Параноя

12.

Поместих обява в три местни вестника, че търся човек за гледане на болен. От обявата ставаше ясно, че няма ограничения за кандидатите и че изискванията не са стриктни. Честно казано, съмнявах се, че е останал някой — вече бях пробвал този номер много пъти.

Получиха се точно седем запитвания. Три от тях бяха от хора, които не бяха разбрали смисъла на обявата и всъщност сами търсеха да наемат някого. Две от записаните обаждания бяха с чужд акцент, толкова силен, че имах съмнения дали наистина са на английски. Едно беше от съвсем разумно говорещ и приятно звучащ мъж, който съобщи, че се казва Антоан Ленард.

Не че разполагах с много свободно време, но се договорих за среща на кафе с този Антоан. Не исках да го подлагам на стреса от първата среща с баща ми, ако не се налага. С други думи, исках да го наема, преди да е видял с какво ще се занимава, така че да му огранича възможностите да се откаже.

Оказа се грамаден, страховито изглеждащ чернокож тип със затворническа татуировка и стегнато накъдрени кичури в стила на растафарианците19. Съмненията ми се оказаха правилни: при първата удобна възможност той си призна, че току-що е бил освободен след излежаване на присъда за автокражба и че е лежал зад решетките и друг път. Даде ми вместо препоръка името на служителя от Бюрото за амнистия и условно освобождаване, отговарящ за него. Хареса ми, че е така открит и че не се опита да скрие миналото си. Всъщност просто ми хареса като човек. Имаше тих глас, изненадващо приятна усмивка и изобщо се държеше сдържано и с достойнство. Вярно, че бях на ръба на отчаянието, но също така прецених, че ако има някой, който да се справи с баща ми, това може да е само такъв като него, така че го наех без замисляне.

— Виж, Антоан… — казах, когато станах, за да си тръгна. — Тази работа със затвора…

— Проблем ли е? — Той ме погледна право в очите.

— Не, не е това. На мен ми хареса, че бе така прям по този въпрос.

— Ами тогава?

— Само че ми си струва, че няма нужда да си толкова откровен и с баща ми.

Вечерта, преди да започна в „Трайон“, си легнах рано. Сет ми бе оставил съобщение на телефона, че ме кани с него и няколко наши общи приятели, понеже имал свободна вечер, но аз му отказах.

Часовникът ме събуди в пет и половина и ми се стори, че нещо не е наред — навън още бе нощ. Когато си спомних какво става, през мен премина вълна от адреналин, странна комбинация от ужас и възбуда. Нямаше лъжа, влизах в голямата игра, времето на обучение и инструктаж бе изтекло. Взех си душ и се избръснах с чисто ново ножче, много бавно и внимателно, за да не се порежа. Бях подредил дрехите си, още преди да си легна, така че извадих костюма и вратовръзката на „Зеня“ и за всеки случай лъснах обувките си „Коул Хаан“ още веднъж. Бях преценил, че е по-добре да се явя първия ден на работа в костюм, колкото и странно да изглеждам сред останалите, а и винаги можех да съблека сакото и да сваля вратовръзката.

Чувствах се много необичайно — за пръв път в живота си получавах шестцифрена заплата, макар наистина да не държах още в ръцете си чек, а продължавах да живея в бърлога. Е, това със сигурност скоро щеше да се промени.

Когато седнах в сребристото „Ауди А6“, в което все още се долавяше специфичната миризма на нова кола, се почувствах едва ли не част от елита. Прииска ми се да отпразнувам новия си статус и се отбих в „Старбъкс“ и си поръчах тройно еспресо с мляко. Взеха ми почти четири долара за проклетата чаша кафе, но… по дяволите, нали вече бях в големите пари. По пътя към „Трайон“ надух албума на „Рейдж агейнст дъ машин“, така че когато влязох там, Зак де ла Роча крещеше с цяло гърло, а аз се дерях да му пригласям, облечен в безукорния си костюм и обут в скъпите обувки. Бях зареден с енергия.

Колкото и да бе удивително, дори в седем и половина сутринта в подземния гараж вече имаше доста коли. Паркирах две нива по-надолу.

„Посланичката на фоайето“ за крило „B“ не можа да открие името ми нито в списъка на заявените посетители, нито в този на служителите. Бях никой. Казах ида се обади на Стефани, секретарката на Том Лундгрен, но Стефани още не беше дошла. Накрая тя намери някой в „Личен състав“, откъдето й наредиха да ме изпрати на трети етаж в крило „E“, което си беше дълга разходка.

Следващите два часа прекарах в приемната на „Личен състав“ и в попълване на безкрайни формуляри: W-420, W-921, молба за откриване на сметка в кредит — юниън22, застраховка, опции, данни за автоматичен депозит на заплатата в банковата ми сметка, указания за превеждане на сумите в пенсионния ми фонд, декларация за опазване на служебна тайна… Снимаха ме, дадоха ми бадж и още две малки пластмасови карти, които да закача на щипката на баджа. На тях пишеше неща като „Трайон — променете вашия свят“, „Отворени комуникации“, „Забавления“ и „Пестеливост“. Звучеше ми малко съветски, но не ме притесняваше.

Една от служителките в „Личен състав“ ме разведе набързо из „Трайон“ и наистина бях впечатлен. Великолепен фитнес център, банкомати, стая за отдих с безплатни напитки, място, където да оставиш дрехите си за пране или химическо чистене, бутилки с вода, пуканки, автомати за капучино.

В стаята за отдих имаше големи лъскави плакати, изобразяващи група мъже с могъщи рамене и жени (азиатки, черни и бели), стъпили триумфално върху планетата Земя, под думите: „ПИЙТЕ ОТГОВОРНО! ПИЙТЕ ИКОНОМИЧНО!“. „Типичният служител на «Трайон» изпива пет напитки на ден — казваше се там. — Ако се ограничите на четири, «Трайон» ще спести $2.4 милиона годишно!“.

Можеше да оставиш колата си за измиване и диагностика, можеше да купиш с отстъпка билети за кино, концерти и бейзболни мачове, имаха дори програма за подаръци за бебета („По един подарък на семейство по конкретен повод“). Забелязах, че асансьорът в крило D не спря на пети етаж („Специални проекти — обясни ми служителката. — Ограничен достъп“). Постарах се да не регистрирам никакъв интерес. Дали това не беше „астролабията“, от която Уайът толкова силно се интересуваше?

Накрая се появи Стефани и ме отведе на шести етаж в B крило. Том говореше по телефона, но ми махна да вляза. Офисът беше накачен със снимки на децата му — пет момчета, доколкото можах да забележа — индивидуално и на групи, техни рисунки и така нататък. Книгите на лавицата зад него бяха, така да се каже, „обичайните заподозрени“: „Кой ми изяде сиренцето?“, „Правило първо: нарушавай всички правила“, „Как да станеш изпълнителен директор“. Краката му потропваха като бутала, а лицето му бе като изстъргано с тривка за баня.

— Стеф — каза той, — би ли помолила Нора да се отбие?

След минута той тръшна с облекчение слушалката, скочи на крака и ми раздруса ръката. Венчалната му халка бе широка.

— Добре дошъл в екипа, Адам! — сърдечно ми каза той. — Ако знаеш колко се радвам, че се докопахме до теб! Сядай, сядай… — Послушах го. — Нуждаем се от теб, приятелю. Имаме на главата си двайсет и три продукта, а някои хора ни напуснаха и редиците оредяха. Момичето, което ще заместваш, го преназначиха. Ставаш част от екипа на Нора и ще работиш по освежаването на „Маестро“, където — това съвсем скоро ще го разбереш в подробности — имаме някои проблеми. Образно казано, има няколко пожара, които спешно трябва да се изгасят. А… ето я и нея!

Нора Съмърс стоеше на прага, сложила като оперна дива една ръка величествено върху дръжката. Престорено свенливо тя ми подаде другата.

— Здрасти, Адам, добре дошъл! Много се радвам, че си част от нас.

— И аз се радвам, че съм тук.

— Честно ще ти кажа, че трудно стигнахме до решение да вземем точно теб. Този път имахме много силни кандидатури. Но най-добрите винаги изпъкват. Добре, да се хващаме на работа, а?

Гласът й, само допреди малко чисто момичешки, се понижи с една октава в мига, в който излязохме от офиса на Том Лундгрен. Тя заговори бързо, думите й се застъпваха:

— Работното ти място е ей там. — И забоде пръст във въздуха. — Тук използваме уеб телефони, надявам се, знаеш как.

— Няма проблем.

— Компютър, телефон… би трябвало всичко да е организирано. От каквото и друго да имаш нужда, просто се обади в „Обслужване“. Значи така, Адам, трябва да те предупредя, че тук нямаме навика да водим хората за ръчичка. Чака те интензивно обучение, но не се съмнявам, че ще се окажеш на ниво. Практиката при нас е да те хвърлим в дълбокото: после или плуваш, или се давиш. — И тя ме изгледа изпитателно.

— Бих предпочел да поплувам. — Усмихнах се дяволито.

— Радвам се да го чуя — каза тя. — Това отношение ми допада.

13.

Нещо в Нора ме безпокоеше. Изглеждаше ми напълно способна да ми сложи циментови ботуши, да ме натика в багажника на някой кадилак и после да ме хвърли в Ийст Ривър. Да поплувам или да се удавя, както реша.

Остави ме в новата ми работна клетка, за да довърша сам курса по ориентация и да науча кодовите наименования на изделията от производствената им гама. Всяка хайтек компания дава на продуктите си кодови имена. „Трайон“ бяха избрали бури и бедствия — „Торнадо“, „Тайфун“, „Цунами“ и така нататък. „Маестро“ имаше кодово име „Вихрушка“. Всички тези различни имена бяха адски объркващи, а на всичко отгоре се опитвах да се ориентирам в общата йерархия, от която интересуваше Уайът. Някъде около обяд, когато започнах да огладнявам, в клетката ми дойде набит мъж над четиридесетте, с прошарена коса, събрана на опашка, с оригинална шарена хавайска риза и с кръгли очила с тежки черни рамки.

— Ти трябва да си последната жертва. — Той ме изгледа замислено. — Къс прясно месо, хвърлено в клетката на лъвовете.

— А пък ти си явно гладен — отбелязах. — Казвам се Адам Касиди.

— Знам. Аз съм Ноа Мордън — почетен инженер на „Трайон“. Днес е първият ти ден, а ти не знаеш на кого да се довериш и на чия страна да застанеш. Нямаш представа кой иска да си играе с теб и кой мечтае да те види проснат по лице в калта. Е, дошъл съм да отговоря на всичките ти въпроси. Какво ще кажеш да изядем по един сандвич в субсидирания ресторант на самообслужване за служители?

Странен тип, но аз бях заинтригуван. Докато вървяхме към асансьора, той подметна:

— Значи са ти дали работата, която не пожела никой друг, а?

— Така ли било? — Е, добре се бях накиснал значи.

— Нора искаше вътрешен заместник, но не се намери нито един със свястна квалификация, който да пожелае да работи за нея. Алана, онази, на чието място са те взели, молеше със сълзи на очи да бъде пожалена, така че най-сетне се смилиха и я преместиха на друго място. Има слух, че „Маестро“ виси на косъм. — Едва го чувах: той мърмореше, без да ме поглежда, докато вървеше с широки крачки към асансьорите. — Ще разбереш, че нашите хора не се колебаят много да затворят кранчето, когато нещо върви към провал. Тук хванеш ли хрема, веднага се появява някой да ти вземе мерките за ковчег.

— Изделието е излишно — казах.

— Изделието е скапано. И обречено. „Трайон“ разработва многофункционален мобилен телефон, в който се използва същият пакет за безжичен пренос на текст, така че какъв е смисълът? Най-разумното е да не се удължава ненужно агонията. На всичко отгоре, продуктът не помага с нищо на Нора, Кучката на колела.

— Такава ли е наистина?

— Ако не си го схванал първите десет секунди след като си я видял, значи не си толкова умен, за колкото те представят. Но не я подценявай — тя има черен пояс по корпоративно интригантство, има и група, която я подкрепя, така че се смятай за предупреден.

— Благодаря.

— Годард си пада по класическите американски коли, тя — също. Има мисля, два реставрирани мастодонта, макар да не съм я виждал да ги кара. Според мен тук става дума за нещо по-важно — посланието към останалите, че тя и Годард са замесени от едно и също тесто. Нора е много оправна, ще се увериш сам.

Асансьорът беше наблъскан с други служители, отиващи към ресторанта на трети етаж. Много от тях бяха облечени в голф фланелки или тениски с логото на „Трайон“. Асансьорът спираше на всеки етаж. Някой зад мен се пошегува: „Май сме взели пътническия“. Убеден съм, че тази фраза се чува поне веднъж дневно във всеки фирмен асансьор по света.

