Партньори

ПЕТА ГЛАВА

— Дяволите да те вземат, Бейтс!

Лоръл стоеше пред огледалото в банята и гледаше бледото си лице, докато в главата й биеха хиляда чука. Защо този проклет Бейтс беше прав! Като грабна шишенцето с аспирин, тя тръшна вратичката на шкафчето за лекарства. Това обаче предизвика само болезнено ехо в главата й, поради което Лоръл простена.

Знаеше, че няма да умре от това главоболие, ала й беше неприятно. Само че си го заслужаваше. След като изпи два аспирина, седна и хвана главата си с две ръце. Всеки, който се налива с мартинита следобед, заслужаваше това, което в момента изпитваше бедната й глава. Никой не й беше виновен. Би могла да го преглътне все пак, ако този всезнайко Матю Бейтс не й го беше казал снощи. И беше абсолютно прав.

Разбира се, настроението й изобщо не се подобри, когато се сети какво последва след пиенето. Тя практически му се нахвърли. Направо му се самопредложи. Господи, каква глупачка! И той едва ли ще й позволи да го забрави някога. Сигурно винаги и по всякакъв повод ще й напомни за това падение. О, не! Ако ще, нека да я измъчва месеци наред. Защото си го заслужаваше, но Господи, нима можеше да забрави сладостта и удоволствието, което изпита: а това беше нещо уникално! Ако не беше го направила, нима сега щеше да седи и да иска отново да и се случи същото?

Е, не биваше да го прави. Като прекара и двете си ръце през косата, Лоръл заповяда на болката в главата си да спре. Не, тя нямаше да се влюби в Матю Бейтс и нямаше да се превърне в поредната влюбена идиотка. Можеше да бъде твърда, можеше да се държи на разстояние по време на разследването, което провеждаха заедно, а в личен план щеше да се държи на разстояние. Снощната си реакция щеше да обясни с голямото количество алкохол. Макар отлично да знаеше, че не бе вярно.

С въздишка Лоръл се обърна и тръгна към банята. Трябваше да направи нещо, и то смислено. Например да отрезви главата си. Ала когато посегна да пусне душа, ударите в главата й започнаха отново. Не, не бяха в главата, а на вратата. Този, който блъскаше, заслужава бавна и мъчителна смърт, реши тя, като отиваше да отвори.

— Добро утро, Лоръл. — Мат стоеше облегнат на рамката и й се усмихваше. Плъзна очи по късата й полупрозрачна нощница. — Много ми харесва дрешката ти.

Той беше напълно облечен, свеж и отпочинал. И явно нищо не го болеше. Тя се чувстваше така, сякаш беше преминала през пустиня, като по пътя бе яла само пясък.

— Успах се — промърмори недоволно Лоръл, после скръсти ръце и го изчака да отговори. Сигурно щеше да злорадства, какво друго можеше да се очаква.

— Пи ли кафе?

Очите й го проследиха, докато затваряше вратата. Може би нарочно отлагаше момента на злорадстване.

— Не.

— Ще ти направя — заяви Мат и се насочи към кухнята.

Тя го изгледа недоумяващо. Никакви забележки, никакво подсмихване, нищо, с което да покаже, че й се подиграва! Не може да бъде! Какво ставаше, по дяволите? Вече не знам как да се държа с него, помисли си Лоръл, след като отново се върна в банята и пусна душа.

Беше готова да се бие със зъби и нокти — мислеше си развеселен той, докато пълнеше кафеника. А всъщност това, което наистина искаше да направи, беше да се върне обратно в кревата и да заспи. Ама че женичка — рече си Мат. Прилича на баба си, няма що!

Мислите му се върнаха към предишната вечер. Тъй като знаеше, че по-добре изобщо да не си стои в къщи, защото само една тънка стеничка го делеше от Лоръл и изкушението беше голямо, той излезе и се качи в колата. Можеше да отвлече вниманието си от нея, като свършеше малко работа. Оливия Армънд сигурно знаеше много неща и мнението й за Трулейнови сигурно беше по-безпристрастно, отколкото това на внучката й.

Оливия го поздрави от терасата с поглед, изпълнен едновременно с удоволствие и подозрителност.

— Я виж ти, това се казва изненада. Вечерта винаги предлага повече възможности, нали?

