлизане в пазара, особено в областта на базираните на интернет протокола технологии, преноса на говор и етернет услугите за обмен на данни. Да, известно ми е, че фиброоптиката в момента е натикана в тоалетната, но свръхбързият интернет е на хоризонта, така че ни остава само да чакаме и да се надяваме. Авиокосмическият отдел е оцелял след тежък период, но все още предлага изключителни решения на вградени51 компютърни продукти.

— А какво ще кажеш за потребителската електроника?

— Очевидно това е ядрото на нашата компетентност и основната причина да дойда тук. Все пак нашите DVD плейъри забиват в земята тези на „Сони“. Безжичните ни телефони са много добри, всъщност винаги са били такива. Мобилните ни телефони са убиец — тук ние контролираме пазара. Нашата марка е символ и ние можем да налагаме до трийсет процента по-високи цени за нашите продукти просто защото те носят етикета на „Трайон“. Но и тук има някои уязвими места.

— Например?

— Ами… тъпо е, че все още нямаме истински Блекбери — убиец. Устройствата, предлагащи безжични комуникации, би следвало да са в центъра на интересите ни. Вместо това отстрани изглежда, като че ли се предаваме без бой на компании като RIM, Handspring и Palm. Спешно ни трябват няколко добри модела на безжични устройства.

— Работим по въпроса. Разполагаме с доста интересен продукт, който още е в процес на развой.

— Това е добре — казах. — По-нататък… Определено смятам, че изпускаме влака за технология и продукти за предаване по интернет на цифрова музика и видео. Би следвало да водим някаква развойна дейност в тази сфера, може би дори да си партнираме с някой. В това виждам голям потенциал за генериране на постъпления.

— Мисля, че си прав.

— И… извинете ме, че ще го кажа по този начин, но онова, което правим за децата, е достойно за съжаление. Вижте „Сони“ — тяхната конзола за игри „Плейстейшън“ е способна да превръща червените числа под чертата в черни години наред. Търсенето на компютри и битова електроника намалява от няколко години, нали? Ние се боричкаме на пазара на електроника в Южна Корея и Тайван, подхванали сме ценови войни за течнокристалните монитори, дековете за цифрово видео и клетъчните телефони… това е неоспорим факт, нали така? Следователно трябва да продаваме и на децата, защото на тях не им пука за рецесията. „Сони“ имат своята „Плейстейшън“, „Майкрософт“ предлагат своя „Ексбокс“, „Нинтендо“ разполагат с „Геймкюб“ — а какво предлагаме ние за пазара на видеоигрите? Нищо и половина. Това е съществена слабост в стратегията ни по отношение на потребителската електроника.

Забелязах, че отново се е поизправил в стола си и че ме наблюдава с леко загадъчна усмивка.

— Как гледаш на това да се захванеш с обновяването на „Маестро“?

— „Маестро“ е рожба на Нора. Честно казано, няма да е удобно.

— Тя ще ти остане началник.

— Не съм сигурен, че подобно развитие би й допаднало.

Усмивката му се поизкриви.

— Е, все някак ще го преживее. Нора знае от коя страна е намазана с масло филията в ръката й.

— Не съм аз онзи, който ще се противопостави на това, сър, но имам чувството, че подобна реорганизация няма да се отрази добре на духа в отдела.

— Добре… в такъв случай как гледаш на възможността да работиш за мен?

— Не го ли правя вече?

— Имам предвид тук, на седми етаж. Специален помощник на председателя по стратегията за новите продукти. Формално на длъжност към отдел „Съвременни технологии“. Ще получиш собствен кабинет. Не по-голям от моя, мисля, това го изяснихме. Съгласен ли си?

Не можех да повярвам. Всеки момент щях да избухна от нервно напрежение и възбуда.

— Ами… разбира се, защо не. Ще докладвам пряко на вас, така ли?

— Именно. Е, споразумяхме ли се?

Позволих си бавно да се усмихна. Като съм се хванал… и така нататък.

— Повече отговорност не означава ли и по-високо възнаграждение, сър?

Това му допадна и той гръмко се изсмя.

— И още как!

— Бих желал сега да получа онези допълнителни петдесет хиляди, които трябваше да си поискам, преди да приема първото си назначение тук. И ще приема четиридесет хиляди допълнително под формата на опции.

Той отново се изсмя гръмко, като Дядо Коледа, „Хо-хо-хо“.

— Куражлия си, момче.

— Благодаря.

— Виж какво… Няма да ти дам петдесет хиляди повече. Не вярвам в пълзенето по стъпки. Удвоявам заплатата ти. И ти давам четиридесетте хиляди от опции. По този начин задникът ти ще трепери от желание да направиш всичко за мен.

Захапах долната устна отвътре, за да не ахна. Господи!…

— Къде живееш? — осведоми се той.

Пуснах си устната и му признах.

— Не става. — Той поклати глава. — Не е подходящо за човек на твоето ниво. Освен това, с работното време, което те очаква, не искам да губиш два пъти на ден по четиридесет и пет минути в чакане из задръстванията. Ще се налага да работиш до късно, така че искам да живееш наблизо. Защо не си наемеш апартамент в Харбър Суитс? С парите, които вече ти давам, можеш да си го позволиш. Имаме служителка, която е специализирана в намирането на нови жилища. Тя ще ти предложи нещо подходящо.

Най-сетне успях да преглътна.

— Бива. — Едва се сдържах да не се изхиля по най-просташки начин.

— Такаа… Разбрах, че не си автоманиак, но с това ауди… Сигурен съм, че колата си е съвсем добра, но защо не си доставиш малко удоволствие? Моето убеждение е, че един мъж трябва да обожава колата си. Опитай да се пречупиш, обещай ми. Не искам да те подтиквам към залитания, но избери нещо за душата, а? Фло може да се погрижи за това.

Дали ми казваше, че настоява да ми даде и кола!? Мили боже…

Той стана.

— Е, съгласен си значи? — И ми подаде ръка.

Стиснах я.

— Не съм идиот — уверих го.

— Личи си. В такъв случай, добре дошъл в екипа, Адам. Очаквам с нетърпение да работя с теб.

Излязох от кабинета му леко залитайки и тръгнах към асансьорите с глава в облаците. Коленете ми наистина се подгъваха.

Изведнъж се овладях, спомних си защо съм тук, каква е истинската ми работа — и как бях стигнал до кабинета на Годард, дявол да го вземе! Току-що ме бяха повишили много, много над нивото на компетентността ми.

Не че имах някаква представа в какво съм компетентен изобщо.

36.

Не се наложи да съобщавам новината никому: електронната поща и чатовете вече се бяха погрижили за мен. Когато се добрах до вече бившето си работно място, слухът беше плъзнал навсякъде. Годард явно бе човек на незабавните действия.

В мига, в който влязох в мъжката тоалетна за бленуваното облекчение, през вратата нахлу Чад и мигом си свали ципа пред съседния до моя писоар.

— Е, верни ли са слуховете, приятел?

Погледнах нетърпеливо плочката пред носа ми. Наистина имах нужда да изпразня мехура си.

— Какви слухове?

— Няма да е неуместно да те поздравя, нали?

— А, за това ли? Поздравленията ще са малко преждевременни. Но все пак благодаря. — Разглеждах подробностите в конструкцията на устройството за автоматично измиване на стандартния американски писоар. Питах се кой ли го е изобретил, дали е забогатял и дали в семейството му вървят шега как фамилното състояние е натрупано в тоалетната. Мечтаех Чад да си тръгне колкото се може по-бързо.

— Подцених те — каза той и струята му заплющя в писоара. Междувременно моята вътрешна река Колорадо заплашваше да пръсне стената на язовира „Хувър“.

— Сериозно?

— Да. Знаех, че си добър, но нямах представа колко си добър всъщност. Не ти отдадох дължимото.

— Просто съм късметлия — обясних ненужно. — Или може би имам голяма уста и по някаква необяснима причина това допада на Годард.

— Не, не мисля, че е това. При вас двамата има някакво вулканично спояване на душите. Ти, изглежда, знаеш отлично кои точно бутони да му натиснеш. Обзалагам се, че двамата дори няма нужда да си говорите. Наистина си добър. Впечатлен съм, приятелю. Не зная как точно успя да го постигнеш, но съм сериозно впечатлен. — Той си вдигна ципа и ме потупа по рамото. — Ще споделиш ли с мен тайната си, а? — попита уж шеговито, но не изчака да му отговоря.

Когато се прибрах на работното си място, Ноа Мордън вече ме чакаше и съсредоточено разглеждаше книгите на лавицата. Държеше опакован като подарък пакет, който приличаше на книга.

— Касиди — каза той. — Човекът, за когото светът е тесен.

— Моля? — Този човек бе майстор на мъглявите подмятания.

— Донесъл съм ти подарък. — Благодарих му и разопаковах пакета. Наистина се оказа книга, стар екземпляр, леко миришещ на мухъл. На предната корица пишеше: „Сун Цу, ИЗКУСТВОТО НА ВОЙНАТА“. — Това е превод на 1910 на Лайънъл Джайлс — поясни той. — Най-добрият според мен. Не е първо издание, но такова просто е невъзможно да се намери. Все пак поне е достатъчно ранно.

Бях трогнат.

— Кога намери време да я купиш?

— Още миналата седмица, направих го онлайн. Не смятах, че ще се превърне в прощален подарък, но това е положението. Сега поне няма да имаш извинение.

— Благодаря — казах искрено. — Ще я прочета.

— Непременно я прочети. Мисля, че информацията ще ти е от полза. Сега повече от всякога. И запомни японската мъдрост: пиронът, който стърчи, го забиват. Имаш късмет, че излезе от орбитата на Нора, но във всяка организация бързото издигане е съпроводено с големи опасности. Ястребите може да се реят из небесата, но самолетната турбина никога не засмуква катерици.

Кимнах и обещах:

— Ще го запомня.

— Амбицията е полезно качество, но винаги скривай следите си — продължи да ме напътства той.

Определено ми намекваше нещо — почти бях сигурен, че ме е видял да излизам от офиса на Нора — и това ме плашеше до смърт. Той садистично си играеше с мен, като котка с мишка.

Нора ме бе привикала при нея с имейл и аз се приготвих за буря от обвинения.

— Адам — обади се тя в мига, в който се приближих до стола й, — току-що прочетох новината. — Усмихваше се. — Седни, седни. Толкова се радвам за теб. Може би не би трябвало да ти го казвам, но се радвам, че възприеха напълно сериозно ентусиазма ми по отношение на теб. Защото, нали се сещаш, началниците невинаги се вслушват.

— Зная го много добре.

— Но аз ги уверих, че направят ли го, няма да съжаляват. Казах им: „Адам има точно нужните качества, той е от онези, които винаги са готови да пробягат още една обиколка. Повярвайте ми. Имате думата ми. Аз го познавам много добре“. — „Познаваш грънци — помислих си. — Представа си нямаш кой съм“. — Понеже видях, че перспективата за преместването те разтревожи, си позволих да се обадя тук-там по телефона — добави тя. — Толкова съм щастлива, че нещата се развиха така добре за теб.

Не й отговорих. Трескаво си мислех какво ще каже Уайът, когато и той научи за случилото се.

37.

— Мамицата му! — прошепна Николас Уайът.