Ресторантът — или по-скоро трапезарията за служители, както официално го наричаха — беше огромен и въздухът трептеше от напрежението на стотици, може би хиляди събрани на едно място служители на „Трайон“. Приличаше на закусвалня към пазарен комплекс: суши бар с двама специалисти по суши; павилион за пица, на който можеше сам да избереш с какво да е покрита; бурито23 бар; китайска кухня; пържоли и бургери, изненадващ с разнообразието си салатен бар, а за най-капризните имаше дори и избор на вегетарианска кухня.

— Господи! — не се сдържах.

— Хляб и зрелища — поясни Ноа. — Тази необходимост е открил още Ювенал. Дръж селяните сити и те няма да забележат, че са поробени.

— Сигурно е така.

— Ситите крави дават по-добро мляко.

— Всичко в името на ефективността — съгласих се аз. — Пестеливост все пак.

— Ха… Трябва да видиш автоматите за закуски в стаите за отдих: двайсет и пет цента за пилешко шишче, но цял долар за шоколад „Клондайк“. А напитките и кафето са направо безплатни. Миналата година главният счетоводител — казва се Пол Камилети — се опита да сложи край на седмичните бирени купони, само че тогава мениджърите започнаха да плащат от джоба си за бира, а някой пусна циркулярен имейл, в който защитаваше целесъобразността на запазването на добрата традиция: бирата струвала хикс долара годишно, докато наемането и обучението на нови служители струвало игрек долара, така че ако отчетем запазването на високия дух и прибавим икономиите от намаляване на текучеството, възвръщаемостта на инвестицията може да се изчисли като… и така нататък. И Камилети, за когото печалбата стои над всичко, се предаде. Но неговата кампания за пестеливост, още е на мода, както виждаш.

— Същото е и при Уайът — казах аз.

— От нас дори се иска да летим в туристическа класа при презокеански полети. Самият Камилети дава пример, като отсяда в „Мотел 6“, когато пътува из Щатите. „Трайон“ не притежава фирмен самолет… е, не е съвсем така, защото съпругата на Годард му купи самолет за рождения ден, за да не го съжаляваме.

Взех си бургер и диетична кола, а той си избра някакво мистериозно азиатско ястие със запържени зеленчуци. Всичко беше безумно евтино. Огледахме се из салона с подноси в ръцете, но Мордън не видя колега, при който би искал да седне, така че се настанихме само двамата на маса. Имах отдавна забравеното усещане за първи учебен ден, когато не познаваш никого. Напомни ми за деня, когато започнах в „Бартоломю Браунинг“.

— Но Годард не отсяда в „Мотел 6“, нали?

— Съмнявам се. Но и той не се фука с парите си. Отказва да се вози в лимузина. Шофира сам. Обаче има поне десет антики, за които твърди, че ги бил реставрирал сам. Освен това подарява на петдесетимата най-високостоящи в йерархията мениджъри луксозни коли по техен избор — не че те, горките, не ринат пари с лопата… направо да се отвратиш. Годард е умен — разбира, че за да задържиш истински талантливите, трябва да има плащаш като на таланти.

— А как стоят нещата с „почетните инженери“?

— О, и аз направих много пари, откакто съм тук. Не се оплаквам — теоретично погледнато, бих могъл да кажа на всеки тук да върви да се шиба, и пак щях да имам попечителски фондове за всичките си деца, ако разполагах с такива.

— Но продължаваш да работиш.

Той въздъхна.

— Когато напипах златната жила — само няколко години след като постъпих на работа тук — спрях, обиколих с кораб света, като взех със себе си само дрехи и няколко куфара тежка артилерия.

— Тежка артилерия? — Погледнах го въпросително.

— Хитовете на западната литература — усмихна се той.

— Като Луис Л’Амур24?

— Като Херодот, Тукидид, Софокъл, Шекспир, Сервантес, Монтен, Кафка, Фройд, Данте, Милтън, Бърк…

— О, спри! Изглежда, съм спал по време на този урок в училище.

Той пак се усмихна. Явно ме вземаше за слабоумен.

— Както и да е — продължи Ноа, — след като прочетох всичко, установих, че не съм скроен да не работя, и се върнах в „Трайон“. Чел ли си „Дискурс върху доброволното робство“ на Етиен дьо ла Боатие?

— Това, предполагам, е за десерт?

— Единствената реална власт на тираните е дадената им от техните жертви.

— Към нея добавям властта да раздаваш безплатна кока-кола — добавих аз и вдигнах в знак на наздравица кутията си. — Та, казваш, си инженер.

Отново вежлива усмивка, повече наподобяваща гримаса.

— Нека подчертая отново, не съм просто инженер, а почетен инженер. Това означава, че имам малък служебен номер и до голяма степен мога да се занимавам, с каквото пожелая. Ако ми се иска да бъда трън в задника на Нора Съмърс, значи няма проблем, и толкоз. Сега, нека се спрем на участниците от страна на маркетинга в твоята бизнес група. Такаа… вече си се запознал с гадната Нора. И с Том Лундгрен, благородния вице, който по принцип е прям човек, обичащ църквата си, семейството и голфа. Следва Фил Боджалян, стар като Матусал и горе-долу толкова наясно с технологичните новости, започнал в „Локхийд Мартин“ по времето, когато фирмата още се наричала иначе, а компютрите били големи като къщи и работели с перфокарти, изобретени от Ай Би Ем. Дните му със сигурност са преброени. И… я виж, това ако не е самият Елвис, слязъл сред тълпата!

Обърнах се. Пред салатения бар стоеше белокос мъж с отпуснати рамене, сбръчкано лице, гъсти бели вежди, големи уши и палаво изражение. Беше с поло. Плътността на енергията в салона видимо се увеличи, излъчвана от него на вълни, всички се обръщаха да го видят и скрито си шепнеха.

Огъстин Годард, основател и главен изпълнителен директор на „Трайон“ — телом и духом сред масите.

Изглеждаше по-стар, отколкото на снимките, които ми бяха показвали. До него стоеше много по-млад и висок мъж, който му говореше нещо. Младият, някъде към четиридесетте, беше строен и в отлична физическа форма, с черна, започваща да посребрява коса. Приличаше на италианец, красив като кинозвезда, екшън герой, остаряващ по възможно най-благороден начин, макар и с обезобразени от шарка бузи. Ако се изключеше лошата му кожа, напомняше за младия Ал Пачино в първите два филма от „Кръстника“. Беше облечен във великолепен тъмносив костюм.

— Това сигурно е Камилети? — познах аз.

— Камилети Главореза — потвърди Мордън и заби клечките си в купичката пред себе си. — Главният ни финансист. Кралят на пестеливостта. Двамата са неразделни — съобщи ми той с пълна уста. — Обърна ли внимание на лицето му, на белезите от acne vulgaris? Според един слух, четени с Брайловата азбука, те казвали „яж лайна и пукни“. Както и да е, за Годард Камилети е слезлият отново на земята Христос, магьосникът, който ще намали текущата издръжка, ще увеличи печалбата и ще изстреля акциите на „Трайон“ в стратосферата. Някои казват, че Камилети бил идът25 на Джок Годард, на лошия Джок. Неговият Яго. Дяволът на рамото му. А според мен той е лошото ченге, което оставя Джок да бъде доброто.

Довърших бургера си. Управителят и неговият финансист изчакаха на опашката и не пропуснах да забележа, че дори си платиха салатите. Не можеха ли да се изнижат, без да плащат? Или да прередят останалите чакащи?

— Камилети обича да обядва със служителите — продължи Мордън, — за да демонстрира пред масите ангажираността си с политиката на намаляване на текущите разходи. Всъщност той не ги намалява, а ги „орязва“. Впрочем, в „Трайон“ няма трапезария за директори. Няма и отделен готвач за тях. Няма такова нещо като донасяни от ресторант обеди, забрави това. Аристократите споделят къшея със селяните. — Той отпи голяма глътка „Д-р Пепър“. — Та докъде бяхме стигнали в моя списък на действащите лица? А, да… Следващият е Чад Пиърсън, златокъдрото момче на Нора и нейно протеже, детето чудо, което няма представа какво означава професионализъм. Диплома по бизнес администрация от място, дето не си го чувал, но скокнал оттам право в маркетинга на нови изделия в „Трайон“ и неотдавна стъпил на краката си. Несъмнено ще гледа на теб като на основна заплаха, която трябва да бъде елиминирана. Накрая трябва да спомена Одри Бетюн, единствената чернокожа…

Ноа внезапно замълча и мушна с клечките още няколко късчета пиле в устата си. Видях симпатичен рус млад мъж на горе-долу моите години ловко да се приближава към нашата маса, както акула намира пътя си във вода. Синя риза, свеж външен вид, атлетично тяло. Един от онези блондини, които виждаш на цяла страница в списанията да комуникират непринудено с други образци на човешката раса по приеми или на моравата пред получения като наследство от някой барон семеен имот.

Ноа Мордън отпи бърза глътка от „Д-р Пепър“ и стана. Отпред на ризата му с надпис „Алоха“ имаше няколко кафяви петънца от яденето.

— Извинявай — с видимо притеснение каза той, — трябва да те оставя. — И заряза яденето си на масата в секундата, в която сламенорусият младеж се приближи с протегната ръка.

— Как си? — сърдечно каза младежът. — Аз съм Чад Пиърсън. — Подадох му ръка, но той направи онзи номер в стил „ние сме прекалено готини, за да се здрависваме като обикновени хора“. Ноктите му изглеждаха като с маникюр. — Само ако знаеш колко много съм слушал за теб, приятел!

— А… все глупости, предполагам — отговорих аз. — Маркетинг, нали разбираш.

Думите ми го накараха да се разсмее заговорнически.

— А, не… няма такива работи. Ти си Човекът. Да знаеш, че се лепвам за теб и няма да успееш да ме изгониш, докато не науча поне един-два номера.

— Всъщност аз съм този, който ще има нужда от известна помощ. Предупредиха ме, че тук или плуваш, или се давиш, и вече започва да ми се струва, че са ме пуснали в дълбокото.

— Аха, значи Мордън е споделил с теб циничните си възгледи на дървен философ.

Усмихнах се неутрално.

— Каза ми това-онова.

— Все в отрицателна светлина, обзалагам се. Той мисли, че се намира в някаква сапунка и че с него е сключена сделка, достойна за Макиавели. Може и така да е, но аз не бих му обръщал прекалено сериозно внимание.

Осъзнах, че седя и разговарям с радващия се на най-малко популярност член на екипа, и може би това ме накара да защитя Мордън.

— На мен ми хареса.

— Той е инженер. Всички инженери са малко чалнати. Играеш ли баскетбол?

— Опитвал съм.

— Всеки вторник и четвъртък в обедната почивка се събираме в залата за фитнес. Няма твърди отбори и мераклиите са малко. Надявам се, освен това двамата с теб да пийнем по нещо някой ден, да отидем на мач и така нататък.

— Ще се радвам — казах неангажиращо.

— Разказа ли ти някой за биреното парти?

— Още не.

— Е, предполагам, че това не е точно по вкуса на Мордън. Но мен да питаш, става щур купон. — Енергията бликаше от тялото му и той се извиваше насам-натам като баскетболист, търсещ пролука, за да счупи коша със забивка. — Така че, приятелю, надявам се да те видя в два, нали?

— Не бих го пропуснал.

— Страхотно. Страшно се радвам да те видя в екипа. Просто усещам, че двамата с теб ще смаем някои хора. — И ми се усмихна широко.

14.

И Когато влязох в зала „Корвет“, Чад Пиърсън стоеше пред бялата дъска и прилежно изписваше с червен и син маркер дневния ред. Заседателната зала беше като всяка друга заседателна зала, която бях виждал — голяма маса (с модно черно покритие вместо орехов фурнир), поставената в средата й комуникационна конзола „Полином“, кошничка с плодове и ведро с лед, пълно с безалкохолни напитки и сокове.

Седнах на едната от дългите страни и Чад Пиърсън ми намигна заговорнически. Други двама вече бяха дошли. Нора Съмърс седеше начело на масата, сложила тъмни очила за четене на верижка през шията си, прелистваше съдържанието на някаква папка и от време на време промърморваше нещо на Чад, своя секретар. Като че ли изобщо не ме забеляза.

