Партньори

ПЪРВА ГЛАВА

Лудница. Пълна лудница. Телефоните непрекъснато звъняха. Хора викаха, мърмореха или ругаеха, седяха или тичаха забързани и като че ли без посока. Пишещите машини тракаха като автомати и се надпреварваха с различно темпо от различни страни. Миришеше на изстинало кафе, на пресен хляб, на застоял тютюнев дим и човешка пот. Какво беше това? Приют за ненормални? Някои биха се съгласили, че редакцията на вестник „Ню Орлийнс Хералд“ бе точно това, особено в часовете преди пускането на броя за печат. За повечето от присъстващите този невъобразим хаос оставаше незабележим и естествен като дишането. Имаше моменти, когато всеки един от работещите тук беше така погълнат от своите собствени всекидневни грижи или победи, че не забелязваше останалите кръжащи около него колеги. Не че работеха всеки сам за себе си. Напротив, бяха обвързани и сплотени като колектив. Едни поради любовта към работата, други заради предаността към професията, но те бяха като едно цяло. Едно изключително семейство от журналисти. И все пак всеки от тях беше в състояние да изслуша историята на колегата, да уважава стила или източниците на информация и да ги пази. Бяха страхотен репортерски екип, племе което живееше под напрежение и на колела.

Матю Бейтс беше ветеран в бранша. Както се казва, беше врял и кипял в него. Беше работил всичко от първото до последното стъпало. Като се започне от вестникарче в Лоуър Ийст Сайд на Манхатън, докато стане известен репортер. Беше разнасял кафета, сгъвал броеве, писал некролози и отразявал изложби на цветя.

Способността да надуши истинската история и да я изцеди до капка бе от качествата, които не бе придобил на лекциите по журналистика. Той просто беше роден с нея. Годините, които прекара в университета, и практиката му по вестниците изгладиха стила и техниката, ала талантът му бе вроден, така, както цвета на очите.

На тридесет години Мат беше понякога циничен, но гледаше с чувство за хумор на житейските превратности. Харесваше хората, без да си прави илюзии за тях. Разбираше и приемаше факта, че човеците по принцип са смешни. Как иначе щеше да може да работи в стая, пълна с луди, които непрекъснато изваждат на показ и експлоатират човешките слабости?

Той довърши статията си, облегна се назад на стола и се опита да си почине след трите часа усилена работа. Преди една година напусна Ню Йорк, за да приеме предложението за работа в нюорлийнския „Хералд“. Може би защото се нуждаеше от промяна. Или защото беше нетърпелив, мина му през ума. Нетърпелив и неспокоен в очакване на нещо.

Ню Орлийнс беше взискателен град като Ню Йорк, ала по-елегантен и не така невротичен.

Мат работеше за полицейската рубрика и това му харесваше. Беше груб, суров свят, изпълнен с убийства и отчаяние — все неща, които бяха част от живота и които не можеше да бъдат пренебрегнати. Убийството, което току-що бе отразил, беше безсмислено и брутално. Беше прекъснат един човешки живот. Но от жестоката история щеше да излезе сензация. Новина. Сега Мат се опитваше да изтрие смъртта на осемнадесетгодишното момиче от съзнанието си. На първо място винаги бе обективността. Докато я беше описвал, бе само журналист, сега го вълнуваха човешки чувства.

Нямаше външността на солиден, зрял журналист и си го знаеше. Още от двадесетгодишен знаеше, че прилича повече на безгрижен сърфист, отколкото на репортер. Сега това го забавляваше.

Имаше слабо, мускулесто тяло, което се чувстваше по-удобно в джинси, отколкото в костюм, и беше висок, което допълнително засилваше усещането за дълги крайници. Тъмнорусата му коса се виеше на непокорни къдрици около ушите и стигаше почти до яката на ризата. Тя също допринасяше за впечатлението, че бе един безгрижен мъжкар, който се излежава по плажовете и мери улиците. Ала допринасяше също така не един свидетел да се разприказва без притеснения и задръжки пред него, без да подозира кой се крие зад небрежната външност. Когато се усещаха, вече беше късно. Мат бе напипал горещата новина.