Цели няколко милисекунди черупката му на арогантност и самовлюбеност остана пропукана. Мисля, че дори ме гледаше с нещо близко до уважение. Искам да кажа, почти. Както и да е, пред погледа ми се бе разкрил един съвършено нов Уайът и ми доставяше удоволствие да го наблюдавам.

— Ти наистина ще ме умориш — каза той, все така замислено загледан в мен. — Дано не е майтап. — И най-сетне отмести поглед от мен. Изпитах облекчение. — Това е просто невероятно!

Седяхме в частния му самолет, който се намираше на земята. Чакахме появата на поредната празноглава красавица, за да излетят двамата за Хаваите — той имаше вила в курорта Хуалалай. Бяхме тримата: аз, Уайът и Арнолд Мийчъм. Досега не се бях качвал на частен самолет, а този беше страхотен — „Гълфстрийм G-IV“, салон с широчина три метра и половина и дължина към двайсет. Не бях виждал толкова просторно празно пространство в самолет. Тук спокойно можеше да се играе футбол на малки вратички. Имаше не повече от десет седалки, отделна заседателна зала и две големи бани с душове.

Аз обаче нямаше да летя до Хаваите. Той просто искаше да се изфука. Двамата с Мийчъм щяхме да слезем, преди самолетът да излети. Уайът бе с черна копринена риза. Надявах се да хване рак на кожата.

Мийчъм се усмихна на Уайът и призна:

— Гениална идея, Уайът.

— Е, трябва да отдадем дължимото на Джудит — каза Уайът. — Защото всъщност идеята е нейна. — Той бавно поклати глава. — Но се съмнявам, че дори тя си е представяла това развитие на нещата. — Взе клетъчния си телефон и набра две цифри. — Джудит, нашето момче вече работи директно за шефа. Най-големия шеф, нали се сещаш? Специален помощник на изпълнителния директор. — Той направи пауза; гледаше Мийчъм. — Не, изобщо не се шегувам. — Нова пауза. — Джудит, мила, искам да хванеш нашия младеж за експресен курс. — Пауза. — Точно така, това явно се превръща в основен приоритет. Искам Адам да познава онзи тип, както не го е познавала и майка му. И държа да стане най-добрият шибан помощник, който онзи някога си е представял, че може да съществува. Именно! — И прекъсна връзката. — Не зная дали го съзнаваш, но ти току-що си спаси задника, приятелю. Арни?

Мийчъм го погледна, сякаш само това бе чакал.

— Превъртяхме всички имена по проекта „Аврора“, които ни даде — мрачно ме извести той. — Нито едно от тях не изникна в никакъв контекст.

— Какво означава това? — попитах объркано. Боже, колко мразех този човек!

— Означава, че нямат номера на социалните осигуровки, нямат нищо. Не се ебавай с нас, приятелче!

— Какво говориш? Та аз ги дръпнах директно от сайта на „Трайон“.

— Да… е, в такъв случай това, задник нещастен, просто не са истински имена. Имената на хората на административна длъжност са истински, но не и онези на хората, занимаващи се с развой — те очевидно са прикритие. Разбираш ли сега колко дълбоко са засекретени, щом липсват дори от официалния сайт на компанията? Досега не бях чувал за такова нещо.

— Тук нещо не е наред — казах и поклатих глава.

— Дано си искрен с нас. — Мийчъм ме погледна. — Защото ако не си, ще те смажем. — Обърна се към Уайът. — Нашият човек може да е манипулирал имената. Питам се дали не замисля нещо.

— Досиетата им ги нямаше, Арнолд — обадих се аз. — Преместени са. Тези типове са изключително предпазливи.

— С какво разполагаш за „женската“? — смени темата Уайът.

Усмихнах се.

— Имам среща с нея следващата седмица.

— Среща?

Свих рамене.

— Тя май ме хареса. Работи в „Аврора“. И е директна връзка към секретния им развой.

За моя изненада Уайът кимна одобрително.

— Отлично.

Мийчъм, изглежда, долавяше новия начин, по който духаха ветровете. Той беше готов да се заяжда с мен за това, че съм провалил операцията в отдел „Личен състав“ и че имам нещо общо с подмяната на истинските имена на работещите по „Аврора“, но шефът му изглеждаше склонен да се съсредоточи върху развилите по успешен начин неща, върху удивителния обрат на събитията, и Мийчъм не искаше да изпуска контрола.

— Сега ще имаш достъп до кабинета на Годард — каза той. — Можеш да монтираш там няколко устройства.

— Това направо е невероятно! — Уайът не можеше да повярва.

— Мисля, че вече не се налага да му плащаме старата му заплата от „Уайът“ — обади се Мийчъм. — Не и при това, което сега изкарва там. Боже, това хвърчило сигурно печели повече от мен.

Уайът се усмихна злорадо и каза:

— Не. Вече сме се договорили.

— Как ме нарече? — попитах Мийчъм.

— Има определен риск да превеждаме по корпоративен път средства в сметката на хлапето, без значение как се опитваме да скрием произхода им — обясни Мийчъм на Уайът.

— Нарече ме „хвърчило“ — настоях аз. — Какво означава това?

— Мислех, че го правим по непроследим начин — каза Уайът на Мийчъм.

— Какво е „хвърчило“? — Бях като куче с кокал и нямаше да се откажа, колкото и да бе неприятно това за Мийчъм.

Мийчъм даже не ме слушаше, но Уайът ме погледна и промърмори:

— Това е термин от икономическия шпионаж. „Хвърчило“ е специален консултант, който отива на място и събира нужната информация, без да подбира средствата.

— Хвърчило? — повторих.

— Като вдигнеш хвърчило във въздуха и то се закачи в дърво, отрязваш му кордата — с нежелание обясни Уайът. — Отричане на всякаква връзка с уличения, не си ли чувал?

— Отрязваш кордата — повторих тъпо. От една страна, не бих имал нищо против това да се случи, защото моята корда всъщност бе нашийник. Но усещах, че за тях „отрязването“ означава да бъда изоставен нависоко и без подкрепа.

— Само ако нещата се развият зле — опита се да ме успокои Уайът. — Не допускай това да се случи и няма да има никакво отрязване на кордата… Къде, по дяволите, се запиля тази кучка? Ако не дойде до две минути, излитам без нея.

38.

Така че направих нещо, което беше абсолютно ненормално, но ми донесе огромно удоволствие. Отидох на пазара и си купих порше за деветдесет хиляди долара.

Още помнех времената, когато бих отпразнувал подобно събитие, като се натряскам, може би с шампанско и с едно-две хапчета. Но това вече си беше една цяла нова вселена от изживявания. Харесваше ми мисълта сам да прережа връзките си с „Уайът“, като сменя аудито за порше, та макар и за сметка на „Трайон“.

Влизали ли сте някога в автосалон на порше? Ако не сте, нека ви информирам, че няма нищо общо с купуването на хонда акорд. Не е като да влезеш от улицата и да поискаш да покараш колата. Минава се през сложна любовна игра. Трябва да попълниш формуляр, те ще се поинтересуват защо си дошъл точно при тях, ще попитат какво работиш, ще искат да се уверят относно статута ти.

Освен това има толкова много опции, че можеш буквално да се смаеш. Искаш ли фаровете ти да са „двуксенонови“? Дали таблото ти да е в стил „арктическо сребро“? Обикновена кожа ли искаш за седалките, или мека? Колелата ти какви да са: „Спорт дизайн“, „Спорт класик II“ или „Турбо Лук I“?

Онова, което исках аз, беше „Порше“ и не желаех да чакам четири до шест месеца за изработването на персонална кола в Щутгарт Цуфенхаузен. Исках сам да си я изкарам от гаража на автокъщата. Исках я веднага, начаса. Имаха само две 911 „Карера“ — едното в „гвардейско червено“, другото — „металик — базалтово черно“. Нещата се решиха от шевовете по тапицерията: червената кола беше с черни седалки, тапицирани с имитация на кожа, и което беше най-лошото, бяха шити с червени конци, което оставяше привкус на каубойщина и беше непоносимо. „Базалтово черният“ модел имаше умопомрачително купе, тапицирано с великолепна мека кожа, и облечени в кожа скоростен лост и волан. Върнах се бързо след пробното каране и я поисках веднага. Не зная, може би ме бяха преценили, че съм зяпач, дошъл просто да си погали очите, без никакво намерение или възможности да купува, или най-малко, че накрая няма да ми стигне куражът да платя, но аз го направих и те ме увериха, че постъпвам много умно. Агентът дори ми предложи да изпрати някой, който да върне аудито до автокъщата, занимаваща се с аудита — напълно безплатно естествено. Усещането беше като полет със самолет — дори натискането на педала на газта водеше до изръмжаване подобно на двигателя на Боинг 767. Четиристотин и петдесет конски сили, ускоряване до сто километра в час за пет секунди, невероятна мощ. Двигателят можеше както да мърка, така и да реве. Вкарах в плейъра любимото си CD и надух „Клаш“, „Пърл Джем“ и „Гънс енд Роузис“, докато се носех към работата. Имах чувството, че всичко се развива точно както трябва.

Годард очакваше да се нанеса в новото жилище още преди да съм си сменил работното място. И държеше то да е близко до сградата на „Трайон“. Не че имах желание да споря — беше крайно време това да стане.

Благодарение на хората му зарязването на дупката, в която живеех, и пренасянето в новия апартамент на двайсет и девети етаж в южната сграда на Харбър Суитс стана съвсем лесно. Небостъргачите бяха два (казваха им „кули“), с по сто и петдесет апартамента във всеки, на трийсет и осем етажа, на които бяха разположени всякакви жилища — от тип „студио“ до такива с по три спални. Самите кули бяха издигнати върху най-елегантния хотел в района — ресторантът му водеше класацията на „Загат“.

Апартаментът ми изглеждаше като изрязан от страниците на „Стилно“. Площта му бе към сто и осемдесет квадратни метра, височината на стаите — три и половина, подът беше комбиниран — паркет и каменни плочи. Имаше огромна спалня, а библиотеката можеше да се използва като резервно място за спане. Към всичко това следва да добавя официалната трапезария и гигантския хол.

Прозорците бяха от пода до тавана и през тях се разкриваше възможно най-изумителната гледка, която бях виждал. В едната посока холът гледаше към града, проснал се някъде долу, в краката ми, а в другата погледът ми се плъзгаше над водата.

Кухнята — достатъчно просторна, за да може да се нарече и трапезария — изглеждаше като копирана от секцията за високотехнологични кухни на фирма, специализирана в тази дейност, и имената на уредите бяха онези, които звучаха единствено правилно: хладилник „Съб Зиро“, съдомиялна машина „Миеле“, печка — фурна комбо „Вайкинг“, шкафове на „Погенпол“, гранитен плот за готвене и дори вграден шкаф за вино „Грото“.

Не че някога щях да имам нужда от кухня. Ако човек искаше да се нахрани вкъщи, бе достатъчно да вдигне слушалката на телефона на стената в кухнята, да натисне специалния бутон и да го свържат директно с румсървиса към хотела, където при желание можеше да се поръча не ядене, а направо готвач, който веднага щеше да се качи от ресторанта, за да приготви на място всичко нужно за клиента и гостите му.