До мен седеше побелял мъж на средна възраст в синя блуза на „Трайон“ и чукаше върху някакъв „Маестро“ — вероятно въвеждаше текста на имейл. Беше слаб, но с шкембенце, с кльощави ръце, блуза с къси ръкави, от които стърчаха възлести лакти, неочаквано дълги бакенбарди и големи червени уши. Носеше бифокални очила. Изглеждаше като инженер от старата школа, работещ за „Хюлет Пакард“ от времето на джобните им калкулатори. Зъбите му бяха ситни и кафяви, сякаш обичаше да дъвче тютюн.

Това трябваше да е Фил Боджалян, „старата кримка“, макар че от начина, по който ми го бе описал Мордън, донякъде очаквах да видя човек с паче перо и навит на свитък пергамент, или защо не папирус. Човекът крадливо ми хвърляше плахи погледи.

В залата тихо влезе Ноа Мордън и без да поглежда никого, в това число и мен, седна в другия край на дългата маса и отвори там своя ноутбук — компютър. Веднага след него, като се смееха и говореха, влязоха още хора. Сега в залата вече бяхме десетина. Чад свърши с писането на дъската, дойде при мен и седна, като остави нещата си на стола от другата ми страна. После сложи ръка на рамото ми и каза:

— Радвам се, че си с нас.

Нора Съмърс прочисти гърло, изправи се и застана до дъската.

— Добре, мисля, че можем да започваме. Най-напред искам да представя новия член на нашия екип на онези, които още не са имали честта да се запознаят с него. Адам Касиди, добре дошъл. — Тя обърна длан във въздуха, блесна с яркочервения лак на ноктите си и всички обърнаха глави към мен. Усмихнах се скромно и кимнах. — Имахме големия късмет да откраднем Адам от „Уайът“, където той е бил един от ключовите играчи с „Лусид“. Надяваме се да приложи част от магьосническите си способности и по отношение на „Маестро“. — И тя блажено се усмихна.

Чад реши, че моментът е удобен да се намеси, и го направи, като въртеше глава, сякаш споделяше с нас голяма тайна.

— Това лошо момче е гений — вече говорих с него и всичко, което чухте, е истина. — Той се обърна към мен, отворил широко детските си сини очи, и раздруса ръката ми.

Нора продължи:

— Както всички знаете прекалено добре, върху нас се оказва сериозен натиск във връзка с „Маестро“. Може да се каже, че ножовете в „Трайон“ са извадени и не е необходимо да ви казвам имена. — Няколко души се изсмяха, може би малко насила. — Поставен ни е краен срок, който неумолимо приближава, за презентация пред самия господин Годард, където от нас се очаква да защитим незакриването на производствената линия. Както сами разбирате, това е много повече от актуализиране на статуса и няма нищо общо с проверка на текущото състояние на разработката. Въпросът е на живот или смърт. Враговете ни искат да ни тикнат на електрически стол, ние пледираме за отмяна на екзекуцията. Надявам се, че се изразявам съвсем ясно. — Тя се огледа заплашително, но всички кимаха смирено. После се обърна кръгом и демонстративно енергично драсна тлъста черта през точка първа от дневния ред. После пак се обърна към присъстващите, подаде на Чад топче листа и той ги пусна по редицата отляво и отдясно на себе си. Изглеждаха като някаква техническа спецификация, дефиниция на продукт, на протокол или на нещо друго, но името на продукта — можеше да се очаква да бъде на първия лист — го нямаше. — Сега — продължи тя, — една малка демонстрация. Някои от вас може би ще разпознаят този протокол и ако е така, моля ви да го запазите за себе си. Макар да работим по обновяването на „Маестро“, искам всички да запазим способността си да мислим извън рамката и в тази връзка искам да помоля нашата нова звезда да прегледа това и да сподели с нас мислите си.

И ме погледна в очите.

Докоснах с пръст гърдите си и тъпо попитах:

— Аз?

— Ти — мило ми се усмихна тя.

— Моите… мисли?

— Именно. Става — не става. Дай зелена светлина на този проект или го спри. Ти, Адам, си на бариерата пред този новопредложен продукт. Кажи ни какво мислиш. Да работим ли по него, или да го хвърлим в кошчето?

Стомахът ми се сви. Сърцето ми заби лудо. Опитах се да овладея дишането си, но усещах лицето ми да гори, докато прелиствах спецификацията. Беше абсолютно неразбираема. Изобщо нямах представа за какво може да се отнася. В тишината около мен се долавяха тихи дразнещи шумове — Нора щракаше с капачката на маркера си, някой си играеше със сламката към кутията ябълков сок — вкарваше я и я изкарваше и тя скърцаше.

Кимнах бавно и замислено, докато преглеждах съдържанието; мъчех се да не приличам на заек, хванат в светлината на фаровете, както се чувствах. В текста имаше мъгляви фрази от рода на „анализ на пазарната ниша“ и „груба оценка на обема на търсенето“. Боже Господи! В главата ми се въртеше някаква натрапчива влудяваща музика.

Щрак-щрак, скръц-скръц.

— Е, Адам, става ли, или не?

Кимнах отново; опитвах се да изобразя заинтригуваност и едновременно с това развеселеност.

— Харесва ми — казах накрая. — Умна работа.

— Хмм… — неопределено проточи тя. Няколко от колегите ми тихо се засмяха. Ставаше нещо, за което нямах представа. Нещо не беше наред. Реших, че съм дал грешен отговор, но вече бе невъзможно да се поправя.

— Виж какво — опитах се да замажа нещата, — единствено на база дефиниция е трудно да се каже много повече от…

— Само че в момента разполагаме само с това — отряза ме тя. — Така че… ще действаме ли, или да се отказваме?

Въздъхнах.

— Винаги съм вярвал, че трябва да си смел. Заинтригуван съм. Допадат ми изискванията към формата, спецификацията на разпознаването на ръкописен текст изглежда съвсем прилично… С този модел и при добро стечение на пазарните изисквания мисля, че бих искал да поработя по този проект по-нататък, поне до следващата проектна фаза.

— Аха… — каза тя. Едно от ъгълчетата на устата й се изкриви в лоша усмивка. — И като си помисли човек, че нашите приятели от Купертино не са имали нужда от мъдростта на Адам, за да дадат зелена светлина на тази смрадлива бомба. Адам… това е спецификацията за джобния компютър „Нютон“ на „Епъл“. Една от най-големите бомби, пускани някога от тях. Струвал им е над петстотин милиона долара, за да го проектират, а после, когато слязъл от поточната линия, губили по шейсет милиона долара годишно от него. — Нови засмивания. — Но поне дал на Джей Лено предостатъчно материал за майтап през деветдесет и трета.

Колегите бяха извърнали лица от мен. Чад гризеше вътрешната страна на бузата си и изглеждаше мрачен. Мордън изглеждаше като попаднал в чужд свят. Исках да разкъсам Нора Съмърс на парчета, но вместо това се постарах да бъда губещ с чест.

Нора се огледа, спря поглед върху всяко лице поотделно, лукаво извила вежди.

— По-важна е поуката. Винаги трябва да стигате до същността на нещата, да виждате отвъд маркетинговите клишета и да надникнете под капака. Повярвайте ми, когато след две седмици се изправим пред Джок Годард, той ще надникне под капака. Да не забравяме това. — Вежливи усмивки, защото всички знаеха, че Годард разбира от механика и е маниак на тема коли. — Добре — завърши тя, — мисля, че ме разбрахте. Да продължаваме.

„Да — помислих си, — да продължаваме. Добре дошъл в «Трайон»!“

В какво се бях забъркал, по дяволите?

15.

Срещата между Антоан и баща ми не мина гладко. Не, по-правилно би било да кажа, че беше истинска катастрофа. Нека се изразя така: Антоан се сблъска със сериозен отпор. Никакво сътрудничество. Да не говорим за съответствие или хармония.

Пристигнах в апартамента на баща ми веднага след края на първия ми работен ден в „Трайон“. Паркирах аудито по-надалеч, защото знаех, че когато не гледа трийсет и шест инчовия си телевизор, баща ми винаги наднича през прозореца, а не исках да ми опъва нервите по отношение на колата. Даже да му кажех, че съм получил повишение или премия, той пак щеше да намери възможно най-гадния начин да извърти нещата.

Пристигнах навреме, за да заваря Морийн да тегли към чакащото такси голям черен куфар на колелца. Стискаше здраво устни и се бе натъкмила в тъмнозелено костюмче с панталон от плат, щампован с тропически цветя и плодове, и чисто бели гуменки. Успях да я настигна в момента, в който викаше на шофьора да сложи куфара в багажника, подадох й последния чек (в който бях включил щедър бонус като компенсация за страданията й), благодарих й многословно за преданата работа и стигнах дотам да опитам да я даря с традиционната целувка по бузата, но тя извърна глава. После тръшна вратата и таксито потегли.

Бедната жена. Никога не я бях харесвал, но не можех да не изпитвам поне някакво състрадание към нея за изтезанията, на които я бе подлагал баща ми.

Самият той гледаше Дан Радър26 или по-точно му крещеше нещо. Той ненавиждаше еднакво всички телевизионни водещи и аз полагах съзнателни усилия да не му давам повод да започва тиради срещу некадърниците в телевизията. Единствените кабелни програми, които му допадаха, бяха онези, в които предубедени водещи с десни възгледи поставяха капани на невинните си гости и полагаха всички усилия да ги вбесят до пяна на устата. Това бе неговият „спорт“ в наши дни.

Беше по бял потник. Винаги, когато го видех така, ми настръхваше косата. Имах лоши асоциации, защото го помнех неизменно облечен в него винаги когато решеше да ме научи да бъда по-дисциплиниран. Още помнех, при това съвсем ясно — като на снимка, когато на осемгодишна възраст разсипах лимонада на прах върху любимото му кресло, а той ме напердаши с колана си, изправен над мен с мръсен потник и почервеняло потно лице. „Видя ли какво ме накара да направя?“, крещеше той. Не беше най-приятният ми спомен от детството.

— Кога ще дойде новият? — попита той. — Закъснява вече, нали?

— Не още. — Морийн бе отказала категорично да остане дори минута повече, за да го въведе в обстановката, така че за нещастие нямаше да има застъпване на задълженията.

— И за какво си се облякъл така? Изглеждаш като погребален агент… това ме изнервя.

— Нали ти казах, днес започнах нова работа.

При което той пак се обърна към Дан Радър и неодобрително поклати глава.

— Уволниха те, нали?

— От „Уайът“? Не, сам напуснах.

— Опитал си да се плуваш по течението, както правиш винаги, и са те уволнили. Знам как стават нещата. Неудачници като теб ги надушват от разстояние. — Той направи две дълбоки вдишвания. — Майка ти те разглези. Стана като с хокея — можеше да бъдеш професионалист, ако се бе постарал поне малко.

— Не бях толкова добър, татко.

— Колко лесно е да се каже, нали? Нещо повече — казваш го и веднага ти олеква. Тук обаче вината е моя — вкарах те в онзи скъп колеж за лигльовци и ти дадох възможност да си губиш времето с твоите приятелчета. — Беше прав само отчасти, понеже аз работех и учех, за да се издържам по време на колежа. Но го оставих да помни каквото го устройваше. Той ме изгледа с кървясали очи. — И къде са днес всички онези лекета?

— Не се вълнувай, татко — казах. Беше изпаднал в поредния пристъп на кисело настроение и не знаех докъде ще стигнем, но за щастие в този миг на вратата се позвъни и аз едва ли не изтичах да отворя.

Антоан бе дошъл точно на секундата. Беше облечен в бледосиня болнична манта, която го правеше да изглежда като санитар. Зачудих се откъде я е взел, защото, доколкото ми бе известно, никога не бе работил в болница.

— Кой е този? — с дрезгав глас се осведоми баща ми.

— Това е Антоан — обясних аз.

— Антоан? Що за име е това, по дяволите? Да не си наел някоя френска педеруга? — Но татко вече се бе обърнал и като видя Антоан на прага, лицето му стана моравочервено.

— Исусе… Христе! — задъхано успя да промълви той.

— Как е? — безгрижно попита Антоан и ми стисна ръката до счупване. — Значи това е знаменитият Франсис Касиди? — каза той и се приближи. — Казвам се Антоан Ленард. Приятно ми е да се запозная с вас, сър. — Говореше гладко, с плътен приятен баритон.

Баща ми продължаваше да гледа втренчено; не вярваше на очите си. Дишаше тежко. Накрая успя да изтръгне от себе си:

— Адам, искам веднага да говоря с теб.

— Разбира се, татко.

— Не… кажи на… Антоан… или както и по дяволите да се нарича, да излезе, за да можем да говорим насаме.

Антоан ме погледна озадачено, явно се колебаеше как да постъпи.

— Защо междувременно не внесеш нещата си в твоята стая? — предложих му. — Втората врата отдясно. И започни да ги подреждаш.

