Партньори

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Барът беше тъмен и хладен. Все още бе прекалено рано за вечерната тълпа и прекалено късно за редовните следобедни посетители. С мисълта за Ан Трулейн в главата, Мат наблюдаваше Лоръл. Да, никой не заслужаваше да умре по този начин, но животът и смъртта не винаги се подчиняваха на правила. Беше се научил да приема това много, много отдавна.

Той остана мълчалив, когато излязоха заедно с Лоръл от полицейския участък. Мислеше, анализираше. И си спомняше.

Телефонът му бе иззвънял в ранните часове на сутринта. Осведомителят му от полицейския участък му съобщи, че Ан Трулейн е изчезнала. Мат пристигна в Херитидж Оук няколко минути след полицията. Имаше мъгла, спомни си той, тънка и остра, по-неприятна и от дъжд. И във въздуха тежеше тишина. Разбра, че Луис Трулейн не бе искал да звъни в полицията за помощ. Отговорите му бяха кратки, изражението му беше отнесено. Не, той не изглеждаше като забързан и разтревожен съпруг, а като човек, чиято вечер е била провалена.

Сестра му и цяла гвардия от прислужници го обграждаха и пазеха от всички страни. И всичко това приличаше на кръгова отбрана. Сетне разследването се пренесе в блатата.

Там беше ветровито, влажно, пълно със сенки и тайнствени звуци. Мат изпита неприязън, без сам да знае защо. Знаеше само, че предпочита да води разследванията си по улици и тъмни алеи, отколкото в този спарен, вдигащ отровни изпарения лабиринт от сенки и блатни треви.

Намериха я много късно. Беше се свила на земята близо до тинесто изворче, където свършваше наклона. Влага, мъгла, сива светлина и задушливи изпарения. Мат дочу песен на птица, може би чучулига, много далечна. Съвсем ясно се чуваше грозния грак на врани. Спомни си реакцията на Луис Трулейн. Беше студен, блед и притихнал. Ако изпитваше гняв, скръб или объркване, беше ги скрил дълбоко в себе си. Сестра му припадна, прислужниците хлипаха, а той само стоеше мълчаливо.

— Ще отида да позвъня на Луис.

— Какво? — Мат вдигна очи и срещна погледа на Лоръл.

— Ще се обадя на Луис, за да го попитам дали ще ни приеме.

Той бавно скъса обвивката на нова кутия цигари.

— Добре.

Гледаше след нея, докато тя минаваше край масите, за да си купи жетон за телефона от бара. Не й е лесно, помисли си и натисна клечката кибрит с повече сила, отколкото бе необходимо. Беше много близка, беше приятелка. Каквито и отношения да бе имала с Луис Трулейн през детството си, те все още бяха важни за нея и това щеше да й попречи да гледа обективно на него.

Ами ти, Бейтс, запита се Мат и издуха дима нагоре. Нима ти нямаш предубеждения? Ти не харесваш Луис Трулейн и дори вече го мразиш само заради начина, по който Лоръл произнася името му. Ала не беше време за това. Беше време и двамата да си припомнят задълженията си. А те бяха на първо място. На първо място беше статията, която трябваше да напишат. Историята, който трябваше да излезе във вестника. Ако приятелството на Лоръл Армънд с Трулейнови улеснеше задачата им, толкова по-добре. Обаче той беше в този занаят от много време и не хранеше големи илюзии. Хора като Трулейн можеха да поставят такива препятствия пред журналистите, че преодоляването им можеше да се сравни само с прекосяване на минно поле.

Не че нещо би го спряло да се хване за нишката и да разплете цялата история. Но това само щеше да удължи времето и да утежни работата им. И в двата случая, намуси се Мат, щеше да му се наложи да намери пропуски, пукнатини в тази стена, която Трулейнови бяха издигнали около себе си и името си.

Видя Лоръл да се връща. В очите й имаше тъга, а бузите й бяха съвсем леко порозовели. Тя се опитва да надвие нещо, помисли си той, и почувства как сърцето му се свива. Изчака я да седне.

— Е?

— Ще ни приеме утре в десет сутринта.

Мат загаси цигарата, като си напомни, че не бива да я докосва.

— Не си много въодушевена.