Долу имаше заемащо девет декара съоръжение, където маса богаташи — много от които не живееха тук — се измъчваха във фитнес залите, играеха скуош, извиваха телата си в йогистки пози, потяха се в сауни и се наливаха с протеинови коктейли в кафетата.

Обслужването бе на такова ниво, че дори не се налагаше да паркираш собствената си кола. Достатъчно бе да спреш на входа и мигом се появяваше момче, което я откарваше някъде до момента, в който ти потрябва пак.

Асансьорите се изстрелваха нагоре със скорост, от която ушите ти пукаха, а кабинките им бяха с махагонова ламперия, мраморни подове и площ, съпоставима с тази на стария ми апартамент.

Няма дори да се опитвам да опиша мерките за сигурност в сградата, само ще отбележа, че хората на Уайът нямаше да могат да влизат тук, както си пожелаят, и да ровят из вещите ми. Това наистина ми допадаше.

Нито един от апартаментите в Харбър Суитс не струваше под милион долара, а конкретно моят бе даже над два милиона, но за мен всичко това бе безплатно — включително мебелировката, — защото сметката се плащаше от „Трайон“.

Нанасянето стана съвсем безболезнено, защото реших да не задържа почти нищо от стария си апартамент. Едно-две обаждания по телефона бяха достатъчни, за да дойдат представители на „Гудуил“ и Армията на спасението и да изнесат стария ми грозен диван с карираната дамаска, ламинираната кухненска маса, леглото и матрака, събираните с години никому непотребни вещи, дори скапаното ми старо бюро. Когато започнаха да влачат дивана, от него се изтърсиха какви ли не боклуци — стари списания, изсушени хлебарки и аксесоарите за вземане на наркотици. Задържах само компютъра, дрехите си и тежкия чугунен тиган, наследство от майка ми (с него не можех да се разделя по сантиментални причини — не че го бях използвал някога). Натъпках нещата си в поршето и дори само това показва колко малко бях задържал, понеже багажникът на тази кола е миниатюрен. Като се съобразих с предложението на агента ми, поръчах обзавеждането в мебелния магазин за богаташи „Домисайл“: големите меки дивани, които поглъщаха повереното им тяло, съответстващите им кресла, масата за хранене и столовете край нея, които оставяха впечатлението, че са откраднати от Версай, грамадното легло с рамка от ковано желязо, персийските килими, убийствено скъпия матрак „Дукс“… всичко. Цял куфар пари, но… по дяволите, нали не беше мой.

„Домисайл“ още качваха мебелировката, когато ми позвъни портиерът, Карлос, за да ме информира, че съм имал посетител — някой си господин Сет Маркъс. Наредих да го пуснат да се качи.

Вратата беше отворена за носачите, но Сет чинно позвъни и когато излязох, го заварих да ме чака в коридора. Беше по тениска „Соник Ют“ и оръфани джинси „Дизел“. Изглеждаше посърнал. Беше потиснат — не можех да разбера дали е притеснен от обстановката, дали ми завижда, или просто е ядосан, че съм изчезнал от екрана на радара му. А може би бе по малко от трите.

— Ей, пич — без настроение каза той, — открих те най-сетне.

— Здрасти, пич — отговорих и го прегърнах през раменете. — Добре дошъл в скромното ми жилище. — Просто не ми идваше нищо друго наум. Не знам защо, но се чувствах неловко. Май не исках да види къде живея.

Той остана, където си беше — в коридора.

— Ти май нямаше да ми кажеш, че си се изнесъл, а?

— Честно казано, всичко се разви много набързо. — Казвах му истината. — Но щях да ти се обадя тези дни, разбира се.

Той извади бутилка евтино шампанско „Ню Йорк Стейт“ от брезентовата си куриерска чанта и ми я подаде.

— Дойдох да празнуваме. Реших, че вече заслужаваш повече от кашон бира.

— Чудесно! — възкликнах, взех бутилката и се престорих, че не съм усетил язвителността. — Влизай.

— Ах ти, кучи сине — каза той с глас, изпразнен от всякакъв ентусиазъм, — това е страхотно… мамка му!

— Сто и осемдесет квадрата, можеш да ги премериш, ако искаш — похвалих се и тръгнах да го развеждам. От време на време той казваше странни неща от рода на „Ако това е библиотеката, не ти ли трябват и книги?“ и „Трябва да довършиш мебелировката на спалнята и с маце“. Заяви, че апартаментът ми бил „кофти“ и „тъп“, което в псевдогангстерския му речник означаваше, че го е харесал.

Помогна ми да махнем полиетиленовата опаковка на единия диван, за да можем да го изпробваме. Бе разположен в центъра на хола с лице към океана и сякаш плувахме из облаците.

— Гот — призна той и потъна сред възглавниците. Изглеждаше като човек, който се чуди върху какво да си вдигне краката, но още не бяха качили масичката за кафе, което беше добре, защото не исках да слага окаляните си „Док Мартин“ на нея. — И маникюр ли си правиш вече? — подозрително ме попита той.

— От време на време — признах неохотно. Не можех да повярвам, че е забелязал такава дребна подробност като състоянието на ноктите ми. — Трябва да изглеждам като шеф, нали разбираш?

— И тази прическа. Ти… какво?

— Какво?

— Не мислиш ли, че е малко… хахава?

— Хахава?

— Ами… префърцунена. И май си слагаш от онези боклуци в косата… гел, мус, как му викаха?

— Малко гел — опитах да се оправдая. — Какво толкова?

Но той примижа и неодобрително поклати глава.

— Дали усещам и одеколон?

Реших да сменя темата:

— Мислех, че тази вечер ти се пада да си на смяна.

— А… за барманството ли говориш? Нее… зарязах ги. Оказа се пълна дивотия.

— На мен пък заведението ми допадаше.

— Не и ако работиш там, пич. Като работиш там, те третират като шибан сервитьор. — Избухнах в смях. — Сега съм се хванал с голяма далавера — похвали се той. — Член съм на екипа за „мобилна енергия“ към „Ред Бул“. Дават ти готина кола, с която да обикаляш, и от теб се иска само да разнасяш мостри, да говориш с разни хора и така нататък. Плаващо работно време. Спокойно мога да го правя покрай другата си работа.

— Изглежда гот.

— Абсолютно. И ми остава много свободно време, за да работя над фирмения химн.

— Фирмен химн?

— Всяка голяма компания си има химн. — И той запя фалшиво: — „Трайон — нека променим света!“. Нещо такова. Ако „Трайон“ нямат, може би ще подхвърлиш една добра дума за мен, пред когото трябва. Така ще вземам роялти всеки път, когато запеете на фирмен пикник или по друг повод.

— Ще видя как стоят нещата — неопределено обещах аз. — Ей… ама аз още нямам чаши. Очаквам доставка, но не са ми ги донесли. Увериха ме, че били от стъкло, надувано с уста в Италия… направо се чудя дали няма да миришат на чесън.

— Не го мисли. И без това шампанското сигурно е пълен боклук.

— Ти все още ли работиш и в юридическата кантора?

Въпросът ми го накара да се почувства неудобно.

— Това е единственият ми стабилен доход.

— Значи е много важно за теб.

— Повярвай ми, пич, правя минималното, което се иска от мен. Гледам просто да махна Шапиро от гърба си — факсове, копиране, търсене, проучване, каквото поиска — и ми остава достатъчно време, за да сърфирам в уеба.

— Страхотно.

— Все едно че ми плащат по двайсет долара на час, за да играя онлайн игри, да записвам изтеглена музика на CD-та и да се преструвам, че си скъсвам гъза от бач.

— Чудесно — казах. — Само така. — Но знаех, че това е достойно за съжаление.

— Точно.

И тогава, без сам да съзнавам как думите се изплъзнаха от езика ми, се чух да казвам:

— Интересно… кой мислиш, че е по-измаменият: ти или те?

Сет ме изгледа странно.

— Какво искаш да кажеш?

Вече беше късно да показвам, че съм говорил, без да помисля.

— Искам да кажа, че се ебаваш на работа, претупваш нещата, измъкваш се… но питал ли си се някога с каква цел го правиш? Нали разбираш: в крайна сметка какъв е смисълът?

Сет враждебно присви очи.

— Какво ти става?

— Не разбираш ли, че в един момент трябва да вземеш решение?

Той се замисли.

— Няма значение… Виж, не искаш ли да излезем някъде? Тук ми се струва някак толкова за… възрастни, че ме побиват тръпки.

— Става. — Всъщност от няколко минути се колебаех дали да не се обадя по телефона и да поръчам нещо за вечеря — най-вече за да впечатля Сет, разбира се, — но после се отказах. Сет щеше да се подразни. Не без облекчение, че проблемът бе намерил по-добро решение, позвъних на момчето долу и поръчах да изкара колата ми.

Когато слязохме, тя вече ни чакаше на входа.

— Твоят ли е? — ахна той. — Не може да бъде!

— Може — уверих го.

Циничната му фасада на пълен непукизъм най-сетне се бе пропукала.

— Това сигурно струва сто бона.

— По-малко — признах си. — Доста по-малко. Истината е, че лизингът се плаща от компанията.

Той бавно се приближи до поршето, обзет от благоговение, точно както маймуните заобикалят монолита във филма „2001: Космическа одисея“, и погали неуверено блестящата базалтово черна врата.

— Окей, пич. Признавай сега каква е далаверата! Искам дял…

— Няма далавера — казах притеснено, докато сядахме. — Донякъде е стечение на обстоятелства.

— Я зарежи! Май забравяш с кого приказваш. Погледни ме — аз съм, Сет. Не ме ли помниш вече? Наркотици ли продаваш, или нещо друго. Защото, ако е така, искам да участвам и аз.

Изсмях се кухо. Потеглихме с изръмжаване на двигателя и в същия миг зърнах тъпо изглеждаща кола, паркирана на улицата. В този квартал нямаше начин да не е неговата. Върху покрива й бе монтиран грамаден макет на боядисана в синьо, сребристо и червено кутия на „Ред Бул“. Не кола, а майтап.

— Твоята ли е? — попитах ненужно.

— Аха… Страхотна е, нали? — Но ентусиазмът в гласа му бе изчезнал.

— Хубава е — казах. Беше нелепа.

— И знаеш ли колко ми струва? Нищо! Трябва само да я карам насам-натам.

— Добра сделка.

Той се облегна с наслаждение на седалката от мека кожа.

— И меко вози — отбеляза Сет. После вдъхна дълбоко и вдиша с наслада аромата в купето на новата кола. — Пич, това е жестоко. Животът, който водиш, започва да ми харесва. Да се сменим, а?

39.

Естествено за мен беше абсолютно изключено да се срещна с доктор Джудит Болтън в сградата на „Уайът“, защото всеки можеше да ме забележи да влизам или излизам от нея. Понеже вече бях излязъл на голям лов, се налагаше повече дискретност. Самият Уайът настоя за дискретност, а аз бях последният, който би се възпротивил на подобна идея.

Така че следващата събота се срещнахме в „Мариот“ — в апартамент, специално обзаведен за делови срещи. Бяха ми изпратили по имейла номера на апартамента, където да отида. Когато пристигнах, тя вече ме чакаше и лаптопът й бе включен към видеомонитора. Колкото и да бе странно, продължавах да се чувствам неспокоен в компанията на тази жена. На идване се бях отбил да ме подстрижат за сто долара и бях избрал свестни дрехи — не неофициалното облекло за уикенди.