— Мис Оливия! — Мат пое сбръчканата ръка и я целуна. Миришеше на жасмин. — Луд съм по вас.

— Всички бяха — отвърна тя със смях. — Седни и си сипи едно питие, Мат. Помири ли се вече с моята внучка?

— Донякъде — отвърна той, като си помисли за знойната жена, която бе държал в прегръдките си само преди няколко часа.

— Много си бавен, момче.

— Винаги съм смятал, че мъжът печели повече, когато огледа нещата от всички страни. — Мат й подаде питието и седна до нея.

— Няма ли да пийнеш с мен?

— И без това главата ми е замаяна, когато съм до вас. — Докато Оливия Армънд се смееше, поласкана от комплиментите, той седна и запали цигара.

— Къде е Сюзан?

— Горе. Сигурно си е глътнала езика от моите дневници.

— Какво мислите за нея?

Оливия отпи бавно малка глътка. Лунната светлина танцуваше около диамантите по пръстите й. Наоколо бръмчаха насекоми и привлечени от светлината, се блъскаха в стъклата на прозорците. Ароматът от градината с розите бе силен и упоителен.

— Умно момиче. Добре възпитано, малко срамежливо и свенливо. И тъжно, но достатъчно силно.

— Тя е убедена, че сестра й е убита.

Тънката бяла вежда на старата жена се вдигна и както забеляза Мат, повече замислено, отколкото учудено.

— Так-а-а-а значи такава била работата. Интересно.

— Оливия отпи друга глътка и почука по чашата си с нокът. — Доколкото си спомням, бедното дете беше ухапано от отровна змия в блатата зад Херитидж Оук. Сега ми кажи защо Сюзан мисли, че е било убийство.

И Мат разказа всички събития, които се бяха случили през деня, по своя сбит и точен репортерски маниер. Видя как един прилеп се стрелна сред дърветата, после изчезна. Въздухът беше изпълнен със звуци на нощни птици и насекоми. От време на време се дочуваше крякането на жаби. Перестите листа на палмите почти не помръдваха. Лекият ветрец носеше аромат на магнолии. Колко съм далеч от Ню Йорк! Господи! Колко съм далеч, като в съвсем друг свят, помисли си Мат.

— Не е умна като Трулейнови, ала и не е такава сухарка като тях — продължи Оливия. — Е, Мат, едно загадъчно убийство винаги кара кръвта на човек да се раздвижи. Но ти не ми го каза само за да предпазиш артериите ми от втвърдяване, нали?

Той се усмихна. Тя винаги го разсмиваше. Тази възрастна дама е била неотразима като млада. Мат се облегна и се заслуша в звуците на южната нощ.

— Знам в основни линии семейната история и потеклото на Трулейнови, а и Лоръл ми доразказа някои подробности. През силно розови очила — добави той.

— Ревността понякога е здравословна — отсъди Оливия. — Може да те изправи на нокти, ала може и да ти върне онова, което ти е принадлежало.

— Работата е там — продължи сухо Мат, че бих искал вие да ми разкажете за тях.

— Добре. Хайде да се разходим в градината. Дългото седене не се отразява добре на старите ми кости. Схващам се.

Той взе ръката й и й помогна да се изправи. Тя беше мъничка и това винаги го бе изненадвало. Вървеше леко като птиче. Ако чувстваше някаква болка в ставите, никога не го показваше. И Мат изобщо не лъжеше, когато казваше, че е луд но нея. Защото през първите петнадесет минути след запознанството им наистина се бе влюбил и изобщо не му беше трудно да разбере защо е била най-хубавото и ухажвано момиче на Юга, после жена, после вдовица.

— Мариън завърши във Франция — започна Оливия. — Носеха се слухове за нещастна любов, но тя така и никога не обели нито дума. Мариън е кротка и много умна. Винаги е била. И въпреки добрия си произход и изисканите си обноски, е и голям сноб. Обичам я, ала изобщо не прилича на майка си, както твърдят мнозина.

Мат се разсмя и потупа ръката, която държеше.

— Знаех си, че мога да разчитам на проницателността ви, мис Оливия. Както и на безпристрастната ви оценка.