— Трябваше да използвам старото ни приятелство. — Лоръл го погледна, срещна очите му и той прочете в нейните умора и гняв. — Беше ми ужасно неприятно.

— Имаш работа да вършиш — промърмори Мат и хвана ръката й, преди да успее да се спре.

— Знам. Не съм забравила — Тя инстинктивно стисна пръстите му. — И не е необходимо да я харесвам, за да я върша добре. — Знаеше, че няма връщане назад. Не и след като видя снимката. Не и след като си представи какво ли би почувствала Сюзан Фишър, ако я видеше.

Когато сервитьорката спря пред масата, Лоръл погледна нагоре. Трябваше да прогони спомена за снимката. Може да беше слабост, ала трябваше.

— Едно мартини — поръча тя. — Сухо, с една идейка вермут.

— Нека да са две — додаде Мат, като се поусмихна. — Трябва да знаеш, че това не винаги помага, Лоръл.

— Засега е най-доброто, което мога да измисля. — Тя сложи лакти на масата и се облегна. — Мат, мисля да изпия доста алкохол. Мисля го съвсем преднамерено и няма да ти се извинявам. Но обещавам, че няма да се разлигавя, нито ще се напия. Естествено, ще съжалявам за това утре сутринта, ала мисля, че ми бъде един добър урок.

Той кимна и се усмихна, защото разбра, че Лоръл имаше нужда от това.

— След като ще работя с теб, ще се опитам да поддържам високия ти стандарт. В противен случай — Мат се наведе по-близо — често съм се чудил какво ли би станало, ако се напиеш и дойдеш с мен.

— Няма достатъчно джин в това заведение, Матю! — За пръв път от няколко часа Лоръл се засмя.

— Ще видим какво ще говориш след известно време. — Той се облегна назад и си запали нова цигара. — Защо не ми разкажеш за Трулейнови?

— Какво по-точно?

— Всичко.

Тя въздъхна, сетне взе чашата, която сервитьорката остави пред нея, и отпи.

— Това сигурно е единственото нещо в Ню Орлийнс, което е лишено напълно от влага. Съвсем, ама съвсем сухо.

Мат се съгласи и чукна ръба на чашата си в нейната.

— Трулейнови, Лоръл. Не се разсейвай.

— Добре, де. И не ми говори така. Първо старата история. Хоритидж Оук бил построен в началото на деветнадесети век. Плантацията била огромна и много богата. Трулейнови все още притежават повече земя от който и да било друг в тази част на Луизиана. Освен с памук и добитък, те се занимавали и с корабостроителство. Затова успели да запазят плантацията след войната. Благодарение на приходите от това. Всеки в Ню Орлийнс знае, че Трулейнови са играли и играят важна роля в града. Политическа, финансова и обществена. Сигурна съм, че баба ми има много по-богат репертоар от клюки за тях.

— Без съмнение — съгласи се Мат. — Хайде да посгъстим годините. — Разкажи ми за този век.

— Това беше само за въведение. — Тя отпи голяма глътка и се заигра с дръжката на чашата. — Боргърд Трулейн.

— Карай нататък.

— Та Боргърд Трулейн — продължи замислено Лоръл — наследил Херитидж Оук веднага след като се оженил. Имаше три деца Мариън, Луис и Чарлз. — Очите й се смееха над чашата. — Беше страхотен човек. Невероятен мъж, едър, драматичен, любвеобилен. Баба ми го обичаше. Всъщност, понякога се чудя дали баба и той, както и да е, няма значение. — Тя се засмя и сви рамене. — Жена му беше много красива. Тиха, спокойна, мечтателна, от типа „морска сирена“. Мариън много прилича на нея. Леля Елън — аз така й виках, — почина шест месеца след мама. Бях на около шест години. И винаги ги бъркам в спомените си.

Лоръл сви рамене и пресуши чашата си, без да забележи, че Мат даде знак на сервитьорката да повтори поръчката.

— Във всеки случай, след нейната смърт, старият Боу изпадна в депресия. Луис продължи бизнеса му. Наистина беше прекалено млад, за да се справи с подобно напрежение и натоварване, но нямаше друг избор. Трябва да е бил на около осемнадесет или деветнадесет години по онова време и струва ми се, че вече го обожавах. За мен беше нещо средно между Принца на Пепеляшка и Робин Худ. Беше много мил. Винаги се смееше и ме закачаше. Разказваше ми смешки. Ето така обичам да си го спомням — прошепна неочаквано тя и загледа новото си питие.