Той тръгна с двата си сака по коридора. Баща ми дори не го изчака да излезе, преди да започне:

— Първо, нека да е ясно: не искам за мен да се грижи мъж, разбираш ли? Намери ми жена. Второ, не искам около мен да се върти черен. На тях не може да се разчита. Ти какво си мислиш? Че ще ме оставиш сам с тоя? Я го погледни: татуировка, плитки. Не желая такова нещо в дома си. Толкова много ли искам? — Задъхваше се повече от обичайно. — Как можа да ми докараш тук чернокож след всичките ми проблеми с хлапетиите наоколо, които толкова пъти разбиваха дома ми?

— Да, знам, които си тръгват разочаровани, след като разберат, че тук просто няма нищо за крадене. — Говорех тихо, но и аз бях ядосан. — Първо, татко, ако не си разбрал, ние нямаме голям избор, понеже агенциите вече не желаят да се занимават с нас, след всички хора, които принуди да се откажат, ясно ли е? И второ, аз не мога да стоя при теб, защото имам работа през деня, ако случайно си забравил. Най-сетне, трето, та ти даже не си му дал шанс.

Антоан идваше по коридора към нас. Приближи се до баща ми почти заплашително близко, но когато проговори, гласът му бе изненадващо тих и мек:

— Господин Касиди, ако искате да си отида, ще си отида. По дяволите, мога да си тръгна веднага, няма проблем. Няма да остана там, където не ме искат. Не търся работа чак толкова отчаяно. Щом онзи от Бюрото знае, че сериозно търся работа, всичко е наред.

Баща ми гледаше някаква реклама по телевизията и под лявото му око пулсираше жилка. Бях виждал тази физиономия безброй пъти — с нея обикновено сдъвкваше някого и тя можеше да изплаши всеки нормален човек. Навремето караше футболистите да тичат, докато някой не започне да повръща, и когато някой откажеше да тича, го гледаше точно така. Но за мен ефектът вече не бе така силен. Той рязко се обърна и изгледа Антоан, който обаче без съмнение бе виждал много по-страшни физиономии в пандиза.

— Да не става дума за Бюрото за условно освобождаване?

— Точно така.

— Ти да не си затворник?

— Бивш.

— Какво правиш, по дяволите? — Баща ми ме изгледа възмутено. — Искаш да ме убиеш, преди да ме е довършила болестта? Погледни ме, аз не мога да помръдна, а ти се готвиш да ме оставиш сам у дома с някакъв шибан затворник!

Антоан не изглеждаше притеснен.

— Както каза синът ти, тук няма нищо, което си заслужава да се открадне, дори ако намеренията ми бяха такива — спокойно изтъкна той. — Поне не ме смятай за толкова глупав: ако исках да извъртя някакъв номер, щях ли да търся работа тук?

— Чу ли го? — Баща ми беше вбесен. — Чу ли го какво каза? И как ми говори!

— Освен това, ако все пак реша да остана, двамата с теб ще трябва да се споразумеем за някои неща. — Антоан подуши въздуха. — Усещам миризма на цигари. Ще трябва да се откажеш от тях на секундата. Заради тази гадост си в това състояние. — Той посегна с голямата си ръка и тупна леко страничната облегалка на креслото. Отвори се капакът на отделение, за съществуването, на което не бях подозирал, и от него се надигна кутия „Марлборо“. — Така си и мислех. И моят баща винаги ги криеше там.

— Ей! — изкрещя баща ми. — Как смееш?

— И ще започнеш да се раздвижваш. Мускулите ти атрофират. Проблемът ти не е в дробовете, а в мускулите.

— Ти да не си полудял? — възкликна баща ми.

— След като страдаш от белодробно заболяване, ти трябват упражнения. За дробовете ти вече нищо не можем да направим, но за мускулите все още не е късно. Ще започнем с повдигане на краката и когато мускулите там позаякнат, ще продължим с разходки за по една минута. Баща ми също имаше емфизема и аз и брат ми…

— Кажи на… този… татуиран негър… — изрече баща ми между няколко вдишвания — да си вземе багажа… и да се маха по дяволите от моя дом!

В този момент едва не изпуснах нервите си. Бях имал отвратителен ден, бях раздразнителен и от месеци правех всичко възможно да намеря някой, способен да изтърпи непоносимия старец, подменях хората със скоростта, с която той ги прогонваше, и всичко това започваше да ми се струва просто голяма загуба на време. А той имаше наглостта да отхвърля последния случаен кандидат, който може и да не бе идеалният, но поне бе единственият, с когото разполагахме. Исках да махна с ръка и да го оставя да си чупи главата, но не можех да го направя. Не можех и да изкрещя на баща си, на този будещ съжаление старец, изживяващ последните си дни. Така че сдържах гнева в гърдите си, готов да се пръсна.

Преди да кажа каквото и да било, Антоан се намеси:

— Вашият син ме е наел, така че единствено той може да ме уволни.

Поклатих глава.

— Няма да имаш този късмет, Антоан. Няма толкова лесно да си тръгнеш оттук. Така че защо по-добре не се хванеш на работа?

16.

Трябваше да изпусна по някакъв начин малко пара. Беше ми се събрало много: начинът, по който Нора Съмърс ме бе унизила, невъзможността да я посъветвам да си го начука, усещането, че няма да се задържа в „Трайон Системс“ достатъчно дълго, за да открадна дори една чаша за кафе, чувството, че съм се забъркал в нещо, което далеч надвишава моето скромно ниво на компетентност. И като капак на всичко — баща ми. Потискането на гнева, постоянният контрол, за да не му изрева: „Шибан неблагодарен мърморко, защо не пукнеш най-сетне!“ — всички тези мисли ме разяждаха отвътре.

Така че просто отидох в „Али Кет“. Знаех, че тази нощ Сет е на работа. Исках да постоя на бара и да се отровя с алкохол на аванта.

— Здрасти, пич — извика Сет, видимо доволен да ме види. — Първият ти ден на новото място, а?

— Аха.

— Толкова зле ли беше?

— Не ми се говори за това.

— Сериозна работа значи. Уха… — И без да чака, ми наля скоч, сякаш бях от редовните пияници.

Питието веднага ме удари в главата. Не бях вечерял и бях изморен. Усещането беше страхотно.

— Няма страшно, приятел. Та това е само първият ти ден. Какво толкова може да ти се случи, освен да ти покажат къде е тоалетната? — Той отмести за секунда поглед към бейзболния мач по телевизията, после пак насочи вниманието си към мен.

Разказах му за Нора Съмърс и готиния й малък номер с джобния компютър на „Епъл“.

— Ама що за кучка е тая? Защо се е нахвърлила така върху теб? Какво очаква… нов си и не знаеш нищо, нали така?

Поклатих глава.

— Не, тя… — Изведнъж осъзнах, че не съм разказал ключовия фрагмент от историята, това, че съм легендиран като суперзвездата от „Уайът Телеком“. Мамка му! Анекдотът имаше някакъв смисъл само ако знаеш, че драконът се е опитал да ме свали от пиедестала. Чувствах мозъка си като бъркано яйце, като разтопено сирене. Да опитвам сега да се измъкна от неловкото положение ми се струваше също толкова непостижимо, колкото да изкача Еверест или да преплувам Атлантика. Бях допуснал да ме уличат в лъжа. Беше ми гадно и бях адски изморен. За щастие някой прехвана погледа на Сет и му направи знак.

— Извинявай, пич, но тази вечер продаваме хамбургери на половин цена — съобщи ми той и отиде да занесе на клиента две бири.

Улових се, че размишлявам за хората, с които се бях запознал днес, с „участниците във филма“, които сега минаваха като на парад в главата ми и образите им ставаха все по-гротескни. Исках да споделя преживяното, без да крия нищо, но не можех. Исках да разтоваря себе си, да обсъдя с някого Чад и Фил… как му беше името? Исках да разкажа на някой за „Трайон“ и какво съм видял, и за това, че още първия ден бях зърнал Джок Годард. Но не можех… не можех. Не биваше да издавам неща, за които никой не биваше да знае нищо.

Малко по малко облакът от уиски в главата ми започна да се разсейва и на негово място се появи ниско заплашително бучене, което започна тихо и някъде в далечината, но постепенно се засили до разкъсващ черепа ми тътен, квичене като при микрофония на излязла от строя озвучителна уредба. Когато се върна, Сет вече беше забравил докъде бяхме стигнали. Като повечето момчета, Сет е склонен да фокусира вниманието си предимно върху онова, което вълнува него самия, отколкото върху проблемите на другите. Своеобразна форма на мъжки нарцисизъм.

— Господи, не мога да си обясня защо жените толкова си падат по бармани.

— Не знам, Сет. Може би в теб самия има нещо особено. — И побутнах с пръст празната си чаша към него.

— Сигурно… сигурно… — Той ми наля щедра доза уиски и хвърли няколко кубчета лед. После се наведе към мен и доверително сподели: — Шефът казва, че не одобрявал как наливам. Кара ме да използвам мярка и да се упражнявам през цялото време. И непрекъснато ме проверява: „Я ми налей сега! Мнооого слагаш. Ти ще ме разориш!“

— А според мен отмерваш превъзходно — коментирах.

— Би трябвало да ти пусна бележка, нали се сещаш…

— Няма проблем, давай. Нали вече печеля много.

— Нее… отпускат ни до четири питиета на вечер за сметка на заведението, така че не се безпокой. Та значи мислиш, че на работа е станала издънка? Моят шеф във фирмата вечно ми пили на главата, че съм закъснял с десет минути. — Поклатих глава. — Ама Шапиро не знае как да използва ксерокса. Няма представа как се изпраща факс. Не може да направи елементарно търсене в ЛексисНексис27. Без мен е загубен.

— Може би иска някой друг да върши черната работа.

Но Сет сякаш не ме чу:

— Разказах ли ти за последната далавера?

— Разкажи ми.

— Сещаш ли се… джингъли!

— Какво?

— Джингъли! Ето… като там! — И той ми посочи телевизора, където точно в момента излъчваха някаква реклама на намалени матраци в съпровода на досадната мелодия, която ми се бе набила в главата. — Срещнах се онзи ден с един от фирма, която работи за рекламна агенция, и той ми разказа как стоят нещата. Каза ми, че можел да ми организира прослушване в някоя от компаниите за джингъли като „Мегамюзик“, „Кръшинг“ или „Рокет“. Според него най-лесният начин да забогатееш, е като напишеш джингъл.

— Та ти даже нотите не познаваш, Сет.

— И какво от това? Да не мислиш, че ми трябва? Ти знаеш ли колко от наистина талантливите изпълнители не познават нотите? Че колко ум трябва да научиш песен от трийсет секунди? Момичето, което прави всичките реклами на „Джей Си Пени“, няма хабер от ноти, но има глас!

Жената до мен на бара повика Сет:

— Какво вино предлагате?

— Бяло, червено и розово — отговори й той. — Кое искате?

Тя каза „бяло“ и той й наля във водна чаша. После пак се захвана с мен:

— Големите пари наистина са в пеенето. От мен се иска да запиша нещо на лента или CD и скоро ще съм в списъка на най-търсените — всичко е въпрос на връзки. Следваш ли мисълта ми: никаква работа, много пари!

— Звучи страхотно — съгласих се без голям ентусиазъм.

— Май не си убеден?

— Не, не… наистина звучи страхотно, честно — поправих се аз и вложих повече ентусиазъм. — Голяма далавера. — През последната година-две двамата със Сет говорехме доста за далавери и как да се работи възможно най-малко. Той обожаваше да слуша за изпълненията ми в „Уайът“ и как съм прекарал часове в гледане на Onion или ровене из уебсайтове като BoredAtWork.com, ILoveBacon.com или FuckedCompany.com28. Най-много ми харесваха сайтове, предлагащи бутона „шеф“, който можеш да натиснеш в секундата, в която зърнеш да минава шефът ти и който мигновено затваря пикантните истории и те връща на скучната Excel-ска таблица, върху която си работил допреди минути. Гордеехме се с това колко малко работа можем да свършим и да ни се размине. Сет точно затова обичаше работата си на юридически помощник — тя му даваше възможност да минава по тъча, никой да не му виси на главата, да бъде циник и да се дистанцира от света на работещите.

Отидох до тоалетната и на връщане купих от автомата пакет „Кемъл“ без филтър.

— Пак ли с тези боклуци? — каза Сет, когато ме видя да разкъсвам целофана.

— Да — отговорих с досада.