Бях забравил колко впечатляваща бе тя — леденосините очи, медночервената коса, блестящите червени устни, лъскавият червен лак на ноктите — и едновременно с това колко безкомпромисно делово можеше да изглежда. Стиснах ръката й здраво.

— Точен си до секунда — усмихнато отбеляза тя.

Свих рамене и се усмихнах леко в отговор, за да покажа, че разбирам намека, но не виждам в него нищо забавно.

— Изглеждаш прекрасно. Успехът явно ти понася.

Седнахме край доста странната заседателна маса — изглеждаше като донесена от нечия трапезария, например моята — и тя се поинтересува как вървят нещата. Разказах й и за лошите, и за добрите неща, включително за Чад и Нора.

— Ще имаш врагове — отсече тя. — Това е нормално. Такъв е животът — хвърлиш ли запален фас в гората, като нищо може да пламне пожар.

— Но как да го изгася?

— Ще поговорим за това. В момента искам да се съсредоточим върху Джок Годард. И нека започнем с едно предупреждение, което искам да запомниш, дори да не ти остане нищо друго в главата след тази среща: той е патологично честен.

Усмихнах се неволно. Беше странно да чуя тези думи от устата на главната съветничка на Ник Уайът — такъв мошеник, че би излъгал дори на изследване на простатата си.

Погледът й проблесна раздразнено и тя се наведе към мен.

— Това не е шега. Спрял се е на теб не просто защото харесва как мислиш или му допадат идеите ти — впрочем те даже не са твои, — а защото му допада честността ти. Ти казваш каквото мислиш. Това му харесва.

— И това е… „патологично“?

— За него честността е фетиш. В неговата ценностна система, колкото си по-прям, колкото по-малко пресметлив изглеждаш, толкова по-добър играч ще се получи от теб. — Помислих си дали Джудит вижда иронията в собствените си думи, а именно че ме кара да хвърлям димна завеса в очите на Годард, като се преструвам, че съм честен. Стопроцентово синтетична честност, без грам органична тъкан в нея. — Ако той започне да долавя някакво увъртане, някаква сервилност или пресметливост в поведението ти — и ако сметне, че се подмазваш или подмилкваш — бързо ще охладнее към теб. А загубиш ли доверието му, може никога вече да не го спечелиш.

— Ясно, ясно — казах нетърпеливо. — Значи отсега нататък никакво подмилкване с него.

— Миличък, ти на коя планета живееш? — възкликна тя. — Естествено, че ще го работиш. Това е урок номер две в изкуството на изкачването в служебната йерархия. Разбира се, че ще му влизаш под кожата, но трябва да го правиш с върховно умение. Нищо очевидно, нищо, което би могло да го нервира. Защото също както кучето подушва страха, така и Годард надушва фалша. Така че в неговите очи ти трябва да се превърнеш във възможно най-прямия човек. Ще му съобщаваш горчивите новини, които хората около него се опитват да подсладят. Ще му предлагаш планове, които иска да чуе, но после няма да пропускаш да му разкриеш недостатъците им. В съвременния свят честността е рядка стока и овладееш ли умението да я симулираш, няма да има от какво да се страхуваш.

— Да бе — отбелязах сухо.

Но тя нямаше време за саркастичните ми подмятания.

— Хората казват, че никой не обичал подмазвачите, но истината е, че повечето висши мениджъри просто ги обожават, макар да им е пределно ясно какво представляват те. Това ги кара да се чувстват по-силни, вдъхва им увереност, подхранва крехкото им его. Джок Годард е в другата крайност — той не търпи подобни хора. Повярвай ми, той има доста високо мнение за себе си. Знае, че не е заслепен от суетата. Не е Мусолини, който иска да бъде заобиколен от хора, които не му противоречат. — „Да не става дума за някой от нашите общи познати“, ми се искаше да я попитам. — Погледни хората от близкото му обкръжение — умни и схватливи, но едновременно с това брутално прями и открити.

Кимнах.

— Казваш, че не обича хвалебствията.

— Не, не съм казала такова нещо. Всички хора обичат комплиментите. Но за него е важно да почувства искреността в похвалата. Един малък пример: Наполеон излязъл на лов в Булонския лес с Талейран, който отчаяно държал да впечатли по някакъв начин великия генерал. В гората гъмжало от зайци и Наполеон бил много щастлив, когато убил петдесетина. Но по-късно разбрал, че зайците не били диви — Талейран бил изпратил слугите си да купят на пазара колкото зайци могли да намерят и ги пуснал из гората — и се вбесил. И от този момент завинаги загубил доверие в Талейран.

— Ще запомня това, в случай че Годард ме покани на лов.

— Поуката е — сряза ме тя, — че когато хвалиш някого, трябвала го правиш дискретно, по заобиколен начин.

— Добре, Джудит, и без това с Годард няма да ловим зайци, а по-скоро вълци.

— В такъв случай какво знаеш за вълците?

— Чакам да ме просветлиш — въздъхнах.

— Там всичко е ясно. Винаги има водач на глутницата, лидер, условно го наричаме Алфа, но по-интересното, което не бива да забравяш, е, че йерархията винаги е подложена на доказване. Така че структурата е нестабилна. Понякога ще видиш Алфа да пуска прясно парче месо от устата си пред другите, да се отдръпва на няколко метра и да наблюдава. Така той отправя предизвикателство срещу останалите, които не би трябвало да се осмелят дори да подушат мръвката.

— И който посмее, е герой.

— Нищо подобно. В повечето случаи Алфа трябва само да го изгледа страшно. Понякога козината му настръхва. Друг път опашката му щръква. Той оголва зъби и се прави на голям и свиреп. А стигне ли се до схватка, Алфа по правило атакува най-малко уязвимото място на съперника, защото не иска да го рани тежко, а още по-малко — да го убие. Разбираш ли, Алфа има нужда от останалите. Вълците са относително малки животни и нито един не може сам да свали лос или карибу — трябва му помощ от другите. Поуката е, че става дума само за проверка.

— Преведено, това означава, че непрестанно ще ме подлагат на различни изпитания. — Господи, не диплома за бизнес администрация ми трябваше при Годард, а за ветеринарен доктор.

Тя ме погледна косо.

— Поуката, Адам, е, че проверката винаги е дискретна. Най-важна за водача на глутницата е нейната обща сила. Точно заради това епизодичните прояви на агресивност са напълно приемливи — те демонстрират издръжливостта, силата и жизнеността на глутницата като цяло. В това е важността на откровеността или стратегическата прямота. Когато правиш комплимент, постарай се да бъде деликатен и индиректен и винаги полагай усилия Годард да мисли, че чува от устата ти неукрасената истина. Джок Годард осъзнава онова, което много мениджъри не неговото ниво не разбират — откровеността на неговите помощници е жизненоважна, ако той държи да знае какво точно става в компанията му. Защото загуби ли контакт с нещата, които наистина се случват в нея скрито от погледа му, това ще е неговият край. И нека ти кажа още нещо, което е добре да знаеш. Във всяка връзка от типа „наставник — протеже“ има елемент на „баща — син“ и аз подозирам, че в твоя случай това е дори още по-подчертано. Най-вероятно ти му напомняш за неговия син, Илайджа.

Сетих се, че Годард на няколко пъти ме бе нарекъл с това име.

— На моята възраст ли е?

— Щеше да бъде. Починал е преди две години на двайсет и една. Според някои след смъртта му Годард напълно се променил. Омекнал. Работата е в това, че докато от една страна, ти можеш да започнеш да идеализираш Годард като бащата, който би искал да имаш — тя се усмихна, понеже знаеше за моя баща, — от друга, може да напомниш на Годард за сина, който той би искал още да има. Не забравяй за това, понеже може да ти се удаде възможност да го използваш. Но трябва да внимаваш — в някои ситуации той може да ти прости неща, които не би простил другиму, а в други може да бъде по-взискателен. — Тя се обърна към лаптопа си и натисна няколко клавиша. — Сега искам да внимаваш. Ще наблюдаваме няколко телевизионни интервюта на Годард, дадени през годините, като започнем от далечното минало в „Тази седмица на Уол стрийт с Луи Рюкейзър“, през няколко от Си Ен Би Си, до едно с Кати Курик в „Днешното шоу“. — На екрана бе застинал образът на много по-младия Джок Годард, някак палав и дяволито игрив. Джудит извъртя стола си, за да ме погледне. — Адам, предоставена ти е уникална възможност. Едновременно с това ситуацията, в която се намираш, е много по-опасна от всичко изживяно след постъпването ти в „Трайон“, защото ще бъдеш много по-ограничен в действията си, ще ти е почти невъзможно да оставаш незабелязан в компанията, да не говорим, че няма да можеш просто да излезеш с колеги и да почерпиш информация от неформалното общуване с тях. Колкото и парадоксално да звучи, задачата ти да събираш разузнавателна информация неимоверно се усложни. Ще ти трябват всички възможни амуниции. Така че когато приключим за днес, искам да знаеш за този човек всичко, което може да се научи за него, разбираш ли ме?

— Напълно.

— Добре — каза тя и отново ме дари с малко страшната си усмивка. — Зная, че е така. — После понижи глас до шепот: — Виж, Адам… неприятно ми е, че трябва да ти го кажа, но го правя за твое добро: Ник започва да губи търпение от липсата на резултати. Ти си в „Трайон“ вече колко седмици…? Няма значение. А той още нищо не е научил за тайните им проекти.

— Има граници на агресивността… — опитах се да обясня.

— Адам… — тихо и бавно каза тя, но в гласа й прозвуча неприкрита заплашителна нотка. — Най-искрено те съветвам да не се ебаваш с този човек.

40.

Алана Дженингс живееше в дуплексен апартамент в зидана с червени тухли къща недалеч от „Трайон“. Познах я веднага от снимката.

Когато започнеш да излизаш редовно с момиче, в началото забелязваш всякакви подробности: къде живее, как се облича, какъв парфюм си слага — и всичко ти се струва ново, интересно и възбуждащо. Е, странното в моя случай бе, че аз знаех всичко за нея, знаех много повече, отколкото някой някога научава за жена си, макар да бях прекарал с нея има-няма час-два.

Спрях с поршето пред дома й — в крайна сметка за какво друго са поршетата, ако не да вземаш ума на девойките? — изкачих стъпалата и натиснах бутона на звънеца. Гласът й изчурулика в интеркома и тя обеща веднага да слезе.

Беше избрала да се облече в бродирана бяла селска блузка и черен клин, косата й беше събрана в кок и този път не носеше страховитите си черни очила. Не бях уверен дали селяните някога са обличали този модел блузки, нямах представа дори дали някъде по света са останали селяни и ако изобщо ги има, гледат ли на себе си като на селяни. Но тя изглеждаше фантастично. Ухаеше упоително, съвсем различно от момичетата, с които бях излизал досега. Знаех, че тази комбинация от аромати на цветя се нарича „Фльорисимо“ — бях прочел някъде в материалите за нея, че винаги, когато попадне в Париж, си купува този парфюм от магазин с името „Хаус ъф крийд“.

— Здрасти — казах.