— Престани да ми се умилкваш, момче — продължи невъзмутимо Оливия. — Виж, Чарлз приличаше на майка си. Хубаво момче, но витаеше из облаците. Имаше талант. Беше свенлив, ала имаше талант. Един от акварелите му виси в моята всекидневна.

Значи наистина е бил добър, помисли си Мат. Оливия можеше да купи някаква рисунка от беден съсед поради състрадание, ала едва ли щеше да я окачи в стаята си, ако не си заслужаваше.

— Бях разочарована от него, когато избяга с жената на брат си. — Като улови ироничния блясък в очите на Мат Оливия стисна пръстите му. — Виж какво, янки, имам си свои принципи и те са железни. Ако жената на Луис и брат му са се желали, можеха да постъпят честно, а не да се измъкнат като змии или като крадци посред нощ. Луис щеше да се оправи по-бързо, ако бяха постъпили така.

— Разкажи ми за него.

— Той беше първата любов на Лоръл. — Тя изчака да види изражението му. — Спокойно, Мат, всяко момиче си има по една приказна история. И по един принц в нея. Когато беше млад, Луис беше пълен с живот. Беше вълнуваш и изящен мъж. Посветен изцяло на семейството си, предан на семейния бизнес, но не си мисли, че е бил скучен или прекалено сериозен. Никога не съм се отегчавала с него. Вярвам, че обичаше първата си жена силно и искрено и нейното предателство дълбоко го разстрои. После започнаха слуховете, че била бременна от Чарлз и това още повече влоши нещата.

— Виждали ли сте някога Ан Трулейн?

— Не. Луис беше прекалено затворен и освен това чувствах, че по отношение на нея има право. — Тя въздъхна и откъсна цвета на една азалия. — Планираха да направят голям прием през септември. Мариън ми каза, че ще бъде огромно тържество, с което имат намерение да представят Ан на обществото на Ню Орлийнс. Каза също така, че бедното дете било разкъсвано между вълнението и страха от подобно събитие. Идеята била едва ли не ужасяваща за нея. Признавам си, че много исках да се запозная с нея. Казват, че приличала на Елиз.

— Кой казва? — попита неочаквано Мат.

— Прислугата. Бог да ги благослови. — Оливия се обърна към къщата, може би си спомняше времето, когато се бе разхождала и тичала в градината с часове. — Ако искам да разбера какво става в Херитидж Оук, питам моята готвачка, която ми казва какво й е разправила тяхната готвачка. — Тя въздъхна удовлетворено. — Винаги съм обичала шпионажа.

— А Вие спомняте ли си как изглеждаше Елиз Трулейн?

— Естествено. Че моята памет е два пъти по-стара от твоята. — Оливия се разсмя като младо момиче, което изобщо не съжалява за изминалите години. — Дори повече.

Въпреки че бръчките й личаха, на лунна светлина лицето й беше красиво. Ръката в неговата бе суха. Ала силна.

— Мис Оливия, къде ще намеря някоя като вас?

— Точно под носа ти е, янки! — Тя седна бавно на стола си с тих звук на задоволство. — А, ето че идва Сюзан. — Посочи към жената, която бе застанала на вратата на градината и явно се колебаеше. — Бедното дете — обърна се Оливия към Мат. Все още е напълно объркано. — Е, как ти харесаха моите дневници?

— Те са наистина колоритни. Вие сте имали как да се изразя — зачуди се Сюзан. — Много пълноценен живот, госпожо Армънд.

Оливия изпадна в бурен смях.

— Я не ме разсмивай, дете. Пълноценен живот! Че аз плувах и се наслаждавах на всяка минута от него.

— Нещо за пиене, Сюзан? — Мат я придружи до стола.

— Не, благодаря. Лоръл не е ли с вас?

— Не обичам да бъда с нея, когато ухажвам Оливия — отвърна той и му стана приятно, като видя усмивката й. — Така и така съм тук, чудя се дали можете да си спомните някое от имената, които Ан може би е споменавала в писмата си. Нещо необикновено или нещо, което да ви се е сторило необичайно?

Сюзан вдигна ръце, после ги отпусна.

— Тя пишеше главно за Луис, за къщата и за Мариън, разбира се. Много обичаше Мариън. Пишеше и за прислугата, за Бини, за някаква местна жена, която чистела къщата. — Сюзан се замисли, като се мъчеше да си спомни повече подробности. — Имах чувството, че не се възприема като господарка. Беше объркана от това, да има прислужници.