— Само да не ми дойдеш за помощ, влачейки кислородния си резервоар. — Той извади изстудена чаша за мартини от фризера и наля в нея малко вермут. — Гледай сега. — Изля вермута пренебрежително през рамо и наля „Бомбай сапфир“. — Това вече е перфектно мартини.

Тръгна да носи мартинито, а аз отпих дълга глътка от скоча; изпитах наслада от това, че гърлото ми пламна. Започвах да усещам пълната сила на въздействието на уискито. Малко се клатех на високото столче. Пиех като миньор със заплата в джоба. Нора Съмърс, Чад Пиърсън и останалите започваха да избледняват в съзнанието ми, смаляваха се и се превръщаха в безвредни герои от анимационен филм. Добре де, скапан първи ден на работа, какво толкова? Та има ли човек, който се е чувствал в свои води от първия си ден на новата работа? Бях добър и трябваше да помня това. Ако не бях наистина добър, щеше ли Уайът да избере точно мен за тази мисия? Щяха ли той и неговата консилиере Джудит да си губят времето с мен, ако не вярваха, че мога да се справя? Не, щяха да ме уволнят и да ме хвърлят на съда да ме довърши. И вече сигурно щях да се дупя, стиснал краката на кревата в „Марион“.

Започвах да чувствам приятна, подхранвана от алкохола увереност, граничеща с мегаломания. Бях хвърлен с парашут в нацистка Германия с няколко дажби суха храна и късовълнова радиостанция и успехът на Съюзническите сили зависеше изцяло от мен. Не, от мен зависеше съдбата на Западната цивилизация.

— Днес видях в центъра Елиот Краузе — съобщи ми Сет.

Гледах го, без да разбирам.

— Елиот Краузе бе? Не го ли помниш? Елиот Порт-о-сан?

Времето ми за реакция беше много забавено. Трябваха ми няколко секунди, после избухнах в смях. Не бях чувал за Елиот Краузе от години.

— Той, разбира се, е партньор в някаква юридическа кантора.

— Специализирана в… в… опазване на природната среда, нали? — Задавях се от смях и пръсках уиски от устата си.

— Помниш ли лицето му?

— Заеби лицето, помниш ли му панталоните?

Ето заради тези моменти обичах Сет. Говорехме, използвайки код, нещо като морзовата азбука — всеки знаеше какво има предвид другият, имахме си наши шеги. Общото ни минало ни даваше нещо като таен език, също като близнаците като съвсем малки. Едно лято в гимназията, когато Сет работеше в поддръжката на един баровски тенис клуб, ме пусна гратис по време на голям международен тенис турнир. Бяха докарали подвижни химически тоалетни, удобни за мероприятия на открито с много хора — „Хенди хаузис“, „Порт-о-сан“, „Джони он дъ джоб“, все някакви откачени имена, вече не ги помнех — дето изглеждат като голям стар хладилник. Бяха се препълнили още на третия ден, екипът на фирмата не бе дошъл да ги изпомпи и в резултат вонеше страхотно.

Имаше едно нагло хлапе, Елиот Краузе, което и двамата мразехме, отчасти защото беше отмъкнал гаджето на Сет, но най-вече защото гледаше с презрение на такива като нас — нещастници от работническата класа. Беше дошъл на турнира, облечен в педерастки пуловер за тенис и бели панталони, а на ръката му бе увиснало момичето на Сет. Елиот направи грешката да влезе в една от хенди къщичките, за да се облекчи. Сет, който в момента бодеше на шиш боклука по тревата, видя това и ме погледна съзаклятнически. Изтича при кабинката, заби дървената дръжка на шиша в ключалката, а после аз, той и един наш общ приятел — Флаш Флеърти — започнахме да клатим „цукалото“. Вътре Елиот се разкрещя: „Ей, ей! Какво става?“. Чувахме пляскането на гадостта. Накрая успяхме да катурнем кабинката със заклещения Елиот. Не исках да си представям какво става с него. И досега мозъкът ми блокира. Сет загуби работата си, но не спря да твърди, че изживяването си заслужавало и че бил готов да плати, за да види как Елиот Краузе излиза повръщайки, със загубили белотата си панталони, покрити с лайна.

Като си спомних как Елиот Краузе намества оплесканите си очила върху измацаното си лице и с препъване излиза от съборения клозет, се разсмях толкова неудържимо, че загубих равновесие и паднах на пода. Останах да лежа така няколко секунди, неспособен да помръдна. Около мен се събраха хора и някакви гигантски глави се наведоха и ме попитаха добре ли съм. Бях здравата натряскан. Зрението ми беше разфокусирано. По някаква причина в главата ми се стрелна образът на баща ми и Антоан Ленард. Самата мисъл за тях ми се видя влудяващо смешна и този път вече нямаше спиране.

Усетих някой да ме сграбчва за рамото, друг за лакътя. Сет и някакъв тип ме изведоха от бара. Струваше ми се, че всички ме гледат съчувствено и с отвращение.

— Извинявай, пич — изфъфлих, внезапно усетил притеснение. — Благодаря… колата ми е там.

— Не можеш да шофираш, приятел.

— Ама… ето я.

— Това не е твоята кола. Това е някакво ауди.

— Моята е — твърдо заявих аз и сложих точка на изречението с твърдо кимване. — Ауди… А6, мисля.

— А какво стана със старата?

Поклатих глава, неспособен да обяснявам дълго.

— Имам си нова.

— Ей, пич, на новата работа май ти плащат наистина добре, а?

— Да — потвърдих аз и заваляйки думите, уточних: — Е, не чак толкова много.

Той свирна за такси, после двамата ме напъхаха в него.

— Нали помниш къде живееш? — поиска да се увери Сет.

— Хайде сега — възмутих се, — разбира се, че помня.

— Искаш ли да ти донеса едно кафе за из път? Може да те освежи?

— Нее — отказах аз. — Трябва да спя. Утре съм… на работа.

Сет се засмя.

— Да знаеш, че не ти завиждам.

17.

Посред нощ иззвъня телефонът. Острият звън разцепи главата ми, отворих очи и видях, че не било посред нощ. Зад пердетата просветляваше. Часовникът показваше… пет и половина… седем? Бях толкова объркан, че нямах представа. Сграбчих слушалката и съжалих, че не съм го изключил на лягане.

— Да?

— Още спиш? — Глас на човек, който не вярва на ушите си.

— Кой се обажда?

— Оставил си аудито в зона, забранена за паркиране. — Този път го познах: Арнолд Мийчъм, нацистът шеф на отдел „Сигурност“ в „Уайът“. — Колата не е твоя, а е наета от „Уайът Телекомюникейшънс“ и най-малкото, което се очаква от теб, е да се грижиш за нея, а не да я захвърляш като използван презерватив.

Сега ме осени: вечерта, напиването в „Али Кет“, провала в паметта ми как съм се прибрал, това, че със сигурност бях пропуснал да включа будилника… „Трайон“!

— Ох… мамка му! — простенах и скочих от леглото. Коремът ми се преобърна. Главата ми щеше да се пръсне, голяма… огромна като… като на онези извънземни от „Стар Трек“.

— Мисля, че дефинирахме правилата пределно ясно — напомни ми Мийчъм. — Никакво шикалкавене. Никакво купонясване. От теб се очаква да функционираш на върха на способностите си. — Дали наистина говореше по-бързо и по-високо от обикновено, или само така ми се струваше? Май наистина, защото едва го разбирах.

— Зная — изграчих нещастно.

— Не мога да кажа, че стартът ти е впечатляващ.

— Вчера беше… беше голяма лудница. Първият ми работен ден, баща ми…

— Изобщо не ме интересува. Имаме ясно споразумение, към което си длъжен да се придържаш. И какво разбра за ония неща?

— Ония неща? — стъпих на пода, седнал на ръба леглото, и започнах да масажирам слепоочията си със свободната си ръка.

— Класифицираните им проекти. За какво мислиш си изпратен там?

— О… нее… много е рано — казах. — Малко по малко мозъкът ми започваше да включва. — Вчера навсякъде ме ескортираха. Не е имало и минутка, през която да съм сам. Беше невъзможно да опитам нещо. Нали не искате да се проваля още на първия ден?

Мийчъм помълча няколко секунди и накрая каза:

— Добре, прав си. Но скоро ще ти се удаде възможност и искам веднага да се възползваш от нея. Освен това до края на деня очаквам от теб доклад, ясно ли е?

18.

Някъде около обяд усещането, че съм ходещ труп, започна да избледнява и реших да се поразкърша в салона — пардон, „фитнес центъра“. Фитнес центърът се намираше на покрива на крило „Е“ и представляваше нещо като мехур, в който бяха разположени тенис корт, всякаква техника за контрол на сърдечната дейност, пътеки за ходене, машини „Стеър Мастър“, симулиращи качване по стълби, така наречените „елиптични гладиатори“, съоръжени до един с индивидуални видеомонитори. Към съблекалнята имаше сауна и всичко бе просторно като в скъп спортен клуб.

Преоблякох се и тъкмо се готвех да нападна машините, когато в съблекалнята, без да бърза, влезе Чад Пиърсън.

— Ето го къде бил — каза Чад. — Как вървят нещата? — Той отвори съседното шкафче. — Ще похвърляме ли?

— Всъщност имах намерение да…

— Не искаш ли да поиграем?

Поколебах се за секунда.

— Ами защо не.

На игрището нямаше никого, така че почакахме няколко минути, като дриблирахме и стреляхме от различни дистанции. Накрая Чад предложи:

— Да опитаме ли двойка?

— Става.

— До единайсет?

— Окей.

— Виж… дали да не го направим малко по-вълнуващо? Да заложим по нещо, а? Аз не съм хазартен тип… но може би това ще внесе някаква тръпка?

„Да бе, не си хазартен. Ти ако не си…“

— Добре, на стекче бира или нещо подобно?

— Ти пък… Предлагам стотарка.

Сто долара? Сякаш се намирахме в Лас Вегас. Съгласих се неохотно:

— Добре.

Което си беше грешка. Чад беше добър, играеше със стръв, дори агресивно, а аз още си бях махмурлия. Той отиде до линията за трите точки, стреля и вкара. Огледа се, доволен от себе си, направи револвер с палец и показалец, духна в „цевта“ и каза:

— Още дими!

Измести ме с гръб, гардира умело, вкара с отскок и с лекота поведе в резултата. От време на време се правеше на Алонсо Морнинг — имитираше стрелец, който вади револверите си. Адски досадно.

— Днес май не сме във форма, а? — попита ме той. Изражението му бе доброжелателно, дори загрижено, но в погледа му се долавяше пренебрежение.

— Има такова нещо — измърморих. Опитвах се да се държа спортсменски и да се наслаждавам на играта, но този тип започваше да ми играе по нервите. Мъчех се, когато атакувах, и още не можех да почувствам топката. Пропуснах няколко стрелби, той ми направи два чадъра. После се отпуших, реализирах няколко пъти и скоро резултатът беше шест на три. Започна да ми прави впечатление, че той предпочита да атакува отдясно.

Той отново вкара с отскок и повтори тъпия номер с револвера, после изграчи:

— Парите или живота!

Това беше моментът, когато мозъкът ми най-сетне превключи в състезателен режим. Чад продължаваше да атакува отдясно. Беше очевидно, че лявата му ръка е слаба, така че започнах да го притискам и да го принуждавам да играе отляво, което се оказа добра стратегия.

Бях прав. Лявата му ръка все едно я нямаше. Пропускаше при стрелба отляво, после аз на няколко пъти му отнех топката, докато дриблираше нескопосано с нея. Веднъж му блокирах пътя и направих лъжливи движения с тяло, като го принудих рязко да смени посоката. В началото на играта предпочитах да стрелям атакувайки, а не с отскок и Чад беше решил, че този елемент не го владея. Така че бе смаян, когато започнах да реализирам точка след точка все с отскок.

— Знаем ги значи тези неща — скръцна той със зъби. — Можел си да вкарваш с отскок… но ей сега ще сложа край на това.

Тогава започнах да блъфирам. Симулирах подготовка за отскок, като приклекнах, той скочи във въздуха да ме блокира, а аз се гмурнах покрай него и вкарах под коша. Получи се добре, затова го опитах отново. Чад бе толкова изваден от равновесие, че втория път се получи даже по-добре. След малко резултатът се изравни.

Сега аз започвах да му лазя по нервите. Всяко мое лъжливо движение го изкарваше от равновесие, всяка моя следваща точка го нервираше все повече. Минавах покрай него откъдето пожелаех. Вече водех и с увеличаването на разликата той се изнервяше все повече. Лицето му бе зачервено, въздухът не му стигаше, беше забравил да се прави на герой.

