Параноя

57.

Прибрах се относително рано — към девет и половина. Бях нервна развалина и се нуждаех от три денонощия непрекъснат сън. Докато пътувах от „Трайон“, не можех да извадя сцената с Мордън от главата си — опитвах се да проумея смисъла на случилото се. Не ми беше ясно планираше ли той да каже за мен на някого, да ме издаде. И ако не, защо? Дали не искаше просто да ме държи в ръцете си? Не знаех как да разбирам поведението му и това беше много лошо.

Улових се, че си мечтая за голямото ново легло с матрак „Дукс“ и как ще се хвърля в него в мига, в който прекрача прага. Докъде бях стигнал!? Да си мечтая за сън. Унизително…

Както и да е, нямаше начин веднага да легна да спя, защото имах работа. Трябваше да извадя копията на фирмените досиета и да ги засиля на Мийчъм и Уайът. Не исках да са у мен нито секунда по-дълго, отколкото е нужно.

Така че използвах скенера, даден ми от Мийчъм, превърнах документите в PDF файлове, шифровах ги, прикрепих ги към имейл и ги изпратих през анонимайзъра.

Когато свърших, извадих ръководството за работа с KeyGhost, свързах устройството към компютъра и започнах да изтеглям информацията. Когато отворих първия документ, изпитах пристъп на раздразнение — той представляваше блок от напълно неразбираеми символи. Изглежда, бях сбъркал нещо. Вгледах се по-подробно и едва тогава видях, че има някаква система… все пак може би не бях оплескал всичко. Забелязах името на Камилети, после следваха фрагменти от цифри и букви, след това имаше дори цели изречения.

Бог знае колко страници текст. Всичко, което той беше въвел през клавиатурата си този ден, и то никак не беше малко.

Най-важното: бях прехванал паролата му — шестцифрено число, завършващо на 82, което може да бе рождената година на някое от децата му. Или годината на брака му. Или нещо друго.

Но най-интересни бяха имейлите му. Бяха много, пълни с конфиденциална информация относно нашата компания и компанията, за чието изкупуване отговаряше Камилети. Същата „Делфос“, за която бях научил от досиетата в кабинета му — онази, за която „Трайон“ се готвеха да платят маса пари в наличност, че и акции в допълнение.

Установих, че има обмен на няколко имейла с предмет „Трайон — конфиденциално“ относно секретен нов метод за контрол на складовите наличности, приет в компанията преди няколко месеца с цел борба срещу фалшификациите и пиратството, особено в Азия. Всяко устройство на „Трайон“, независимо дали беше телефон, джобен компютър, или медицински скенер, се маркираше чрез лазерно ецване с логото на „Трайон“ и сериен номер. Микроскопичната идентификация се виждаше само под микроскоп, не можеше да бъде фалшифицирана и доказваше, че въпросният блок, компонент или каквото и да било, наистина е произведено от „Трайон“.

Имаше много информация за производителите на чипове в Сингапур, които „Трайон“ или бе купил, или масивно бе инвестирал в тях. Интересно… „Трайон“ се насочваше към производството на интегрални схеми или поне се опитваше да запази някакъв периметър там.

Чувствах се много странно, докато четях тези неща. Сякаш надничах в чужд дневник. Освен това се чувствах виновен, истински виновен, но не заради някаква лоялност към Камилети, а заради Годард. Почти виждах главата му да лети в някакъв мехур високо във въздуха и неодобрително да ме гледа как ровя из електронната поща на Камилети и бележките му. Не зная, може би се дължеше на това, че бях капнал от умора, но се чувствах много гадно. Да, вярно, странно е да го казвам точно аз, но докато, от една страна, ми се струваше в реда на нещата да крада информация за проект „Аврора“ и да я предавам на Уайът, от друга, смятах за крайно неморално да им предавам неща, в които не ми беше възложено да ровя това вече ми изглеждаше възмутително предателство спрямо новия ми работодател.

Изведнъж погледът ми попадна на съкращението УСД, което не можеше да означава нищо друго, освен „Уолстрийт Джърнал“. Прииска ми се да науча каква е реакцията му на онзи материал, така че увеличих този сегмент на екрана… и без малко не паднах от стола.

Доколкото бях разбрал, Камилети използваше няколко различни имейл адреса, все извън „Трайон“. Те бяха в Yahoo, Hotmail и някакъв местен интернет доставчик. Те, разбира се, бяха за частната му кореспонденция: връзка с неговия борсов агент, писма до брат му, сестра му и баща му, и други подобни.

Вниманието ми привлякоха имейлите, изпращани от адреса му в Hotmail. Един от тях беше адресиран до BulkeleyW@WSJ.com. В него се казваше:

Значи това било. Информацията беше изтекла през Пол Камилети… нямаше кой друг да е. Той беше човекът, предал нелицеприятната информация за „Трайон“ и за Годард на „Джърнал“.

Всичко започваше да си идва по местата. Камилети помагаше на „Уолстрийт Джърнал“ да причини големи неприятности на Джок Годард — обрисуваше го като некомпетентен старец, загубил усет за реалността и прехвърлил пика на възможностите си. Внушението бе, че при това положение Годард трябва да се оттегли. Всеки от борда на директорите в „Трайон“, както и всеки аналитик или инвеститор, щеше да прозре елементарния намек на страниците на „Джърнал“. И кого щеше да назначи на мястото на Годард бордът.

Съвсем очевидно, нали?

Макар да бях изморен и да плачех за сън, мина доста време във въртене из леглото, докато най-сетне заспах. Но дори сънят ми беше на пресекулки и измъчен. Подсъзнанието ми продължаваше да рисува картината на възрастния Огъстин Годард, отпуснал рамене в навяващия тъга вагон-ресторант над чиния с пай, или измъчен и победен, свел глава, докато персоналът на „Трайон“ се изнизва покрай него от заседателната зала в колона по един. Сънувах как Мийчъм и Уайът ме заплашват със затвор и в сънищата си им се противопоставях, казвах им да ми се махнат от главата, да се разкарат и какво ли още не, но битката беше обречена. Сънувах и как прониквам в офиса на Камилети, но съм заловен на местопрестъплението от Нора и Чад заедно.

А когато часовникът ме събуди в шест сутринта и след като се преборих с пулсиращата болка в главата ми и я надигнах от възглавницата, знаех, че трябва да разкажа на Годард за Камилети.

Но изведнъж разбрах, че това е невъзможно! Как можех да кажа на Годард за Камилети, след като се бях сдобил с доказателство за предателството му чрез влизане с взлом в кабинета му?

И какво сега?

58.

Фактът, че точно Камилети Главореза — мръсникът, който се преструваше на толкова ядосан от публикацията в „Уолстрийт Джърнал“ — е човекът зад нея, не ми даваше мира. Този тип беше повече от задник — той беше нелоялен към Годард.

Може би беше облекчение да посоча обвинително с пръст някой след седмиците, през които се бях чувствал жалко нищожество. Може би загрижеността ми към Годард ме караше да се чувствам малко по-добре. Може би бях така вбесен от измяната на Камилети, че можех да забравя поне за кратко моята. А може би просто бях благодарен на Годард, че ме бе избрал, че бе видял в мен нещо по-особено, нещо по-добро от онова, което виждаше у другите. Трудно ми беше да преценя каква част от гнева ми към Камилети е безкористна. От време на време ме пробождаше осъзнаването, че всъщност с нищо не съм по-добър от него. И наистина, аз бях в „Трайон“ — измамник, преструващ се, че едва ли не може да ходи по вода, а всъщност прониквах в чужди офиси, крадях секретни документи и се опитвах да изтръгна сърцето на корпорацията на Годард — а той ме возеше с любимата си кола…

Събираше ми се прекалено много. Тези изпотявания в четири сутринта започваха да ме съсипват. Преди всичко бяха опасни за нервите ми. Колко по-добре щях да се чувствам, ако работех на автопилот, без замисляне.

Не зная, може би наистина имах съвестта на боа удушвач, но продължавах да искам да хвана този мръсник Пол Камилети.

Мен поне никой не ме питаше искам ли да правя онова, което правех. Бяха ме натикали в ъгъла и нямах избор. Но предателството на Камилети бе съвсем друга работа, беше измяна от друг порядък. Той активно заговорничеше срещу Годард, срещу човека, довел го в компанията и дарил го с цялото си доверие. Кой знае какво още вършеше Камилети.

Не, Годард трябваше да знае. Но и аз трябваше да имам прикритие, трябваше да разполагам с правдоподобна история как съм разбрал, без да споменавам за незаконното проникване в офиса на Камилети.

По целия път до компанията слушах рева на двигателя и мозъкът ми работеше над решението на този проблем. И когато стигнах на работното си място, според мен разполагах с добра идея.

Фактът, че работех към кабинета на главния изпълнителен директор, ми даваше авторитет. Ако се обадех на някого и просто му съобщях, че съм някой си Адам Касиди, той просто нямаше да ме изслуша. Но „Адам Касиди, обаждам се от кабинета на главния директор“ или „Безпокоя ви от офиса на Джок Годард“, сякаш физически се намирах в офиса на стария пич, а не на трийсет метра по коридора, това гарантираше, че ще се отнесат с внимание към искането ми и не само ще ме потърсят, за да ми съобщят каквото трябва, но и ще го направят със скоростта на светлината.

Така че когато се обадих в отдел „Информационни технологии“ на „Трайон“ и им казах, че искаме (в множествено число) копия на всички архивирани входящи и изходящи имейли на главния счетоводител за последните трийсет дни, нещата се задействаха мълниеносно. Не исках да соча с пръст Камилети, така че представих ситуацията като загриженост от страна на Годард по отношение възможностите за информационни утечки от неговия кабинет.