Стига да искаше, беше очарователен, дори неотразим. Но сините му, искрящи от смях очи можеха за секунди да загасят огъня и да станат опасни, страшни, студени като лед. Под безгрижната външност се криеше твърд, умело сдържан темперамент и непоколебим характер. Мат съчетаваше двете с лекота.

С тънка усмивка на устните той се обърна към жената, която седеше срещу него. Лоръл Армънд. Беше красива и романтична като името, което носеше. Около нея винаги витаеше нещо приказно, деликатно, вълшебно. То идеше от фината структура на тялото й, от кожата с цвят на слонова кост, която приканваше всеки мъж да я докосне, и при това нежно. Косата й падаше като облак от черна мъгла около лицето й и се стелеше по гърба и раменете. Беше коса, в която човек да зарови пръсти. Или лице и устни. Очите й бяха с цвета на изумруди, дълбоки и много яркозелени. Като цвета на сочна джунгла след дъжд.

Имаше лице на хубавица от деветнадесети век, чийто живот е преминал в приятна леност и изискано безделие. А гласът й бе толкова нежен и женствен, помисли си Мат с удивление и възхищение. Гласът й превръщаше гласните в нещо течно и разливащо се, а съгласните се смееха и заглъхваха. Никога не беше равен, бездушен, дрънкащ или дрезгав. Лееше се като поточе, като ромоляща вода, като забързани нежни звънчета.

Гласът й, помисли си Мат и се усмихна на себе си, беше като лицето й. Тази жена всъщност бе амбициозен репортер с упорит характер и огнен темперамент. Едно от любимите му развлечения бе да я гледа и да й се любува, тогава умората изчезваше и очите му си почиваха.

Веждите й бяха събрани в черта, докато довършваше последното изречение от статията си. Доволна, Лоръл извади листа от пишещата машина и погледна Мат. По навик изправи гърба си и вирна предизвикателно брадичка. Вече знаеше, че той се готви да я подразни и освен това да върви по дяволите, знаеше, че със сигурност щеше да се хване на въдицата.

— Да не би да имаш проблеми, Мат? — Гласът й беше мек, нежен и загрижен.

— Не, Лорилай. — Забеляза учудване в очите й, когато произнесе пълното й име.

— Няма ли някое убийство или въоръжен грабеж, с които да се разсееш?

Устата му се изви в усмивка, която очарователно задълбочи бръчиците около очите му.

— В момента не. А ти изпразни ли сапунерката си за днес?

Тя стисна зъби, за да преглътне напиращите гневни думи, защото той никога не пропускаше да разрови чувствата, които присъстваха в работата й, а Лоръл така и не можеше да го постави на място и да се защити. Не и този път, каза си и си стисна ръцете в юмруци.

— Оставям цинизма за тебе, Мат — отвърна сладко, въпреки че очите и бяха гневни. Ти си гениален по тази част.

— Така е. Какво ще кажеш, да се обзаложим ли чий репортаж ще излезе на първа страница?

Лоръл повдигна едната си вежда нещо, което Мат много харесваше.

— Не искам да печеля от парите ти.

— Аз пък нямам нищо против твоите. Широко усмихнат, той стана, заобиколи бюрото и се наведе над ухото й. — Едно срещу пет, цветенце. Въпреки че баща ти притежава вестника, редакторите могат да правят разлика между журналистика и клюкарстване.

Почувства как се разгорещи, кръвта й кипна и дишането й се ускори, Беше вълнуващо, много вълнуващо и изкушаващо да долепи устните си до нейните меки, красиви устни и да вкуси от яростта й. Ала въпреки че изкушението го пришпорваше, Мат си напомни, че не това беше начинът да победи.

— Направи ги на десет, Бейтс — отвърна тя. Ядоса се, че трябваше да вдигне глава, за да види очите му. Още повече се ядоса, защото те бяха уверени, красиви и закачливи. Пълни със смях и разбиране. Лоръл предпочиташе да ги вижда както винаги проницателни, разголващи истината и нетърпящи възражения.

— Освен ако не е прекалено много за теб — добави предизвикателно.