— Да е споменавала за някой извън семейството?

— Всъщност мисля, че не познаваше никой друг. А, един от счетоводителите на Луис, Нейтън Брюстър. Споменаваше го няколко пъти. Мисля, че е ходил в къщата, за да оправя сметките с Луис. Притеснявала се от него. — Сюзан отново се усмихна, но този път тъжно. — Ан беше много срамежлива и мъжете винаги я притесняваха. Луис беше различен. Той я учеше да язди.

— Нейтън Брюстър — промърмори Оливия. — Чувала съм го. Умно момче. На твоята възраст, Мат. Сигурно има неприятен характер. Едва не уби човек преди няколко години. Мъжът бил прекалено близък със сестра му.

— Има ли нещо, което да не знаете, мис Оливия?

— Не. — Тя се засмя и му подаде празната си чаша.

Мат отиде да я напълни.

— Сюзан, имаш ли снимка на Ан?

— Да, искате ли я?

— Бих искал да я видя.

Когато тя стана, за да донесе снимката, Мат подаде питието на Оливия.

— А знаете ли дали блатото на Херитидж Оук не е обитавано от духове?

— Не ставай смешен, Мат — отвърна Оливия. — Ние, креолите, разбираме свръхестественото много повече от вас, янките. Всички блата са обитавани от духове — добави съвършено спокойно тя, като отпи от уискито си. — А духовете в Херитидж Оук живеят там още отпреди войната.

Мат седна, без да пита за коя война става дума, защото знаеше, че има само една война, която според Оливия Армънд заслужаваше да бъде споменавана. Войната между Севера и Юга. Сети се, че Лоръл се държеше по абсолютно същия начин.

— Разкажете ми, моля ви.

— Една от жените от рода Трулейн имала любовник и се срещала с него там. Много неудобно място за прелюбодеяние, ако питаш мен — добави практично тя, при което Мат се разсмя. — Когато мъжът й ги хванал, застрелял и двамата. Пушката и до ден днешен стои във витрина в библиотеката им. После хвърлил телата в плуващите пясъци. Казват, че от тогава нощем се виждат светлинки, които се движат и понякога се чува женски плач. Много романтично.

— И ужасно страшно за някой като Ан Трулейн — добави Мат.

— Имам само малки снимки. Ето, тази е правена преди по-малко от година.

— Благодаря. — Мат загледа снимката. Млада, сладка, срамежлива. Тези думи изплуваха в съзнанието му, докато гледаше лицето на Ан Трулейн. И жива. Можеше да си спомни как изглеждаше на сутринта, когато я откриха. Като изруга тихичко той подаде снимката на Оливия.

— По дяволите — промърмори тя, докато я разглеждаше. — Мога да се закълна, че е близначка на Елиз Трулейн.

Звукът от стъпките на Лоръл в спалнята го върна към действителността. Мат прогони мислите. Днес трябваше да вземе едно тежко интервю. От Луис Трулейн. Взе кафето и седна да изчака Лоръл.

Тя явно обича розовия цвят, помисли си той. Откъсна една бегония, поднесе я към носа си и се остави на аромата й да го опияни. Розови бегонии, помисли си отново. Дантелени пердета. Как един мъж, израснал с дупки по подметките си, можеше да се вмести в това? Странно, ала мислеше повече за миналото си, откакто познаваше Лоръл.

Продължи да гледа втренчено навън, когато тя влезе. Беше сигурна, че не забелязва нито цветята, нито тревата. Беше виждала вече това изражение на лицето му, когато вдигнеше глава, замислен над пишещата си машина, погълнат от историята, която описваше. Напрегнат, потънал в мисли.

— Мат? — Искаше да го попита какво го тревожи, какво го измъчва. Но когато той се обърна и я погледна, зърна в очите му такъв израз, че не посмя. После очите му се проясниха, сякаш нищо не е било.

— Кафето е горещо — забеляза той.

Лоръл приближи. Беше облякла тънка памучна пола и блуза, което го накара да се надява горещините да продължат.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да. Трябва да се обадя в къщи преди да излезем. Искам да съм сигурна, че Сюзан се е настанила добре.