Едно интригуващо обстоятелство, което бях установил за Камилети, бе, че той имаше навика да изтрива копията на всички деликатни имейли, независимо дали ги бе изпращал, или получил. Несъмнено не искаше да съхранява компрометираща информация на собствения си компютър. Може би знаеше — все пак бе много умен, — че копия на кореспонденцията му се пазят някъде на някой фирмен сървър. И сигурно затова предпочиташе да използва външни имейл адреси в общуването с някои лица, като например журналиста от „Уолстрийт Джърнал“. Питах се дали се досеща, че „Трайон“ съхранява всички имейли, минаващи по фиброоптичните кабели, независимо дали са предназначени за Yahoo, Hotmail или за някой друг доставчик.

Новият ми приятел в информационния отдел — той, изглежда, си мислеше, че прави лична услуга на Годард — ми извади и разпечатка на всички телефонни разговори, входящи и изходящи, от кабинета на главния счетоводител. Няма проблем, успокои ме той. Компанията, разбира се, не записвала разговорите, но съвестно регистрирала номерата на телефоните, с които се осъществявала връзката — това било стандартна практика. В пристъп на ентусиазъм той ме увери, че можел да ми направи копия на всички съобщения, оставени на гласовата поща, но това вече щяло да отнеме известно време.

Резултатите бяха готови след час. Всичко беше там. През последните десет дни Камилети бе търсен по телефона много пъти от автора на статията в „Джърнал“. Много по-инкриминиращо бе това, че и той самият го бе търсил доста пъти. Едно-две обаждания можеха да се обяснят с елементарна учтивост, след като са те потърсили да се обадиш… макар че той лично бе подчертал, че никога не е разговарял с онзи човек.

Но дванайсет пъти… като няколко от разговорите бяха траяли по пет, по седем минути? Това никак не изглеждаше добре.

Следваха копията на имейлите. „Вече — инструктираше Камилети — ще ми се обаждаш само на телефона вкъщи. Не ме търси, повтарям, НЕ МЕ ТЪРСИ повече в «Трайон». А електронна поща ще обменяме само на адреса ми в Hotmail“.

Ще можеш ли да обясниш това, Главорезо?

Господи, не ме сдържаше да покажа на Годард това малко досие, но той бе ангажиран в поредица срещи до късния следобед… срещи, в които не ме бе поканил да участвам.

Откри ми се шанс едва когато видях Камилети да излиза от офиса на Годард.

59.

Камилети ме видя, но съзнанието му не регистрира присъствието ми. Годард прехвана погледа ми и въпросително повдигна вежди. Фло му говореше нещо и аз вдигнах показалец — той обичаше този жест, — за да му покажа, че искам една минута от времето му. Годард спря Фло и ме привика с показалец.

— Как се справих? — бяха първите му думи.

— Моля?

— Обръщението ми към компанията.

Нима наистина се интересуваше какво мисля за това?

— Беше страхотно — казах искрено.

Той се усмихна облекчено.

— Никога не пропускам да отдам дължимото на стария ми преподавател по драматично изкуство. Той ми помогна страхотно в кариерата, с интервютата, изказванията пред хора и така нататък. Играл ли си някога, Адам?

Лицето ми пламна. Да, всеки ден. Боже, намекваше ли ми нещо?

— Не, за жалост.

— Мога да те уверя, че човек се научава да се държи уверено. Такаа… както и да е, ти май искаше да ми кажеш нещо?

— Става дума за онази статия в „Уолстрийт Джърнал“ — казах.

— Да? — Той ме изгледа озадачено.

— Открих откъде е изтекла информацията. — Гледаше ме, сякаш не разбираше какво му говоря, така че продължих: — Нали решихме, че трябва да е някой от компанията, който издава служебна информация пред репортера на „Джърнал“…

— Да, да — нетърпеливо ме прекъсна той.

— Ами… направил го е Пол Камилети.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам, че е трудно да се повярва. Но всичко е тук и е съвсем ясно. — Плъзнах разпечатките по бюрото му. — Започнете с имейла най-отгоре.

Той вдигна очилата си — на верижка — и ги сложи на носа си. После намръщено започна да преглежда документите. Когато свърши, лицето му беше мораво.

— Откъде взе това?

Усмихнах се.

— От отдел „Информационни технологии“. — Размърдах се малко неуверено и продължих: — Поисках списък с номерата на обажданията от „Трайон“ до редакцията на „Уолстрийт Джърнал“. Видях, че всички изходящи повиквания са от телефона на Пол, и помислих, че може да е секретарката му или нещо такова, след което за сигурност поисках и имейлите. — Годард не изглеждаше щастлив, което бе напълно разбираемо. Всъщност изглеждаше направо нещастен, така че побързах да допълня: — Съжалявам. Зная, че е ужасно. — Клишето се изплъзна от устата ми, преди да се усетя. — Честно казано, и аз не мога да разбера.

— Е, надявам се поне да си доволен от себе си… — изненадващо каза Годард.

Поклатих глава.

— Доволен? Не. Просто исках да се добера до истината…

— … защото аз съм отвратен — продължи той. Гласът му трепереше. — Какво, по дяволите, си направил? Какво мислиш, е това, Белият дом при проклетия Никсън ли? — Почти крещеше, от устата му хвърчаха слюнки. — Стените на стаята се срутиха върху мен. Бяхме само двамата и ни разделяше един метър бюро. Чувах пулса си в ушите. Бях толкова смаян, че просто онемях. — Нарушил си неприкосновеността на личната кореспонденция, търсил си компрометиращи факти, изискал си списъци с телефонните обаждания, чел си чужда електронна поща и, знам ли, може да си отварял писма на пара! Това е абсолютно осъдително и искам никога вече да не го правиш. Сега се махай по дяволите оттук!

Станах и се олюлях. Главата ми се въртеше, бях изумен. На прага спрях и се обърнах.

— Искам да се извиня — казах отпаднало. — Мислех, че помагам. Ще… ще отида да си събера нещата.

— О, я сядай! — Бурята, изглежда, бе отминала. — Нямаш време да си събираш нещата. Приготвил съм ти прекалено много работа, за да си вървиш. — Гласът му бе станал по-мек. — Разбирам, че си се опитвал да защитиш интересите ми. Ясно ми е, Адам, и не мисли, че не го оценявам. И няма да отрека, че съм изумен от постъпката на Пол. Но има правилен начин да се правят нещата и има грешни начини. Аз предпочитам правилния. Ако започнеш със следене на телефонните разговори и преглеждане на електронната поща, без да се усетиш, ще продължиш с подслушване и един ден ще осъмнеш в полицейска държава, а не във високотехнологична компания. А една компания не може да функционира по този начин. Не зная как се постъпва в „Уайът“, но тук не правим така.

Кимнах.

— Разбрано. Съжалявам.

Той вдигна ръце.

— Все едно не се е случило. Забрави за това. И ще ти кажа още нещо: в крайна сметка нито една компания не е фалирала, защото някой от директорите й е изтърсил нещо пред медиите. Не знам каква е причината, но е факт. Ще видя какво ще правя с това, което ми каза. По моя си начин… — И събра длани, за да покаже, че този разговор е приключил. — Точно в момента не искам никакви разправии. Заловили сме се с нещо, което е много по-важно. Ще имам нужда от твоето мнение по въпрос от изключителна деликатност. — Той пак си сложи очилата и извади ожулената си кожена адресна книжка. Погледна ме строго над очилата. — Да не се изпуснеш пред някого, че основателят и главен изпълнителен директор на „Трайон Системс“ не може да запомни собствените си пароли. И в никакъв случай няма да споделяш с никого за джобното „устройство“, в което ги съхранявам. — Взря се в книжката и въведе нещо на клавиатурата. — След секунди принтерът леко зажужа и изплю няколко страници. Годард ги взе и ми ги подаде. — Намираме се на финалната фаза на изкупуването на голяма фирма — обясни ми той. — Със сигурност става дума за най-скъпата придобивка в историята на „Трайон“. Най-вероятно ще бъде и най-добрата ни инвестиция. Засега не мога да ти дам всички подробности, но ако предположим, че Пол ще завърши успешно преговорите, ще можем да съобщим официално за сделката до края на следващата седмица. — Кимнах. — Държа всичко да мине възможно най-гладко. Давам ти най-общата спецификация на компанията: брой на служителите, изисквания за заемана площ и така нататък. Тя ще бъде интегрирана към „Трайон“ незабавно и ще бъде разположена тук, в тази сграда. Това означава, че нещо ще трябва да се изнесе. Предполагам, че някой от съществуващите отдели ще трябва да бъде преместен или в кампуса в Ярбъроу, или в Изследователския триъгълник. Искам да прецениш кой отдел може да бъде изнесен с минимум главоболия, за да се освободи място за новата ни… придобивка. Окей? Прегледай внимателно тези страници и когато приключиш, ги пусни в машината за унищожаване на документи. И ми кажи заключението си в мига, в който си готов.

— Окей.

— Адам, знам, че те товаря много, но няма как. Искам да чувам от теб истината. Разчитам на опита ти във вземане на стратегически решения. — Той се пресегна и окуражително ме стисна за рамото. — И на честността ти.

60.

Джослин, слава богу, зачестяваше с почивките за кафе и отскачанията до стаята за отдих, за да побъбри с другите „момичета“. При поредното й изоставяне на поста взех документите за „Делфос“, дадени ми от Годард — знаех, че става дума точно за тях, макар името да не фигурираше никъде на листата — и набързо ги копирах на ксерокса зад бюрото й. После прибрах копията в плътен плик.