— Нещата се променят — добави кратко Мат. — Може ли човек да се справи с детските спомени, запита се той, изненадан от изражението на лицето й. По дяволите, едва ли. — Вече не си дете, Лоръл.

Тя вдигна очи и задържа погледа си върху него.

— Така е, ала повечето от представите ми за Луис са детски.

Мат наклони глава и се помъчи да се отпусне.

— Разкажи ми за Мариън.

— Тя е няколко години по-голяма от Луис. И както вече ти казах, прилича много на майка си. Когато бях малка, си мислех за нея като за фея. Кръстницата от приказките. Винаги беше така красива и достолепна.

Някакъв образ на елегантна дама с безупречна кожа и тъмна красота се мерна в съзнанието му.

— Да, забелязах.

— Прекалено стара е за теб — вметна Лоръл, без да се замисли, после го погледна намръщено, защото Мат избухна в смях. — Млъкни, Бейтс, и ме остави да довърша.

— Извинявай — отвърна лукаво Мат, все още смеейки се.

— Мариън обикновено ме глезеше. Черпеше ме с чай и кейк — продължи тя, като набързо пресуши и второто мартини. — Знаеше, че обожавам Луис и все ми повтаряше да порасна по-бързо, за да се ожени той за мен. Аз, разбира се, я боготворях за това.

— Никога ли не се е женила?

— Не. Баба казваше, че прекалено много избирала. Била капризна, ала аз мисля, че е преживяла нещастна любов. Веднъж бях у тях през един сив, потискащ следобед и тя ми каза, че ако една жена има една-единствена голяма любов в живота си, това й стига. Разбира се, тогава мислех, че говори за мен и Луис, но когато пораснах и си спомних думите й и как изглеждаше — Лоръл посегна към чашата си със въздишка. — Жени като Мариън много лесно могат да бъдат наранени.

Той я погледна. Беше така уязвима. Нежна кожа, нежни очи, нежна уста.

— И после?

— Чарлз беше различен. — Тя тръсна глава и прогони тъжното си настроение. Сетне отпи от новото питие. — Мислех, че прилича на Кърт. И го приемах като мой втори брат. Беше мечтателен и отнесен. Искаше да стане художник и когато не рисуваше, учеше или се разхождаше около Джаксън Скуеър. Те бяха окачили няколко негови картини в голямата приемна, докато не ги напусна.

— С първата госпожа Трулейн — довърши вместо нея Мат.

— Да, преди дванадесет години. Беше страхотен скандал. От онези, които причиняват много болка и сензационни заглавия по вестниците. — Лоръл поклати глава и въздъхна. Мартинито започваше постепенно да замъглява съзнанието й. — Баба може да ни разкаже повече подробности, но все пак си спомням, че Луис се върна от някаква командировка и откри, че Елиз и Чарлз бяха изчезнали. Според слуховете, които се разпространяваха от ухо на ухо, от прислужник на камериерка, била оставена бележка. Дрехите им и картините на Чарлз също бяха изчезнали.

Тя погледна над главата на Мат и се изненада, че барът се бе напълнил с хора и шум. Някой свиреше на пианото в ъгъла.

— Тогава Луис се промени. Затвори се в себе си. Започна да страни от всички. Видях го само няколко пъти. Изобщо не се смееше. Доколкото знам, никога не е чувал нищо за Елиз и Чарлз. Преди няколко години най-сетне реши да се разведе. Мариън ми разказа, че го направил просто формално и че бил много, много огорчен. Тя се притесняваше за него. Вторият му брак беше огромна изненада за всички.

Лоръл разсеяно загледа дима от цигарата на Мат, който се виеше към тавана. Вентилаторите бавно се въртяха, режеха дима на ивици и го пръскаха. Мат не каза нищо и тя осъзна, че всъщност й бе по-лесно да говори, докато той така внимателно я слушаше.