— Дори много добре — отговори Мат, като се мъчеше да си представи какво бе облякла Лоръл под тънките летни дрехи. Нещо копринено и много ефирно. — Видях ги и нея, и баба ти, снощи.

Тя застина с чаша в ръка.

— Ти си ходил снощи при тях?

— Не мога да стоя дълго време далеч от баба ти.

— По дяволите Мат! Това е моята история.

— Нашата — поправи я той.

— Във всеки случай нямаш работа там без мен.

Като стана, той отиде и си сипа още кафе.

— Доколкото си спомням, ти не беше в състояние да ме придружиш. Не беше изобщо в състояние да контактуваш. Ако беше, нямаше да ходим при баба ти.

Очите й се присвиха и Лоръл стана.

— Само защото бях малко позамаяна, Бейтс, не значи, че имаш право да си въобразяваш, че ми харесваш. — Тъй като той се усмихна, тя продължи още по-яростно. — Всеки мъж изглежда привлекателен след четири мартинита. Дори ти.

Мат остави внимателно кафето си.

— Тази сутрин главата ти ясна ли е, Лоръл?

— Абсолютно — и тя спря насред изречението, защото той я придърпа към себе си.

— Казваш, че е ясна. — Мат сведе устни към брадичката й. — Ти си жена, която много добре знае какао иска и какво не.

Разбира се, че съм такава, помисли си Лоръл, докато чувстваше как се разтапя в ръцете му.

— Не искам, О! — Дишането й спря, когато той докосна ухото й.

— Какво? — Мат навлажни долната част на ухото й с езика си и го захапа. — Какво не искаш?

— Да ме объркваш.

Тя почувства как миглите му докоснаха бузата й, търсейки пътя към устните й.

— Нима го правя?

— Да — устните му бяха точно над нейните. Лоръл знаеше какво ще последва, когато се срещнат. Тя се отдръпна леко, като очакваше да се успокои. — Правиш го, за да ме отвлечеш от историята.

— И двамата знаем — отговори той, като взе косата й в ръце, — че това няма нищо общо с която и да било история.

— Добре, ала ние трябва да се съсредоточим върху случая — каза бързо Лоръл. Трябваше да говори, докато бе сигурна, че земята все още бе стабилна под краката й. — Не искам да ровиш без мен. Аз открих Сюзан и…

— Дявол да го вземе! Ако изобщо от това излезе статия, името ти ще бъде написано под заглавието! Не се безпокой.

Беше й по-лесно да се ядоса, отколкото да се възбуди, и тя даде воля на гнева си.

— Това няма нищо общо с името ми под заглавието! Не искам да разпитваш баба ми и Сюзан без мен. Ако ми беше казал какво смяташ да правиш, щях да изпия още малко кафе, да си взема един студен душ и да дойда на себе си.

— Може би щеше да успееш — Мат мушна ръце в джобовете си и се завъртя бавно на пети. — Работата беше там, че аз исках да поговоря с някой за Трулейнови. И исках този някой да бъде обективен.

Лоръл пламна при тези думи, после си каза, че го мрази, защото беше прав.

— Хайде да вървим! — предложи тя.

— Лоръл — той взе ръката й. — Всъщност случаят няма значение — каза бързо Мат. — Не искам да бъдеш наранена.

Тя го изгледа втренчено, почувствала как защитните й сили я напускат. Внимание, опасност! Аз наистина съм в опасност, помисли си Лоръл.

— Помолих те да не бъдеш мил с мен — промърмори тя.

— Спокойно, по-късно ще бъда достатъчно лош, за компенсация. Това, което чувстваш към Луис…

— Няма нищо общо с нашата история — прекъсна го Лоръл, но съвсем не беше сигурна дали още говореха за случая, или за нещо друго. — Остави ме да се справя сама, Мат. Мога.

Той искаше да я притисне към себе си, защото имаше нужда от това.

— Добре — рече Мат. — Да вървим.

Ветрецът я освежи. Подухваше леко през прозореца, докато караха извън града. С облегната назад глава и затворени очи Лоръл слушаше разказа на Мат за посещението при баба й миналата вечер.

— От презрителната нотка в гласа ти мога да предположа, че не вярваш в духове, така ли?