Изпратих имейл до „Артър“ — съобщих му, че се налага да върна закупените онлайн „дрехи“, което означаваше, че имам нови неща за предаване.

Съзнавах, че изпращането на електронна поща е поемане на риск. Даже при използване на Hushmail, която я зашифроваше. Но нямах време. Не исках да чакам, докато се прибера у дома, и после да излизам пак.

Отговорът на Мийчъм дойде почти веднага. Той ме инструктираше да не пращам дрехите по пощенския им адрес, а да ги занеса на място. Това означаваше, че не иска да сканирам документите и да му ги пращам по факса, а държи да види оригиналите, макар да не бе ясно защо. Дали искаше да се увери, че са оригинали? Означаваше ли това, че не ми вярват?

Освен това държеше това да стане веднага и по някаква своя причина не желаеше да се виждаме лично. Защо? Нима се безпокоеше, че може да ме следят? Каквито и да бяха съображенията му, той искаше да му оставя документите в един от тайниците, за които се бяхме договорили преди седмици.

Малко след шест излязох от работа и отидох с колата до закусвалня на „Макдоналдс“ на около три километра от компанията. Мъжката тоалетна бе малка — само зя по един човек — и можеше да се заключва. Заключих я, отворих кутията с хартия за бърсане на ръце, сложих навития на руло плик вътре и я затворих. Никой нямаше да погледне вътре, докато хартията не свършеше… никой, освен Мийчъм.

На излизане си взех „Квартет Паундър“ — не че ми се ядеше, но за прикритие, както ме бяха учили. На около километър и половина по пътя имаше магазин „Севън-илевън“ с ниска бетонна стена около паркинга отпред. Паркирах, влязох, купих диетична пепси и изпих, колкото можах. Малкото останало излях в канализацията на паркинга. Извадих от жабката оловна тежест за въдица, сложих я в празната кутия и оставих кутията на стената.

Пепсито беше сигнал за Мийчъм, който минаваше покрай това място редовно, че съм заредил тайник номер три — в „Макдоналдс“. Тази многократно проверена от професионалистите процедура щеше да му позволи да прибере документите, без да се виждаме.

Доколкото можех да преценя, всичко бе направено както трябва. Нямах никакви основания да мисля другояче.

Окей, тази история ме караше да се чувствам мръсен. Но в същото време изпитвах и малко гордост: ставах все по-добър с шпионските номера.

61.

Когато се прибрах, вече бях получил нов имейл от „Артър“ на адреса си в Hushmail.

Мийчъм искаше от мен веднага да тръгна за среща с него в някакъв ресторант в центъра на нищото, отстоящ от дома ми на половин час път с кола. Изглежда, бяха решили, че става дума за нещо важно.

Мястото се оказа луксозен балнеологичен комплекс, своеобразна Мека за богатите, подходящо наречена „Оберж“59. Стените на фоайето бяха украсени със статии за комплекса в списания от рода на „Гурме“.

Разбирах защо Уайът иска да се срещнем тук и беше ясно, че не е заради храната. Ресторантът бе замислен по начин, предоставящ максимално уединение, и беше идеалното място за начало на извънбрачна връзка или провеждане на тайни делови срещи. В допълнение към основния салон имаше малки сепарета, усамотени и изолирани, достъпът, към които ставаше направо от паркинга, без да се налага минаване пред погледите на останалите посетители на заведението. Напомняше ми за свръхлуксозен хотел.

Уайът седеше зад маса в едно от сепаретата, в компанията на Джудит Болтън. Джудит беше подчертано сърдечна, а и Уайът бе по-малко враждебен от обичайното. Причината може би бе, че бях успял да му дам онова, което ме бе изпратил да му доставя. А може да беше на втората си чаша вино или да се бе поддал на мистичното обаяние на Джудит, която, изглежда, имаше силно влияние върху него. Бях почти сигурен, че между двамата няма нищо, доказателство, за което намирах в езика на тялото й. Но нямаше съмнение, че са близки — той се отнасяше към нея с отстъпчивост, каквато не проявяваше към другите.

Сервитьорът ми донесе чаша бяло вино. Уайът му каза да си върви и да дойде пак след петнайсет минути, когато ще е готов с поръчката. Останахме сами: аз, Уайът и Джудит Болтън.

— Адам — каза Уайът, докато дъвчеше чесновото си хлебче, — досиетата, които си измъкнал от офиса на главния счетоводител… се оказаха много полезни.

— Радвам се — казах. „Адам“? Комплимент ли беше това? Неволно настръхнах.

— Особено условията, договаряни с онази компания… „Делфос“ — продължи той. — Съвсем очевидно това е критичният компонент в кампанията от изкупувания на „Трайон“. Нищо чудно, че са готови да платят петстотин милиона в акции, за да се сдобият с нея. Както и да е, това е решението на загадката — последният елемент от пъзела, който си застава на мястото. Сега ни е ясно какво представлява „Аврора“. — Изгледах го с празен поглед, сякаш говореше неща, които изобщо не ме интересуват, и кимнах. — Оказа се, че си е заслужавало усилията — заключи той. — Проблемите, които трябваше да решим, за да те внедрим в „Трайон“, обучението, мерките за сигурност, разноските, огромните рискове… всичко това си струваше. — Той вдигна чаша към Джудит, която гордо се усмихна. — Трябва да призная, че съм ти длъжник — каза й Уайът. „А аз какво съм? — мина ми през ума. — Нарязан на парчета дроб?“ — Сега… искам да ме изслушаш много внимателно — продължи той. — Защото залогът се вдига до небесата и е наложително да осъзнаваш важността. Както изглежда, „Трайон Системс“ са направили най-големия технологичен пробив от началото на ерата на производство на интегрални схеми. Решили са проблем, с който останалите се борим от десетилетия. И сега започват да пишат новата история.

— Трябва ли наистина да знам всичко това?

— О, би трябвало дори да си водиш бележки. Но ти си умно момче, така че просто внимавай. Епохата на силициевия чип приключи. По някакъв начин „Трайон“ са съумели да разработят оптичен чип.

— И какво?

Той ме изгледа с безкрайно презрение. Джудит се намеси, изглежда, за да замаже непростимия ми гаф.

— „Интел“ пръснаха милиарди, за да постигнат това, засега без никакъв успех. Дори Пентагонът работи по въпроса от десетилетия. Те отлично разбират, че подобен чип ще революционизира електрониката в самолетите им и системите за насочване на ракети, така че сигурно са готови да платят всичко, за да се доберат до работещ оптичен чип.

— Опточипът — продължи Уайът — работи с оптични сигнали — светлина — вместо с електронни и постига това на базата на материал, известен като индиев фосфид.

Спомних си, че бях срещнал нещо за индиевия фосфид из досиетата на Камилети.

— От него правят лазери.

— „Трайон“ ще монополизират пазара на това съединение. Това разбрахме от изнесеното от теб. Индиевият фосфид им е нужен, за да произведат полупроводниковата подложка за чипа — той може да обработва сигналите много по-бързо от галиевия арсенид.

— Загубих нишката — признах си. — Какво му е толкова специалното?

— В опточипа има модулатор, способен да превключва сигналите със скорост стотици гигахерци в секунда. — Примигвах. Все едно ми говореше на урду. Но Джудит го зяпаше захласната. Питах се дали разбира смисъла на думите му. — Това е еквивалентът на шибания Свети Граал. Нека ти го илюстрирам с прости думи: един-единствен микроскопичен опточип с размер една стотна от диаметъра на човешки косъм ще може да обработва целия трафик на дадена корпорация — телефони, компютри, сателитни връзки и телевизия едновременно. Или може би така ще ти стане по-ясно: с оптичния чип можеш да изтеглиш от интернет любимия ти двучасов филм за една двайсета от секундата, разбираш ли сега? Това е квантов скок в промишлеността, в компютрите, джобните устройства, спътниковите комуникации, кабелната цифрова телевизия и какво ли още не. Опточипът ще даде възможност на тези играчки — той показа джобния си компютър „Лусид“, произведен от „Уайът“ — да получават телевизионни сигнали с идеално качество. Предимството му пред произведените по класическата технология чипове е трудно описуемо с думи: несравнимо по-високо бързодействие, много по-ниско захранване, подобрено отношение сигнал/шум, ниски нива на разсейваната мощност… Това е удивително постижение. И е единственото, за което си струва да се бориш.

— Чудесно — казах спокойно. Започвах да осъзнавам важността на ставащото и едновременно с това започвах да се чувствам проклет предател по отношение на Джок Годард. Току-що бях предал на ненавистния ми Ник Уайът тайната на възможно най-скъпоценната, най-променяща представите технология от изобретяването на цветната телевизия насам, ако не и нещо повече. — Радвам се, че успях да помогна с нещо.

— Искам всички подробности — заяви Уайът. — Искам прототипа. Искам заявките им за получаване на патент, лабораторните им бележки, искам всичко, с което разполагат.

— Не зная дали мога да получа достъп до още нещо — казах неуверено. — Искам да кажа, че ако не проникна с взлом на пети етаж…

— О, искам и това, разбира се. И това. Вкарах те, където трябва. Работиш директно за Годард, станал си един от основните му помощници, трябва да си издействаш достъп до всичко, което представлява интерес.

— Не е толкова просто, знаеш го.

— Адам, намираш се в уникално положение — намеси се Джудит. — Можеш да получиш достъп до много ключови продукти.

Уайът я прекъсна:

— Просто искам да не държиш в тайна нито едно нещо, до което си се добрал.

— Нищо не държа в тайна…

— Значи съкращенията изненадаха и теб, така ли?