— За теб съм готов на всичко, кукличке — той нави кичур от косата й върху пръста си. — И за да ти докажа, че ние, янките, сме големи кавалери, с печалбата ще те поканя на обяд.

Тя му се усмихна и стана, при което телата им почти се докоснаха. Мат почувства неочаквана и изненадваща топлина да се разлива по вените му.

— На куково лято — отвърна Лоръл и тръгна.

Мат я загледа как се отдалечава. Сетне пъхна ръце в джобовете си и се разсея. В суматохата, която цареше в редакционната зала, никой не забеляза смеха му.

— По дяволите! — изруга Лоръл, докато маневрираше с колата си сред натоварения трафик. Матю Бейтс беше най-вълнуващият и интересен мъж когото познаваше. Когото изобщо бе познавала. Досега. Като проклинаше през стиснати зъби, тя продължи да шофира. Ако брат й Кърт не беше делил една стая с него в колежа, той никога нямаше да получи това място в „Хералд“, щеше да бъде все още един неуспял и страдащ журналист в Ню Йорк, вместо да седи и да я измъчва на две крачки от нея. Всеки ден. Ден след ден.

Въпреки това трябваше да си признае честно, дори и да не й беше приятно, че Мат беше най-добрият в целия екип. Умен, проницателен, интуитивен, с нюх към криминалните случаи. Но това не го правеше по-лесен за общуване.

Лоръл натисна спирачки и колата леко поднесе. Беше прекалено заета с мислите си за Мат и не обръщаше достатъчно внимание на натовареното движение наоколо.

Статията му за убийството беше изключителна. Чиста, стегната и точна. Искаше й се да му натика десетте долара в гърлото. Това щеше да го затрудни да злорадства.

През дванадесетте месеца, откакто го познаваше и работеше с него, никога не бе реагирал и не беше се отнасял с нея така, както всички останали мъже. В очите му нямаше нито обожание, нито възхищение. Фактът, че тя всъщност мразеше да я обожават, не намаляваше ни най-малко нейното чувство на възмущение, че той я пренебрегваше.

Нито веднъж не я покани да излязат. Не че особено много желаеше, напомни си Лоръл. Искаше й се да го направи единствено заради повода да му откаже. Щеше да го сложи на мястото му!

Въпреки че Мат се премести в сградата, в която живееше и тя, и сега заемаше съседния апартамент, врата до врата, нито веднъж не бе дошъл да почука на нейната дори под най-дребен предлог. Почти цяла година Лоръл се надяваше, че ще го направи. Не за друго, а за да тръшне вратата в лицето му.

Освен това, помисли си тя през стиснати зъби, той й лазеше по нервите по десетки други начини. Например подхвърляше остри забележчици за нейните ухажори, което бе особено дразнещо, защото Мат бе неизменно прав. Напоследък любим обект на хапливите му подмятания бе Джери Картие, изключително консервативен и доста глупав градски съветник. Лоръл излизаше с него, защото бе твърде добросърдечна да му отказва и освен това той й предоставяше от време на време материали за някоя и друга статия. Но Мат я постави в неблагоприятната позиция да защитава Джери срещу собственото си мнение.

Животът сигурно щеше да бъде по-прост и лесен, помисли си Лоръл, ако Матю Бейтс беше останал да си пише статиите в Манхатън. И ако не беше толкова непоносимо привлекателен.

Тя изхвърли Мат и загубените десет долара от мисълта си и се съсредоточи в движението пред себе си.

Макар че слънцето клонеше на запад, небето все още беше яркосиньо. Брилянтно. Топлината и светлината се процеждаха през кипарисите и сякаш плуваха над шосето. Дълбоко и далеч сред дърветата се спотайваха сенки, звуци на птици и насекоми, създания на блатата. Винаги беше знаела, че блатата крият тайни. Сенки, страх, опасности. Това само допринасяше за красотата им. Имаше нещо вълнуващо и привлекателно да знаеш, че един друг свят, така примитивен и така завладяващо страшен, дреме на няколко крачки от цивилизацията.