— А нима ти вярваш? — Той се усмихна и я погледна бегло. Когато тя не отговори, намали малко скоростта и я погледна по-внимателно. — Лоръл?

Тя сви рамене, сетне оправи полата си.

— Нека само да ти припомня, че в моите вени тече креолска кръв Мат.

Не можеше да скрие усмивката си нито на устните, нито в гласа си.

— В духове, Лоръл? Ти чуваш ли се какво говориш?

— Това е от атмосферата — поправи го тя, сякаш се съгласи с нещо, което досега бе таила в себе си. — Била съм в блатата. Много е странно. Например има цветя на места, където изобщо не очакваш да ги видиш. Малки островчета, сини чапли, спокойна вода. — Лоръл се обърна на седалката си, така че вятърът хвана крайчетата на косата й и ги отвя навън. — Има също така плуващи пясъци, отвратителни малки буболечки, насекоми и змии. Сенки. — Тя се обърна и се загледа през прозореца. — Никога не ми е харесвало. Много е усойно. Има места, където никога не е прониквал слънчев лъч.

— Лоръл! — Мат спря колата пред входа на Херитидж Оук. — Ти отново се поддаваш на детските си спомени. Блатото си е най-обикновено място, като всички други места. Това е всичко.

— Мога само да ти кажа как се чувствам там. — Тя обърна глава и срещна очите му. — Или евентуално как се с чувствала Ан Трулейн.

— Добре. — Той реши да приеме обяснението й и направи маневра, за да премине между високите тухлени колони на портата. — Ала засега нека да се съсредоточим върху хората. — Покрай алеята се редяха огромни стари дъбове като стражи. Испанският мъх по тях ги превръщаше в сивозелени великани. Това не беше се променило, помисли си Лоръл. Нито пък къщата.

Тухлите й бяха остарели още преди тя да се роди. Имаше видими следи от времето, но те си бяха тук откакто се помнеше. Контурите на сградата бяха остри и чисти, не заоблени като на Промес д’Амур. Ала не по-малко красиви. Тухлите бяха опушено розови, балконите сиво-черни. Тяхната елегантност не се биеше ни най-малко с високомерието, която се излъчваше от къщата. Ако Лоръл мислеше за собственото си имение като за жена, то Херитидж Оук би могла да оприличи на мъж. Самоуверен и без възраст.

— Колко много време изтече — промърмори тя. През главата й преминаха емоции. Първо спомени. Рицарски турнири, чаени партита, копринени рокли и розови кейкове. Беше дете, когато за последен път беше мечтала тук.

Лоръл се обърна към Мат с въздишка и внезапно я обзе ново чувство. Не така приятно и нежно. Това бе действителността, изпълнена с болка и удоволствие. Това беше истината. Жестоката истина. Тя се обърна, отвори вратата и излезе.

Какво ми става, запита се Лоръл и си пое три пъти дълбоко дъх. Не можеше да го погледне и да не почувства желание да избяга. Или да го докосне. Физическото привличане не беше проблем. Беше успяла да потиска подобни чувства с години. Беше се научила на това. Тук имаше нещо друго, с което нямаше да може да се справи така лесно. Но трябваше, каза си тя, както трябваше да се справи и с чувствата си към фамилията Трулейн.

— Мат, нека аз да се оправя. — Малко по-спокойна, вървеше до него към голямата бяла врата. — Познавам Луис и Мариън.

— Познавала си ги — поправи я той. Не беше пропуснал да забележи начина, по който бе погледнала къщата. Нито начина, по който погледна към него. — Хората имат лекомисления навик да се променят. Не мога да ти обещая нищо, ала няма да те прекъсвам, докато не се наложи.

— Много си упорит, Бейтс.

— Така е. — Той вдигна чукчето и почука на вратата от хондураски махагон.

Една висока, слаба жена отвори вратата. След като погледна бегло Мат, очите й се спряха върху Лоръл.

— Малката госпожица Лоръл — промърмори тя и разтвори и двете си ръце.

— Бини, толкова се радвам да те видя отново!

Бяха минали почти десет години, откакто бе видяла за последен път Джоузефин Бинефорд, икономката на семейство Трулейн. Но според Лоръл тя изобщо не беше се променила. Все така носеше косата си свита на малко кокче на тила и въпреки че беше посивяла и може би по лицето й имаше повече бръчки, Лоръл не ги забелязваше.