Водех му десет на девет, когато при поредната ми атака внезапно спрях. Чад залитна назад и падна по дупе. Без да бързам, се подготвих и вкарах. Направих револвер с палец и показалец, стрелях, издухах цевта и с широка усмивка го довърших:

— Дими!

Чад се изправи, залитна и се подпря на тапицираната стена. Беше задъхан.

— Добре, изненада ме. В теб имало повече дух, отколкото изглежда. — Той си пое дълбоко дъх. — Добре беше. Много забавно. Но следващия път ще те смачкам, момченце — вече познавам играта ти. — Той се усмихна, уж се шегуваше, протегна потната си лепкава ръка и я сложи на рамото ми. — Дължа ти един Бенджамин29.

— Забрави. И без това не обичам да играя на пари.

— Не, настоявам. Ще си купиш нова вратовръзка или нещо подобно.

— Не, Чад. Не приемам.

— Но аз ти дължа…

— Нищо не ми дължиш. — Замислих се за миг. От всичко на света хората най-много обичат да дават съвети. — Освен ако не споделиш с мен що за човек е Нора.

Очите му светнаха — сега вече можеше да ми покаже колко е добър.

— А-а… тя прави така с всички новопостъпили. Това е начинът й да ги сплаши, но нищо повече. Нищо лично, повярвай ми — същото се случи и с мен, когато постъпих.

Забелязах непроизнесеното „А виж ме сега“. Той внимаваше да не критикува Нора и знаеше, че е разумно да се пази от мен и да не се разкрива ненужно.

— Е, аз съм голям човек — въздъхнах. — Ще го понеса някак.

— Нали ти казах да не го приемаш лично, приятелю. Тя ти показа как стоят нещата — предупреди те да си нащрек, — сега е време да вървим нататък. Едва ли щеше да постъпи така с теб, ако не те смяташе за кандидат с потенциал. Харесва те. Нямаше да се бори да те вземе в екипа си, ако не мислеше така.

— Окей. — Не можех да реша дали ми говори истината, или ме подмята.

— Всъщност, ако искаш… днес следобед има оперативка, ще присъства и Том Лундгрен, ще обсъждаме техническата спецификация, нали се сещаш? Истината е, че от няколко седмици вървим на празен ход и сме затънали в дебати дали да включим във функционалните характеристики „Голд Дъст“30. — Той извъртя очи към тавана. — Наистина ми е писнало от това. Нора само чака някой да отвори дума и после не можеш я спря. Но ще е добре, ако изложиш някакво мнение по повод „Голд Дъст“ — не е необходимо да се съгласяваш с Нора, че това е пълна дивотия и прахосване на пари. Важното е да имаш собствено мнение. Тя обича дебата по същество.

Доколкото ми бе известно, „Голд Дъст“ бе последният вик на модата в потребителската електроника. Някаква комисия от инженери бе измъдрила това романтично име за маломощна късообхватна комуникационна технология, замислена като метод за свързване на било то „Палм“, „Блекбери“ или „Лусид“ с телефон, лаптоп, принтер или каквото и да е. Всъщност с всичко отстоящо на не повече от шест метра. Компютърът ти можеше да си говори с принтера или с нещо друго без никакви кабели, в които да се препъваш. Идеята беше най-сетне да се освободим от оковите, от жиците, кабелите и каишките. Разбира се, онзи, дето беше измислил тази технология, не бе предвидил появата и последващата експлозия на безжичния стандарт Wi-Fi 802.11. Още преди Уайът да се бе захванал с мен, аз вече бях чувал за Wi-Fi. А за „Голд Дъст“ ми бяха разказали инженерите на „Уайът“ и не бяха пропуснали възможността да се погаврят с него.

— Добре, в „Уайът“ винаги се намира по някой, който да се опита да ни прекара да го вградим, но поне досега удържахме на натиска.

Той поклати глава.

— Инженерите винаги искат да напъхат всичко във всичко, без да се интересуват колко ще струва. Какво им пука, ако цената на изделието скочи над петстотин долара, голяма работа. Но не се съмнявай, че този въпрос отново ще се повдигне, така че ако искаш, изкажи се по него.

— Но аз знам само каквото съм прочел.

— Аз ще отворя темата за теб, после действай сам. Спечели някоя и друга точка пред шефката, няма да ти навредят, нали така?

Чад беше прозрачен и за мен не бе трудно да видя мотивите му. Знаех, че е коварен и че не трябва да му се доверявам, но от друга страна, той явно се опитваше да изгради някакъв съюз с мен, вероятно изхождайки от мисълта, че за него ще е по-добре да ме има — мен, новия талант — на своя страна, отколкото да се чувства заплашен от мен, което несъмнено беше истината.

— Добре, благодаря — казах аз.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

Когато се върнах на работното си място, до оперативката оставаше по-малко от половин час, така че влязох в интернет и поосвежих знанията си върху „Голд Дъст“, поне да зная за какво ще говоря. Прегледах набързо десетина сайта на маниаци, посетих дори GoldDustGeek.com (там правеха промоцията на тази технология) и със закъснение забелязах, че зад мен стои някой и ме наблюдава. Беше Фил Боджалян.

— Стараем се, а? — каза той. — Едва вторият ти ден и такъв трудов ентусиазъм! — Той учудено поклати глава. — Не се престаравай, ще прегориш. А и как ще изглеждаме покрай теб ние? — Той се изсмя дрезгаво, сякаш беше изтърсил убийствена реплика, и напусна сцената.

19.

Маркетинг групата към „Маестро“ се събра отново в „Корвет“ и всички седнаха на предишните си места, сякаш те бяха запазени. Разликата бе, че този път присъстваше и Том Лундгрен, седнал не до масата, а на стол, опрян до стената в дъното. Точно преди Нора да обяви началото на оперативката, влезе Пол Камилети, главният финансист на „Трайон“, изтупан като идол на матине от предаването „Любов по италиански“, в тъмносиво сако на дискретно райе върху фино вълнено поло. Седна до Том Лундгрен и цялата зала сякаш притихна, заредена с електричество, като че ли някой бе щракнал ключа.

Дори Нора изглеждаше малко неспокойна.

— Е — обади се тя, — мисля, че можем да започваме. Приятно ми е да поздравя сред нас Пол Камилети, нашия главен финансист… добре дошъл, Пол.

Той кимна, но го направи, сякаш казваше: „Не ми обръщайте никакво внимание, аз просто ще поседя тук инкогнито, като слон в стаята“.

— Кои са тук днес с нас? Кой е на телефона?

По интеркома се разнесе глас:

— Кен Сяо, Сингапур.

После:

— Майк Матера, Брюксел.

— Добре — каза тя, — в такъв случай цялата банда е налице. — Изглеждаше леко възбудена, но беше трудно да се прецени доколко става дума за ентусиазъм, разиграван заради Том Лундгрен и Пол Камилети. — Моментът, мисля, е подходящ да хвърлим поглед на пазарните прогнози и да видим къде се намираме. Предполагам никой от нас не би искал да чуе фразата „отмиращо изделие“, нали така? Защото „Маестро“ не е такъв продукт. Ние няма да взривим доверието в качеството на тази линия продукти, изграждано от „Трайон“, в името на съмнителни нововъведения.

— Нора, Кен от Сингапур.

— Да, Кен?

— Ъъ… Бих казал, че тук сме подложени на известен натиск, по-конкретно от „Палм“, „Сони“ и „Блекбери“ особено в нишата на частния сектор. Предварителните поръчки за „Маестро Голд“ са по-скоро неудовлетворителни.

— Благодаря, Кен — побърза да го спре тя. — Кимбърли, какво е твоето усещане за нещата в Общността?

Кимбърли Зиглър, изпита и неспокойна, с ореол от немирни къдри и очила в рогови рамки, вдигна поглед.

— Моето усещане е съвсем различно от това на Кен.

— Така ли? В какъв смисъл?

— Според мен диференциацията във функционалността на продуктите е по-скоро в наша полза. Ние стоим по-добре ценово от „Блекбери“ и „Сони“, които са доста по-скъпи. Вярно е, че има известно насищане на тази пазарна ниша, но преминаването към по-мощен процесор и добавянето на флаш памет реално са добавяне на нова стойност. С други думи, мисля, че засега се държим, особено във вертикалния пазар.

„Дрън-дрън“, казах си.

— Чудесно — озари я с усмивка Нора, — радвам се да го чуя. Ще ми е интересно да чуя има ли нещо ново по отношение на „Голд Дъст“… — Тя видя Чад да вдига показалец. — Да, Чад?

— Мисля, че Адам може да сподели с нас някои свои мисли по отношение на „Голд Дъст“.

Тя се обърна с готовност към мен.

— Но това е страхотно! Я да чуем всички? — каза го, сякаш току-що бях изразил желание да седна и да им посвиря на пиано.

— „Голд Дъст“? — казах усмихнато. — Я да се сетя откога датира тази технология? Не беше ли деветдесет и първа? Това е „Бетамакс“-ът на безжичните технологии. Редом с „Новата кока-кола“, студения ядрен синтез, „Лигата за екстремен футбол“ и „Юго“-то… — Няколко души поддържащо се засмяха. Нора ме наблюдаваше внимателно. Продължих: — Проблемите със съвместимостта са огромни и не мисля, че някой съзнателно би отишъл в тази посока… Искам да кажа, че устройствата с вграден „Голд Дъст“ комуникират само с други устройства от същия производител, най-вече заради отсъствието на стандартни библиотеки. „Филипс“ продължават да ни убеждават, че предстои да излязат с нова, стандартна версия на „Голд Дъст“… да, някой ден, когато цял свят премине на есперанто… — Нов смях, макар да ми направи впечатление, че половината стая ме наблюдава студено. Мордън ме гледаше с интерес, по начина, по който събралата се тълпа зяпачи гледа катастрофа с множество трупове, посипани по осовата линия на шосето. Том Лундгрен ме съзерцаваше със странна, малко крива усмивка, а десният му крак работеше като пневматичен чук. Аз обаче се бях разгорещил: — Нека добре се замислим например каква е скоростта на обмен — по-малко от един мегабит в секунда. Жалка история. По-малко от една десета от скоростта на Wi-Fi. Все едно да се тътрим с каруца. Да не говорим колко лесно е да се прехване, което означава никаква сигурност при предаване на данни.

— Точно така — прошепна някой, макар да не разбрах кой точно. Мордън удовлетворено се усмихваше. Фил Боджалян ме разглеждаше с присвити очи, изражението му бе неразгадаемо. Тогава се сетих да погледна към Нора. Лицето й бе почервеняло. Буквално виждах алена вълна да се надига от шията й и да стига до смръщените й вежди.

— Свърши ли? — отсечено ме попита тя.

Сепнах се. Това в никакъв случай не бе реакцията, която очаквах. Да не би да се бях увлякъл и да бях говорил препалено дълго?

— Да — казах предпазливо.

Намеси се мъж с лице на индиец — седеше на отсрещната страна на масата.

— Не мога да разбера защо отново се връщаме на това! Мисля, че взехме окончателно решение още миналата седмица, Нора. Тогава ти беше убедена, че подобрената функционалност си заслужава увеличаването на цената. Защо вие от маркетинга все се връщате на този стар дебат? Няма ли най-сетне да решим веднъж завинаги?

Чад, който междувременно бе следил реакцията на хората край масата, се обади:

— Хей, момчета, не се нахвърляйте така на новака. Не можете да очаквате от него да знае всичко… та той още не знае къде е машината за капучино, нали?

— Мисля, че е излишно да губим повече време по този въпрос тук и сега — каза Нора. — Решението е взето: добавяме „Голд Дъст“.

Когато оперативката приключи — след още двайсет минути, през които коремът ми сякаш бе паднал в петите — всички станаха, Мордън ме потупа крадешком по рамото и това ми разкри, че този път съм се издънил грандиозно. Колегите ме поглеждаха с любопитство и веднага отместваха поглед.

— Ъъ… Нора — обади се Камилети и вдигна пръст, — би ли се задържала още минутка? Искам да си изясня някои неща…

На излизане до мен се приближи Чад и тихо ми каза:

— Е, тя май не го прие много добре, но мислите, които изказа ти, бяха много ценни за всички ни.

„Да ти го начукам“, отговорих му наум.

20.

Петнайсетина минути след края на оперативката на работното ми място дойде Мордън.

— Впечатлен съм — бяха първите му думи.

— Сериозно? — измърморих без никакъв ентусиазъм.

— Абсолютно. Смятах те за доста по-безгръбначен. Да се изправиш срещу началника си, и то не кой да е, а самата Нора, и да направиш на нищо любимия й проект… — Той поклати глава. — Изобретателен начин да си усложниш живота. Но мисля, че е редно да си наясно с последиците от действията си. Нора не е известна с благодушно отношение към нанесените й обиди. Имай предвид, че най-жестоките надзиратели в нацистките концентрационни лагери са били именно жените.