— Здравей, Адам. — Беше си сложила перлено червило и носеше на рамо малка квадратна черна кожена чантичка.

— Да се качваме в колата — казах, като се мъчех да не привличам вниманието й към чисто новото блестящо черно порше точно пред нас. Тя го изгледа оценяващо, но не каза нищо. Вероятно подреждаше колата в главата си редом със сакото ми, модел на „Зеня“, панталоните, спортната черна риза с отворена яка и ако вече го бе забелязала — баснословно скъпия ми водоустойчив италиански часовник. Не бих я обвинил, ако ме вземаше за парвеню или за човек, който много иска да се хареса. Тя беше в селска блуза — аз в Ерменеджилдо Зеня. Чудесно. Тя се правеше на бедна, аз пък се опитвах да изглеждам баровец и май бях прехвърлил мярката.

Отворих й вратата. Предвидливо бях изтеглил седалката назад, за да й предоставя максимално пространство за краката. Вътре ухаеше на нова кожа. Отляво на задното стъкло имаше стикер за паркиране на паркинга на „Трайон“, но тя сигурно още не го бе забелязала. Нямаше и да го види отвътре, но не можеше да не го забележи, когато слезехме за ресторанта, и това беше чудесно. Така или иначе, скоро щеше да се разбере, че и аз работя в „Трайон“, и веднага след това щеше да се изясни, че съм заел мястото й. Несъмнено щеше да изглежда странно, защото подобна случайност е твърде малко вероятна, а на всичко отгоре още не се бяхме срещали на работа. С две думи, исках всичко да се изясни колкото може по-скоро и да продължаваме нататък. Дори си бях подготвил възможно най-баналното възклицание: „Не може да бъде! Ти… И аз! Невероятно!“.

Докато пътувахме към любимия й тайландски ресторант, настъпиха няколко момента на неловка тишина. Тя погледна скоростомера, после върна погледа си на пътя и ме предупреди:

— Мисля, че тук трябва да внимаваш. Полицаите те дебнат да вдигнеш над осемдесет и се стоварват върху главата ти.

Усмихнах се, кимнах и си спомних репликата от любимия й филм „Двойна компенсация“, който бях взел снощи от видеотеката, за да го изгледам.

— С колко карах, полицай? — попитах с безразличен глас, наподобяващ този на Фред Макмъри.

Тя веднага включи. Умно момиче. Усмихна се широко.

— Бих казала с около сто и четиридесет. — Перфектна имитация на Барбара Стенуик, жената вамп.

— И ще слезете от този мотоциклет, за да ме глобите?

— Е, този път ще ви се размине само с предупреждение — продължи играта тя с палаво блеснал поглед.

Запънах се за момент, но после се сетих за продължението:

— Не знам ще има ли полза.

— Не знам дали да не ви перна през ръцете.

Усмихнах се. Добра беше и добре се вживяваше.

— Не знам дали да не се разплача, положил глава на рамото ви.

— Не знам дали да не я положите на рамото на съпруга ми.

— Е, това ме довърши — казах аз. — Край на сцената. Стоп, дубълът е добър.

Тя весело се засмя.

— Откъде знаеш това?

— Нямаш представа колко време съм прахосал в гледане на стари черно-бели филми.

— И аз! А специално „Двойна компенсация“ е любимият ми.

— За мен стои на върха заедно с „Булеварда на залеза“. — Друг от любимите й.

— Точно! „Аз съм голям. Снимките ми са малки“.

Исках да спрем, докато имах натрупани точки, защото почти бях изчерпил запасите си от запаметени факти и фрази. Смених темата на тенис, където се чувствах много по-уверено. Спрях пред входа на ресторанта и погледът й отново светна.

— Знаеш този ресторант? Той е най-добрият!

— Когато става въпрос за тайска кухня, той е единственият, поне както аз разбирам нещата. — Появи се момчето, което паркираше, и аз подадох ключовете от чисто новото си порше на осемнайсетгодишно хлапе, което вероятно щеше да се повози с приятели, когато напливът от посетители намалееше. Уви, така тя пак нямаше да види стикера на „Трайон“.

Отначало срещата се развиваше по най-добрия възможен начин. Попадението с „Двойна компенсация“ я бе отпуснало и я бе накарало да повярва, че е в компанията на сродна душа. На всичко отгоре мъжът срещу нея обичаше и Ани ДиФранко — можеше ли да се желае нещо повече? Е, може би малко романтика — жените винаги харесват ако не романтиката в душата на мъжа, то поне епизодичния проблясък на нещо подобно, но аз бях много над това.

Поръчахме си салата от зелена папая и вегетариански пролетни рулца. Помислих дали да не й кажа, че съм вегетарианец — нали тя беше, — но после реших да се въздържа, от една страна, защото щяха да се натрупат съмнително много съвпадения във вкусовете, и от друга — не бях сигурен дали ще мога да издържа да се представям за такъв по-дълго от едно посещение на ресторант. Така че си поръчах пиле с къри „Масаман“, а тя — вегетарианско къри без кокосово мляко. Спомних си, че има алергия към скаридите. По отношение на пиенето нямаше проблем — и двамата поръчахме тайска бира.

Сменихме темата от тениса към клуба, но аз бързо се измъкнах и от тези плитчини от опасение да не ми се наложи да разказвам защо и как съм се озовал там точно онзи ден. След това преминахме на голф и така стигнахме до почивките през лятото. Тук нямаше какво особено да предложа за себе си, така че тя бързо схвана разликата между нас, но прие това за напълно нормално. Все пак нямаше да се жени за мен, нито да ме запознава с баща си, а аз не исках да си измислям семейство и произход, защото това вече щеше да е прекалено. Освен това не се налагаше — тя ме приемаше такъв, какъвто си бях. Разказах й някои истории за времената, когато бях работил в тенис клуб, после за нощните смени на бензиностанцията. Това я накара да се чувства малко неловко с привилегирования си статус и тя ме излъга как родителите й я били карали да изкарва по някой долар през лятото „в компанията, където работи татко“ — пропусна да спомене, че „татко“ е изпълнителният директор на въпросната компания. Освен това знаех със сигурност, че никога не е работила в тази компания. Летата си прекарваше в ранчото на свой познат в Уайоминг, на сафари в Танзания, в компанията на други две жени в апартамент в Париж, за който плащаше „тате“, и освен това като стажант в музея на Пеги Гугенхайм на Канале Гранде във Венеция. Едно нещо беше сигурно — не беше помпала бензин в чужди коли.

Когато спомена „компанията, където работи татко“, се стегнах за очакваното продължение „А ти къде работиш и с какво се занимаваш?“. Но то не последва — искам да кажа, остана за по-нататък. Дори се изненадах, когато тя сама повдигна въпроса по доста странен начин, някак на игра:

— Е — въздъхна тя, — сега сигурно трябва да поговорим за това кой къде работи, нали?

— Ами…

— След това ще можем безкрайно да си разказваме кой какво прави през деня. Значи аз… аз съм в съвременните технологии, окей? А ти… почакай, не ми казвай… — Стомахът ми се сви. — Ти си… собственик на птицеферма.

Това ме накара да се изсмея високо.

— Как се сети?

— Точно така — фермер, който кара порше и носи „Фенди“.

— Всъщност това е „Зеня“.

— Както и да е. Ти си мъж и сигурно най-много от всичко ти се иска да говориш за работата си.

— Не е точно така. — Модулирах гласа си така, че да звучи простодушно искрено. — Предпочитам да живея с мига и да не мисля за друго, освен за ежедневните си грижи. Не знам дали си чувала, но има един виетнамски будистки монах, който живее във Франция, казва се Тич Нат Нан, и той казва…

— Боже мой, не! — възкликна тя. — Това е просто невероятно! Не мога да повярвам, че знаеш за Тич Нат Нан!

Всъщност не бях чел нищо написано от него, но след като видях колко негови книги е поръчала от „Амазон“, проверих на няколко будистки сайта що за човек е.

— Естествено — казах небрежно, сякаш като всички хора на света и аз бях чел събраните му съчинения. — „Чудото не е да ходиш по вода, чудото е да ходиш по зелената земя“. — Бях сигурен, че го цитирам правилно, но точно в този деликатен миг клетъчният телефон в джоба ми завибрира. — Извинявай… — казах, извадих го и погледнах кой ми звъни. — Само секунда…

— Адам — чух плътния глас на Антоан. — Ела веднага.

41.

Едва бяхме преполовили порциите си. Откарах я до дома й, като не спрях да й се извинявам. Тя обаче бе олицетворение на съчувствието. Дори предложи да дойде с мен в болницата, но аз не можех да я запозная с баща ми. Не и толкова рано — резултатът можеше да е плачевен.

Веднага след като я оставих, подкарах поршето със сто и трийсет и стигнах до болницата за петнайсет минути. Сам не зная как се отървах да не ме спрат за превишена скорост. Влязох на бегом в спешното отделение. Не бях на себе си — бях изплашен и не можех да мисля за нищо друго. Исках просто да видя баща ми, да го видя, преди да е умрял. Бях убеден, че всяка проклета секунда, докато чакам да ми обърнат внимание, може да е последната и да не получа възможност за последно сбогом. Буквално изкрещях името му на сестрата на регистратурата и когато тя ми каза къде е, се втурнах натам. Мина ми през ума, че ако вече е починал, тя щеше да се държи иначе, от което подсъзнателно заключих, че още е жив.

Първо зърнах Антоан — чакаше прав пред зелените завеси. Лицето му, не знам защо, бе одраскано и окървавено. Изглеждаше изплашен.

— Какво става? — извиках. — Къде е?

Антоан посочи зелените завеси, зад които се разнасяха гласове.

— Изведнъж дишането му рязко се затрудни. После лицето му започна да потъмнява, някак посиня. Ноктите му побеляха. И аз извиках бърза помощ. — Говореше, сякаш се оправдаваше.

— Той…

— Жив е. Господи, за старец има солиден запас от съпротивителни сили.

— Той ли те одра така? — попитах и посочих лицето му.

Антоан кимна и се усмихна смутено.

— Отказа да се качи в линейката. Каза, че му нямало нищо. Половин час го увещавах и накрая трябваше да го вдигна и да го хвърля в колата. Само се надявам да не съм изгубил прекалено много време, докато реша да ги извикам.

Появи се дребничък тъмнокож млад мъж в зелена манта и попита:

— Вие ли сте синът?

— Да…? — отговорих и едновременно попитах и аз.

— Аз съм доктор Пател. — Беше на моята възраст — може би беше стажант.

— Ммм… ще оживее ли? — попитах.

— Да. Баща ви се е простудил, това е. Но дихателната му система няма никакви резерви. Така че дори незначителна простуда може да е много опасна.

— Може ли да го видя?

— Разбира се — каза той, отстъпи до завесата и я дръпна. Някаква сестра тъкмо слагаше система на баща ми. На лицето му имаше маска. Изглеждаше все същият, може би малко смален и по-блед от обикновено. Беше свързан към цял куп монитори.

Той вдигна ръка, смъкна маската от лицето си и каза отпаднало:

— А бе… престарават се.

— Как сте, господин Касиди? — попита го доктор Пател.

— О, страхотно — не сдържа сарказма си баща ми. — Не си ли личи?

— Е, все пак сте в по-добро състояние от болногледача ви.