— Обадих му се, първо, защото мислех и се надявах, че е щастлив и второ, защото втората женитба на Луис Трулейн беше голяма новина за вестника. Мислех да се възползвам от нея. Той звучеше почти както стария Луис. Беше поостарял, разбира се, ала искрата се бе върнала в живота му. Не ми даде интервю, само каза, че — Лоръл се намръщи, като си спомни думите му. — Каза ми, че се е оженил за едно дете и че иска да запази пролетта при себе си още известно време.

Господи! Знаеше ли какво прави, когато го гледаше с тези огромни, безпомощни и тъжни очи? Искаше да я прегърне и да я заведе някъде. Там, където никой нямаше да може да я нарани. Ако обаче опиташе, сигурно щеше да го помисли за луд.

Мат ядосано загаси угарката в пепелника.

— Какво знаеш за първата госпожа Трулейн?

— Почти нищо. — Тя го погледна и се усмихна. — Освен това бях ужасно ревнива към нея. Беше красива по един фин и нежен начин, който просто не може да се изкопира. Спомням си сватбата. Розови и бели магнолии, огромна бяла торта и красиви рокли. Елиз носеше копринена рокля с дантели и шлейфът й беше дълъг цял километър. Приличаше на порцеланова кукла златна, бяла и крехка. Приличаше на — Лоръл се разтрепери, очите й се разшириха, а ръката й спря на половината път до устните. — Господи, та тя приличаше като две капки вода на…

— На втората госпожа Трулейн — довърши той. Облегна се и махна на сервитьорката. — Така.

— Това няма значение. Не означава нищо — подзе разпалено Лоръл. Само, че Луис винаги е бил привличан от един и същи тип жени. Приликата с първата му жена не е мотив за убийство.

— Все още сме много далеч от доказателството, че Ан Трулейн е била убита. — Мат вдигна вежди и се загледа в нея. — Много бързаш да го защитаваш, Лоръл. Явно ти става навик. Ще ти бъде трудно да мислиш безпристрастно, ако не се освободиш от детското си увлечение.

— Но това е смешно!

— Така ли? — Устните му се изкривиха в насмешка.

— Слушай, Бейтс! Винаги мисля трезво. И каквото и да чувствам към Луис Трулейн, то няма да попречи на работата ми. — Тя погледна празната си чаша — Свърши ми питието.

— Забелязах. — Този път му стана весело. Възмущението бе една от най-забавните й прояви. Стига й за днес с Трулейнови, реши той. А и на него му стигаше. Сервитьорката ловко замени празните им чаши с пълни.

— Добре, оставяме за утре. Защо не ми поразкажеш за нашия любим градски съветник? Знаеш ли, че си правя албум с изрезки от вестниците на великите му изявления!

— Ти защо не оставиш Джери на мира? — запита Лоръл и взе следващото си питие.

— Всеки си има хоби.

— Не се прави на толкова интересен — промърмори тя в чашата си. — Джери е много…

— Надут пуяк? — предложи Мат и се усмихна, когато тя избухна в смях.

— Върви по дяволите! Ако мозъкът ми не беше толкова размекнат, щях да те поставя на място. Нищо, друг път. — Лоръл отметна косата си назад, остави чашата и скръсти ръце. — Направо ми е писнало от непрекъснатите ти злобни подмятания за Джери.

— Защо? Защото съм прав, нали?

— Да. И много мразя, когато си прав.

Той се усмихна, остави няколко банкноти на масата и стана.

— Ще те изпратя до вкъщи, Лоръл. И се надявам, че свежият въздух няма да проясни главата ти. Това може да се окаже благоприятно за някои мои първични инстинкти.

— Изпила съм само три мартинита. Нищо ми няма. Тя също стана и въздъхна дълбоко, защото се оказа, че подът под краката й се разлюля. Много странно!

— Четири — промърмори Мат и я хвана за ръката. — Ала кой ще ти ги брои!

— Подпирам се на теб само защото така искам. Да не си въобразяваш нещо — обясни Лоръл, докато излизаха навън. — След няколко пресечки ще се оправя.

— Само ми кажи, когато решиш да вървиш сама.

— Ти колко изпи?

— Колкото теб.

Тя вдигна глава и го изгледа. При това откри, че мартинитата в главата й се разбъркаха, но не бе толкова неприятно.

— Е да, ами ти си по-висок и по-голям от мен. Аз имам много деликатна конструкция.

— Забелязах.