— Благодаря за съвета.

— Трябва да следиш за възможните симптоми на неприязънта й. Празни кашони, струпани пред работното ти място. Невъзможност да се включиш към компютърната мрежа. Обаждане от „Личен състав“ да им занесеш пропуска си. Но не се притеснявай, „Трайон“ по правило дава великолепни препоръчителни писма, а услугите за търсене на работа на уволнени служители са безплатни.

— Ясно. Благодаря.

Забелязах, че имам гласова поща. Когато Мордън си тръгна, побързах да вдигна слушалката.

Беше от Нора Съмърс, която искаше от мен — не, нареждаше ми — веднага да се явя в кабинета й.

Когато се явих, тя чукаше нещо на клавиатурата. Погледна ме бързо, странично, като гущер и продължи, с каквото се бе захванала. Игнорира ме близо две минути. Стоях и се чудех какво да правя. Лицето й издайнически започваше отново да почервенява — чувствах се неловко заради самата нея.

Накрая тя отново вдигна поглед към мен и завъртя стола си, за да бъдем лице в лице. Очите й блестяха, но не от тъга. В тях се долавяше нещо различно, нещо… диво.

— Виж, Нора… — внимателно започнах аз, — бих искал да се извиня за…

Тя ме прекъсна; говореше толкова тихо, че едва я разбирах:

— Предлагам ти да ме изслушаш, Адам. Днес и без това говори предостатъчно.

— Бях идиот… — опитах се да започна отново.

— Да направиш подобно изказване точно пред Камилети Цицията… нямаш представа какви усилия ми коства да оправя нещата след теб.

— Трябваше да си държа устата затво…

— Опитваш се да ми разклатиш стола — продължи тя, — но нямаш представа с какво си се захванал.

— Ако знаех… — направих пореден опит да кажа нещо.

— Няма да стане. Фил Боджалян ми каза, че случайно минал край работното ти място и те видял трескаво да търсиш информация за „Голд Дъст“ точно преди оперативката, преди „небрежното“ ти отхвърляне на тази жизненоважна технология. Нека сега ти кажа нещо, господин Касиди: в „Уайът“ може да са те смятали за голяма работа, но на твое място не бих бързала да се чувствам много уютно тук, в „Трайон“. Ако не се качиш на автобуса, може той да мине през теб. И запомни думите ми: зад волана ще бъда аз.

Останах да стоя все така прав пред нея, докато тя ме пронизваше с хищническите си очи. Свалих поглед към пода, после отново я погледнах.

— Направих голяма издънка — казах и ти дължа искрено извинение. Явно не бях прецених ситуацията правилно, а може още да не съм се отърсил от някои мои предубеждения в „Уайът Телеком“, но това не е оправдание. Няма да се повтори.

— Няма да има възможност да се повтори — все така тихо ми обясни тя. Беше по-безмилостна от всеки пътен полицай, който някога ме бе спирал за превишена скорост.

— Разбирам — съгласих се. — Ако някой ме бе информирал, че решението вече е взето, щях да си държа устата затворена. Но просто бях останал с впечатлението, че тук, в „Трайон“, сте чували за „Сони“, това е. Моя грешка.

— „Сони“? — повтори тя. — Какво общо има „Сони“ с това?

Уайът бе купил тази информация от хора, които правят баснословни пари, продавайки на заинтересуваните незнайно как събрана вътрешна информация, и ми я бе съобщил, за да я използвам в критичен момент. Предположих, че предотвратяване на уволнението ми можеше да се приеме за такъв.

— Не знаеш ли? Те просто изоставиха плановете си да вградят „Голд Дъст“ в новите си джобни компютри.

— И защо? — Тя подозрително сви вежди.

— Следващата версия на „Майкрософт Офис“ няма да я поддържа. „Сони“ пресметнали, че ако вградят „Голд Дъст“, това ще им донесе милиони долари загуба, така че превключили на резервния си план, а именно да вградят „Блек Хок“ — протокола за локална безжична връзка, който ще поддържа „Офис“-ът.

— Така ли?

— Абсолютно.

— И си сигурен в това? Източникът ти е напълно надежден?

— Напълно, сто процента. Залагам живота си.

— А кариерата си залагаш ли? — Погледът й ме пронизваше.

— Мисля, че току-що го направих.

— Много интересно — каза тя. — Изключително интересно, Адам. Благодаря.

21.

Същата вечер се задържах на работа.

Към седем и половина работните помещения се изпразниха. Дори най-заклетите работохолици се изнесоха да продължат да се трудят по домовете си — бяха включени във виртуалната мрежа на „Трайон“, така че не им се налагаше да осъмват в офиса. Към девет вече не се виждаше никой. Флуоресцентното осветление остана включено и леко потрепваше. Погледнати под остър ъгъл, високите прозорци изглеждаха черни, а от друг ъгъл разкриваха гледка към проснатия ниско долу град с блещукащи светлинни и със змиите на безшумно движещите се една зад друга коли.

Седях в моята клетка и разглеждах вътрешния уебсайт на „Трайон“.

Щом Уайът искаше да знае кой е бил нает да работи по специалните проекти, започнати по някое време през последните две години, значи трябваше да се опитам да разбера кои хора са били назначени в „Трайон“ през този период. Това беше само една от многото възможни отправни точки. Има най-различни начини да се претърси базата данни с информация за кадрите, но проблемът беше, че не знаех какво точно да търся.

След известен размисъл се досетих: служебният кадрови номер. Всеки служител на „Трайон“ имаше служебен номер. По-малките номера означават, че лицето е на работа по-отдавна. Така че започнах да преглеждам по случаен признак биографиите на различни служители и малко по малко добих идея за обхвата, в който се движеха номерата на започналите работа през последните две години. За щастие (за мое щастие), поради кризата в бранша в последно време „Трайон“ не бяха назначавали много хора. Постепенно съставих списък от неколкостотин новоназначени, после изтеглих имената и трудовите им биографии и ги записах на CD. Това беше само за начало.

„Трайон“ разполагаше с вътрешна система за съобщения, наречена Инста Мейл. Тя работеше също като „Яху Месинджър“ или „Инстант Месинджър“ на Америка Онлайн: поддържаш списък на кореспонденти, от който виждаш кои от тях в даден момент са включени към системата и кои не са. Забелязах, че Нора Съмърс е включена. Не беше тук, но беше онлайн, а това означаваше, че работи от дома си.

Това беше добре, защото означаваше, че мога да опитам да вляза в кабинета й, без да ме изненада.

От самата мисъл за това стомахът ми се свиваше на топка, но знаех, че нямам избор. Арнолд Мийчъм искаше осезаеми резултати и не в бъдеще предварително, а в минало свършено. Знаех, че Нора Съмърс участва в няколко комисии по маркетинг на нови продукти в „Трайон“. Може би имаше информация за секретните нови продукти или технологии. Най-малко заслужаваше си да видя дали е така.

Естествено най-вероятното място, където би могла да съхранява подобна информация, би бил нейният компютър в нейния офис.

Табелката на вратата гласеше „Н. СЪМЪРС“. Стегнах се и опитах дръжката. Беше заключено. Това не ме изненада, понеже вътре тя съхраняваше конфиденциална информация за служителите. Матовото стъкло ми позволяваше да видя какво има в малката — три на три — стая. Не се виждаше нищо особено и разбира се, беше маниакално чисто.

Знаех, че в бюрото на секретарката й трябва да има ключ. Стриктно погледнато, секретарката — едра, скроена без икономия на материала яка жена на трийсетина години, казваше се Лиза Маколиф — не беше само нейна. Номинално Лиза работеше за цялата група на Нора, включително и за мен. Само вицепрезидентите разполагаха с лични секретарки, такава бе политиката в „Трайон“. Но това, разбира се, бе само формалност. Дори новак като мен вече бе разбрал, че Лиза Маколиф работи за Нора и не обича никой друг да й се бърка в работата.

Лиза беше подстригана ниско, почти канадска ливада, и предпочиташе да носи работен комбинезон, в резултат на което приличаше на бояджия. Човек трудно можеше да допусне, че така женствено и модно облечената Нора ще има секретарка като Лиза, но Лиза беше фанатично лоялна към Нора, усмихваше се само на нея и с един поглед можеше да изкара акъла на всички останали.

Лиза обичаше котките. Работната й клетка бе задръстена с котешки атрибути: куклички Гарфийлд, статуетки Катбърт и така нататък. Огледах се за всеки случай, не видях никого и издърпах чекмеджетата на бюрото й. След няколко минути намерих ключа, завит в пластмасово пликче и скрит в пръстта на саксията на специално устойчивото на флуоресцентно осветление растение. Поех дълбоко дъх, взех ключодържателя, на който имаше поне двайсетина ключа, и започнах да ги опитвам един след друг. Шестият отключи офиса на Нора.

Запалих осветлението, седнах зад бюрото й и включих компютъра.

Имах няколко сценария на действие, ако се появеше някой. Арнолд Мийчъм ме бе подготвил добре — да се държа агресивно, да ги попитам какво правят те тук, — но каква бе вероятността някоя говореща само испански или португалски чистачка да разбере, че се намирам в чужд офис? Така че се съсредоточих върху конкретната си задача.

Тя, разбира се, не се оформяше като лека. На екрана се мъдреше Username/Password. Мамка му! Защитено с парола. Можех ли да очаквам нещо друго? Въведох NSOMMERS — това беше стандартният подход. Бяха ми съобщили, че седемдесет процента от хората използват като парола съкращения на имената си.

Нора беше сред останалите трийсет.

Имах чувството, че Нора не бе и сред онези, които биха записали паролите си на залепващо листче в чекмеджето или нещо от този род, но все пак трябваше да се уверя лично. Проверих на обичайните места — под подложката за мишка, на гърба на компютъра, в чекмеджетата, но не намерих нищо. Трябваше да налучквам.

Опитах само SOMMERS, пробвах рождената й дата, цифри от номера на социалната й осигуровка, всякакви комбинации на горното. Нищо. След десетия опит се отказах. Трябваше да приема, че неуспешните ми опити се записват. Десет опита беше прекалено много. Хората рядко бъркат повече от един-два пъти.

Нещата не отиваха на добре.

Има обаче и други начини да се разбие парола. Бях прекарал часове на инструктаж и дори ми бяха дали нужното, с което щеше да се справи дори идиот. Не бях компютърен хакер или нещо подобно, но се оправях с компютрите — оправях се достатъчно, за да си намеря белята в „Уайът“, нали? — а онова, което ми бяха дали, беше много лесно за инсталиране.

Ставаше дума за устройство за регистриране на входа от клавиатурата, което записва натискането на всеки клавиш. Същата работа може да се свърши както от програма, така и с хардуерно устройство. Когато се използва програмата, има известен риск, понеже човек никога не знае колко строг е контролът в мрежата — системните администратори могат да забележат работата на неинсталирана от тях съмнителна програма. Поради тази причина Арнолд Мийчъм бе настоял да използвам устройството.

Беше ме екипирал с няколко малки играчки. Едната представляваше малък кабелен конектор, който се включва между компютъра и клавиатурата. Беше почти изключено човек да го забележи, ако не го търси нарочно. В него бе вграден чип, който записваше в паметта си над два милиона натискания на клавиши. Интересуващият се го прибираше след известно време и снемаше пълен запис на всичко въведено през клавиатурата.

За десет секунди разкачих клавиатурата на Нора, свързах към кабела малкия KeyGhost31 и включих другия край на кабела му към куплунга на компютъра. Тя никога нямаше да го забележи, а след няколко дни щях да дойда и да си го прибера.

И все пак не исках да си тръгна от офиса й с празни ръце. Прегледах съдържанието на бюрото й. Слаба работа. Намерих чернова на имейл до екипа на „Маестро“, който още не бе разпратила. „Моите последни проучвания — пишеше тя — разкриха, че макар «Голд Дъст» да е великолепен във всички отношения, «Майкрософт Офис» ще поддържа безжичната технология «Блек Хок». Въпреки сътресенията в работата на прекрасните ни инженери, убедена съм, всички ще се съгласят, че е най-добре да не вървим срещу намеренията на «Майкрософт»…“

„Добре, Нора, бързо схващаш“. Надявах се „Уайът“ да не са ме подвели.