Антоан се бе промъкнал да види какво става. На лицето на баща ми се изписа непознато за него изражение на вина.

— О… Извинявай, Антоан.

Антоан, който схвана, че по-убедително извинение от това няма да получи, изпита видимо облекчение.

— Научих си урока. Следващия път ще се боря безкомпромисно.

Баща ми се усмихна като шампион от свръхтежка категория.

— Този господин ви е спасил живота — опита се да му обясни ситуацията доктор Пател.

— Така ли? — попита баща ми недоверчиво.

— Без никакво съмнение.

Баща ми леко наклони глава, за да погледне Антоан в очите.

— И защо го направи?

— Не исках толкова скоро пак да си търся работа — сопна му се Антоан.

Доктор Пател тихо ми обясни:

— Рентгеновата снимка на гърдите му е нормална… за неговото състояние, разбира се. Левкоцитите са осем и пет, което също е в нормата. Анализът на кръвта му показва, че е на прага на респираторна недостатъчност, но засега сме го стабилизирали. Поставили сме го интравенозно на антибиотици и стероиди и ще му наситим кръвта с повече кислород.

— А маската… за какво е? Кислород?

— Казва се небюлайзър. Албутерал и атровент, бронходилататори. — Той се наведе и нагласи маската върху устата и носа на баща ми. — Вие сте истински борец, господин Касиди.

Баща ми само примигва.

— Слабо казано — дрезгаво се изсмя Антоан.

— Извинете ни. — Доктор Пател дръпна завесата и тръгна по коридора. Последвах го, а Антоан остана при баща ми. — Пуши ли още? — остро попита доктор Пател. — Свих безпомощно рамене. — Пръстите му са жълти от никотин. Това е абсолютно безотговорно, разбирате ли?

— Зная.

— Той се убива сам.

— Ако не умре от това, ще умре от нещо друго.

— Но така ускорява процеса.

— А може би точно такава е целта му — казах.

42.

Първия си официален ден на работа при Годард започнах след безсънна нощ, през която не бях мигнал и за секунда.

Прибрах се от болницата в новия си апартамент към четири сутринта и отхвърлих съблазнителната идея да дремна за час, защото знаех, че ще се успя, а това в никой случай не бе най-доброто начало с човек като Годард. Вместо това взех душ, избръснах се и прекарах няколко часа в интернет — четях за конкурентите на „Трайон“ и се пулех над последните технологични новини в News.com и Slashdot. После се облякох — избрах лек черен пуловер (най-близкото в гардероба ми до любимото на Годард черно поло), меки бежови панталони и кафяво сако рибена кост — една от няколкото неофициални дрехи, избрани за мен лично от екзотичната секретарка на Уайът. Погледнах се в огледалото — изглеждах като пълноправен член на личната свита на Годард. Позвъних на момчето от паркинга и му наредих да изкара поршето.

Портиерът на смяна рано сутрин и късно вечер — времето, когато излизах или се прибирах — беше около четиридесет и пет годишен латино, казваше се Карлос Авила. Имаше странен, трудно излизащ от гърлото му глас, сякаш току-що е глътнал нещо остро и още не може да го преглътне. Мисля, че ме харесваше, може би защото не го гледах отвисоко, както, предполагам, правеха всички останали обитатели на блока.

— Много работиш, Карлос — подметнах, докато минавах покрай него. Нормално това беше репликата, с която той се обръщаше към мен, когато се прибирах посред нощ абсолютно скапан.

— То мойто не е работа, господин Касиди — ухили ми се той и отново се загледа в сутрешните новини.

Изминах двете преки до кафето „Старбъкс“ — току-що бяха отворили, — купих си тройно кафе с мляко и докато чаках хлапето — жертва на множествен пиърсинг да загрее голямата чаша мляко с двупроцентова масленост, взех небрежно новия брой на „Уолстрийт Джърнал“ и стомахът ми се сви на топка.

На първа страница имаше материал за „Трайон“. Заглавието беше „Неволите на «Трайон»“. Там се мъдреше приличаща на гравюра снимка на Годард, на която той изглеждаше неуместно жизнерадостен, сякаш не съзнаваше какво става край него. Второ заглавие, с по-малки букви, казваше: „Преброени ли са дните на основателя Огъстин Годард?“. Прочетох го два пъти. Мозъкът ми още не функционираше на пълен ход и спешно се нуждаех от тройното си кафе с мляко, което сериозно затрудняваше хлапето, ценител на гръндж модата. Тонът бе остър и като цяло материалът представляваше интелигентно написан очерк, с автор — добре познато име — Уилям Бъркли, който несъмнено разполагаше с добре информирани източници, работещи в сградата на „Трайон“. Смисълът се свеждаше до това, че акциите на „Трайон“ падали, продуктите били демоде, компанията („смятана най-общо за лидер в потребителската електроника, използваща телекомуникации“) изпитвала затруднения, а Джок Годард, основал „Трайон“, май бил изпуснал контрола от ръцете си. Работел, без да влага душа. Имаше пространно разсъждение на тема старата традиция основателите на високотехнологични компании да бъдат сменяни на кормилото, когато рожбите им се разраснат до определени размери. Задаваше се и въпросът дали той е най-уместната фигура, която да управлява по време на периода на стабилност, последвал фазата на експлозивен растеж. Имаше Доста информация за филантропизма на Годард, за вниманието му към благотворителността, за хобито му да колекционира и поправя американски ретроавтомобили и как сам бил ремонтирал най-ценния екземпляр в колекцията си — прословутия „Буик Роудмастър“, модел 1949. Заключението на статията бе, че Годард е пред залеза си.

„Страхотно — помислих си. — Падне ли Годард, познайте кой ще го последва“.

И тогава си спомних: момент, моят истински работодател не е Годард. Той е моята цел, обектът на моите действия. А истинският ми работодател е Ник Уайът. Колко лесно бе при възбудата на първия ден да забравя на кого трябва да остана лоялен.

Кафето ми най-сетне бе готово. Подсладих го с две пакетчета захар, отпих голяма глътка, която изгори гърлото ми, и сложих отгоре пластмасовата капачка. След това седнах да дочета статията. Журналистът, изглежда, беше доста наясно за кого пише. Нямаше никакво съмнение, че е разговарял лично с хора от „Трайон“.

По пътя се опитах да изслушам CD-то на Ани ДиФранко, което бяха купил като част от изследователския ми проект „Алана“, но след няколко превъртания напред накрая го извадих от плейъра. Просто не можех да я понасям. Няколко от песните не бяха никакви песни, а монолози. Ако наистина държах да се мъча по този начин, щях поне да слушам Джей Зи или Еминем. Не, благодаря.

Отново се сетих за статията в „Уолстрийт Джърнал“ и се замислих какво бих казал, ако някой поиска мнението ми за нея. Да заявя, че това е боклук, подхвърлен от някой от конкуренцията, за да бъде подкопано доверието в нас? Да кажа, че репортерът е пропуснал да забележи онова, за което си е струвало да пише (каквото и да бе то)? Или да призная, че е повдигнал някои сериозни въпроси, които следва да анализираме? Реших да се спра на модифициран вариант на последното, а именно че каквато и да е истината в обвиненията, важното е какво ще си помислят нашите акционери, а понеже всички сред тях са редовни читатели на вестника, ние сме длъжни да се отнесем сериозно към изнесеното в него, независимо истина ли е, или не.

Но най-интересно от всичко ми бе кои ли бяха враговете на Годард, опитващи се да размътят водата и… дали Годард наистина бе обречен, а аз се бях качил на борда на потъващ кораб. Или, за да бъде съвсем точен, дали Ник Уайът ме бе качил на борда. Мина ми мисълта: „Господи, този човек наистина не е във форма, след като лично ме нае за свой помощник!“

Отпих от кафето и сигурно не бях притиснал капачката добре, защото си полях панталона. Страхотно началото на новата ми работа, няма що!

43.

На излизане от тоалетната, където се постарах, колкото можах, да ликвидирам най-издайническите следи от разлятото кафе, в резултат на което панталоните ми бяха влажни и смачкани, минах покрай стойката с вестници в крило „A“ — главната сграда, — където продаваха местните вестници плюс „Ю Ес Ей Тудей“, „Ню Йорк Таймс“, розовия като сьомга „Файненшъл Таймс“ и естествено „Джърнал“. Купчинката му вече бе останала наполовина, а все още бе едва седем сутринта. Явно всички в „Трайон“ се бяха заинтригували. Не се съмнявах, че някой вече е изпратил по имейла каквото можеше да се копира от сайта на вестника.

Главната секретарка на Годард, Фло, вече ми бе изпратила информация за новия ми кабинет. Точно така, не работна клетка, а истински кабинет с размерите на този на Джок Годард (и на Нора и Том Лундгрен). Беше малко по-нататък по коридора от офиса на Годард, в който, както във всички останали кабинети на началници, все още бе тъмно. Не и в моя.

Новата ми административна помощничка — разбирай секретарка — Джослин Чан седеше зад бюрото си в помещението пред кабинета ми. Беше четиридесетгодишна величествено изглеждаща етническа китайка в безукорен син костюм. Имаше идеално оформени вежди, късо подстригана черна коса и малка уста с извити устни, върху които бе прясно положено влажно изглеждащо червило с прасковен цвят. В момента поставяше стикери върху разделителите на кутия за сортиране на кореспонденция. Когато се приближих, тя вдигна поглед, свила устни, и ми подаде ръка.

— Вие сте господин Касиди, нали?

— Адам — информирах я. Не знаех дали не допускам първата си грешка. Дали не трябваше да поддържам дистанция, да бъда официален? Струваше ми се нелепо и ненужно. В крайна сметка не наричаха ли всички тук директора „Джок“? Освен това бях наполовина на възрастта й.

— Аз съм Джослин — представи ми се и тя. Имаше малко безизразен глас с леко носов бостънски акцент, който не очаквах да чуя от нея. — Радвам се да се запознаем.

— И аз също. Фло каза, че сте тук отдавна. — Уф!… Грешка — жените не обичат да им се говори така.

— Петнайсет години — предпазливо каза тя. — Последните три работих за Майкъл Гилмор, вашия предшественик. Преназначиха го преди две седмици и аз бях в… безтегловност.

— Петнайсет години. Отлично. Ще имам нужда от цялата помощ, която можете да ми окажете.

Тя кимна, без усмивка, без емоция, без нищо. След това забеляза вестника под мишницата ми.

— Нали няма да споменете за това пред господин Годард?

— Всъщност исках да ви помоля да го сложите в рамка като подарък за него. За кабинета му.

Тя ме изгледа продължително и изплашено. След това на устните й изпълзя лека усмивка.

— Това е шега — сети се тя. — Нали?

— Да.

— Извинявам се… Господин Гилмор нямаше кой знае какво чувство за хумор.

— Няма нищо. И аз няма да остана запомнен като голям шегаджия.

Тя пак кимна, несигурна как да реагира.

— Добре. — Погледна часовника си. — Имате среща с господин Годард в седем и трийсет.

— Него още го няма.

Тя пак погледна часовника си.