— Казах ти, че нещо се готви и че предстои някакво обръщение към личния състав. Към онзи момент наистина не знаех нищо повече.

— „Към онзи момент“ — саркастично повтори той — си знаел за съкращенията преди Си Ен Ен. Но защо не чух за тях от теб? Трябваше ли да гледам Си Ен Би Си, за да науча за съкращенията в „Трайон“, след като имам собствен шпионин в кабинета на шибания им главен изпълнителен директор?

— Не знаех…

— Инсталирал си записвачка в кабинета на главния им счетоводител. Какво стана с нея? — Загорялото му лице беше потъмняло, очите му бяха налети с кръв. Чувствах върху лицето си пръски от слюнката му.

— Трябваше да я махна.

— Да я махнеш? — Изгледа ме, сякаш не вярваше на ушите си. — И защо?

— Отдел „Сигурност“ откри другата записвачка, която сложих на един компютър в „Личен състав“, и това им даде повод да започнат систематичен оглед навсякъде, така че не можех да рискувам. Откриването й щеше да застраши всичко.

— Колко престоя записвачката в кабинета на счетоводителя, преди да я свалиш?

— По-малко от едно денонощие.

— Едно денонощие е достатъчно да препълни паметта й.

— Не… изглежда, не беше сработила както трябва — излъгах аз. — Не зная какво е станало.

Честно казано, дори в този момент не разбирах защо крия от него. Предполагам, заради това, че устройството уличаваше Камилети като доносника пред „Уолстрийт Джърнал“, а аз не исках Уайът да знае всичко за личните проблеми на Годард. Не бях сигурен, не бях обмислил мотивите си.

— Не била сработила? Откровено се съмнявам. Искам да предадеш устройството лично на Арни Мийчъм до края на утрешния ден, за да го изследват техниците му. И повярвай ми, неговите момчета веднага ще познаят, ако си се опитвал да промениш съдържанието на паметта му. Или ще разберат, че изобщо не е било слагано на оня компютър. И ако си ме излъгал, нищожество жалко, свършен си!

— Адам — обади се Джудит, — критично важно е да бъдем напълно откровени и честни един към друг. Не крий информация. Това може да навреди на всички ни. Ти не си онзи, който вижда голямата картина.

Поклатих глава.

— Нямам го. Наложи се да се отърва от него.

— От кое да се отървеш? — не схвана Уайът или не можеше да повярва.

— Бях… попаднах в трудна ситуация, момчетата от сигурността обикаляха по офисите и прецених, че ще е най-добре да изнеса устройството и да го хвърля в един от контейнерите за боклук през няколко преки. Не исках да провалям цялата операция заради някакво неизправно устройство.

Той ме изгледа със смразяващия си поглед няколко безкрайно дълги секунди.

— Никога не крий нищо от нас, ясно ли е? Никога! Сега искам да слушаш внимателно… От отличен източник знаем, че хората на Годард подготвят голяма пресконференция в „Трайон“ след две седмици. Голяма пресконференция означава големи новини. Имейл трафикът, който ми предаде, подсказва, че предстои да обявят създаването на оптичния чип.

— Няма да обявят нищо, докато не са регистрирали всички заявки за патенти, нали така? — възразих аз. Това беше резултат от малкото проучване в интернет, което бях направил по късните нощи. — Сигурен съм, че имате хора, които следят заявките на „Трайон Системс“ до Американското бюро за патенти.

— Ти да не си посещавал правни курсове в свободното си време? — с тънка усмивка ме попита Уайът. — Заднико нещастен, не ти ли е известно, че заявката до патентното бюро се прави в последната възможна секунда, за да се избегне до последния възможен момент евентуалната злоупотреба с информацията, която трябва да се разкрие? Така че те ще регистрират минути преди да обявят. Дотогава интелектуалната собственост представлява търговска тайна. Което означава, че докато не бъде подадена заявката за издаване на патент — значи по някое време през следващите две седмици, — ловният сезон на техническите спецификации е открит. И часовникът тиктака. Не искам да спиш, не искам да затваряш очи дори за минута, докато не научиш и най-дребната подробност за шибания им оптичен чип, ясно ли е? — Кимнах мълчаливо. — Сега, ако ни извиниш, смятаме да поръчаме вечеря — безцеремонно ме отпрати той. Станах от масата и тръгнах към тоалетната, преди да отпътувам. Точно в този момент край мен мина някакъв мъж и ме погледна в лицето.

Изпаднах в паника.

Извърнах се и излязох през сепарето на паркинга.

Не бях сто процента сигурен, но според мен, ако този човек не бе Пол Камилети, значи беше негов двойник.

62.

В кабинета ми имаше хора. Когато отидох на работа на следващата сутрин, ги видях още отдалече — двама мъже, единият по-млад, другият по-възрастен — и застинах. Беше седем и половина сутринта и по някаква причина Джослин не си бе на работното място. В миг в мозъка ми прелетяха куп възможности, всяка по-неприятна от следващата: момчетата от сигурността бяха намерили нещо в кабинета ми. Или са ме уволнили и сега те разчистваха бюрото ми. Или предстоеше да ме арестуват.

Приближих се и се опитах да прикрия тревогата си. Обърнах се към тях дружески, сякаш ми бяха стари приятели, които най-сетне са се отбили да се видим:

— Какво става, момчета?

По-възрастният записваше нещо в бележника си, а по-младият се бе навел над компютъра ми. Отговори ми по-възрастният, сивокос, с мустак на морж и очила без рамки:

— Отдел за сигурност, сър. Вашата секретарка, госпожица Чан, ни пусна.

— Какво има?

— Извършваме оглед на всички офиси от седми етаж, сър. Не зная дали сте получили съобщението за нарушение на достъпа в отдел „Личен състав“?

Това ли бе истината? Изпитах облекчение, но само за няколко секунди. Ами ако бяха открили нещо в бюрото ми? Дали не бях забравил небрежно част от шпионската си екипировка в бюрото или някоя от кантонерките? Едва ли, бях си създал навика да не оставям на работа нищо компрометиращо. Но ако бях пропуснал? При трескавата дейност, която разгръщах напоследък, като нищо бих могъл да направя пропуск.

— Чудесно — казах. — Радвам се, че сте тук. Надявам се, не сте открили нищо обезпокоително?

Мълчание. По-младият вдигна поглед от компютъра ми, но не проговори. По-възрастният каза само:

— Не, сър, засега нищо.

— Е, не мисля, че точно аз бих могъл да бъда обект на интерес — подметнах. — Господи, не съм чак толкова важен. Питах по-скоро общо за етажа, в офисите на шефовете…

— Не би следвало да дискутираме това, сър, но не — засега не сме открили нищо съществено. Което не означава, че няма да открием.

— Компютърът ми наред ли е?

— Не намерихме външни устройства, сър — отговори той. — Но ще трябва да пуснем диагностична програма, за да сме сигурни. Бихте ли се регистрирали в системата, ако обичате?

— Разбира се. — Не бях изпращал никакви уличаващи имейли от този компютър, но дали наистина беше така?

О… бях! Бях пратил имейл до Мийчъм на адреса ми в Hushmail. Но дори съдържанието на имейла да бе останало нешифровано, то нямаше да им каже нищо подозрително. Бях сигурен обаче, че не съм съхранявал на този компютър файлове, до които не би следвало да имам достъп. В това бях абсолютно сигурен. Застанах от другата страна на бюрото си и въведох потребителското си име и паролата. Двамата техници тактично гледаха встрани, докато го правех.

— Кой има достъп до вашия офис? — поинтересува се по-възрастният.

— Само аз. Всъщност и Джослин.

— И чистачите — напомни ми той.

— Предполагам, но никога не съм ги виждал.

— Не сте ги виждали? — скептично повтори той. — Не оставате ли до късно?

— Те идват още по-късно.

— А вътрешният куриер? Известно ли ви е точно кои външни хора идват, когато вас ви няма?

Поклатих глава.

— Всичко това първо минава през бюрото на Джослин. Те никога не предават кореспонденция лично на мен.

— Минавал ли е оттук човек на отдел „Информационни технологии“, които да е инсталирал нещо на вашия компютър или да е обслужвал телефона ви?

— На мен не ми е известно.

В този момент се обади и по-младият:

— Получавали ли сте странни имейли?

— Странни?

— От хора, които не познавате, с приложени към тях файлове?

— Не ми е направило впечатление.

— Но използвате чужди доставчици на имейл услуги, нали? Имам предвид извън „Трайон“.

— Естествено.

— Осъществявали ли сте връзка с тях от този компютър?

— Да, мисля, че съм го правил.

— И изтегляли ли сте от тези външни имейл адреси поща, която ви се е сторила странна?

— Вижте, засипват ме със спам, предполагам, както всички други. Нали се сещате: Виагра, „Добавете осем сантиметра дължина“ и покани да видя с какво се занимават момичетата от фермите. — Но, изглежда, и двамата бяха лишени от всякакво чувство за хумор. — По правило ги трия, без да ги отварям.

— Още пет минути, сър — увери ме по-младият и вкара CD в компютъра ми. — Бих ви предложил да си вземете едно кафе.

Всъщност имах съвещание, така че ги оставих в кабинета ми — не че се чувствах спокоен, разбира се — и се отправих към зала „Плимут“, една от по-малките зали за оперативки.

Не ми хареса, че ме питаха за външните имейли. Това беше лошо. Не просто лошо, а много тревожно. Ами ако сега поискаха да проверят какво пазя там? Сам бях видял колко лесно е да се направи. Ако откриеха, че съм изискал копия от имейл трафика на Камилети? Щях ли да стана по-подозрителен?