Когато зави по алеята, водеща към родовата им къща, Лоръл изпита познатото чувство на гордост и безметежност. Кедрите стояха като стражи от двете страни на пътя и се издигаха високо над главата й, за да превърнат алеята в тъмен и хладен коридор. Слънцето се прокрадваше страхливо и хвърляше резки от светлина върху земята. Испанският мъх се стелеше по клоните и стволовете им и прибавяше усещането за вечност и грация, така присъщи на Юга. Винаги, когато караше към бащиното си имение Промес д’амур, времето сякаш спираше. Часовникът се връщаше назад. И животът ставаше по-лесен.

В края на алеята тя спря и погледна къщата. Беше на два етажа, изградена от варосани тухли и заобиколена отвсякъде с азалии, камелии и магнолии. Цветята, живи и нежни, и ароматите им, екзотични и благородни, добавяха своя чар към чувството за безвремие. Прозорецът на колата й бе свален и Лоръл можеше да долови странната смесица от южни ухания.

Имаше двадесет и осем дорийски колони, които придаваха на къщата повече величественост, отколкото показна натруфеност. Около всеки ъгъл се виеше бръшлян. Дантелената рамка на балкона бе нежна и ефирна като испанска черна дантела, от всяка стая към него водеше голяма френска врата. Впечатлението от къщата бе като за нещо сигурно, солидно и изящно. Лоръл я виждаше като жена, с която бе свикнала от години и която имаше своя характер и благородство. Ако имаше плът и кръв, едва ли би я обичала повече.

Тя се изкачи по страничните стъпала към верандата и влезе, без да чука. Тук беше преминало детството й, момичешките години и донякъде част от зрялата възраст. Широк хол разделяше сградата на две, пресичайки я от единия до другия край. Във въздуха се носеше лек аромат на мед и лимон, който се смесваше с миризмата на цъфнали магнолии и камелии. Приемната сигурно е миришела на същото и преди век. Лоръл спря за малко пред огледалото, колкото да оправи косата си, преди да влезе в хола.

— Здравей, татко.

Тя отиде до баща си и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата, леко боцкаща от еднодневната брада.

Уилям Армънд беше хубав, висок и слаб, тъмнокос мъж със съвсем леко прошарена коса. Докато той ръководеше вестника темпераментно и със замах, в личния си живот поддържаше по-спокойно темпо. Миришеше на уиски и хубав тютюн. По стар навик разроши косата на дъщеря си, която току-що бе пригладила.

— Здравей, принцесо. Добра история си написала за кмета. — Той вдигна вежда, като забеляза леката гримаса на раздразнение по лицето й.

— Благодаря. — Лоръл се усмихна бързо на баща си и той помисли, че си бе въобразил опасното огънче в погледа й. След това тя се обърна и погледна жената, която седеше в големия фотьойл, тапициран със синьо кадифе.

Косата на жената беше чисто бяла, ала гъста като нейната собствена. Тя заобикаляше едно лице, цялото нашарено с бръчки и обилно гримирано и напудрено. Оливия Армънд никога и от нищо не беше се срамувала. Очите й бяха проницателни и толкова зелени, колкото изумрудите на ушите й, докато гледаше внучката си.

— Бабо — Лоръл се наведе с въздишка и я целуна, — Никога ли няма да остарееш?

— Не, ако имам все още какво да кажа. — Гласът й беше грапав от годините и изненадващо чувствен. — Ти си същата — продължи тя, като взе ръката на внучката си в своята силна, суха ръка. — Това е добрата ни креолска кръв. Жената стисна леко пръстите й и се облегна на стола си. — Уилям, направи на детето едно питие и ми подай моето. — Как върви любовта, Лорилай?

Лоръл се усмихна и седна в краката на баба си.

— Не така бурно като твоята.

Забеляза лекото намигване на баща си, докато вземаше чашата от ръцете му.

— Глупости! Оливия отпи от уискито си. — Ще ти кажа какво не е наред със света днес. Прекалено много работите и нямате достатъчно време за романтика. Твоят проблем, Лорилай, спря тя и потупа с пръст челото на внучката си, е, че си губиш времето с този безгръбначен Картие. В него няма достатъчно кръв, че да стопли леглото на една жена.