— Ще дойде. Всъщност готова съм да се обзаложа, че току-що е влязъл в кабинета си. Той е много точен. О… вземете това. — И ми подаде много официално изглеждащ документ, сигурно стотина страници, подвързан в някаква синя кожа. На корицата пишеше: „БЕЙН & КОМПАНИЯ“. — Фло каза, че господин Годард би искал да се запознаете с това преди срещата ви.

— Която е след… две и половина минути?

Тя сви рамене.

Беше ли това първото ми изпитание? Нямаше никакъв начин да прочета дори една страница от неразшифруемия текст на документа преди срещата, а определено нямах намерение да закъснявам за нея. „Бейн & Компания“ бяха високоценена и скъпо струваща компания за мениджмънт и консултантски услуги, където наемаха младежи на моята възраст, младежи, знаещи по-малко и от мен самия, после ги експлоатираха, докато ги превърнеха в идиоти, като ги принуждаваха да обикалят компании, да пишат отчети и да фактурират хиляди долари за фалшивата си мъдрост. Отчетът в ръцете ми бе озаглавен „Тайната на «Трайон»“. Прегледах го по диагонал и видях по страниците всички познати ми клишета и модни думички: „добре смазана управленска система“, „предимство пред конкуренцията“, „отлично отработени вътрешни процедури“, „неефективност на инвестициите“, „неоптимален растеж“, „минимизиране на непроизводствените разходи“, дрън, дрън, дрън… — и схванах, че не е нужно да чета, за да ми е ясно какво се пече.

Съкращения. Мор по работните клетки.

„Тъжно — помислих си. — Добре дошъл в живота по върховете“.

44.

Годард вече се бе разположил край кръглата маса във вътрешния си кабинет заедно с Пол Камилети и още един човек — прехвърлил петдесетте, плешив, със старомоден кариран сив костюм и вратовръзка, избрана от някой супермаркет. Най-забележителното у него бе грамадният студентски пръстен на дясната му ръка. Познах го: Джим Колвин, главен директор на „Трайон“ по оперативните въпроси.

Стаята беше със същите размери като външния кабинет на Годард, тоест три на три метра, така че с нас четиримата и голямата кръгла маса бе наистина тясно. Поздравих, усмихнах се неспокойно, седнах на стола до Годард и оставих пред себе си документа на Бейн и голямата чаша кафе с лого на „Трайон“, която ми бе дала Фло. Извадих бележник с жълти листа и химикалка и се приготвих да си водя бележки. Годард и Камилети бяха по ризи с къс ръкав. Годард, изглежда, бе забравил някъде вечното си поло. Изглеждаше състарен и по-уморен от последния път, когато го бях видял. На врата му висяха очила с половинки стъкла. Естествено в черни рамки. На масата бяха разстлани няколко броя на „Уолстрийт Джърнал“ — на единия някой бе маркирал карета текст в жълто и зелено.

Седнах. Камилети ме изгледа намръщено и попита:

— Кой е този?

Не ми прозвуча точно като „Добре дошъл“.

— Не помниш ли господин Касиди?

— Не.

— От съвещанието за „Маестро“. Предложението за военните.

— А… новият ти помощник — каза Камилети без никакъв ентусиазъм. — Е, добре дошъл в кризисния щаб, Касиди.

— Джим, това е Адам Касиди — представи ме Годард. — Адам, запознай се с Джим Колвин, директора ни по оперативните въпроси.

— Здравей, Адам — каза Колвин.

— Обсъждахме тоя проклет материал в „Джърнал“ — ненужно ме осведоми Годард. Най-вече какво да правим с него.

— Ами… — дълбокомислено започнах аз — това си е просто една статия. Малка буря, която без никакво съмнение ще се разкара след ден-два.

— Глупости — сряза ме Камилети и ме изгледа с поглед, толкова смразяващ, че за миг се изплаших да не се вкаменя. — Това не е кой да е вестник, а „Джърнал“. И материалът не е къде да е, а на първа страница. И се чете не от този или онзи, а от всички — членове на бордове, инвеститори, аналитици… от всички! Това е катастрофа.

— Не е добре — учтиво се съгласих и се зарекох вече да си държа устата затворена.

— Стига с този „Джърнал“ — изпъшка Годард. — Ще го неутрализирам с предложение до „Ню Йорк Таймс“ за ексклузивно интервю „на четири очи“. Ще им предложа, да кажем, темата за… някои съображения по важни за бранша въпроси. Ще захапят.

— Става — каза Камилети. — Наистина е важно да не протестираме прекалено кресливо. Нали не искаме „Джърнал“ да излезе с втора част и да оплеска имиджа ни още повече.

— На мен ми се струва, че репортерът на „Джърнал“ е разговарял с вътрешни хора — обадих се аз, забравил за решението си да мълча като риба. — Имате ли някаква представа как е изтекла информация?

— Получих гласова поща от някакъв репортер преди два дни, но бях извън страната — призна Годард. — Така че останах „без коментар“.

— Може да е търсил и мен… трябва да проверя гласовата си поща — неохотно каза Камилети. — Но със сигурност не съм му се обаждал.

— Не мога да си представя как някой в „Трайон“ съзнателно ще стане участник в тази игра — сърдито каза Годард.

— Може да е някой от конкуренцията — предположи Камилети. — Уайът например.

Никой не ме погледна. Не бях сигурен дали другите двама знаят, че съм дошъл от „Уайът“.

Камилети продължи:

— Тук има голям фрагмент, в който се цитират някои от контрагентите ни — „Бритиш Тел“, „Водафон“, „ДоКоМо“ — относно забавянето на новите ни мобилни телефони. Кучетата отказват да ядат кучешка храна. Любопитно как някакъв шибан репортер в Ню Йорк знае къде да намери „ДоКоМо“ и се е обадил чак в Япония? Няма начин да се добере до тях без помощ от „Моторола“, „Уайът“ или „Нокия“.

— Както и да е — заключи Годард, — станалото — станало. Работата ми не е да се занимавам с медиите, а да ръководя тази проклета компания. А този шибан анализ, колкото и предубеден и несправедлив да е… всъщност дали всичко е толкова ужасно?… Като изключим закопаващото заглавие, какво ново казва материалът? Всяко тримесечие постигаме планираните финансови показатели, понякога даже обявяваме малко по-добри. Уол стрийт ни обича. Окей, нямаме растеж в приходната част, но не е ли болна цялата индустрия! Тук долавям повече злорадство, отколкото истина. Но цялата тази дивотия как сме изправени пред първото ни тримесечие на червено от петнайсет години насам — разпалено продължи Годард — е абсолютна измислица и…

— Не е така — прекъсна го Камилети и тихо добави: — Нещата са даже още по-зле.

— Какви ги разправяш? — възкликна Годард. — Току-що се прибирам от конференцията на дистрибуторите ни в Япония, където научих, че всичко е под контрол!

— Снощи, след като получих по мейл новината за този материал — обясни Камилети, — веднага поисках с електронна поща до вицепрезидентите по финансовите въпроси в Европа и Азия да ме уведомят официално за постъпленията от тази седмица, както и за продажбите за тримесечието, разбити по клиенти.

— И? — подкани го Годард.

— Ковингтън в Брюксел ми прати данните преди час, а Броди в Сингапур — към полунощ, и числата са отчайващи. Директните ни продажби са добре, но тези чрез посредници са много зле. Понеже двата региона, Азия — Тихият океан и Европа — Близкият изток — Азия носят шейсет процента от постъпленията. Образно казано — падаме в пропастта. Очертава се един много неприятен факт, Джок — това тримесечие ще бъдем на червено, и то осезаемо. Така че наистина става дума за катастрофа.

Годард ме погледна предупредително.

— Адам, това е класифицирана информация, която в никакъв случай не бива да става публично достояние. Искам да сме напълно ясно с това, така че…

— Разбира се.

— Все пак имаме… — започна Годард, запъна се и после довърши: — имаме „Аврора“, за бога, и…

— „Аврора“ ще започне да носи постъпления не по-рано от няколко тримесечия — прекъсна го Камилети. — Докато нашият проблем е сега. В момента балансът ни е тревожен. И нека ти напомня още, че в мига, в който числата излязат наяве, цената на акциите ни ще полети надолу. — Камилети помълча за ефект и продължи с нисък глас: — В приходите за четвърто тримесечие се оформя дефицит от двайсет и пет процента. От друга страна, имаме значителни складови наличности… — Камилети пак замълча и изгледа Годард, преди да му нанесе довършващия удар. — Моята оценка на загубите ни преди плащане на данъците е около половин милиард долара.

— Господи! — ахна Годард.

Но Камилети не беше свършил:

— Научих още, че „Креди Суис Фърст Бостън“ вече са готови да ни понижат борсовия рейтинг от „леко надценен“ на „пазарна стойност“. Това означава смяна на препоръката от „купувайте“ на „задръжте“. Не знам дали ме разбра — това е информация отпреди излизането на материала.

— Боже — изпъшка Годард и поклати глава. — Какъв абсурд при онова, което чакаме да излезе от развоя.

— Значи се налага да погледнем с друго око на тези писания — натърти Камилети и забоде показалец в своето копие на документа на Бейн.

Годард избарабани с пръсти по анализа. Пръстите му бяха къси и дебели, а по ръката му имаше кафяви старчески петна.

— Колко красиво е подвързан — замислено каза той. — Така и не научих колко ни струва този отчет.

— Сигурен съм, че не би искал да знаеш — отклони въпроса Камилети.

— Наистина не искам. — Той направи горчива гримаса, сякаш току-що бе изразил някакво мнение. — Пол, бях се заклел, че никога няма да направя това. Помня, че ти дадох дума.

— Стига, Джок, на карта е заложено не твоето его или твоята суета…

— Говорим за моята дума. Което има пряко отношение към проблема колко може да ми се вярва.

— Добре тогава, аз мисля, че изобщо не трябваше да даваш такова обещание. Нали знаеш: „Никога не казвай никога“. Във всеки случай, ако това може да те успокои, дал си обещанието при съвсем друга икономика… може да се каже в предисторически времена. Мезозойската ера, ако щеш, за бога! Тогава, когато „Трайон“ още набираше светлинна скорост. И нека не забравяме, че ние сме една от много малкото на брой технологични компании, която още не е съкращавала хора.

— Адам — каза Годард, обърна се към мен и свали очилата си, — успя ли да прегледаш тази абракадабра?

Поклатих глава.

— Получих го преди минути. Успях само да го прелистя.

— Искам от теб да погледнеш внимателно прогнозите за потребителската електроника. Страница осемдесет и не знам коя. Би трябвало да си наясно отпреди.

— Сега? — попитах недоверчиво.

— Сега. И ми кажи правдоподобни ли ти изглеждат числата.

— Джок — обади се Джим Колвин, — невъзможно е да се изведат правдиви тенденции на база информация, получена от няколко шефове на отдели. Сам разбираш, че те прогнозират бъдеще, основано единствено на броя на хората в своя отдел, като по този начин бранят територията си.

— Затова е тук Адам — отговори Годард. — Той няма какво да брани. — Трескаво прелистих доклада на Бейн, като се опитвах да изглеждам като човек, който знае за какво става дума. Междувременно Годард продължи: — Пол, това вече сме го правили. Сега предполагам ще ми кажеш, че трябва да съкратя осем хиляди работни места, за да останем в добра форма.

— Не, Джок, за да останем ликвидни. И ако ми позволиш една корекция… става дума за десет хиляди души.