Минах покрай офиса на Годард и видях, че двамата с Фло ги няма. Знаех, че Годард трябва да участва в оперативката. След това срещнах Джослин, понесла кана кафе. На каната беше изписано: „Откачил съм — след пет минути пак ще се закача“.

— Онези от сигурността още ли ровят из бюрото ми? — попита ме тя.

— Захванали са се с моето — успокоих я.

Тя леко ми помаха с пръсти.

63.

Годард и Камилети се бяха разположили около малката кръгла маса в компанията на Джим Колвин — директора по оперативните въпроси, другия Джим, Джим Спърлинг — шефа на „Личен състав“, и още две жени, които ми бяха непознати. Спърлинг — чернокож с късо подстригана брада и огромни очила в телени рамки — говореше за „възможни нива“, което с оглед ресора, за който отговаряше, приех за брой хора, които могат да бъдат съкратени. Джим Спърлинг не копираше безмозъчно полото на Джок Годард, но и не беше далеч от него — беше със спортно сако и трикотажна блуза. Само Джим Колвин стриктно се придържаше към класическия делови костюм с вратовръзка.

Младата русокоса секретарка на Спърлинг ми подаде списък, в който бяха изброени отделите и конкретизирани нещастниците, подлежащи на съкращение. Прегледах го бързо и установих, че екипът на „Маестро“ не е сред засегнатите. Изглежда, все пак бях успял да спася някогашните си колеги.

Миг по-късно погледът ми попадна на група имена от отдел „Маркетинг на нови продукти“, сред които това на Фил Боджалян. Горкият — дългият му стаж в „Трайон“ се оказваше недостатъчен, за да го спаси. Нито Чад, нито Нора бяха в списъка, но Фил бе сред набелязаните. Несъмнено трябваше да „благодари“ на Нора. Всеки вицепрезидент и всеки директор бе поканен да подреди по важност за работата всичките си подчинени и да се приготви да загуби поне по един на всеки десетима. Явно Нора бе набелязала Фил за освобождаване.

Съвещанието, изглежда, бе повече за одобряване, отколкото за дискутиране. Спърлинг представи списъка, обоснова „излишните“ длъжности и практически нямаше дискусия. Годард слушаше навъсено, Камилети беше напрегнат — дори малко неестествено.

Когато Спърлинг стигна до „Маркетинг на нови продукти“, Годард мълчаливо се обърна към мен — очакваше реакцията ми.

— Мога ли да вмъкна нещо? — попитах.

— Ъъ… разбира се.

— Тук има име, Фил Боджалян — служител в тази компания от двайсет и една години.

— Класиран последен в списъка — подхвърли Камилети. Чудех се дали Годард му е казал нещо по повод публикацията в „Уолстрийт Джърнал“. Поведението му не беше индикатор, понеже той се държеше с мен с обичайната си безцеремонност. — Да не говорим, че с този стаж при нас освобождаването му ще ни излезе солено.

— Е… бих поставил под съмнение класирането му — възразих спокойно. — Добре познавам работата му и мисля, че мястото му в списъка е по-скоро заради стила в отношенията му с колегите.

— „Стила“ — неприязнено повтори Камилети.

— Нора Съмърс не го харесва. — Фил наистина не ми беше приятел, но и не можеше да ми навреди по някакъв начин, а аз го съжалявах.

— Но ако става дума за междуличностни отношения, това означава злоупотреба със системата за подреждане — отбеляза Спърлинг. — Да не искаш да кажеш, че Нора Съмърс се възползва от възможността да реши личните си проблеми?

Виждах накъде отиват нещата. С един ход можех да спася Фил и да злепоставя Нора. Беше много изкушаващо да кажа две думи и да й прережа гърлото. Не усещах някой в тази стая да държи на когото и да било. Решението щеше да бъде сведено до Том Лундгрен и той едва ли щеше да започне борба за нейното реабилитиране. Всъщност, ако Годард не ме бе измъкнал лично от клещите на Нора, сега на мястото на Фил щеше да се мъдри моето име.

Годард ме наблюдаваше внимателно, както впрочем и Спърлинг. Останалите край масата пишеха нещо в бележниците си.

— Не — казах накрая. — Не мисля, че е злоупотребила със системата. Тук по-скоро става дума за междуличностна алхимия. Според мен и двамата се правят на незаменими.

— Добре — съгласи се Спърлинг, — да продължим ли тогава нататък?

— Виж — обади се Камилети, — съкращаваме четири хиляди души. Няма начин да ги обсъждаме един по един.

— Разбира се — съгласих се.

— Адам — проговори Годард, — направи ми една услуга. Пуснах тази сутрин Фло по лична работа… ще бъдеш ли така добър да ми донесеш джобния компютър от кабинета ми? Изглежда, съм го забравил. — И той незабелязано ми намигна. Сетих се, че говори за малката си кожена адресна книжка.

— Разбира се — съгласих се и преглътнах тежко. — Веднага се връщам.

Вратата на кабинета му беше затворена, но не и заключена. Черното бележниче беше на разчистеното му бюро, непосредствено до компютъра.

Седнах на стола му и разгледах личните му вещи — сложените в рамка фотографии на белокосата му съпруга Маргарет, снимката на къщата му. Направи ми впечатление, че няма снимки на сина му, Илайджа — споменът за него сигурно още беше много болезнен.

Бях сам в кабинета и Фло я нямаше. Колко ли време можех да се задържа тук, преди да събудя подозренията на Годард? Разполагах ли с време да се регистрирам в компютъра му? Ами ако се появеше Фло?

Не. Това беше безумен риск. Все пак ставаше дума за кабинета на главния директор, където непрестанно се отбиваха хора. Две-три минути бе максимумът, който можех да си позволя — след това Годард щеше да се запита къде ли съм се запилял. Отбиване до тоалетната не можеше да обясни повече от пет минути забавяне.

От друга страна… може би никога нямаше да имам подобна възможност.

Бързо разтворих бележничето и видях телефонни номера, драсканици с молив на различни дати… и на страницата, вмъкната заедно с предната корица под обложката, бе написано: „GODDARD“, а под името „62858“.

Което не можеше да е нищо друго, освен паролата му.

Над тези пет цифри, вече задраскано, бе изписано с молив: „JUN2858“. Погледнах двата символни низа, веднага схванах, че са дати и че е всъщност една и съща дата: „28 юни 1958“. Изглежда, беше важна за Годард дата. Не знаех защо. Може би датата на годежа му. И двата варианта представляваха пароли.

Взех лист и молив и бързо записах информацията.

Но защо да не копирам цялата книжка? В нея можеше да има още ценни неща. Затворих вратата на кабинета зад гърба си и се отправих към копирната машина зад бюрото на Фло.

— Да не се опитваш да ми вземеш работата, Адам? — разнесе се гласът на Фло.

Едва не подскочих. Извърнах се рязко. Фло носеше пазарна чанта от магазин „Сакс“ на Пето авеню. И определено ме гледаше с гняв.

— Добро утро, Фло — безгрижно я поздравих. — Не, няма такава опасност. Джок ме изпрати да му взема нещо.

— Това е добре. Защото аз съм в тази компания отдавна и не бих искала да ти напомням кой е по-старши. — Погледът й омекна и на лицето й се появи прелестна усмивка.

64.

Когато съвещанието свърши, Годард тръгна редом с мен и сложи ръка върху раменете ми.

— Хареса ми как постъпи — тихо каза той.

— Какво искаш да кажеш?

Вървяхме по коридора към офиса му.

— Говоря за въздържаността ти по отношение на Нора Съмърс. Зная какво мислиш за нея. И зная какви чувства изпитва тя към теб. Щеше да е възможно най-лесното нещо на света, ако бе опитал да се отървеш от нея. И мога да те уверя, че нямаше да я защитавам с всички сили.

Беше ми малко неудобно от демонстративната му проява на добри чувства към мен, но се усмихнах.

— Реших, че трябва да постъпя както направих.

— „Но който има власт да нарани, а не използва тази страшна власт — каза Годард, — тогова чака вечна благодат“. Шекспир60. Или на съвременен език: когато имаш властта да прецакаш хората и не го правиш… е, тогава е моментът да покажеш кой всъщност си.

— Предполагам.

— И кой е онзи стар служител, чиято работа спаси?

— Колега в маркетинга.

— Твой приятел?

— Не. Дори мисля, че не ме харесва много. Просто го смятам за лоялен служител.

— Прекрасно. — Годард силно стисна рамото ми. Поведе ме към офиса си и когато влязохме, спря пред бюрото на Фло: — Скъпа — каза той, — искам да видя роклята за първото причастие. — Фло разцъфна, отвори чантата от „Сакс“, извади от нея малка бяла копринена рокличка, разгъна я и ни я демонстрира. — Чудесна е — каза той. — Нямам думи.

Влязохме в кабинета му и затворихме вратата.

— Още не съм казал нищо на Пол — започна без предисловие Годард — и дори не съм решил дали изобщо да отварям дума пред него. Надявам се и ти да не си споменавал пред никого. Говоря за онази история с „Уолстрийт Джърнал“.

— Да.

— Добре, искам да остане така. Виж… двамата с Пол имаме някои различия в мненията и може би случилото се е неговият начин да ми запали огън под задника. А може и да ги мисли, че така помага на компанията. Просто не зная. — Дълга въздишка. — Дори да реша да му поискам обяснение… хм… не бих желал за това да се разчува. Не искам вражди, усложнения и неприятности. Имаме да решаваме много, много по-важни неща.

— Окей.

Той ме погледна косо.