Лоръл вдигна вежди, докато минаха покрай един уличен музикант, който свиреше на тромпет. Мелодията беше тъжна и вълнуваща.

— Така ли?

— Може дори да се каже, че съм направил изследване на физиката ти. Журналистическо.

— Какво би трябвало да значи това?

Той замълча и докосна с устните си нейните.

— Не насилвай съдбата.

— Много особено се целуваш — прошепна тя, като сложи глава на рамото му. — Не знам дали ми харесва.

Мат не плъзна ръка по шията й, макар да му се искаше да я стисне.

— За това може да поговорим по-късно.

— Наистина си мислех, че използваш друга техника — продължи упорито Лоръл. — По-агресивна.

— Нима си си губила времето да мислиш за мен? — попита той.

— И аз съм направила някои изследвания. Журналистически, искам да кажа.

— Ще бъде по-безопасно да продължим тази дискусия когато можеш да вървиш по права линия. — Мат зави зад ъгъла на сградата, в която живееха.

— Знаеш ли, Мат — тя се хвана за перилата и се заизкачва по стълбите. И те не бяха така стабилни както сутринта. — Ти не изглеждаш толкова лош след три мартинита.

— Четири — промърмори той.

— Не ми противоречи сега, тъкмо съм решила да те търпя. — Като отвори чантата си, Лоръл започна да рови за ключа. — Ето, дръж.

Мат стоеше, докато тя пъхаше в ръцете му едно по едно портфейл, пудра, бележник, счупена обица и няколко билета.

— Нещо друго да ми дадеш? — попита той сухо.

— Ето го най-после, все се забутва в ъгъла.

Мат изсипа безцеремонно вещите обратно в чантата й и взе ключа.

— Ще ме пуснеш ли да вляза? — Трябва й една чаша кафе, помисли си той, докато Лоръл стоеше облегната на вратата. Няколко аспирина и тъмна стая. А Мат се съмняваше, че тя щеше да е в състояние да направи и трите неща сама. — Почти цяла година сме съседи, а все още не си ме поканила.

— Ама че изискани маниери! — Лоръл му се усмихна и го покани е широк жест.

Стаята, като жената, беше елегантна, с меки линии, и шик. Във въздуха ухаеше на лавандула. Цветовете бяха розово и кремаво. Дантели по завесите, кадифе на дивана. На стената, над блестящия чаен сервиз, висеше постер в рамка от 1890 година.

— Прилича ти.

— Така ли? — Тя се огледа и кой знае защо й стана много приятно.

— Странно. Дори и да видя твоята стая, едва ли ще мога да определя дали ти прилича. — Тя прекара ръка през косата си и се опита да съсредоточи поглед върху него. Задържа я там, сякаш се колебаеше. — Всъщност аз изобщо не те разбирам. Сигурно на стените ти висят вестници в рамка или може би Пикасо. Странно, ти си очарователен мъж, но по един много особен начин.

Лоръл му се усмихваше и беше само на една ръка разстояние. В този момент Мат не бе съвсем сигурен дали нарочно го предизвикваше или чрез устата й говореха мартинитата. Както и да е, не му беше никак лесно. Той нямаше много правила в живота, ала едно от тях бе никога да не посяга към жена, за която не е сигурен, че ще си спомня случилото се на сутринта.

— Кафе — каза бързо Мат и взе ръката и.

— О, искаш кафе ли?

— Ти искаш — отговори той през стиснати зъби. — Черно.

— Добре. — В кухнята тя се загледа в кафе-машината със свити вежди. Беше сигурна, че знае как се работи с нея. Какво й ставаше!

— Аз ще го направя — рече Мат и се усмихна. Ти извади чаши.

Лоръл затършува из бюфета и макар че тропаше много заплашително, успя да сложи непокътнати на масата две чаши от китайски порцелан с лилави орнаменти и две чинийки.

— Ти наистина си добър човек, Мат. — Тя се засмя и обви ръце около врата му. — Имаш много красиви очи — въздъхна замечтано. — Сигурна съм, че всички жени ти го казват.

— Непрекъснато. — Той сложи ръцете си на кръста й с намерение да я отдръпне от себе си. Но Лоръл се притисна към него, а пръстите му преминаха по тънката коприна на блузата й. Желанието пропълзя и го блъсна като юмрук в главата. — Лоръл…

— Може би ще ме целунеш отново, за да мога да проумея защо винаги съм си мислила, че няма да ми хареса.