— Малката госпожица Лоръл — повтори Бини. Каква красива дама сте сега! И коленете ви вече не са ожулени?

— Не. — С усмивка Лоръл се наведе да я целуне по бузата. Миришеше на люляк и нишесте. — Изглеждаш същата, Бини.

— Все още сте много млада, за да знаете как лети времето. — Като пристъпи вътре, тя ги покани да я последват и затвори вратата, с което спря притока на слънце и топлина. Ще съобщя на госпожица Мариън, че сте тук. Колената й бяха сковани от артрит и трудно вървеше, но ги заведе в приемната. Revenez bientot — промърмори тя към Лоръл. Cette maison abesoinde jaunesse. — Обърна се и тръгна по стълбите.

— Какво каза? — попита я Мат, докато гледаше след нея.

— Просто да се върна скоро. — Тя скръсти ръце. — Каза също, че къщата се нуждае от млади хора. — Лоръл прекоси приемната.

Ако хората се променяха, помисли си тя за думите на Мат, то къщата си оставаше същата. Стаята не беше се променила и сигурно е била такава и в началото на века. Слънцето надничаше през високите прозорци и осветяваше махагоновите маси, като им придаваше наситен червен нюанс. То проблясваше по повърхността на кристалната ваза, която някоя старовремска булка бе получила в сватбения си ден. Галеше нежно като любовник порцелановата жена, обречена на вечността в един безкраен валс.

Мат наблюдаваше дългото й, мълчаливо оглеждане на стаята. Играта и смяната на чувства върху лицето й го накараха да се почувства объркан. Обзе го ревност, сетне желание. Как можеше да я накара да се обърне към него и да го приеме, когато толкова голяма част от живота й беше свързана с миналото.

— Спомените са хубави малки нещица — рече хладно той. — Дотогава, докато не престанеш да пренебрегваш настоящето, за да си поиграеш с тях.

Искаше да я ядоса, защото винаги му беше по-лесно да се справи с нея, когато бе ядосана. Вместо това обаче Лоръл се обърна, очите й бяха меки, а лицето объркано.

— А ти нямаш ли спомени, Мат? — попита тихо тя. — Някои от онези малки хубави нещица?

Той си помисли за падналия, протекъл таван и студения под, и за чинията, която никога не съдържаше достатъчно храна. Спомни си за жената, която кашляше, непрекъснато кашляше в леглото, изтощавайки и без това изтощените си дробове. И си спомни за обещанието, което си бе дал. Да се измъкне оттам и да измъкне и жената със себе си. Успя да изпълни само първата част от това обещание.

— Да, имам — отвърна намръщено Мат. — Ала предпочитам настоящето.

Лоръл почувства нещо скрито под горчивината в думите му. Някаква уязвимост. Машинално протегна ръка към него.

— Мат.

Не искам по този начин, каза си той. Няма да я спечеля, като предизвиквам в нея съчувствие. Затова взе ръката й, но я поднесе към устните си.

— Животът е една смешна въртележка, в която всички се въртим, Лорилай. Винаги съм смятал, че създаването на спомени е по-важно нещо от възкресяването им.

Тя отдръпна ръката си.

— Нямаш намерение да ме посветиш в твоите, така ли?

— Не. — Мат прекара ръка през косата й. — Нека да се съсредоточим върху днешния ден.

Кой знае защо се почувства засегната. Затова се отдръпна от него.

— Няма днешен ден, без да е имало вчерашен.

— По дяволите, Лоръл…

— Лоръл, извинявай, че те накарах да чакаш. — Мариън сякаш се плъзгаше по пода, така, както само една потомствена аристократка може да върви. Носеше пастелна романтична рокля, която плуваше около тялото й при всяка стъпка. Когато Лоръл взе ръцете й, тънки и меки, си помисли как може някой да бъде толкова студено красив. Мариън беше почти на четиридесет години, но кожата й бе безупречна, а фигурата й бе изящна. Ароматът, който се излъчваше от нея, беше мек, като ръцете, като косата, като очите.

— Мариън, изглеждаш чудесно.

— Много си мила. — Мариън стисна ръцете й, преди да ги пусне. — Не съм те виждала от онази благотворителна среща преди два месеца. Беше ми странно да те възприема с молив и бележник в ръце. Доволна ли си от кариерата си?