— И слава богу — отговори Лоръл с благодарен поглед, отправен към тавана. — Това е последното място, където бих искала да попадна с него.

— Но е крайно време да попаднеш с някой там. — отвърна безцеремонно бабата.

Лоръл вдигна изненадано вежди, докато баща й се опитваше да не разлее питието си, леко смутен, ала задавен от смях.

— Не всички, рече кротко тя, имаме твоето развратно подсъзнание, бабо. Меко казано.

Оливия се изсмя и тупна облегалката на стола.

— Просто не всички си го признават, това е разликата. Неспособна да обори аргумента на баба си, Лоръл се усмихна.

— Кърт ще дойде всеки момент, нали?

— Точно така. Уилям седна. — Обади се преди няколко минути. Ще дойде с някого.

— Надявам се да е жена, обади се Оливия, преди да отпие от питието си. — Момчето непрекъснато стои с нос, заровен в разни юридически книги. С вас двамата добави тя, като се обърна отново към Лоръл, никога няма да стана прабаба. Вие сте прекалено заети с дела и вестници, че да си намерите любовници.

— Не съм готова за женитба, вметна Лоръл и вдигна чашата си хъм светлината.

— Че кой ти говори за женитба? — веднага парира Оливия. После въздъхна и погледна сина си. — Днешните деца не знаят нищо за любовта.

Лоръл се разсмя и в същия миг чу външната врата да се затваря.

— Това сигурно е Кърт. Отивам да го предупредя за лошото ти настроение.

— Ама че проклето момиченце! — промърмори Оливия, докато Лоръл излизаше от стаята.

— Не говори така, мамо. Тя прилича на теб. Абсолютно твое копие, забеляза синът й и запали поредната си пура.

— Значи е прекалено хубава, изкикоти се бабата.

В момента, в който влезе в приемната, усмивката на Лоръл повехна и челюстта й увисна. Очите й прескочиха изненадано от брат й към мъжа до него. Защото това беше Матю Бейтс.

Той взе ръката й, повдигна я към устните си, и преди Лоръл да успее да каже нещо, я целуна.

— Благодаря за южняшкото гостоприемство.

Мили Боже, помисли си Мат, докато очите му я поглъщаха. Колко е хубава! Цялата тази страст, енергия, огънят, който гореше в нея, под цветовете на слонова кост и рози. Някой ден, Лорилай, обеща си негласно Мат, ще дадем воля на всичко това. Така, както аз си знам.

Лоръл пренебрегна топлината, която се разля по тялото й от коленете до устните, и се обърна към брат си. Той имаше ъгловатите и аристократични черти на баща им, но имаше очи на мечтател. Когато го погледна, обърканото изражение на лицето й веднага се успокои.

— Здравей, тя сложи ръце на раменете му и те останаха там, докато се целунаха. — Как си?

— Много добре. Зает. — Кърт се усмихна, сякаш точно в този миг се сети къде се намира.

— Зает? Ето една чудесна тема за разговор тази вечер — изкикоти се Лоръл. — Баба е в едно от особените си настроения. Може да те дъвче, докато от теб останат само кости.

Той й хвърли толкова измъчен поглед, че тя пак се разсмя и го целуна отново. Горкичкият Кърт, помисли си Лоръл, толкова е стеснителен и сладък. И като обърна глава, погледна Мат право в очите. Той я наблюдаваше сдържано, ала нещо неопределено проблясваше в сините му очи. По гръбнака й премина тръпка, но тя успя да запази спокойствие. Кой е той всъщност, попита се Лоръл не за пръв път. И защо след цяла една година аз все още не съм сигурна? Винаги се чудеше как мъж с неговата енергия, ум и цинизъм, можеше да бъде приятел на нейния благороден, добродушен и мечтателен брат. Учудваше я също така, че не можеше да го постави на мястото му. Вероятно защото той предугаждаше мислите й. И то почти винаги. Неволно очите й слязоха към устните му. Те се извиха в усмивка. — По дяволите, изруга наум Лоръл.

— Мисля, че ще е най-добре да влезем — обади се Кърт, изненадан от мълчанието им, и се усмихна по своя симпатичен момчешки начин. — Щом Мат е тук, ще отвлече вниманието й. А той това много го умее.