— Утре — промърмори Мат, като наведе устните си към нейните — ако изобщо си спомняш нещо, сигурно ще се мразиш за тези си думи.

— М-м-м, — знам. — Миглите й трепнаха и се затвориха, докато устните му само минаха по нейните. — Ала това не е целувка! — Тя въздъхна дълбоко, сякаш беше недоволна и нетърпелива. Пръстите на ръката й се заровиха в косата му. — Искам още.

По дяволите правилата, помисли си той. Ако трябваше да плаща за това, което правеше сега, щеше да плаща. И сигурно щеше да си струва цената. Мат я прегърна, притисна я отново към себе си и впи устните си в нейните.

Избухна пламък, който премина от нея в него и после се върна обратно. Всъщност източникът нямаше значение, важен беше само резултатът. Лоръл простена. Звукът не можеше да изрази нито болката, нито учудването, както нищо не можеше да попречи на желанието. Тялото й бе устремено към неговото с непоколебима сигурност. Това беше истината и винаги щеше да бъде. Тя намери езика му и се остави на страстта и желанието, които я обземаха все по-силно.

В този момент, когато главата й се въртеше, а тялото й изгаряше, нищо повече нямаше значение. Той събуждаше всички тайни, които я вълнуваха, и разпалваше всички огньове, които я измъчваха. Никой повече нямаше да може да направи това. И отново, над всички объркани мисли в замъгленото й съзнание се извиси едно-единствено желание. Още.

Мат се чувстваше загубен. Сигурно бе загубен още от първия миг, в който бе зърнал лицето й на онази снимка. Оттогава никой и нищо повече не го привличаха. Лоръл можеше да има всичко, което пожелаеше от него, докато го държеше така. Гореща, жадна за ласки, пламенна.

Вкусът й бе деликатен като самата нея, но по-буен и див. Ароматът, който излъчваше, беше романтичен, ефирен, а устните изгарящи от желание. Усещаше гърдите й до себе си и искаше да ги гали. Като шепнеше обещания и молби, той притисна устни към шията й и се разтопи от удоволствието. Пулсът й биеше лудо. Чувстваше го под устните си, забързан и силен. Ръцете му повече не го слушаха и Мат се подчини на тяхното желание, докато тя не промълви името му. Неговото име. И тогава всичко свърши, не остана и следа от приятния и забавен мъж, който всеки ден вече цяла година седеше срещу нея. Сега срещу нея лъсна агресивната, безпощадна възбуда и страстното желание, което бе крил прекалено дълго.

Той я искаше. Толкова много, че чак го болеше. Прекалено много, за да бъде невинно. Тя беше всичко, което някога бе искал. Когато се притискаше към него, не съществуваха нито минало, нито бъдеще. Имаше само настояще. А то бе достатъчно за цял живот.

Как беше възможно съзнанието й да бе толкова замъглено, а тялото така живо и будно? Лоръл си мислеше, че просто усеща как кръвта преминава по вените й. Това ли бе търсила винаги? Тази луда, безразсъдна свобода? Ала тя й стигаше. Беше повече от онова, за което бе мечтала. Сега й беше трудно да го обясни, защото тялото й единствено и властно контролираше съзнанието й. И нищо друго не я интересуваше.

Със собственически и властен порив Лоръл отново зацелува устните на Мат. Струваше й се, че краката й от коленете надолу не съществуват.

Чу, че той измърмори нещо, преди да я притисне отново към себе си. После я отдръпна, докато тя го хвана за раменете, в знак на протест, а и за опора.

— Мат?

— Вратата — гласът му не беше спокоен, както и цялото му тяло. Направо бе загубил самообладание, даде си сметка Мат, докато отстраняваше Лоръл от себе си. — Има някой отвън, Лоръл. Най-добре отвори.

— Вратата ли? Чия врата? — изгледа го тя недоумяващо.

— Твоята. — На устните му се появи лека усмивка.

— О! — Лоръл се огледа из кухнята, сякаш за пръв път я виждаше. — И трябва да отворя?

Той отново я притисна към себе си. Обърканото й изражение го накара да я стисне за раменете. После внимателно я пусна и побутна.