— Да, винаги съм искала да работя като журналистка. Това е мой колега, Матю Бейтс.

— Радвам се да ви видя, господин Бейтс. — Тя задържа ръката му по-дълго. Докато разглеждаше лицето му, личеше, че рови в паметта си. — Не сме ли се срещали преди?

— Да, госпожице Трулейн. Бях тук, когато вашата снаха беше намерена мъртва. Миналия месец.

— Разбирам. — Очите й се изпълниха с болка. — Боя се, че не си спомням много ясно онзи ден. Моля, седнете. Бини ще ни донесе нещо разхладително. Луис ще дойде всеки момент. — Тя седна на един прекрасен старинен стол с висока облегалка и матово излъчване. — Говори по телефона. Всъщност, радвам се да ви видя насаме, преди той да дойде. — Мариън скръсти ръцете си в скута. — Лоръл, не си виждала Луис от много време.

— От десет години.

— Да, десет години. — Мариън погледна за миг през прозореца. — Човек губи представа за времето. Трябваше да прекъсна посещенията ти тук, след като Чарлз и Елиз Си отидоха. Луис не беше в подходящо състояние за едно впечатлително младо момиче.

Бяха минали десет години, помисли си Лоръл, а все още я болеше. Какво ли бяха причинили тези десет години на Луис?

— Разбирам те много добре, Мариън. Вече не съм дете.

— Не, не си. — Погледът й се върна обратно, от дъбовете и подстриганата трева навън, към тях. — Лоръл, ти видя само началото на промяната в него, ала колкото повече време минаваше, толкова повече той се променяше. Ставаше по-горчив, по-тъжен — рече бързо Мариън. — Стана раздразнителен, разсеян. Имаше моменти, когато не си спомняше — тя спря и отново скръсти ръце. — Не е забравил поправи се с усмивка. Просто беше решил да не си спомня. Той и Чарлз бяха — Както и да е, това е минало.

— Мариън, разбирам колко трудно му е било. — Лоръл посегна и сложи ръка върху ръцете й. — Винаги съм знаела. Истината е, че се отдръпнах и останах встрани не защото ти ме помоли да не идвам, а защото Луис не ме искаше.

— Ти винаги си разбирала нещата — промърмори Мариън. С усмивка тя се опита да разведри атмосферата. — Когато тук дойде Ан, никой не бе по-изненадан и по-доволен от мен. Тя запълни празнината.

— Почувствах го. — Лоръл се усмихна, когато Мариън я погледна изненадано. — Обадих се на Луис няколко седмици, след като се ожени за Ан.

Мариън кимна и отново скръсти ръце. Ноктите й бяха ниско изрязани, без маникюр и лак.

— Може би той беше прекалено обвързан, прекалено влюбен. Но тя бе толкова млада, а и Луис бе преживял голям удар. Казвам ти това — Мариън погледна и Мат. — Казвам го на двама ви, за да разберете състоянието, в което е Луис. В живота му имаше толкова много болка. Ако ви изглежда студен и отчужден, това е просто неговият начин да се справи с мъката си. — Тя обърна глава, когато Бини влезе с чая. — А, чай с лед. Все още ли го пиеш с много захар, Лоръл? — Тя се усмихна.

— Да. О, — възкликна Лоръл, забелязала малките розови кейкчета, наредени върху подноса. — Колко мило от твоя страна, Бини.

— Само споменах на готвачката, че госпожица Лоръл ще ни дойде на гости. — тя се усмихна. — Не изяждайте повече от три или баба ви ще ми се кара.

Лоръл се засмя и си взе едно парче, докато икономката излезе. Лекият топящ се вкус на сладкиша й върна още спомени. Чу как ледчетата се удрят по стените на чашата на Мариън.

— Бини не се е променила. Къщата също — добави тя и се усмихна на Мариън. — Толкова съм щастлива, че съм отново тук.

— Къщите никога не се променят — отвърна Мариън, докато предлагаше на Мат студен чай в чаша от уотърфордско стъкло. — Само хората в тях.

Лоръл не го чу да влиза, ала го почувства. Остави внимателно чашата, която държеше, обърна глава и погледна Луис Трулейн право в очите.