— Не съм ходил в „Оберж“, но са ми казвали, че е страхотно място. Твоето мнение?

Сякаш някой ме ритна в корема. Лицето ми пламна. Значи наистина е бил Камилети, дяволите да го вземат. Какъв късмет!

— Ами… просто се отбих да пия чаша вино.

— Никога няма да се сетиш кой друг е вечерял там по същото време — с безизразно лице ме информира Годард. — Николас Уайът.

Несъмнено Камилети беше поразпитал насам-натам. Щеше да е самоубийство да отрека, че съм го виждал.

— А-а… — казах и се помъчих да изглеждам, като че ли ми е писнало да говоря за това. — Откакто започнах работа в „Трайон“, Уайът не спира да ме преследва…

— Така ли? — прекъсна ме Годард. — Значи не е било възможно да отклониш поканата му да вечеряте, ммм…?

— Не, изобщо не е така. — Преглътнах тежко.

— Е, смяната на работата не означава, че трябва да зарязваме старите си приятели — подметна той.

Намръщих се и завъртях глава. Лицето ми сигурно пламтеше.

— Не става дума за никакво приятелство, по-скоро…

— Знам как се получава — отново ме прекъсна Годард. — Чувстваш се виновен, така че когато другият те покани, за да не бъдеш грубиян докрай, приемаш, а после той започва да ти обещава разни неща и…

— Можете да сте напълно сигурен, че нямам никакво намерение да…

— Разбира се, разбира се — промърмори Годард. — Ти не си такъв човек. Моля ти се. Аз съм познавач на хората. Винаги съм смятал това за една от най-силните си страни.

Когато най-сетне се прибрах в кабинета си, седнах зад бюрото отмалял.

Фактът, че Камилети бе докладвал на Годард за моето присъствие в „Оберж“ едновременно с Уайът, означаваше, че поне Камилети се отнася с подозрение към мотивите ми. Сигурно допускаше, че ако не друго, най-малко съм се оставил да бъда ухажван от стария ми бос. Но понеже си беше Камилети, най-вероятно съмненията му отиваха много по-далеч.

Това беше почти катастрофа. Питах се дали поне Годард допуска, че всичко е било и е останало невинно. „Познавач на хората“, така бе казал. Наивност ли бе това от негова страна? Не знаех какво да мисля. Но беше пределно ясно, че отсега нататък се налага да внимавам двойно.

Поех дълбоко дъх и притиснах пръсти до слепоочията си — те пулсираха. При всички положения трябваше да продължавам.

След няколко минути направих бързо търсене из сайта на „Трайон“ и открих името на човека, оглавяващ бюро „Интелектуална собственост“ към Правния отдел. Казваше се Боб Франкенхаймър, беше на петдесет и четири и работеше в „Трайон“ от осем години. Преди това бил юрисконсулт в „Оракъл“, а кариерата си бе започнал в „Уилсън, Сонсини“ — голяма юридическа кантора в Силициевата долина. От снимката му ставаше ясно, че има сериозен проблем с личното тегло, че е запазил тъмната си къдрава коса, че има двойна гуша и носи очила с дебели стъкла. Олицетворение на понятието „зубър“.

Обадих му се по стационарния телефон, защото държах да види на дисплея на своя телефон кой точно му се обажда и да схване, че му звъня от офиса на главния изпълнителен директор. Когато ми отговори, в слушалката се разнесе удивително мелодичен глас, сякаш слушах думите на водещ среднощна програма за лека музика.

— Господин Франкенхаймър, обажда се Адам Касиди от офиса на главния директор.

— С какво мога да ви помогна? — поинтересува се гласът, в който се долавяше нотка на готовност за всякакво сътрудничество.

— Бихме искали да направим преглед на заявките за издаване на патенти във връзка с отдел триста двайсет и две.

Определено поемах риск, защото той можеше да го спомене пред Годард. А тази проява на любопитство от моя страна вече щеше да е невъзможно да оправдая.

Дълга пауза.

— Проект „Аврора“?

— Да — потвърдих небрежно. — Зная, че при нас би трябвало да има всички копия, но не мога да ги намеря и Джок е много раздразнен. — Понижих доверително глас: — Нов съм тук… скоро започнах… и не искам да се проваля толкова левашки.

Нова пауза. Когато прозвуча отново, гласът на Франкенхаймър беше поохладнял, нотката на готовност за сътрудничество бе изчезнала, сякаш бях натиснал погрешен бутон.

— Защо се обаждате на мен?

Не знаех как да разбирам въпроса му, но ставаше ясно, че съм объркал нещо.

— Защото сметнах, че вие сте човекът, който може да ме спаси — обясних и се засмях мъченически.

— И допускате, че пазя копията при мен? — с напрегнат глас се осведоми той.

— Добре, може да бъркам, но къде тогава мога да ги открия?

— Господин Касиди, аз ръководя екип от шестима адвокати експерти по проблемите на интелектуалната собственост, които могат да се справят с всяка възложена им задача. Но регистрацията на патентите по „Аврора“? Не, няма такова нещо. Те се движат от външен консултант. Защо ли? Обяснено ми бе, че става дума за изключителни мерки за сигурност. — Гласът му набираше сила и възмущение. — „Корпоративна сигурност“, моля ви се! Следва да разбираме, че външната консултантска фирма се отнася към конфиденциалността по-сериозно от хората, наети от „Трайон“. Така че мога ли сега аз да ви запитам: как трябва да разбираме това? — От мекотата в гласа му нямаше и следа.

— Съгласен съм, не е правилно — опитах се да го успокоя. — Добре, кой тогава движи този въпрос?

Франкенхаймър шумно изпусна въздуха от гърдите си. Представях си един огорчен и гневен мъж, първи кандидат за инфаркт.

— Бих искал да знам. Но очевидно на нас не може да ни се довери дори тази информация. Какво пишеше на пропуските ни: „Отворена комуникация“? Ха-ха-ха — изсмя се той театрално, — харесва ми. Мисля да поръчам тениски за момчетата, когато наближи спортната седмица.

Когато прекъснах и минах покрай кабинета на Камилети на път за тоалетната, едва не подскочих.

Там, седнал на стола пред бюрото му, навъсен, бе не кой да е, а… старият ми приятел.

Чад Пиърсън.

Ускорих ход, защото не исках никой от двамата да ме забележи през стъклената стена. Не че имах някаква представа защо не искам да ме виждат. Действах, тласкан от инстинктите си.

Господи, нима Чад познаваше Камилети? Не ми се беше хвалил, но го познавах достатъчно добре и нямах никакво съмнение, че не би пропуснал да се опита да ме вкисне с някоя реплика за близостта си с Камилети, ако беше така. Не можех да измисля нито една убедителна причина — невинно звучаща убедителна причина, — обясняваща този разговор между двамата. А те определено не си бъбреха дружески — Камилети не би си губил времето с червей като Чад.

Единственото правдоподобно обяснение бе онова, от което ме избиваше студена пот: че Чад е отнесъл подозренията си към моята самоличност на възможно най-високо ниво, най-високото, до което можеше да се добере. Но защо точно Камилети?

Несъмнено Чад ми беше ядосан, а когато бе научил за другия бивш служител на „Уайът“ в „Трайон“, го бе издирил и го бе разпитал за мен с надеждата да изчовърка нещо компрометиращо. И бе улучил в десетката.

Но дали беше така?

Все пак какво наистина знаеше Кевин Грифин за мен? Чувал бе слухове, клюки. Можеше да се опита да се представи за човек, който знае моята история, но репутацията му бе поставена под съмнение. Каквото и да бяха казали от „Уайът“ на „Трайон“, ясно бе, че в „Трайон“ бяха повярвали, иначе нямаше да го уволнят толкова бързо.

Но дали и Камилети щеше да повярва на идващите от втора ръка обвинения, източник, на които бе „измамникът“ Кевин Грифин?

От друга страна… след като вече ме бе видял да вечерям — той така си мислеше — с Уайът, при това в усамотен ресторант, може би беше готов да повярва на всичко лошо за мен.

Стомахът ми се беше свил на топка и започваше да ме боли. Питах се дали не развивам язва.

Но дори да развивах, това бе най-малкият ми проблем.

65.

Следващият ден, събота, бе денят на барбекюто при Годард. Отне ми час и половина да се добера до прословутата къща при езерото, като повечето време карах по тесни черни пътища. По пътя се обадих от мобилния си телефон на баща ми, което беше груба грешка. Поговорих малко с Антоан, после слушалката взе баща ми и като пуфкаше и пъшкаше, пожела — както винаги мило и деликатно — веднага да се явя при него.

— Не мога, татко — опитах се да му обясня, — имам делова среща. — Не исках да му обяснявам, че пътувам за барбекю парти към вилата на шефа. Само като си представех възможните му реакции на това извинение и мозъкът ми прегряваше. Чувах го да подхваща любимия си монолог за корумпираните бизнесмени, вечното „не се заблуждавай, че не си нищожество“ и „богатите ще ти навират богатството си в муцуната ти“, и „значи не искаш да отделиш една минутка, за да видиш умиращия си баща“ и така нататък до безкрай.

— Имаш ли нужда от нещо? — попитах. Отлично знаех, че той никога няма да признае, че нещо му трябва.

— Нямам нужда от нищо! — сопна ми се той. — Не и след като си толкова зает.

— Ще мина да се видим утре, окей?

Баща ми замълча, за да ми даде да разбера, че ми е много ядосан, след което върна слушалката на Антоан. Успокоих се — старецът явно се бе върнал към обичайното си състояние да лази по нервите на всички.