— Да. — Все още напълно не на себе си, тя излезе от кухнята.

Беше отишъл твърде далеч, помисли си Мат. Почти щеше да я сложи на пода и да я обладае, като някой ненормален изнасилвач. Обърна се към свистящата кафеварка, като се колебаеше дали да е благодарен на онзи, който блъскаше но вратата, или да го убие.

Лоръл имаше чувството, че е плувала дълго време под вода и много бързо е излязла на повърхността. Пияна ли беше? Тя притисна с пръсти слепоочията си и стигна до вратата. Това, което мартинито бе започнало, Матю Бейтс бе довършил. Лоръл поклати главата си, която й тежеше като пълна с олово и отвори вратата.

— Лоръл, още малко и щях да си вървя! — Пред прага стоеше Джери Картие, облечен в костюм с жилетка и силно изненадан.

— О, ти ли си! — Кръвта й се бе поуспокоила, но алкохолът все още въртеше главата й. — Здравей, Джери.

Тъй като тя отстъпи назад и отвори по-широко вратата, той пристъпи и влезе.

— Какво правиш?

— Какво правя ли? — повтори Лоръл и, внезапно спомнила си какво правеше преди минута, въздъхна дълбоко. — Кафе, промърмори неуверено. Правех кафе.

— Пиеш прекалено много кафета, Лоръл. — Джери се обърна и затвори вратата. — Не е хубаво за нервите.

— Не е. — Тя си помисли за Мат. Допреди малко изобщо не бе осъзнавала, че има толкова много нерви. — Сигурно си прав. — Изведнъж се стегна, защото си представи какво щеше да каже Джери, ако разбереше, че бе пила и колко. Последното нещо, което й трябваше сега, бе една двадесетминутна лекция за вредата от алкохола. — Седни, Джери — покани го Лоръл с мисълта колко много й се искаше да си легне. Сама, на тъмно и тихо. Ако имаше късмет, ама много късмет, щеше да успее да прекоси стаята и да седне на дивана, без да се заклати. Тя направи една колеблива крачка.

— Защо не си готова?

Лоръл спря като закована. Той беше прав, разбира се, ала да пропълзи до дивана беше още по-лоша идея. Затова остана права.

— Готова за какво?

— За вечеря — отговори Джери, а веждите му се събраха изненадано.

— Здравей, Джери — Мат влезе в стаята с табла с димящо кафе в ръце.

Джери кръстоса крак връз крак.

— А, Мат?

След като остави внимателно таблата на масата, Мат небрежно отиде до Лоръл.

— Как си? — Порицавал ли си някое незаконно строителство напоследък? — Съвсем естествено той я хвана за лакътя и я заведе до дивана. Когато седна, тя му отправи благодарен поглед.

— Това не е в моята юрисдикция — отвърна Джери и сплете пръстите на ръцете си. — Кметът едва на другия ден ми каза за строежа в онази част на града. Ужасна канализация.

— Така ли?

— Кафе? — прекъсна ги Лоръл. Въпреки мартинитата, не можеше да наблюдава безучастно как Мат измъчва и екзекутира един невъоръжен човек. Всъщност, ако не глътнеше малко кафе, сигурно щеше да положи глава на дивана и да заспи.

— Само половин чашка — отвърна й Джери. — А ти сигурна ли си, че трябва да пиеш още?

Тя сграбчи здраво дръжката на кафеника, молейки се да не го разлее.

— Не съм пила от няколко часа.

— Как мина денят ти, Джери? — продължи безмилостно разпита Мат, сложи ръка върху ръката на Лоръл и й помогна да налее кафето. Дочу леката въздишка, която се откъсна от устните й, и се подсмихна.

— Натоварен, много натоварен. Времето никога не ми стига, за да свърша всичко.

Мат плъзна поглед по лицето на Лоръл и спря очите си на устните й.

— Да, така е. Времето никога не стига. Особено за важните неща.

Джери посегна за чашата, която Лоръл му подаваше, и трябваше да уцели ръката й, защото тя му я подаваше доста по-вдясно.

— Лоръл — подзе той, като я погледна учудено и изпитателно — да не си пила?