— Хм… Кажи ми сега нещо друго. Никъде в този проклет трактат не се твърди, че когато една компания редуцира, съкращава или уволнява персонала си — наречи го както искаш, — от това следва, че тя подобрява шансовете си в дългосрочна перспектива. Всичко, което чувам, се отнася до краткосрочната перспектива. — Камилети понечи да каже нещо, но Годард не му даде шанс да вземе думата. — Да, зная, че всички го правят. Нещо като безусловен рефлекс. Бизнесът е гадна работа. Трябва да се отървем от известен брой хора. Да изхвърлим малко баласт. Но дали съкращенията водят закономерно до устойчиво повишаване цените на акциите ни? Или на пазарния дял? По дяволите, Пол, и двамата много добре знаем, че в мига, в който небето се проясни, ще назначим обратно повечето от тях. Заслужава ли в такъв случай всичко това душевните ни терзания?

— Джок — обади се Колвин, — не си ли чувал за принципа „осемдесет — двайсет“: двайсет процента от хората вършат осемдесет процента от работата. Гледай на това, което се налага да направим, като на изрязване на тлъстината.

— „Тлъстината“ са верни на „Трайон“ хора — изсумтя Годард. — На които ние раздаваме малките значки, които говорят за лоялност и преданост. Само че тази улица е двупосочна, нали така? Ние очакваме лоялност от тях, но получават ли те същото от нас? Доколкото аз разбирам нещата, тръгнем ли по този път, ще загубим повече от няколко съкратени служители. Ще загубим фундаментално важното доверие. Ако нашите хора са удържали своята част на договора, как така се получава, че ние не сме длъжни да се съобразяваме с него? Не става ли дума за убиване на доверието?

— Джок — каза Колвин, — истината е, че благодарение на теб значителен брой от работещите в „Трайон“ станаха през последните десет години доста богати.

Междувременно аз препусках през графики и таблици с очаквани приходи и се мъчех да ги сравня с подобните на тях, които бях изучавал през последните две седмици.

— Моментът не е подходящ за благородство, Джок — обади се Камилети. — Не можем да си позволим този лукс.

— О, не се опитвам да морализаторствам — каза Годард; продължаваше да барабани, вече по плота на масата. — Просто съм брутално практичен. Нямам никакъв проблем с освобождаването от лентяи и некадърници. Майната им на тях. Но съкращения в замисления мащаб неизбежно водят до отсъствия по всевъзможни причини и до незаинтересованост — хората се събират извън работните си места, за да обменят последните слухове. Ще го кажа по начин, разбираем за теб, Пол: това се нарича понижаване на производителността.

— Джок… — започна Колвин.

— Сега аз ще ти кажа едно ново правило „осемдесет — двайсет“ — прекъсна го Годард. — Ако направим това, осемдесет процента от останалите на работа служители ще могат да фокусират не повече от двайсет процента от умствените си възможности върху чакащата ги работа. Адам, как ти изглеждат прогнозите?

— Господин Годард…

— Последният, който ме нарече така, изхвръкна от фирмата.

Усмихнах се.

— Джок… Виж, няма да опитвам ритуални танци около това. Повечето от числата не ми бяха известни допреди секунди и няма да стрелям слепешката. Не и когато става дума за много важни неща. Но познавам в дълбочина ситуацията около „Маестро“ и мога да ти кажа, че тук тя е представена свръхоптимистично, да не се изразя по-силно. Докато не започнем доставки за Пентагона — ако изобщо се сключи договор за това, — числата тук са силно завишени.

— Което означава, че ситуацията може да се окаже по-лоша, отколкото даже нашият прескъп консултант ни съобщава.

— Да. Така е, ако приемем данните за „Маестро“ като индикатор.

Той кимна.

Възцари се тишина. Камилети почна отново:

— Джок, нека ти го кажа човешки. Баща ми беше учител, окей? Този човек успя да изучи шест деца в колежи, като разчиташе само на учителската си заплата… не ме питай как, но го направи. Сега двамата с майка ми живеят от мизерните си спестявания, повечето от които са вложени в акции на „Трайон“, защото аз им казах, че това е страхотна компания. Но нашите разбирания не става дума за голяма сума, но баща ми вече загуби двайсет и шест процента от вложенията си и е на път да загуби доста повече. Да забравим за големите инвеститори като „Файделити“ и други. Грамадното мнозинство от нашите акционери са като Тони Камилети и въпросът е какво ще кажем на тях.

Имах силни съмнения, че Камилети измисля тази история и че на практика баща му — никакъв учител, а пенсиониран инвестиционен банкер — си живее в някое охранявано ваканционно селище и се скъсва да играе голф, но очите на Камилети блестяха.

— Адам — каза Годард, — ти, предполагам, ме разбираш, нали?

За момент се почувствах като елен, застинал в светлината на фаровете. Беше очевидно какво очаква да чуе от мен Годард. Но след няколко секунди трескав размисъл поклатих глава:

— Не мен ми се струва — казах бавно, — че ако не го направиш сега, след година вероятно ще трябва да съкратиш повече хора. Така че… заставам на страната на господин… на Пол.

Камилети се пресегна и ме потупа по рамото. Сепнах се. Не исках да изглежда, сякаш съм избрал на чия страна да застана… още повече че се изправях срещу моя бос. Новата ми работа не започваше по най-добрия възможен начин.

— Какви условия предлагаш да им дадем? — с въздишка попита Годард.

Камилети се усмихна.

— Четири седмици компенсация вместо предизвестие.

— Без значение колко дълго е бил всеки с нас? Не. Две седмици за всяка година стаж при нас, плюс две допълнителни седмици за всяка година от десет нагоре.

— Това е безумие, Джок! На няколко души ще се наложи да платим над годишна заплата, та дори и повече.

— Това не е компенсация — промърмори Джим Колвин, — а благотворителност.

Годард сви рамене.

— Или ще съкращаваме при тези условия, или изобщо няма да съкращаваме. — Той ме изгледа скръбно: — Адам, ако някога излезеш на вечеря с Пол, не го оставяй да избере виното. — После се обърна отново към своя финансов магьосник. — Ти искаш съкращенията да влязат в сила, считано от първи юни, така ли беше? — Камилети кимна предпазливо. — Някъде в главата ми се върти смътният спомен, че подписахме договор за едногодишно предизвестие с „Кейбъл Сайн“, които купихме миналата година, и че този договор изтича на 31 май. Предишния ден. — Камилети сви рамене. — Добре, Пол, става дума за хиляда работници, които ще получат по една месечна заплата плюс едномесечна компенсация за всяка прослужена година… ако ги уволним на предния ден. Което са си добри пари. Този един-единствен ден означава огромна разлика за тези хора. Сега те ще получат двуседмична заплата.

— Юни е тежък месец — край на тримесечие…

— Не ме интересува. Няма да направя това. Съжалявам. Направи го 31 май. Що се отнася до всичките ни служители, които имат неизползвани опции, ще им отпуснем дванайсет месеца, през които да решат дали ща ги използват. Самият аз доброволно намалявам заплатата си на… един долар. Ти какво ще кажеш, Пол?

Камилети се усмихна неспокойно.

— Ти все пак имаш много повече опции от мен.

— Правим това веднъж — отсече Годард. — Правим го веднъж и го правим както трябва. Не искам да режа два пъти.

— Разбрано — съгласи се Камилети.

— Добре — пак въздъхна Годард, — понякога човек няма особен избор. Въпреки това искам да съгласувам това решение с целия управленски екип и да чуя възможно най-много мнения. Освен това ще трябва да предупредим инвеститорите. Ако се размирише по начина, по който не се съмнявам, че ще стане, ще запиша уеб обръщение към личния състав на компанията… и ще го пуснем утре, веднага след затваряне на борсата. По същото време ще направим и официалното съобщение. Не искам нито дума да напуска тази стая преди това… ще бъде страшно деморализиращо.

— Ако предпочиташ, съобщението мога да направя аз — предложи услугите си Камилети. — Така ръцете ти ще останат чисти.

Годард го изгледа гневно.

— Няма да ти възложа това. Отказвам. Досега решенията са били мои — аз обирах лаврите, за мен бяха славата и кориците на списанията. Значи моя ще бъде и вината. Не може да бъде иначе.

— Предложих го, защото досега все ти си правил всякакви декларации. Ще те опекат на шиш…

Годард сви рамене, но му личеше, че приема нещата тежко.

— Предполагам сега ще ми излезе прякор от рода на Годард Секирата или нещо подобно.

— Мисля, че Джок Неутрона звучи по-добре — обадих се и за пръв път тази сутрин Годард се усмихна.

45.

Излязох от офиса на Годард с облекчение, но едновременно с това бях и угрижен.

Бях оцелял след първото си съвещание с него и бях успял да не изглеждам глупак. Но бях научил голяма вътрешна тайна, истинска информация от кухнята, която щеше да промени живота на много хора.

Аз обаче бях взел решение да не я съобщавам на Уайът и хората му. Това не беше част от задачата ми, не влизаше в описанието на „трудовата ми характеристика“. И нямаше нищо общо с тайните проекти на „Трайон“. От мен не се очакваше да съобщавам абсолютно всичко на хората, които ме ръководеха. Всъщност те не знаеха, че зная. При това положение щяха да научат за съкращенията в „Трайон“ заедно с всички останали.

Ангажиран с тези мисли, излязох от асансьора на трети етаж в крило „A“, за да видя останало ли е нещо за обяд, когато видях към мен да се насочва познато лице. Висок мършав млад мъж, някъде към трийсетте и лошо подстриган, ми извика, докато влизаше в празния асансьор:

— Ей, Адам!

Кимнах и продължих да вървя, но лицето ми пламна.

Казваше се Кевин Грифин, непринуден, макар и налудничаво изглеждащ бивш мой колега, доста добър баскетболист. Играехме с него на двойка, докато бях в „Уайът Телекомюникейшънс“. Той работеше в отдел продажби и се занимавате с рутери. Помнех го — зад неугледната му фасада се криеше един много умен и много амбициозен човек. Винаги подобряваше личните си показатели и не пропускаше да се пошегува с мен за незаинтересуваното ми отношение към работата.

С други думи — човек, който знаеше кой съм в действителност.

— Адам? — настоя той, застинал на прага на асансьора. — Адам Касиди! Какво правиш тук?

Нямаше как да го игнорирам, така че се обърнах. Беше мушнал ръка върху датчика на вратата и й пречеше да се затвори.

— О… Кевин — казах, — тук ли си вече?

— Да, в продажбите. — Изглеждаше възбуден, сякаш ставаше дума за среща със съученици след много години. После понижи гласа си: — Теб не те ли изритаха от „Уайът“ заради онова парти, а? — И заговорнически се изкиска.

— Нее… — възразих, като се запънах за секунда, опитвайки се да изглеждам едновременно безгрижен и развеселен. — Беше просто недоразумение.

— Аха. — Но в гласа му се долавяше съмнение. — И къде си сега тук?

— Все същата история — отговорих му неопределено и побързах да приключа: — Е, радвам се, че се видяхме. Съжалявам, бързам.

Когато вратата на асансьора тръгна да се затваря, той се обърна и ме изгледа с любопитство.

Което не беше никак добре.