Приключих разговора, когато пред мен изникна къщата. Единственият знак, че съм, където трябва, бе обикновен дървен стълб с табела, на която пишеше „Годард“, последвано от номер. От стълба тръгваше дълъг черен път с изровени коловози, който изведнъж преминаваше в широка алея, застлана с натрошени мидени черупки. Хлапе със зелена риза играеше ролята на момче, което паркира колите. Малко неохотно му подадох ключовете за поршето.

Къщата представляваше разстлала се във всички посоки постройка с неправилна форма, покрита със сиви керемиди. Изглеждаше уютна. Имах впечатлението, че построена в края на 19-и век. Беше разположена в края на надвиснал над езерото скален откос и изглеждаше доста екзотично с четирите си масивни комина и плъзналия по керемидите бръшлян. Пред нея имаше необятна прясно окосена морава, сред която тук-там се издигаха стари дъбове и чворести борове.

На моравата стояха двайсетина-трийсет души по къси панталони и тениски, здраво хванали чаши с питиета. Групичка деца се носеха с викове насам-натам, крещяха, хвърляха топки и играеха на техните си неразбираеми за възрастните игри. Симпатично младо момиче седеше зад масичка ни „рецепцията“ в предната част на верандата. Усмихна ми се мило, откри табелката с името ми и ми я подаде.

Основните действия, изглежда, се развиваха от другата страна на къщата, където задната морава плавно се спускаше до дървения кей на брега на езерото. Тълпата тук беше по-голяма. Потърсих с поглед познати лица, но не видях. Възпълна жена към шейсетте в тъмночервен кафтан, много набръчкано лице и чисто бяла коса ме забеляза и се приближи до мен.

— Виждам, че се чудите къде да отидете. — Гласът й бе нисък и леко дрезгав, а лицето й обветрено и интересно като самата къща. Веднага се досетих, че това е съпругата на Годард. Изглеждаше също толкова непретенциозна, като на фотографията. Мордън беше прав: наистина приличаше на шар пей. — Аз съм Маргарет Годард. А вие трябва да сте Адам.

Подадох ръка, поласкан, че ме е познала, но се сетих, че сигурно е прочела името ми от табелката на ревера ми.

— Приятно ми е да е запозная с вас, госпожо Годард — казах вежливо.

Тя не ме поправи и не ми предложи да й казвам Маргарет.

— Джок много ми е говорил за вас — увери ме тя, задържа малко по-дълго ръката ми в своята и кимна, при което кафявите й очи леко се разшириха. Изглеждаше впечатлена, освен ако не си въобразявах. Приближи се малко по-близко до мен. — Съпругът ми е цинично ексцентрично старче, но не се впечатлява много лесно. Следователно вие трябва да сте много, много добър.

Скритият зад мрежа против комари чардак завиваше покрай къщата и стигаше до задната й част. Минах покрай няколко почернели от използване креолски скари, над които се извиваше дим от дървени въглища. Момичета в бели униформи въртяха цвъртящи бургери, пържоли и пилета. Наблизо бе устроен дълъг бар, покрит с бяла ленена покривка, зад който няколко момчета на възраст за колеж наливаха в пластмасови чаши коктейли, безалкохолни напитки и бири. На съседна маса друг гимназист услужливо отваряше миди и ги подреждаше върху легло от натрошен лед.

С приближаването си към верандата започвах да различавам хората и заедно с това да разпознавам някои лица, повечето от които на високопоставени служители на „Трайон“ в компанията на съпруги и деца. Нанси Шварц, старши вицепрезидент на отдел „Бизнес продукти“, дребничка, тъмнокоса, загрижено изглеждаща жена по тениска на „Трайон“, надписана със светлоотразяващи букви, останала й от последната спортна седмица на компанията, играеше крокет с Дик Дюрант, шефа на маркетинга — висок и строен, със скъп слънчев загар и оформена със сешоар черна коса. И двамата изглеждаха мрачно съсредоточени. Секретарката на Годард, Фло, беше в хавайско муму — много драматично и на цветя — и величествено се разхождаше сред гостите, сякаш тя бе домакинята.

В следващия миг забелязах Алана или по-скоро погледът ми първо бе привлечен от дългите й загорели крака, излизащи изпод къси бели панталонки. Тя също ме видя и погледът й светна. Изглеждаше силно изненадана. Махна ми крадешком с ръка, усмихна се и се извърна. Нямах представа как да тълкувам поведението й, ако то изобщо означаваше нещо. Може би искаше да запазим дискретност и да не даваме повод за сплетни.

Минах покрай предишния си бос, Том Лундгрен, който бе избрал да се облече в ужасно изглеждаща голф блуза на сиви и яркорозови райета. Държеше бутилка вода и машинално късаше етикета й на дълга извита спирала, заслушан със застинала усмивка в привлекателната си чернокожа събеседничка, която вероятно бе Одри Бетюн, вицепрезидент и ръководител на екипа, разработващ „Гуру“. Малко зад него стоеше облечена в подобен голф екип жена, която взех за негова съпруга — лицето й бе почти толкова червено и ожулено като неговото. Длъгнесто хлапе я стискаше за лакътя и умолително искаше нещо от нея с писклив мутиращ глас.

На петнайсетина метра от тях Годард се смееше, заобиколен от група хора, които ми изглеждаха смътно познати. Пиеше бира направо от бутилката. Носеше синя, закопчана отгоре до долу риза с навити до лакътя ръкави и внимателно намачкани панталони каки, пристегнати с платнен колан в морскосиньо. Краката му бяха в износени кафяви мокасини. Олицетворение на провинциален барон. При него изтича малко момиченце, той се наведе и като ловък фокусник извади от ухото му монета. Детето изненадано изпищя. Той му подаде монетата и то побягна, като пищеше възбудено.

Годард каза нещо, което не можех да чуя, и публиката около него се засмя клакьорски, сякаш той бе Джей Лено, Еди Мърфи и Родни Дейнджърфийлд, събрани в едно. От едната му страна стоеше Пол Камилети с грижливо изгладени избелели дънки и бяла риза, също с навити ръкави. Той, изглежда, бе получил информация какво е препоръчителното облекло, докато аз не бях и в резултат се бях домъкнал по къси панталони в цвят каки и трикотажна риза.

Срещу тях стоеше Колвин, директорът по оперативните въпроси — изглеждащите му като изшкурени чисто бели крака стърчаха от обикновени сиви бермуди. Очертаваше се истинско модно шоу. Годард погледна в моята посока, забеляза ме и ми направи знак да се приближа.

Тръгнах към него и в същия миг някой изникна от небитието и ме хвана за ръката. Нора Съмърс в розов пуловер с висока поло яка, спуснат върху свободни панталонки, изглеждаше безкрайно щастлива, че ме вижда.

— Адам! — възкликна тя. — Прекрасно е, че си тук! Нали е чудесно?

Кимнах и вежливо й се усмихнах.

— Тук ли е дъщеричката ти?

Въпросът ми, изглежда, я притесни.

— Меган, милата, изживява труден период. Не иска никъде да ходи с мен. — „Колко забавно — мина ми през ума, — и аз изживявам точно същия период“. — Предпочита да язди кон в компанията на баща си, вместо да прахоса един следобед с майка си и приятелите й от скучната й работа.

Кимнах и казах:

— Аха…

— Успя ли да видиш колекцията от коли на Джок? В онзи гараж е. — И тя посочи една подобна на обор сграда на стотина метра от нас. — Трябва да видиш колите му… страхотни са!

— Непременно ще го направя, благодаря — казах и направих крачка към групичката около Годард.

Но хватката на Нора около ръката ми се стегна.

— Адам, наистина от известно време искам да ти кажа, че съм безкрайно щастлива от издигането ти. И какъв великолепен познавач на характерите е Джок, за да те съзре и оцени, нали? И да ти се довери изцяло! Много съм щастлива за теб! — Благодарих й топло и решително измъкнах ръката си от нейната.

Стигнах при Годард и деликатно останах встрани, докато накрая той не ме забеляза и не ме повика. Представи ме на Стюарт Лури, шеф на отдел „Продукти за дребния бизнес“, който ме попита: „Как е, младежо?“ и топло стисна ръката ми. Беше много добре изглеждащ мъж към четиридесетте, преждевременно олисяващ и заради това обръснал черепа си, което страшно му отиваше.

— Адам е бъдещето на „Трайон“ — каза Годард.

— Ами, отлично, радвам се тогава да се запозная с бъдещето! — сърдечно каза Лури с едва доловима нотка на сарказъм. — Джок, само моля те недей да вадиш и от неговото ухо монета!

— Няма нужда — отговори без замисляне Джок. — Адам вече вади зайци от разни шапки, нали, Адам? — Годард отново ме прегърна свойски през рамо, което изглеждаше странно и сигурно му причиняваше известно неудобство, понеже бях много по-висок от него. — Ела с мен — прошепна той.

Тръгнахме към мрежестата врата на верандата.

— След малко ще се заловя с традиционната малка церемония — обясни ми той, докато изкачвахме стъпалата. Задържах му вратата да мине. — Раздавам дребни подаръци, наистина нищо особено — по-скоро на майтап, отколкото нещо истинско… — Усмихнах се; защо ми казваше всичко това?