— Бас държа, промърмори Лоръл.

Докато Кърт вървеше към приемната, Мат взе ръката й и я сложи в своята.

— Още един бас ли искаш да направим? Не си обявила облога.

Имаше нещо много нахакано в тихо прошепнатите му думи. Тя тръсна глава с нервен жест, което му достави невероятно удоволствие.

— Ако не ми държеше ръката, щях да…

— Щеше да ме прегърнеш довърши изречението й той, докато вървяха.

Винаги бе харесвал тази стая. Бледите цветове и полираното до блясък старо дърво. Когато беше тук, забравяше годините, прекарани в тесния мансарден апартамент, където радиаторът издаваше повече шум, отколкото топлина. Този период от живота му бе останал в миналото. Ала все още понякога си го спомняше, въпреки успеха. Тогава обувките обикновено му бяха тесни, а коремът винаги празен. Но амбициите му бяха твърде големи. Не, Мат никога нямаше да приема успеха като нещо, паднало му от небето. Доста години се беше борил, за да го постигне.

— О, ти си ни довел твоя янки на гости? — възкликна Оливия, като хвърли закачлив поглед към Мат и се приготви да се забавлява.

Кърт поздрави баща си, лепна задължителната целувка върху бузата на баба си и отиде да си сипе едно питие. Оливия не го изпускаше от очи.

— Мис Оливия! — Мат пое подадената ръка и я вдигна към устните си. — По-хубава от всякога.

— Ласкател — отвърна тя, ала в очите й проблесна удоволствие. — Не си ме виждал повече от месец, а това е ужасно много време за моята възраст.

Той целуна ръката й, докато очите му се смееха.

— Стоя нарочно далеч, защото вие не искате да се омъжите за мен. А това разбива сърцето ми.

Лоръл едва сдържа усмивката си, докато сядаше в стола си. Как можеше наистина да бъде забавно очарователен.

Смехът на Оливия беше искрен. Женски звук на одобрени, и приемане на комплимента.

— Преди тридесет години, ти, мошенико, щеше да се поизпотиш здравата, докато ме гониш, въпреки че си янки.

Мат пое предложената му от Кърт чаша и изпълнения му с благодарност поглед, преди да се обърне отново към Оливия.

— Имам чувството, че нямаше да се наложи да тичам дълго. — Той се облегна на стола й. А Лоръл си помисли, че го прави доста небрежно и интимно, като любим племенник.

— Е, това време вече отдавна е отминало — отвърна баба й, преди да я погледне. — Защо ти не се заемеш с този дявол, Лорилай, че да го сложиш на мястото му? Той е от мъжете, които карат кръвта на жените да ври и кипи.

По бузите й плъзна червенина, повече от изненада, отколкото от объркване, докато Мат й се усмихна хищно. Тя обаче запази ледено мълчание, като проклинаше издайническата си светла кожа.

— Това е един чудесен женски номер — отбеляза баба й, докато потупваше бедрото на Мат — и много полезен за тена. — Винаги можех да повикам на помощ изчервяването, въпреки че имах съпруг и трима любовника под ръка.

Доволна от убийствения поглед, с който я възнагради внучката й, Оливия отново вдигна очи към Мат.

— Хубаво е момичето, нали?

— Много хубаво съгласи се той, като се забавляваше почти колкото Оливия.

— Ще роди красиви синове.

— Искаш ли още едно питие, мамо? — попита Уилям, забелязал първите признаци на войнственост в очите на дъщеря си.

— Добра идея. — Оливия му подаде празната си чаша. — Ти не си видял градината ни, Мат. Всичко е чудно нацъфтяло. — Лорилай, защо не вземеш да изведеш този янки навън и да му покажеш как изглежда една истинска градина?

Лоръл стрелна баба си с леден поглед.

— Сигурна съм, че Мат…

— Ще бъде очарован довърши бързо той и стана.

Тя прехвърли погледа си към него, без да промени изражението си.

— Аз не…

— Не желая да бъде груба — отново много, бързо я прекъсна Мат й й помогна да стане от стола.