Трябваше да прегледам и кантонерките. Дори във високотехнологична компания като „Трайон“ важните документи винаги съществуваха и на хартия, независимо дали като оригинали, или копия. Това е великата истина на така наречения „безхартиен офис“: колкото повече използваме компютрите, толкова повече топчета хартия са ни нужни. Отворих първия шкаф, който се оказа не за окачени на рейките си папки, а скрита библиотека. Но защо човек ще крие книгите си по този начин? После се вгледах в заглавията и извиках от изненада.

Вътре бяха подредени книги със заглавия като: „Жените, които бягат с вълците“, „Мъжки игри за жени“, „Играй като мъж, печели като жена“, „Защо добрите момичета не напредват, но куражлийките успяват“, „Седемте тайни на успелите жени“ и „Единайсетте божи заповеди на страшно преуспелите жени“.

„Нора, Нора — помислих си, — ти ме изумяваш“.

Четири от петте шкафа за папки бяха отключени и прегледах най-напред тях, без да се заглеждам в скучното им съдържание: доклади, спецификации, отчети за работата по различни изделия, финансови документи… Тя беше документирала практически всичко минало през ръцете й, в това число бе разпечатала всеки получен или изпратен имейл. Знаех, че интересните неща ще са под ключ.

Доста бързо открих нужния ми ключ на ключодържателя на Лиза. В заключените отделения намерих голям брой лични досиета на подчинените й, които сигурно щяха да са интересно четиво, ако разполагах с времето за това. Личните й финансови документи разкриваха, че е служител на „Трайон“ от доста време, голям брой от опциите й бяха използвани, тя търгуваше с акциите си активно и брутното й състояние определено се изписваше със седем цифри. Намерих и моята папка — беше тънка и в нея нямаше нищо алармиращо. Нито нещо интересно.

После започнах да разглеждам по-внимателно и така попаднах на няколко разпечатки на имейли, изпратени до Нора от върховете в йерархията на „Трайон“. От тях ставаше ясно, че Алана Дженингс, заемала моята длъжност преди мен, внезапно е преместена на друго място в компанията. Което бе раздразнило Нора, беше я ядосало до такава степен, че тя бе изпратила оплакването си по цялата дължина на „хранителната верига“ до нивото на старшия вицепрезидент. Доста смел ход.

Два дни по-късно беше получила нов имейл:

Уха! Изведнъж нещата започваха да придобиват някакъв смисъл. Бяха ме наели, за да заместя тази Алана, която пък на свой ред бе изтеглена в нещо, което се наричаше проект „Аврора“.

А проект „Аврора“ беше свръхсекретен, т.е. точно в категорията, която така живо интересуваше моите хора. Бях го намерил.

Не ми се струваше добра идея да извадя имейлите от папката и да ги копирам на ксерокса, така че извадих един бележник с жълти листа от запасите на Нора и започнах да преписвам.

Не знаех колко дълго съм прекарал седнал на мокета в офиса й, но не вярвам да е било повече от четири-пет минути. Изведнъж усетих нещо да се движи в периферното ми зрение, вдигнах поглед и видях на прага на офиса да стои човек от нощната охрана и да ме наблюдава.

„Трайон“ не наемаше полицаи — имаха собствена охрана. Униформата беше бели ризи и сини сака, поради което хората им приличаха или на полицаи, или на богомолци. Моят човек бе висок як чернокож със сива коса и множество бенки, осеяли бузите му като лунички. Имаше големи очи с тежки клепачи и носеше очила с телени рамки. Просто си стоеше и ме съзерцаваше.

Въпреки цялото ми обучение какво да правя в точно такива ситуации, мозъкът ми не предлагаше нищо. Все едно го нямах.

— Виж ти какво си имал — каза охранителят. Не гледаше мен — погледът му бе насочен точно към бюрото на Нора. Към компютъра с прикачения KeyGhost? Не, господи, само това не!

— Моля? — успях да кажа.

— Какво си сложил. Да, знам го това.

Откачих. Сърцето ми заби лудо. „Боже всемогъщи — помислих, — едва съм започнал и ме хванаха!“

22.

Той примигна, все така вторачен. Беше ли ме видял да инсталирам устройството? И тогава се сетих още нещо, от което едва не ми призля: беше ли забелязал името на Нора на вратата? И нямаше ли да се запита какво прави мъж в офис на жена и защо рови из документите й?

Погледнах крадешком към табелката на вратата, точно зад гърба на охранителя. Там пишеше Н. Съмърс. Н. Съмърс можеше да бъде както мъж, така и жена. От друга страна, какво пречеше този човек да обикаля нощем коридорите от бог знае кога и дори да е стар приятел на Нора?

Охранителят продължаваше да стои на прага и да блокира евентуалния ми опит да изляза. Какво, по дяволите, се очакваше да направя в подобна ситуация? Бих могъл да се опитам да побягна, но за целта трябваше да мина през него, а това означаваше да се хвърля отгоре му, да го съборя като ръгбист на пода и да го прескоча. Беше едър мъж, вече на възраст и със сигурност не със светкавични реакции… кой знае, можеше и да се получи. И за какво ставаше дума в този случай? Нападение и нанасяне на побой. Господи!

Мозъкът ми мислеше светкавично. Дали да не му кажех, че съм нов? Превъртях няколкото възможни обяснения през главата си: бях новият секретар на Нора, бях подчинен пряко на нея — е, не беше ли това истина? — и бях останал след работно време по нейно искане. Откъде, за бога, можеше този човек да знае дали му казвам истината? Та той беше най-обикновен служител на охраната.

Мъжът пристъпи няколко крачки в офиса и поклати глава.

— Мамка му… а аз си мислех, че съм видял всичко!

— Виж какво, утре приключваме голям, изключително важен проект… — опитах се да възразя възмутено.

— Имал си си Булит. Истински Булит! — Едва сега видях в какво е вперил поглед, без да се интересува от нищо друго. Беше голяма цветна фотография в сребърна рамка, окачена на стената — снимка на реставрирана красива, мощна стара кола. Той пристъпваше към нея като хипнотизиран, сякаш се приближаваше към Кивота на Завета. — Мамка му, човече, та това е истински „Мустанг GT-390“ от 68-а — прошепна той с благоговение, като че ли току-що бе зърнал лицето на самия Бог.

В този миг адреналинът в кръвта ми задейства и от всичките пори на кожата ми се изля вълна на облекчение. Господи…

— Аха — обадих се, — много е добра.

— Човече… само я погледни. Това „конче“ заводски модел ли е?

Откъде можех да зная? Та аз бях неспособен да различа мустанг от додж дарт. За мен това спокойно можеше да бъде снимка на „Гремлин“32.

— Разбира се — уверено казах аз.

— Аз пък ти казвам, че има много фалшификати. Проверявал ли си някога под задната седалка дали ги има онези две допълнителни метални плочи към двойния ауспух?

— Естествено — успокоих го. После станах и му подадох ръка: — Ник Съмърс.

Дланта му бе суха и огромна. Ръката ми потъна в неговата.

— Лутър Стафорд — представи се той. — Не съм те виждал досега.

— Да… не съм оставал досега вечер. Но този проклет проект… надуха ни главите: „Да е готово за девет сутринта“, „Спешно“ и все такива. — Опитвах се да говоря небрежно. — Е, поне се радвам да видя, че не съм единственият работещ по това време.

Но той като че ли не ме слушаше.

— Човече, не бях виждал досега този модел в тревистозелено. Освен във филмите, разбира се. Тази ми се струва същата, с която Стив Маккуин изтласка лошия додж от пътя и го принуди да се забие в бензиностанцията. Не си ли спомняш, разлетяха се тасове във всички посоки — и той гърлено се изсмя с глас, който напомняше за цигари и уиски. — „Булит“, любимия ми филм. Гледал съм го сто пъти.

— Вярно — съгласих се аз, — наистина е същата.

Той се приближи още малко. Изведнъж забелязах, че на лавицата непосредствено до фотографията има голяма златна статуетка. В основата на статуетката с огромни черни букви бе гравиран надпис „Жена на годината, 1999. Връчва се на Нора Съмърс“. Бързо минах зад бюрото и застанах между пазача и статуетката, като се наведох, за да изглежда, че разглеждам фотографията по-внимателно.

— О, да.

— С плавните форми и всичко останало.

— Абсолютно. — Той отново поклати глава. — Боже господи, доживях да я видя. Ти сам ли я реставрира?

— Я остави… откъде това време.

Той отново се засмя с ласкавия си гърлен смях:

— Разбирам те, повярвай.

— Купих я от един приятел, който не я вадеше от гаража си.

— Колко беше… триста и двайсет коня, нали?

— Точно толкова — потвърдих. Щеше ми се наистина да знаех.

— Погледни капаците на фаровете на тази хубавица. И аз имах веднъж модел от 68-а с такива, но се наложи да я продам. Накара ме жена ми — веднага след като ни се роди първото. Казвам ти, оттогава не съм спирал да я сънувам. Но този чисто нов „Мустанг GT-390 Булит“ не е за мен, не… благодаря.

Поклатих със съжаление глава.

— Даа… — Всъщност нямах никаква представа какви ми ги говори. Всички ли в тази компания бяха откачени на тема коли?

— Поправи ме, ако бъркам, но не си ли сложил гуми GR седемдесети размер на джанти петнайсет на седемнайсет?

Господи, нямаше ли най-сетне да оставим тази тема?

— Ще ти призная, Лутър, че нищо не разбирам от мустанги. Честно казано, дори не заслужавам да притежавам такъв. Подари ми го жена ми за рождения ми ден. Няма да ти обяснявам, че аз ще изплащам заема през следващите седемдесет и пет години.

Той пак се позасмя:

— Нищо ново. Знам ги тези неща, и още как. — Забелязах, че сваля поглед към бюрото, и веднага съобразих какво вижда.

Беше голям кафяв плик с името на Нора върху него, написано с големи едри печатни букви с дебел червен маркер. НОРА СЪМЪРС. Огледах бюрото за нещо, което да плъзна върху плика, за да го покрия, просто в случай че още не му е направил впечатление, но Нора държеше бюрото си безукорно подредено. Извадих с небрежен жест бележника си с жълтите листа, откъснах един лист, оставих го да падне върху плота на бюрото и го плъзнах върху плика с лявата си ръка. Голяма работа си, Адам. Бях нахвърлял някакви бележки на страничката с моя почерк, но нямаше нищо, което би направило особено впечатление.

— Коя е Нора Съмърс? — попита той.

— А… жена ми.

— Ник и Нора, а? — гърлено се засмя той.

— Да, никой не пропуска да го забележи — усмихнах се широко най-сетне и аз. — Може да се каже, че се ожених за нея заради това. Е… май ще е по-добре да се захващам за работа, защото иначе ще осъмна тук. Радвам се, че се запознахме, Лутър.

— И аз, Ник.

Охранителят си тръгна. Бях толкова изнервен, че не можех да свърша нищо повече от това да приключа с копирането на имейлите. Накрая изключих осветлението, излязох и заключих вратата на офиса. Върнах се с връзката ключове в помещението на Лиза Маколиф и в този миг забелязах съвсем наблизо да минава някой. Сигурно пак беше Лутър. Дано само не искаше да си поговорим още малко за мустанги. Защото единственото, което исках аз, беше да прибера ключовете незабелязано и да се махам оттук.

Но не беше Лутър, беше човек с корем, очила с рогови рамки и вързана на опашка коса.

Последният човек, когото очаквах да видя на работа в десет вечерта, но от друга страна, инженерите не бяха на нормиран работен ден.

Ноа Мордън.

Беше ли ме бе видял да заключвам офиса на Нора? Или може би ме беше видял, докато бях вътре? Беше ли изобщо зрението му достатъчно добро, за да забележи нещо нередно? А може би той просто не обръщаше внимание на нищо и живееше в свой собствен свят… но какво все пак правеше тук?

Той не каза нищо, дори не показа, че ме е забелязал. Но не бях сигурен забелязал ли ме е, или не. Все пак бях единственият друг човек наблизо, а той не беше сляп.

Ноа зави в следващата пътека и остави някаква папка на нечие бюро. С престорена безгрижност минах покрай клетката на Лиза, пуснах ключовете в саксията, точно в дупката в пръстта, и продължих нататък.

Бях преполовил пътя до асансьорите, когато чух:

— Касиди? — Обърнах се. — Мислех, че само инженерите са нощни създания.

— Полагам усилия да ме хванат — тъпо се опитах да се пошегувам.

— Аха — каза той. Каза го с тон, от който по гръбнака ми полазиха леденостудени мравки. После ме попита невинно: — В какво?

— Моля?

— В какво се опитваш да те хванат?

— Не те разбирам — отговорих спокойно, но сърцето ми биеше до пръсване.

— Постарай се да го запомниш това.

— Моля?

Но Мордън вече вървеше към асансьорите и изобщо не ми отговори.