Минахме през скрития зад мрежата чардак, покрай старите плетени мебели, влязохме в антрето и през него в основната част на къщата. Подът беше покрит със старо чамово дюшеме и дъските скърцаха под краката ни. Стените бяха боядисани в кремавобяло и всичко изглеждаше светло, чисто, жизнерадостно и уютно. И над всичко се носеше неунищожимата миризма на стара къща. Всичко изглеждаше използвано, истинско и удобно. „Домът на богат човек, без никакви преструвки“, помислих си. Тръгнахме по широк коридор, минаващ покрай дневна с голяма каменна камина, и завихме, за да се озовем в тесен хол с теракотен под. По всички стени имаше окачени ловни трофеи. От другата страна на хола имаше относително малка стая със стени, скрити под стелажи с книги; в центъра стоеше дълга маса за четене, върху която видях компютър, принтер и няколко огромни кашона. Това, изглежда, бе кабинетът на Годард.

— От едно време имам вода в рамото, но напоследък е съвсем зле — извини ми се той и ми показа големите кашони на масата, натъпкани с опаковани подаръци. — Ти си здрав млад мъж, би ли ми помогнал да ги изнесем до подиума до бара?

— Няма проблем — съгласих се, макар и малко разочарован, но не го показах по никакъв начин. Вдигнах един от необятните кашони, който не само бе тежък, но и неудобен за носене. На всичко отгоре не виждах нищо пред себе си.

— Чакай, аз ще те водя — каза Годард. Последвах го в коридора. Кашонът драскаше по стелажите от двете ми страни, така че трябваше непрекъснато да го въртя и промушвам напред. В един момент усетих, че опирам в нещо. Разнесе се силен удар на счупено стъкло.

— О, боже… — прошепнах.

Извих кашона, за да видя какво съм направил — сигурно бях съборил някой от трофеите по лавиците. Каквото и да бе, по теракотения под се бяха пръснали десетина златни парчета. Беше някакъв трофей, който бе изглеждал като изработен от чисто злато, но в действителност бе позлатена керамика, гипс или нещо подобно.

— Господи, наистина страшно съжалявам — прошепнах аз, внимателно оставих кашона на пода и коленичих да събера парчетата. Бях се опитал да внимавам с кашона, но въпреки това бях съборил нещо ценно.

Годард пребледня и каза през стиснати зъби:

— Няма нищо.

Събрах от парчетата каквото можах. Бяха остатъците от някаква статуетка на тичащ футболист. Различих следи от каската, от юмрука и дори парченцата на малката издължена топка. В основата бе вградена месингова плочка, на която пишеше: ШАМПИОНИ 1995 — УЧИЛИЩЕ ЛЕЙКУД — ИЛАЙДЖА ГОДАРД — ЗАЩИТНИК.

Според Джудит Болтън Илайджа Годард бе покойният син на Годард.

— Джок… — казах с глас, който едва излизаше през гърлото ми, — безкрайно съжалявам. — Едно от парчетата болезнено поряза дланта ми.

— Казах, няма нищо — повтори Годард със стоманен глас. — Хайде да вървим.

Не знаех какво да правя. Чувствах се отвратително, че съм унищожил несъмнено скъп спомен от покойния му син. Исках да почистя, но и не исках да го ядосвам допълнително. Но съзнавах, че това е краят на добрите ни отношения, които се бяха създали някак незабелязано. От раната в дланта ми се стичаше струйка кръв.

— Госпожа Уолш ще почисти — каза той спокойно, но гласът му едва не му изневери. — Хайде дай да ги изнесем навън. — Той тръгна напред по коридора и изчезна някъде. Междувременно аз вдигнах кашона и безкрайно внимателно го изнесох до подиума. Забелязах, че съм оставил на картона кървава следа.

Когато се върнах за втория кашон, видях Годард да седи на стола в ъгъла на кабинета си. Беше се сгърбил, главата му беше в сянка, и държеше основата на статуетката. Поколебах се; чудех се какво да направя — дали да се махна оттук и да го оставя сам с мъката му, или да продължа с кашоните, като се престоря, че не съм го забелязал.

— Беше страхотно хлапе — неочаквано се обади Годард, толкова тихо, че в първия момент помислих, че ми се причува. Гласът му беше тих, дрезгав и едва излизаше — той по-скоро шепнеше. — Атлет, висок, широкоплещест… като теб. И имаше дарбата да носи щастие. Създаваше настроение във всяка стая, в която влезете. Беше красив, беше мил, а в очите му… в очите му винаги имаше искрици. — Той бавно вдигна глава и се загледа в нищото с невиждащ поглед. — Даже като беше бебе не си спомням да е плакал и да сме се занимавали с него…

Гласът му заглъхна. Стоях застинал и слушах. Бях стиснал в ръката си свита на топка хартиена салфетка, за да спра кръвотечението, и вече я усещах да се навлажнява. — Сигурен съм, че щяхте да се харесате — каза Годард. Гледаше ме, но не ме виждаше… или може би виждаше в мен сина си. — Наистина. Щяхте да станете приятели.

— Съжалявам, че не сме се познавали.

— Всички го обичаха. Беше хлапе, дошло на тази земя, за да прави всички щастливи… имаше искрицата, имаше най-красивата усми… — Гласът му се пречупи. — Най-красивата усмивка… — довърши той. Наведе глава и раменете му се отпуснаха. Помълча и след малко продължи: — Един ден Маргарет ми се обади на работа. Пищеше… Намерила го в спалнята… Веднага се прибрах, не помня как съм карал. Бяха изключили Илайджа от Хейвърфод още първата година… просто го изритаха, оценките му бяха възможно най-слабите, а и той бе престанал да ходи на лекции. Не можах да го накарам да поговорим. Имах съмнения, че е започнал да взема наркотици, и се опитах да го предразположа, но сякаш говорех на стена. Върна се да живее при нас, но прекарваше повечето време в стаята си или излизаше с момчета, които не познавахме. По-късно един от съучениците му ми призна, че е започнал да взема хероин още първата година. Само че синът ми не беше малолетен престъпник, а беше надарено, мило, добро и умно момче… Неясно как в един момент започнал да… как се казва… да се друса. И това изцяло го промени. Светлината в очите му изчезна. Започна да ни лъже за всичко. Сякаш се опитваше да заличи всичко, което е бил. Не знам разбираш ли какво искам да ти кажа? — Годард най-после ме погледна. По бузите му се стичаха сълзи.

Кимнах.

Изминаха няколко секунди, преди да може да продължи:

— Струва ми се, че търсеше нещо… имаше нужда от нещо, което светът не можеше да му даде. Или може би страдаше силно и бе решил да убие тази част в себе си. — Гласът му стана по-уверен. — А после и остатъка.

— Джок… — опитах се да кажа нещо аз.

— Съдебният патолог определи причината за смъртта като свръхдоза. Нямало никакво съмнение, че било напълно съзнателно и че Илайджа знаел какво прави. — Той сложи ръка върху очите си. — В такива случаи човек не може да не се запита какво е трябвало да направи по-иначе. Как съм го докарал дотам? Веднъж дори го заплаших, че ще уредя да го арестуват. Опитахме се да го вкараме в клиника. Мислех да го изтегля оттам, но… но така и не можах. Не съм спирал да си задавам въпроса дали не съм бил прекалено твърд с него. Или недостатъчно твърд. Дали не съм бил прекалено ангажиран в работата си… защото знам, че бях. Бях… тогава бях просто неудържим. Бях прекалено зает да изградя „Трайон“, за да имам време да се занимавам с него. — Гледаше ме право в очите и ми позволяваше да видя мъката му. Усещах я като кинжал в стомаха си. Бях се просълзил. — Отиваш на работа, създаваш малкото си кралство… и оставяш всичко останало да се сгромоляса в пропастта. — Той примигна тежко. — Не искам да губя контрол над нещата, Адам. Никога вече. — Годард изгледаше смален и състарен, сякаш беше… на сто години. — Лежеше в леглото си, целият в лиги и урина като… като бебе, и аз го вдигнах на ръце, сякаш беше бебе. Знаеш ли какво е да видиш детето си в ковчег? — прошепна той. Кожата ми настръхна и трябваше да отместя поглед от него. — Мислех, че никога няма да мога да отида на работа. Не вярвах, че ще намеря сили да го преодолея. Според Маргарет така и не съм успял. Почти два месеца не излязох от къщи. Не можех да разбера защо аз самият още съм жив. Когато ти се случи нещо такова… започваш да подлагаш на съмнение всичко около себе си. — Изглежда, едва сега си спомни, че има носна кърпичка в джоба, извади я и попи лицето си. — Погледни ме — с дълбока въздишка каза той и неочаквано се засмя. — Погледни стария глупак. Когато бях на твоите години, си въобразявах, че като стана на тази възраст, на която съм сега, ще съм открил смисъла на живота. — Той тъжно се усмихна. — Не съм по-близо до това, отколкото бях тогава. О… разбрах в какво не е. Чрез елиминация. Трябваше да загубя син, за да го науча. Живееш в голяма къща, купуваш си скъпа кола, може би поместват снимката ти на корицата на „Форбс“ и си мислиш, че всичко си разбрал, така ли? И един ден Господ ти праща малка телеграма, в която пише: „О, забравих да спомена, че всичко това не означава нищо. И всички, които обичаш на тази земя… те са ти отпуснати само назаем, разбираш ли? Така че най-добре ги обичай, докато можеш“. И до ден-днешен се питам познавал ли съм някога Илайджа. Може би не. Но мислех, че го познавам. Зная, че го обичах, обичах го повече, отколкото някога съм обичал, когото и да било. Но познавах ли наистина сина си? Не мога да ти кажа… — Той бавно поклати глава и видях, че вече идва на себе си. — Баща ти, който и да е той, е адски щастлив човек, но никога няма да го разбере. Има син като теб, син, който още го обича. И аз зная, че той трябва да се гордее с теб.

— Не съм толкова сигурен — прошепнах.

— О… аз съм — каза Годард. — Защото зная, че аз бих се гордял.