О, да, добре, помисли си ядосано Лоръл докато излизаше през вратата. Тя наистина искаше да бъде много, ама много груба. Но не пред близките си. А той отлично го знаеше.

— Много ти е забавно, нали? — изсъска Лоръл в мига, в който вратата се затвори зад тях.

— За какво? — попита невинно Мат.

— Да ме вбесяваш.

— Не е възможно да не се наслаждаваш на нещо, което някой прави толкова добре.

Тя се изкикоти, след което се ядоса сама на себе си.

— Е, това е градината — направи широк жест Лоръл. — И ти искаш да я видиш толкова, колкото аз горя от желание да ти я показвам.

— Грешиш — каза кратко Мат и хвана ръката й.

— Престани! — Ядосана, тя измъкна ръката си от неговата. — Какъв е този нов навик, който си придобил напоследък? Защо непрекъснато ме хващаш за ръката?

— Просто открих, че ми харесва — той я придърпа от терасата на тясната алея сред цветята. — Освен това, ако не ми я покажеш както трябва, Оливия веднага ще измисли нещо друго.

Точно така, помисли Лоръл. По-добре да изтърпи мъжа, който вървеше към нея. Слънцето клонеше към хоризонта и правеше градината райска. Много отдавна не беше я виждала в припадащия здрач. Минаха покрай дървена сводеста рамка с глицинии, които приличаха на падащи капки дъжд. Дневните птици бяха утихнали а нощните още не бяха се събудили.

— Винаги съм я обичала най-много в този час на деня — тихо промълви, без да се замисли, Лоръл. — Представям си как жени с бухнали дълги рокли да се разхождат по алеите, а под украсената с цветни фенери беседка свирят музиканти.

Мат знаеше, че бе романтична, че приличаше малко на брат си по мечтателност, ала винаги го бе крила от него. Инстинктивно разбра, че тя не бе искала той да го узнае сега, но градината бе причина за слабостта й. Зачуди се, докато прокара леко палеца си по пръстите й, какви ли други слабости би могла да има.

— Тогава едва ли е ухаела така, както тази вечер — промърмори Мат, открил изведнъж колко нежна и изящна изглеждаше кожата й на последните златни слънчеви лъчи. Гореща, сладка и тайнствена.

— Когато бях малка, излизах тук по залез слънце и си представях, че имам среща с някой. — Споменът я накара да се усмихне малко мечтателно. — Той беше или мургав и неустоим, или висок и рус, но винаги опасен и неподходящ. Мъж, когото бащата на всяко младо момиче ще прогони начаса. — Лоръл се засмя и докосна с пръсти една восъчно бяла камелия. — Странно, че съм си фантазирала такива неща, докато баща ми знаеше, че имам съвсем други амбиции и съм прекалено практична, за да се влюбя в …

Тя трепна, когато Мат обърна главата й към себе си и Лоръл се озова много близо до него. Толкова близо, че мирисът, който идеше от него, я удари в ноздрите и затъмни всички аромати на земята. Усети диханието му върху кожата си по-отчетливо от лекия вечерен ветрец. Светлината беше златиста, леко обагрена в розово. Тайнствена, вълшебна. Й на тази светлина Мат изглеждаше като един от онези непознати мъже, за които бе мечтала някога.

Той постави леко ръка върху пулса на китката й. Не беше спокоен, ала този път причината за това не бе гняв.

— В кого?

— В един мошеник, много бързо дойде на себе си тя.

Говореха тихо, сякаш споделяха тайни. Слънцето падаше все по-ниско и сенките ставаха все по-дълги и тъмни.

Лицето му е толкова слабо, помисли си неочаквано Лоръл. Не бе хищно, а бе лице на човек, който не би се отместил, ако на пътя му се изпречат неприятности. Очите му бяха нащрек, но тя бе забелязала и преди колко ловко прикриваше мислите си. Може би затова умееше да измъква от хората всякаква информация, без да се усетят. А устата му как не бе забелязала досега колко изкусителна, колко чувствена бе устата му? Или само се бе преструвала, че не забелязва? Тези устни едва ли са меки, помисли си Лоръл, докато очите й не се откъсваха от тях. Кой знае колко са твърди и вкусът им сигурно е много мъжки. Можеше да се наведе съвсем малко към тях и да ги докосне.