— Пила ли? — Тя настъпи Мат по крака когато той издаде някакъв неопределен звук. — Джери, току-що си налях. — Вдигна чашата и изгълта половината кафе наведнъж. — Защо каза че си наминал?

— Наминал ли? — Джери поклати глава докато Лоръл се облегна назад, като остави внимателно чашата с две ръце. — Нали щяхме да вечеряме навън.

— О! — Той сигурно е прав каза си тя. Щом Джери казва че имат уговорка за вечеря, значи са имали уговорка, той си водеше бележник за тези работи.

— Ние с Лоръл работим върху една статия — намеси се Мат повече за собствено развлечение, отколкото за да спаси Лоръл. — Загубихме доста време, дори извънработно, за това. В интерес на истината тъкмо бяхме стигнали до същината на въпроса, когато ти почука на вратата. — Той пренебрегна яростното забиване на токчето й в крака му.

— Журналистиката всъщност доста пречи на личния живот.

— Да, но…

— Предполагам знаеш, какво значи да имаш срок. Сигурен съм. — Мат му се усмихна безгрижно. — Лоръл и аз едва ли ще имаме време дори за по един сандвич. Ще бъдем заети с тази статия може би няколко седмици. Ще се обадиш на Джери, когато нещата понапреднат, нали Лоръл?

— Какво? А, да, да, разбира се. — Тя изпи кафето и се помоли на ум Джери да си отиде по-скоро, че да си сипе още едно. — Страшно извинявай, Джери.

— Разбирам. Работата преди удоволствията. Това е и мое основно правило. — Джери стана, остави чашата си и оправи вратовръзката си. — Само ми се обади в офиса, когато приключиш със случая, Лоръл. И се опитай да намалиш кафетата.

— Ъхъ. — Беше най-доброто, което можа да излезе от устата й. Тя прехапа устни. Вратата се затвори след него.

— О, Господи! — Не беше сигурна дали й се иска да се смее, или да крещи, затова покри лицето си с две ръце.

— Голяма лепка — промърмори Мат и наля още кафе. — Добре че остави на мен да те измъкна.

Щеше й се да плисне кафето в лицето му, но ужасно се нуждаеше от него.

— След всичко, което се случи днес, имам предвид историята с Ан Трулейн — натърти Лоръл, като забеляза ехидната му усмивка. — Просто бях забравила за вечерята. И не съм те молила да ме измъкваш от положението.

— Това се казва благодарност. — Той погали косата й, докато тя го погледна. — Не стига, че ти позволих да направиш три дупки в обувката ми с токчетата си, не стига, че ти помогнах да скриеш, как да го нарека не особено стабилното си състояние от гаджето си.

— Джери не ми е гадже. — Тя изпи и втората чаша кафе наведнъж, след което остави чашата.

— Ти го въртиш на пръста си.

— Това не е вярно! — Лоръл се опита да стане, ала установи, че ще й бъде трудно да се задържи изправена и си седна обратно. — Ние се разбираме много добре. Приятели сме. И той е един много мил човек, само малко…

— Само не казвай отново, че е безобиден. Бедното момче не го заслужава. Освен това не изглежда да е застрашен от разбиване на сърцето.

— Джери не гледа на мен по този начин — вметна тя.

Мат леко се наведе към нея.

— В такъв случай можеш да не обръщаш внимание на предишното ми определение за него.

Лоръл сложи твърдо ръка върху гърдите му. Не искаше да рискува стаята отново да се завърти пред очите й.

— Аз отивам да си легна.

— Обичам агресивните жени — лекичко се подсмихна Мат.

— Сама — подчерта тя, като се пребори с напиращия смях.

— Много лош вкус — промърмори той, взе ръката й и я поднесе към устните си. Обърна я и премина с устни по дланта, като при това долови лудото биене на сърцето й под кожата.

— Мат, недей.

Той я погледна. Щеше да бъде лесно, толкова лесно. Трябваше само да я целуне. И двамата го знаеха. Лоръл го искаше, той я искаше, но никой не беше сигурен какво щеше да стане след това.

— Отсега нататък цял живот ще се мразя — промърмори си Мат и стана. — Ще ти дам аспирин, Лоръл. Ще ти е необходим и на сутринта, защото знам как ще се чувстваш.

И като се наруга наум, той отвори вратата и внимателно, ала твърдо я затвори зад себе си.