Очите й се разшириха само при мисълта, която премина през ума й. Под пръстите на Мат пулсът й прескочи. Сетне тя бързо издърпа ръката си. Господи Боже! Какво й ставаше? Та той щеше да й се подиграва месеци наред, ако случайно узнаеше какви мисли бяха минали през главата й и как за малко щеше да се направи на пълна глупачка.

— Най-добре да се връщаме. — предложи хладно Лоръл. — Време е за вечеря.

Мат искаше да я сграбчи и да си вземе целувката, коя тя почти му беше дала. Ала ако го направеше, щеше да загуби и единствения милиметър напредък, който беше постигнал с нея. А той я желаеше толкова отдавна, твърде отдавна, и му беше съвсем ясно, че тя веднага щеше да отхвърли всякакви рутинни ухажвания. Затова бе решил да бъде необикновен, което дори му бе забавно.

Търпение, напомни си Мат, търпението бе основната предпоставка за успеха. Но госпожичката заслужаваше един съвсем малък урок заради това, че го накара почти да изгуби контрол, изпълнен от желание и възбуда.

— Толкова рано? — Гласът му беше равен и спокоен, а изражението иронично. — Ако Оливия те бе изпратила тук с Картие, съмнявам се, че би прекъснала така бързо разходката.

— Тя никога не ме изпраща тук с Джери — отвърна Лоръл, без да се замисли за съдържанието, което носеха изречените думи.

— А, така ли? — тонът му бе предизвикателен и явно предназначен да я вбеси.

— Не започвай тази тема. — избухна тя.

Той я погледна невинно.

— Какво съм казал?

— Джери е много добър и приятен човек — преглътна Лоръл. Добре възпитан и безобиден.

Мат отметна глава и се разсмя с цяло гърло.

— О! Боже! Мен никой никога не ме е наричал безобиден! И дано не ме наричат така! Тежко им.

Очите й се присвиха.

— Аз ще ти кажа какъв си! — Ти си непоносим. Гласът й трепереше от гняв.

— Това е къде-къде по-добре. — Неспособен да устои, той пристъпи към нея и взе косата й в шепи. — Нямам желание да бъда нито приятен, нито добър, нито добре възпитан. А най-малкото безобиден.

Не искаше пръстите му да докосват врата й. Караха я да тръпне, по гръбнака й преминаваха вълни от хиляди иглички.

— Е, значи господ е чул молбите ти. Ти си досаден, груб и…

— Опасен? — прекъсна я отново Мат и наведе глава така, че устните им почти се докоснаха.

— Не ми пъхай думите в устата, Бейтс.

Защо имаше чувството, че бе изминала последната крачка от едно прекалено дълго и изтощително надбягване? Борейки се сякаш за последната глътка въздух, тя отстъпи назад и откри, че зад гърба й има стена. Би опитала да отстъпи встрани, ако той не бе реагирал прекалено бързо и не бе блокирал пътя й.

— Отстъпваш ли, Лорилай? — О, това не беше само възбуда от гняв, помисли си Мат, докато чувстваше пулса й във вената, който биеше като чук в трапчинката на гърлото. Не и този път.

По тялото й премина гореща вълна, нещо топло и сладко, като ленива лятна река. Лоръл изправи гръб и вирна брадичка.

— Не си въобразявай. Не бягам от теб. Достатъчно ми е, че те търпя всеки ден в „Хералд“. Ала нямам намерение да си губя времето, собственото си време тук, в моята къща, с теб. Отивам си. — завърши тя изречението почти шепнешком, защото съм гладна.

И като го отстрани от пътя си, се затича към къщата, а той остана загледан след нея с развятата и коса, грациозните й крачки, кипнала от гняв.

Господи, каква жена! Страхотна, невероятна жена, помисли си Мат. Жена и половина. Сигурно да се люби човек с нея ще бъде голямо удоволствие. А той смяташе да го направи. И то много, много скоро.